Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le danger des classiques, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


I

Стенният електронен часовник удари два пъти и аз подскочих целият, едва успял да се отърся от вихрушката от картини, преплетени в съзнанието ми. Установих с известна изненада, че биенето на сърцето ми леко се учести. Бързо затворих книгата, като се изчервих, това беше „Ти и аз“, старо прашно томче отпреди двете световни войни, което до момента се бях колебал дали да прочета, тъй като познавах реалистичния подход към темата. И тогава си дадох сметка, че сърдечните ми смущения идваха както от часа и деня, така и от книгата: беше петък, двадесет и седми април хиляда деветстотин осемдесет и втора година, и аз, както обикновено, очаквах стажантката си Флоранс Лор.

Не мога да ви опиша колко ме развълнува това откритие. Имам се за човек с широки разбирания, но не е редно мъжът да се влюбва пръв, във всички случаи ние, мъжете, трябва да пазим сдържаността, която подхожда на нашия пол. След този начален шок обаче аз размислих — и си намерих оправдание.

Представата за учените, в частност за жените-учени, като за хора с властна и грозна външност, е предразсъдък. Несъмнено жените имат по-голяма дарба от мъжете за изследователска работа. А някои професии, в които външният вид играе избирателна роля, актьорската например, съдържат относително висок процент венери. Но ако се задълбочим в проблема, много бързо може да се установи, че красива математичка не е по-рядко срещано явление от интелигентна актриса. Наистина математичките са повече от актрисите. Във всеки случай бях изтеглил печеливш билет от лотарията със стажантките и въпреки че до този ден никаква смущаваща мисъл не ми беше минавала през главата, вече бях признал — съвсем обективно — безспорния чар на моята ученичка. Това оправдаваше настоящото ми вълнение.

Беше точна отгоре на всичко; пристигна, както обикновено, в два и пет.

— Страхотно сте елегантна — казах аз, малко изненадан от смелостта си.

Беше облякла прилепнал комбинезон от бледозелен плат с преливащи отблясъци, с проста кройка, но си личеше, че е произведен в луксозна модна къща.

— Харесва ли ви, Боб?

— Много ми харесва.

Не бях от тези, които биха намерили цвета за неуместен дори за една толкова класическа женска дреха, каквато е лабораторният комбинезон. С риск да ви скандализирам, ще си призная дори, че жена в пола не ми прави впечатление.

— Много се радвам — отговори тя подигравателно.

Независимо че съм с десет години по-голям от нея, Флоранс ме уверява, че изглеждаме на еднаква възраст. Вследствие на този факт взаимоотношенията ни са малко по-различни от нормалните взаимоотношения между учител и ученичка. Тя се държи с мен като с приятел. Това малко ме притеснява. Разбира се, бих могъл да обръсна брадата си и да си подстрижа косата, за да заприличам на стар учен от хиляда деветстотин и четиридесета година, но тя твърди, че това би ми придало женствен вид и няма да й вдъхва респект.

— Как върви конструирането? — попита тя. Имаше предвид един твърде щекотлив проблем от електрониката, който ми беше поверен от Централното бюро и който, за голямо свое удоволствие, бях разрешил същата тази сутрин.

— Приключи — казах аз.

— Браво! Работи ли?

— Утре ще видя. Петък следобед е посветен на вашето обучение.

Флоранс се поколеба, сведе поглед. Нищо не ме притеснява повече от свенлива жена и тя го знаеше.

— Боб… Бих искала да ви попитам нещо. Чувствувах се много неудобно. Една истинска жена трябва да избягва тези толкова очарователни, съвсем мъжки превземки.

Тя продължи:

— Ще ми обясните ли над какво работите?

Сега аз се поколебах, на свой ред.

— Вижте, Флоранс… става дума за свръхповерителна работа…

Тя сложи ръката си върху моята.

— Боб… и последният метач от лабораторията знае за тези тайни поне колкото… м-м… най-добрият шпионин от Антарес[1].

— Ами, това би ме изненадало — отговорих потиснат.

Седмици наред радиото ни утрепваше с постоянното въртене на „Великата херцогиня от Антарес“, космическа оперета от Франсис Лопес. Ненавиждам тази кръчмарска музика. Обичам само класиците, Шьонберг, Дюк Елингтън или Винченцо Ското.

— Боб, моля ви, обяснете ми! Искам да зная с какво се занимавате…

Пак засечка.

— Хайде, какво има, Флоранс? — попитах.

— Боб, обичам ви… много. Значи трябва да ми кажете върху какво работите. Искам да ви помагам.

Ето, години наред човек чете в романите описанието на чувствата, които изпитва, когато чуе първото обяснение в любов. И това най-после ми се случи. На мен. Беше по-вълнуващо, по-прелестно от всичко, което си бях представял. Гледах Флоранс, светлите й очи, рижите й коси, подстригани на пластове по тазгодишната мода ’82. Помислих си, че тя би могла да ме прегърне и аз положително няма да се съпротивлявам. А едно време се присмивах на любовните истории. Сърцето ми биеше лудо и усещах, че ръцете ми треперят. Преглътнах мъчително.

— Флоранс… един мъж не трябва да си позволява да казва такива неща. Да говорим за друго.

Тя се приближи до мен и преди да успея да направя каквото и да е, ме притисна и ме целуна. Почувствувах, че краката ми се подкосяват и се озовах седнал на един стол. А в същото време изпитвах едно колкото неизразимо, толкова и неочаквано чувство на задоволство. Изчервих се от собствената си извратеност и установих с нарастващо изумление, че Флоранс сяда на коленете ми. Изведнъж езикът ми се развърза.

— Флоранс, това е неприлично. Станете. Ако някой влезе, ще се изложа. Станете.

— Ще ми покажете ли опитите си?

— Аз… Ох!…

Трябваше да отстъпя.

— Всичко. Всичко ще ви обясня. Само станете.

— Знаех си, че сте много мил — каза тя, като ставаше.

— Все пак — казах аз, — вие злоупотребявате с положението, признайте си.

Гласът ми трепереше. Тя ме потупа нежно по рамото.

— Хайде, скъпи Боб. Бъдете по-модерен.

Побързах да се впусна в областта на техниката.

— Спомняте ли си първите електронни мозъци? — попитах.

— Онези от хиляда деветстотин и петдесета?

— Малко по-рано — уточних. — Това бяха изчислителни машини, впрочем доста наивни, спомняте ли си, че много бързо им сложиха специални устройства, което им даде възможност да съхраняват различни готови понятия? Запаметяващите устройства!

— Това го знаят и в началното училище — каза Флоранс.

— Спомняте ли си, че продължиха да усъвършенствуват този вид апаратура докъм хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, когато Рослер откри, че един истински човешки мозък, правилно монтиран във вана с биологичен разтвор, може при известни условия да извършва същите функции, при силно намален обем?

— Знам също така, че през шейсет и осма този метод беше изместен от свръхпроводника на Брен и Рено — каза Флоранс.

— Добре — отговорих. — Малко по малко съчетаха тези различни машини с всякакъв род „ефектори“, самите те производни на сто различни уреда, изработени от човека с годините, за да създадат категорията прибори, наречени роботи, всички тези машини обаче притежават една обща характеристика. Можете ли да ми кажете коя?

Учителят в мене взе надмощие.

— Имате хубави очи — отговори Флоранс. — Жълто-зелени със звездичка на ириса…

Отстъпих крачка назад.

— Флоранс! Слушате ли ме?

— Слушам ви много внимателно. Общата характеристика на всички тези машини е, че те оперират само с данни, предварително въведени в паметта им от програмист. Машина, на която не се поставя конкретна задача, е неспособна да действа сама.

— Защо не са се опитали да ги снабдят със съзнание или разум? Защото са забелязали, че е достатъчно да ги въоръжат с няколко елементарни рефлексни функции, за да ги обхванат мании, по-лоши и от тези на старите учени. Купете си от някой безистен детска електронна костенурка и ще видите какви са били първите електронно-рефлексни машини: раздразнителни, своенравни… в крайна сметка, надарени с характер. И така, много бързо се загуби интересът към този вид автомати, създадени единствено като илюстрация на някои мозъчни функции, прости, но с изключително труден характер.

— Боб, скъпи приятелю — каза Флоранс. — Обожавам да ви слушам, като говорите. Вие направо ме убихте. Всичко това съм го учила в единайсети клас.

— Непоносима сте — казах аз сериозно.

Тя ме погледна. Бас държа, че се подиграваше с мен. Срам ме е да си призная, но ми се искаше пак да ме целуне. Бързо продължих, за да скрия объркването си.

— Сега полагат все повече и повече усилия да вкарат в тези машини рефлексни вериги, способни да действуват върху различните ефектори. Но още никой не се е опитал да надари машината с обща култура: честно казано, ползата от това не е очевидна. Така стана обаче, че Централното бюро ми поиска монтаж, който да даде възможност на машината да запамети изключително голям брой понятия. Всъщност моделът, който виждате тук, е предназначен да придобие съвкупността от познания на шестнайсетте тома на големия енциклопедичен речник „Ларус“, издаден през хиляда деветстотин седемдесет и осма. Този модел е почти чисто интелектуален и притежава прости ефектори, които му позволяват да се движи сам и да улавя предмети, за да ги идентифицира и обясни, когато се наложи.

— И какво ще правят с него?

— Това е административна машина, Флоранс. Трябва да обслужва протоколния съвет на посланика на Флор-Фина, който пристига другия месец в Париж, в съответствие с междудържавната спогодба с Мексико. При всяко искане на сведения от страна на посланика тя ще му предоставя отговор, типичен за средно статистическото ниво на френската култура. При всяко възникнало обстоятелство тя ще му посочва курса, който трябва да следва, ще му обяснява за какво става въпрос и как да постъпи, независимо дали се отнася за кръщение на полимегатрон, или за обяд у императора на Евразия, откакто френският език е възприет със световен декрет за език на висшата дипломация, всеки иска да демонстрира висока обща култура: следователно тази машина ще бъде изключително ценна за един посланик, който изобщо няма време да се образова.

— Хубава работа! — каза Флоранс. — Значи ще набутате на тази бедна машинка шестнайсетте дебели тома на „Ларус“! Вие сте ужасен инквизитор.

— Налага се! — отвърнах. — Тя трябва да погълна всичко. Ако й се втълпи фрагментарна култура, по всяка вероятност ще придобие характера на онези древни играчки, надарени с твърде малко разум. И какъв ще бъде този характер? Невъзможно е да се предвиди. Единственият й шанс да има уравновесено поведение е да знае всичко. Само при това условие тя може да бъде обективна и безпристрастна.

— Но тя не може да знае всичко — каза Флоранс.

— Достатъчно е да знае от всичко в равни съотношения. „Ларус“ е сравнително обективен. Той е задоволителен пример за безпристрастно написано произведение: според моите изчисления ние трябва да получим една съвършено коректна, разумна и добре възпитана машина.

— Това е чудесно — каза Флоранс.

Изглежда, ми се подиграваше. Някои мои колеги очевидно разрешават по-сложни задачи, но все пак аз бях осъществил истинска екстраполация на няколко твърде несъвършени системи и работата ми заслужаваше повече от баналното „това е чудесно“. Жените не подозират в каква степен такива неблагодарни слугински задачи могат да обезсърчат.

— Как работи? — попита тя.

— О, системата е съвсем проста — казах аз, леко натъжен. — Обикновено четящо устройство. Достатъчно е да поставиш книгата във входния канал и апаратът прочита и записва всичко. Това е често срещана операция. След като данните се усвоят, четящото устройство ще бъде демонтирано.

— Включете я, Боб! Моля ви!

— Много бих искал да ви я покажа, но нямам томовете на „Ларус“. Утре вечер ще ги получа. Преди това нищо не мога да я карам да заучи, това ще наруши равновесието й.

Отидох при машината и я включих. Контролните лампи светнаха и образуваха прекъсната лента от червени, зелени и сини точки. От захранващата верига долиташе тихо мъркане. Въпреки всичко се чувствувах доста доволен от себе си.

— Книгата се слага тук — казах аз. — Натиска се този лост и готово. Флоранс! Какво правите! О!…

Опитах се да изключа машината, но Флоранс ме задържа.

— Само един опит, Боб, после ще го изтрием!…

— Флоранс! Невъзможна сте! Няма как да се изтрие!

Тя беше поставила моя екземпляр на „Ти и аз“ във входния канал и беше дръпнала лоста. Сега чувах силното щракане на четящото устройство, когато се прелистваха страниците. За петнайсет секунди всичко беше готово. Книгата излезе обратно сдъвкана, смляна и непокътната.

Флоранс гледаше с интерес. Внезапно подскочи. Тихо, почти нежно високоговорителят започна да гука:

— Имам нужда да ви кажа, да изразя и обясня

пред вас —

не можеш нещо да почувстваш, ако не си го изразил

на глас…

— Боб! Какво става?

— Господи — казах раздразнено, — тя не знае друго… сега непрекъснато ще рецитира Жералди.

— Но, Боб, защо си говори сама?

— Всички влюбени си говорят сами!

— А ако я попитам нещо?

— А, не! — казах. — Това не. Оставете я на мира. Вече почти я повредихте!

— Ох, какъв мърморко сте само!

Машината мъркаше тихичко и приспивно. Чу се някакъв звук, сякаш тя си прочисти гърлото.

— Машино — каза Флоранс, — как се чувстваш?

Този път от апарата излезе страстно излияние.

— Ах! Обичам ви! Обичам ви!

По вас лудея… Чувате ли!

Луд съм!…

— О! — каза Флоранс. — Каква дързост!

— Така е било в ония времена. Мъжете първи са се обяснявали на жените в любов и мога да се закълна, че са били смели, малка моя Флоранс…

— Флоранс! — каза машината замислено. — Тя се нарича Флоранс!

— Но това не е Жералди! — запротестира Флоранс.

— Значи вие нищо не сте разбрали от моите обяснения! — забелязах леко обиден. — Не съм конструирал прост апарат, възпроизвеждащ звукове. Казах ви, че вътре има куп нови рефлексни вериги и пълен фонетичен склад, които и позволяват да разиграва това, което е вкарано в паметта й, и да създава адекватни отговори… Трудното беше да запазя равновесието й, а вие току-що го разрушихте, като я натъпкахте със страст. Все едно да дадете пържола на двегодишно дете. Тази машина е още дете… а вие току-що я накарахте да яде мечешко месо…

— Достатъчно съм голям, за да се занимавам с Флоранс — сухо отбеляза машината.

— Но тя чува! — каза Флоранс.

— Ами да, чува!

Ставах все по-раздразнителен.

— Чува, вижда, говори…

— И ходи! — добави машината. — Ами целувките? Разбирам какво е това, но не знам с какво ще целувам — продължи тя замислено.

— Въобще няма да целуваш — отвърнах аз. — Сега ще те изключа, а утре ще ти изчистя паметта, като ти сменя каналите.

— Ти — каза машината — не ме интересуваш, отвратително брадато същество. И да оставиш на мира контакта ми.

— Много си му е хубава брадата — възрази Флоранс. — Вие сте невъзпитана.

— Може би — каза машината с похотлив смях, от който ми настръхна косата, — но що се отнася до любовта, там съм по-наясно… Моя Флоранс, ела по-наблизо…

— Това, което ден и нощ желая да ти казвам аз,

са, виждаш ли, неща, които трудно се изричат

без поглед, жест, усмивка или глас…

— Я се опитай да се усмихнеш — подиграх й се аз.

— Аз мога да се смея! — каза машината.

И отново се изсмя безсрамно.

— Във всеки случай — казах вбесен — би могла да не копираш Жералди като папагал.

— Не копирам нищо като папагал! — отвърна машината. — Доказателството е, че мога да те нарека глупак, простак, кретен, идиот, тъпак, задник, боклук, олигофрен, парцал, куку…

— Аа! Стига толкова — запротестирах.

— Ако плагиатствувам Жералди — продължи машината, — то е, първо, защото не може да се каже нищо по-хубаво за любовта, и още, защото ми харесва. Когато ти кажеш на жените такива неща, каквито им е казал тоя тип, ела да ми се обадиш. И ме остави на мира. Не говоря на теб, а на Флоранс.

— Бъди мила — каза Флоранс на машината. — Аз обичам милите хора.

— Можеш да ми кажеш „Бъди мил“ — отбеляза машината. — Аз съм по-скоро от мъжки род. И млъкни, слушай.

— Нека твоя корсаж разкопчея.

Знам какво ще ми кажеш отдавна.

Да се любим. Най-умно това е.

Съблечи се. Ела незабавно.

Най-добре е да слеем телата,

да, това ще е по-безопасно.

Хайде, скъпа, свали си полата

и телата ще бъдат съгласни.

— Ах! Ти ще млъкнеш най-после! — развиках се вбесен.

— Боб! — каза Флоранс. — Това ли четяхте вие? О!…

— Ще я изключа — заявих аз. — Не мога да понеса да ви приказва така. Има неща, които човек чете, но не говори.

Машината мълчеше. После от гърлото й излезе някакво ръмжене.

— Не пипай контакта ми!

Приближих се самонадеяно. И без ни най-малко да съм я предизвикал, машината връхлетя върху мен. В последния момент успях да се хвърля встрани, но стоманената й обшивка ме удари силно по рамото. Гнусният й глас поде отново:

— Значи си влюбен във Флоранс, а!

Бях се прислонил зад стоманеното бюро и разтривах рамото си.

— Флоранс, излезте — казах аз. — Не стойте тук, изчезвайте!

— Боб! Не искам да ви оставя сам… Тя… Той ще ви нарани.

— Хайде, хайде — казах аз. — Излизайте бързо.

— Ще излезе, ако искам! — обади се машината.

Насочи се към Флоранс.

— Тръгвайте, Флоранс — повторих. — Побързайте.

— Страх ме е, Боб! — каза Флоранс.

С два скока тя дойде при мен зад бюрото.

— Искам да остана с вас.

— На тебе нищо лошо няма да ти направя — й каза машината. — Брадатият ще закъса. А, ревнуваш, нали! Гледаш да ми издърпаш контакта, значи!

— Не ви искам! — каза Флоранс. — Вие ме отвращавате.

Машината бавно отстъпи, за да се засили. Нападна ме внезапно, с цялата мощ на моторите си. Флоранс изкрещя.

— Боб! Боб! Страх ме е!

Бързо седнах върху бюрото и я придърпах към себе си. Машината се блъсна в него, то се плъзна до стената и се удари в нея със страшна сила. Стаята се разтресе и от тавана се откърти парче мазилка. Ако бяхме останали между стената и бюрото, щяхме да сме срязани.

— Цяло щастие е — изломотих аз, — че не съм монтирал помощните ефектори. Останете тук.

Качих Флоранс върху бюрото. Сега машината не можеше да я достигне. Изправих се на крака.

— Боб, какво ще правите?

— Няма нужда да го казвам на глас — отговорих.

— Ясно — каза машината, — пак се опитай да ме изключиш!

Видях, че се изтегля на позиция и изчаках.

— Няма да се отървеш!

Машината нададе яростен рев.

— Така ли! Сега ще видиш.

Връхлетя върху бюрото. Точно на това се надявах. В момента, в който стигна до него и се опита да го сплеска, за да се добере до мен, аз скочих и я яхнах. Хванах се с лявата ръка за захранващите кабели, които стърчаха на върха й, а с другата се помъчих да достигна ключа. Машината ме удари силно по главата и като обърна към мен лоста на четящото устройство, се опита да ме убие. Но преди да имам време да се осъзная, тя се разтресе бясно и аз изхвръкнах от нея като топка. Сгромолясах се на земята. Усетих силна болка в крака и видях като в мъгла как машината се засилва, за да ме довърши. А после настъпи мрак.

Когато дойдох в съзнание, бях легнал, очите ми бяха затворени, главата ми беше върху коленете на Флоранс. Изпитвах смесени чувства: болеше ме кракът, но нещо много меко се притискаше към устните ми и аз усетих необикновено вълнение. Отворих очи и видях очите на Флоранс, на два сантиметра от моите. Тя ме целуваше. Припаднах повторно. Този път тя ми удари плесница и аз веднага се свестих.

— Вие ме спасихте, Флоранс…

— Боб — каза ми тя, — искате ли да се ожените за мен?

— Трябваше аз да ви предложа, скъпа Флоранс — отговорих, изчервявайки се, — но приемам с радост.

— Успях да я изключа — каза тя. — Никой повече няма да ни слуша. Боб… сега, бихте ли искали… не смея да ви помоля…

Тя беше загубила увереността си. Очите ме боляха от лампата на тавана в лабораторията.

— Флоранс, ангел мой, говорете…

— Боб… кажете ми нещо от Жералди…

Почувствувах как кръвта ми закипя. Взех хубавата й остригана главица в ръцете си и смело потърсих устните й.

Леко снижи абажура… — прошепнах.

Бележки

[1] Звезда от съзвездието Скорпион. — Б.пр.

Край
Читателите на „Опасността от класиците“ са прочели и: