Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (7)

7

Бях на двайсет и една, тя на деветнайсет, когато една вечер просто отидох в нейната стая, за да правим с нея онова, което вършат заедно мъжът и жената. Следобед я бях видял с Цюпфнер как ръка за ръка излизат от младежкия дом, и двамата засмени, и това ме жегна. Тя не беше за Цюпфнер, и това тъпо хващане за ръчичка просто ме поболя. Почти всички в града познаваха Цюпфнер, преди всичко заради баща му, когото нацистите бяха изхвърлили. Той беше гимназиален учител и веднага след войната бе отказал да стане директор на същото училище. Някой беше поискал дори да го направи министър, но той се бе ядосал и бе казал: „Аз съм учител и искам пак да бъда учител.“ Той бе висок тих мъж, когото аз като учител намирах малко скучен. Веднъж заместваше учителя ни по немски и ни чете едно стихотворение за Лило, красивата, млада фея.

Моята преценка за училищните работи не означава нищо. Беше просто грешка да ме пращат на училище по-дълго, отколкото трябваше според закона, дори и определеното от закона време беше много. Никога не съм обвинявал учителите за училището, а само моите родители. Тази представа, че „на всяка цена той трябва да си вземе матурата“, е нещо, с което един ден трябва да се заеме централният комитет на дружествата за помирение на расовите противоречия. Това действително е расов въпрос — абитуриенти, неабитуриенти, прогимназиални учители, гимназиални учители, академици, неакадемици, всевъзможни раси. Когато бащата на Цюпфнер ни прочете стихотворението, изчака няколко минути и попита усмихнато:

— Е, иска ли някой да каже нещо?

Аз веднага скочих и казах:

— Намирам стихотворението прекрасно.

След това целият клас избухна в смях, но бащата на Цюпфнер не. Той се усмихваше, но не с високомерие. Струваше ми се много мил, само малко суховат. Не познавах сина му много добре, но все пак по-добре от бащата. Веднъж минах покрай игрището, когато той играеше футбол с момчетата от неговата група, и когато застанах там и започнах да ги наблюдавам, той ми извика:

— Не искаш ли да играеш с нас?

Аз веднага казах „да“ и влязох като ляв бегач в отбора, който играеше срещу Цюпфнер. След играта той ми каза:

— Не искаш ли да дойдеш с нас?

Аз попитах:

— Къде?

А той каза:

— На нашето събиране.

А когато аз казах:

— Но аз не съм католик — той се засмя и другите също се засмяха.

Цюпфнер каза:

— Ние пеем, а ти сигурно също обичаш да пееш.

— Да — отвърнах, — но от такива събирания ми е писнало, две години бях в един интернат.

Въпреки че се засмя, все пак се бе засегнал. Той каза:

— Но ако ти е приятно, ела пак да поиграем футбол.

Още няколко пъти поиграх футбол с неговия отбор, ходих с тях да ядем сладолед, но той никога повече не ме покани на техните събирания. Знаех, че Мари се събира вечер с нейната група в същия дом, познавах я добре, много добре, защото много често бях с баща й, понякога дори вечер отивах на игрището, когато тя играеше с момичетата народна топка и ги гледах. По-точно казано гледах нея, а тя ми махаше понякога и ми се усмихваше, а аз също й махвах и също й се усмихвах, познавахме се много добре. Тогава често ходех при баща й и тя понякога оставаше при нас, когато баща й се опитваше да ми обяснява Хегел и Маркс, но в къщи тя никога не ми се усмихваше. Когато в онзи следобед я видях да излиза от младежкия дом ръка за ръка с Цюпфнер, нещо ме жегна. Бях в много глупаво положение. Бях напуснал училището на двайсет и една годишна възраст в шести гимназиален клас. Кюретата бяха много мили, дадоха ми дори прощална вечер с бира и сандвичи, с цигари, а за непушачите имаше шоколад и аз изпълних пред съучениците си всякакви номера: католическа проповед и протестантска проповед, работник с плик със заплата, а също и най-различни смешки и имитации на Чарли Чаплин. Дори държах прощална реч „За налудничавото схващане, че матурата е съставна част от вечното блаженство“. Тази раздяла беше главозамайваща, но в къщи бяха сърдити и огорчени. Майка ми бе просто подла с мен. Караше баща ми да ме заключи в килера, а баща ми непрекъснато ме питаше какъв искам да стана и аз казах „клоун“. Той каза:

— Искаш да кажеш актьор — добре — мога да те пратя в едно училище.

— Не — казах аз, — не актьор, а клоун — и училища въобще няма да ми помогнат.

— Но как си го представяш ти това? — попита той.

— Никак — отвърнах, — никак. Ще се махна оттук.

Следваха два ужасни месеца, защото аз просто не намирах смелост да избягам, и при всеки залък, който хапвах, поглеждах майка си, сякаш бях престъпник. При това тя години наред бе хрантутила разни пройдохи, но те бяха „хора на изкуството и поети“ — Шницлер, този некадърник, и Грубер, който не бе толкова лош. Той беше тлъст, мълчалив и мръсен лирик, който живя у нас половин година и не написа нито ред. Когато слизаше сутрин за закуска, майка ми всеки път го поглеждаше, сякаш очакваше да открие по него следите от нощните му битки с демона. Начинът, по който го оглеждаше, бе вече почти неприличен. Един ден той изчезна безследно и ние децата бяхме изненадани и изплашени, когато открихме в стаята му купчина разкъсани от четене криминални романи, а на бюрото му имаше бележка, на която имаше само една дума: „Нищо“, на едно листче тя бе написана два пъти: „Нищо, нищо.“ За такива хора майка ми слизаше специално в мазето и донасяше допълнително парче шунка. Мисля, че ако бях започнал да мъкна в къщи огромни стативи и на огромни платна да цапотя най-различни дивотии, тя щеше да е дори в състояние да се помири с моето съществуване. Тогава можеше да каже: „Нашият Ханс е човек на изкуството, той ще намери своя път. Все още се бори.“ Обаче аз не бях нищо повече от един малко пораснал шестокласник, за който тя знаеше само, че „може добре да прави разни гримаси“. Аз отказвах естествено за малкото храна да демонстрирам и „доказателства на своите умения“. Така прекарвах половината от деня при бащата на Мари, стария Деркум, на когото помагах малко в магазина и който ми подаряваше цигари, въпреки че работите му не вървяха много добре. Само два месеца прекарах по този начин в къщи, но ми се сториха като цяла вечност, много по-дълги от войната. Рядко виждах Мари. Тя усилено се готвеше за матурата и учеше със съученичките си. Понякога старият Деркум ме хващаше, че въобще не го слушах, а се бях вторачил в кухненската врата, тогава поклащаше глава и казваше: „Днес тя ще се върне късно“ и аз се изчервявах.

