Серия
НИИЧАВО (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Понедельник начинается в субботу, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
20
NomaD (Допълнителна корекция)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки. Трудно е да бъдеш бог

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1979

Библиотека „Фантастика“, №1

Редактор: Анна Панчева

Оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор:Наталия Попова

II издание. ЛГ IV Тематичен №13 9537622511/6106–3–79

Дадена за набор на 5.II.1979 година. Подписана за печат на 15.VI.1979 година.

Излязла от печат на 5.VII.1979 година. Поръчка №87. Формат 1/16 60×84

Печатни коли 25,5. Издателски коли 23,79. Цена 1,23 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Атанас Стратиев“ — Хасково

С–3

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий

Трудно быть богом. Понедельник начинается в субботу

Библиотека Современной фантастики в 15 томах, том 7

Издательство ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“, Москва, 1966


Но най-странното, най-непонятното е как авторите могат да вземат подобни сюжети, признавам си, това е вече съвсем необяснимо, това е като… Не, не, съвсем не разбирам…

Н. В. Гогол

ponedelnik_v_sybota01.png

Първа история
Суета около дивана

Първа глава

Учителят: Деца, запишете си изречението: „Рибата седеше на дървото“.

Ученикът: А нима рибите седят на дърветата?

Учителят: Ами… Това е било побъркана риба.

Ученически виц

ponedelnik_v_sybota02.png

Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше ниско над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багажника дрънчаха и тракаха празните бидони.

Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на банкета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газта и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат:

— Ще ни откарате ли до Соловец?

Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха симпатични хора.

— Хайде, качвайте се — казах аз. — Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми.

— Благодетел! — радостно каза гърбоносият, свали си пушката и седна до мене.

Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза:

— Ами може ли това тук малко да го?…

Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той деликатно се намести, като сложи пушката между колената си.

— Притворете по-добре вратата — казах аз.

Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вратата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах: „Приберете мушамата. Мушамата ви е прещипната от вратата.“ След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попитах ги: „Нали до Соловец има десетина километра?“ — „Да — отвърна гърбоносият. — Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони.“ — „Пътят си е много хубав — възразих аз. — Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина.“ — „По този път дори през есента може да се мине.“ — „Оттук — да, но откъм Коробец е черен.“ — „Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало.“ — „Казват, край Затон валяло“ — подхвърли от задната седалка брадатият. — „Кой казва“ — попита гърбоносият. „Мерлин казва.“ Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят. „Фабрика «Клара Цеткин» — каза гърбоносият, разглеждайки кутията. — Вие от Ленинград ли сте?“ — „Да“. — „Пътешествувате?“ — „Пътешествувам — казах аз. — Ами вие тукашни ли сте?“ — „Кореняци“ — каза гърбоносият. „Аз съм от Мурманск“ — съобщи брадатият. „За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно — Север“ — каза гърбоносият. „Не, защо така мислите?“ — казах аз учтиво. „Ще спирате ли в Соловец?“ — попита гърбоносият. „Разбира се — казах аз. — Точно в Соловец отивам.“ — „Роднини ли имате там или познати?“ — „Не — казах аз. — Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща.“

Пред себе си видях широка ивица разпилени камъни, намалих и казах: „Дръжте се по-здраво“. Колата се разтресе и заподскача. Гърбоносият удари носа си в цевта на пушката. Моторът изрева, камъните удряха отдолу. „Горката кола“ — каза гърбоносият. „Какво да се прави…“ — казах аз. „Не всеки би минал по такъв път със собствена кола.“ — „Аз бих минал“ — казах аз. Камъните свършиха. „Значи колата не е ваша!“ — досети се гърбоносият. „Че откъде ще имам кола! Под наем е.“ — „Ясно“ — каза гърбоносият, както ми се стори, разочаровано. „А какъв смисъл има човек да си купува кола, за да се разкарва по асфалт? Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.“ — „Да, разбира се“ — учтиво каза гърбоносият. „Според мен, глупаво е от колата да правиш идол.“ — заявих аз. — „Глупаво е — каза брадатият. — Но не всички мислят така.“ Поговорихме за коли и стигнахме до заключение, че ако човек си купува кола, трябва да си купи ГАЗ-69, но за съжаление не ги продават. След това гърбоносият ме попита: „А къде работите?“ Отговорих му. „Колосално! — възкликна гърбоносият. — Програмист! На нас ни трябва тъкмо програмист. Слушайте, зарежете вашия институт и елате при нас!“ — „А каква машина имате?“ — „Каква имаме“? — обръщайки се назад, попита гърбоносият. — „Алдан-3“ — каза брадатият. — „Приказна машина — казах аз. — Ами добре ли работи?“ „Как да ви кажа…“ — „Ясно“ — казах аз. — „Всъщност още не са я доизкусурили — каза брадатият. — Останете при нас, ще я оправите…“ „А преместването ви ще уредим на бърза ръка“ — добави гърбоносият. „А с какво се занимавате?“ — попитах аз. — „Както всяка друга наука — каза гърбоносият. — С човешкото щастие“. — „Ясно — казах аз. — Нещо с космоса ли?“ — „С космоса също“ — каза гърбоносият. „Кой бяга от доброто“ — казах аз. „Столичен град и добра заплата“ — каза тихичко брадатият, но аз чух. „Не бива — казах аз. — Не бива всичко да се мери с пари.“ „Не, пошегувах се“ — каза брадатият. „Шегува се — каза гърбоносият. — По-интересна работа от нашата няма никъде да намерите.“ — „Защо смятате така?“ — „Убеден съм.“ — „Аз не съм убеден.“ Гърбоносият се усмихна. „Пак ще си поговорим на тази тема — каза той. — Дълго ли ще стоите в Соловец?“ — „Два дни максимум.“ — „Тогава на втория ден ще си поговорим.“ Брадатият заяви: „Лично аз виждам в това пръста на съдбата — вървим си из гората и срещаме програмист. Струва ми се, вие сте обречен.“ — „Наистина ли толкова ви трябва програмист?“ — попитах аз. — „Страшно ни трябва програмист“. — „Ще поговоря с момчетата — обещах им аз. — Има недоволни.“ — „Трябва ни не какъв да е програмист — каза гърбоносият. — Програмистите са дефицитни и са се разглезили, а на нас ни трябва неразглезен.“ — „Да, това е по-сложно“ — казах аз. Гърбоносият започна да подвива пръсти: — „Трябва ни програмист: а — неразглезен, бе — доброволец, це — да се съгласи да живее в общежитие…“ — „Де — поде брадатият — със сто и двадесет рубли“ — „Ами крилца трябва ли да има? — попитах аз. — Или, да речем, ореол на главата си? Такива се срещат по един на хиляда!“ — „Ами на нас точно тоя един ни трябва“ — каза гърбоносият. — „Ами ако са само деветстотин?“ — „Съгласни сме на девет десети.“

Гората се разшири, ние минахме през един мост и се понесохме между картофени ниви. „Девет часът е — каза гърбоносият. — Къде смятате да нощувате?“ — „Ще пренощувам в колата. Магазините ви до колко часа работят?“ — „Магазините са вече затворени“ — каза гърбоносият. „Може в общежитието — каза брадатият. — В моята стая има свободно легло.“ — „До общежитието не може да се отиде с кола“ — каза гърбоносият замислено. — „Да, наистина“ — каза брадатият и кой знае защо, се засмя. — „Колата може да се остави до милицията“ — каза гърбоносият. — „Глупости — каза брадатият. — Аз дрънкам глупости, а ти повтаряш като папагал. Как ще влезе той в общежитието?“ — „Да, да, дявол да го вземе — каза гърбоносият. — Един ден не работиш и забравяш тези неща“. — „Защо да не го преобразим?“ — „Стига, стига — каза гърбоносият. — Това да не ти е диванът. Нито ти си Кристобал Хунта, нито пък аз…“

— Не се тревожете — казах аз. — Ще пренощувам в колата, не ми е за пръв път.

Изведнъж страшно ми се прииска да си поспя на чаршафи. Вече четири нощи бях спал в спалния чувал.

— Слушай — каза гърбоносият, — хо-хо! Конакокошкрак!

— Правилно! — възкликна брадатият. — Ще го настаним на Лукоморие!

— Но моля ви се, ще преспя в колата — казах аз.

— Ще пренощувате в къща — каза гърбоносият, — на сравнително чисти чаршафи. Трябва някак си да ви се отблагодарим…

— Няма бакшиш да ви даваме — каза брадатият.

Влязохме в града. Заредиха се солидни старинни огради, дебели срезове от гигантски почернели греди, тесни прозорци, украсени с резба и дървени петлета на покривите. Мярнаха се няколко мръсни тухлени сгради с железни врати, видът на които събуди в паметта ми полупознатата дума „хамбари“. Улицата беше права и широка и се наричаше булевард „Мир“. Пред нас, близо до центъра, се виждаха двуетажни сгуробетонни къщи с незаградени градинки.

— Следващата пресечка надясно — каза гърбоносият. Включих мигача, намалих и завих надясно. Уличката беше обрасла с трева, но пред една вратичка се беше сгушил нов „Запорожец“. Номерата на къщите бяха заковани над вратите и цифрите едва личаха върху ръждясалата ламарина на табелките. Уличката се наричаше изящно: ул. „Лукоморие“. Тя беше тясна и сгушена между тежките старовремски сгради, правени сигурно още по времето, когато тук са скитали шведски и норвежки пирати.

— Стоп — каза гърбоносият. Ударих спирачките и той отново чукна носа си о цевта на пушката. — Сега ще направим следното — каза той, като потърка носа си. — Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко.

— Наистина не си струва — казах аз за последен път.

— Без приказки. Володя, дръж го на мушката.

Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотивно депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина килограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На лявото крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:

 

НИИЧАВО

 

Колиба на кокоши крака

Паметник на соловецката старина

 

На дясното крило отгоре имаше ръждясала тенекиена табелка: „Ул. Лукоморие №13, Н. К. Горянина“, а под нея се мъдреше парче шперплат с разкривен надпис с мастило:

КОТ-КА НЕ РАБОТИ

Администрацията

— Каква КОТ-КА? — попитах аз. — Комитет по отбранителна техника?

Брадатият се изкиска.

— Най-важното е да не се тревожите — каза той. — Тук при нас е забавно, но всичко ще се уреди.

ponedelnik_v_sybota03.png

Излязох от колата и взех да бърша предното стъкло. Изведнъж над главата ми нещо се разшава. Погледнах. На портата се беше качил и се наместваше удобно грамаден — никога не съм виждал подобен — черно-сив котарак на ивици. Той се намести и доволно и равнодушно ме погледна с жълтите си очи. „Пис-пис-пис“ — казах машинално. Котаракът учтиво и студено разтвори зъбатата си уста, издаде прегракнал гърлен звук, а после се обърна и се загледа към двора. Отвъд оградата гласът на гърбоносия рече:

— Василий, приятелю, позволете да ви наруша спокойствието.

Изскърца мандалото. Котаракът стана и безшумно изчезна в двора. Портата тежко се разклати, чу се ужасно скърцане и трясък и лявото крило бавно се отвори. Подаде се почервенялото от напрежение лице на гърбоносия.

— Благодетелю! — покани ме той. — Влизайте!

Върнах се в колата и бавно я вкарах в двора. Дворът беше просторен, в дъното се издигаше къща от дебели греди, а пред къщата се мъдреше огромен нисък дъб, широк и мощен, с гъста корона, която покриваше покрива. От портата до къщата, заобикаляйки дъба, водеше пътечка, постлана с каменни плочи. Вдясно от пътечката имаше зеленчукова градина, а вляво сред полянката се издигаше кладенец с макара, почернял от старост и покрит с мъх.

Откарах колата настрани, угасих мотора и излязох. Брадатият Володя също излезе, опря пушката на колата и започна да си слага раницата.

— Ето ви у дома — каза той.

Гърбоносият със скърцане и тропот затваряше портата, а аз се чувствувах доста неудобно, озъртах се и не знаех какво да правя.

— Ето я и домакинята — каза брадатият. — Как сте, бабо Наина Киевна.

ponedelnik_v_sybota04.png

Домакинята сигурно имаше над сто години. Тя вървеше към нас бавно, подпираше се с чепата тояга и влачеше краката си, обути във валенки с галоши. Лицето й беше тъмнокафяво; от гъстата мрежа бръчки напред стърчеше извит и остър като ятаган нос, а очите й бяха бледи, безцветни, сякаш бяха покрити с пердета.

— Здрасти, здрасти, внучето ми — рече тя с неочаквано звучен бас. — Значи това е новият програмист? Здрасти, драги, добре дошъл!…

Поклоних се, разбирайки, че трябва да мълча. Под черната пухена кърпа се подаваше пъстра найлонова забрадка с разноцветни щампи на Атомиума и с надписи на разни езици: „Международно изложение в Брюксел“. На брадата и под носа й стърчеше рядка побеляла четина. Бабата беше облечена с ватенка без ръкави и с черна вълнена рокля.

— Та така, Наина Киевна! — каза гърбоносият, като се приближи, изтривайки ръждата от дланите си. — Трябва да настаним нашия нов сътрудник за две нощи. Да ви го представя… м-м-м-м…

— Няма нужда — каза бабичката, като ме разглеждаше вторачено, — сама виждам. Александър Иванов Привалов, хилядо деветстотин тридесет и осма, мъжки пол, руснак, член на ВЛКСМ, не, не, не е участвувал, не е бил, няма, а писано ти е, елмазен мой, далечен път и работа в държавна къща, и трябва, брилянтен мой, да се пазиш от червенокос и лош човек, ха позлати ми ръчичката, рубинен мой…

— Хм! — каза високо гърбоносият и бабата млъкна.

Настъпи неловко мълчание.

— Можете да ми викате просто Саша… — измърморих аз предварително приготвената фраза.

— Ами къде ще го сложа? — попита бабата.

— В склада, разбира се — малко ядосано каза гърбоносият.

— Ами кой ще отговаря?

— Наина Киевна!… — гръмогласно като провинциален трагик извика гърбоносият, хвана бабичката под ръка и я поведе към къщата.

Чуваше се как спорят: „Но нали се разбрахме?…“ — „… Ами ако задигне нещо?…“ — „По-тихо де! Той е програмист, разбирате ли? Комсомолец! Учен!…“ — „Ами ако вземе да цъка?…“

Обърнах се стеснително към Володя. Володя се кискаше.

— Неудобно ми е — казах аз.

— Не се тревожете. Всичко ще се нареди…

Той искаше да каже нещо, но в този момент бабичката страшно се развика: „Ами дивана, дивана!…“ Трепнах и казах:

— Вижте какво, ще си отида, а?

— И дума да не става! — решително каза Володя. — Всичко ще се нареди. Чисто и просто бабичката иска възнаграждение, а ние с Роман нямаме в себе си пари.

— Аз ще платя — казах. Сега вече ми се искаше да си тръгна. Не можех да понасям така наречените житейски колизии.

Володя започна да клати глава:

— Нищо подобно. Ето го, идва вече. Всичко е наред.

Гърбоносият Роман дойде при мене, хвана ме за ръката и каза:

— Всичко е наред. Да вървим.

— Слушайте, неудобно е някак си — казах аз. — Тя в края на краищата не е длъжна…

Но ние вече вървяхме към къщата.

— Длъжна е, длъжна е — повтаряше Роман.

Заобиколихме дъба и спряхме пред задния вход. Роман бутна тапицираната с изкуствена кожа врата и ние се намерихме в просторно и чисто, но лошо осветено антре. Старицата ни чакаше, сложила ръце на корема си и свила устни. Като ни видя, тя заядливо избоботи:

— А разписката още сега!… Тъй и тъй: приех това и това, от еди-коя си, която предаде горепосоченото на долуподписания…

Роман леко зави и влязохме в определената за мене стая. Тя представляваше прохладно помещение с един прозорец, закрит с басмено перденце. Роман каза наставнически:

— Разполагайте се и се чувствувайте като у дома си.

Бабичката от антрето веднага заядливо попита:

— Ами да не би да цъка?

Без да се обръща, Роман кресна:

— Не цъка! Казах ви — няма зъби.

— Тогава хайде да напишем разписката…

Роман вдигна вежди, взе да пули очи, озъби се и разтърси глава, но все пак излезе.

Аз се огледах. В стаята имаше малко мебели. До прозореца — масивна маса, покрита със стара сива покривка с ресни, пред масата — еднокрако столче. До голата дървена стена имаше широк диван, на другата стена, облепена с разнокалибрени тапети, висеше закачалка с някакви стари дрехи (ватенки, оръфани шуби, скъсани кепета и ушанки). В стаята имаше голяма руска печка, която блестеше — току-що беше варосана, а в ъгъла срещу нея висеше голямо мътно огледало с олющена рамка, подът беше измит и покрит с черги на ивици.

Зад стената се боботеше на два гласа: старицата боботеше на една нота, а гласът на Роман ту се повишаваше, ту се понижаваше. „Покривка, инвентарен номер двеста четиресет и пет…“ — „… запишете и всяка дъска от пода!…“ — „Кухненска маса…“ — „… Печката ще запишете ли?…“ — „Трябва да има ред… диван…“

Отидох до прозореца и дръпнах перденцето. Навън се виждаше дъбът, друго нищо. Взех да разглеждам дъба. Сигурно беше много старо дърво. Кората му беше сива и някак си мъртва, а чудовищните корени, които се показваха от земята, бяха покрити с червени и бели лишеи. „Запишете и дъба!“ — каза зад стената Роман. На перваза на прозореца имаше дебела зацапана книга. Прелистих я разсеяно, отдалечих се от прозореца и седнах на дивана. И веднага ми се приспа. Сетих се, че днес карах колата четиринадесет часа, че май не трябваше толкова да бързам, че гърбът ме боли, а в главата ми всичко се е объркало, че в края на краищата не ме интересува тази досадна бабичка и дано всичко свърши по-бързо, та да мога да си легна и да заспя.

— Край — каза Роман, който застана на вратата. — Формалностите свършиха. — Той размаха ръка с разперени пръсти, изцапани с мастило. — Наш’те пръстчета се умориха: работиха, работиха… Лягайте си. Ние си отиваме, а вие си лягайте спокойно и спете. Ами какво ще правите утре?

— Ще чакам — флегматично отговорих аз.

— Къде?

— Тук. И пред пощата.

— Утре сигурно няма да заминете?

— Утре едва ли… Най-вероятно вдругиден.

— Тогава пак ще се видим. Нашата любов е напред — усмихна се той, махна с ръка и излезе. Помислих си лениво, че трябваше да го изпратя и да се сбогувам с Володя и си легнах. Но веднага в стаята влезе старицата. Станах. Старицата известно време внимателно ме гледаше.

— Страх ме е, драги, че ще започнеш да цъкаш — каза тя разтревожено.

— Няма да цъкам — казах аз уморено. — Ще спя.

— Лягай тогава и спи… само че дай си ми паричките и спи…

Бръкнах в задния джоб на портмонето.

— Колко искате?

Старицата вдигна очи към тавана.

— Да сложим една рубла за стая. Половин рубличка за чаршафите — те са мои, не са държавни. За две нощи излиза три рубли… А пък колко ще прибавите от себе си — за безпокойството значи, не зная…

Подадох й пет рубли.

— От мене засега една рубла — казах аз, — а после ще видим.

Старицата бързо грабна парите и си тръгна, като мърмореше нещо за рестото. Нямаше я доста време и вече ми се искаше да махна ръка и на рестото, и на чаршафите, но тя се върна и нареди на масата купчина мръсни копейки.

— Ето ти рестото, драги — каза тя. — Точно рубличка, може да не ги броиш.

— Няма да ги броя — казах аз. — Какво става с чаршафите?

— Сега ще ти постеля. Ти излез на двора, поразходи се, а аз ще ти постеля.

Излязох и извадих цигарите. Слънцето най-после беше залязло и беше започнала бялата нощ. Някъде лаеха кучета. Седнах под дъба на една забита в земята малка пейка, запалих и започнах да наблюдавам бледото беззвездно небе. Отнякъде безшумно се появи котаракът, погледна ме с флуоресциращите си очи, после бързо се покатери на дъба и изчезна в тъмния листак. Веднага забравих за него и трепнах, когато той се разшава някъде над мене. Върху главата ми се посипа боклук от дървото. „Да те…“ — казах аз гласно и взех да се изтърсвам. Страшно ми се спеше. От къщата излезе старицата, без да ме забележи, и се помъкна към кладенеца. Схванах излизането й, че леглото ми е готово, и се върнах в стаята.

Опасната бабичка беше ми постлала на пода. А, няма да мине, помислих си, затворих вратата с резето, преместих постелята на дивана и започнах да се събличам. От прозореца идваше слаба светлина, на дъба шумолеше котаракът. Разтърсих глава, за да махна от косите си боклука. Боклукът беше странен, неочакван: едри сухи рибешки люспи. Твърдо ще ми бъде, помислих си аз, строполих се на възглавницата и веднага заспах.