Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (24)

24

Когато телефонът иззвъня, за няколко секунди бях объркан. Бях се изцяло концентрирал да не пропусна звънеца на вратата и да отворя на Лео. Оставих китарата, вторачих се в звънящия апарат, взех слушалката и казах:

— Ало?

— Ханс — каза Лео.

— Да — отвърнах аз, — хубаво е, че ще дойдеш.

Той замълча, изкашля се, не познах веднага гласа му. Той каза:

— Парите за теб са у мен.

Парите прозвуча странно. Изобщо Лео има странни представи за парите. Той е почти напълно без никакви потребности, не пуши, не пие, не чете вечерни вестници и ходи на кино само когато най-малко седем души, на които има пълно доверие, му препоръчат филма като достоен за гледане; това се случва веднъж на две, три години. Предпочита да ходи пеша, отколкото да пътува с трамвая. Когато каза парите, настроението ми веднага отново спадна. Ако беше казал малко пари, щях да знам, че са две до три марки. Сподавих уплахата си и попитах с прегракнал глас:

— Колко?

— О — каза той, — шест марки и седемдесет пфенига. За него те бяха много, мисля, че за това, което се нарича лични нужди, за него тези пари биха стигнали за две години — от време на време някой перонен билет, ролка ментови бонбони, един грош за някой просяк, на него не му трябваше дори кибрит и ако все пак си купеше една кутийка, за да има под ръка да услужи с огънче на „началници“, щеше да му стигне за една година и дори ако го носеше една година в себе си, той щеше да изглежда като нов. Естествено от време на време трябваше да ходи на фризьор, но тези пари той взимаше сигурно от „сметката за следването“, която му бе открил баща ни. По-рано даваше понякога пари за билети за концерт, но най-често майка ни му даваше безплатни билети. Богатите хора получават много повече неща като подарък, отколкото бедните, а което трябва да купят, го намират най-често по-евтино. Майка ми имаше цял каталог на ангросисти — можех да допусна, че дори и пощенските марки купуваше по-евтино. Шест марки и седемдесет пфенига — за Лео това бе внушителна сума. За мен също, в момента — но вероятно той още не знаеше, че аз — както го наричахме в къщи — „в момента бях без приходи“. Казах:

— Добре, Лео, много ти благодаря, донеси ми и една кутия цигари, когато дойдеш.

Чух го да кашля, не отговори и аз попитах:

— Чуваш ли ме? А?

Може би се беше обидил, че веднага го накарах да ми донесе цигари от неговите пари.

— Да, да — каза тогава, — само че… — той се запъна, заекна: — Трудно ми е да ти го кажа… не мога да дойда.

— Какво? — извиках аз. — Не можеш да дойдеш ли?

— Вече е девет без петнайсет — отвърна той, — а в девет трябва да съм се прибрал.

— А ако закъснееш? — попитах. — Ще те отлъчат от църквата ли?

— Ах, остави това — каза обиден.

— Не можеш ли да помолиш за отпуск или нещо такова?

— Не по това време — отговори той, — трябваше да го направя на обяд.

— А ако просто закъснееш?

— Ще ми наложат строга адхортация! — каза тихо.

— Звучи ми като градина — казах аз, — ако не съм забравил латински.

Той се позасмя.

— По-скоро на градинска ножица — обясни, — доста е неприятно.

— Е, добре — казах тогава. — Не искам да те принуждавам да понасяш такъв неприятен разпит, Лео, но имам нужда от някой.

— Много е сложно — отговори той, — трябва да ме разбереш. Една адхортация бих понесъл, но ако през тази седмица получа още една, ще бъде нанесено в документите ми и ще трябва да отговарям пред скрутиниума.

— Къде? — попитах. — Моля те, кажи го по-бавно.

Той въздъхна, промърмори нещо и каза съвсем бавно:

— Скрутиниум.

— По дяволите, Лео — рекох аз, — това звучи, сякаш разкъсваш насекоми. И „в документите“ — това е като П. П. 9. на Ана. Там също веднага вписваха всичко в документите, като при осъжданите.

— За бога, Ханс — възмути се той, — да не искаш през малкото минути, с които разполагаме, да се разправяме за нашата възпитателна система?

— Щом ти е толкова неприятно, няма. Но сигурно има пътища — искам да кажа заобиколни пътища, да прескочиш оградата или нещо подобно, както при П. П. 9. Искам да кажа, че и при най-строгите системи сигурно има вратички.

— Да — отвърна той, — има, както при военните, но аз ги ненавиждам. Искам да вървя по правия път.

— Не можеш ли заради мен да преодолееш ненавистта си и веднъж да прескочиш оградата?

Въздъхна и аз можех да си представя как си клати главата.

— Не можеш ли да почакаш до утре? Искам да кажа, че мога да избягам от лекция и да дойда към девет при теб. Толкова ли е належащо? Или веднага заминаваш пак?

— Не — отвърнах. — Ще остана известно време в Бон. Дай ми поне адреса на Хайнрих Белен, искам да му се обадя по телефона и може да дойде от Кьолн или където се намира сега. Защото аз съм наранен, е коляното, без пари съм, без ангажименти — и без Мари. Във всеки случай и утре все още ще съм ранен, без пари, без ангажименти и без Мари — значи не е належащо. Но може би Хайнрих междувременно е станал пастор и има мотопед. Чуваш ли ме още?

— Да — отговори той вяло.

— Моля те — продължих аз, — дай ми адреса му и телефонния му номер.

Той мълчеше. Въздишката му беше като на някой, който беше седял сто години в изповедалнята и бе въздишал заради греховете и глупостта на човечеството.

— Е, добре — каза накрая с явно усилие. — Значи не знаеш?

— Какво не знам? — извиках. — За бога, Лео, говори ясно.

— Хайнрих вече не е свещеник — каза той тихо.

— Аз мисля, че човек си остава свещеник, докато диша.

— Естествено — отвърна ми, — искам да кажа, че вече не е на служба. Махна се, от месеци изчезна безследно.

Той изцеди всичко това с мъка от себе си.

— Е — казах аз, — ще се появи отново. — После се сетих нещо и попитах: — Сам ли е?

— Не — отвърна Лео строго, — изчезна с едно момиче. — Това прозвуча, сякаш беше казал: „Заболя от чума!“

Стана ми жал за момичето. Тя сигурно е католичка и за нея сигурно е много неприятно да живее с бивш свещеник някъде в някоя колибка и да изтърпява детайлите на „плътските желания“, а наоколо бельо, гащи, тиранти, чинийки с фасове, употребени билети за кино и начало на недостиг на пари, а когато момичето слиза по стълбите надолу, за да купи хляб, цигари или бутилка вино, свадливата хазяйка отваря вратата и то дори не може да извика: „Мъжът ми е артист да артист!“ Беше ми жал и за двамата, за момичето повече, отколкото за Хайнрих. В такъв случай, когато става дума не само за някой незначителен, а дори за ненадежден капелан, църковните власти са сигурно много строги. За тип като Зомервилд сигурно щяха да си затворят очите. Той нямаше икономка с жълтеникава кожа на краката, а хубава, цъфтяща персона, която наричаше Мадалена, прекрасна готвачка, винаги поддържана и весела.

— Е, добре — примирих се, — тогава засега той отпада за мен.

— Боже мой — каза Лео, — колко си хладнокръвен, просто не мога да проумея.

— Нито съм епископ на Хайнрих, нито съм сериозно заинтересован от тази работа — отвърнах аз. — Само подробностите ме тревожат. Имаш ли поне адреса или телефонния номер на Едгар?

— Имаш предвид Винекен ли?

— Да — отговорих. — Спомняш си още Едгар, нали? В Кьолн се срещнахте у нас, а по-рано винаги играехме у семейство Винекен и ядяхме картофена салата.

— Да, естествено — каза той, — естествено, спомням си, но Винекен не е в страната, доколкото знам. Някой ми разказа, че заминал с научна цел, с някаква комисия, в Индия или Тайланд, не знам точно.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Доста сигурен — отговори той. — Да, сега си спомням, Хериберт ми го разказа.

— Кой? — изревах аз. — Кой ти го разказа?

Замълча, дори не го чувах вече да въздиша и сега знаех защо не искаше да дойде при мен.

— Кой? — изкрещях още веднъж, но той не ми отговори.

Отлично бе усвоил това покашляне като в изповедалня, което чувах понякога, когато чаках Мари в църквата.

— По-добре — казах тихо, — не идвай и утре. Жалко ще е да пропуснеш лекцията. Остава да ми кажеш, че си видял и Мари.

Явно се бе научил само на въздишки и покашляне. Сега отново въздъхна, дълбоко, нещастно, дълго.

— Няма нужда да ми отговаряш — казах аз, — само поздрави оня симпатяга, с който днес два пъти си говорих по телефона.

— Щрюдер ли? — попита тихо.

— Не знам как се казва, но беше толкова мил по телефона.

— Но него никой не го взима на сериозно — каза, — той е, той е така да се каже по милост тук. — Лео действително успя да изтръгне една усмивка: — Понякога се промъква до телефона и говори глупости.

Станах, погледнах през една от пролуките на пердето към часовника долу на площада. Беше девет без три минути.

— Сега трябва да вървиш — казах аз, — иначе ще ти пишат в документите. И утре не пропускай лекцията.

— Но, разбери ме! — помоли се той.

— По дяволите! — казах аз. — Разбирам те. Прекалено добре.

— Що за човек си ти всъщност? — попита той.

— Аз съм клоун — отговорих, — и събирам моменти. Чао.

Затворих телефона.