Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (23)

23

Осъзнах, че все още стоях на балкона и гледах към Бон. Държах се здраво за парапета, коляното силно ме болеше, но марката, която бях хвърлил долу, не ми даваше мира. С удоволствие бих си я взел обратно, но сега не можех да отида на улицата, Лео щеше да дойде всеки момент. Все някога трябваше да приключат с техните сливи, разбитата сметана и с молитвата след вечеря. Не можех да открия марката долу на улицата. Бях много високо, а само в приказките монетите блестят толкова ясно, че да бъдат намерени. За първи път съжалявах за нещо, свързано с пари — тази хвърлена марка се равняваше на дванайсет цигари, два билета за трамвай, един кренвирш с хлебче. Без да съжалявам, но с известна тъга си мислех за многобройните доплатени билети в бързите влакове и прехвърлянията в първокласни купета, които бяхме платили за долносаксонските бабички, спомнях си го с тъга, както някой си спомня за целувките с някое момиче, което после се е омъжило за друг. Човек не бива да възлага големи надежди на Лео, той има странни представи за парите, подобни на представите на монахините за „брачната любов“.

Нищо не блестеше долу на улицата, въпреки че всичко бе силно осветено, не се виждаше никакъв звезден талер, само коли, трамвай, автобус и бонски граждани. Надявах се, че марката е паднала на покрива на трамвая и ще я намери някой в депото.

Естествено можех да се хвърля на гърдите на евангелистката църква. Само че като си помислих за гърди, ме побиха тръпки. Можех да се хвърля на гърдите на Лутер, но на „гърдите на евангелистката църква“ — не. Щом като лицемерех, поне да го правех с успех, да се забавлявах добре. Щях да се забавлявам, ако се правех на католик, половин година щях да се „въздържам“, после щях да започна да посещавам вечерните проповеди на Зомервилд, докато започнех целият да гъмжа от католони като гнояща от бацили рана. Но с това щях да си проиграя последния шанс да заслужа благосклонността на баща си и да подписвам безкасови чекове в някой офис за кафяви въглища. Може би майка ми щеше да ме приюти в нейния централен комитет и да ми даде възможност да защитавам моите расови теории. Щях да замина за Америка и да изнасям лекции пред женски клубове като жив пример на разкаяната немска младеж. Само че аз нямах за какво да се разкайвам, съвсем нищо и значи трябваше да се правя, че се разкайвам. Можех също да им разкажа как на игрището за тенис бях хвърлил пепелта в лицето на Херберт Калик, как ме бяха заключили в бараката за мишените, а после ме изправиха на съд пред Калик, Брюл, Льовених. Но ако го разкажех, това вече щеше да е лицемерие. Не можех да опиша тези моменти и да си ги окача като ордени на шията. Всеки носи на шията и на гърдите си ордена на геройските си моменти. Да се вкопчваш в миналото е лицемерие, защото никой човек не познава моментите — как Хенриета със синята си шапка беше седнала в трамвая и бе заминала, за да защитава свещената германска земя при Леверкузен от еврейските янки.

Не, най-сигурното лицемерие, което би ми доставило най-голямо удоволствие, беше „да заложа на католическата църква“. Тогава всеки би печелил.

Хвърлих още един поглед на покривите на университета, към дърветата в дворцовата градина: там някъде на склоновете между Бон и Годесберг щеше да живее Мари. Добре. Беше по-добре да съм близо до нея. Щеше да е прекалено лесно за нея, ако си мислеше, че съм постоянно на път. Тя трябваше винаги да знае, че може да ме срещне и всеки път ще се изчервява от срам, когато се сети с колко разврат и прелюбодеяние е изпълнен животът й, и ако я срещнех с децата й и те бяха облечени в шлиферчета, анораци или лодени, децата й изведнъж щяха да й се сторят голи.

В града се шушука, уважаема госпожо, че пускате децата си да ходят голи. Това е прекалено. И сте забравили едно малко „моя“, уважаема госпожо, на решаващо място. Когато казвате, че обичате само един мъж — трябваше да кажете: моя. Шушука се, че се надсмивате над сподавената злоба, която всеки таи към онзи, когото вие наричате стария. Вие намирате, че по някакъв странен начин всички приличат на него. В края на краищата — намирате вие — всички се смятат за толкова незаменими, колкото се смята и той, в края на краищата всички четат криминални романи. Естествено обложките на криминалните романи не подхождат на подредените с вкус жилища. Датчаните са забравили да пренесат стила си и върху обложките на криминалните романи, финландците са по-хитри — техните обложки хармонират със столовете, креслата, чашите и саксиите. Дори и у Блотерт се въргалят криминални романи, те не бяха срамежливо скрити през онази вечер, когато посетихме дома му.

Винаги на тъмно, уважаема госпожо, в кина и църкви, в тъмни стаи на църковна музика, избягвайки светлината на тенис-кортовете. Много шушукане. По трийсет, четирийсет минути се изповядвате в катедралата. С мъка прикривано възмущение в погледа на чакащите. Боже мой, какво толкова има тази да се изповядва: има най-хубавия, най-милия, най-почтения мъж. Действително почтен. Прекрасна малка дъщеричка, две коли.

Раздразнителност и нетърпение там зад решетката, безкрайното шепнене ту от едната страна, ту от другата за любов, брак, дълг, любов и накрая въпросът: „Вие дори нямате колебание във вярата си — какво ви е, дъще?“ Ти не можеш да го изговориш, не смееш дори да си помислиш това, което аз знам. На теб ти липсва един клоун, официално определение на професията: комик, незадължен към нито една църква.

Закуцуках от балкона към банята, за да се гримирам. Беше грешка да застана и да седя срещу баща си негримиран, но аз въобще не можех да очаквам, че ще дойде. Лео винаги много искаше да чуе истинското ми мнение, да види истинското ми лице, истинското ми аз. Нека го види. Винаги се страхуваше от моите „маски“, от моите изпълнения, от това, което той наричаше „несериозно“, когато съм без грим. Куфарчето с гримовете ми още пътуваше някъде между Бохум и Бон. Когато в банята отворих бялото шкафче на стената, беше късно. Трябваше да помисля за това каква смъртоносна сантименталност се крие в предметите. Тубите, бурканчетата, шишенцата и моливите на Мари — нямаше ги вече в шкафчето и това, че от тях нямаше абсолютно нищо, беше толкова лошо, както и ако бях намерил някоя нейна туба или бурканче. Нищо не бе останало. Може би Моника Силвс бе така състрадателна да събере всичко и да го махне. Погледнах се в огледалото: очите ми бяха напълно празни, за първи път не беше нужно да ги изпразвам, като се гледах половин час и правех гимнастика на лицето си. Това бе лице на самоубиец, а когато започнах да се гримирам, лицето ми стана лице на мъртвец. Мажех си вазелин по лицето и разкъсах една полуизсъхнала туба с белило, изстисках от нея каквото бе останало и си сложих само белило — нито чертичка черно, нито точица червено, всичко само бяло, също и веждите, косата ми отгоре изглеждаше като перука, негримираната ми уста беше тъмна, почти синя, очите, светлосини като небето, толкова празни като на кардинал, който не си признава, че отдавна е изгубил вярата си. Дори не ме беше страх от мен. С това лице можех да направя кариера, дори можех и да лицемеря, което при цялата ми безпомощност и наивност ми даваше възможност да се преструвам, че вярвам в онова, което все пак ми беше сравнително по-симпатично от останалото: онова, в което вярваше Едгар Винекен. Това поне нямаше вкус, в неговата безвкусица то беше най-честното сред нечестните работи, най-малката от малките злини. Значи освен черно, тъмнокафяво и синьо, имаше още една алтернатива, която да се нарече червено би било прекалено ефемистично и оптимистично, то беше сиво с нежен отблясък на утринна зора. Тъжен цвят за тъжно дело, в което може би дори имаше място за един клоун, който бе извършил най-тежкия от всички клоунски грехове — да събужда съжаление. Най-лошото беше само, че най-малко можех да лъжа Едгар, пред него най-малко можех да лицемеря. Аз бях единственият свидетел за това, че той пробяга стоте метра наистина за 10,1 секунди, а той бе един от малкото, които винаги ме бяха приемали такъв, какъвто бях, на които винаги бях изглеждал такъв, какъвто бях. И той вярваше единствено в определени хора — другите вярваха в нещо повече от хората: в бог, в абстрактни пари, в нещо като държава и Германия. А Едгар не. За него бе достатъчно тежко, когато тогава взех такси. Беше ми жал, трябваше да му обясня, на никой друг не дължах обяснение. Отдръпнах се от огледалото, толкова много ми хареса онова, което видях там, нито за миг не помислих, че виждах самия себе си. Това вече не беше клоун, а мъртвец, който играеше мъртвец.

Изкуцуках до нашата спалня, в която още не бях влизал от страх пред дрехите на Мари. Повечето рокли й бях купил аз, дори бях обсъждал поправките им с шивачките. Тя може да носи почти всички цветове освен червено и черно, може да носи дори сиво без да изглежда скучна. Розовото й стои много добре и зеленото. Аз вероятно можех да печеля добри пари в дамската мода, но за някой, който е моногамен и не е педераст, това щеше да е ужасно мъчение. Повечето мъже дават на жените си просто безкасови чекове и им препоръчват да се подчинят на „повелята на модата“. Когато е модерен виолетовият цвят, всички жени, които получават безкасови чекове, носят виолетови дрехи и когато после на някое парти всички жени, които „малко държат на себе си“, се разхождат във виолетово, всичко това изглежда като общо събрание на възкресени с мъка женски епископи. Има малко жени, на които виолетовият цвят отива. Мари можеше да носи виолетови дрехи. Когато си бях още в къщи, изведнъж се появи модата на робсака и всички тези квачки, на които мъжете им заповядват да се обличат „представително“, се разхождаха на нашия журфикс в робсакове. Толкова ми беше жал за някои жени — особено за онази високата пълна жена на някой от безбройните председатели, че ми се искаше да отида при нея и от истинско състрадание да я наметна с някоя покривка за маса или с някое перде. Мъжът й, този пълен глупак, не забелязваше нищо, не виждаше нищо, не чуваше нищо, сигурно би изпратил жена си в розова нощница на пазара, ако някой педераст би въвел такава мода. На следващия ден пред сто и петдесет евангелистки пастора той изнесе лекция за думата „разбиране“ в брака. Вероятно дори не знаеше, че жена му има много ръбести колене, за да носи къси рокли.

