Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’écrevisse, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


I

Жак Тежарден[1] беше на легло, боледуваше. Хвана бронхилис, защото беше духал на течение. Оркестърът за камерна музика, в който свиреше, се съгласяваше да се представя не в стая, а в обикновен коридор, тъй като бяха настъпили тежки времена, така музикантите успяваха да просъществуват въпреки неблагосклонното време, но здравето им често биваше излагано на рискове. Жак Тежарден се чувствуваше гадно. Главата му се беше удължила в една-единствена посока, а мозъкът не бе последвал това движение и така, малко по малко, в образувалото се празно пространство се вмъкваха чужди тела, паразитни мисли и една флуидна, обсебваща болка на кристалчета, остри като настъргана борна киселина. От време на време Жак Тежарден кашляше и чуждите тела се блъскаха силно в стените на черепа, разнасяха се бързо по гънките му — като вълни във вана — и падаха отново едно върху друго с хрущене на стъпкани скакалци. Тук-там се пукаше по някое мехурче, разлетяваха се ситни белезникави пръски, меки като вътрешност на паяк, озаряваха костния свод и вълните веднага ги отнасяха. След всеки квинтов пристъп Жак Тежарден тревожно дебнеше момента, в който отново ще се разкашля, и за тая цел броеше секундите с градуирания пясъчен часовник на нощното си шкафче.

Измъчваше го мисълта, че няма да може да се упражнява както обикновено с тръбата: устните му щяха да омекнат, пръстите да се подуят и щеше да се наложи да започва всичко отначало. Тръбата изисква от своите привърженици поразителна воля, тъй като човек се научава много трудно да свири и много лесно забравя малкото, което е научил. Той прехвърляше наум каденцата от осемнайсетия такт на симфонията в сплескан бемол, над който работеше по това време, но трелите от петдесет и шестия и петдесет и осмия такт засилиха болката му. Усети надигащата се кашлица и запуши с ръка устата си, за да задържи част от нея. Тя се изкачи, изду трахеята и излезе на мощни, буйни изблици; лицето на Жак Тежарден стана пурпурночервено, а очите му се наляха с кръв. Той ги изтри с крайчеца на носната си кърпичка, която бе избрал червена, да не се цапа.

II

Стълбището зашумя. Парапетът, монтиран на метални пръчки, трептеше като гонг, сигурно беше хазяйката, която му носеше липов чай. При дълга употреба липовият чай предизвиква възпаление на простатата, но Жак Тежарден не го употребяваше често и без съмнение щеше да избегне операцията. Оставаше й да изкачи още един етаж. Беше хубава дебела жена на тридесет и пет години, чийто мъж, прекарал дълги месеци в Германия военнопленник, след завръщането си си намери работа като поставяч на бодлива тел, защото бе дошъл неговият ред да затваря другите. Денем ограждаше с бодлива тел кравите на село и рядко даваше признаци на живот. Тя отвори вратата, без да почука, и се усмихна широко на Жак. Държеше синя фаянсова кана и купичка и ги постави на нощното шкафче. Наведе се да оправя възглавниците. Полите на пеньоара й зейнаха и Жак долови силен дъх. Премигна, защото миризмата го блъсна в лицето.

— Извинете — каза той, — но…

Не се доизказа, задавян от силна кашлица. Хазяйката разтриваше корема си, защото не го беше разбрала.

— Обикновено — обясни той, за да се извини — нямам нищо против, но сега в главата ми е такава блъсканица от шумове, звукове и миризми…

— Да ви сипя ли чай? — майчински предложи тя.

И заметна полите на пеньоара си, за да му даде да пие, но те отново се разтвориха. Той се засмя така силно, че гърдите му се раздраха. Преви се на две, задави се и дори не усещаше как хазяйката го тупа по гърба, за да спре да кашля.

— Аз съм животно — каза тя, като се тюхкаше, че го е разсмяла. — Трябваше да се сетя, че не ви е до игра.

Хвана му купичката, докато той пиеше на малки глътки липовия чай с дъх на хищник, като същевременно го разбъркваше, за да се разтопи захарта. Глътна два аспирина.

— Благодаря — каза той… — Сега ще се опитам да заспя…

— Ще ви донеса още липов чай — каза хазяйката и сгъна празната купичка и фаянсовата кана на три, за да ги отнесе по-удобно.

III

Внезапно се събуди. Беше се изпотил от аспирина и тъй като по силата на закона на Архимед бе загубил тегло, равно на количеството пот, тялото му се беше издигнало над дюшека, повличайки чаршафите и завивките, и плуваше в локва пот, набраздена от вятъра при издигането, и малки вълнички се плискаха по бедрата му. Издърпа запушалката на дюшека и потта попи в матрака.

Тялото му бавно слезе и отново се отпусна върху чаршафа, който димеше колкото една конска сила. Той беше лепкав от потта и Жак се хлъзгаше по него, като се мъчеше да се надигне и облегне на подгизналата възглавница. В главата му нещо отново затуптя, глухо, сякаш воденични камъни започнаха да мелят летящите из черепната кухина частички. Вдигна ръце полека и предпазливо опипа главата си. Усещаше деформацията. Пръстите му се плъзнаха от тила към подутото теме, докоснаха челото, пробягаха по ръба на очните орбити и напипаха слепоочията, после се спуснаха към скулите, които леко се огънаха под натиска. На Жак Тежарден много му се искаше да види точната форма на черепа си. Някои са толкова хубави в профил и така пропорционални и закръглени. Миналата година, когато боледуваше, си беше направил рентгенова снимка и всички жени, на които я беше показал, веднага му станаха любовници. Този израстък отзад и отокът на темето много го безпокояха. Може би бяха от тръбата… Ръцете му се върнаха към тила, задържаха се на шийния прешлен, чието капаче се въртеше безшумно, но с известно затруднение. Въздъхна безпомощно, отпусна ръце до тялото си и бързо зашава наляво-надясно, за да си направи малко уютно гнездо в крехката корица, преди тя да се втвърди. Не смееше много да се движи, защото щом се облегнеше на дясната си ръка, и потта веднага преминаваше в дясната половина на матрака, накланяше леглото и Жак трябваше да се завързва през кръста с широкия платнен колан, за да се задържи едва-едва. Когато се облягаше на другата страна, леглото се прекатурваше и съседът отдолу чукаше по тавана с един овнешки кокал, чиято миризма се просмукваше през цепнатините на пода и замайваше главата на Тежарден. А и не искаше да изстиска матрака на пода. За цялата тая пот щеше да вземе добри пари от хлебаря на ъгъла. Той я слагаше в бутилки с етикет: „Пот от челото“ и хората я купуваха, за да си топят клисавия купонен хляб.

— Вече кашлям по-малко — помисли си той.

Гърдите му дишаха равномерно, дробовете му почти не хриптяха. Предпазливо протегна лявата си ръка и взе тръбата от стола до леглото. Сложи я до себе си, после отново вдигна ръце към главата, пръстите му се плъзнаха от тила към подутото теме, докоснаха челото и пробягнаха по ръба на очните орбити.

IV

— Тук са единайсет литра — каза хлебарят.

— Няколко изгубих — извини се Тежарден. — Матракът пропуска по малко.

— Не е чиста — добави хлебарят. — Ако го смятаме десет литра, ще бъде по-правилно.

— Все пак вие ще продадете единайсет литра.

— Естествено — отвърна хлебарят, — но съвестта ще ме гризе. Това влиза в сметката.

— Имам нужда от пари — подхвърли Жак. — От три дни не свиря.

— И аз имам нужда — каза хлебарят. — Поддръжката на кола с двайсет и девет конски сили ми излиза скъпо, да не говорим, че слугите ме разоряват.

— Колко ще ми дадете? — попита Жак.

— За бога! — отвърна хлебарят. — Предлагам ви по три франка на литър и единайсет ги смятаме за десет.

— Добавете нещо — каза Жак. — Това е много малко.

— Добре! — съгласи се хлебарят. — Нека да са трийсет и три франка, но това е последно.

— Давайте! — каза Жак.

Хлебарят извади от портфейла си шест банкноти по седем франка.

— Върнете ми девет франка.

— Имам само десет на цяло — призна Жак.

— Това оправя работата — отвърна хлебарят.

Той прибра парите, вдигна кофата и се отправи към вратата.

— Опитайте се да съберете още — каза той.

— Не — каза Жак. — Вече нямам температура.

— Толкова по-зле — заключи хлебарят и излезе.

Жак отново вдигна ръце към главата си и започна да опипва деформациите. Опита се да поеме черепа си, би искал да разбере точно колко тежи, но трябваше да изчака, докато оздравее напълно, а и шията му пречеше.

V

С мъка отхвърли завивките. Пред него лежаха слабите му крака, накъдрени от петдневното бездействие. Умърлушено ги разгледа, опита се да ги изглади с длан, не успя, седна отчаян на ръба на леглото и най-после стана криво-ляво. Накъдрените от влагата крака го бяха скъсили с цели пет сантиметра. Изду гърди и ребрата му изпукаха. Болестта беше оставила следи. Халатът му падаше на дълги унили гънки върху хлътналия задник. Омекналите устни и отеклите пръсти нямаше да му позволят вече да свири, веднага му стана ясно.

Отчаяно се отпусна на стола и обгърна главата си с ръце. Пръстите му машинално опипаха слепоочията и натежалото чело.

VI

Диригентът на оркестъра, в който Жак свиреше, се качи по стълбата, спря за малко пред вратата, прочете табелката и влезе.

— Добър ден — каза той. — Е, по-добре ли си?

— Тъкмо се вдигам — каза Жак. — Много съм отпаднал.

— По стълбището мирише странно — каза диригентът.

— От хазяйката е — каза Жак. — Никога не си закопчава пеньоара.

— Хубаво мирише — каза диригентът. — На зайчарник.

— Да — отвърна Жак.

— Кога се връщаш да свириш? — попита диригентът.

— Има ли работа? — попита Жак. — Не ми се свири вече в коридора. В края на краищата камерната музика си е камерна музика.

— Да не искаш да кажеш, че заради мен си хванал бронхилис? Нали всички свирихме в този коридор…

— Зная — отвърна Жак, — но аз бях на течението и затова на вас нищо ви няма.

— Стига глупости — заяви диригентът. — Впрочем ти винаги си бил придирчив.

— Не — отвърна Жак, — просто не обичам да боледувам, това е мое право.

— Би трябвало да те сменя — продължи диригентът. — Не може да се свири с човек, който се сърди за всичко.

— Та аз насмалко щях да пукна!…

— Стига си ми додявал — каза диригентът. — Нямам никаква вина. Кога ще можеш да свириш?

— Не зная — отвърна Жак. — Отпаднал съм.

— Започваш да прекаляваш — каза диригентът. — Не може да се работи така. Ще помоля Алберт да те замести.

— Дай ми двата хонорара, които ми дължиш. Трябва да платя на хазяйката.

— Нямам в себе си — отвърна диригентът. — Довиждане. Отивам при Албер. Имаш непоносим характер.

— Кога ще ми платиш? — попита Жак.

— Уф… Ще ти платя — каза диригентът. — Тръгвам.

Пръстите на Жак бродеха по челото му, очите му бяха притворени. Може да се съберат четири килограма?…

VII

Малкият спиртник войнствено бръмчеше и водата, раздразнена от шума, се разтрепери в алуминиевата тенджера. За такъв малък спиртник водата беше много, но като завреше, щеше да й се види краят.

Жак чакаше. За да не седи със скръстени ръце, посвирваше на тръбата. През цялото време не успяваше да достигне си бемола с два сантиметра, но най-после го хвана и го смаза между двата си пръста, доволен от победата си. Техниката му се връщаше.

Спря, защото болката също се връщаше в главата му. И водата завря.

— Може би ще са повече от четири килограма — каза той. — Да видим…

Взе един голям нож и си отряза главата. Сложи я във врящата вода с малко сода, за да се изчисти и да получи чисто тегло. А после умря, преди да довърши работата, защото това се случи през 1945 година и медицината още не се беше усъвършенствувала, както сега. Той се качи на небето в голям кръгъл облак. Нямаше къде другаде да се дене.

Бележки

[1] Градински чай (фр.). — Б.пр.

Край
Читателите на „Ракът“ са прочели и: