Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le brouillard, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


I

Директорът на приюта за луди гледаше как Андре си отива. Той вървеше с прибрани до тялото лакти и отметната под прав ъгъл назад глава.

— Излекуван е напълно — помисли си директорът.

Преди три месеца, когато му го доведоха, този кротък пациент се движеше само с разперени ръце, гледаше пъпа си и бръмчеше като земна пчела.

— Забележителен случай — каза си директорът. Извади пакет цигари, пъхна една в ухото си, задъвка кибритената клечка, подскачайки от крак на крак, и се добра на четири крака до кабинета си.

Андре измина двеста метра и като се почувства уморен, разпери ръце, наведе напред глава, наду бузи и пое, бръмчейки: Б-з-з-з.

Земята пърхаше под нозете му, а дърветата по пътя размахваха опашка. Гостоприемни къщички, накачулени с посърнали лози, се взираха пътьом в брадясалата физиономия на Андре, но без да стигат до определено заключение.

Като видя, че трамваят идва, Андре удари един спринт до кръв и болезненият вой, който нададе, заглуши шума от съприкосновението между челото на трамвая и темето на бегача.

Както можеше да се очаква, заведоха го в аптеката и му сервираха цяр със спирт, въпреки че беше вторник. Той даде малък бакшиш и пое към вкъщи.

II

От своя прозорец на петия етаж сега той виждаше покрива на отсрещната, малко по-ниска къща, чиито капаци, оставени твърде дълго отворени, бяха нашарили стената с хоризонтални черти, които изобщо не се виждаха, защото капаците си стояха все така отворени. На третия етаж едно младо момиче се събличаше пред огледалото на гардероба, виждаше се и краят на леглото от убит палисандър, покрито с яркожълт американски пух, върху който се открояваха два нетърпеливи крака.

Дойде му наум, че това може би не е младо момиче, а и табелката на вратата: „Спортен хотел“, стаи за час, за половин час и между другото, беше достатъчно доказателство. Но хотелът изглеждаше приличен, с мозайка по фасадата на партера, с пердета на всички прозорци и само една леко разместена керемида по средата на покрива. Другите керемиди бяха подменени след последната бомбардировка и с по-светлия си червен цвят изпъкваха върху кафявия покрив, рисувайки профила на бременната Мария Стюарт и подписа на автора Гюстав Лоран, майстор на покриви, улица „Гамбета“. Съседната къща не беше ремонтирана, зейналата в десния й край дупка бе все още покрита с брезент, а куп отломъци и железа се издигаше до стената, пълна с мокрици и гърмящи змии, чийто звънтеж отекваше късно нощем като възнасяне на поганска литургия.

От последната бомбардировка имаше и други последици, и по-точно тя изпрати Андре в приюта. Беше втората, която той преживяваше, и мозъкът му, навикнал свободно да се оросява според евангелията на свети Зано, след този случай започна да извършва въртеливо движение, ускорено във вертикална посока, което разделяше Андре на две почти еднакви части и което, погледнато в профил, по посока на часовниковата стрелка, го караше да забива глава напред и да разперва ръце, за да запази равновесие. Той допълваше тази оригинална позиция с едно леко, ритмично „б-з-з-з“ и по този начин се издигаше с няколко рамена над общоприетото.

Споменатата последица постепенно беше изчезнала благодарение на благосклонното посредничество на директора на приюта, и ако Андре възвърна старото си поведение още щом излезе от полезрението на този любезен човек, то това лесно можеше да се обясни както с нуждата му от свобода, така и с един вид кокетство на изобретателя.

Стенният часовник на адвоката от долния етаж удари пет. Звънът на чукчето по бронза отекваше в сърцето на Андре, сякаш удряше едновременно в четирите ъгъла на стаята. В околността нямаше църква. И само часовникът свързваше Андре с външния свят.

Лакиран дъб. Кръгъл и гладък циферблат от тъмен метал. Цифри, вероятно от червена мед, а отдолу остъклена част, през която се виждаше късото цилиндрично махало, завършващо с топуз, плъзгащ се върху друг извит лост, който при спиране представляваше напречната заоблена част на анкъра. Като добър електрически часовник, той никога не спираше и анкърът оставаше невидим за всички, но Андре го беше видял вечерта на бомбардировката през вратата, оставена от адвоката отворена. Той показваше шест часа, половината от вечността, и точно в този момент бомбата го изненада през заплашително разтворената врата, бълвайки в лицето му дъх на чума. Той побягна, изтърколи се по стълбището, спря чак в мазето и единайсет стъпала загубиха релефната си месингова обковка.

Ако спрелият часовник му принадлежеше, Андре би могъл да хвърли анкъра във времето.

III

Горещината продължаваше да приижда и да се блъска в ниския таван, притискайки малко по малко въздуха за дишане към тясната пролука под входната врата. Легнал на земята пред леглото си, Андре вдишваше на едри глътки малко по-свежия въздух, чието неосезателно движение раздухваше къдели от прах по пълните жлебове на изтъркания паркет. От кранчето, клюмнало от изнемога над своя умивалник, се процеждаше нишка вода върху една бутилка с алкохол, за да не й позволи да се самозапали. Това беше втората бутилка, а съдържанието на първата клокочеше в празните черва на Андре и излиташе през порите му на малки сиви струйки пара.

Долепил ухо към пода, той отчетливо долавяше равномерния ход на часовника и започна да се мести, докато не попадна в зенита му. С голямото острие на джобното си ножче се помъчи да изреже дупка в митата и премита ела, за да го вижда. Жилките на дървото, по-жълти и по-твърди, изскачаха под стоманеното острие, а сърцевината между тях, протрита от непрекъснато търкане с четка, поддаваше доста лесно. Първо той прерязваше напречно жилките, после вкарваше острието по дължината им и под натиска му изскачаха трески, дълги колкото кибритена клечка.

В ослепителната рамка на разтворения прозорец бръмчеше самолет, много високо, като блестяща точка, която бяга пред притвореното от мигрена око и не може да спре. Нямаше бомбардировка. Частите на ПВО, заели позиция в края на близкия мост, мълчаха.

Отново взе ножа.

Ако имаше пак бомбардировка, може би адвокатът щеше да остави още веднъж вратата отворена…

IV

Адвокатът нави ръкави, зачеса се яко по гърдите през дъгообразното деколте на мантията си, пръхтейки като разчесан кон, сложи шапката си върху блестящия череп на колонката до него и започна пледоарията си.

— Господа съдии — каза той, — да оставим настрана мотива за убийството, обстоятелствата, при които то е извършено, и самото убийство. В такъв случай в какво обвинявате моя клиент?

Съдебните заседатели, поразени от подобен поглед върху въпроса, какъвто не бяха очаквали, мълчаха, леко обезпокоени. Съдията спеше, а прокурорът беше продаден на немците.

— Да представим проблема по друг начин — продължи адвокатът, щастлив от първоначалния си успех. — Ако не вземем под внимание болката, достойна, разбира се, за съчувствие, на родителите на жертвата, пред която аз се прекланям, ако се абстрахираме от необходимостта, пред която се е изправил моят клиент в състояние на законна самоотбрана — позволете да добавя това, да убие двамата полицаи, натоварени да го арестуват, и най-после, ако не отдаваме голямо значение на тези факти, какво остава?

— Нищо — почувства се задължен да признае единият съдебен заседател, който беше начален учител.

— Ако приемем това и вземем предвид, че от най-ранна възраст моят клиент е общувал само с бандити и убийци, че през целия си живот е имал за пример един развратен и мръсен живот, че самият той се е отдал на такъв живот и го е приел за напълно нормален и в крайна сметка сам е станал развратник, бандит и убиец, какво можем да заключим?

Съдът беше все така сащисан от това красноречие, а брадатият старец от края вдясно следеше с мъдро прилежание падащите по паркета хвърчащи слюнки. Но учителят отново се почувства задължен да отговори: „Нищо!“, и веднага се изчерви.

— Е, да, господине — отвърна адвокатът така мощно, че върху публиката скандално се посипаха парчета стъкло (беше ги изял сутринта). — Можем да заключим, че попаднал в почтена среда, моят клиент би придобил само почтени навици. Поговорката гласи: „Asinus asinum fricat“[1], но не добавя, че и обратното може да бъде вярно.

Учителят мисли известно време кое може да бъде обратното на магаре и това усилие толкова го изтощи, че той съвсем омекна и умря, без да стане отново.

— Обаче — завърши адвокатът — това, което току-що ви казах, не е вярно. Моят клиент е от семейство с прекрасна репутация, получил е отлично образование и съвсем доброволно, като познавач, е убил жертвата, за да й открадне цигарите.

— Имал е право — провикна се съдът в един глас и след кратко заседание убиецът бе осъден на смърт.

Адвокатът излезе от палатата, качи се на колелото си, за да се прибере вкъщи и за тази цел се постара да сложи задника си направо върху седалката, та да може щом вятърът нахлуе под широката му мантия от „Пиге“, да примамва всекиго с окосмените си бедра, което беше на мода. Отдолу носеше червени памучни гащи с ластици на краката.

Недалеч от дома си падна, спирайки пред витрината на някакъв антиквар. Един холандски часовник, изложен пред очарованото око, се мъдреше със сложния си многофункционален циферблат, върху който фазите на луната бяха изписани с низ от полумесеци, които разцъфтяваха в златисто-черното великолепие на новолунието и пълнолунието. Върху скулптирания фронтон се четяха също и дните, месеците, датите и възрастта на конструктора.

Клиентът, когото беше защитавал, му бе приписал като хонорар в завещанието си цялото си състояние. Знаейки, че скоро ще получи наследството, защото благодарение на неговите усилия го бяха осъдили на смърт, адвокатът прецени, че ще е справедливо да отпразнува този щастлив ден с покупката на часовника. Не го отнесе със себе си, защото си имаше часовник, и каза, че ще изпрати да го вземат.

V

Слаба светлина се процеждаше през малката квадратна дупка на пода и лениво се размазваше върху тавана на Андре, до паяка. Паякът загложди краищата на петното и малко по малко му придаде формата на циферблат, после започна да прави цифрите и Андре разбра, че на долния етаж говореха за Него.

Сложи ухо на дупката, светлинката влезе в ухото му и той съвсем естествено дочу как думите започнаха да отекват в очите му като светли букви.

Адвокатът беше поканил свой приятел за вечеря.

— Ще продам този часовник — каза той, сочейки клетката на анкъра, чието махало подскочи, но после пое пътя си.

— Не работи ли вече? — попита приятелят му.

— Напълно съм доволен от него. Но наскоро видях един много по-хубав! — отвърна адвокатът и изпи половината от чашата си с вино, точно тази, която беше пълна. — Пий де! — продължи той, напълни я отново и даде пример.

— Какво представлява другият? — попита приятелят.

— Има фазите на луната! — продължи адвокатът.

После Андре не чу нищо, защото двамата мъже бяха престанали да говорят за часовника.

Той се изправи. За да не привлича вниманието, се въздържа да запали лампата. Идващата от пода светлина отново се прикова на тавана, леко наклонена от покрива на мансардата.

Пълна и кръгла колкото си искаш, луната на бомбардировачите заместваше осветлението и леко потрепваше, защото ставаше все по-топло.

Кранчето още капеше върху бутилка алкохол в мивката. Андре си почиваше в леглото, а часовникът звънтеше в главата му, както си знаеше. Времето течеше край него, но му липсваше анкър, за да го спре тук.

Нямаше вятър, нямаше дъжд и въпреки всички хитрости на Андре, топлината нахлуваше, както всяка вечер, и напираше така силно по стъклата на прозорците отвън, че той виждаше как те набъбват към него, издуват се, пръсват се едно след друго и веднага се събират отново, както сапунените мехури в нащърбена купа с вода.

Когато някое стъкло се пръснеше, слабо и само за миг можеше да чуе шумовете отвън, стъпките на патрула по павираната улица долу, пискуните на котките по съседния покрив, звуците от радиото зад спуснатите пердета на широко отворените прозорци. В дъното, като се наведеше, можеше да различи светлите петна от ризата на портиера и роклята на портиерката, седнали на два стари стола пред тяхната стаичка, но трябваше да бърза, защото стъклото се събираше отново.

Капенето на вода от чешмата намаля, после отново се засили — знак, че долу бяха пуснали друга чешма. Пружината тихо скърцаше, в такт с дишането на Андре.

Леглото беше започнало да драска по пода като котка, подвиваше крака, после леко ги повдигаше един след друг и се люлееше равномерно. Утре паркетът щеше да е съвсем похабен, краката постепенно се забиваха в него. За да смекчи последиците, Андре стана и се излегна на земята, но междувременно пъхна под всеки крак, издебвайки момента, в който той се повдигаше, по една стара обувка, а леглото се възползува от това, за да обиколи стаята и да вдигне крак на стената. Да се ходи с обувки беше забавно и леко.

Приятелят на адвоката току-що си беше тръгнал, а адвокатът навярно бе излязъл от трапезарията, защото на тавана нямаше вече светлинка.

Чуваше се само съвсем слабото бръмчене на радиоапаратите и отнякъде — промененият с пет тона от смущения сигнал на ББС, и внезапно — някакво неясно бучене в небето. Мина самолет, както винаги толкова високо, че не можеше да се разбере в коя посока.

Минутите продължаваха да се губят, защото Андре все още нямаше анкър, шията и бедрата му се обливаха в пот при мисълта, че Той скоро щеше да си отиде.

Тогава чу в далечината засилващия се минорен вой на сирените от съседния квартал, а след няколко секунди и сирената на кметството започна, на свой ред, да се надува и да стене.

ПВО още мълчеше, но два прожектора шареха напосоки в небето с мъглявите си гигантски и трескави снопове.

Светли черти браздяха сега прозорците със старателно спуснати пердета и сградите се изпълваха с глухи шумове. Чуха се писъци на някакво дете, събудило се внезапно, после стъпки надолу по стълбището, безкрайно, и падането на портиера в мазето, когото позна по речника му. Вратата на адвоката не се отваряше. Той сигурно спеше, повален от виното, от което беше пил на вечеря твърде много. Изведнъж светлината угасна навсякъде.

Все така проснат на земята, Андре бе допълзял до прозореца и тревожно зачака появяването на самолетите и избухването на бомбата, която щеше да събуди адвоката.

Стана, опита се да пусне чешмата, чието тихичко капене вече не чуваше, но тя само забълбука дрезгаво. Портиерът току-що беше затворил крана в мазето. Все пак отпи от алкохола в бутилката, който се спусна спираловидно по хранопровода му със странно звучене и заглъхна с шума на изпразнена вана.

Човечността му повеляваше да предупреди адвоката.

Пипнешком в тъмното си взе от леглото двете обувки, с мъка навря в тях краката си — трябваше да се бори с него, за да успее, и желязното колелце му разпори китката цели десет сантиметра. Хитро издърпа два винта отдолу и леглото се срути сразено, с трясък от мъртви железа.

Шумът не събуди адвоката. Налагаше се да слезе.

Излезе на площадката и дръпвайки машинално вратата зад себе си, си даде сметка, че ключовете му сигурно бяха в сакото на стола. Прерови машинално джобовете си и се увери в грешката си. В него бяха само носната кърпичка и ножът.

Предпазливо, като внимаваше следващото стъпало да не изскърца, слезе, прилепен до стената. В тъмната дупка на стълбището, бездна, от която всеки момент можеше да изникне изневиделица нещо ужасно, се носеха талази дяволска миризма, воня на спарено и на канали. Следобед портиерката беше варила диво зеле.

Звънецът на адвоката беше от лявата страна на вратата, на метър и двайсет от земята. Първия път натисна, без да опипва, но не улучи.

Най-после ръката му, която се луташе по рамката на вратата, напипа гладката месингова вдлъбнатинка. Натисна я по средата и потръпна от допира с пружиниращата пъпка.

Токът беше прекъснат, но по жиците беше останало малко и може би щеше да стигне, за да събуди адвоката. За по-сигурно Андре зарита по вратата.

Небрежно затворена от спиртосания адвокат, тя поддаде под ритниците му и той пристъпи в мрака.

Залитна, прилепи се към стената и стигна до трапезарията. През широко отворения прозорец проникваха петдесетина лунни лъчи голям калибър и спрелият анкър проблясваше слабо зад стъклената рамка.

Тогава времето най-после спря да тече и Андре не чу как адвокатът излезе от стаята си, защото вече живееше в свят, по-стар с една минута.

Но го видя отдалеч и за да преодолее разстоянието, хвърли своя нож и се загледа как той изчезва, отнесен от времето, заедно с кървящото гърло и отпуснато тяло на адвоката.

И тъй, краят на въздушната тревога заглуши нощта с дисонансите на своя акорд. Всички светлини се запалиха наведнъж и анкърът престана да съществува.

VI

Сянката на стълбищната шахта вече избледняваше край прозорците на разноцветни квадратчета, обковани с олово.

Краката му с болка и тежест го носеха по улицата. Две бели котки изникнаха от една боклукчийска кофа като пяна от бутилка шампанско и притичаха пред него.

Мостът не беше далече и гладката повърхност на парапета бе по-удобна за вървене от олющения асфалт на тротоара.

Тогава силуетът на Майора, побеснял, че не участвува в разказа, се изправи зад него и го хвана за яката. С повдигнати рамене, разперени ръце и глава напред, Андре ръкомахаше на няколко сантиметра над парапета и крещеше: „Пуснете ме!“ Но само той разбра, че Майора го беше повдигнал, защото последният бе станал току-що невидим, а за останалите хора Андре просто изчезна в реката.

Бележки

[1] Asinus asinum fricat (лат.) — Магаре магаре чеше. — Б.пр.

Край
Читателите на „Мъглата“ са прочели и: