Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Българска фантастика. Антология

Българска. Първо издание

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976

Съставители: Станка Пенчева, Любен Дилов, Огнян Сапарев

Редактор: Огнян Сапарев

Художник: Минчо Панайотов


1.

— Изглежда, че сме сбъркали пътя! — каза Ханс я отпусна педала на газта. — Не си спомням да съм минавал по тези места!

Колата — един стар „форд“, вписан отдавна в списъка за бракуване — утихна и бавно изви вдясно. По разнебитения път, останал още от римско време, се чернееха в сумрака на здрача дълги коварни петна с остри ръбове. Стара кола, лош път и сприхавият Ханс — комбинацията наистина не беше от най-добрите.

— Не е този пътят, хер доктор! — повтори упорито Ханс, като че бях твърдял противното.

С Ханс нямаше смисъл да се спори, той си знаеше своето, а и наистина пътят ми беше непознат. Измъкнах картата, разгънах я и се опитах да я разгледам в трептящата светлина на запалката. Бяхме излезли следобед от оазиса Сиди Фаюм, за да видя болните в Бахир и да се върнем, но харматанът, тази неочаквана пясъчна буря, ни застигна някъде по средата на пътя. Три часа стояхме, оглушени от противния вой на пясъка, заети с единственото занимание да запушваме всяка пролука, през която се вмъкваше острият пустинен прах. После, когато пак потеглихме, колата започна да се дави на всеки хълм и аз имах неблагоразумието да предложа на Ханс да свием по някакъв стар път, неотбелязан на картата. Стори ми се, че така по-бързо ще се доберем до оазиса. Ханс пък има̀ неблагоразумието да ме послуша. И в заключение сега идеше нощта, бързата пустинна нощ, а ние стояхме по най-глупав начин на един път за автомобилни самоубийци, който водеше дявол знае къде.

Прибрах картата и казах — колкото можех по-уверено:

— Връщаме се, Ханс! Карай до отклонението, няма да е повече от два часа!

— Както обичате, хер доктор!

Когато Ханс беше недоволен, винаги ставаше особено учтив, а щом ме назоваваше и „хер доктор“, значи му беше прикипяло. Той всъщност имаше право. В Международната медицинска станция в оазиса сега го очакваше сестра Дороти. Мен никой не ме чакаше. За двете години в станцията беше успяло да ми омръзне всичко — и лъжливата пустинна романтика, и изследванията върху пясъчната хеморагична треска, от които вече ми се повдигаше, и целият набор от оскъдни развлечения, които оазисът можеше да ми предложи.

Ханс ме изгледа с мълчаливо негодувание и превключи от късите на дълги светлини. Положително ме ругаеше на ум.

Тогава видяхме мъжа.

Той лежеше по очи на десетина метра вляво и просто чудно беше как не бяхме го забелязали преди. В първия момент не повярвах — в пустинята са чести халюцинациите. Но и Ханс го беше видял, защото отвори уста смаян. Преди да успее да изтърси нещо, аз вече скачах от колата и тичах към убития.

Не беше убит и въобще нямаше рани по него. Беше жив, но в безсъзнание.

Мърморейки най-отбрани ругателства, Ханс ми помогна да го пренесем в колата. Беше европеец, с тънко остро лице, около тридесетгодишен. Тропическият му шлем беше отдавна посивял, виндякето и брезентеният голф — протрити. Явно беше живял доста в пустинята. Със себе си имаше само един планшет — нищо повече.

— Donnerwetter! Was ist denn los?[1]

Нормалните отношения между мен и Ханс бяха възстановени. Сега аз пък бях доктор Владимир Деянов, а той беше шофьорът на Станцията Ханс Рихтер.

— Шок, както изглежда.

Забелязал съм, че тази диагноза винаги е много ефектна. Околните я възприемат като нещо безусловно вярно, така че и лекарят започва в края на краищата сам да си вярва. Но сега наистина беше шок. Даже ампулата корамин не помогна. Погледът на мъжа остана празен както преди.

Откопчах планшета и го разтворих — трябваше да зная кой е този човек и откъде е. Отвътре изпадаха десетина листа, жълтеникави и трошливи, изписани с остър готически почерк. Това беше странно — нито име, нито адрес. Но и самото намиране на мъжа тук, в пустинята, беше толкова странно, че всичко можеше да се очаква. После щяхме да се изясняваме, сега трябваше само да го спасяваме.

— В колата, Ханс! И давай! Тук не може да няма хора!

След минута Ханс завъртя волана и „фордът“, стенейки с всички свои метални фибри, заподскача по проклетия път. Мъжът лежеше на задната седалка, безучастен и към нас, и към себе си.

Вън беше вече пълен мрак. Сякаш нямаше нищо в света освен нощта, колата и един размазан жълт кръг от фаровете, в който непрестанно се опитвахме да се вмъкнем.

Минаха може би десетина минути, а може би — и повече. Пътят изведнъж свърши и едновременно с това видяхме светлина. Само на двеста крачки, на близкия хълм, имаше хора.

Ханс излезе вън и се провикна по своя маниер — на три езика. Отсреща ни забелязаха и се размърдаха. Един фенер заслиза по хълма и в неговата светлина се очертаха някакви светлини и постройки, после се изгубиха. Фенерът наближи.

Носеше го един мъж с мургаво лице и светли коси, така изсушени от пясъка и вятъра на пустинята, че въобще не можеше да се разбере цветът им. Имаше дрехи като тези на мъжа, когото намерихме, на широкия му колан висеше пистолет с разкопчан кобур — неизлишна подробност при нощни срещи в пустинята.

Без много разговори Ханс отвори вратата на колата. Мъжът не се учуди — явно онзи, който лежеше вътре, му беше познат. Казах с две думи къде сме го намерили и го извлякохме от автомобила.

Докато го носехме нагоре по хълма, се представихме един на друг.

— Сибелиус — каза кратко мъжът.

Това име ли беше? Той забеляза учудването ми и добави:

— Доктор Огюст Сибелиус, от експедицията. А този е помощникът ми Клод.

Беше ми неудобно да питам каква експедиция има тук. Това стори малко по-безцеремонният от мен Ханс.

— Експедицията за римската крепост. Не сте ли слушали?

Боже мой, къде се бяхме довлекли? Чувал бях, разбира се, но това беше много отдавна, още преди две години, когато постъпих в Станцията. Тогава разказваха, че някакъв известен изследовател, звезда по древните езици, успял да убеди Международната асоциация на лингвистите да му отпусне средства за проучване на римската крепост, където били намерени някакви надписи. Дали му пари и той се заврял тук, в подножието на Скалистите хълмове. Повече никой не заговори за него, а и аз не бях се интересувал, защото беше вън от района на Станцията. Всякакви хора има по света!

За тази римска крепост също се разказваше тогава. Открили я случайно в осемдесетте години, забравили я, после пак си спомнили за нея и накрая окончателно я забравили, както става с всички подобни старини. Не можех да си представя за какво може да служи крепост в пустинята, но щом са пратили експедиция — значи малцина са могли да си представят.

Междувременно бяхме стигнали до постройките. Те се оказаха три надувни експедиционни къщи от дуралур и екалон, малко остарял модел. Явно доктор Сибелиус не беше успял да получи кой знае какви суми. Но все пак къщите бяха здрави и подходящи за пустинята. До тях се мъдреше един „форд“ — истински побратим на нашия по възраст и изящество. А стените, които бях видял отдолу, бяха наистина римски стени — яки, дебели. Древните строители са умеели да строят — времето беше минало покрай тези стени и се беше ожулило о тях.

Вън на първата и, както изглеждаше, най-голяма постройка, се люлееше самотно голям ветроупорен фенер, скърцаше и се въртеше, а заедно с него се въртяха и сенките от стените. Никой не ни посрещна.

— Сами е Клод сме — каза като че в отговор на моите мисли доктор Сибелиус. — А и динамото нещо се повреди. Няма ток.

Внесохме Клод вътре и наново трябваше да сдържам учудването си. Зад неугледната външност на постройката се криеха три изискано, с вкус наредени стаи. Едната беше кабинет с библиотека, другата беше столова, а третата може би спалня — вратата беше затворена.

Мислех, че има доста работа около Клод, но той неочаквано, още щом го положихме на дивана в библиотеката, дойде в съзнание. Въздъхна, размърда се и се огледа. После каза нещо неясно. Сибелиус кимна:

— Да, Клод, мисля, че имаш право. Но сега не.

Това звучеше като продължение на някакъв разговор, в който не ми се искаше да се намесвам. И изобщо имаше нещо в цялата обстановка, в лицата на двамата или дявол знае в какво, което не ми се нравеше. Да намериш човек в пустинята, да го избавиш от смърт и всичко да изглежда така обикновено, като епизод, който се е повтарял?

— Клод вече няколко пъти напуска лагера — каза Сибелиус. — Пустинята му влияе зле. После се връща.

Каква изострена чувствителност имаше този човек! Той пак беше отговорил на мислите ми. Но не ме интересуваха обясненията му. И на мен пустинята ми влияе зле.

— Можем ли да разчитаме на гостоприемството ви за тази нощ? — казах аз. — Утре рано се връщаме в Сиди Фаюм.

— Разбира се. Има свободна стая оттатък, в другата постройка. Съжалявам, за вечеря мога да ви предложа само консерви.

— Благодаря. Вечеряли сме.

Ханс за малко не ме уби с поглед. Гладни бяхме като пустинни хиени, но не ми се щеше да приемам каквото и да било от този особен доктор е изсушено лице и безцветни коси. А може би бяха заговорили и нервите ми. Какво не правят от човека две години дивотия из пясъците!

— Ако желаете, ще ви покажа стаята.

Сибелиус мина пред нас, излязохме вън и той ни поведе към съседната постройка. Стаята, която ни отвори, беше съвсем прилична — две походни легла, маса, грижливо сгънати одеяла, но всичко беше потънало в прах. Явно тук отдавна никой не беше влизал. Докторът потупа с ръка едно от одеялата и се намръщи:

— Съжалявам, не остава време за всичко. — Той вдигна фенера. — Лека нощ!

Ханс свали виндякето си и се изтегна на леглото, за да провери дали ще му е удобно. После седна на ръба и запали цигара.

— Не трябваше да се отклоняваме, хер доктор!

Нямаше смисъл да му отговарям. Пак сестра Дороти му беше в ума. Той дръпна от цигарата и каза убедено:

— Смахнат е. Те всички са такива.

Отнасяше се за Сибелиус, но в това „те“ бях и аз. Ханс много обичаше да мисли на глас в мое присъствие. Той въобще беше добро момче, но сега нямах намерение да го слушам. Постлах леглото с едно одеяло и легнах облечен, като пъхнах пистолета под възглавницата. Ханс помърмори малко недоволно, но аз се преструвах на заспал.

Мислех си — какъв свят! Даже тук, в глухотата на пустинята, където животът тлее едва-едва от оазис на оазис, човек може да налети на такива хора, които години се ровят в нещо, преследват нещо с упоритостта на маниаци и мечтаят за голямото откритие. Нима още ги има по света?

Сигурно ги има, нямаше какво да се учудвам, защото и аз някога бях от тях. Ходех нощем като привидение из клиниката, а денем дремех над микроскопа. И сега още не мога да си простя за глупостта и за пропиляното време. Смятах, че ще учудя света и ще ощастливя Вера.

Трябва да спя. Утре ме чака тежък ден и съвсем безсмислено е да се тровя за Вера, защото и без друго много съм се тровил. Всичко минава, и това ще мине. А и какво толкова е станало? Аз я обичах, а тя — не мога да кажа, може би ме харесваше. После се омъжи и замина. Намери някакъв и сега е в Копенхаген или Осло или бог знае где из скандинавските столици. През зимата се разхожда в Корсика, през лятото се връща в България, по за седмица-две на „Златните пясъци“. Не мога да й се сърдя. Прекалено дълго щеше да ме чака да я заведа аз в Корсика.

Обръщам се в леглото и пръхтя от досада и нерви. Вера беше за мен катастрофа. Бях седмици като болен и ми е чудно как ме държаха на работа. После сам напуснах клиниката веднага щом министерството ми предложи да ме прати тук, защото ми дотегнаха доброжелателните усмивки на колегите и мръсните им сплетни. Спомням си от време на време за София, за светлата зеленина на кестените и нежните контури на Витоша, но всичко е избледняло и продължава да избледнява като стар акварел. От миналото нищо не се връща.

А аз съм един най-обикновен неудачник и ако не друго — поне това ми е съвсем ясно.

Като че ли с тази мисъл съм заспал.

2.

Събудих се изведнъж, с чувството, че в стаята има някой. Отворих очи, но не помръднах. На отсрещното легло Ханс въздишаше в съня си. Нямаше никого освен нас двамата. И все пак не можех да се освободя от противното усещане, че само преди миг някой втренчено ме наблюдаваше от ъгъла. Така се събуждах някога като малък, задъхан от безпаметен страх. Не, наистина нямаше никого. Само синята луна изрязваше по стените и пода остри триъгълници.

Не можех повече да спя. Станах, извадих цигара. Ханс промърмори нещо и тежко се обърна на другата страна. Не ми се пушеше. И изобщо време беше да напущам тази проклета пустиня, иначе нервите съвсем нямаше да издържат. Пъхнах по навик пистолета в джоба и открехнах вратата.

Вън беше ясна, дълбока нощ. Под призрачната луна пустинята изглеждаше като стъклена, живееше някакъв друг живот, в друго време. Лунните нощи винаги са ме потискали. В тях човек се чувства съвсем нищожен, чужд и излишен за природата.

Погледнах надолу към нашия „форд“. Той си стоеше там, където го бяхме оставили — жалък като някое неловко насекомо, попаднало случайно на непозната планета. Ясно ми беше защо тия двамата — Сибелиус и Клод, са останали сами и защо Клод непрестанно бяга. Да съзерцаваш като натрапчиво видение пред себе си отминалите хилядолетия не е нещо много приятно.

Тръгнах бавно край постройката и когато завих зад ъгъла, забелязах, че прозорецът на библиотеката свети. Доктор Сибелиус не спеше. А може би Клод отново беше зле?

Почуках на прозореца. Отвътре се показа докторът, кимна и мина да отвори вратата.

— Заповядайте.

— Видях, че свети — казах аз. — Да не би нещо с Клод?

— А, не. Спокоен е, той спи оттатък. Моля.

Той се отдръпна и ме покани в библиотеката. Влязох. Сибелиус премести петролната лампа на писалището и седна зад него. Аз се разположих на креслото насреща и го загледах. Сега в светлината на лампата чертите на лицето му изглеждаха още по-остри и той целият беше така изсушен, че човек не знаеше каква възраст да му даде. Ханс имаше право. Сибелиус беше от тази порода учени-маниаци, без семейство, без личен живот, за които единствено важно нещо в света е някакъв надпис или глинено парче от периода Урарту, което отдавна вече никого не интересува.

А пък и аз кой знае какъв изглеждах в неговите очи. Съмнителен лекар, от тези, за които оазис като Сиди Фаюм е достатъчно далеч.

Той мълчеше, не показваше никакво желание да разговаря. В такива нощни срещи човек няма много теми за разговор.

— Сигурно сте отдавна тук, колега?

Казах го съвсем напосоки. Беше банално до смърт, но нищо по-добро не можех да измисля в момента. Той кимна. Чакаше да го запитам за работата му.

— Намерихте ли нещо интересно в римската крепост?

Доктор Сибелиус се оживи. По лицето му мина някакво подобие на любезност.

— Не е крепост и не е римска.

Разбира се, така и трябваше да се предполага. Такива като него винаги откриват неща, които после никой не признава и остатъкът от живота им минава в борба за доказване на недоказуемото.

— Възможно е — съгласих се аз. — Но бях слушал, че е строеж от римско време. Откога по-точно е постройката?

— Отпреди шестнадесет хиляди години… — той се запъна малко. — … по настоящото летоброене.

Облегнах се на креслото. Разговорите с маниаци винаги са ми били интересни. Може би защото и аз нося нещо такова в кръвта си.

— Любопитно. Значи, не е римска? Как установихте — по радиоактивния метод или с други способи?

Той продължаваше да ме гледа.

— Излишно е да установявам. Аз бях тук при строежа.

Запазих самообладание, понеже помислих за пистолета в джоба си. Ако ме нападне, бих могъл да го направя на решето. Но той си седеше спокойно и само се усмихна леко.

— Пистолетът не ви е нужен. Нямам намерение да ви нападам.

Дъхът ми спря. Не можех да оценя ясно онова, което ми каза, но инстинктивно се свих в креслото. Той четеше мисли!

Минаха няколко секунди. Сибелиус продължаваше все така спокойно да си седи зад писалището. Все пак му трябваше доста време, за да излезе оттам и да се нахвърли върху мен.

— Смятате ме за побъркан? Напразно. Вие неслучайно сте тук сега. Аз ви внуших да тръгнете по отклонението на пътя.

Лоша шега. Не може да бъде друго освен лоша шега!

— Не се шегувам. Спомняте ли си, както говорихте с вашия шофьор? Той ви предупреди: „Хер доктор, не съм минавал оттук. Ей-богу, не знаех, че има пряк път за Бахир!“ А вие отговорихте: „Ханс, чакай да погледна картата!“ Погледнахте. После помислихте малко и казахте: „Карай, Ханс, ще излезем!“ И излязохте. Така трябваше.

Седях оглушен. Разумът ми отказваше да го приеме, но съзнавах, че е станало нещо страшно, от тези неща, които се случват на човека веднъж в живота, но след които той не е вече същият.

Сибелиус се усмихна криво.

— Не се страхувайте! Казах — нищо не ви заплашва.

Тогава видях очите му. Не бяха очи. Там имаше спокоен, мастиленочерен мрак, в който трептяха светлини. Аз пак се почувствах нищожен, сам и излишен както преди малко вън, в пустинята, под лунната светлина. Но от това чувство ми стана по-добре. В края на краищата, който и да беше той — маниак и телепат — с него можеше да се разговаря.

— Така — каза той. — Виждате, че няма нищо страшно. Аз седя тук, вие — там и така ще бъде до края.

До края, на какво? Опитвах се да дойда на себе си. Ако цялата тази измислица беше вярна, значи аз неслучайно бях тук, както той твърдеше. Но защо? За какво му бях нужен?

— Не ме разбирайте криво! Вие не сте ми нужен. Аз само желая да ви направя едно предложение. Ако не го приемете, просто ще отидете да спите и ще забравите нашия разговор. Утре ще се разделим и повече никога няма да се срещнем.

Мълчах. Той седеше срещу мен, аз бях на креслото и много добре чувствах, че съм на креслото, а не някъде другаде. Предложение? Какво предложение трябваше да бъде то, за да ме доведе тук през пустинята?

— Искам да ви предложа безсмъртие.

Разбира се. Иска да ме хипнотизира и да ме убие. Трябва да кажа нещо, трябва непременно да кажа нещо, да го залъжа и да се измъкна.

Сибелиус се подпря на писалището и сви презрително устни:

— Можете веднага да си отидете. Вие, хората, се плашите от безсмъртието както от смъртта!

Като че съзнанието ми беше изтрито, не можех да намеря нито една дума. Маниак.

— Запитайте нещо най-после! — каза той с нотка на досада. — И вече ви обясних, че не съм маниак. Съжалявам, излъгал съм се във вас. Приемате или не? Ако не желаете безсмъртие — лека нощ! Утре животът ще потече пак за вас и спокойно ще си умрете след тридесет-четиридесет години. Това ли искате?

Странно, но неговият презрителен тон ме успокои повече, отколкото всичко друго. Опитвах се да събера мислите си. Той говореше абсурдни неща, но наоколо всичко беше реално — и петролната лампа, чиято жълта светлина се плъзгаше по старото писалище, и самото писалище, зад което седеше той и се усмихваше иронично, и самият той, защото чувах гласа му.

— Кой сте вие, Огюст Сибелиус?

— Това вече е разумно! — каза той доволен. — Предположете, че съм… както вие ни наричате „същество от извънземен произход“.

— Вие сте човек.

— Да. Водя се по вашата теория, че всички разумни същества в Космоса трябвало да ви приличат. Отначало смятахте планетата си за център на Вселената, после своето слънце, а сега — себе си. Как да вляза в контакт с вас?

Той беше безупречно прав, не можех да отрека. Но безсмъртието беше детинска измислица, тиха радост.

— Знаете ли, вие все пак ми се нравите — установи той. — Другите на ваше място направо се съгласяваха с безсмъртието. И нещо повече — той се изсмя късо — … не само се съгласяваха, молеха ме. А вие се съмнявате. Добре! Представете си, че съществува цивилизация, която стои много по-високо от вашата. Цивилизация, за която нямате и понятие. Можете да допуснете това, нали?

— Да.

— Е, и тази цивилизация владее почти всички процеси в живата материя. И генетичния код… да се изразя с това ваше понятие… разбирате ли ме?

— Да.

— Тази цивилизация стига до управляване на безсмъртието. Как мислите, какво трябва да направи?

Не знаех. Знаех само едно — че като във водовъртеж все повече потъвам някъде, в нещо, което не е реално и не може да бъде.

— Тази цивилизация не може да си позволи игра с безсмъртието, защото това означава катастрофа за цялата жива вселена. Представяте ли си безсмъртието в ръцете на страха, на подлостта и на злото?

Той не изчака да отговоря. Нямаше какво да отговоря.

— Ние решихме да извършим опит. Да предложим безсмъртието на вас, хората, като същества с по-нисък… — той се запъна малко — … с по-нисък коефициент на развитие. Легендите за Метусалем хилядагодишния и за вечно младия Фауст са се раждали там… — той посочи с ръка навън, може би към старите развалини. — И съвсем не са легенди!

Всичко беше рожба на болно въображение. И „извънземните същества“, и другите цивилизации, и това безсмъртие. Но беше безсмислено да споря с него. Трябваше да поговоря още малко, да го успокоя и да намеря повод да изляза. Той беше само телепат. Един маниак, който е живял тук в пясъците и окончателно се е побъркал. Телепат и маниак, който си е въобразил, че е бог и който…

Не успях да довърша мисълта. Той изчезна.

Лампата продължаваше да разлива спокойната си жълта светлина по писалището, като че беше стояла вечно там, на това място. И като че ли още виждах част от Сибелиус — ръцете му, облегнати на ръба на писалището, и черната сянка на стената зад него. Но него го нямаше.

Това беше абсурдно, нелепо, толкова нереално, че аз въобще отказвах да го възприема. Седях в креслото е широко отворени очи и не се страхувах, а мислех нещо съвсем дребно и странично — че писалището е одраскано в единия ъгъл и че би трябвало да го оправят малко, защото така изглежда съвсем старо и то може би не е писалище, а нещо друго, което не зная и не мога да зная…

Той се появи пак. Изведнъж, както изчезна.

— Извинете — каза той. — Това не зависеше от мен. Съжалявам, ако съм ви смутил.

Не бях смутен, просто бях изваден от релсите. Ако у мен започваше лудостта, тя сигурно започваше по този начин — с халюцинации.

— Съжалявам — повтори той загрижено. — Това трябваше да стане, но не успях да ви предупредя. Ако ви е зле, можем да прекъснем разговора.

Не се страхувах. Човешките нерви имат свой предел и когато той бъде минат, всичко става безразлично. Седях и просто го гледах. Там, в облика на рус, избелял от пустинното слънце човек, седеше нещо, което не можех да осмисля — фасада на човек. Двойник, пратен отнякъде. Той съвсем не беше луд. С един луд аз бих могъл да се оправя — чувствах тежината на пистолета в джоба си. Но за това нещо с фасада на човек моите куршуми щяха да бъдат смешни.

— Защо мислите така? — каза той. — Вярно е, че не мога да се покажа в истинския си вид. Вие не бихте го понесли. Но аз няма да ви сторя зло. И защо смятате, че безсмъртието е невъзможно? Вие самите рано или късно ще стигнете до него и тогава ще имате същите проблеми като нас.

Той говореше съвсем разумно и аз малко по малко се съвземах. Усещах хладната кожа на креслото под пръстите си, облегалото зад гърба си, твърдия под. Живеех и бях невредим, поне засега. И ми предлагаше нещо, което беше невероятно, но не бях ли видял вече достатъчно невероятни неща?

— Това е изключителен случай за вас — добави той.

Мълчах. Много изключителни случаи бях пропускал.

— Да. Но сега е единственият шанс в единствения ви живот. И вие сте единственият между милиардите хора, от които избирам. Мислете!

Още го отричах с разума си, но вече чувствах, че това за безсмъртието беше вярно. Не можех да мисля. Като че тук, на креслото, седеше друг човек, който слушаше равния глас на онзи зад писалището, а истинският Владимир Деянов спеше оттатък и сънуваше. Единият можеше лесно да се съгласи — този, който беше тук. Той и бездруго беше захвърлил всичко, което беше смятал за ценно, и дали щеше да приеме или не — нямаше никакво значение. Той беше свободен да избира. Но другият, който спеше оттатък, беше сам и нещастен. Толкова сам, че можеше да потъне в своите сънища и да не се събуди вече, ако бъде изоставен.

— Разбирам — каза Сибелиус. — Смятате, че сте моя жертва. Грешите. Това е споразумение. Вие печелите безсмъртието, а ние — наблюденията. Това не е жертва.

Той го казваше и беше истина, но аз се чувствах зле. Като животно за опит, плъх, комуто показват някаква невероятно желана примамка и който знае, че няма избор — примамката е такава, че рано или късно ще я вземе.

Сибелиус поклати глава.

— Напразно се измъчвате. Другите не мислеха като вас.

Имало е и други, той го повтори. Те са приемали и са били безсмъртни. Живели са между нас, само че ние не сме ги знаели и сме ги гледали като обикновени хора. Какво е ставало с тях? Би трябвало поне това да ми каже!

Полуусмивката, която покриваше лицето му, изведнъж падна. Очите му станаха остри, кръгли, като очи на машина.

— Вие сте прав. Само че това не е безопасно.

— Кое?

Единият Деянов живееше и питаше и той беше реалният. Другият оттатък може би сънуваше, лежеше като мъртвец в походното легло и на лицето му светеше синкавата луна. Единият беше сън на другия.

Кръглите очи продължаваха да ме гледат.

— Вие сте напълно прав — да знаете какво е ставало с другите. Но има само един начин да го разберете истински и той е — да ви върна във времето на някой безсмъртен. Искате ли? Бих могъл да го направя.

Той не беше луд. Просто бях попаднал в друг свят. От тези светове, на които здравият разум се подиграва, но на които се подиграва така жестоко, защото знае, че съществуват. Аз бях плъхът. Онзи — изсушеният от пясъка двойник с кръглите очи — само поднасяше примамката. И тази примамка беше станала още по-страшна и неизбежна, като съдба. Той ми предлагаше пълно господство над времето — минало и бъдеще. Нямаше човек, който да се откаже. И аз нямаше да откажа.

— Не е толкова сложно — добави той. — Вие, хората, също ще стигнете някога до хронореверзията. Погледнете!

Той дръпна една вратичка на писалището и извади отвътре някакъв предмет, после го сложи пред мен в светлия кръг на лампата.

— Вижте го добре.

Беше някакъв уред. Тънка тръба от сив метал, с особена матова повърхност, като кадифе. По нея нямаше нищо, но аз бях сигурен, че това е уред и че той се състои от много части — една в друга.

Изведнъж тръбата започна да се променя. Контурите й се разтопиха, тя се сви и източи. В единия край матовата повърхност се проясни, после неясните контури се избистриха и замръзнаха като парче лед. В светлината на петролната лампа заблестя острие.

Там лежеше вече нещо друго и това нещо беше двуостър кинжал. С изящна кована дръжка, обсипана с мънички рубини, които святкаха като кървави искри. Един от онези кинжали, които бях виждал в музеите и пред които бях спирал, поразен от тяхната красота и жестокост. Блестящо острие, източено на върха. Дръжка, която сама привлича ръката. Исках да отместя погледа си, но не можех. Седях като хипнотизиран. У мен се надигаше диво желание да го сграбча, да стисна зъби и да замахна.

Сибелиус мигновено го притегли към себе си.

— Убедихте се, нали? Времето може да се връща. Всеки предмет може да се превръща във време. И вие го почувствахте. Само не видяхте събитията, то е малко по-сложно.

Гледах кинжала. Той беше жив. Беше светил в мрака на подземия, беше издебвал хора, беше чувал предсмъртните им викове. Това острие беше източено от злоба и от могъщество. Сибелиус беше прав. Времето се връщаше в такива живи предмети.

— Той принадлежеше на един от безсмъртните — каза Сибелиус. — Един особен човек. А сега — решавайте!

Трябваше да реша, но не ми стигаха сили. Вече вярвах. Но да се върна в миналото, да потъна в друг, чужд и враждебен свят, сам да стана безсмъртна сянка на някой безсмъртен — за това не ми стигаха сили.

Той седеше търпеливо, а аз се презирах й мълчах. Лицето му отново придоби по-човешки черти.

— Искам да помисля — казах аз.

Той вдигна рамене и посегна да загаси лампата.

— Ясно.

Ръката му се забави за миг. Съзнавах, че това е краят. Трябваше ми още малко, още съвсем малко — той го почувства. Поех дъх, събрах всичко, което беше останало у мен, и казах глухо:

— Приемам.

Той се оживи.

— Да ви върна в миналото? Това ли?

— Да.

Сибелиус побутна кинжала.

— При него ли?

— Все едно. Нека бъде при него!

Той като че обмисляше нещо. После каза:

— Ще трябва вие да му предложите безсмъртието. Когато сметнете за нужно. Аз ще се погрижа за всичко, но ще трябва вие да го предложите.

Вдигнах рамене. Беше ми наистина все едно. Примамката беше започнала да действа. Това, че ще бъдат два плъха вместо един нямаше никакво значение.

Той се усмихна с кривата си усмивка. Стената зад него започна да се отмества.

— Минете!

Станах и пристъпих. Той продължи да се усмихва. После тръгнах бавно в мрака и не чувах стъпките си.

3.

Все пак не е толкова тъмно, очите ми започват да свикват. Наоколо пълзят медночервени отблясъци — като че ли свети жарава от огнище. Наистина е огнище, с мех до него.

Не помръдвам, светлината играе наоколо. От мрака изплава тежка, грубо скована маса. По нея се търкалят стъкленици с двойни гърла и железни кълба, от които се носи острият дъх на горена сяра. Встрани от масата стърчи стойка за евангелие, зад нея има дървено легло, нахвърляно със слама. Върху сламата се изправя котка и се изгърбва безшумно, като призрак. Стъклените й зеници светят.

Оглеждам се, доколкото мога, в сумрака. Това наистина е килия, както ми се стори отначало. На каменния под около мен е изписан двоен кръг с някакви знаци. Прекрачвам ги. Стъпка, още една, опирам се на масата. Както и очаквах — хладно, истинско дърво. Невероятното е факт — аз съм в миналото и колкото по-бързо го приема, толкова по-добре. Помощ от никъде не мога да чакам, трябва да се оправям сам.

Тук има още някой — чувам го, преди да го видя. Той е в сянката, от другата страна на масата. Един мъж. В светлината на огнището виждам само лицето му и даже не лицето, а по-скоро — широко отворените очи. Другото е тъмно, той е с наметало.

— Не се страхувай! — казвам бързо. Искам наистина да не се страхува, да му покажа, че съм жив човек.

При звука на гласа ми котката скача и изчезва в сумрака.

Мъча се да събера мислите си и да съобразя. Станало е абсурдното. Само преди няколко часа бях в пустинята, а сега съм тук. Пясъците, оазисите — всичко е сън, целият ми минал живот е сън. А аз съм тук, в тази килия, някъде из средновековието.

Мъжът оттатък масата се изправя и протяга ръка. Наметалото му се смъква, открива восъчен, мършав лакът.

— Бой се ти, лукавий! — казва той глухо. — Заклинам те в името на еднорога и анаграмата, ти си мой!

Разбирам. Той е заклинал призраци, нещастникът. А дойдох аз, реален човек от бъдещето. Трябва внимателно да се опитам да му обясня всичко.

Кракът ми опира о столче. Сядам и по навик бъркам в джоба си. Искам да извадя цигарите и запалката, но в последния миг се сковавам — мъжът зад масата не е виждал такива неща, ще стане още по-зле. Кой е той всъщност?

— Кой си ти?

Едва сега имам време да осъзная, че той и аз говорим на някакъв език, който прилича на латински, но не е нито един от тези езици, които сега се говорят в Европа. Ясно — Сибелиус се е погрижил, както обеща.

— Питам, кой си.

Мъжът е повече изненадан, отколкото изплашен. Той заобикаля безшумно масата и се изправя пред мен.

— Защо питаш, когато знаеш, лукавий? Аз съм Лучиано, волгерът.

Това нищо не ми говори, но думата „волгер“ ми напомня нещо смътно, което съм чел или слушал някога. Лучиано? Може и да не е истинското му име, но това няма значение.

Лучиано прави две крачки към вратата и я прекръства, после се обръща към огнището, прекръства и него. Гледам и не мога да проумея какво има наум. Той се опира на евангелието и прави нов кръст, този път срещу мен. Нищо. Много се лъже, ако смята, че ще изчезна. Аз си седя на столчето. Минава ми съвсем невеселата мисъл, че горе-долу и аз така се държах със Сибелиус, с тази разлика, че стисках пистолета в джоба си. Този с кръста, аз с пистолета! Той, впрочем, е още в джоба ми, чувствах хладината му.

Мъжът, изглежда, е доволен от действията си, защото повтаря и потретя кръста.

— Сега си мой, лукавий! — казва той. — Мой си!

Тогава, без да зная защо, може би като реакция на цялото това нелепо положение, ме надува смях. Нервен, налудничав смях. Никой нищо не може да ми стори! Ничий не съм! Аз съм човек от бъдещето! Аз съм…

Смехът секва в гърлото ми.

Аз съм Мефистофел.

Онзи стои до масата и ме гледа като своя собственост, а аз се мъча да преценя отново обстановката. За него аз съм Мефистофел. Каквото и да говоря, каквото и да правя — ще бъда сатаната и никой друг. Затова, значи, Сибелиус каза, че трябва да му предложа безсмъртие! Безсмислено е да му обяснявам, че съм човек от бъдещето — истината е за мен една, а за него — друга. Единственото, което мога да направя, то е да действам. И колкото е възможно по-бързо.

— Стига! — казвам. — Ела по-близо!

Той излиза от сянката и сега мога да го видя ясно. По-млад е от мен, с дълго бледо лице. Черна гъста коса огражда хлътналите му страни и се спуска по рамената. Стиснати тънки устни, пергаментова кожа. Но очите! На това почти прозрачно лице са вдълбани две тъмни, решителни очи. Имам особеното чувство, че някой друг е затворен в измършавялото тяло и ме гледа смело отвътре. Такъв човек може да вика сатаната и го е викал.

— Аз няма да те пусна! — казва Лучиано. — Имам условия, лукавий!

Е, това е. Сега остава само да сключим договор за продажба на душа и сме готови за някоя старинна хроника. Да чуем условията, защото и аз имам условия.

— Говори! — казвам.

— Искам да ме изведеш оттук!

— Защо?

Питам по най-глупав начин, защото още не мога да се ориентирам, но Лучиано възприема въпроса ми съвсем иначе.

— Ти ме изкушаваш, лукавий! Знаеш, че те ще дойдат тази нощ за мен!

Нямам ни най-малка представа, кои са тези „те“. Мисля си — какво ли е изпитвал Сибелиус с мен! Все пак — трябва да сме наясно с Лучиано.

— Добре — казвам. — Искам да знаеш обаче едно: не ме извика ти, а аз дойдох по собствено желание.

Не ми вярва — виждам го. Минава ми през ум нещо абсурдно. Всъщност, кое е причина и кое — следствие? Дали все пак Лучиано не ме е повикал със заклинанията си? Може би и ние, без да знаем, викаме от бъдещето неща, за които нямаме и понятие!

— Заклинам те, изведи ме оттук! — повтаря той упорито.

Няма как, трябва да направя нещо. Ставам, за да огледам килията. Лучиано не помръдва, следи всяко мое движение. Веднага разбирам — оттук няма изход. Обкованата врата е плътно зарезена отвън. Лучиано е затворник, отвън сигурно стои стража. Но защо, ако е осъден, са го оставили в килията му?

Огнището. Димът отива нагоре в много тесен комин. Трябва наистина да съм самият сатана, за да яхна метла и да излетя. А Лучиано, изглежда, точно това очаква от мен.

Гризе ме страшна нужда да запаля цигара. Поне една. Вадя табакерата, щраквам със запалката и вдъхвам с наслада. Най-после нещо реално в целия този нереален свят!

Чувам шум. Обръщам се с ръката в джоба. Лучиано ме гледа със страхопочитание. Ясно — цигарата и дима, който издишвам. Но нямам време да се занимавам с него, защото отвън скърца резето на вратата. Това са „те“! Някой се опитва да отвори.

Вадя пистолета и смъквам предпазителя. Не ми се иска да стрелям, но може би ще трябва.

Вратата стене и изведнъж се разтваря широко.

Те са трима. Най-напред се подава някакъв дребен, крив урод с късо въже в ръцете. Той има голяма глава и широко раздалечени очи, държи въжето в двете си ръце като удушвач и се хили мръсно. До него се навежда, за да влезе през вратата, висок страж със запалена борина. Отзад се крие в сянката още някой, загърнат в наметало. Лицето му е прихлупено в качулка.

Късият урод пристъпва хищно. Стражът вдига по-високо борината, за да видят Лучиано.

И виждат мен.

На върха на пистолета е стражът, с урода лесно ще се справя. Свивам пръсти на спусъка, следващият миг…

Следващият миг е рев — див животински рев. Стражът изпуска запалената борина, двамата с джуджето се сблъскват на вратата, то пада и става, тичат нагоре по някакви каменни стъпала. Третият изчезва.

С два скока съм до вратата, вдигам пушещата борина.

— Бързо!

Лучиано е до мен, той се оказва неочаквано пъргав. В ръката му блесва острие. Оглежда се. Котката! Тя се снишава край зида и се понася като бясна. Тичам след нея. Лучиано — по петите ми. Напред се блъскат и отекват о зидовете ужасените викове на онези — палачите.

Бягаме. Лучиано се задъхва — чувам го. На един завой котката изчезва. Спирам и вдигам борината. О, да! Тя е тръгнала не по дългия, прав ходник, а се е мушнала в някакъв полусъборен отвор на стената.

Дългият ходник и на мен не ми харесва. Онези ще се окопитят и все някъде ще ни посрещнат. А щом котката е минала оттук…

Навеждам се и се промъквам в дупката. Лицето ми се залива от тежкия, лютив дим на борината, но пълзя упорито. Малко по-нататък сводът се разширява. Обръщам се да видя Лучиано. Той едва диша, но идва.

Сега можем да се изправим. Вървим по прохода, който бавно се изкачва нагоре. От стените се спускат огромни паяжини и лепнат по косата ми. Този проход води някъде — иначе котката не би се вмъкнала тук.

Стъпала. Завой. И плоча над нас. Стъпалата свършват до плочата. Котката се е свила на кълбо до нея и я дращи.

По гърба ми полазват ледени тръпки. Страхувам се даже да помисля, че няма изход, че ще трябва да се връщаме.

Поднасям борината до плочата. Пламъкът едва забележимо се тегли нагоре. Там, над нас, е празно.

Подлагам гръб на плочата и се напрягам с всички сили. Студеният камък се впива в плещите ми. В главата ми нахлува кръв, сухожилията ми пращят. Лучиано се навежда до мен, подпира с рамо. Имам неясното чувство, че плочата се отмества малко… да, отмества се. Още едно усилие! Избутваме я колкото да се проврем. Котката изчезва в дупката.

Горе е тъмно. Лъхва ме на застоял въздух и някаква позната тежка миризма. Вдигам борината, за да се огледам.

Стени, и от тях — мъртвите очи на икони. Нисък, кръгъл свод. Ковани свещници със свещи. Мирише на тамян. Олтар, две колони, в дъното — дървена врата. Ние сме в малка пуста църквица. Лучиано се кръсти и ме поглежда. Не, няма да изчезна. Не ми е до кръстове сега.

Наместваме плочата в четвъртития отвор на пода. Поне засега сме в безопасност. Но едва ли задълго — трябва да бягаме. Пристъпвам към вратата предпазливо. Да, не е зарезена отвън. Можем да излезем.

Но Лучиано не ме следва, той е останал на мястото си.

— Какво има?

Лицето му е мрачно, непроницаемо, като лицата по стенописите. Отново имам чувството, че някой друг, затворен в него, ме гледа през очите му.

— Ти нарочно ме доведе тук, лукавий, нали?

— Да.

— Това е параклисът.

— Да.

Какъв параклис? Лъжа с чиста съвест. Аз съм вън от времето, от себе си, от всичко. Мога да си позволявам и това. Нали съм сатана?

— Параклисът на обречените… — казва Лучиано равно — … оттук извеждат осъдените. И ти нарочно… нали? За да ми напомниш.

Става тихо. Толкова тихо, че се чува лекото пращене на борината. Нямам какво да му кажа. И не искам. Досега имах чувството, че владея постъпките си. Вече не. Ние с него се люшкаме и въртим по вълните на слепия случай. И аз, с моята глупава самоувереност, и Лучиано, който вярва, че съм сатана…

— Аз изпълних твоето условие — казвам. — Нали искаше от мен да те изведа?

— Да, изпълни — шепне Лучиано и в шепота му има ненавист. — Това е твое творение! — Той се обръща и сочи иконите. — И това! И това! Всичко е твое дело, лукавий! Затова не се боиш от кръста!

Аз не се боя от кръста по други причини, но сега не е време да му ги обяснявам. Хвърлям борината в ъгъла. Тя припламва и гасне.

— Ела! — казвам. — Трябва да вървим!

Пристъпвам до вратата. Открехвам я. Навън е черна, непрогледна нощ. С този спътник, в тази нощ…

Лучиано приближава. Чувам стаеното му дишане. Протягам ръка и го хващам за рамото. После се промъкваме навън, към неизвестното, което чака и двама ни.

4.

Изгубих представа за времето, сигурно това е първото, което се случва с хората, върнати в миналото. От онази нощ, когато изведох Лучиано от килията, са изтекли само два-три месеца, но ми се струва, че е било преди години. Не зная, може би това чувство идва от бързината, с която се понесоха всички по-нататъшни събития, или от това, че още не съм забравил кой съм. У мен, с моите мисли, живее лекарят от пясъците край Бахир. Той продължава да обикаля оазисите с раздрънкания форд, продължава да се разправя с опърничавия Ханс и всяка вечер неизменно се връща в Станцията, която си стои на едно и също място и никога не е мислила да го напуска. Даже съм уверен, че ако можех да тръгна оттук, ще стигна в Бахир подир някое време и ще заваря Ханс в двора на Станцията да се рови в колата, а на прозореца ще видя силуета на сестра Дороти.

Празни мисли. Има в медицината такива случаи — наричат се фантомни болки — когато болят пръстите на отрязан крак или ръка. Съзнаваш, че ръката е отдавна отрязана и че я няма, а боли. И мен ме преследват фантомни болки — отрязаните спомени на бъдещето.

Не е справедливо, не е! Аз, човекът от бъдещето, безсмъртният, съм всъщност умрял. Живея с мислите за хора, които не са се родили и кой знае дали ще се родят някога. А за тях, неродените от бъдещето, аз съм вече покойник, изчезнал във времето. Може би това е смъртта — да си вън от времето си.

Сигурно отдавна са ме забравили. Вера е получила некролог: в средата с големи букви — д-р Владимир Деянов, под него — на 38 години и няколко хубави фрази за лекарския дълг, на който съм бил посветил живота си. Представям си лицето й — учудено, веждите вдигнати за миг. Но само за миг. Сгънала е некролога и го е сложила в чантичката си. После, между два разговора, е написала на гърба му някакъв телефонен номер. Тя имаше такъв обичай — пишеше телефонни номера върху трамвайни билети. И с това аз съм свършен в съзнанието й като използван трамваен билет. Сестра Дороти може би е поплакала от обикновено женско състрадание и толкова. Сигурно единствен е тъгувал за мен сприхавият и добър Ханс, с когото непрекъснато се карах, но подир седмица — животът си е живот — го е погълнала работата. И от мен нищо не е останало, освен няколко разписки за несдадени вещи и недовършени писма, които все започвах и все отлагах. Та и какво искам да остане? Под моето име е теглена черта и сметката е приключена.

За съжаление, не е. Тук, в миналото, тече лято господне 1524-то. Не съм и сънувал, че е имало в Европа град Вертхайм, но явно е имало, защото живея в него. Дните вървят, сутрин и вечер звънят камбаните на „Санкта Ана“ и всичко е от реално по-реално, като площада пред катедралата, който е там от векове, постлан със сив, изтрит от хиляди стъпки плочник. Наоколо строго са подредени, по мястото си в житейската стълба на града — ратхаузът, епископатът, странноприемницата „Трите златни елена“, таверната на минхер Рогевен, чийто горен етаж държи фрау Елза за своето презирано, но полезно заведение, домът на бургмистъра и по-нататък — по власт и имот — домовете на коншелите.

Зад площада тръгват кривите и стръмни улички, които се провират между слепи зидове и прозорчета, вдигнати високо, с дебели обковани капаци, зарешетени отвътре. Ходя денем из тия улички, слушам как Тине бъчварят удря с дървения чук по бъчвите си, как отсреща пискливо се карат две жени, чувам и виждам всичко. Разминавам се с позната, които вежливо се интересуват за здравето ми и аз за тяхното. Никога не съм бил така жив, както сега. А аз съм умрял, само че никой не знае това.

Не знаят, защото почти не говоря. За достопочтените вертхаймски бюргери аз съм чужденецът, доктор по теология и риторика, със странно име. Идвам отнякъде, пътувам за някъде с имперска грамота и сигурно изглеждам тайнствен в очите им, но един доктор по теология, при това богат, трябва да бъде тайнствен. Ако знаеха… какво ако знаеха? Че идвам от бъдещето? Щяха да ме затворят в някой манастир като луд. Колко ли хора от бъдещето имаме в нашите лудници!

Фантомни болки — това са моите мисли. Дано някога свикна с тях. И въобще, трябва да призная пред себе си, че се излъгах. Помислих, че като се върна в миналото, ще бъда господар на постъпките си. Нищо подобно. Аз съм сатаната и искам или не искам, трябва да играя тази роля. Понякога тя ме забавлява, но повече ме дразни. Не само че нямам свободата да живея както си искам, но винаги трябва да се съобразявам с някого и нещо — много повече, отколкото когато скитах из оазисите. Понякога размислям какво да правя, както сега, понякога си говоря, но най-често се надсмивам над себе си. Така е — сатаната също не е бил свободен да постъпва както си иска и положително не му е било весело. А всъщност сигурно в човешката история е имало не само един сатана като мен. Били са много. Изкушавали са глупавото човечество и то е използвало удобните случаи, за да им стоварва греховете си.

Вън трополят стъпки. Повдигам се от обкованото с кожа столче край камината и отмествам завесата на тясното прозорче. Долу минава отряд наемници-швейцарци. Вървят и мълчат. Остриетата на алебардите им святкат в здрача. Коморият им язди напред, но конят му се хлъзва и стърже с копитата си плочника, разваля строя на солдатите. Едно огромно червено слънце се е наболо на камбанарията отсреща.

Лучиано се бави някъде. Каза, че ще дойде тази вечер, но сигурно е останал при някой болен. Той има много работа напоследък и все повече потъва в нея. Подозирам, че прави това нарочно — иска да забрави договора си с мен. Смята, че е продал душата си и се измъчва, без да го показва. Всички сме такива. Продаваме и купуваме несъществуващи ценности, а после страдаме.

Спомням си онази нощ, след като го измъкнах от подземията на замъка. Нощта на нашия договор.

Долу под нас беше градът. В ниското се трупаха островърхи къщи, нахвърляни без ред една върху друга, замръзнали в съня си. На отсрещния хълм се изрязваха кулите на замъка, далечни и малки като детски играчки. Не ми се искаше да говоря, исках само да стоя така, да мисля, че всичко е сън — мой детски сън от времето, когато ми четяха загадъчни и малко тъжни приказки за глухи средновековни градчета и вълшебници, които летят в такива лунни нощи. Този път аз бях вълшебникът и даже нещо по-лошо. И разбрах защо сатаната носи винаги със себе си скръб.

Сигурно нещо от мен се предаде и на Лучиано, защото видях в очите му учудване. Той помълча малко и каза:

— Това е твоят свят, лукавий.

Вярваше го и затова не питаше. После заговори. Като човек, който няма вече какво да губи, решен на всичко. Като на изповед пред сатаната.

Не ми се иска да си спомням тази изповед. Това беше светът, в който ми предстоеше да живея, един див и жесток свят, и Лучиано ми говореше за него. И за себе си. Онова, което беше премислял в безкрайните нощи край жаравата, сега изплува от спомените, доби плът и кръв.

Помнел баща си, много далечен и блед. Една кула и една килия със зарешетено прозорче. Баща му го вдига на ръце, за да гледа през прозорчето. Долу има градче с остри покриви и изкривени от старост улици, а насреща — катедрала със статуи, по които кацат гълъби. Статуите били живи, те оживявали, когато баща му говорел, защото всяка от тях си имала име. И всичко било просто и добро.

После един ден отвели баща му. Светът в тази сутрин се напълнил с хора, а душата — с ужас. Звънели камбани, вън минавали стражи и говорели нещо неразбрано, но толкова страшно, че той никъде не можел да се скрие от техните думи.

Продали детето в солните рудници на Готкройц, за да изкупи греховете на бащата. Слънцето угаснало, спуснали го в мрак — лепкав, напоен със страх. В тесните срутващи се галерии, където не можел да се провре мъж, влизали само деца като него.

Една нощ избягал. Хванали го и го били до смърт. Оживял по чудо. Край каменните парчета сол, в бледата светлина на лоеничетата ужасът бавно се превръщал в омраза.

И когато сметнали, че е укротен, избягал пак. Някакъв скитник-монах го скрил, научил го да проси и краде, а момчето само̀ се научило да отвръща на юмрука с ритник. Живял сред скитниците, влачил се из пътищата полумъртъв от глад, вил в дългите вълчи нощи. А монахът говорел, че този свят е свят на дявола и словата му били истинни, защото бил волгер.

После хванали и посекли монаха. Лучиано се спасил по чудо, но запомнил добре думите на посечения. Злото е тук, на земята, крепят го имот и власт и сатаната им се радва, защото те са дело негово.

Не исках да отричам. Гледах бялото му лице, светещо на луната, дългите му пръсти, които се свиваха и разпускаха, като че търсеха шия, и мислех за странните пътища на думите. Те не бяха негови, тези думи. Зад вековете оживяваха тайни сборища на еретици, отчаяни и вярващи люде, презрели живота повече от смъртта. Патарени, катари, албигойци — оракули на бунта, вещатели на края на света.

И тогава си спомних какво значи волгер. Това бяха те — богомилите, които се бяха разпилели по света и словото им беше подпалило душите. Бяха ги клали, горили, бесели, но думите бяха издържали повече от людете. Волгер по странните закони на езика значеше българин.

Не аз бях негов, а той беше мой — кръв от кръвта на моите незнайни деди, посели смелостта и костите си по неизбродната Европа. Лучиано беше мой и никому друг аз нямаше да го дам!

Слушах го и мълчах. Имаше моменти, в които ми беше трудно да го разбирам. Той говореше за хора, които смяташе, че зная, за места и събития, които никога не бях чувал. Разказваше за нощи и пътища, за преспи и смърт, която препуска с конски тропот по петите му, за градове, красиви като приказка. Един грък от Венеция го взел при себе си, посветил го в тайното изкуство да приготвя злато и отрови. Злато не направил, но станал майстор на отровите.

В онзи миг той беше страшен. По бялото лице бягаха тръпки, очите му светеха като очите на котката. По гърба ми лазеше хлад от думите му.

Майсторът на отровите Лучиано надминал учителя си. Защото съзирал във всяка отрова не смъртта, а отмъщението. Знаел дали жертвата ще умре с видения от преизподнята или бавно ще линее безпомощна, докато измори и отегчи най-любимите си хора. Само смъртта е нищо — всеки умира. Но да чувстваш, че ще умреш, и да виждаш как хората, които са те обичали, вече искат смъртта ти и как скритом се готвят за погребението ти — това било дадено във власт нему, на Лучиано.

И докато по-рано никой не би подхвърлил за кожата му пукнат халер, сега курфюрсти и епископи започнали да си го оспорват. От това Лучиано нищо не спечелил. Животът му се превърнал в нескончаем затвор. Купували го и го продавали като стока, докато попаднал тук, в отсрещния замък. Искали му да прави злато, а той не можел. Тогава си спомнили, че е волгер. Съдили го, осъдили го и пак му искали злато — смятали, че крие тайната. А той в отчаянието си повикал мен. Знаел, че лукавият не оставя своите слуги.

Същата нощ сключихме нашия договор.

— Приемам! — шепнеше Лучиано. — Бъди проклет, лукавий, аз приемам! И не ще се кая после, а ти!

Той беше решил нещо, но не каза какво.

Така волгерът Лучиано получи безсмъртие, а аз — един опасен спътник. Сега ние двамата сме странна двойка. Един доктор по теология и риторика и приятелят му — лекар. Пътуваме от град на град. Уважават ни, но малко се страхуват от нас. Сигурно и хората като кучетата имат шесто чувство и долавят отдалече нещастието. Усещат, че нещо с нас не е в ред.

А иначе всичко е чисто. Теологията е почтено занимание и не е трудно. Аз доказвам съществуването на господа бога. Даже за един посредствен Мефистофел като мен това не представлява особена мъчнотия. Говорят също, че съм добър астролог. Трябва да призная, че за тази доста несигурна слава и аз сам съм малко виновен. Два-три пъти предсказах някои неща — какво да се прави, трябваха ни пари. Моята младежка любов беше историята и горе-долу зная какво ще се случи в този загубен шестнадесети век. Впрочем не трябва да бъда несправедлив. И докторатите, и имперската грамота заслужих заради съветите, които дадох на граф Хесен-Нойбург, но това е друга история. С графа и сега сме добри приятели и ще го търся, ако около мен стане горещо. Така е — започвам да мисля, че между ясновидците от всички епохи е имало пришълци от бъдещето.

А Лучиано от отровител стана лекар. Показах му някои неща. Моите скромни медицински познания, с които в собствения си живот не отидох по-далеч от пустинята и Бахир, са за лято господне 1524-то чисто магьосничество. При Лучиано идват на тълпи, пътуват с дни, чакат го с надеждата, че може да вдигне и смъртник от одъра. Това е и добре, и зле. Добре е, защото златото се сипе върху него като Крез, защото му се кланят и има всичко каквото пожелае от най-екзотичните ястия на трапезата си до най-красивите и глупави жени в леглото си. А е зле, защото ще заговорят — може би и говорят! — че е продал душата си на дявола. И колкото и да ми е неприятно, това ще е самата истина.

Впрочем Лучиано вече не ме нарича „лукавий“ и „мъдрий“ — има известна разлика. И не ме проклина. Мисля даже, че ме уважава. Така, както и аз го уважавам — за смелостта, за омразата му към неправдата и лъжата, за пълната липса на корист и себелюбие. Той още не ми е казал какво имаше наум онази нощ, когато прие безсмъртието, защо го прие. Във всеки случай — не търсеше щастие, нито някакво вечно блаженство. Мога само да подозирам, когато премислям вярванията на богомилите, но не съм сигурен.

Вън се хлопа. Мисля, че е той, познавам начина му да чука. И не съм се излъгал — чувам старческия глас на фрау Марта, моята икономка, която почтително го въвежда.

Лучиано сега е променен, доста по-различен от онази нощ в килията и на хълма. Дългите му черни коси са грижливо сресани и накъдрени. Облечен е богато, далеч по-богато от мен. На кръста му виси елегантна шпага, наметалото и ръкавелите му са обшити със сърма. Но са останали пронизващите очи, които не може да скрие. Богатство и неспокойство лъхат от всяко неговото движение.

Фрау Марта се кланя и излиза, а Лучиано пуска наметалото си на моя стол. Няма поздрав, между нас не са нужни много думи.

— Седни! — казвам. — Не стой като статуя!

Вместо отговор той бърка в жустокора си, вади една тънко извезана кесия и я хвърля на масата. В стаята се разпилява звън на злато. Но на мен не ми трябват пари и той го знае много добре. Сатаната не се нуждае от пари. Тази мисъл ме кара да се усмихвам.

— Ти ли я изпрати? — каза Лучиано глухо и заплашително.

Очевидно не се отнася до кесията, а до нещо друго, което ми е още неизвестно, но което ще науча. Винаги се тревожа за него — той е готов постоянно да извърши нещо безразсъдно, донкихотовско. Впрочем дон Кихот от Ла Манча още не се е появил на този свят и има още доста време, докато се появи.

— Седни най-после! — казвам аз. — Какво искаш? Да извадя шпагата и да се бия с теб за нещо, за което нямам и понятие?

Аз всъщност нямам шпага, но това не е важно.

Лучиано сяда, а аз измъквам една дървена кана с вино и пълня две чаши.

— Настроен си философски — отбелязвам. — Да чуем какво си намислил. И не забравяй, че философът тук съм аз.

Той започва да се успокоява, отпива от виното и ме гледа. Както винаги имам чувството, че ме гледа някой друг с неговите очи, скрит зад фасадата на лицето. Намислил е нещо.

— Добро вино имаш, мъдрий.

— Една от малкото безспорни истини — потвърждавам аз охотно. — Друго?

Лучиано оставя чашата и я оглежда внимателно. Няма какво толкова да я съзерцава. Бохемски кристал — виждал ги е, тези чаши са ми подарък. Но това е отделна история.

— Защо ме изкушаваш? — казва той, след като дълго мълчи. — Това не влиза в нашия договор, мъдрий!

Трябва ми доста търпение, за да разбера какво всъщност е станало. То не е много сложно за разбиране. Вчера се е разболял майстор Йоханес Реалдо, един от знатните хора на Вертхайм. Родът Реалдо е род на търговци и лихвари, на благородници, купили благородството със злато, и на тъмни мъже, спечелили това злато. Даже самият епископ Бранда, господарят на Вертхайм, има нещо с този род. Разболял се е Йоханес Реалдо, най-старият от братята, и бързо извикали Лучиано. Било късно. Реалдо имал нужда вече не от лекар, а от свещеник.

Лучиано сторил всичко, което знаел. Стоял кран смъртния одър на стария Йоханес цяла нощ и днес цял ден, докато болният гаснел. Чувал онази тишина, с която в къщата влиза смъртта, и виждал самата смърт, изправена до главата на болния, но се борил.

— Защо се измъчваш? — питам аз. — Ти в нищо не си виновен.

Той ме поглежда, като че ме вижда за първи път.

— Ти знаеш добре, мъдрий — казва той, — защото ти я изпрати! Ти и никой друг! Защо я поставяш на пътя ми?

Малко по малко започвам да разбирам. Не мъртвият Йоханес Реалдо е смутил душата на Лучиано, а живата Маргарита Реалдо, младата му жена.

Ставам, за да не гледа лицето ми, и отмествам завесата. Отвън през обкованите в оловни рамки прозорчета нахлува залезът, стените пламват, виното в чашите се превръща в кръв. Дантелената камбанария на „Санкта Ана“ е като невероятно приказно украшение — черно върху златно. Бие камбана. Това е камбаната за смъртта на стария Йоханес Реалдо. И за любовта на Лучиано към Маргарита.

Ще минават години. Камбанарията ще се събори, ще се събори и Вертхайм, ще го оплячкосат и изгорят в тридесетгодишната война и никой не ще си спомни за него. Върху камъните ще расте мъх — тъмен, кадифенозелен. А ние двамата с Лучиано ще скитаме като прокълнати в един свят, който ще минава покрай нас, защото няма да е нашият.

Обръщам се. Лучиано седи, затаил дъх. После каза бавно:

— Аз искам Маргарита от теб, мъдрий!

Връщам се пак на масата и доливам чашите. Все едно, не ще отбягна този разговор. По-добре е сега.

— Слушай — казвам. — А аз искам да ми отговориш на един въпрос!

— Питай, мъдрий!

— Защо прие тогава безсмъртието?

Той мълчи, свил устни.

— Какво скри тогава ти от мен? Ти не го поиска за себе си, това зная. Не търсеше щастие, защото всеки стига сам до своето щастие или до смисъла на живота си — това е все едно. Ти беше намислил нещо друго. Какво?

В стаята се спуска тишината. Тя изпълва ъглите, застава между нас — между моя Лучиано и мен. Долу, някъде в приземието, шета Фрау Марта, стъпва тихо, за да не пропъди тишината. Но тя се е настанила добре тук. Бледото лице на Лучиано става още по-бледо.

— Ще ми подариш ли Маргарита, мъдрий? Истина за истина.

— Ще се постарая, Лучиано.

Той мълчи миг, после казва остро:

— Аз исках да те унищожа, мъдрий! Исках да бъда безсмъртен, за да те унищожа! Да намеря корена на злото и да го изтръгна. Но ти излезе по-силен от мен. Ти я постави на пътя ми. Аз не желая вече да бъда безсмъртен — гласът му преминава в шепот. — Не желая, чуваш ли! Искам Маргарита!

Лучиано е прав. Безсмъртието не му е нужно вече, защото смъртта е, която дава цена на нещата. Заради нея бързаме да вземаме, заради нея плащаме все по-скъпо, когато наближава краят.

— Ти искаш да ме унищожиш? — казвам аз. — Това е глупост! Сатаната е много нужен. Нали все трябва да има някой виновен за лъжата, за подлостта, за насилието? Това е. Ако светът остане без сатана само един ден, този ден ще е истинският ад, защото друг ад няма. Изпий си сега виното и да помислим малко как да се добереш до натъжената вдовица!

Той ме гледа като лунатик, а аз си мисля за онази легенда — Фауст и Мефистофел. Значи Фауст съвсем не е търсил собственото си щастие. И Маргарита съвсем не е била онази смирена дъщеричка. Вековете са изопачили истината за Лучиано волгера. Моят Лучиано, потомъкът на еретиците — богомили. Само че какво ще стане по-нататък?

По-нататък не става нищо особено. Лучиано се изправя, той е дошел на себе си.

— Добре — прецежда той. — Ти обеща, мъдрий! Помни, че обеща!

Изобщо — добре се разбираме, няма какво да се каже.

Изправям се и аз.

— Нали нямаш нищо против да дойда с теб? — питам. — Не ти ли се нрави моята компания? Ти и без друго ще я имаш вовеки веков!

Намествам и аз нещо на гърба си и излизам. Трябва да видя как мога да устроя тази работа между Лучиано и Маргарита. А най-доброто място, където човек може да разбере как се устройват „тези работи“, е безспорно таверната на минхер Рогевен.

5.

Няколко стъпала надолу и вход. Така е задимено, че в първия момент с мен става нещо съвсем прозаично — започвам да кихам. След това свиквам. Димът даже е приятен. Той е от голямото огнище, на което се въртят, набодени на дълги шишове, десетина пилета. Под сводовете се носи онзи неясен, но многогласен шум, който поглъща всички останали шумове и в който човек постепенно потъва и се отпуска.

Когато димът престава да ми люти в очите, виждам, че таверната е пълна. Покрай дебелите маси са насядали вертхаймските мъже — ковачите от улицата край реката, тъкачите от двете манифактури, лозарите, коларите, селяни, дребни търговци и прекупвачи — хора, които цял ден се блъскат из Вертхайм и полята наоколо. Те говорят, смеят се, лениво отхлупват капачетата на каните си с бира и преживят пържените хлебчета с мас, които фрау Рогевен така вкусно умее да приготвя. Ратаите на минхер Рогевен плуват в дима, между гласовете, вдигат празните кани и веднага поставят на местата им пълни.

Ние с Лучиано не сме за тук. За по-отбраните готи — за коншелите, пасторите и хората, които държат парите в този град, има една стая зад огнището. Там прислужва лично фрау Рогевен, дебелата стопанка, която сега наглежда пилетата над жарта. Трябва да имаш поне хиляда дублона в злато или стока, за да се запътиш към тази стая.

Фрау Рогевен ни вижда, бърза насреща ни и се кланя. Може да нямам хилядата дублона, но имперската грамота и известното ви приятелство с ландграф Хесен-Нойбург ни отреждат място само между най-тачените гости. А и Лучиано вече е достатъчно познат в града.

В стаичката седят пет-шест души — двама от коншелите, пасторът — отец Фром, и сукнарят Мюлхоф. Коншелите познаваме едва-едва, но със сукнаря и пастора сме се срещали и друг път. Колкото отец Фром е добродушен, затънял от бира и леност, толкова Мюлхоф е зъл и завистлив. Чудя се даже дали съществува нещо, за което Мюлхоф да не може да завижда. Даже ако умреш, той ще завижда, защото ще мисли, че ти ще попаднеш в рая, а той — не.

Разменяме си обичайните приветствия, изчерпателни сведения за здравето и сядаме с Лучиано край пастора и сукнаря. Появява се мигом пълната като месечина усмивка на Фрау Рогевен и заедно с нея — две огромни кани бира.

Темата на разговора е една и не може да бъде друга — смъртта на майстор Реалдо, за която тази вечер разказва цял Вертхайм. Никой не е обичал стария, повече са се страхували от него. И сега сукнарят дава простор на злобата си, примесена богато с пожелания господ да опрости греховете на стария, който впрочем си е имал добра колекция от грехове.

— Все пак добър човек беше майсторът — казва сукнарят — и всички се надяваме, че бог му прати тиха смърт!

Последните думи са отправени не към нея, а към Лучиано. Мюлхоф тайничко се надява Лучиано да разкаже в какви страшни страдания е умрял майстор Реалдо. Съчувствието на лицето му е просто изумително — даже и за мен като сатана.

— Аз бих ви… — започва Лучиано.

Той се готви да каже нещо по-остро, но аз го изпреварвам. На мен Мюлхоф ми трябва.

— О, минхер, това е лекарска тайна! — намесвам се аз. — То е същото, както ако отец Фром би разказал някоя изповед, нали, отче?

Отец Фром ме гледа със сините си очички и кима. Той въобще не обича да говори много, а още повече в такива случаи.

— Тежко на нещастната фрау Реалдо — въздъхна Мюлхоф, — толкова млада и вече вдовица! Вие не сте оттук, минхер, и не знаете, но хората си спомнят, и то добре…

По-нататък следва какво си спомнят хората. Лучиано се оживява и го прави съвсем нескрито. Това не отбягва от взора на хитрия Мюлхоф, който за миг го изглежда любопитно и продължава да говори. Маргарита била омъжена малка, почти веднага след конфирмацията. Било преди десетина години, още докато старият Реалдо не бил грохнал. Маргарита била дъщеря на вдовица, имала само един брат, който се бил запилял някъде, и хората разказвали, че го виждали из Тюрингия като наемен солдат. Всички роднини, целият род Реалдо бил против тази сватба, но старият, упорит и зъл като бесен вълк, наложил волята си. Не, за Маргарита никой нищо лошо не можел да каже, но сега хората сигурно ще започнат да говорят…

Мюлхоф бъбри — бирата леко го е хванала. Забелязвам с края на окото си как Лучиано свива юмруци и го ритам под масата. Той се озърта и се опомня, но очите му светят гневно.

— Не съм чул нищо лошо за фрау Реалдо — казвам аз бавно, като се взирам в Мюлхоф. — И сигурно и отец Фром ще потвърди същото.

Мюлхоф се усмихва тънко.

— Ще потвърди. Тя е всеки петък при вас в изповедалнята, нали, отче?

Пастор Фром кима. А в моя ум се ражда един план. План, достоен за Мефистофел. Искат да бъда сатана? Ще имат сатана!

Мюлхоф надига каната си, говори за това и онова, връща се пак на смъртта на стария Реалдо и младата му вдовица, а аз продължавам да ритам Лучиано под масата. Ако не правя това, той просто би скочил и хванал за гушата този сукнар. Но още не му е дошло времето.

Подхващам дълбокомислен разговор с пастора на богословски теми. Не че особено ме интересуват, но това влиза в плана ми. В края на краищата го каня да почете с присъствието си моя дом. Което значи, че много скоро ще му върна посещението. Ще изтърпя няколко часа разговор с пастора. Лучиано трябва да има Маргарита, затова ще го направя. Той си продаде душата, за да ме унищожи — мен, в когото вижда въплътени болката и страданието на света. А освен болка и страдание не е имал нищо. Той трябва да притежава Маргарита.

Коншелите на масата бъбрят, одумват бургмистъра и другите коншели от ратхауза. Мюлхоф се примъква към тях, за да чуе нещо, което ще му влезе в работа, пасторът ме гледа със сините си очички и не зная какви мисли се въртят зад тях.

Допиваме си бирите и в този момент чуваме оттатък, в голямото помещение, необичаен шум и викове. Надниквам, димът отново ме удря в очите. Нищо особено. Нахълтал е един взвод от солдатите-швейцарци на херцога и са изблъскали от масите неколцина ковачи и колари, за да насядат. Затова са ругатните и виковете. Изблъсканите се разпиляват по съседните маси, мърморят още малко и отново под сводовете се понася многогласният шум на таверната. Солдатите си поръчват пиво, пържени хлебчета и една празна глинена чаша. Слагат в нея зарове и започват да ти търкалят по масата. Играят още на грошове, но всеки знае как свършват техните игри — с извадени ножове и кръвясали очи. Затова татко Рогевен тревожно се върти наоколо.

Двамата с Лучиано ставаме, леко замаяни. Вървим покрай сводовете, прескачаме протегнати нозе, поздравяваме някого, други ни поздравяват — Лучиано на мнозина е помагал. Минаваме покрай масата на солдатите и коморият им отдалеч маха на Лучиано. Този коморий живее втори живот. Една нощ му забиха кама в гърдите и никой не вярваше, че може да прескочи гроба — бяха го изповядали. Но Лучиано го вдигна. Коморият не знае, че трябва да благодари не само на Лучиано, а и на дявола. Сега хвърля заровете и маха на Лучиано да седне до него.

Щом го канят — да иде. Обидно би било да се откаже. Лучиано ме поглежда, швейцарците се разместват, за да го настанят, а аз оставам да стърча зад гърба му. За тях само Лучиано е важен, защото ръката му на магьосник няма цена. Аз съм никой — някакъв отвеян учен.

Играят наистина на грошове. Получили са солдатската си заплата в сребърни талери, но още не бързат да ги разменят. По-скоро засега опитват бирата в каните.

Залагат и хвърлят поред. Костените зарове тракат по масата, въртят се и спират. Някой печели, някой губи, но ядове още няма. Грошовете се местят спокойно покрай каните.

Лучиано е последен, той въобще не е играч. Той така несръчно раздрусва заровете в чашата, че разсмива всички. И сам той добродушно се смее, но докато го гледам, ме завладява особено напрежение. Няма от какво да се тревожа, но чувството расте и аз го познавам — това е страхът от предстояща опасност. Оглеждам се крадешком наоколо. Няма откъде да се появи. Майсторите и подмайсторите от Вертхайм си пият спокойно бирите, гълчавата в таверната е както обикновено, а тук около масата са солдатите. Те са приятели на Лучиано и никой не би посмял и с пръст да ни бутне.

Лучиано вади един сребърен талер, слага го пред себе си и хвърля. Заровете подскачат весело и спират. Три кръста. Пълна печалба. Солдатите избутват грошовете си и беззлобно ругаят — така е било винаги, щастието идва при най-неопитния. Лучиано трябва да хвърля пак, трите кръста му дават право на това.

Той се смее — печалбата и парите не го интересуват, но, разбира се, му е приятно. Раздрусва чашата и я захлупва, после я вдига.

Наново трите кръста.

Дъхът ми спира, аз вече зная откъде идва страхът ми. Солдатите се взират в заровете и мълчат удивени. Някой казва нещо полугласно, но пак млъква. Лучиано също се чуди, после ме поглежда подозрително през рамо.

— Да си вървим! — казвам с чужд глас.

Но така не може. Той трябва да хвърля, докато предаде чашата на следващия. Върти я, заровете в нея тракат, десетки очи като омагьосани следят ръцете му.

Аз съм сигурен, моят страх не ме лъже — наново са трите кръста. Старая се да не мисля за тях, даже не ги гледам. Наоколо се спуска гробно мълчание. От съседните маси надигат глави. Никой не е свикнал да вижда мълчаливи солдати. Какво става?

Лучиано се опира с две ръце на масата и се изправя. Като по даден знак тежко се изправят и другите. Искам да го хвана за рамото и да го измъкна, но разбирам, че ще е безсмислено. Той трябва да играе.

Лучиано даже не разклаща сега чашата. Само поставя заровете в нея и я обръща.

Трите кръста.

Една кана пада от масата и начупва тишината на късове. Тогава Лучиано побеснява. Сграбчва хищно заровете, натиква ги в чашата, хвърля. Аз не гледам, зная какво има там, на масата.

В очите на солдатите удивлението се сменя с ненавист, после със страх. Те мълчаливо отстъпват, някой посяга към ножа си. Кръгът около нас се разтваря.

Лучиано е бял като мъртвец. Той вдига чашата и с всички сили я удря в пръстения под. Но тя не се счупва, дрънва глухо и се изтъркулва някъде. Той посяга към заровете, ръцете му треперят, заровете се плъзват като живи и пропадат под масата. Светлината на лоеничетата гори в среброто.

Той се обръща и тръгва. Кръгът около нас се разкъсва, ние крачим към вратата. Аз вървя като механизъм, нагласен да върви, без нито една мисъл в главата. Само искам да стигна по-бързо вратата, да излезем навън, нищо друго.

Вървя и виждам един от солдатите. Той стои по-встрани и ме гледа без страх, но и без съчувствие — така, както ме гледаше онзи — Сибелиус. Същото изсушено лице без бръчки и без възраст, същите дълбоки, пронизващи очи. Защо не съм го виждал досега?

Но аз нямам време да мисля кой е този солдат. Крача с чувството, че ще забият нож в гърба ми. Излизаме и чувам как в тишината някой казва глухо:

— На този… дяволът държи ръката! Самият дявол!

6.

Седим с пастор Фром и разговаряме на възвишена тема — спасението на душата. Кротко и спокойно, както подобава на двама знаещи. Виното на пастора е чудесно, обедното слънце прозира през завесите и плете своите дантели върху мозайките на пода. Пасторът ме гледа със сините си очички и се усмихва с устните си.

Защото и двамата знаем много добре за какво разговаряме така кротко и спокойно. Не за спасението на душата, а за продажбата на душата на Маргарита Реалдо.

Пастор Фром съвсем не се учуди, когато извадих обшитата със сърма кесия и я положих на масата. Той като че беше очаквал това. Само се вслуша леко в звъна. Да, злато беше.

— Щастлив съм, достойни отче, че аз, чужденецът, се радвам във вашия град на такова гостоприемство, и не намирам думи да изразя своята признателност…

И така нататък. Лично към него. Нека приеме моя скромен дар. Нека го употреби, както намери за добре — за нищите, за онези, които нямат покрив над главите си, за гладните и босите.

Слънцето плете по мозайките своите дантели, както аз изплитам фразите. Пастор Фром седи достойно и се усмихва с устните си. Той приема. Моето добро дело няма да остане незабелязано. Има Един, който вижда и който знае. Всичко, дадено за спасението на душата, е дадена Нему.

Кесията седи между нас. Значи, трябва да дам още.

Аз се трогвам от неговите слова. Бъркам в жустокора си и вадя още една кесия — колкото първата. Слагам и нея на масата и се понасям по вълните на красноречието. Никога не съм говорил така красноречиво и възвишено. Нека се грижат добри люде за болните, нека те се молят за спасението на душата ми и да славят Него, единствения и милосърден. Друго не желая.

Мисля си все пак колко ли ще струва Маргарита Реалдо. Нещо прекалено скъпа ми се вижда. Ако пасторът пак започне да развива тезата за Оня, който вижда и знае, ще трябва да го ударя на пазарлък.

Но и пастор Фром, изглежда, преценява, че не бива да се прекалява при спасението на душите, защото става, взема кесиите и се кръсти. Следвам го и аз в кръстенето. Ние сме абсолютно единодушни.

После той сяда пак, примигва с очичките си и пита:

— Е, синко, аз съм само един стар и болен човек, но какво може да стори един стар и болен човек за тебе, знаещия всички науки?

Аз не искам нещо особено. Просто — неговото снизхождение към грешните, защото кому можем да бъдем съдии ние тук, на този свят?

Той напълно одобрява моята теза за неподсъдността и за прошката. Седи и кима.

Точно така искам да седи и да кима и да не знае колко време се бави Маргарита Реалдо в изповедалнята. За останалото ние с Лучиано ще се погрижим — църквата „Санкта Ана“ има няколко изхода. Маргарита Реалдо ще идва всеки петък за опрощение на греховете си.

Пастор Фром премисля. Претегля в ума си тежината на моите кесии и тежината на греховете — бъдещите грехове на вдовицата. Мисли дълго, отпива от чашата си и аз — от моята. После казва:

— Аз, синко, съм стар и болен човек. Очите ми отслабнаха, ушите ми недочуват. Но в едно съм съгласен е теб, знаещия науките. Трябва да прощаваме на каещите се!

Това за отслабналите очи и недочуващите уши е ясно. Споразумяхме се. По-нататък?

Пасторът се усмихва, този път и с очите си.

— Синко — каза той, — а твоето злато наистина ще отиде, за да подкрепим нищите. На мен то не ми е нужно, за какво ми е? Грешният ще греши и нека го съди Онзи, който има право да съди единствен. По-добре е да нахраним гладния и да облечем голия!

Странното е, че казва истината. И сега разбирам, че той е доста по-умен, отколкото предполагах. С него или без него — Лучиано ще върши глупости. И Маргарита няма да го отблъсне. Нека една грешна любов да плати дълга си към хората с просеник и кълчищени ризи. А господ си знае работата. Впрочем с удоволствие установявам, че пасторът вярва толкова в господа, колкото и аз.

Пием виното и мълчим.

— Синко — подема пак пасторът, — нещо не виждам напоследък твоя приятел в божия дом.

— Достойни отче, той помага от сърце и душа на болните и страдащите.

Казвам го като оправдание, но си мисля, че трябва да предупредя Лучиано. Пасторът може и да не се досети, че Лучиано е волгер и че се отвращава от църквата, но ако така продължава — ще проличи. Той и без друго ще натрупа доста грехове в идните дни, а който има много грехове, трябва и много да се моли.

— Тялото, мъдри синко, е нищо — казва пасторът.

Странни ми са тези хора, наистина. Отричат греховната плът, но това съвсем не им пречи да се грижат добре за нея. Мъдруват, че всички страдания са от бога дадени, но тичат за Лучиано, щом имат нужда от него. Почти нищо не знаят за болестите, а и това, което са знаели, са забравили. Суеверни, лицемерни, горди, храбри, объркани — сграбчили като удавници своята лъжлива вяра и нежелаещи да видят, че е лъжлива, защото смятат, че ако я сринат, ще се събори целият свят. А той, слава богу, доста добре си стои на краката и ще продължава да си стои през идващите столетия. В това поне аз съм сигурен.

— Ще поговоря с моя приятел, достойни отче — кимам аз разбиращо, — и вярвам, че той ще се вслуша в думите ми.

Ще се вслуша — вятър! Лучиано никого не слуша. Само от мен малко се бои и не мога да разбера доколко ме ненавижда. Сега е загубил главата си по Маргарита и мога само да гадая какво ще произлезе от това. Нищо добро, във всеки случай.

Прехвърлям разговора е пастора в друга посока, споделяме последните новини. А те, новините, се движат така бавно, че умират от старост по пътищата. До нас стигат само далечни отгласи от неща, които са били, а може и да не са били. Някой воювал с някого, избивал и продавал в робство. Някой тръгнал за някъде, пътувал през седем морета и намерил страна, в която планините били от злато, а хората ходели голи и не се срамели от греха си. Антихристът бил слязъл на земята в образа на някой си Люмер и говорил на хората да не вярват в истината. А в Тюрингия ратаите палели плевните на замъците и се събирали по горите.

Наострям уши. Тюрингия не е толкова далеч, само на три дни конски ход и пасторът със сините очички съвсем не подозира какво ще излезе от това палене на плевните. Сега сме 1524-та година и на мен ми е добре известно какво ще следва в близките десетина години. Най-малкото — трябва да потърсим с Лучиано някое по-спокойно местенце. Само да приключим тази история е Маргарита Реалдо и веднага се махаме!

— Лоши времена идват, мъдри синко — казва пасторът. — Неверниците се въоръжават, света искат да променят. И знамения има всякакви!

За знаменията и аз съм чувал. Опашата звезда. Пророци. Вълк, който обикалял из горите и говорел с човешки глас.

А войната си е война. Тя ще започне и без знамения и ще бъде дълга и кървава, такава, че наистина и на вълците ще им се доще да проговорят с човешки глас и да кажат на хората някои истини.

Размишляваме още за Тюрингия, за господарите и ратаите и ставам да си вървя. Разделяме се и на вратата пасторът казва:

— Нека бъде с теб и с твоя приятел божията милост, мъдри синко! И нека тя никога не ви напуска!

Това звучи почти като предупреждение.

Вървя по плочника и обмислям казаното. Имаше наистина нещо в думите на пастора. Иска да предпази, но от какво? Не от Маргарита, защото за нея той даде съгласието си. Значи — за друго.

Предупреждение имаше и със заровете в таверната. Там беше Сибелиус, историята беше в неговия стил. Но какво искаше да ни каже? Може би Лучиано все пак по-добре знае?

Да. Знае и крие от мен!

Вървя по тесните криви улички, натиснати от зидове и къщи. Над бръснарницата виси легенчето на бръснаря. Дървен чук над вратата на бъчваря. Децата на Тине играят по камъните.

Играйте, деца! Играйте, но отстъпете, защото не знаете кой минава покрай вас! Минава един немного щастлив човек, който е вън от своето време. Той ще ви види да растете, да се жените, да раждате, да гледате внуци. Ще ви вижда по пазарищата, в затворите, в катедралите — навсякъде. Ще ви вижда, когато се измъчвате един друг и когато послушно лягате в ковчезите, ще ви вижда и тогава, когато и споменът за вас ще е забравен — във вашите внуци и правнуци. Отстъпете, деца!

Интересно, как ли ще изглежда Вертхайм след сто години, след двеста? Тези къщи ще се съборят и безкрайно търпеливото човешко племе ще построи други. После ще се съборят и те. Но аз ще бъда. Все така немного щастлив и немного нещастен. Ще виждам как се мени всичко. Планините ще обрасват с гори, горите ще умират. Но аз ще бъда. Камъните ще се разсипват в пясък и вятърът ще го разнася по четирите краища на света. Но аз ще бъда.

Не е лесно да си безсмъртен, това вече разбирам.

7.

Не мога да се освободя от чувството за нереалност, то ме преследва навсякъде. Във всичко, което правя, има от него — като че съм призрак, пратен да смущава духовете. Всъщност аз наистина съм призрак, но не желая да го осъзная. Почти не излизам, повече стоя затворен в стаите си, защото стените около мен създават увереност. Навън съм несигурен. Каменните домове на Вертхайм, зидовете, плочниците — всичко ми изглежда като декор, който би се разклатил, ако го блъсна малко по-силно и зад който бих могъл да погледна и да видя, че няма нищо.

Хората също ме смущават. Те ходят, разговарят, смеят се или вият от мъка, но не са живи. Зад всеки от тях аз виждам бъдещето му, виждам какво ги движи и накъде отиват. И щом ги погледна с очите си на призрак, който ще се роди след векове — те избледняват, превръщат се в механизми, в някакви добавки към декора.

Само сънищата ми са други. В това е абсурдът. Там аз съм истинският, там няма хора-механизми. Там Вера се смее истински или ме лъже очарователно-наивно, моят град под Витоша блести вечер в синкавите си слънца, има болни, които чакат от мен помощ, има здрави, които ме обичат или мразят. После отивам в оазисите и даже пустинята е по-добра от Вертхайм — чуждия и омразен Вертхайм. Разправям се с Ханс и го ругая за нескончаемите му хитрини, препускам с раздрънкания „форд“, който цвили като стар боен кон, слушам над главата си пясъчните бури.

А после се събуждам и дълго лежа без сили и без мисъл.

Тежко и горко на сатаната, ако е бил сатана като мен! Ставам, влача се из стаите, надничам зад малките прозорчета, стегнати в оловни рамки. Долу фрау Марта шуми тихо, живее си някакъв свой живот и сигурно отдавна би ме напуснала, ако не беше богатата заплата. Тя се бои неизказано от мен, виждам страха в очите й. Не мога да й обясня, че не трябва да се страхува, защото аз съм само един нещастен призрак — нищо друго.

Но и фрау Марта, и Тине бъчварят, и фрау Елза, и пастор Фром, и даже онзи подлец Мюлхоф си живеят в своето време и са щастливи посвоему.

Понякога, когато си мисля за тяхното време, се развеселявам и това са от малкото ми весели минути. Ходя из стаите и се смея на глас. Та това е времето на хуманизма! На големите човешки идеи, на проблясъците на духа, на Еразъм и Рабле, за които сме чели по учебниците си!

Хуманизъм? Аз много съм идеализирал това време. Насилие, робство на духа, мрак и безсмислена жестокост — не мога вече да уважавам това време на хуманизма. Някъде по килиите се крие Еразъм. Той вече е написал своята „Възхвала на глупостта“ и сега се проклина за моментната си смелост. А Франсоа Рабле е още монах-францисканец и учи премъдростите на писанието в манастира Фонтене льо Конт. Седи, трупа омраза и не знае, че като напише „Гаргантюа и Пантагрюел“, му предстои да изкарва хляба си под чуждо име с лекарския скалпел, защото просветеният монарх Франсоа I ще го погне из цяла Франция.

Кого да уважавам? Ландграф Хесен-Нойбургски, който се разтрепера като лист, когато му пророкувах някои нещица? Та той искаше веднага да ме прати на ешафода и се усмири само когато го заплаших, че е омагьосан да умре в страшни мъки един час след мен. Повярва глупакът, и не можеше да не повярва! После станахме приятели и побърза да ме отправи с грамотата си, която сега ми отваря всички врати. Повече бих уважавал фрау Елза — тя е видяла и патила жена. Знае всичко, което трябва да се знае, за да можеш да се промъкнеш в този лабиринт от безправие и жестокост, и е добра към жените в своето заведение, колкото може да бъде добра.

Не мога да уважавам никого, защото никой не ми е равен.

Може би — само Лучиано. Той е избухлив, честен, смел, злобен и еднопосочен като меч. Неговата съвсем безразсъдна обич към суетната Маргарита го прави по̀ човек, иначе той би бил каменен идол. Когато го сравнявам с другите, в душата ми, която иначе така е загрубяла, се промъква мъничко гордост. Това е той — възпитаникът на богомилите! Потомък на хората, които подпалиха въшливата черга на средновековна Европа и сами изгоряха на кладите. Искам да му подам ръка, да го науча на нещо, което не знае, но не мога — той върви по своя път и може би аз само ще му преча.

Защото той върви по своя път и ме мрази. Мрази ли ме? Не зная, но положително има моменти, когато ме мрази. Той не може да примири съвестта си с мен и страда.

Зная кога страда най-много. Когато на Пазарния площад вдигнат ешафод и изкарват железните клетки с осъдени. Той, безсмъртният, е винаги там и гледа със свити юмруци и стиснати зъби.

И аз ходя там. Площадът винаги така се пълни, че просто няма къде да се провреш. Такова представление невинаги се случва, а пък и хората на ландграфа оглеждат — кой не е дошел. Тълпата се натиска отвсякъде, долу край катедралата евреите-продавачи нареждат своите масички с пиперени сладки, игли, конски гребени, мъниста и обеци, децата надуват свирки или плачат за свирки. Вървят монаси, препасани с въжета, и никой не знае какво мислят под прихлупените качулки. Празник.

И аз се пъхам из тълпата и слушам хората. Те много говорят, но не за това, за което са дошли. Можеш да чуеш последната история как епископските стражи едва не заловили лудия Николаус при вдовицата на Оле и как се измъкнал през зимника. Май не е много луд, тази Николаус! Или как минхер Шванцер продал изгодно сукното, макар че цените тази година са ниски, защото няма война… Говори си тълпата. А около ешафода стоят швейцарците. Едри, високи мъже с тъмен поглед. Странен народ са тези швейцарци — наемници на ландграфа. Сядат по таверните и пият, но не се напиват — страхуват се. Знаят, че никой не ги обича. Мълчат и пият, после се бият помежду си.

Последния път видях на площада Лучиано. Стоеше облегнат на зида на катедралата. Видя ме и той и очите му светнаха от злост.

— Дошел си, а — процеди той, — да вземеш душите на… онези? — и кимна към ешафода.

— Успокой се! — казах аз примирително. — Те нямат души. И аз съм дошел като другите и… като теб.

Но той не се успокояваше.

— Лъжеш! Защо са тук всички тия? А?

— Много просто. Искат да почувстват радостта, че живеят. Къде другаде, ако не тук, и кога, ако не сега?

Той помълча, после каза:

— Ти си прав както винаги, мъдрий. Как иначе ще живеят тези, които сега тук се тъпчат и източват шии, за да виждат по-добре? Нали довечера ще се върнат във вонящите си дупки? Нали трябва да са доволни, че все пак живеят, макар и в дрипи, и да заспят спокойно, защото има и по-лошо? Ти си прав.

— Я по-тихо! — казах аз и се огледах. Стори ми се, че един продавач на просени питки много се ослушва и все се навира към нас. Но Лучиано въобще не ме слушаше:

— Това е! Всички искат да са вечни. Затова идват тук, подлеците!

— А ти да не си по-добър? — запитах аз. — Въртиш се около… хм, тази, около която се въртиш, и не можеш без нея. То е същото. Искаш да си вечен! Само че не го разбираш.

Той ме погледна така, че ако можеше да ме убие с поглед — би ме убил. Но призрак не се убива.

— Ти да не мислиш, че те обвинявам в нещо? — подхванах аз, когато разумът му се върна. — Ни най-малко. И напразно си създаваш угризения!

Той искаше нещо да отговори, но тогава изведоха смъртните и тълпата така зарева и така се залюля, че го изблъскаха някъде и го изгубих. Положително беше побеснял, но после щеше да размисли.

А когато един безсмъртен размисля, винаги е от полза.

На Лучиано това му трябва, защото той непрестанно е готов да се забърка в някаква история, от която после го вадя с голям труд.

Както беше историята с минхер Петрус — един от коншелите в ратхауза. Не мога да си спомня без яд тази история.

Минхер Петрус се беше залежал, целият изкривен, без да може да мръдне. Изредиха се всички малко-много знаещи, пускаха му кръв, гряха го на пясък — нищо не помогна. Само за Лучиано не пожела да прати — боеше се сигурно, че ще му вземе много скъпо. Което е право. Лучиано наистина не прощаваше на такива скъперници като него.

Един неделен ден Лучиано дойде при мен. Видя ми се развеселен. Тъмните му очи се смееха на бледото лице.

— Какво има? — попитах аз. — Щом си весел — не е на добре, пак нещо си намислил!

— Вярно е, мъдрий! Намислил съм да излекувам Петрус кривия.

— Откога такива намерения?

— От днес, мъдрий. Днес след литургия викарият излезе пред притвора и обяви, че благочестивият раб божи Петрус ще даде сто дублона на онзи, който с божия помощ го вдигне на крака и го излекува от тежката болест. Представяш ли си, ако го излекувам и трябва да даде сто дублона? Той ще се простре отново и ще умре!

— Това си го избий от главата! — казах аз. — Петрус да ти даде сто дублона! Няма да го бъде.

— Не ми е до парите — каза Лучиано, — а до това да го накарам да плаща! Петрус друго не заслужава — един по един да брои дублоните!

— Няма да го бъде! — повторих аз.

Но Лучиано не ме послуша. Отишел и — какво е правил! — но на втория ден вдигна Петрус кривия. На края на седмицата Петрус отиде на литургия.

Вечерта Лучиано пратил слугата си за парите. Но Петрус не само че не дал нищо, ами и казал да набият слугата!

— Твоят господар — казал Петрус — е слуга на дявола! Обещанието беше да дам сто дублона, ако някой ме излекува с божия помощ, а той нито веднъж не спомена светото име господне! Значи, твоят господар нарочно ми и е пратил тази болест, за да вземе от мен сто дублона!

И набили слугата.

Чух само виковете по уличката и пратих фрау Марта да разбере какво става. Тя се върна на минутата и ми разказа. Битият отишел при господаря си Лучиано и какво ще стане — никой не знае.

Изхвърчах като вятър и през цялото време, докато тичах към Лучиано, бях със свито сърце. Ясно беше — предизвикваха го, за да му отмъстят, че беше правил добро.

Срещнах го на прага. Беше наметнал пелерината си накриво, под нея се подаваше ефесът на шпагата му. По лицето му нямаше капка кръв.

— Спри се! — казах аз. — Заповядвам ти да спреш!

В отговор той само измъкна шпагата си. Щеше да ме прободе.

— Махай се! — зарева той. — Махай се, черна сило! Дошло е време всеки да получи своето!

— Не е дошло още! — пресякох го аз. — А ти си един глупак и нищо друго! Кому оставяш Маргарита? На старците от ратхауза?

Това го отрезви. Той още държеше острието пред гърдите ми, но ръката му затрепера.

Аз ритнах ефеса и шпагата се изтърколи по плочите.

— Прибирай се! — заревах този път аз. — Не виждаш ли, че те това чакат, а ти се навираш в ръцете им! Назад!

И тъй като той още стоеше като пън на вратата, наложи се да пусна в ход пестниците си, за да го изблъскам. Вкарах го вътре.

— Слушай! — казах аз запъхтян. — Повярвай ми, няма да мине и седмица и ти ще бъдеш отмъстен! Вярваш ли ми? Кога съм те лъгал?

Той стоеше и ме гледаше, но вече не тръгна. Мислеше за отмъщението, което му обещах.

А то дойде много просто. Точно след седмица Петрус отново се строполи на легло — този път още по-зле, отколкото преди. И всички обвиниха него, а не Лучиано. Никой не знаеше, че такава е болестта.

Така — в зло и добро — вървяха нашите дни.

8.

Когато сега размислям върху събитията, които последваха, мога да открия в какво сбърках. Правих това, което смятах, че е нужно да правя, за да бъде всичко добре. А излезе лошо. Може би в това е проклятието на всички Мефистофели — даже когато искат да сторят добрина, вършат зло.

Аз не разбирам хората от този век, в това е всичко. Пришълците от бъдещето не са разбирали хората, сред които са попаднали. Опитвали са се да оправят — с най-добри чувства, разбира се! — неща, които са им били чужди. И резултатите са били печални. Легендите за сатаната се умножавали, благодарното човечество му пришило опашка, подковало го с копита и го дарило с порядъчна доза злина. А Мефистофелите (защото те не са били един, както ме увери Сибелиус) искали да помагат. Като гледам неразбориите, които аз създадох — добре са помагали — няма какво да се каже!

Най-напред се объркаха историите около изкуството на Лучиано да лекува — изкуство, на което аз го научих. Той беше умен и можеше, имаше вродено чувство за болестта и на мен ми беше приятно да му разказвам неща, които сам знаех. Но той беше така дързък и самоуверен, че настройваше всички против себе си. Даже болните, които беше вдигнал от легло, се обръщаха срещу него и гледаха повече да не го срещат.

— Това пак ти си го измислил, мъдрий! — казваше Лучиано. — Най-много да мразим онези, които най-много са ни помагали!

Аз обикновено не отговарях на горчивите му забележки, защото знаех колко е страдал, но веднъж ми прекипя.

— А ти, какво искаш? Да знаеш и да можеш, без да платиш нищо за това? Без да заслужиш поне малко омраза? Така ли, Лучиано?

Той ме загледа, помисли малко, после се засмя:

— Значи, така… както тогава при дървото, с ябълката!

Сега беше мой ред да го гледам и да съобразявам. Разбира се, онази смешна легенда за дървото на познанието и за змията! Значи и тогава е имало някой, който е живял не в своето време и се е опитвал да учи на разум човечеството. А то после струпало за свое собствено оправдание всички световни грехове на неговата глава.

Исках нещо да му отговоря, но после махнах с ръка и се засмях и аз. Интересно как ли си представяше Лучиано, че мога да се превръщам в змия.

Така вървеше. Лучиано лекуваше, както аз го бях научил. Помагаше и събираше ненавистта на вертхаймци. Тичаха, когато се нуждаеха от опитната му ръка, но се бояха от острия му език. Само страхът от граф Хесен-Нойбургски задържаше Вертхайм да не ни посочи градските врати. А и ние отдавна да си бяхме отишли, ако не беше Маргарита Реалдо. Лучиано беше луд. Луд и щастлив. И, изглежда, само в тези дни не съжаляваше, че си е продал душата. Пастор Фром изпълняваше договора съвсем добросъвестно, не можехме да се оплачем от него.

Не, работите не вървяха добре, моето чувство не можеше да ме лъже. В Тюрингия ратаите, започнаха да палят не само плевниците на замъците, а и самите замъци. Бяха пратени наемници срещу непокорните, но от солдатите не беше се върнал никой. А във Вертхайм хората станаха затворени — не ни поздравяваха. Опитах се да предупредя Лучиано, но той не желаеше да ме слуша.

— Ти можеш всичко, мъдрий! — казваше той. — Даде ми Маргарита, бъди добър да се грижиш за мен и за нея!

И аз се грижех, както можех. До нощта, в която се върна брат й. Очаквах този брат, имах мътното предчувствие, че ще се върне и че това ще е краят на щастието на Лучиано. Но не подозирах, че той ще е такъв.

Валентин се върна в една късна есенна вечер. През деня беше облачно, но вечерта задуха вятър, разгони облаците и небето стана червено и прозрачно като стъкло. Вървяхме с Лучиано из улиците и бях спокоен както никога. Той след малко щеше да види Маргарита, а аз щях да свия към избата на минхер Рогевен.

Вървяхме и говорехме, не помня какво. Есента беше вече изгорила листата на орехите из дворовете и от градините се носеше горчивата миризма на хризантеми, от която се свива сърцето. Нищо не можеше да се сравни с такива вечери. И пролетта даже. Безсмисленият майски хаос, когато всичко се надпреварва да цъфти, не ме вълнува толкова. Есента има едновременно вкуса и на младо вино, и на смърт — много по-хубава е.

Вървяхме по улицата към катедралата — една от пустите странични улици, когато от ъгъла се отдели силуетът на мъж. Той не се размина, а застана пред нас. Беше висок, едър и рус, в груби солдатски дрехи, с ботфорти, покрити с кал — така, както ги носят истинските солдати. Той скръсти ръце на гърдите си и ни загледа презрително. Беше несимпатичен, безкрайно несимпатичен и нагъл.

— Навреме идвате! — каза той. — Аз пък мислех, че още ще трябва да ви чакам, плъхове такива!

Лучиано побеля. Не от страх, а от злоба. А и мен, трябва да призная, ме хванаха дяволите. В такава спокойна вечер — и изведнъж — този натрапник! Но все пак се опитах да бъда внимателен. Обърнах се към Лучиано:

— Отстъпи, аз ще се разбера с него!

Това, изглежда, бе сметнато за страх, защото онзи стана още по-нагъл и наду устни:

— Страхливец! Я ела по-насам да те разгледам, преди да измъкна мръсната ти душа!

Не виждах как ще изпълни заканата си, но очевидно беше намислил да го стори. Лучиано изсъска:

— Ти… кой си? — и бръкна под наметалото си.

Онзи се изсмя дрезгаво.

— Мигар за първи път чуваш моето име, а? Моята развратница сестра не ти ли го е казвала?

Сега ми стана ясно всичко. Това беше Валентин, братът. Кошмарната легенда щеше да се изпълни. Лучиано трябваше да го убие, за да могат поколенията да окървавят любовта на Маргарита, да превърнат този първобитен тип в герой и нещастна жертва на сатаната!

Лучиано измъкна ръката си изпод наметалото. И тогава видях кинжала — двуострия кинжал, който Сибелиус ми беше показал. Острието светеше — хищно и зло.

Онзи отстъпи само една крачка и със замах издърпа шпагата си. За миг всички замръзнахме така. Един миг, който трая цяла вечност и в който аз като на филм виждах какво ще стане по-нататък.

— Ти ще умреш пръв! — извика Валентин към Лучиано и се хвърли напред.

Лучиано ловко се изви и шпагата прониза въздуха само на сантиметри от него. Двубоят беше абсолютно неравен. Шпага срещу кинжал. Опитен солдат, виртуоз в изкуството да убива — срещу лекар, опитен само в изкуството да съживява. Жертва, безгласна жертва трябваше да бъде по-умният, по-добрият, по-чувствителният — волгерът Лучиано. А после щеше да дойде и моят ред, но за това в момента съвсем не ме беше грижа. Лучиано не трябваше да умре.

Измъкнах от жустокора си пистолета и снех предпазителя. Валентин се обърна към мен. Лицето му, диво и зло, сега беше разкривено от ужасна усмивка — той се наслаждаваше на безизходното ни положение, на това, че можеше да си играе с нас, да ни убие и да бъде чист в очите на целия подъл Вертхайм.

Вдигна пак шпагата си и бавно, жестоко я насочи към гърлото на Лучиано. Искаше да го прободе в гърлото, за да се радва на мъките му. И щеше да го стори.

Тогава натиснах спусъка. Не желаех да го убия, макар че всичко в мен кипеше от ненавист. Действително не желаех да го убия.

Чу се сух изстрел, като че някой пречупи дърво. Онзи изтърва шпагата и загледа наоколо с глупаво учудване — не знаеше какво е станало. А и аз не зная къде го бях ранил. Може би в ръката или в рамото. Но той се наведе за шпагата си и в този миг блесна кинжалът на Лучиано. Блесна и потъна.

После стана тихо. Валентин лежеше на плочника, някой отнякъде викаше, трополеха стъпки.

Ние побягнахме. Тичахме като безпаметни из кривите улици, излязохме вън от града, изкачихме височината над Вертхайм и спряхме. Долу беше градът — като че изрязани от цветно дърво малки къщички в светлината на изгряващата луна. Миришеше на бор и на гнили листа. И аз пак имах чувството, че това съм го преживял, че то е ставало някога и някъде, но може би тогава аз още не съм било роден и Лучиано не е бил до мен и светът е бил здрав и не толкова тъжен.

Седяхме и мълчахме. После Лучиано каза:

— Аз слизам долу. Трябва да я видя. Само веднъж още, мъдрий, но трябва да я видя! Разбираш ли, ти, който никога не си обичал!

Разбирах. Не можех да му кажа, че и аз съм човек като него, че и аз съм обичал. Силно като него. И напразно. Той беше тук, Маргарита беше долу и той искаше да я види и имаше право да я види, защото беше жив. А аз, сатаната, господарят на злото, бях само един умрял човек и щях да живея след столетия.

Не можех да го спра. И не беше справедливо да го спирам. Той стана и тогава видяхме и двамата, че хоризонтът светлее. Не на запад, където слънцето беше залязло, а на север. Тъмно, червеникаво зарево.

— Идат! — каза Лучиано глухо. — Идат моите братя! Идат прокълнатите, отритнатите, нищите, отчаяните и вярващите мои братя! Виж добре това, мъдрий! И ме чакай, аз ще се върна скоро!

След това тръгна надолу по пътечката, а аз седях, вдъхвах миризмата на бор и влажна земя и гледах червения хоризонт.

Лучиано не се върна нито тази нощ, нито следващата. Аз слязох във Вертхайм и разбрах истината. Тя беше много жестока, такава истина, каквато може да ти поднесе само животът. Маргарита Реалдо беше предала Лучиано. Бяха го хванали и го бяха затворили в подземията на ратхауза.

Мен никой не ме преследваше. Имперската грамота ме пазеше.

Върнах се у дома си, фрау Марта ме посрещна както обикновено, както обикновено сложи трапезата и ми наля вино. Аз вечерях и отидох у пастор Фром.

9.

Той си беше вкъщи и, изглежда, бе ме очаквал. Покани ме, като че нищо не бе станало или най-малко — че нищо не знаеше. Усмихваше се добродушно, само сините му очички не се смееха.

Говорихме за това-онова, после той каза така, между другото.

— Мисля, че нещо лошо е станало с твоя познат, мъдри синко!

Каза „познат“, а не — „приятел“ както по-рано.

— Лучиано е моят най-обичан приятел, достойни отче!

Лицето му си остана същото, като че нищо не беше чул. Не очаквах отговор, но все пак запитах:

— Защо е затворен в ратхауза, достойни отче?

Пасторът мълча дълго. Аз бръкнах в жустокора си и се постарах добре да зазвънти златото в кесията, която носех. Но отец Фром поклати глава:

— Задръж своите дублони, мъдри синко! Те сега не са нужни. Обвинението срещу твоя приятел е тежко. Помагал е на онези… от Тюрингия, които утре ще похлопат и на нашите порти.

Значи — не за смъртта на Валентин. Пасторът като че разчете мисълта ми и добави:

— Помагал е, достойни синко. Убил е пратеника на солдатите, вестоносец за граф Хесен-Нойбург. Око за око.

Никой, значи, не преследваше Лучиано заради любовта му към Маргарита и смъртта на нейния брат, заради това, което беше истина! То не застрашаваше спокойствието на вертхаймци и пред него те бяха готови да бъдат слепи и глухи. Бяха го затворили заради въстаниците, които палеха хоризонта. Щяха да съдят не друг, а волгера Лучиано, еретика. Потомъкът на прокълнатите, отритнатите, смелите и вярващите богомили, чийто дух разбунтуваше Европа. Него щяха да съдят.

Помълчах малко, после казах решително:

— Аз мисля да помогна на приятеля си, достойни отче. Не зная още как да сторя това, но ще го сторя!

Пасторът не отговори.

Станах да си вървя и тогава отец Фром каза едно име. Нищо не го принуждаваше да го каже, спокойно можеше да мълчи. Не зная защо го изрече. Изобщо онова, което ставаше зад сините очички, ми беше непонятно. Но пасторът каза името на комория на стражата. Това беше същият онзи коморий, когото Лучиано беше вдигнал от смърт. Ако в този загубен век имаше поне малко човешка благодарност — коморият щеше да помогне на Лучиано.

Пасторът ме изпрати до входа и като се загърна зиморничаво в расото си, каза:

— Защо се учудваш, синко? Аз бих желал твоят приятел да живее. Макар че той е от тези, които умират рано. Човекът е нищо, целта е всичко, мъдри синко! Другото е грях.

Чувал бях вече тези думи от амвона. Само че пасторът, който стоеше на вратата и тръпнеше от нощния хлад, не знаеше кои щяха да ги повтарят. Онези, които още не бяха родени, но които подир петдесет години щяха да извадят мечовете си в нощта на свети Вартоломей. Канониците в качулки, които палеха клади из цяла Европа в името господне. Хусарите, които щяха да разстрелват парижките комунари. Престъпниците, които щяха да вдигнат атомните гъби над невинни градове. Целта оправдавала средствата? Не! Човекът и целта му бяха едно цяло. Другото беше измама.

— Достойни отче — казах, — нека бъде спокойна нощта ви и леки сънищата!

Поклоних се и тръгнах. Луната се търкаляше по стръмните покриви — едра и кръгла. Стъпките ми ехтяха из пустите улици, нарязани от островърхи сенки и синкави светлини. Като че вървях из два града — единият, истинският Вертхайм, от камък и дърво, и другия — от безплътни светлини и сенки. Катедралата. Пазарният площад. Наблизо проскърцва капак и сигурно нечие изплашено око се мъчи да види в мрака: кой иде? Не се страхувайте, аз съм. Човекът, който идва много отдалеч.

Намерих комория в таверната. Той стана веднага, щом ме видя, и тръгна, без да каже дума. Знаеше за какво идвам.

В ратхауза той просто смъкна една запалена борина от стената и ме поведе надолу, по каменните стълби, като остави зад гърба си удивените очи на стражите.

Слизах, наведен под ниския свод, замаян от ледената миризма на влага. Коморият пристъпваше напред и паяжините от стените съскаха и бягаха от пламъка на борината. После проходът се изравняваше и свършваше в тежка обкована врата.

Коморият ми подаде борината и изтегли с две ръце резето. После посочи някъде встрани:

— Оттук има проход, който води в катедралата. Излезте бързо, преди да догори борината, защото нощният пазач ще заключи катедралата! Назад, през ратхауза, път за вас няма.

Исках да му благодаря, но той вдигна ръка:

— Всеки дълг се плаща — аз платих моя. И колкото живях — стига ми! Побързайте!

След това се обърна и се разтопи в тъмнината.

Дръпнах кованата врата, тя се открехна едва-едва, колкото да мога да се вмъкна.

Килията беше съвсем малка, без прозорче, като гроб. Лучиано седеше върху един наръч полуизгнила слама — така бледен, както в първата нощ, когато го видях. Той само се извърна към мен, но не се вдигна от сламата.

— Очаквах те вече — каза той. — Аз те чаках, мъдрий! Ти даже много се забави.

Вдигнах борината и блъснах с гръб вратата.

— Стани и побързай! Нямаме време, Лучиано!

— Защо? — учуди се той. — Аз имам цяла вечност. И една молба към теб, мъдрий!

По гърба ми, опрян на вратата, прониква хлад от студеното дърво.

— Каква е молбата ти?

— Да снемеш от мен своето проклето безсмъртие! И да ме оставиш да чакам… — той се запъна малко — … моите съдии.

— А пък аз искам да се опомниш и да престанеш да приказваш глупости! Стани да вървим! Справедливост ли чакаш? От кого?

Той даже не помръдна. Очите му блестяха.

— Ти нищо не разбираш — процеди Лучиано. — Мен ме изоставиха всички, на които помагах. Предаде ме даже жената, която обичах. И ти искаш да живея в този свят?

— А какво? Искаш да умреш в него? Това ли?

Ръката ми, която държеше борината, трепереше от напрежение и по ъглите на килията играеха лудешки сенки.

— Да! — каза Лучиано.

Тогава реших да му призная всичко. Нямахме никакво време.

— Изслушай ме добре — казах. — Аз съвсем не съм този, за когото ме вземаш, и договорът, който сключихме с теб…

— Престани! — прекъсна ме той. — Ти наистина нищо не разбираш, мъдрий? Аз не желая да живея в този свят, но мога да умра за него. Отрядите на моите братя са пред градските врати, това знаеш ли? Мен утре ще ме изведат, аз съм обречен. Но градът се готви за бунт, той е готов. Зад всяка затворена врата стоят и се вслушват хората, които чакат знак. И знаеш ли какъв е той?

Мълчах. Лучиано сви устни и каза глухо:

— Камбаните на „Санкта Ана“ ще зазвънят, когато ме извеждат. Това е знакът, мъдрий!

Борината догаряше, пламъкът вече пареше ръката ми.

— А сега си иди! — рече Лучиано спокойно. — Не зная кой си и защо си между нас, но ти не си онзи, Другият. Ти си просто един човек. Сбогом, мъдрий! И мисли за мен, когато чуеш знака!

Аз изтървах борината. И стана много тъмно.

10.

Сибелиус пак седи зад писалището си, а аз съм в креслото. Само петролната лампа е отместена встрани. По лицето му не мръдва нито един мускул, то е сухо и безцветно, кръглите му очи като птица ме гледат, без да мигнат.

— Да-а… — проточва той неопределено. — Вие сам бяхте заедно с него. И виждате колко е трудно да преценим.

— Имам един въпрос — казах.

— Питайте!

— Какво стана с… него?

Сибелиус мълчи малко, преди да отговори. Може би размисли дали трябва да ми каже. Но решава.

— Волгерът Лучиано, лекар и еретик, бе изгорен на клада във Вертхайм на пети декември хиляда петстотин двадесет и четвърта година… по вашето летоброене. В същия ден градът въстана и отрядите от Тюрингия влязоха през градските врати. Това е.

Тъжно ми е за Лучиано и малко му завиждам. Той е бил силен. А аз ще бъда ли?

— Сега трябва вие да ми отговорите — казва Сибелиус. — Това, което искахте, аз изпълних. Желаете ли да бъдете последният опит?

— Да! — отговарям аз.

— Наистина ли? Помислете! Зависи само от вас.

— Да!

И аз ставам от креслото, а той продължава да ме гледа с кръглите си очи, които стоят като чужди на пергаментовото му лице.

Бележки

[1] Проклятие! Какво му е?

Край
Читателите на „Крепостта на безсмъртните“ са прочели и: