Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ansichten eines Clowns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sam (2010)
Сканиране и разпознаване
Вася Атанасова

Издание:

Хайнрих Бьол. Възгледите на един клоун

Художник: Росица Крамен

Издателство „Весела Люцканова“, София, 1997

ISBN 954-8453-17-7

Издаването на тази книга [на хартия] е подпомогнато със средства на ИНТЕР НАЦИОНЕС, Бон.

 

Kiepenheuer & Witsch Koln, 1992

История

  1. — Добавяне

15

Можех да определя шума, но не можех да взема отношение към него, често го бях чувал, но никога досега не ми се беше налагало да реагирам на него. У нас в къщи момичетата реагираха на външния звънец, често бях чувал и звънеца в магазина на Деркум, но никога не ставах. В Кьолн живеехме в един пансион, в хотелите има само телефонен звън. Чух звъненето, но не го възприех. Беше ми чуждо, в това жилище го бях чувал само два пъти, когато едно момче донесе мляко и когато Цюпфнер изпрати на Мари чайните рози. Когато розите дойдоха, аз лежах в леглото, Мари влезе при мен, показа ми ги, пъхна възхитена носа си в букета и се стигна до неприятна сцена, защото аз си помислих, че цветята са за мен. Понякога почитателки ми изпращаха цветя в хотела. Казах на Мари:

— Красиви рози, задръж ги.

А тя ме погледна и каза:

— Но те са за мен.

Аз се изчервих. Стана много неудобно и се сетих, че никога не бях изпращал цветя на Мари. Разбира се, носех й всички цветя, които ми поднасяха на сцената, но никога не бях купувал цветя за нея, дори в повечето случаи сам си купувах цветята, които ми поднасяха на сцената.

— И от кого са цветята? — попитах аз.

— От Цюпфнер — отговори тя.

— По дяволите — ядосах се, — какво означава това?

Спомних си как се държаха за ръчичка. Мари се изчерви и каза:

— Защо той да не ми изпраща цветя?

— Въпросът трябва да се формулира по друг начин — казах аз, — защо той трябва да ти изпраща цветя?

— Познаваме се отдавна — каза тя, — и може би той ме уважава.

— Добре — казах, — нека те уважава, но толкова скъпи цветя, това вече е нахално. Струва ми се безвкусно.

Тя се обиди и излезе.

Когато млекарчето позвъни, ние седяхме в хола, Мари излезе, отвори му и му даде пари. В хола бяхме посрещали гости само веднъж: Лео, преди да си промени вероизповеданието, но той не звъня, качи се горе с Мари.

Звънът звучеше някак странно, едновременно плахо и все пак упорито. Страшно се изплаших, че може да е Моника, може би дори да я беше изпратил Зомервилд под някакъв предлог. Веднага ме обзе отново комплексът на нибелунгите. Изтичах в антрето с мокрите си пантофи, не намерих бутона, който трябваше да натисна. Докато го търсех, се сетих, че Моника имаше ключ от апартамента. Най-сетне намерих бутона, натиснах го и чух долу шум, сякаш пчела се удря в някакъв прозорец. Излязох на стълбището и застанах до асансьора. Червената лампичка „заето“ светна, светна числото едно, две, нервно наблюдавах номерата на етажите, когато изведнъж забелязах, че до мен стои някой. Стреснах се, обърнах се: хубава жена, светлоруса, не прекалено слаба, с много мили светлосиви очи. Шапката й беше според моя вкус прекалено червена. Усмихнах се, и тя се усмихна и каза:

— Вие сигурно сте господин Шнир, аз се казвам Гребсел, вашата съседка съм. Радвам се най-после да ви видя.

— И аз се радвам — отвърнах и наистина се радвах.

Въпреки червената шапка госпожа Гребсел бе наслада за очите. Под мишницата й видях вестник „Гласът на Бон“, тя проследи погледа ми, изчерви се и каза:

— Не обръщайте внимание на това.

— Ще му кажа аз на този — рекох, — само ако знаехте какъв жалък лицемер е, а и ме измами с цяла бутилка ракия.

Тя се засмя.

— Мъжът ми и аз бихме се радвали — каза тя, — ако се сближим със съседите си. За дълго ли ще останете?

— Да — отвърнах, — ще ви позвъня някой път, ако позволите — и при вас ли всичко е в ръждивочервен цвят?

— Естествено — потвърди тя, — ръждивият цвят е отличителният белег на петия етаж.

Асансьорът се задържа по-дълго на третия етаж, сега светна числото четири, после пет, аз отворих вратата и от изумление отстъпих крачка назад. От асансьора излезе баща ми, задържа вратата отворена да се качи госпожа Гребсел и се обърна към мен.

— Боже господи — казах, — татко.

Никога досега не му бях казвал „татко“, винаги само тате. Той каза:

— Ханс — и се опита несръчно да ме прегърне. Влязох пред него в жилището, взех му палтото и шапката, отворих вратата на дневната и му посочих кушетката. Той седна бавно.

И двамата бяхме много смутени. Изглежда смущението е единствената възможност за разбиране между родители и деца. Вероятно обръщението ми „татко“ е прозвучало много патетично и това увеличи смущението, което и без това бе неизбежно. Баща ми седна в едно от ръждивочервените кресла и ме погледна, като поклащаше глава: с мокрите пантофи, мокрите чорапи, в прекалено дългата хавлия, която на всичкото отгоре бе и ненужно огнено червена. Баща ми не е висок, нежен е и по един умел начин небрежно елегантен, така че хората от телевизията се втурват веднага към него, когато трябва да се дискутират някои стопански проблеми. Той излъчва доброта, разум и като телевизионна звезда е вече по-известен, отколкото можеше да стане като каменовъглен магнат от рода Шнир. Той мрази всякакъв вид бруталност. Като го види така човек, може да предположи, че пуши пури, не дебели, а леки, тънки пури, а това, че един почти седемдесетгодишен капиталист пуши цигари, го правеше изненадващо очарователен и прогресивен. Разбирам, че го изпращат на всички дискусии, на които става дума за пари. По външния му вид личи, че не само излъчва доброта, но е и благ. Поднесох му цигарите, дадох му огънче и когато се наведох към него, той каза:

— Не знам много за клоуните, но все нещичко зная. Обаче, че се къпят в кафе, е ново за мен.

Той може да бъде много остроумен.

— Не се къпя в кафе, татко — казах му, — исках само да си налея кафе, но не успях.

Поне сега можех да му кажа тате, но вече бе късно.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Той се засмя, погледна ме недоверчиво и попита:

— И какво имаш в къщи?

Отидох в кухнята: в хладилника беше конякът, имаше и няколко бутилки минерална вода, лимонада и една бутилка червено вино. Взех от всичко по едно шише, занесох ги в хола и ги наредих пред баща ми на масата. Той си извади очилата от джоба и започна да изучава етикетите. Като поклати неодобрително глава, отстрани най-напред коняка. Знаех, че обича да пие коняк и казах обидено:

— Но този изглежда добра марка.

— Марката е превъзходна — отвърна той, — но и най-добрият коняк не струва, когато е изстуден.

— Боже мой — казах тогава, — конякът не се ли слага в хладилника?

Погледна ме над очилата, сякаш току-що се бях отдал на содомия. Той е и по свой начин естет. Сутрин връща препечената си филийка три-четири пъти в кухнята, докато Анна ги докара най-сетне до точно необходимия кафяв загар, една мълчалива борба, която започва всяка сутрин отново, защото Анна така или иначе смята препечените филийки за „англосаксонска дивотия“.

— Коняк в хладилник — каза баща ми презрително, — ти наистина ли не знаеш или само се правиш? Човек никога не може да разбере кога какво говориш!

— Не знам — отговорих му.

Погледна ме изпитателно, усмихна се и изглежда ми повярва.

— А толкова пари хвърлих за твоето възпитание — каза тогава.

Това трябваше да прозвучи иронично, така както един почти седемдесетгодишен баща разговаря със своя напълно възрастен син, но иронията не му се удаде, тя застина при думата пари. Клатейки глава той отстрани и лимонадата, и червеното вино, и каза:

— При тези обстоятелства минералната вода ми се струва най-сигурната напитка.

Взех две чаши от бюфета и отворих минералната вода. Поне това изглежда направих както трябва. Той кимна одобрително, докато ме наблюдаваше.

— Смущава ли те — казах аз, — ако остана по хавлия?

— Да — отвърна той, — смущава ме. Моля те, облечи се както трябва. Външният ти вид и твоята… твоята миризма на кафе придават на цялата ситуация комичност, която не й подхожда. Трябва сериозно да говоря с теб. И освен другото — извинявай, че говоря така открито — както сигурно знаеш, мразя всякаква проява на немарливост.

— Това не е немарливост — защитих се аз, — само една проява на отпускане.

— Не знам — каза той, — колко пъти в живота си действително си ме слушал, сега вече не си задължен да бъдеш послушен. Моля те само за една услуга.

Смаях се. Преди баща ми беше по-скоро стеснителен, почти мълчалив. В телевизията се бе научил да дискутира и да се аргументира, с един „неопровержим чар“. Бях прекалено уморен, за да се измъквам от този чар.

Отидох в банята, събух си накиснатите в кафе чорапи, подсуших си краката, облякох риза, панталон, сако, отидох бос в кухнята, изсипах си стопления боб в една чиния и просто изсипах върху него рохките яйца, изгребах с една лъжичка остатъците от черупките, взех една филия хляб, една лъжица и отидох в хола. Баща ми погледна чинията с физиономия, изразяваща много добре дозирана смес от удивление и отвращение.

— Извинявай — казах аз, — не съм ял нищо от девет часа сутринта и мисля, че няма да ти е много приятно, ако припадна в краката ти.

Той успя да се усмихне мъчително, поклати глава, въздъхна и каза:

— Е, добре… Но знаеш ли, да се консумират само белтъчини, просто не е здравословно.

— След това ще изям и една ябълка — отвърнах му. Разбърках боба с яйцата, отхапах от хляба и взех една лъжица от кашата, която ми беше много вкусна.

— Трябваше да сложиш отгоре поне малко доматено пюре.

— Нямам в къщи — отвърнах.

Хранех се много бързо и шумовете, които издавах при яденето, изглежда не се харесваха на баща ми. Той потисна отвращението си, но не много убедително, и накрая аз станах, отидох в кухнята, пред хладилника изядох прав яденето си и се наблюдавах как ям в огледалото над него. През последните седмици не бях правил дори и най-важните от моите упражнения: тренирането на мускулите на лицето. Един клоун, при който главният ефект се добива чрез неподвижността на лицето, трябва да поддържа тъкмо лицето си изключително подвижно. По-рано, винаги преди да започна тренировката си, изплезвах език, за да стана колкото може по-близък със самия себе си, преди да захвана отново да се отдалечавам от себе си. По-късно изоставих това и започнах да се вглеждам всеки ден в отражението на лицето си, без да прилагам каквито и да било трикове. Гледах лицето си всеки ден по половин час, докато накрая се откъсвах от моето собствено аз: тъй като нямам склонност да се любувам на себе си, често ми се струваше, че вече съм близко до полудяването. Чисто и просто забравях, че лицето, което виждам в огледалото, е мое, и когато завършвах тренировката, обръщах огледалото към стената, а ако по-късно през деня случайно минех покрай някое огледало, се уплашвах: в банята, в тоалетната стоеше някакъв чужд човек, за когото не можех да разбера сериозен ли е или комичен, някакъв дългонос, блед призрак — и тогава се втурвах, колкото мога по-бързо при Мари, за да се огледам в нейното лице. Откакто тя си отиде, не мога вече да тренирам лицето си: изпитвам страх, че ще полудея. Винаги, когато свършвах упражненията си, се приближавах съвсем близо до Мари, толкова близо, че да се зърна в нейните зеници: виждах се съвсем мъничък, малко разкривен, но се познавах: това бях аз и същевременно онзи, от когото се плашех в огледалото. Как можех да обясня на Цонерер, че без Мари не бях в състояние да се упражнявам пред огледалото? Да се гледам сам, докато се храня — беше тъжно, но не ме плашеше. Можех да съсредоточа погледа си върху лъжицата, можех да разглеждам бобените зърна, следите от белтъка и жълтъка, размазани по чинията, филийката хляб, която есе повече и повече намаляваше. Огледалото потвърждаваше само нещо толкова вълнуващо реално, каквото е празната чиния, парченцето хляб, което все повече намаляваше, леко изцапаните уста, които избърсвах с ръкава си. Аз не тренирах. Нямаше никой, който после можеше да ме измъкне обратно от огледалото. Бавно се върнах пак в хола.

— Много бързо — каза баща ми. — Много бързо ядеш. Седни най-после. Нищо ли няма да пийнеш?

— Не — отвърнах, — исках да си направя кафе, но нищо не стана.

— Да ти направя ли аз? — попита той.

— А ти можеш ли? — попитах.

— Хвалят ме, че правя много добро кафе — отговори той.

— Ах, остави — рекох, — ще пийна малко минерална вода, не е толкова важно.

— Но аз ще ти го направя с удоволствие — каза той.

— Не — настоях, — благодаря. В кухнята е пълен хаос. Има огромна локва кафе, отворени консервени кутии, черупки от яйца по пода.

— Е, добре — съгласи се баща ми, — както искаш.

Изглеждаше неимоверно засегнат. Наля ми минерална вода, поднесе ми табакерата си, аз взех една цигара, той ми поднесе огънче и ние запушихме. Беше ми жал за него. Сигурно с чинията с боб съвсем го бях извадил от равновесие. Сигурно бе очаквал да намери при мен това, което си представяше под бохемско: изискано безредие и всевъзможни модерни неща по тавана и стените. Но по някаква случайност това жилище е подредено безвкусно, почти еснафски, и аз забелязах, че това го потискаше. На времето купихме цялата мебелировка по един каталог, картините по стените бяха все репродукции, само две от тях бяха модернистични, а единствено хубави бяха два акварела от Моника Силвс, които бяха окачени над скрина: Рейнски пейзаж III и Рейнски пейзаж IV — тъмносиви тонове с едва забележими бели следи. Няколкото красиви неща, които имаме — столове, вази, а в ъгъла масичка за сервиране на чай — бе купила Мари. Баща ми е човек, който се нуждае от известна атмосфера, а атмосферата в нашето жилище го правеше нервен и мълчалив.

— Мама ли ти каза, че съм тук? — попитах накрая, когато запалихме втора цигара, без да сме си казали нито дума.

— Да — отвърна той, — защо не й спестяваш подобни неща?

— Ако не се бе обадила с нейния комитетски глас, всичко щеше да протече по друг начин — отговорих аз.

— Имаш нещо против този комитет ли? — попита той спокойно.

— Не — отвърнах, — много е хубаво, че се премахват расовите противоречия, но аз имам друго схващане за расата, различно от комитета. Негрите, например, са тъкмо последен вик на модата — вече исках да предложа на мама да постави между влъхвите при витлеемските ясли един негър, когото добре познавам, а като си помисли човек, че съществуват няколкостотин негърски раси. Комитетът никога няма да остане без работа. Или циганите — казах, — мама трябва някой път да покани цигани на чай. Направо от улицата. Има достатъчно задачи.

— Не исках да говоря с теб за това — каза баща ми.

Замълчах. Той ме погледна и каза тихо:

— Исках да говоря с теб за пари.

Продължавах да мълча.

— Предполагам, че си доста затруднен. Кажи нещо.

— Затруднен е добре казано. Сигурно цяла година няма да мога да давам представления. Погледни.

Повдигнах си крачола на панталона и му показах подутото си коляно, пуснах отново крачола и с показалеца на дясната си ръка му посочих лявата страна на гърдите си.

— И тук — казах.

— Господи — възкликна баща ми, — сърцето?

— Да — отвърнах, — сърцето.

— Ще се обадя на Дромерт и ще го помоля да те приеме. Той е най-добрият кардиолог, когото имаме.

— Това е недоразумение — казах тогава, — не ми трябва консултацията на Дромерт.

— Но нали каза: сърцето.

— Може би трябваше да кажа душата, чувствата, вътре в мен — просто „сърцето“ ми се стори най-подходящо.

— А-а, така ли — каза той сухо, — тази история. Сигурно Зомервилд му е разказал „историята“ при игра на скат в мъжкия клуб, докато са яли заешко рагу, пили са бира и са раздавали картите.

Той стана, започна да ходи напред-назад, след това застана зад креслото, подпря се на облегалката и погледна надолу към мен.

— Сигурно звучи глупаво — каза после, — ако започна да ти говоря големи приказки, но знаеш ли какво ти липсва? Липсва ти това, което прави мъжа мъж: да можеш да се примиряваш.

— Това днес вече го чух веднъж — отговорих.

— Тогава го чуй за трети път: примири се.

— Остави — казах уморено.

— Знаеш ли какво ми беше, когато Лео дойде при мен и каза, че ще става католик. Беше ми толкова болезнено, както смъртта на Хенриета — нямаше толкова да ме заболи, ако ми бе казал, че ще става комунист. Под това все пак мога да си представя нещо, когато един млад човек си мечтае неправилно за социална справедливост и така нататък. Но това… Той се вкопчи в облегалката на креслото и заклати усилено глава. — Това не. Не.

Изглежда за него това бе сериозно. Беше съвсем пребледнял и изглеждаше много по-възрастен, отколкото беше.

— Седни, татко — казах аз, — изпий сега един коняк.

Той седна, кимна с глава към бутилката с коняк, взех от бюфета една чаша, налях му, той взе коняка и го изпи без да ми благодари или да ми каже наздраве.

— Ти сигурно не разбираш това — каза тогава.

— Не — отговорих аз.

— Безпокоя се за всеки млад човек, който вярва в тези неща — каза той, — затова толкова страшно ме засегна, но и с това се примирих — примирих. Какво ме гледаш така?

— Трябва да те помоля да ми простиш нещо — казах му. — Когато те видях по телевизията, си помислих, че си великолепен актьор. Дори и малко клоун.

Той ме погледна недоверчиво, почти обидено, и аз добавих бързо:

— Не, наистина, тате, беше прекрасен.

Зарадвах се, че успях пак да му кажа тате.

— Те просто ме принудиха да приема тази роля — каза тогава той.

— Но тя ти отива — казах аз, — и каквото играеш в нея, го играеш добре.

— Аз нищо не играя — наблегна той сериозно, — абсолютно нищо, няма нужда нищо да играя.

— Лошо — казах аз, — за твоите противници.

— Аз нямам противници — възмути се той.

— Още по-лошо за твоите противници — продължих аз.

Той отново ме погледна недоверчиво, после се усмихна и каза:

— Но аз наистина не ги чувствам като противници.

— Много по-лошо; отколкото си мислех — казах. — Тези, с които постоянно говориш за пари, въобще ли не знаят, че винаги премълчавате най-важното — или сте се договорили преди да ви покажат на екрана?

Той си наля коняк и ме погледна въпросително:

— Исках да говоря с теб за бъдещето ти.

— Момент — казах аз, — мен ме интересува просто как се прави това. Вие говорите винаги за проценти, десет, двайсет, пет, петдесет процента — но никога не казвате колко процента от какво?

Той изглеждаше почти глупаво, когато вдигна чашата с коняк, отпи и ме погледна.

— Искам да кажа — продължих, — че не съм учил много аритметика, но знам, че сто процента от половин пфениг, е половин пфениг, докато пет процента от един милиард са петдесет милиона… разбираш ли?

— Боже господи — каза баща ми тогава, — толкова много време ли имаш да гледаш телевизия?

— Да — отвърнах, — след тази история, както я наричаш ти, гледам много телевизия — това прекрасно ме изпразва. Прави ме съвсем празен, и когато човек вижда баща си веднъж на три години, се радва като го види на телевизионния екран. Някъде в някоя кръчма, на бира, на полутъмно. Понякога наистина се гордея с теб, колко умело успяваш да предотвратиш някой да те пита за размера на процента.

— Грешиш — каза хладно. — Аз нищо не предотвратявам.

— А не е ли скучно да нямаш противници?

Той стана и ме погледна сърдито. Аз също станах. И двамата застанахме зад креслата си и сложихме ръце на облегалките. Засмях се и казах:

— Като клоун естествено се интересувам от модерните форми на пантомимата. Веднъж, когато седях сам в задното помещение на една кръчма, изключих звука. Прекрасно. Проникването на изкуството за самото изкуство в политиката за доходите, в икономиката. Жалко, че не си виждал моя номер „Заседание на управителния съвет“.

— Искам да ти кажа нещо — започна той. — Говорих с Генехолм за теб. Помолих го да види някои от твоите изпълнения и да ми направи една… един вид преценка.

Изведнъж се прозях. Беше неучтиво, но неизбежно, а отлично съзнавах колко бе неловко. През нощта бях спал лошо и имах много тежък ден. Когато някой вижда за първи път след три години баща си, всъщност за първи път в живота си разговаря с него сериозно, прозяването е сигурно най-неуместното, което може да направи. Бях много възбуден, но уморен до смърт и съжалявах, че точно сега трябваше да се прозея. Името Генехолм ми действаше като сънотворно. Хора като баща ми трябва винаги да имат най-доброто: най-добрия кардиолог в света Дромерт, най-добрия театрален критик на Федералната република Генехолм, най-добрия шивач, най-доброто шампанско, най-добрия хотел, най-добрия писател. Скучно е. Прозявката ми се превърна почти в конвулсия, мускулите около устата ми изпращяха, фактът, че Генехолм е педераст, не променя нищо в това, че името му предизвиква у мен скука. Педерастите могат да бъдат много забавни, но точно забавните хора намирам за скучни, особено ексцентриците, а Генехолм бе не само педераст, но и ексцентричен. Той най-често идваше на партитата, които даваше майка ми, и се приближаваше толкова близо до хората, че човек всеки път ненужно усещаше дъха му и чрез миризмата участваше в последното му хранене. Когато го видях за последен път, преди четири години, миришеше на картофена салата и на фона на тази миризма червената му кардиналска жилетка и меденожълтите му мефистофелски мустаци вече не ми се виждаха екстравагантни. Той беше много духовит, всеки знаеше, че беше духовит, и затова трябваше постоянно да бъде духовит. Уморително съществуване.

— Извинявай — казах аз, когато можех да бъда сигурен, че поне засега съм преодолял прозявката си.

— И какво казва Генехолм?

Баща ми се бе обидил. Той винаги се обиждаше, когато човек се поотпусне, а моята прозявка не го засягаше субективно, а обективно. Поклати глава като при вида на бобената ми супа.

— Генехолм наблюдава твоето развитие с голям интерес, той е много доброжелателен към теб.

— Педерастите не губят никога надежда — казах аз, — те са жилав народ.

— Остави това — каза остро баща ми, — радвай се, че имаш зад гърба си един толкова влиятелен и професионален благодетел.

— Напълно съм щастлив — отговорих.

— Но той има страшно много възражения срещу онова, което си направил досега. Смята, че трябва да избягваш всичко ала Пиеро, имаш талант за Арлекин, но било жалко да се занимаваш с такова нещо — а като клоун си бил невъзможен. Той вижда най-добрия ти шанс в последователното ти преминаване към пантомимата… слушаш ли ме въобще?

Гласът му ставаше все по-остър.

— Моля ти се — казах тогава, — чувам всяка дума, всяка отделна от тези умни и точни думи, не се смущавай от факта, че съм си затворил очите.

Докато той цитираше Генехолм, аз си бях затворил очите. Действаше ми толкова благотворно и ме освобождаваше от гледката на тъмнокафявия скрин до стената зад баща ми. Отвратителна мебел, която някакси напомняше на училище: тъмнокафявият цвят, черните дръжки, светложълтите лайсни по горния ръб. Скринът беше от бащиния дом на Мари.

— Моля — казах тихо, — продължавай.

Бях мъртво уморен, болеше ме стомахът, главата и стоях толкова напрегнат зад креслото, че коляното ми започна да се подува още повече. Зад затворените си клепачи виждах лицето си, както го познавах от огледалото от хилядите часове тренировка, напълно неподвижно, цялото покрито с белило, дори миглите ми не трепваха, също и веждите, само очите, те се движеха бавно насам-натам като подплашено зайче, за да постигна онзи ефект, който критиците като Генехолм бяха нарекли „тази удивителна способност да представя животинска меланхолия“. Бях мъртъв, за хиляди часове заключен с моето лице — никаква възможност да намеря спасение в очите на Мари.

— Хайде, говори — казах.

— Той ме посъветва да те изпратя при един от най-добрите учители. За една година, за две, за половин година. Генехолм смята, че трябва да се концентрираш, да учиш, да добиеш толкова съзнателност, че отново да станеш наивен. И упражнения, упражнения, упражнения — и, слушаш ли ме още?

Гласът му звучеше слава богу по-меко.

— Да — отговорих.

— И аз съм готов да финансирам това.

Имах чувството, че коляното ми е толкова дебело и кръгло като газомер. Без да отварям очи, опипвайки креслото го заобиколих и седнах, заопипвах за цигарите на масата като слепец. Баща ми извика от ужас. Мога да играя толкова добре слепец, че всички ще повярват, че съм сляп. И самият аз се чувствах сляп, можеше и да остана сляп. Не играех ролята на слепец, а на току-що ослепял, и когато най-после лапнах цигарата, почувствах пламъка от запалката на баща ми, почувствах също колко силно трепереше той.

— Момчето ми — прошепна уплашено, — болен ли си?

— Да — отвърнах тихо, дръпнах от цигарата, поех дълбоко дима, — смъртно съм болен, но не съм сляп. Боли ме стомахът, боли ме главата, боли ме коляното, в мен се разраства огромна меланхолия — но най-лошото е, знам много добре, че Генехолм е прав, някъде деветдесет и пет процента, и знам дори какво е казал още. Говори ли за Клайст?

— Да — потвърди баща ми.

— Каза ли, че първо трябва да изгубя душата си — да бъда съвсем празен, и чак тогава ще мога да си позволя нова. Каза ли го?

— Да — съгласи се баща ми, — откъде знаеш това?

— Боже мой — казах аз, — познавам теориите му и знам откъде ги има. Но аз не искам да загубя душата си, искам само да си я върна.

— Ти си я изгубил?

— Да.

— Къде е тя?

— В Рим — отговорих, отворих очи и се разсмях.

Баща ми наистина бе силно пребледнял от страх и остарял. Смехът му прозвуча с облекчение и въпреки това сърдито.

— Хлапе такова — каза той, — всичко това игра ли беше?

— За съжаление — отговорих, — не съвсем и не добре изиграно. Генехолм би казал: още е много натуралистично — и има право. Педерастите най-често са прави, те имат огромна способност да се вживяват — но и нищо повече. И все пак.

— Хлапе такова — повтори баща ми. — Как ме разигра само.

— Не — казах аз, — не, аз не те разиграх повече, отколкото би те разиграл един истински слепец. Повярвай ми, не всяко ходене пипнешком и търсене на опора е непременно необходимо. Някои слепци играят ролята на слепи, въпреки че наистина са слепи. Сега пред очите ти бих могъл така да куцам до вратата, че ще изпищиш от болка и съчувствие и веднага ще се обадиш за лекар, за най-добрия хирург в света, Фретцер. Да го направя ли?

Вече бях станал.

— Моля те, остави това — каза той измъчено и аз отново седнах.

— Моля те, седни и ти — казах, — нервираш ме като стоиш прав.

Той седна, наля си минерална вода и ме погледна объркано.

— Човек не може да те разбере — каза той, — дай ми ясен отговор. Ще ти платя следването, все едно къде искаш да отидеш. Лондон, Париж, Брюксел. От хубавото — най-хубавото.

— Не — отвърнах уморено, — това ще е точно погрешното. На мен следване вече не ми помага, а само работа. Аз съм учил, когато бях на тринайсет, четиринайсет години до двайсет и една. Само че вие не сте го забелязали. И щом Генехолм смята, че сега все още мога да уча, той е по-глупав, отколкото съм смятал.

— Той е специалист — каза баща ми, — най-добрият, когото познавам.

— Дори най-добрият тук — съгласих се, — но е само един специалист, разбира от театър, трагедия, комедия дел арте, комедия, пантомима, но погледни само колко лоши са неговите собствени комедиантски опити, когато изведнъж се появи във виолетови ризи и черни копринени папионки. Всеки дилетант би се срамувал. Че критиците са критични не е най-лошото в тях, а че към самите себе си са безкритични и без капка чувство за хумор. Тъжна работа. Естествено той наистина е голям специалист — но да смята, че след шест години на сцената трябва да започна да уча — пълна глупост!

— Значи парите не ти трябват? — попита баща ми.

Малка нотка на облекчение в гласа му ме направи подозрителен.

— Напротив — казах, — парите ми трябват.

— Какво ще правиш? Ще продължаваш да играеш при това положение?

— Кое положение? — попитах.

— Е — каза той смутено, — знаеш какво писаха твоите вестници.

— Моите вестници ли? — попитах. — От три месеца съм играл само в провинцията.

— Набавиха ми всичките — каза той, — и с Генехолм ги проучихме основно.

— По дяволите — казах, — какво му плати за това?

Той се изчерви.

— Остави това — каза той, — какво възнамеряваш да правиш?

— Да тренирам — отговорих, — да работя, половин година, цяла година, не знам още.

— Къде?

— Тук — отвърнах, — къде другаде?

Не успя да скрие уплахата си.

— Няма да ви безпокоя и няма да ви компрометирам, дори няма да идвам на вашите приеми — казах аз.

Той се изчерви. Няколко пъти бях ходил на техните приеми, като някой външен, без така да се каже да ходя лично при тях. Бях пил коктейли, бях ял маслини, бях пил чай и на тръгване си бях взел цигари, така открито, че прислужниците ме бяха видели, изчервяваха се и се обръщаха.

— Ах! — каза само баща ми.

Обърна се в креслото. Изглежда му се искаше да стане и да отиде при прозореца. Сега само сведе поглед и каза:

— Бих предпочел да избереш сигурния път, който предлага Генехолм. Трудно ми е да финансирам нещо несигурно. Нищо ли не си спестил? Сигурно добре си печелил през тези години.

— Не съм спестил нито пфениг — отвърнах, — притежавам една, една-единствена марка.

Извадих марката от джоба си и му я показах. Той наистина се наведе над нея и я заразглежда като странно насекомо.

— Трудно ми е да ти повярвам — каза след малко, — във всеки случай не съм те възпитавал в прахосничество. Колко ще ти трябва месечно, мислил ли си по този въпрос?

Сърцето ми заби силно. Не съм си мислил, че ще иска така директно да ми помогне. Замислих се. Не прекалено малко и не прекалено много, и все пак трябваше да имам достатъчно, но аз нямах никаква, ни най-малка представа колко пари щяха да ми трябват. Ток, телефон и все някак трябваше да живея. Изпотих се от напрежение.

— Първо — казах, — ще ми трябва дебел гумен дюшек, голям колкото тази стая, седем на пет, него можеш да ми намериш по-евтино от вашата рейнска фабрика за гумени изделия.

— Добре — каза усмихнат, — дори ще ти го подаря. Седем на пет — но Генехолм смята, че не би трябвало да се занимаваш с акробатика.

— Няма, тате — казах, — освен дюшека, ще ми трябват сигурно хиляда марки на месец.

— Хиляда марки — каза той.

Стана, ужасът му бе искрен, устните му трепереха.

— Е, добре — казах тогава, — какво мислиш ти?

Аз нямах представа колко пари има той в действителност. Цяла година по хиляда марки — толкова можех да смятам — бяха дванайсет хиляди марки, а такава сума не можеше да го убие. Беше наистина милионер, бащата на Мари ми го беше обяснил и веднъж го бе изчислил. Не си спомнях точно. Той имаше навсякъде акции и във всичко „беше бръкнал с ръчички“. Дори и в тази фабрика за козметика за баня.

Разхождаше се зад креслото си съвсем спокоен, движейки устни, сякаш изчисляваше. Може би го правеше наистина, но продължаваше много дълго.

Отново се сетих колко стиснати се показаха, когато избягахме с Мари от Бон. Баща ми ми писа, че по морални съображения ми отказвал всякаква подкрепа и очаквал от мен „със собствените си ръце“ да изхранвам себе си „и нещастното, почтено момиче, което си съблазнил“. Той винаги ценял стария Деркум, както аз съм знаел, като противник и като човек, и всичко това било скандално.

 

Живеехме в един пансион в Кьолн-Еренфелд. Седемстотинте марки, които майката на Мари й бе завещала, свършиха след месец, и аз имах чувството, че с тях бяхме живели много пестеливо и разумно.

Живеехме близо до гарата на Еренфелд, от прозореца на нашата стая се виждаха червените тухлени стени на товарната рампа, влакове с кафяви въглища пристигаха в града пълни, а излизаха от него празни, утешителна гледка, приятен шум, и тогава винаги си спомнях за материалното благополучие на нашето семейство. От прозореца на банята се виждаха цинкови варели и въжета за сушене на пране, понякога вечер се чуваше как пада консервна кутия или плик с боклук, тайно запратени в двора от някой прозорец. Често лежах във ваната и си пеех псалми от литургия, докато накрая хазяйката ми забрани да пея — „Хората мислят, че съм скрила някакъв избягал пастор“, — а след това ми спря и водата за бойлера. Според нея аз се къпех много често и тя смяташе, че това е ненужно. Понякога тя разравяше с ръжен изхвърлените пакети с боклук в двора, за да разбере от съдържанието кой им е изпращачът: обелките от лук, утайката от кафе, кокалите от котлети й даваха материал за сложни комбинации, които тя системно допълваше и със сведения от месарниците и зеленчуковите магазини, но без какъвто и да било резултат. Огризките никога не можеха да издадат личността на виновника. Заплахите, които изпращаше нагоре, към закритото с пране небе, бяха формулирани така, че всеки можеше да ги приеме за себе си: „Мене никой не може да ме излъже, много добре знам кой го върши“. Сутрин винаги седяхме до прозореца и дебнехме раздавача, който понякога ни носеше колетчета от приятелки на Мари, от Лео, от Ана и на много нередовни промеждутъци чекове от дядо, но от родителите ми — само наставления как да взема „в ръце съдбата си и да преодолявам несполуките си със собствени сили“.

По-късно майка ми дори ми писа, че вече ме била „изхвърлила“ от сърцето си. Понякога тя можеше да бъде блудкава до идиотщина, защото просто цитираше от един роман на Шницлер със заглавие „Раздвоено сърце“. В този роман едно момиче бива „изхвърлено“ от сърцата на своите родители, понеже отказва да роди дете, заченато от „благороден, но слабохарактерен човек на изкуството“, струва ми се, театрален актьор. Майка ми цитираше буквално едно изречение от осма глава на романа: „Съвестта ми ме кара да те изхвърля от сърцето си“. Тя явно намираше, че този цитат е подходящ. Във всеки случай „ме изхвърли от сърцето си“. Сигурен съм, че тя го стори само защото това й даваше възможност да си спести конфликти, както по отношение на своята съвест, така и по отношение на банковата си сметка. У дома очакваха, че аз ще започна някакъв героичен живот: да отида да работя в някоя фабрика или на някой строеж, за да мога да изхранвам любимата си. И всички бяха разочаровани, когато не го направих. Дори Лео и Ана явно проявиха своето разочарование. Те навярно си представяха вече как на разсъмване потеглям със сандвичи и съдинка, как изпращам на Мари от вратата на стаята въздушна целувка, а вечер ме виждаха да се прибирам у дома, „капнал от умора, но доволен“, и да чета вестник или да гледам как Мари плете. Аз обаче не правех ни най-малко усилие да превърна тези представи в действителност. Останах при Мари, а на Мари й беше много по-приятно, когато стоях при нея. Чувствах се „артист“ (много повече, отколкото по-късно) и двамата превръщахме в действителност детските си представи за бохемство: на масата — празни бутилки, по стените — зебла, на пода — разноцветни рогозки. И до днес се изчервявам от умиление, когато си припомня онази година. Когато в края на седмицата Мари отиваше при нашата хазяйка, за да измоли малка отсрочка на наема, хазяйката започваше всеки път да се кара с нея и я питаше защо не тръгне на работа. А Мари отговаряше с великолепния си патос: „Моят съпруг е артист, да, артист!“ Чух я веднъж като извика от мръсната стълба към отворената стая на хазяйката: „Да, артист!“ А хазяйката кресна с пресипналия си глас: „Какво, артист ли? А отгоре на това и ваш съпруг? Колко ли се е зарадвал служителят от гражданското!“ Най-много я ядосваше това, че ние почти винаги се излежавахме в леглата си до десет, та дори и до единайсет часа. Тя нямаше и капка фантазия, за да пресметне, че по този начин за нас беше най-лесно да спестяваме от храната, от тока на електрическата печка, и не знаеше, че едва към дванайсет можех да отида да тренирам в малката зала край църквата, защото сутрин тази зала винаги беше заета: консултации за майки, занятия с конфирманти, курсове по готварство или съвещания на католическите жилищни кооперации. Живеехме близо до църквата, в която служеше капланът Хайнрих Белен, и тъкмо той ми бе дал тази възможност да тренирам в малката зала със сцена, а ни беше намерил и стаята в пансиона. По онова време много католици бяха изключително мили към нас. Госпожата, която водеше в залата до църквата курс по готварство, винаги ни даваше да изядем онова, което оставаше, най-често супа и крем, но понякога и месо, а когато Мари й помагаше при почистването, на тръгване тя й слагаше в джоба някое пакетче масло или пък пакет захар. От време на време оставаше след като аз започвах тренировките си, заливаше се от смях, като се хващаше за корема, а следобед ни вареше кафе. Остана мила към нас и след като разбра, че не сме женени. Бях с впечатлението, че тя изобщо не очакваше от артисти „да се женят наистина“. През студените дни отивахме там и малко по-рано. Тогава Мари вземаше участие в курса по готварство, а аз седях в гардеробната край малка електрическа печка и четях. През тънката стена чувах хихикането в залата, а после — сериозни лекции за калориите, витамините, калкулацията, но цялото това занимание ми се струваше доста забавно. Когато имаше консултации за майки, не ни позволяваха да припарваме там, докато не си отидеха всички. Младата лекарка, която водеше консултациите, беше много коректна, държеше се приятелски, но по един определен начин и изпитваше страхотен ужас от праха, който аз вдигах, когато подскачах по сцената. По-късно тя взе да твърди, че този прах оставал във въздуха едва ли не до следващия ден и че това било вредно за кърмачетата и заради нея ми забраниха да използвам сцената най-малко двайсет и четири часа преди всяка нейна консултация. На Хайнрих Белен дори му се накара пасторът, който изобщо не знаел, че аз тренирам там всеки ден. В резултат на всичко това пасторът препоръча на Хайнрих „да не отива толкова далеч в своята любов към ближния“. Понякога ходех заедно с Мари и на църква. Там бе толкова приятно затоплено, винаги седях до радиатора, а беше и съвсем тихо, уличният шум ми се струваше безкрайно далечен и самата църква ми действаше благотворно със своята пустота: имаше по седем-осем души, и на няколко пъти ми се стори, че и самият аз принадлежа към това мълчаливо, печално братство, с което разделям загубата на нещо свидно, прекрасно при своето изгасване. Освен Мари и мен там имаше само стари жени. А скромността, с която Хайнрих Белен прислужваше на свещеника, подхождаше много на тъмната, грозна църква. Веднъж дори и аз се втурнах да му помогна, когато в края на литургията клисарят се беше запилял някъде, а светото писание трябваше да се пренесе отдясно на ляво. Забелязах, че Хайнрих Белен се пообърка, изгуби ритъм и тогава бързо се втурнах, взех светото писание от дясно и когато стигнах до средата на олтара, коленичих, а после го отнесох в лявата половина. Щях да се чувствам неблагодарен, ако не се бях притекъл на помощ на Хайнрих. Мари силно се изчерви, а Хайнрих се усмихна. Двамата с него се познавахме отдавна, в интерната той бе капитан на футболния отбор, беше по-голям от мен. Обикновено след литургията чакахме Хайнрих до олтара, той ни канеше на закуска, вземаше на кредит от едно магазинче яйца, шунка, кафе и цигари и винаги се радваше като момче, когато икономката му бе болна.

Мислех за всички тези хора, които ни бяха помагали, докато моите мили родители си бяха седели върху своите купища мръсни милиони, бяха ме изхвърлили от сърцето си и се наслаждаваха на моралната си правота.

Баща ми продължаваше да снове зад своето кресло и мърдаше устни, пресмятайки нещо. Вече се канех да му кажа, че се отказвам от неговите пари, но все пак ми се струваше, че имам известно право да получа нещо от него, а и съвсем не ми се искаше да разигравам ролята на герой с една марка в джоба — за такава постъпка по-късно сигурно бих съжалявал. Действително се нуждаех от пари, час по-скоро, а той не ми беше дал нито стотинка, откакто бях напуснал нашия дом. Лео ни даваше всичките си джобни пари, Ана понякога ни изпращаше опечено от нея домашно хлебче, а по-късно дори и дядо ни беше изпращал от време на време пари, безкасови чекове за петнайсет, двайсет марки, а веднъж по някакви причини, които никога не ми станаха известни — чек за двадесет и две марки. Всеки път тия чекове се превръщаха за нас в страхотен театър: нашата хазяйка нямаше банкова сметка, Хайнрих също нямаше, и той като нас нямаше никаква представа за осребряването на тези чекове. Първия чек внесе в банката по текущата сметка на благотворителния фонд на своята енория, в спестовната каса му обясниха какво представляват тези безкасови чекове, тогава той отиде при своя свещеник и го помоли да му даде обикновен чек за петнайсет марки, но свещеникът едва не се пръсна от ярост. Той обясни на Хайнрих, че не може да му даде обикновен чек, защото трябва да отчете за какво са изразходвани тези пари и че благотворителният фонд изобщо е опасна работа, че го контролират и ако напише: „Изплатен чек на каплан Белен въз основа на безкасов чек“, ще си има ужасни неприятности, защото в края на краищата една енорийска сметка не е банкерска каса за размяна на чекове с „тъмен произход“. Свещеникът можел да декларира въпросния чек само като дар за определена цел, за непосредствена помощ от Шнир за Шнир и да ми изплати въпросната сума като дар от благотворителния фонд. Така можело, но не било съвсем редно. И това продължи цели десет дни, докато най-сетне си получихме нашите петнайсет марки, защото Хайнрих, разбира се, имаше да върши и хиляди други неща, той не можеше да се занимава само с получаването на сумите от моите безкасови чекове. Оттогава, щом получех подобен чек от дядо ми, аз направо се ужасявах. Дяволска работа — това хем бяха пари, хем не бяха, и никога не бяха онова, което действително ни беше необходимо: пари в брой. Накрая Хайнрих си отвори собствена банкова сметка, за Да може да превръща нашите безкасови чекове в обикновени, но той често отсъстваше по три-четири Дни, веднъж замина в отпуск за три седмици и точно тогава пристигна чек за двайсет и две марки, и накрая се принудих да потърся в Кьолн единствения си приятел от детските години Едгар Винекен, който беше на някаква служба — струва ми се референт по културните въпроси в ГСДП. Успях да намеря адреса му в телефонния указател, но нямах дори и два пфенига, за да му се обадя по телефона, та ходих пеша от Кьолн-Еренфелд до Кьолн-Калк, не го намерих в къщи и стоях до осем часа вечерта пред вратата на къщата, защото неговата хазяйка не ми позволи да го чакам в стаята му. Той живееше близо до една много голяма и много мрачна църква на Енгелсщрасе (и до днес още не знам, дали се чувстваше задължен да живее на Енгелсщрасе, понеже членуваше в ГСДП). Бях напълно съсипан, смъртно уморен, гладен, нямах дори цигари и знаех, че Мари си беше в къщи и се безпокоеше. А Кьолн-Калк, Енгелсщрасе, близката химическа фабрика — всичко това съвсем не е утешителна гледка за един меланхолик. Накрая отидох 8 една хлебарница и помолих жената зад тезгяха да ми подари едно хлебче. Тя беше млада, но изглеждаше зле. Изчаках, докато магазинът се поизпразни, влязох вътре и без да поздравя с добър вечер, казах:

— Подарете ми едно хлебче!

Страх ме беше, че някой може да влезе. Тя ме погледна, тънките й скръбни устни се стиснаха още повече, но след това се закръглиха, станаха някак по-плътни и без да произнесе нито дума, пъхна в едно пликче три малки хлебчета и парче кейк и ми ги подаде. Струва ми се, че дори не казах благодаря, когато поех пликчето, и бързо излязох. Седнах на стъпалата пред входа на къщата, където живееше Едгар, започнах да ям хлебчетата и от време на време опипвах джоба си, за да се уверя, че чекът за двайсет и две марки е още там. Двайсет и две беше чудновата цифра, размишлявах за това от какво ли бе произлязла, може би беше остатъкът от някаква сметка или пък виц, а може би беше чиста случайност. Странното беше обаче, че там стоеше не само цифрата 22, а бе написано и словом „двайсет и две“ и дядо положително беше мислил за нещо, когато го беше писал. Тъй и не можах да го проумея. По-късно разбрах, че всъщност съм чакал Едгар на Енгелсщрасе в Калк само час и половина: тогава времето ми се стори цяла вечност, пълна с униние — тъмни фасади и изпарения от химическата фабрика. Едгар се зарадва, че ме вижда отново. Той направо сияеше, потупваше ме по рамото, заведе ме в неговата стая, където на една от стените висеше голяма снимка на Брехт, под нея — китара и множество книги джобен формат, поставени върху лично от него направена лавица. Чух, че вън той се скара на хазяйката си, че не ме бе пуснала вътре, после се върна с ракия, разказа ми все още сияещ, че току-що спечелил цяло сражение в театралния съюз срещу тия „нехранимайковци“ от ХДС, а после ме покани да му разкажа всичко, което бях преживял, откакто не се бяхме виждали. Още като деца ние в продължение на дълги години бяхме играли заедно. Неговият баща беше учител по плуване, а след това беше пазач на игрището близо до нашата къща. Помолих го да ми спести приказките, обясних му накратко положението, в което се намирах, и после го помолих да ми осребри чека. Той се показа изключително мил, разбра всичко, даде ми веднага трийсет марки, изобщо не искаше да вземе чека, аз обаче го умолявах да го приеме. Струва ми се, че едва не се разплаках, докато настоявах да го вземе. Той го прибра, пообиди се, а аз го поканих да ни дойде на гости и да види моите тренировки. После ме изпрати до трамвайната спирка при пощата в Калк, но щом видях на другия край на площада свободно такси, изтичах до там, влязох в таксито и само зърнах отдалеч обърканото, обидено, бледо, едро лице на Едгар. За пръв път в живота си си позволявах да взема такси и ако изобщо някой човек е заслужавал някога такси, то това бях аз през онази вечер. Просто нямаше да издържа да прекося целия Кьолн с безкрайно бавния трамвай и да чакам още цял час, докато видя Мари. Таксито излезе близо осем марки, дадох на шофьора още петдесет пфенига бакшиш и побягнах нагоре по стълбището на нашия пансион. Мари се хвърли разплакана на врата ми, а и аз се разплаках. И двамата бяхме изпитали толкова страх, струваше ни се, че сме били разделени цяла вечност и сега бяхме прекалено отчаяни, за да се целуваме, само непрекъснато си шепнехме, че вече никога, никога няма да се разделяме, „докато смъртта ни раздели“ — прошепна Мари. После тя „се приготви“, както го наричаше — напудри се, начерви си устните и отидохме в една от кръчмичките на Венлоер щрасе, изядохме по две порции гулаш, купихме си една бутилка червено вино и се прибрахме в къщи.

Едгар никога не ми прости това пътуване с такси, После го виждахме често и ни помогна дори още веднъж с пари, когато Мари направи спонтанния аборт. Той никога не заговори за пътуването ми с такси, но в него остана малко недоверие, което и до днес не е изчезнало.

 

— Боже мой — каза баща ми високо и с нов тон в гласа, който ми бе чужд, — говори високо и ясно и си отвори очите. Вече няма да се хвана на този номер.

Аз отворих очи и го погледнах. Беше сърдит.

— Да не би да говоря? — попитах.

— Да — отговори той, — ти мърмориш под носа си, но единствените думи, които разбирам от време на време, са „мръсни милиони“.

— Та това е единственото, което можеш и трябва да разбереш.

— Разбрах и безкасов чек — каза още.

— Да, да — казах аз, — ела, седни пак и ми кажи какво си си представял под месечна подкрепа за една година.

Отидох при него, хванах го нежно за раменете и го притиснах в креслото. Той веднага стана отново и ние се оказахме съвсем близко един срещу друг.

— Аз пообмислих нещата — каза тихо, — ако не искаш да приемеш моето условие на солидно, контролирано обучение, а искаш да работиш тук… би трябвало всъщност — е, мисля, че двеста марки на месец би трябвало да ти стигнат.

Бях сигурен, че той искаше да каже двеста и петдесет или триста, но в последния момент каза двеста. Изглежда се беше изплашил от моето изражение и каза по-бързо, отколкото подхождаше на вида му:

— Генехолм говореше за това, че аскетизмът е основа на пантомимата.

Все още не казвах нищо. Само го гледах с „празни очи“ като марионетка от куклен театър на Клайст. Дори не бях ядосан, само смаян по някакъв начин, който превръщаше онова, което бях научил с труд — да имам празни очи, в мой естествен израз. Той се нервира, на горната му устна се появиха капчици пот. Първият ми изблик все още не беше гняв или огорчение, нито дори омраза, празните ми очи бавно се изпълниха със съчувствие.

— Мили тате — казах тихо, — двеста марки съвсем не са малко, както изглежда мислиш ти. Това е една хубава сума, не искам да споря с теб, но знаеш ли поне, че аскетизмът е скъпо удоволствие, във всеки случай онзи аскетизъм, за който говори Генехолм, защото той има предвид диета, а не аскетизъм, много постно месо и салати — най-евтината форма на аскетизма е глад, но гладен клоун — е, това е все пак по-добре от пиян клоун.

Отстъпих назад, беше ми толкова неудобно да стоя толкова близо до него и да го наблюдавам как капките пот по устните му наедряват.

— Виж какво — продължих, — да не говорим за пари, както подобава на джентълмени, а да говорим за нещо Друго.

— Но аз наистина искам да ти помогна — каза той отчаяно, — с удоволствие ще ти дам триста марки.

— Сега не искам да чувам нищо за пари — казах тогава, — исках само да ти обясня какво беше най-поразителното за мен в нашето детство.

— Какво? — попита той и ме погледна, сякаш очакваше смъртна присъда.

Той си мислеше, че ще започна да говоря за любовницата му, на която бе построил вила в Годесберг.

— Спокойно, спокойно — казах, — ще се учудиш. Най-поразителното в нашето детство беше познанието, че в къщи никога не получавахме достатъчно за ядене.

Той потръпна, когато казах ядене, преглътна, след това се засмя пресилено и попита:

— Искаш да кажеш, че никога не сте били истински сити?

— Точно това — отговорих спокойно, — ние никога не се насищахме истински, поне не в къщи. И до днес не знам, дали това бе от скъперничество или от принципност, бих предпочел да е било от скъперничество — но знаеш ли всъщност какво усеща едно дете, когато цял следобед е карало велосипед, играло е футбол или е плувало в Рейн?

— Предполагам апетит — каза той хладно.

— Не — казах аз, — глад. По дяволите, като деца знаехме само, че сме богати, много богати — но нищо не виждахме от тези пари — дори не се хранехме както трябва.

— Липсвало ли ви е някога нещо?

— Да — отговорих, — ще ти кажа: храна, а освен това и джобни пари. Знаеш ли какво ми се ядеше винаги като дете?

— Боже мой — промълви той боязливо, — какво?

— Картофи — отговорих. — Но мама тогава беше обзета от манията за отслабване — нали знаеш, тя винаги вървеше пред своето време — и у нас постоянно беше пълно с някакви глупави дърдорковци, от които всеки имаше своя теория за хранене, за съжаление в нито една от тях картофите нямаха положителна роля. Момичетата в кухнята понякога си варяха картофи, когато вас ви нямаше: варени необелени картофи с масло, сол и лук, понякога ни будеха и ние слизахме в кухнята по пижами и при условието, че ще мълчим, можехме да се наядем с картофи. Най-често в петък ходехме у семейство Винекен, там винаги имаше картофена салата и госпожа Винекен ни пълнеше чиниите. А у нас в панерчето винаги имаше много малко хляб, това бе срамна работа, нашето панерче, този проклет хрупкащ хляб като сухар, или няколко филийки, които „по здравословни причини“ бяха почти изсъхнали — когато отивахме у Винекенови и Едгар тъкмо беше купил хляб, майка му държеше хляба с лявата ръка на гърдите си, а с дясната режеше филии, които ние улавяхме и мажехме с мармалад от ябълки. Баща ми кимна вяло, поднесох му цигарите, той взе една, дадох му и огънче. Съчувствах му. Сигурно е ужасно за един баща да разговаря за първи път сериозно със сина си, чак когато е на двайсет и осем години.

— Мечтаех и за още хиляди други неща — продължих аз. — Например за бонбони, балони. Мама смяташе балоните за чисто разточителство. Вярно. Те са разточителство — но цялата ни мания по разточителство не би стигнала да изпрати като балон в небето всичките ви мръсни милиони. И тези евтини бонбони, за които мама имаше особено мъдри теории, с които доказваше, че са истинска, истинска отрова. Но в замяна на това тя не ни даваше по-хубави бонбони, които не бяха отровни, а не ни даваше никакви. В интерната всички се чудеха — казах тихо, — че единствено аз никога не се оплаквах от храната, изяждах си всичко и намирах яденето прекрасно.

— Ето, виждаш ли — каза той вяло, — значи в това все пак е имало нещо хубаво.

Думите му не прозвучаха много убедително, нито пък изразяваха задоволство.

— О — казах тогава, — напълно съм наясно с теоретичната педагогическа стойност на едно такова възпитание — но всичко това бе теория, педагогика, психология, химия — но и смъртно озлобление. Семейство Винекен знаех кога имат пари — в петък, а у семейство Шнивинд и Холерат — на първия и петнайсетия ден от месеца. Тогава имаше нещо специално, за всеки по едно дебело парче салам или някакъв сладкиш, а госпожа Винекен всеки петък ходеше сутринта на фризьор, защото тогава в ранните часове на вечерта… е, както би казал ти, се посвещаваха на богинята Венера.

— Какво? — извика баща ми. — Да не би да искаш да кажеш…

Той се изчерви и ме погледна, като неодобрително клатеше глава.

— Да — рекох аз, — това искам да кажа. Петък следобед децата се изпращаха на кино. Преди това им разрешаваха да ядат сладолед, така че поне за три часа и половина ги нямаше в къщи, когато майката се връщаше от фризьор и бащата се прибираше с плика със заплатата. Ти знаеш, работническите жилища не са толкова големи.

— Искаш да кажеш — каза баща ми, — искаш да кажеш, че вие сте знаели защо изпращат децата на кино?

— Разбира се не съвсем точно — отговорих, — и по-голямата част разбрах по-късно, когато се замислих за това — а едва много по-късно разбрах защо госпожа Винекен така трогателно се изчервяваше, когато се връщахме от киното и ядяхме картофена салата. По-късно, когато господин Винекен стана пазач на игрището, нещата се промениха — тогава си беше повече в къщи. Като момче забелязвах само, че й ставаше някак неудобно — и чак по-късно разбрах защо. Но в едно жилище, което се състоеше от една голяма стая и една кухня, и с три деца — те просто нямаха друга възможност.

Баща ми бе толкова потресен, че се уплаших, че ще му се стори неподходящо да заговорим пак за пари. Той приемаше нашата среща като трагична, но вече започна малко да се наслаждава на тази трагика на едно ниво на благородно страдание. А свикнеше ли с това, трудно щеше да се поднови разговорът за онези триста марки на месец, които ми бе предложил. С парите става като с „плътските желания“. Никой не говори откровено за тях, никой не мисли откровено за тях. Парите се смятат — както казваше Мари за „плътските желания“ на свещениците — или за „сублимирани“, или за вулгарни, но никога за такива, каквито са всъщност: храна или такси, кутия цигари или стая с баня.

Баща ми страдаше, това бе явно и потресаващо. Той се обърна към прозореца, извади носната си кърпа и изтри няколко сълзи. Още никога не бях виждал това: да плаче и наистина да използва носната си кърпа. Всяка сутрин той получаваше две чисти току-що изгладени носни кърпи, а вечер ги хвърляше малко поизмачкани, но съвсем чисти в коша в банята. На времето, понеже нямаше сапун за пране, майка ми бе водила поради пестеливостта си дълги дискусии с него не може ли да носи поне два или три дни носните си кърпи. „Само ги мъкнеш със себе си и те никога не са наистина изцапани — а нали трябва да съзнаваш отговорността си пред обществото, пред народа!“ Тя припомняше лозунга „Борба с разточителството“ и „Пазете всеки пфениг“. Но моят баща — един единствен път, доколкото мога да си спомня — енергично се възпротиви и настоя да получава и занапред всяка сутрин своите току-що изгладени носни кърпи. Никога не бях виждал по него някаква капчица или прашинка, изобщо нещо, заради което трябваше да се употреби носна кърпа. Сега той стоеше до прозореца и изтриваше не само сълзи, а попиваше с кърпата си и нещо толкова вулгарно като потта от горната си устна. Бързо отидох в кухнята, понеже той продължаваше да плаче, чух го дори на няколко пъти да изхлипа. Прекалено малко са хората, които човек би искал да има пред себе си, когато плаче. И аз си помислих, че в случая собственият ти син, когото почти не познаваш, е най-неподходящият свидетел. Самият аз можех да плача само пред един човек, пред Мари, а не знаех дали любовницата на баща ми бе такава, че той да може да плаче пред нея. Виждал я бях само веднъж, бе ми се сторила мила и хубава, а също и приятно глупавичка, но доста много бях чувал за нея. Роднините ни я бяха описали като алчна за пари, но в нашия род за алчен се смяташе всеки, който бе толкова безсрамен да припомни това, че всеки човек от време на време си купува нещо за ядене, за пиене и обувки. Този, който смята цигарите, топлата вана, цветята, ракията за жизнено необходими, със сигурност ще попадне в хрониката като „луд разхитител“. Предполагам, че една любовница е скъпо удоволствие: тя трябва да си купува чорапи, рокли, трябва да плаща наем и винаги да е в добро настроение, което е възможно само при „напълно уредено финансово положение“, както би се изразил баща ми. Когато той отива при нея след смъртно скучните заседания на управителния съвет, тя би трябвало да е в добро настроение, да ухае хубаво, да е била на фризьор. Не можех да си представя, че е алчна. Вероятно е била просто скъпа, а това в нашия род е равнозначно с алчна. Когато градинарят Хенкелс, който понякога помагаше на стария кочияш, с учудваща скромност изведнъж ни обърна внимание, че тарифата за помощни работници „всъщност от три години“ е по-висока от заплатата, която получаваше при нас, майка ми с пронизителен глас изнесе двучасова лекция за „алчността на някои хора“. Веднъж дала на раздавача двадесет и пет пфенига като новогодишен бакшиш и се бе възмутила, когато на следващия ден намери тези двадесет и пет пфенига в един плик в пощенската кутия с една бележка, на която раздавачът бе написал: „Не мога да понеса да ви ограбвам, уважаема госпожо.“ Естествено тя познаваше един държавен секретар в министерството на пощите, на когото веднага се оплака от „алчния и дързък човек“.

 

Бързо отидох в кухнята, заобиколих локвата от кафе, минах през антрето и влязох в банята, извадих запушалката на ваната и се сетих, че за първи път от години се бях къпал без да изпея поне лавретанската литания. Запях тихо Tantum Ergo, като същевременно с душа измивах остатъците от пяна по изпразващата се вана. Опитах и Лавретанската литания, винаги бях обичал онова еврейско момиче Мириям и понякога дори почти вярвах в него. Но и лавретанската литания не ми помогна, сигурно беше много католическа, а мен ме беше яд на католицизма и католиците. Реших да се обадя на Хайнрих Белен и Карл Емондс. С Карл Емондс не си говорихме от страхотния скандал преди две години — не си бяхме и писали. Той постъпи подло с мен, по един много глупав начин: бях разбил сурово яйце в млякото на неговия малък едногодишен син Грегор, когато трябваше да го гледам, за да могат Карл и Сабина да отидат на кино, а Мари — на вечерната си сбирка. Сабина ми бе поръчала в десет часа да позатопля млякото, да го налея в шишето с биберона и да го дам на Грегор, но тъй като момченцето ми се виждаше бледо и слабичко (то дори не плачеше, а едва-едва мънкаше трогателно под носа си), помислих, че едно сурово яйце в млякото би му било от полза. Докато млякото се топлеше, аз носех детето на ръце из кухнята и му повтарях: „Яйчице, какво ще си хапне нашето момченце, какво ще му дадем сега — едно яйчице“ и продължавах така, после разбих яйцето, разбих го с миксера и го сложих в млякото на Грегор. Другите Деца на Карл спяха дълбоко, аз бях необезпокояван с Грегор в кухнята и когато му дадох шишето, имах чувството, че яйцето в млякото му харесваше. Той се усмихваше, а след това веднага заспа без дълго да хленчи. Когато после Карл се върна от киното, видя в кухнята черупките от яйцето, дойде в хола, където аз седях със Сабина, и каза: „Добре си направил, че си си опържил едно яйце.“ Аз му казах, че не аз съм изял яйцето, а съм го дал на Грегор — и веднага избухна луда разправия и ругатни. Сабина изпадна в истерия и ме нарече „убиец“, Карл ми крещеше: „Кретен такъв, курвар!“, това така ме вбеси, че аз пък го нарекох „тъп даскал“, взех си палтото и си тръгнах, изпълнен с гняв. Той изкрещя след мен е коридора: „Безотговорен тип такъв!“, а аз му отговорих: „Истеричен еснаф, жалък задник.“ Аз наистина обичам деца, мога добре да се оправям с тях, особено с бебета, не мога да си представя обаче, че едно яйце ще навреди на едно едногодишно дете, но че Карл ме нарече курвар, ме обиди повече, отколкото че Сабина ме нарече „убиец“. От една ядосана майка в края на краищата можеше да се очаква много и да й се прости, но Карл знаеше много добре, че не бях курвар. Нашите отношения бяха по един идиотски начин напрегнати, защото в дъното на душата си той намираше „свободния ми начин на живот“ за „прекрасен“, а мен в дъното на моята душа ме привличаше неговият еснафски начин на живот. Никога не можах да му обясня колко ужасно еднообразен бе моят живот, колко педантично протичаше с пътуване с влак, хотели, тренировки, представления, игра на „Не се сърди човече“ и пиене на бира — и колко ме привличаше животът, който той водеше точно поради неговата еснафщина. А той мислеше естествено като всички, че ние нарочно не искаме деца, спонтанните аборти на Мари му се виждаха „подозрителни“, не знаеше колко много искахме да имаме деца. Въпреки всичко това телеграфически го бях помолил да ми се обади по телефона, но нямах намерение да го доя. Междувременно имаше вече четири деца и беше зле с парите.