Беше един петък и аз знаех, че петък вечер старият Деркум винаги ходи на кино, но не знаех, дали Мари щеше да си е в къщи или щеше да е при една приятелка да учат за матурата. Не мислех за нищо и все пак мислех почти за всичко, дори и за това, дали „после“ щеше да е в състояние да си вземе изпита, и вече знаех, което после се и потвърди, че половин Бон не само щеше да се възмути от прелъстяването, но и щеше да добави: „И то непосредствено преди матурата.“ Мислех дори за момичетата от нейната група, за които това щеше да е разочарование. Имах ужасен страх от това, което в интерната едно момче веднъж определи като „физически подробности“, обезпокояваше ме и въпросът за потентността. Изненадващото за мен бе, че не усещах ни най-малко от „плътското желание“. Мислех и за това, че не бе почтено от моя страна да вляза в къщата и да отида в стаята на Мари с ключа, който ми бе дал баща й, но нямах никакъв друг избор, освен да използвам този ключ. Единственият прозорец в стаята на Мари гледаше към улицата, която до два часа сутринта бе толкова оживена, че щях да се озова в полицията — а днес трябваше да свърша тази работа с Мари. Дори отидох в дрогерията и с парите, които бях взел назаем от брат ми Лео, си купих някакво нещо, за което в училище разказваха, че повишавало мъжествеността. Станах алено червен, когато влязох в дрогерията, за късмет ме обслужи мъж, но аз говорех толкова тихо, че той ми кресна и ме подкани да кажа „силно и ясно“ какво искам и аз назовах името на препарата, получих го и платих на жената на собственика, която ме изгледа и поклати глава. Естествено тя ме познаваше, и когато на другата сутрин научи какво се бе случило, сигурно си е помислила разни работи, които въобще не бяха верни, защото две пресечки по-нататък аз отворих кутийката и изхвърлих таблетките в канавката.

В седем часа, когато започваха кината, аз отидох на Гуденаущрасе, вече с ключа в ръка, но вратата на магазина бе още отворена, и когато влязох вътре, Мари показа главата си от горния коридор и извика:

— Ало, има ли някой?

— Да — извиках, — аз съм.

Изтичах по стълбите нагоре, и тя ме погледна изненадано, когато без да я докосвам, бавно я избутах назад в нейната стая. Не говорихме много, само се гледахме и се усмихвахме и аз не знаех, дали да й говоря на ти или на ви. Тя бе облечена със сивата, износена, наследена от майка й хавлия, тъмната й коса бе вързана отзад със зелена панделка. По-късно, когато развързах шнура, видях, че това бе парче въдичарска връв от баща й. Бе толкова изплашена, че нямаше нужда да казвам нищо, тя вече знаеше какво исках.

— Върви си — каза, но го каза машинално и аз знаех, че тя трябваше да го каже, ние и двамата знаехме, че хем беше казано сериозно, хем машинално, но още като ми каза „Върви си“, а не „Вървете си“ въпросът вече бе предрешен. Толкова нежност се криеше в тази малка думичка, че аз помислих, че ще ми стигне за цял живот, и едва не се разплаках, тя го каза така, че аз бях убеден: знаела е, че ще дойда, във всеки случай не бе много изненадана.

— Не, не — казах, — няма да си тръгна, а и къде ли да отида?

Тя поклати глава.

— Трябва ли да взема отнякъде двайсет марки на заем, да отида в Кьолн и по-късно да се оженя за теб?

— Не — отвърна тя, — не отивай в Кьолн.

Погледнах я и вече почти не изпитвах страх. Вече не бях дете, а тя бе жена, погледнах я там, където притискаше хавлията с ръце, погледнах към нейната маса пред прозореца и бях доволен, че по нея нямаше разни учебни боклуци — имаше само шивашки принадлежности и една кройка. Изтичах долу в магазина, заключих го и оставих ключа там, където се слагаше от петдесет години насам — между копринените възглавници и тетрадките за краснопис. Когато се върнах, тя седеше на леглото и плачеше. Аз седнах на леглото й, в другия ъгъл, запалих цигара, дадох й я, и тя изпуши първата цигара в живота си, непохватно, разсмяхме се, тя така смешно издухваше дима с издадените си устни, че изглеждаше почти кокетно, и когато случайно димът й излезе през носа, аз прихнах — изглеждаше толкова порочно. Накрая започнахме да говорим и говорихме много. Тя каза, че мислела за жените в Кьолн, които правели „тази работа“ за пари и вярвали, че се заплаща с пари, но тя не се заплаща с пари, и така всички жени, чиито мъже ходели там, били виновни за това, а тя не искала да носи вината на тези жени. И аз говорих много, казах, че всичко, което съм чел за тъй наречената плътска любов и за другата любов, намирам за пълна глупост. Аз не мога да ги разделям, а тя ме попита, дали я намирам за красива и дали я обичам, а аз й казах, че тя е единственото момиче, с което бих искал да правя „тая работа“, и винаги съм мислил само за нея, когато съм мислил за тая работа, още в интерната, само за нея. Накрая Мари стана и отиде в банята, докато аз останах седнал на леглото й, продължих да пуша и си спомних за отвратителните хапчета, които бях изхвърлил в канавката. Отново се уплаших, отидох до банята, почуках, Мари се поколеба за секунда, преди да каже „да“, след което аз влязох вътре и щом я видях, страхът ми изчезна. Сълзи се стичаха по лицето й, докато си разтриваше в косата лосион, след това се напудри, а аз казах:

— Какво правиш тук?

Тя отвърна:

— Разкрасявам се.

Сълзите прокарваха тесни бразди в дебелия слой пудра, който бе нанесла по лицето си, и тя каза:

— Не искаш ли все пак да си отидеш?

А аз отвърнах:

— Не.

Тя се понапръска още и с одеколон, докато аз седях на ръба на ваната и размишлявах, дали два часа щяха да стигнат; вече бяхме прахосали повече от половин час в приказки. В училище имахме специалисти по тези въпроси: колко трудно било да направиш от едно момиче жена, и аз постоянно мислех за Гунтер, който трябвало първо да изпрати Зигфрид, мислех си за ужасното клане на Нибелунгите, пламнало поради „тая работа“ и как бях станал в училище, когато изучавахме „Сагата на Нибелунгите“ и бях казал на отец Вунибалд: „Всъщност Брунхилда е била жена на Зигфрид“, а той се засмя и каза: „Но е бил женен за Кримхилда, моето момче“, аз се ядосах и заявих, че намирам това тълкувание за „попско“. Отец Вунибалд се ядоса, започна да чука с пръст по катедрата, позова се на авторитета си и забрани „подобни обиди“.

Станах и казах на Мари:

— Я не плачи.

Тя престана да плаче и заглади с пухчето от пудрата следите от сълзите си. Преди да отидем в нейната стая, ние поспряхме малко на прозореца в коридора и погледнахме към улицата: беше януари, улицата беше мокра, светлините над асфалта бяха жълти, зелена бе рекламата над магазина за зеленчуци отсреща: Емил Шмиц. Познавах Шмиц, но не знаех, че малкото му име бе Емил, и името Емил ми се стори неподходящо за фамилното име Шмиц. Преди да влезем в стаята на Мари, аз отворих малко вратата и запалих вътре лампата.

Когато баща й се върна в къщи, ние още не бяхме заспали; беше почти единайсет, чухме го как влезе долу в магазина, за да си вземе цигари, преди да се изкачи по стълбите. И двамата си помислихме, че той би трябвало да забележи нещо: беше се случило нещо толкова голямо. Но той не забеляза нищо, позаслуша се малко на вратата и се качи горе. Чухме как събу обувките си, хвърли ги на пода, по-късно го чухме да кашля в съня си. Аз мислех за това как би приел случилото се. Той вече не бе католик, отдавна бе излязъл от църквата и пред мен винаги ругаеше „фалшивия сексуален морал на буржоазното общество“ и побесняваше от „измамите, които вършат свещениците с брака“. Но аз не бях сигурен, дали щеше да приеме спокойно това, което бях направил с Мари. Много го обичах, а и той мен, и бях изкушен да стана посред нощ, да отида в неговата стая и да му кажа всичко, но тогава се сетих, че бях достатъчно голям, на двайсет и една, а и Мари също, на деветнайсет, и че определени форми на мъжка откровеност са по-неловки от премълчаването, а си помислих и още, че това въобще не го засягаше толкова, колкото си представях. Едва ли бих могъл следобеда да отида при него и да му кажа: „Господин Деркум, тази нощ искам да спя при дъщеря ви“ — а какво се бе случило, той щеше сам да разбере.

Малко по-късно Мари стана, целуна ме в тъмното и свали чаршафите от леглото. В стаята бе съвсем тъмно, отвън не влизаше никаква светлина, бяхме дръпнали плътните завеси и аз размишлявах за това, откъде тя знаеше какво трябва да прави сега: да свали спалното бельо и да отвори прозореца. Тя ми прошепна:

— Отивам в банята, ти се измий тук — и ме издърпа за ръката от леглото, поведе ме в тъмнината към ъгъла, където бе шкафът й с приборите за миене, прокара ръката ми върху каната с вода, върху сапунерката, върху легена и излезе с чаршафите под мишница. Аз се измих, отново легнах в леглото и се чудех къде се бави Мари с чистото спално бельо. Бях мъртво уморен, радвах се, че без да изпадам в страхови състояния, можех да мисля за проклетия Гунтер, и тогава се изплаших, че на Мари може нещо да й се е случило. В интерната бяха разказвали страхотни подробности. Не беше приятно да се лежи без чаршафи на дюшека, той бе стар и сплъстен, аз бях само по фанелка и треперех. Отново помислих за бащата на Мари. Всички го смятаха за комунист, но когато след войната трябваше да стане кмет на града, комунистите се погрижиха да не стане и всеки път, когато започнех да сравнявам нацистите с комунистите, той се вбесяваше и казваше: „Има една разлика, момче, дали човек ще загине в една война, която се води от някаква си сапунена фирма — или ще загине за една идея, в която вярва.“ Какъв бе в действителност, не знам и до днес, и когато веднъж Кинкел пред мен го нарече „гениален сектант“, бях готов да заплюя Кинкел в лицето. Старият Деркум бе един от малкото мъже, които вдъхваха у мен уважение. Той бе слаб и огорчен, много по-млад, отколкото изглеждаше и от многото пушене имаше задух. През цялото време, докато чаках Мари, го чувах горе в спалнята да кашля, чувствах се като подляр, като все пак знаех, че не бях такъв. Веднъж ми бе казал: „Знаеш ли защо в господарските къщи, каквато е къщата на твоите родители, стаите на прислужничките винаги са до стаята на подрастващите момчета? Ще ти кажа: това е една прастара спекулация с природата и милосърдието.“ Искаше ми се да слезе долу и да ме изненада в леглото на Мари, но да се кача горе и така да се каже да му докладвам, не ми се искаше.

Вън вече се развиделяваше. Беше ми студено и мизерната обстановка в стаята на Мари ме потискаше. Семейство Деркум отдавна се смятаха за пропаднали и упадъкът им се приписваше на „политическия фанатизъм“ на бащата на Мари. Преди те имаха малка печатница, едно малко издателство, една книжарница, но сега имаха само това малко магазинче за писмени принадлежности, в което продаваха и лакомства на учениците. Баща ми веднъж ми каза: „Ето, виждаш ли докъде може да доведе фанатизмът — при това след войната като политически преследван, Деркум имаше прекрасна възможност да издава собствен вестник.“ Странно, но аз никога не намирах Деркум за фанатичен, вероятно баща ми бъркаше фанатизма с последователността. Бащата на Мари не продаваше дори молитвеници, макар че това би била една възможност да спечели малко пари.

Когато в стаята на Мари стана светло, аз видях колко бедни бяха те в действителност: в гардероба й висяха три рокли — тъмнозелената, за която имах чувството, че я виждах на нея от едно столетие, една жълтеникава, която бе почти съвсем износена, и странния тъмносин костюм, който носеше винаги на процесиите, старото тъмнозелено зимно палто и само три чифта обувки. За миг изпитах изкушението да стана, да отворя чекмеджетата и да разгледам бельото й, но после се отказах. Мисля, че дори когато се оженя за някоя жена, няма да разглеждам бельото й. Баща й отдавна вече не кашляше. Беше минало вече шест часа, когато Мари най-после се върна от банята. Радвах се, че бях сторил с нея онова, което винаги исках да сторя, целунах я и бях щастлив, че тя се усмихна. Усетих ръцете й на врата си: ледено студени, и я попитах шепнешком:

— Какво си правила?

Тя отвърна:

— Какво съм правила ли, изпрах спалното бельо. С удоволствие бих ти донесла чисто, но имаме само четири комплекта, винаги по два на леглата и два за пране.

Притеглих я до себе си, завих я и сложих ледените й ръце под моите мишници, и Мари каза, че там им било така прекрасно, топло като на птиците в гнездото.

— Не можех да дам бельото на госпожа Хубер — каза тя, — винаги тя ни пере, така целият град щеше да разбере какво сме направили, а да го изхвърля също не исках. За миг помислих да го изхвърля, но после реших, че ще е жалко.

— Нямаше ли топла вода? — попитах, а тя отвърна:

— Не, бойлерът отдавна е развален.

Тогава тя изведнъж се разплака, аз я попитах, защо плаче сега, а тя прошепна:

— Господи, аз съм католичка, ти нали знаеш.

Казах й, че всяко друго момиче, независимо дали е евангелистка или невярваща, вероятно също би се разплакала, и аз знам дори защо. Тя ме погледна въпросително и аз казах:

— Защото действително съществува нещо такова като невинност.

Продължи да плаче, но аз не я попитах защо. Знаех: от няколко години тя общуваше с тази група момичета и винаги бе участвала в процесиите, сигурно беше разговаряла с тях за Дева Мария — и сега се чувстваше като измамничка или предателка. Можех да си представя колко й бе тежко. Наистина бе тежко, но аз не можех повече да чакам. Казах, че ще говоря с момичетата, а тя подскочи и каза:

— Какво — с кого?

— С момичетата от твоята група — отвърнах й. — За теб наистина е тежко и ако опре ножът до кокала, спокойно можеш да кажеш, че съм те изнасилил.

Тя се засмя и каза:

— Не, това е глупаво, какво ще кажеш на момичетата?

Отвърнах:

— Нищо няма да им кажа, просто ще застана пред тях, ще им изпълня няколко номера и имитации, и те ще си помислят: Аха, значи това е този Шнир, който е направил с Мари тая работа — и тогава всичко ще бъде съвсем друго, няма само да се шушука.

Тя помисли, пак се засмя и каза тихо:

— Не си глупав.

После изведнъж отново заплака и каза:

— Тук вече не мога да се покажа пред хората.

Попитах я:

— Защо? — но тя плачеше и клатеше глава.

Ръцете й под моите мишници се стоплиха и колкото по-топли ставаха те, толкова повече ми се доспиваше. Скоро нейните ръце започнаха да ме топлят и когато отново ме попита, дали я обичам и я намирам за красива, й казах, че това е напълно естествено, но тя каза, че й било много приятно да чува това „естествено“, а аз промърморих сънливо, да, да, намирам я за красива и я обичам.

Събудих се, когато Мари стана, изми се и се облече. Тя не се срамуваше и за мен бе съвсем естествено да я наблюдавам. Беше още по-ясно от преди: колко бедно бе облечена. Докато връзваше всичко и го закопчаваше, аз мислех за многото хубави неща, които щях да й купя, когато имам пари. Често заставах пред модни магазини и разглеждах поли и пуловери, обувки и чанти и си представях как щяха да й стоят, но баща й имаше толкова педантични възгледи за парите, че никога не бих се осмелил да й донеса нещо. Веднъж ми бе казал: „Ужасно е да си беден, но още по-лошо е едва да свързваш двата края, състояние, в което се намират повечето хора.“ „А да си богат?“ попитах аз, „Това как е?“ — и се изчервих. Той ме бе погледнал строго, също се бе изчервил и бе казал: „Момче, може да стане много лошо за теб, ако не се откажеш да мислиш. Ако имах все още смелост и вяра, че а този свят човек може да оправи нещо, знаеш ли какво щях да направя?“ — „Не“, казах аз. „Щях“, каза той и лицето му пламна отново, „щях да създам някакво дружество, което да се грижи за децата на богатите. Тези глупаци употребяват понятието «асоциален» само за бедните.“

Много неща ми минаха през главата, докато наблюдавах как Мари се облича. Радваше ме, но и същевременно ме натъжаваше колко непринудено приемаше тялото си. По-късно, когато ходехме заедно от хотел на хотел, сутрин винаги оставах в леглото, за да мога да я наблюдавам как се мие и облича, и когато банята бе на неудобно място и не можех да я виждам от леглото си, аз лягах във ваната. През онази сутрин в нейната стая най-много ми се искаше да остана да си лежа, а тя никога да не свърши с обличането. Тя си изми основно врата, ръцете до раменете и гърдите, после и зъбите. А аз винаги, когато можех, избягвах да се мия сутрин, а миенето на зъбите и до днес ме ужасява. Предпочитам ваната, но винаги обичах да наблюдавам Мари, тя бе толкова чиста и непринудена, дори малкото движение, с което затваряше капачето на пастата за зъби. Помислих си за брат ми Лео, който бе много набожен, съвестен и точен и който винаги подчертаваше, че „вярвал“ в мен. И той бе пред матура и някакси се срамуваше, че е успял, на деветнайсет години, съвсем нормално, докато аз на двайсет и една, в шести клас все още се дразнех от лъжливото тълкуване на „Сагата на Нибелунгите“. Лео дори познаваше Мари от някакви работнически сдружения, където млади католици и евангелисти дискутираха за демокрацията и конфесионалната толерантност. Ние двамата, Лео и аз, гледахме на нашите родители само като на един вид домашна настойническа брачна двойка. За Лео бе ужасен шок, когато научи, че татко има любовница от почти десет години. И за мен бе шок, но не морален, аз вече можех да си представя, че сигурно е ужасно да си женен за майка ми, чиято измамна благост се изразяваше в произнасянето на И и Е. Тя рядко изговаряше изречение, в което имаше А, О или У и за нея бе типично, че името на Лео бе съкратила на Ле. Любимото й изречение бе: „Ние виждаме нещата различно“ — второто й любимо изречение бе: „По принцип съм права, но съм готова да преосмисля някои неща.“ За мен фактът, че баща ми си имаше любовница: бе по-скоро естетически шок: това въобще не му подхождаше. Той не е нито страстен, нито витален и ако не трябваше да приема, че тя за него бе само нещо като медицинска сестра или „душевна хигиенистка“ (при което патетичният израз „любовница“ пак не подхожда), то нередното бе, че не подхождаше на баща ми. В действителност тя бе просто една мила, хубава, не безумно интелигентна певица, на която той дори не осигуряваше допълнителни ангажименти или концерти. За това той бе твърде коректен. На мен цялата тази работа ми се струваше много объркана, а за Лео бе угнетителна. Засегнати бяха идеалите му, а за състоянието на Лео майка ми не намери други думи освен: „Ле е в криза“ и когато на едно класно получи двойка, искаше да заведе Лео на психолог. Успях да предотвратя това като му разказах всичко, което знаех за нещата, които правят помежду си мъжът и жената, и така усилено му помагах в домашните работи, че на следващите контролни получи отново четворки и петици — и тогава майка ми сметна, че вече не е необходимо да го води на психолог. Мари облече тъмнозелената рокля и въпреки че имаше трудности с ципа, аз не станах да й помогна: беше толкова хубаво да гледам как се пресягаше с ръце назад към гърба си, да гледам бялата й кожа, тъмните й коси и тъмнозелената рокля; радвах се и на това, че тя не се нервираше; накрая дойде при леглото, аз се изправих и й вдигнах ципа. Попитах я, защо става така ужасно рано, а тя ми каза, че баща й заспивал истински едва към сутринта и щял да остане до девет часа в леглото и тя трябвало да прибере долу вестниците и да отвори магазина, защото понякога идвали ученици от литургията, за да си купят тетрадки, моливи, бонбони, и „освен това“, каза тя, „е по-добре в осем и половина вече да си излязъл от къщи. Сега ще направя кафе, а след пет минути тихо ще слезеш в кухнята.“

Почувствах се почти като женен, когато слязох в кухнята, Мари ми сипа кафе и ми направи един сандвич. Тя поклати глава и каза:

— Неизмит, несресан, винаги ли така сядаш на закуска? — а аз казах „да“, дори и в интерната не успяха да ме научат редовно да се мия рано сутрин.

— Но какво правиш? — попита тя. — Нали все някак трябва да се освежиш?

— Изтривам се с одеколон — отвърнах.

— Но това е доста скъпо — каза тя и веднага се изчерви.

— Да — отвърнах, — но на мен винаги ми го подаряват, по едно голямо шише, един чичо, който е генерален представител на това чудо.

От неудобство се заоглеждах из кухнята, която толкова добре познавах: тя бе малка и тъмна, само нещо като задна стая към магазина. В ъгъла бе малката печка, в която Мари бе поддържала брикетите на жарава по начин, по който го правят всички жени: вечер ги завива в мокър вестник, сутрин разравя жаравата и я разпалва с дърва и нови брикети. Мразя тази миризма на пепел от брикети, която сутрин се носи из улиците, а тази сутрин бе изпълнила спарената, малка кухня. Беше толкова тясно, че всеки път, когато Мари взимаше кафеника от печката, трябваше да стане и да отмести стола, и вероятно майка й и баба й е трябвало да правят същото. Тази сутрин кухнята, която така добре познавах, ми се стори за първи път делнична. Може би за първи път усещах какво е делник: да трябва да правя неща, при които не желанието бе решаващо. Нямах никакво желание да напусна някога този тесен дом и да поема навън каквито и да е задължения, да поема задължението за това, което бях извършил с Мари, пред момичетата, пред Лео, дори и родителите ми щяха да го научат отнякъде. Бих предпочел да остана тук и до края на живота си бих продавал бонбони и тетрадки, вечер бих си лягал горе в леглото с Мари и бих заспивал при нея, наистина да заспивам при нея, както последните часове преди ставането, с нейните длани под моите мишници. Намирах го ужасен и прекрасен, този делник, с кафеника и сандвичите, и избелялата, синьо-бяла престилка на Мари върху зелената й рокля, и ми се струваше, че само жените намират делника за така естествен като тялото си. Гордеех се, че Мари бе моя жена, ала самият аз не се чувствах достатъчно възрастен, за да се държа така, както би трябвало да се държа отсега нататък. Станах, заобиколих масата, прегърнах Мари и казах:

— Спомняш ли си още как стана през нощта и пра чаршафите?

Тя кимна.

— И никога няма да забравя — рече тя, — как стопли дланите ми под твоите мишници, но сега трябва да си отиваш, скоро ще стане седем и половина и ще дойдат първите деца.

Помогнах й да внесе пакетите с вестници и да ги разопакова. В този момент отсреща дойде Шмиц от зеленчуковия пазар и аз бързо се прибрах в коридора, за да не ме види — но той вече ме бе видял. И дяволът дори не вижда, колкото съседите. Аз стоях в магазина и разглеждах новите сутрешни вестници, за които така лудеят повечето мъже. Мен вестниците ме интересуват само вечер или във ваната, а във ваната и най-сериозните сутрешни вестници ми изглеждаха така несериозни като вечерните. Най-голямото заглавие тази сутрин гласеше: „Щраус: напълно последователен!“ Може би щеше да е по-добре, ако съставянето на една уводна статия или на заглавията се предостави на някоя кибернетична машина. Но има граници, които глупостта не бива да преминава. Звънчето на вратата на магазина издрънча и вътре влезе едно малко момиченце, осем или девет годишно, тъмнокосо с червени бузки и току-що измито, с молитвеник под мишница.

— Бонбони теменужки — каза то, — за един грош^[1].

Аз не знаех колко теменужки се дават за един грош, отворих буркана, отброих двайсет бонбона в едно пликче и за първи път се засрамих от мръсните си пръсти, които изглеждаха още по-големи през дебелото стъкло на буркана. Момичето ме погледна смаяно, когато сложих в пликчето двайсет бонбона, но аз казах:

— Всичко е наред, хайде върви — и взех нейния грош от тезгяха и го хвърлих в касата.

Когато Мари се върна и аз гордо й показах гроша, тя се засмя.

— А сега трябва да си ходиш — каза.

— Но защо? — попитах, — не мога ли да почакам, докато баща ти слезе долу?

— Когато той слезе, в девет часа, ще дойдеш пак. Върви — каза тя, — трябва да разкажеш на брат ти Лео преди да го е научил от някой друг.

— Да — отвърнах, — права си, а ти — и аз отново се изчервих, — не трябва ли да отидеш на училище?

— Днес няма да ходя — рече тя, — никога вече няма да отида. Върни се по-скоро.

Беше ми трудно да се разделя с нея, тя ме изпрати до вратата и аз я целунах на отворената врата, така че Шмиц и жена му отсреща да ни видят. Те се изпулиха оттам като риби, които изведнъж са открили, че отдавна са глътнали въдицата.

Тръгнах си без да се оглеждам. Беше ми студено, вдигнах си яката на сакото, запалих една цигара, заобиколих леко пазара, тръгнах надолу по Францисканерщрасе и на ъгъла на Кобленцер щрасе скочих в движение в автобуса, кондукторката ми задържа вратата отворена, закани ми се с пръст, когато спрях при нея, за да си платя и укорително поклати глава, сочейки ми цигарата. Загасих я, пъхнах остатъка в джоба на сакото си и се промъкнах към средата на автобуса. Просто стоях така, гледах Кобленцер щрасе и мислех за Мари. Нещо в лицето ми изглежда вбесяваше мъжа до мен. Дори свали вестника, отказа се от своя „Щраус: напълно последователен!“, свали очилата си на носа, изгледа ме клатейки глава и измърмори: „Невероятно.“ Жената, която седеше зад него, за малко не се препъна в една торба с моркови, която бе оставила до краката си, кимна в съгласие на неговия коментар, поклати също глава и безгласно размърда устни.

По изключение дори се бях сресал пред огледалото на Мари с нейния гребен, носех сивото си, чисто, съвсем нормално яке, а брадата ми никога не растеше толкова бързо, та ако един ден не я избръсна, да ме прави „невероятен“. Нито съм много висок, нито много нисък, а носът ми не е толкова дълъг, че да бъде отбелязан в паспорта ми под особени белези. Там пише: никакви. Не бях нито мръсен, нито пиян, и все пак жената с торбата с моркови се развълнува повече, отколкото мъжът с очилата, който накрая след едно последно отчаяно поклащаме на главата си, отново си вдигна очилата и се залови с последователността на Щраус. Жената ругаеше тихо под носа си, движеше неспокойно глава, за да извести на останалите пътници това, което не искаха да издадат устните й. И до днес не знам как изглеждат евреите, иначе щях да преценя, дали не ме е взела за такъв, по-скоро мисля, че не се дължеше на външността ми, а на погледа ми, с който гледах улицата през прозореца на автобуса и мислех за Мари. Тази мълчалива враждебност ме изнерви, слязох една спирка по-рано и изминах пеша надолу част от алеята Еберт, преди да свия към Рейн.

Стволовете на буките в нашия парк бяха черни, още влажни, игрището за тенис се червенееше току-що трамбовано, откъм Рейн чувах воя на шлеповете, а когато влязох в коридора, чух как Ана тихичко и сърдито мърмореше в кухнята. Разбирах само едно-единствено нещо, което тя все повтаряше: „… няма да свърши добре… да свърши добре… няма.“ Викнах през отворената врата в кухнята:

— За мен няма нужда да правиш закуска, Ана!

Бързо отминах и спрях в дневната. Никога досега не ми се бяха виждали толкова мрачни дъбовите облицовки, дървените поставки с бирени халби и ловните трофеи. В съседната стая Лео свиреше на пиано една мазурка от Шопен. Тогава той възнамеряваше да следва музика, сутрин ставаше в пет и половина, за да се упражнява преди училище. Онова, което свиреше, ме пренесе в по-късно време на деня и аз забравих, че Лео свири. Лео и Шопен не си подхождаха, но той свиреше толкова добре, че аз го забравих. От по-старите композитори най-много обичам Шопен и Шуберт. Знам, че нашият учител по музика имаше право, когато наричаше Моцарт божествен, Бетовен — прекрасен, Глук — уникален, а Бах — велик; знам. Бах винаги ми е приличал на някаква трийсеттомна догматика, която ме изумява. Но Шуберт и Шопен са толкова земни, какъвто съм сигурно и аз. Най-много обичам да слушам тях. В парка, по пътя към Рейн, видях пред плачещите върби мишените в стрелбището на дядо да се движат. Явно някой бе накарал Фурман да ги смаже. Дядо понякога събира тържествено няколко „стари момчета“, тогава на малката кръгла площадка пред нашата къща спираха петнайсет огромни автомобила, петнайсет шофьора зъзнат между храстите и дърветата или играят скат на групи по каменните пейки, и ако един от „старите момчета“ изкара дванайсетка, скоро след това се чува да гърми бутилка шампанско. Понякога дядо ме викаше и аз правех на старите момчета няколко гримаси, имитирах Аденауер или Ерхард — което по един депримиращ начин е просто или им изпълнявах някои малки номера: мениджър във вагон-ресторанта. Но колкото и язвително да се опитвах да го правя, те умираха от смях, „чудесно се забавляваха“, и когато след това ги обикалях с една празна кутия от патрони или с един поднос, те жертваха най-често банкноти. Много добре се разбирах с тези цинични стари костеливи орехи, нямах нищо общо с тях, и с китайски мандарини щях да се разбирам също толкова добре. Някои от тях дори се надпреварваха да коментират моите постижения: „Колосално“ — „Великолепно“. Някои дори казваха повече от една дума: „Момчето си го има в кръвта“ или „В него има нещо.“

Докато слушах Шопен, за първи път ми хрумна да си потърся ангажименти, за да спечеля малко пари. Можех да помоля дядо да ме препоръча като самостоятелен артист на събранията на капиталистите или за разведряване след заседания на управителния съвет. Дори вече бях подготвил един номер със заглавие „Управителен съвет“.

Когато Лео влезе в стаята, Шопен веднага изчезна. Лео е много висок, рус, със своите очила без рамки изглежда, както би трябвало да изглежда един главен евангелистки интендант или шведски йезуит. Острите ръбове на тъмните му панталони прогониха и последния повей от Шопен, белият пуловер върху безукорно изгладения панталон действаше направо угнетително, както и яката на червената риза, която се виждаше над белия пуловер. Подобна гледка — когато видя как някой безполезно се опитва да изглежда небрежен — винаги ме кара да изпадна в дълбока меланхолия, както и претенциозните имена като Етелберт и Герентруд. Отново забелязах колко много общи черти имаше между Лео и Хенриета, без да си приличат: чипият нос, сините очи, челото, но не устата, а всичко, което у Хенриета изглеждаше красиво и живо, при него изглежда трогателно и сковано. Въобще не му личи, че е най-добрият гимнастик в класа; има вид на момче, освободено от физкултура, но над леглото му са закачени половин дузина спортни грамоти.

Той бързо се приближи към мен, спря внезапно на няколко крачки, смутено опънал ръце леко встрани, и каза:

— Ханс, какво има?

Погледна ме в очите, малко под тях, като някой, който иска да обърне вниманието на някого върху някакво петно, и тогава забелязах, че бях плакал. Винаги плача, когато слушам Шопен или Шуберт. Избърсах с десния си показалец двете сълзи и казах:

— Не знаех, че можеш така хубаво да свириш Шопен. Изсвири още веднъж мазурката.

— Не мога — отвърна той, — трябва да отивам на училище, първия час ще ни дават темите по немски за матурата.

— Ще те откарам с колата на мама — казах аз.

— Не обичам да се возя с тази тъпа кола — рече той — знаеш, че я мразя.

Майка ми беше взела преди време от една приятелка „ужасно изгодно“ една спортна кола, а Лео бе много чувствителен, когато нещо му изглеждаше като самохвалство. Имаше само една възможност човек да го вбеси: когато някой го занасяше или му се глезеше заради богатите ни родители, той се изчервяваше и започваше да размахва юмруци.

— Направи изключение — казах аз. — Седни на пианото и свири. Не искаш ли да знаеш къде бях?

Той се изчерви, сведе поглед в земята и каза:

— Не, не искам да знам.

— Бях при едно момиче — казах аз, — при една жена — моята жена.

— Така ли? — каза той, без да вдига поглед. — И кога беше венчавката?

Той още не знаеше къде да дене ръцете си, изведнъж понечи да мине покрай мен със сведен поглед. Хванах го за ръкава.

— Тя е Мари Деркум — прошепнах.

Той издърпа лакътя си, отстъпи една крачка и каза:

— Господи, не.

Погледна ме лошо и изръмжа нещо под носа си.

— Какво? — попитах. — Какво каза?

— Че сега вече ще трябва да отида с колата, ще ме откараш ли?

Отвърнах „да“, обгърнах раменете му и тръгнах до него през дневната стая. Исках да му спестя да ме погледне.

— Иди и вземи ключовете — казах аз, — на теб мама ще ти ги даде, и не забравяй документите, и, Лео, трябват ми пари, имаш ли още пари?

— В касата — отвърна той, — можеш ли сам да ги вземеш?

— Не знам — замислих се аз, — по-добре ми ги изпрати.

— Да ти ги изпратя ли? — попита той. — Отиваш ли си оттук?

— Да — отговорих.

Той кимна и тръгна нагоре по стълбите.

Едва в момента, когато ме попита, аз осъзнах, че исках да се махна. Влязох в кухнята, където Ана ме посрещна с мърморене.

— Мислех, че не искаш закуска — рече тя сърдито.

— Закуска не — отвърнах, — но кафе искам.

Седнах на разтребената маса и се загледах в Ана как взе филтъра от каната за кафе на печката и го постави върху една чаша да се изцеди. Сутрин винаги закусвахме с момичетата в кухнята, защото ни бе скучно да ни сервират официално в трапезарията. По това време в нея бе само Ана. Норете, второто момиче, беше при мама в спалнята, сервираше й закуската и разговаряха за дрехи и козметика. Вероятно мама дъвчеше някакви житни кълнове между прекрасните си зъби, докато лицето й бе покрито с някакво нещо, произведено от плацента, и Норете й четеше от вестника. Може да са още при сутрешната молитва, която се състои от Гьоте и Лутер и най-често съдържа допълнение от морални дрънканици или пък Норете четеше на майка ми от събраните проспекти за очистителни. Тя има цели справочници за медикаменти, подразделени на „Храносмилане“, „Сърце“, „Нерви“, и щом може да се докопа някъде до някой лекар, се информира за „Новостите“, като спестява хонорара за консултация. Когато някой от тези лекари й изпрати мостри за проба, тя е на седмото небе.

Познах по гърба на Ана, че се страхуваше от онзи миг, когато трябваше да се обърне, да ме погледне в лицето и да говори с мен. Ние с нея се обичаме въпреки че никога не успяваше да преодолее у себе си неприятната склонност да ме възпитава. Тя беше вече петнайсет години у нас, майка ми я бе взела от един братовчед, който бе протестантски свещеник. Ана е от Потсдам и дори фактът, че ние, макар и да бяхме протестанти, говорехме на рейнски диалект, й се струваше направо ужасен, почти противоестествено. Мисля, че един протестант, който говори баварски, би й се видял като самия дявол. Но вече бе привикнала малко с рейнския край. Тя е висока, слаба и се гордее с това, че „се движи като дама“. Баща й е бил касиер на нещо, за което знам само, че се е наричало П. П. 9^[2]. Нямаше полза да се каже на Ана, че не сме в този П. П. 9, а що се отнася до възпитаването на младежта, тя не пропускаше да отбележи: „Това не може да се случи в П. П. 9.“ Никога не можах да разбера какво се крие зад това П. П. 9, но междувременно разбрах, че в тази тайнствена възпитателна институция вероятно нямаше да ме вземат дори за чистач на клозети. Преди всичко практиката ми на миене караше Ана постоянно да се позовава на П. П. 9, а „този отвратителен навик да лежа колкото се може по-дълго в леглото“, предизвиква в нея отвращение, сякаш бях заболял от проказа. Когато най-сетне се обърна и дойде до масата с каната с кафе, беше свела очи като монахиня, която обслужва някой съмнителен епископ. Беше ми жал за нея, както и за момичетата от групата на Мари. С нейния монашески инстинкт Ана сигурно бе разбрала откъде идвах, докато майка ми вероятно дори и три години да бях женен тайно за една жена, не би забелязала нищо. Взех каната от ръцете на Ана, налях си кафе, задържах ръката й и я накарах да ме погледне. Тя го направи с бледите си сини очи, трепкащи клепачи, и аз видях, че тя наистина плачеше.

— По дяволите, Ана — извиках, — погледни ме. Предполагам, че и в твоето П. П. 9 са се гледали по мъжки в очите.

— Аз не съм мъж — проплака тя и аз я пуснах.

Тя застана с лице към печката, мърмореше нещо за грях и позор, Содом и Гомор, а аз казах:

— Ана, за бога, помисли какво са правили наистина тези в Содом и Гомор.

Тя избута ръката ми от рамото си, аз излязох от кухнята без да й кажа, че исках да се махна от къщи. Бе единствената, с която понякога разговарях за Хенриета.

Лео вече стоеше вън пред гаража и страхливо поглеждаше ръчния си часовник.

— Забелязала ли е мама, че ме нямаше? — попитах го.

Той отговори „не“, даде ми ключовете и отвори вратата. Качих се в колата на майка ми, изкарах я навън и изчаках Лео да се качи. Той гледаше напрегнато ноктите на пръстите си.

— Взех си спестовната книжка — каза той, — през междучасието ще изтегля парите. Къде да ги изпратя?

— Изпрати ги до стария Деркум — отвърнах.

— Моля те — рече той, — тръгвай, време е.

Карах бързо по нашия градински път, през изхода, а вън трябваше да чакам на спирката, на която се бе качила Хенриета, когато замина за батареите на противовъздушната защита. В трамвая се качиха няколко момичета на нейната възраст. Когато изпреварихме трамвая, видях още момичета на нейната възраст, смееха се, както се бе смяла тя, със сини шапчици на главите и палта с кожени яки. Ако избухнеше пак война, техните родители щяха да ги изпратят точно както моите родители изпратиха Хенриета, щяха да им дадат джобни пари, няколко сандвича, да ги потупат по рамото и да кажат: „Всичко хубаво“. С удоволствие бих махнал на момичетата, но не го направих. Ще ме разберат погрешно. Когато човек кара такава тъпа кола, не може дори да махне на някое момиче. Веднъж в дворцовия парк подарих половин шоколад на едно момче и му махнах русите коси от мръсното чело, то плачеше и бе размазало сълзите по лицето и челото си, исках само да го утеша. Но две жени реагираха ужасно, като едва не повикаха полицията, и аз се почувствах наистина като някое чудовище, защото едната от жените все ми казваше: „Вие, мръсник такъв, вие, мръсник такъв.“ Беше отвратително, изпълнението им ми се стори толкова перверзно, както би ми се сторило и едно действително чудовище.

Докато пътувах надолу по Кобленцер щрасе, карах много бързо, и се оглеждах за някоя министерска кола, която бих могъл да поодраскам. Колата на майка ми има издадени главини на колелата, с които бих могъл да издраскам някоя кола, но никой министър не бе излязъл толкова рано. Казах на Лео:

— Е, какво, ще постъпваш ли наистина във войската?

Той се изчерви и кимна.

— Говорихме за това — каза той, — в работническия съюз и стигнахме до заключението, че това е от полза за демокрацията.

— Е, добре — казах аз, — върви и участвай в тази идиотщина, понякога съжалявам, че не подлежа на военна служба.

Лео се обърна към мен и ме погледна въпросително, но когато аз исках да го погледна, извърна глава.

— Защо? — попита.

— О — рекох, — толкова бих искал да видя отново онзи майор, който беше на квартира у нас и искаше да предаде за разстрел госпожа Винекен. Той сигурно сега е полковник или генерал.

Спрях пред гимназия „Бетовен“, за да слезе Лео, той поклати глава и рече:

— Паркирай отзад вдясно от общежитието.

Продължих до там, спрях, подадох ръка на Лео, но той се усмихна пресилено и ми подаде разперената си длан. В мислите си бях вече другаде, но не разбирах, и това ме нервираше, защо Лео постоянно гледаше изплашено ръчния си часовник. Беше едва осем без пет и той имаше достатъчно време.

— Ти да не искаш наистина да отидеш в армията — промълвих.

— Защо не — каза той сърдито, — дай ми ключа от колата.

Дадох му ключа от колата, кимнах му и си тръгнах. През цялото време мислех за Хенриета и намирах за лудост, че Лео иска да отиде войник. Минах през дворцовата градина, покрай университета към пазара. Беше ми студено, а и исках да отида при Мари.

Когато пристигнах там, магазинът беше пълен с деца. Те взимаха от рафтовете бонбони, моливи, гуми и слагаха парите на тезгяха пред стария Деркум. Когато се промъкнах през магазина в задната стая, Деркум дори не вдигна глава. Отидох при печката, стоплих си ръцете на каната с кафе и си помислих, че всеки момент Мари ще дойде. Нямах повече цигари и си помислих, дали просто да ги взема или трябваше да ги платя, когато помоля Мари да ми даде. Налях си кафе от каната и ми направи впечатление, че на масата имаше три чаши. Когато магазинът утихна, аз оставих моята чаша. Искаше ми се Мари да е при мен. Измих си лицето и ръцете на мивката до печката, пригладих косата си с четката за ръце, която лежеше в сапунерката, опънах яката на ризата си, пристегнах вратовръзката си и прегледах още веднъж ноктите на ръцете си: бяха чисти. Изведнъж осъзнах, че трябваше да направя всичко, което иначе никога не правех.

Когато влезе баща й, тъкмо бях седнал, веднага станах. И той се чувстваше неудобно като мен, и така притеснен, не изглеждаше сърдит, само много сериозен, и когато протегна ръка към каната с кафе, аз трепнах, не много, но забележимо. Той поклати глава, наля си кафе, поднесе ми каната, аз казах „благодаря“, той все още не ме поглеждаше. През нощта горе в леглото на Мари, когато размишлявах за всичко чувствах много сигурен. С удоволствие бих запалил цигара, но не се осмелявах да си взема една от неговата кутия, която бе на масата. Иначе бих го направил винаги. Както стоеше така, наведен над масата, с плешивата си глава и с ореол от сива разрошена коса, той ми изглеждаше много стар. Тихо продумах:

— Господин Деркум, вие сте прав… — но той удари с ръка по масата, най-сетне ме погледна над очилата си и каза:

— По дяволите, трябваше ли да стане това, и то така, че всички съседи да разберат веднага?

Радвах се, че не бе разочарован и не започна да говори за чест.

— Трябваше ли наистина, ти знаеш как се изкривихме за този проклет изпит, а сега… — той сви дланта си, отвори я, сякаш пускаше някаква птичка на свобода, — нищо.

— Къде е Мари? — попитах.

— Няма я — отвърна той, — замина за Кьолн.

— Къде е? — извиках аз. — Къде?

— Само спокойно — захвана той, — ще разбереш. Предполагам, че ще започнеш да ми говориш за любов, женитба и така нататък. Спести си го, хайде, върви си. Любопитен съм какво ще излезе от теб. Тръгвай си.

Беше ме страх да мина покрай него. Казах:

— А адресът?

— Ето го — и ми подхвърли едно листче през масата. Аз го прибрах.

— Още нещо — изкрещя той, — има ли още нещо? Какво чакаш още?

— Трябват ми пари — рекох и се зарадвах, защото той изведнъж се засмя, беше някакъв странен смях, остър и жлъчен, какъвто бях чувал от него, когато говорихме за баща ми.

— Пари — каза той, — това е шега, но ела — рече ми, — ела — и ме издърпа за ръкава в магазина, застана зад тезгяха, отвори касата и започна да ми хвърля с две ръце дребни пари: грошчета, петачета и пфениги, хвърляше монетите върху тетрадките и вестниците, аз се поколебах, после бавно започнах да събирам монетите, изкушавах се да ги събера наведнъж в шепата си, но започнах да ги събирам едно по едно, броях ги и сортирани по марки, ги прибирах в джоба си. Той ме наблюдаваше, кимаше, извади портмонето си и ми подаде една монета от пет марки. И двамата се изчервихме.

— Извинявай — промълви той тихо, — извинявай, за бога… прощавай.

Той помисли, че съм се обидил, но аз го разбирах много добре. Казах:

— Подарете ми и една кутия цигари…

Той веднага посегна към рафта зад гърба си и ми подаде две кутии. Плачеше. Наведох се над тезгяха и го целунах по бузата. Той е единственият мъж, когото някога съм целувал.