Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (8)

8

Представата, че Цюпфнер можеше да гледа Мари, когато се облича или как завива капачето на пастата за зъби, ме съсипваше. Кракът ме болеше и започнаха да ме мъчат съмнения, дали щях да имам изобщо шанса да се задържа на нивото от трийсет до петдесет марки. Мъчеше ме и представата, че на Цюпфнер изобщо не му пукаше дали ще гледа Мари като затваря пастата за зъби: според моя скромен опит католиците нямат никакво чувство към дребните неща. Бях записал на листа си телефонния номер на Цюпфнер, но още не намирах сили да го набера. Човек никога не знае какво може да направи под натиска на светогледа си, и може би наистина се бе омъжила за Цюпфнер, а да чуя гласа на Мари по телефона да ми каже „Тук семейство Цюпфнер“, това не бих могъл да понеса. За да мога да се обадя на Лео, търсих в телефонния указател под „Духовни семинарии“, но не намерих нищо, а знаех, че съществуваха две: Леонинум и Албертинум. Накрая намерих сили да вдигна слушалката и да избера номера на „Телефонни справки“, свързах се, а момичето, което се обади, дори говореше с рейнска интонация. Понякога копнея да чуя рейнски диалект, толкова много копнея, че се обаждам от някой хотел в бонската телефонна централа, за да чуя този толкова кротък говор, в който липсва „р“, точно онзи звук, на който главно се гради военната дисциплина.

Чух „Моля, почакайте“ само пет пъти, после се обади едно момиче и аз го попитах за „онези неща, в които се обучават католически свещеници“. Казах, че съм потърсил под Духовни семинарии, но нищо не съм намерил, тя се засмя и отвърна, че тези „неща“ — при това тя произнесе много красиво кавичките — се казвали конвикти, и тя ми даде и двата номера. Гласът на момичето малко ме поободри. Той звучеше толкова естествено, не превзето, не кокетно, а с типичен рейнски акцент. Дори успях да получа връзка със службата за телеграми по телефона и да предам телеграмата за Карл Емондс.

Никога не ми е било ясно, защо всеки, който иска да мине за интелигентен, се чувства задължен да проявява омраза към Бон. Бон винаги е имал известно очарование, някакво сънливо очарование, както има и жени, за които мога да си представя, че имат очарование, когато са сънливи. Бон, естествено, не търпи никакви преувеличения, а представата за този град е преувеличена. Един град, който не търпи преувеличения, не може да се опише — във всеки случай рядко качество. Дори всяко дете знае, че бонският климат е климат на пенсионерите, там съществува известна зависимост между въздушното и кръвното налягане. Онова, което съвсем не подхожда на Бон, е тази отбранителна раздразнителност: в къщи имах богати възможности да разговарям с министерски служители, депутати, генерали — майка ми обича да урежда приеми — и всички те се намират в едно състояние на раздразнителна, понякога дори плачлива самоотбрана. Те всички се надсмиват с толкова измъчена ирония над Бон. Не разбирам тези превземки. Ако чарът на една жена се състои в нейната сънливост, а тя неочаквано започне да танцува като луда кан-кан, човек може да си помисли, че са я напили — но е невъзможно да се напие цял един град. Една добра стара лелка може да научи някого как се плетат пуловери, как се бродират покривчици или как се сервира шери — но от нея все пак не бих могъл да очаквам да ми изнесе двучасов духовит и компетентен доклад за хомосексуализма или пък изведнъж да започне да ругае с жаргона на уличниците, чиято липса се чувства толкова болезнено в Бон. Лъжливи надежди, лъжлив срам, лъжлива спекулация с противоестественото. Съвсем не би ме учудило, ако дори и представителите на светата църква започнат да се оплакват от липсата на уличници. По време на едно парти в къщи се запознах с някакъв партиен деятел, който участваше в някаква парламентарна комисия за борба с проституцията, а тихичко ми се оплака от недостига на леки жени в Бон. По-рано Бон наистина не бе чак толкова лош с множеството си тесни улички, книжарници, студентски дружества, малки пекарни със задни стаи, където човек може да изпие чаша кафе. Преди да направя опит да се обадя на Лео, аз изкуцуках до балкона, за да хвърля един поглед към моя роден град. Наистина мил град: катедралата, покривите на замъка на някогашния курфюрст, паметникът на Бетовен, малкият пазар и дворцовият парк. Съдбата на Бон се крие тъкмо в това, че никой не вярва в неговата съдба. Там, горе, от моя балкон, аз поех с пълни гърди бонския въздух, който ми действаше изключително благотворно: тази промяна на въздуха в Бон може за часове да извърши чудеса.

Махнах се от балкона, върнах се в стаята и без колебание набрах номера на онова нещо, в което следваше Лео. Беше ме страх. Откакто Лео бе станал католик, още не го бях виждал. За промяната на вероизповеданието си ми съобщи по своя детски коректен начин: „Мили братко — писа ми той, — с настоящото ти съобщавам, че след зрели размишления стигнах до решението да премина към католическата църква и да се подготвя за професията на свещеник. Сигурно скоро ще имаме възможност устно да разговаряме за тази решаваща промяна в моя живот. Твой любящ те брат Лео.“ Още самият старомоден стил, с който той отчаяно се опитва в началото на писмото да избегне да пише „аз“ и вместо: аз ти съобщавам, ми пише: ти съобщавам — това бе типично за Лео. Нищо от елегантността, с която свири на пианото. Този начин да уреди всичко делово, засилва моята меланхолия. Ако продължава така, един ден ще стане благороден, беловлас прелат. Що се отнася до стила на писмата, татко и Лео са еднакво безпомощни: за всичко пишат, сякаш става дума за кафяви въглища.

Мина доста време, докато в онова нещо някой благоволи да се обади и тъкмо бях започнал в съответствие с настроението си да клеймя с най-тежки думи тази църковна немарливост и казах „По дяволите“, там някой вдигна слушалката и един изненадващо пресипнал глас каза:

— Да?

Бях разочарован. Очаквах нежен глас на монахиня с аромат на слабо кафе и сухи сладкиши, а вместо това: един прегракнал мъж, и усещах миризмата на салам и зеле, и то така натрапчиво, че се закашлях.

— Извинете — казах накрая, — мога ли да говоря със студента по теология Лео Шнир?

— С кого разговарям?

— Шнир — отговорих.

Явно това надхвърляше неговите възможности. Той дълго мълча, аз отново се закашлях, съвзех се и рекох:

— Ще ви го кажа буква по буква: Школа, Норвегия, Индия, Рихард.

— Какво значи това? — възкликна той накрая и на мен ми се стори, че долових в гласа му толкова отчаяние, колкото изпитвах и аз. Може би бяха сложили там на телефона някой мил, възрастен професор с лула, и аз набързо изрових от паметта си няколко латински думи и произнесох смирено: Sum hater Leonis^[1]. При това се почувствах много недостойно, помислих за многото хора, които може би понякога изпитваха желанието да говорят с някого там, но не бяха научили нито една латинска дума.

Кой знае защо сега човекът се разкикоти и каза:

— Frater tuo est in refectorio^[2] — храни се, — каза малко по-високо, — господата тъкмо се хранят, а по време на хранене не бива да бъдат безпокоени.

— Спешно е — настоях аз.

— Смъртен случай ли? — попита той.

— Не — отвърнах, — но почти.

— Значи тежка злополука?

— Не — казах, — вътрешна злополука.

— Ах — произнесе човекът и гласът му прозвуча малко по-меко, — вътрешни кръвоизливи.

— Не — казах, — душевно. Чисто душевен случай.

Очевидно за него това бе непозната дума, последва ледено мълчание.

— Боже мой — казах аз, — нали човек се състои от тяло и душа.

Мърморенето му изглежда изразяваше съмнение в това твърдение, и между две всмуквания от лулата си, той избоботи:

— Августин — Бонавентура — Кузанус — вие сте на погрешен път.

— Душата — повторих упорито, — моля ви, предайте на господин Шнир, че душата на брат му е в опасност и веднага след като се нахрани, да ми се обади.

— Душа — каза студено той, — брат, опасност.

По същия начин би могъл да каже: боклук, смет, ведро. Всичко това ми се стори комично: в края на краищата студентите там ги обучаваха за бъдещи пастири на душата, и той все пак трябва поне веднъж да е чувал думата „душа“.

— Въпросът е много, много спешен — настоях аз.

Той каза само „Хм, хм“, на него му се струваше напълно непонятно, че нещо, свързано с душата, може да бъде спешно.

— Ще му предам — каза все пак, — а какво казахте за школата?

— Нищо — отговорих му, — абсолютно нищо. Въпросът няма нищо общо с школа. Използвах само тази дума, за да ви произнеса името си буква по буква.

— Вие да не мислите, че те учат в училището думите буква по буква, сериозно ли смятате така? — той така се оживи, че си помислих, че най-сетне е достигнал любимата си тема. — Прекалено меки са методите днес — извика той, — прекалено меки.

— Естествено — съгласих се, — в училищата би трябвало да има много повече бой.

— Нали? — викна разпалено.

— Да — отвърнах, — и особено много бой трябва да ядат учителите. Нали няма да забравите да предадете на брат ми?

— Вече го записах — отговори той, — спешен душевен проблем. Във връзка с някаква школа. Слушайте, млади приятелю, мога ли да ви дам един съвет като по-възрастен?

— О, моля — приех аз.

— Откажете се от Августин. Умело формулираната субективност далеч още не е теология и нанася вреди на младите души. Нищо повече от журналистика с малко диалектични елементи. Нали не ми се сърдите за този съвет?

— Не — отговорих, — веднага ще отида и ще хвърля моя Августин в огъня.

— Правилно — каза той почти тържествуващ, — в огъня. Бог да е с вас.

Бях се наканил да му благодаря, но ми се стори неподходящо и просто затворих телефона и си избърсах потта. Много съм чувствителен на миризми, а тази силна миризма на зеле активира вегетативната ми нервна система. Размислих се и върху методите на църковните власти: беше мило, че дават чувството на един възрастен човек, че е полезен, но не можех да разбера, защо точно на човек със слухови проблеми и при това на толкова чудат старчок бяха поверили телефона си. Миризмата на зеле познавах от интерната. Един отец там ни бе обяснил, че зелето се смятало за потискащо чувствеността. Представата, че моята или чиято и да било чувственост ще бъде потискана, ме отвращаваше. Явно там ден и нощ мислят само за „плътските желания“, а някъде в кухнята сигурно седи някаква монахиня, която съставя менюто, след това го обсъжда с доктора и двамата сядат един срещу друг и не говорят за това, но мислят при всяко ястие, написано на листа: това потиска, това засилва чувствеността. Подобна сцена ми прилича на чисто безсрамие, точно като проклетите няколкочасови футболни игри в интерната; всички знаехме, че те трябваше да ни изморяват, за да не мислим за момичета, и това ме отврати от футбола, а когато си представя, че брат ми Лео трябва да яде зеле, за да се потисне чувствеността му, ми се ще да отида в онова чудо и да изсипя солна киселина върху цялото зеле. Това, което очаква момчетата, и без зелето е достатъчно трудно: сигурно е ужасно трудно всеки ден да се проповядват тези непонятни неща — възкръсване на плътта и вечен живот. Да обработваш лозята господни и да видиш колко ужасно малко се ражда оттам. Хайнрих Белен, който бе така мил с нас, когато Мари направи спонтанния аборт, ми бе обяснил веднъж всичко това.

Пред мен той постоянно се наричаше „неопитен труженик в лозята господни, както по отношение на духа, така и по отношение на заплащането.“

Заведох го до дома му, когато в пет часа сутринта напуснахме болницата, пеша, понеже и двамата нямахме пари за трамвай, и когато той спря пред дома си и извади от джоба си връзката ключове, не се отличаваше по нищо от някой работник, който се прибира от нощна смяна, преуморен, небръснат, и знаех, че за него сигурно би било ужасно сега да отслужи литургия с всичките тайнства, за които Мари винаги ми разказваше. Когато Хайнрих отключи вратата, неговата икономка стоеше в коридора, намръщена стара жена по пантофи, кожата на босите й крака бе съвсем жълта и не бе дори монахиня, нито негова майка или сестра; тя му изсъска:

— Какво значи това? Какво значи това?

Ах, този мизерен ергенски живот; по дяволите, не се учудвам, че някои родители католици се страхуват да изпратят младите си дъщери в дома на някой свещеник и никак не ме учудва, ако тия нещастни типове понякога вършат глупости.

Почти бях готов да се обадя още веднъж на полуглухия стар пушач на лула в конвикта на Лео: с удоволствие бих си поприказвал с него за плътските желания. Беше ме страх да се обадя на някой от онези, които познавах: този непознат вероятно щеше да ме разбере по-добре. Бих го попитал, дали моето схващане за католицизма е правилно. За мен имаше само четири католици в света: папа Йоан, Алек Гинес, Мари и Грегори, застарял негър боксьор, който веднъж едва не стана световен шампион, а сега с усилие припечелва по вариететата, като демонстрира силата си. Срещах го от време на време при моите турнета. Той беше много набожен, истински религиозен, принадлежеше към Третия орден^[3] и носеше своя нарамник винаги отпред на огромните си боксьорски гърди. Повечето го смятаха за слабоумен, защото почти не проронваше дума и почти не ядеше нещо друго, освен краставици и хляб, и въпреки това бе толкова силен, че можеше да пренесе през цялата стая на ръце мен и Мари като кукли. Имаше още няколко души с голяма степен на вероятност да са истински католици: Карл Емондс и Хайнрих Белен, а също и Цюпфнер. В Мари вече започнах да се съмнявам: не можех да проумея нейния „метафизичен ужас“, и след като сега отиде да прави с Цюпфнер всичко, което аз бях правил с нея, тя извършваше неща, които в нейните книги недвусмислено бяха наречени „прелюбодеяние“ и „разврат“. Метафизичният й ужас се дължеше единствено на моя отказ да сключим граждански брак и да възпитаваме децата си в католицизъм. Още нямахме деца, но постоянно говорехме за това как ще ги обличаме, как ще разговаряме с тях, как ще ги възпитаваме и по всички въпроси бяхме единодушни с изключение на католическото възпитание. Бях съгласен да ги кръстим. Мари каза, че трябвало да дам съгласието си писмено, иначе нямало да ни венчаят църковно. Когато се съгласих с църковния брак, се установи, че първо трябва да сключим граждански брак — тогава изгубих търпение и казах, че можем още да почакаме, че една година не е фатална, а тя се разплака и каза, че не съм разбирал какво означавало за нея да живее в това положение без никакви изгледи децата ни да получат християнско възпитание. Беше страшно, защото тя установи, че цели пет години бяхме говорили по този въпрос, без да се разберем. Аз действително не знаех, че преди да се венчаем, трябва да сключим граждански брак. Естествено трябваше да знам това, като пълнолетен гражданин на държавата и „мъж с отговорност“, но аз просто не го знаех, както и доскоро не знаех, че бялото вино се пие студено, а червеното — леко затоплено. Естествено знаех, че има служби за гражданско състояние и там се извършват някакви брачни церемонии и се издават свидетелства, но мислех, че това е за нерелигиозни хора, за такива, които така да се каже искат да доставят малка радост на държавата. Наистина се ядосах, когато научих, че там трябва да отидеш преди да се венчаеш църковно, и когато Мари започна да настоява и за това да се задължа писмено, че децата ни ще бъдат възпитавани по католически, се скарахме. Стори ми се направо като изнудване и не ми харесваше, че Мари бе напълно съгласна с изискванията за писмено споразумение. Та нали можеше да ги кръсти и да ги възпитава така, както тя смяташе за правилно.

Тази вечер тя се чувстваше зле, беше бледа и уморена, разговаряше доста високо с мен, и когато тогава казах да, добре, ще направя всичко, дори ще подпиша онези неща, тя се ядоса и каза:

— Сега правиш всичко това от мързел, а не защото си убеден в правотата на абстрактните принципи за ред.

А аз казах да, правя го действително от мързел и защото искам цял живот да е с мен и дори съм готов по всички правила да премина в лоното на католическата църква, ако е необходимо, за да я задържа. Дори станах патетичен и казах, че думи като „абстрактни принципи за ред“ ми напомнят килия за изтезания. Тя обаче възприе като обида това, че, за да я задържа, съм готов дори да стана католик. А аз мислех, че по някакъв начин дори прекалено съм я поласкал. Тя каза, че сега вече не ставало дума за нея и мен, а за „реда“.