Измих ваната още веднъж, излязох тихо в антрето и погледнах през отворената врата на дневната. Баща ми отново стоеше с лице към масата и вече не плачеше. С червения си нос, с влажните, покрити с бръчки страни, той приличаше на старик, който зъзне, по един изненадващ начин празен и почти глупав. Налях му малко коняк и му занесох чашата. Той я взе и я изпи. Изненадващо глупавият израз на лицето му остана, в начина, по който изпразни чашата и ми я върна безмълвно, с безпомощен умоляващ поглед, имаше нещо почти тъповато, което още никога не бях виждал у него. Изглеждаше като някой, който не се интересува от нищо, наистина от нищо, само от криминални романи, от определена марка вино и от тъпи вицове. Беше оставил на масата смачканата си и влажна носна кърпа и това изключително за него нарушение на добрия тон ми се стори проява на упорство — както става с някое невъзпитано дете, на което вече хиляди пъти е внушавано, че кърпи за нос не се слагат на масата. Налях на баща си още малко коняк, той го изпи и направи движение, което можеше да се изтълкува приблизително като „Моля те, донеси ми палтото“. Не реагирах. Трябваше по някакъв начин да го върна отново към парите. Не ми хрумна нищо по-добро от това да извадя моята една марка от джоба и да започна да жонглирам с нея — пусках я да се търкаля по протегнатата си дясна ръка, а после я връщах обратно. Интересът, с който проследи този трик, предизвика у него една доста измъчена усмивка. Подхвърлих монетата почти до тавана, хванах я, но той повтори отново своя ням жест: „Моля те, палтото ми.“ Подхвърлих марката още веднъж, хванах я с месестия палец на десния си крак и я повдигнах почти до носа му. Той направи обаче сърдито движение и изръмжа:

— Остави това.

Свих рамене и излязох в антрето, взех палтото и шапката му от гардероба. Вече стоеше до мен, помогнах му, вдигнах ръкавиците му, които бяха паднали от шапката, и му ги подадох. Той отново щеше да се разплаче, правеше някакви комични движения с носа и устните си и ми прошепна:

— Не можеш ли да ми кажеш и нещо мило?

— Мога — казах тихо, — беше мило от твоя страна, че сложи ръка на рамото ми, когато тези идиоти ме осъдиха — и беше особено мило, че спаси живота на госпожа Винекен, когато слабоумният майор искаше да я застреля.

— Ах! — каза той. — Почти бях забравил всичко това.

— Много мило — рекох, — че си го забравил, аз не съм го забравил.

Погледна ме и безмълвно ме умоляваше да не споменавам името на Хенриета, въпреки че аз имах намерението да го попитам, защо не е бил така мил да й забрани да замине в противовъздушната защита. Кимнах и той разбра: няма да заговоря за Хенриета. Сигурно на заседанията на управителния съвет седи и си рисува човечета на хартията, а понякога някое Х, още едно, понякога може би дори пълното й име: Хенриета. Той не беше виновен, само бе по някакъв начин глуповат и не можеше да разбере дали трагедията е била последствие или причина. И аз не знаех. Той беше толкова фин, крехък и среброкос, изглеждаше толкова добър и нито веднъж не ми изпрати милостиня, когато бях с Мари в Кьолн. Какво правеше този мил човек, моят баща, толкова твърд и силен, защо говореше по телевизията за обществени задължения, за държавно съзнание, за Германия, дори за християнство, в което според самия него въобще не вярваше, и то говореше така, че човек се чувстваше принуден да му вярва? Това можеха да бъдат само парите, и то не конкретните, с които човек купува мляко и пътува с такси, издържа любовница и ходи на кино — а само абстрактните пари. Страхувах се от него, и той се страхуваше от мен: и двамата знаехме, че не бяхме реалисти, и двамата презирахме онези, които говореха за „реална политика“. Ставаше въпрос за много повече от онова, което онези глупаци можеха да разберат. Четях го в очите му — той не можеше да даде парите си на един клоун, който с тях щеше да прави само едно: да ги харчи, точно обратното на онова, което човек трябваше да прави с парите. И аз знаех, че дори и да ми беше дал един милион, аз пак щях да ги изхарча, а харченето на пари за него беше равнозначно на разточителство.

Докато чаках в кухнята и в банята, за да го оставя сам да се наплаче, се надявах, че ще бъде толкова потресен, че щеше да ми даде голяма сума без тъпите условия, но сега четях в очите му, че не можеше да направи това. Той не бе реалист, и аз не бях такъв, и двамата знаехме, че другите с цялата им тривиалност бяха само реалисти, глупави като всички марионетки, които хиляди пъти се хващат за яките и въпреки това не откриват конците, които ги движат.

Кимнах още веднъж, за да го успокоя съвсем — няма да говоря нито за пари, нито за Хенриета, но аз мислех за нея по един начин, който ми се струваше неподобаващ, представях си я как щеше да изглежда сега на тридесет и три години, вероятно вече разведена с някой индустриалец. Не можех да си представя, че би участвала в този кич с флиртове и партита и „да се държи здраво за християнството“, да виси по разни комитети и „да бъде особено мила с онези от ГСДП, защото иначе ще получат още повече комплекси“. Можех да си я представя само отчаяна, да прави нещо, което реалистите щяха да смятат за снобско, защото им липсва фантазия. Например да излее коктейла в яката на някой носител на председателска титла или би се блъснала с колата си в мерцедеса на някой озъбен лицемер. Какво можеше да прави всъщност, след като не можеше да рисува или да върти грънци на грънчарско колело. Тя го усещаше, както го усещам аз, навсякъде, където се проявява живот, тази невидима стена, зад която парите преставаха да се харчат и съществуваха само като цифри в декоративна фасада. Освободих пътя на баща си. Той отново започна да се поти и ми дожаля за него. Върнах се бързо в хола, взех мръсната носна кърпа от масата и я пъхнах в джоба на палтото му. Майка ми можеше да стане много неприятна, ако при ежемесечната проверка някоя кърпа липсваше, щеше да обвини момичетата в кражба или небрежност.

— Да ти поръчам ли такси? — попитах.

— Не — отвърна, — ще повървя малко пеша. Шофьорът ме чака близо до гарата.

Той мина покрай мен, аз отворих вратата, придружих го до асансьора и натиснах бутона. Извадих още веднъж марката от джоба си, сложих я на протегнатата си лява ръка и я погледнах. Баща ми извърна поглед с отвращение и поклати глава. Помислих се, че можеше поне да извади портфейла си и да ми даде петдесет, сто марки, но болката, благородството и осъзнаването на трагичното му положение го бяха издигнали до такава висота на облагородяването, че всяка мисъл за пари му се струваше отвратителна, моите опити да му припомня за тях, му се виждаха светотатство. Държах му вратата на асансьора отворена, той ме прегърна, изведнъж започна да ме души, захихика и ми каза:

— Ти наистина миришеш на кафе — жалко, с удоволствие щях да ти направя едно хубаво кафе — аз мога това.

Отдели се от мен, качи се в асансьора и преди той да потегли, го видях вътре как натиска бутона и се усмихва лукаво. Продължих да стоя и наблюдавах как цифрите просветваха: четири, три, две, едно — после червената лампичка изгасна.