Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (10)

10

Много добре знаех, че Кинкел бе изненадващо мил с мен. Дори мисля, че би ми дал пари, ако го бях помолил за това. Дрънканиците му за метафизика с пура в устата и внезапното му обиждане, когато заговорих за мадоните му, всичко това ми бе противно. Вече не исках да имам нищо общо с него. Нито с госпожа Фредебойл. Да вървят по дяволите! А на Фредебойл при първа възможност ще му зашия един шамар. Безсмислено е човек да се бори с него с „духовни оръжия“. Понякога съжалявам, че вече няма дуели. Спорът между Цюпфнер и мен, заради Мари, щеше да се разреши само с дуел. Беше отвратително, че я бяха отвели в един хановерски хотел с разни принципи за ред, писмени декларации и тайни съвещания по цели дни. След втория спонтанен аборт Мари бе толкова съсипана, нервна, постоянно тичаше в църквата и се дразнеше, когато в свободните ми вечери не отивах с нея на театър, на концерт или на някой рецитал. Когато й предложих както по-рано да играем на „Не се сърди човече“, да пием чай и да се излежаваме на леглото по корем, тя се дразнеше още повече. Всъщност всичко започна с това, че тя играеше с мен на „Не се сърди човече“ само от любезност, за да ме успокои или да е мила с мен. Вече не ходехме заедно на онези филми, които толкова обичах да гледам: тези, които са разрешени за шестгодишни.

Мисля, че няма никой на света, който да разбира един клоун, дори един клоун не разбира другия, между тях винаги съществува завист или зложелателство. Мари почти ме разбираше, но напълно не ме разбра никога. Тя смяташе винаги, че като „творческа личност“ трябвало да проявявам „изключителен интерес“ да възприемам колкото се може повече култура. Грешка. Естествено, веднага бих взел такси, ако научех, че през свободната ми вечер някъде се играе Бекет, бих ходил и от време на време на кино, ако се позамисля, дори често, и винаги само на филми, които са разрешени и за шестгодишни. Мари никога не можа да разбере това, голяма част от католическото й възпитание се състоеше именно само от психологическа информация и някакъв мистично украсен рационализъм, в рамките на „Оставете ги да играят футбол, за да не мислят за момичета“. При това аз толкова обичах да мисля за момичета, а по-късно само за Мари. Понякога дори ми се струваше, че приличам на чудовище. Обичам да ходя на тези филми за шестгодишни, защото в тях няма нищо от онзи кич на възрастните за изневери и разводи. Във филмите за изневери и разводи винаги нечие щастие играе много голяма роля. „Направи ме щастлива, мили“ или „Нима ще попречиш на моето щастие?“ Под щастие, което трае повече от една секунда, може би две, три, не мога нищо да си представя. С удоволствие гледам и истински филми за курви, но те са толкова малко. Повечето са така претенциозни, че човек въобще не забелязва, че са филми за курви. Има още една категория жени, които не са нито курви, нито съпруги, това са състрадателните жени, но във филмите тях ги пренебрегват. Във филмите, които са разрешени за шестгодишни, най-често гъмжи от курви. Никога не можах да разбера какво си мислят комисиите, които категоризират филмите, като допускат такива филми за деца. Жените в тези филми са или по природа курви или са такива само в социологичен смисъл, но почти никога не са състрадателни. В дивия запад в някаква кръчма блондинки танцуват кан-кан, сурови каубои, златотърсачи или трапери, които цели две години са прекарали в самота в търсене на скункси, наблюдават хубавите, млади блондинки как танцуват кан-кан, но когато тези каубои, златотърсачи и трапери тръгнат после след момичетата и искат да отидат с тях в техните стаи, най-често им затварят вратата под носа или някоя брутална свиня безпощадно ги поваля. Струва ми се, че с това искат да изразят нещо като добродетелност. Безсърдечие, когато състраданието би било единственото човечно нещо. Нищо чудно, че тогава клетите дяволи започват да се бият, да стрелят — също като футболните мачове в интерната, само че понеже са възрастни мъже, са по-коравосърдечни. Не разбирам американския морал. Мисля си, че там една състрадателна жена биха изгорили като вещица, жена, която се отдава на мъжа не за пари и не от страст, а само от състрадание към мъжката природа.

Особено тягостни ми се струват филмите за хора на изкуството. Те се правят най-често от хора, които биха дали на Ван Гог за една картина дори не цял, а само половин пакет тютюн и по-късно биха съжалили и за него, защото ще им е станало ясно, че той е щял да им я даде и за една лула тютюн. Във филмите за хора на изкуството страданието на артистичната душа, нищетата и борбата с демона винаги се пренасят в миналото. Един жив човек на изкуството, който няма цигари, не може да купи обувки за жена си, не е интересен за режисьорите, защото не са минали още три поколения дърдорковци, които да им потвърдят, че той е гений. Едно поколение дърдорковци няма да им е достатъчно. „Неукротимите търсения на творческата душа.“ Дори Мари вярваше в това. Вярно, има нещо подобно, само трябва да се нарече другояче. Един клоун се нуждае от отдих, илюзия за това, което другите хора наричат почивка. Но тези други хора не разбират, че илюзията за почивка за един клоун се състои в това да забрави работата си, те не го разбират, защото се занимават с тъй нареченото изкуство, което отново за тях е напълно естествено, едва през тяхната почивка след работно време. Голям проблем са хората, свързани с изкуството, които не мислят за нищо друго освен за изкуството, но не се нуждаят от почивка след работа, защото те не работят. И когато някой започне да провъзгласява такъв човек, свързан по този начин с изкуството, за човек на изкуството, се пораждат най-мъчителни недоразумения. Любителите на изкуството започват да се занимават с изкуство точно тогава, когато истинският човек на изкуството има чувството, че е в нещо като почивка. В повечето случаи те безпогрешно улучват нерва. В тези две, три, до пет минути, когато човекът на изкуството забравя за изкуството, тъкмо тогава любителите на изкуството започват да се занимават с Ван Гог, Кафка, Чаплин или Бекет. В такива моменти направо ми се иска да се самоубия — когато започна да мисля за онова нещо, което върша с Мари, или за бира, за падащи листа през есента, за „Не се сърди човече“ или за нещо кичово, може би и за нещо сантиментално, някой Фредебойл или Зомервилд започва да говори за изкуство. Точно в този момент, когато имам невероятното чувство на възторг, че съм съвсем нормален, нормален по онзи еснафски начин като Карл Емондс, Фредебойл или Зомервилд започват да дрънкат за Клодел или Йонеско. Нещо такова има и в Мари, по-рано по-малко, но в последно време повече. Забелязах го, когато разказвах, че ще започна да пея песни с китара. То засягало, както тя каза, нейния естетически инстинкт. Почивката на човека, любител на изкуството, е работното време на един клоун. Всички знаят какво е почивка след работно време, от високоплатения мениджър до най-обикновения работник, дали тези момчета пият бира или стрелят мечки в Аляска, дали събират пощенски марки, импресионисти или експресионисти (едно е сигурно, който събира изкуство, не е човек на изкуството). Още начинът, по който си палят цигарата през вечерната почивка, определеното изражение на лицето им може да ме накара да побеснея, защото прекалено добре познавам това чувство и постоянно завиждам на ония, които го имат. И за един клоун има мигове на отдих — тогава той може да си опъне краката и за половин цигара време знае какво е почивка след работа. Убийствена е обаче тъй наречената ваканция — другите явно я ползват за три, четири, шест седмици! Мари се опита няколко пъти да ми създаде това усещане, отивахме на морето, обикаляхме из вътрешността на страната, ходехме на бани, на планина, още на втория ден аз се разболявах, целият се изприщвах и душата ми се изпълваше с мисли за самоубийство. Мисля, че бях болен от завист. Тогава на Мари хрумна ужасната мисъл да прекара ваканцията с мен в някакъв курорт, където почиват хора на изкуството. Естествено там беше пълно с хора, занимаващи се с изкуство и още първата вечер аз се сбих с един слабоумен, който играе важна роля във филмовата индустрия, и ме оплете в разговор за Грок и Чаплин и за шута в драмите на Шекспир. Не само ме набиха хубаво (тези любители на изкуството, които успяват да живеят добре от артистични професии, всъщност не работят и пращят от сили), но и се разболях от тежка жълтеница. Но щом се измъкнахме от тая страхотна дупка, бързо оздравях.

Това, което ме безпокои, е неспособността ми да се ограничавам или, както би казал моят импресарио Цонерер, да се концентрирам. Моите номера са голяма смесица от пантомима, артистичност, клоунади — мога да бъда добър Пиеро, но мога да бъда и добър клоун, и често сменям номерата си. Сигурно бих живял години наред от номерата си „Католическа и евангелистка проповед“, „Заседание на управителния съвет“, „Улично движение“, но след като изиграя един номер десет или двайсет пъти, той ми става толкова скучен, че посред изпълнението започвам да се прозявам, буквално трябва с изключително напрягане да управлявам мускулите на лицето си. Аз самият си доскучавам. Като си представя, че има клоуни, които цели трийсет години изпълняват едни и същи номера, сърцето ми така се свива, като че ли са ме осъдили да изям с една лъжица цял чувал брашно. Когато правя нещо, то трябва да ми доставя удоволствие, иначе се поболявам. Изведнъж ми хрумва, че бих могъл и да жонглирам или да пея: но това е само претекст, за да се измъкна от ежедневните тренировки. Най-малко четири, по възможност шест часа тренировка, а още по-добре и повече. През изминалите шест седмици бях изоставил това и се задоволявах с няколко стойки на глава, на ръце и няколко премятания и малко гимнастика върху гумения дюшек, който носех винаги със себе си. Сега раненото ми коляно бе добро извинение да лежа на кушетката, да пуша цигари и да се самосъжалявам. Последната ми пантомима „Министерска реч“ беше много добра, но не ми се щеше да стигам до окарикатуряване и не излязох от определените граници. Всичките ми лирични опити бяха пропаднали. Още никога не бях успял да представя човешкото, без да се получи ужасен кич. Номерата ми „Танцуваща двойка“ и „Отиване на училище и връщане от училище“ бяха поне артистични и сносни. Но когато после опитах с „Животът на един мъж“, пак изпаднах в окарикатуряване. Мари беше права като определи моите опити да пея песни с китара като опит за бягство. Най-добре ми се удава представянето на ежедневни абсурди: наблюдавам, събирам тези наблюдения, степенувам ги и ги коренувам, но не с тази степен, с която съм ги степенувал. На всяка по-голяма гара сутрин пристигат хиляди хора, които работят в града — и хиляди, които работят извън града, заминават от него. Защо тези хора просто не си разменят работните места? Или дългите колони от коли, които се мъчат да се разминат по време на най-усиленото движение на уличния трафик. Размяна на работните места или местоживеенето и цялата тази излишна гадост, драматичното даване на път на полицаите би могло да се избегне: по кръстовищата би било толкова тихо, че там би могло да се играе „Не се сърди човече“. От тези наблюдения направих пантомима, при която работя само с ръце и крака, лицето ми остава в центъра неподвижно и снежно бяло, и при това успявам да създам с моите четири крайници впечатление на главоломно преминаване на чудовищни разстояния. Целта ми е: възможно най-малко, най-добре никакви реквизити. В пантомимата „Отиване на училище и връщане от училище“ аз нямам нужда дори от училищна чанта. Достатъчна е ръката, която я държи. Аз пресичам улицата тичешком в последния миг под носа на бясно дрънчащите трамваи, мятам се в автобусите, скачам от тях в движение, зазяпвам се във витрините, драскам с тебешир по стените на къщите различни нелепости с граматични грешки, заставам закъснял пред освирепелия учител, свалям чантата от рамо и се настанявам на чина. Даваше ми се да пресъздам трогателното в детската природа: в живота на едно дете баналното придобива огромни размери, за него то е чуждо, неподредено, винаги трагично. И като дете, детето никога няма отдих: то получава своя отдих едва след като у него се внедрят „принципите за ред“. С фанатично усърдие изследвам всяка от различните прояви при изтичане на работното време: как работникът пъха в джоба си плика с надницата и после се качва на моторетката си, как борсовият спекулант най-сетне оставя телефонната слушалка, прибира бележника си в чекмеджето и го заключва или пък някаква продавачка на хранителни продукти сваля престилката си, измива си ръцете и оправя пред огледалото косата и устните си, после взима чантата си — и заминава. Всичко това е толкова човечно, че аз често се чувствам истински изрод, понеже мога да изпълнявам края на работния ден само на сцената. Разговарях с Мари за това, дали и някое животно може да има почивка след работното време — някоя преживяща крава или пък някое магаре, застанало полузаспало край плета. Но според Мари беше кощунство да се мисли, че животните се трудят и следователно имат следработна почивка. Вярно, сънят приличал на отдих, в това хората и животните твърде много се приближавали, но истинският смисъл на почивката се криел във факта, че тя се изживявала съзнателно. Почивни дни имали дори лекарите, а напоследък — и свещениците. Това ме ядосваше, те не би трябвало да имат почивка или поне би трябвало да разберат цялата тази работа от хората на изкуството. Съвсем не е необходимо да разбират самото изкуство, нито призванието, предопределението и тям подобни дивотии, а самия характер на хората на изкуството. С Мари винаги спорехме за това, дали и Бог, в когото тя вярваше, също почива. Тя винаги твърдеше, че почивал, измъкваше Стария завет и ми четеше за Сътворението на света: „А на седмия ден Бог си почина“. Аз й противопоставях пасажи от Новия завет, казвах, че може да е било така и че според Стария завет бог може и да е имал отдих, но просто не мога да си представя Христос да е имал почивен ден. Кажех ли такова нещо, Мари пребледняваше, съгласяваше се, че представата й за Христос с почивен ден й се вижда просто кощунство, и твърдеше, че той е имал празници, но едва ли почивни дни.

Мога да спя като истинско добиче, обикновено без да сънувам, често пъти само в продължение на няколко минути, а изпитвам чувството, че съм бил някъде цяла вечност. Сякаш главата ми е преминала през някаква стена, където се стеле непрогледна безкрайност, някаква забрава и вечен отдих, и онова, което Хенриета беше нарекла нищо — тогава, когато неочаквано хвърли хилката за тенис, когато изпусна лъжицата си в супата и когато запрати в огъня своите карти. Веднъж я попитах за какво мисли, когато я прихваща това. И тя ми отговори:

— Наистина ли не знаеш?

— Не — казах.

А тя отвърна тихо:

— За нищо, не мисля за нищо.

Възразих, че човек не може да мисли за нищо, а тя рече:

— Напротив, може. Тогава се чувствам съвсем празна и в същото време сякаш пияна и ми се иска просто да си хвърля обувките и дрехите — абсолютно всичко, което ме притеснява.

Хенриета добави още, че то било нещо приказно, че тя постоянно го желаела, само че то никога не идвало тогава, когато го чакала, винаги настъпвало внезапно и било като вечност. Беше й се случило на няколко пъти и в училище. Спомням си за бурните телефонни разговори на майка ми с класната й, а също и израза: „Да, да, истерия, това е точната дума — и я накажете строго.“

Понякога и аз изпитвам подобно усещане, прилично на чудна пустота, обхващало ме е след тричасова игра на „Не се сърди човече“. Тогава долавям единствено звуковете, тракането на зара, преместването на пионките, удара, когато бъде изхвърлена някоя пионка. Успях да накарам дори Мари да се пристрасти към „Не се сърди човече“, макар че тя предпочиташе играта на шах. За нас то бе като някаква упойка. Случваше се да играем непрекъснато пет, шест часа, а лицата на келнерите и камериерките, които ни носеха чай или кафе, изразяваха същата смесица от страх и ярост, каквато проявяваше майка ми, когато Хенриета се унасяше, а понякога произнасяха същото, което бяха казвали и хората в автобуса през онази сутрин, когато бях излязъл от стаята на Мари, за да отида до вкъщи: „Невероятно“. Мари беше измислила една изключително сложна система с отчитане на точки: в зависимост от това в кое квадратче беше ударена или нанасяше удар някоя пионка, единият или другият от играчите получаваше точки. По този начин Мари създаде интересна таблица и аз й купих четирицветен молив, с който можеше да отбелязва по-нагледно „пасивните и активни стойности“, както ги наричаше тя. Понякога играехме и през време на по-дълги пътувания и с това вземахме ума на сериозните пътници във влака, ала всичко това продължи само до момента, когато внезапно усетих, че Мари играе с мен просто, за да ми доставя удоволствие, за да ме успокоява, за да уталожва напрежението в моята „артистична душа“. Тя вече не влагаше сърце в играта и всичко започна преди няколко месеца, когато се възпротивих да отидем в Бон, макар че цели пет дни нямаше да имам никакви представления. Не ми се ходеше в Бон. Изпитвах страх от онези сбирки, боях се, че може да срещна Лео, но Мари непрестанно повтаряше, че изпитва нужда да вдъхне пак „католически въздух“. Припомних й как след нашето първо вечерно събиране в това общество бяхме потеглили от Бон обратно към Кьолн изморени, измъчени, смазани и как във влака тя непрекъснато ми беше повтаряла „Толкова си мил, толкова си мил“, и беше заспала на рамото ми, и потрепваше само, когато вън, в коридора, кондукторът викаше имената на гарите: Зехтем, Валберберг, Брюл Калшойрен — всеки път тя трепваше, скачаше, а аз отново притисках главата й на моето рамо, и когато слязохме на Западната гара в Кьолн, тя каза: „По-добре да бяхме отишли на кино.“ Аз й припомних това, когато тя започна да ми говори, че пак изпитвала нужда да подиша католически въздух, и й предложих да отидем на кино, да потанцуваме или да поиграем на „Не се сърди човече“, но тя поклати глава и замина сама за Бон.

Аз не мога да си представя нищо под католически въздух. В края на краищата ние бяхме в Оснабрюк и въздухът там не можеше да бъде чак толкова некатолически.