Отворих бързо вратата на гардероба, за да избегна огледалото — в него вече нямаше нищо от Мари, нищо, нито дори някой калъп за обувки или колан, както жените понякога си ги закачват. Почти не се долавяше и парфюмът й, тя трябваше да бъде по-състрадателна, да вземе и моите дрехи, да ги раздаде или да ги изгори, но моите неща висяха още тук — един зелен памучен панталон, който никога не бях носил, черното сако от туид, няколко вратовръзки и три чифта обувки долу на лавицата за обувки, в малките чекмеджета щях да намеря всичко, всичко: копчета за ръкавели и белите подложки за яки на ризи, чорапи и носни кърпи. Можех да си го помисля — когато става дума за собственост, християните стават непоколебимо справедливи. Нямаше нужда въобще да отварям чекмеджетата — което беше мое, щеше да е тук, което беше нейно, нямаше да е тук. Какво милосърдие щеше да бъде, ако бе взела и моите дрехи, но тук в нашия гардероб цареше справедливост, смъртоносна коректност. Мари сигурно бе изпитала съчувствие, когато бе взела всичко, което можеше да ми напомня на нея, и сигурно бе плакала, онези сълзи, които жените ронят във филмите за разводи, когато казват: „Никога няма да забравя времето, прекарано с теб.“

Разтребеният, чист гардероб (някой го бе дори избърсал с кърпа за прах) беше най-страшното, което можеше да ми остави, прибрано, разделено, нейните неща разведени от моите. В гардероба изглеждаше като след успешна операция. Вече нямаше нищо от нея, нито дори откъснато копче от блуза. Оставих вратата отворена, за да избегна огледалото, изкуцуках обратно в кухнята, пъхнах бутилката с коняк в джоба на сакото си, отидох в хола, легнах на кушетката и си вдигнах крачола. Коляното ми беше много подуто, но болката намаляваше, когато лежах. В кутията имаше още четири цигари, запалих си едната от тях.

Разсъждавах какво можеше да бъде по-лошо — ако Мари си бе оставила дрехите тук или така, както бе взела всичко, бе изчистила и дори не ми бе оставила една бележка някъде: „Никога няма да забравя времето, прекарано с теб.“ Може би така беше по-добре, и все пак можеше да остави поне някое копче или някой колан или да вземе целия гардероб и да го изгори.

Когато пристигна вестта за смъртта на Хенриета, у нас тъкмо слагаха масата, Ана бе оставила на бюфета салфетката на Хенриета в жълтата халка, защото й се струваше, че още не е за пране, и ние всички погледнахме салфетката, по нея имаше малко мармалад и малко кафяво петънце от супа или сос. За първи път почувствах колко ужасни са предметите, които някой оставя, когато замине или почине. Майка ми направи опит да яде, това сигурно трябваше да означава, че животът продължава или нещо подобно, но аз знаех точно — това не беше вярно, не животът продължава, а смъртта. Избих й лъжицата от ръката, избягах в градината, върнах се обратно в къщата, където крясъците и писъците бяха в пълен ход. Майка ми си бе изгорила лицето с горещата супа. Изтичах в стаята на Хенриета, отворих прозореца и изхвърлих в градината всичко, което ми попадна в ръцете: кутийки и рокли, кукли, шапки, обувки, барети и когато отварях чекмеджетата, намерих бельото й, а между него странни малки неща, които сигурно са й били скъпи — изсушени класове, камъни, цветя, парчета хартия и цяла връзка писма, завързани с розова панделка. Обувки за тенис, ракети, трофеи, каквото хванех, го изхвърлях навън в градината. По-късно Лео ми каза, че съм изглеждал като „луд“ и всичко ставало толкова бързо, ужасно бързо, че никой не можел да направи нищо. Цели чекмеджета просто ги изсипвах през прозореца, изтичах в гаража и изнесох в градината тежката резервна туба, пълна с бензин, излях от нея върху нещата и ги запалих — което лежеше встрани, го избутвах с крак в пламъците, търсех всички парцали и предмети, изсушени цветя, класове и връзката писма и ги хвърлих в огъня. Изтичах в столовата, взех салфетката с халката от бюфета и нея хвърлих в огъня. По-късно Лео каза, че всичко е траяло не повече от пет минути, и преди някой да осъзнае какво става, огънят гореше с буйни пламъци и аз бях хвърлил всичко вътре. Дори се появи един американски офицер, който каза, че съм изгарял тайни материали, папки с документи на великогерманския верволф, но когато той дойде, всичко беше вече обгоряло, черно, грозно и вонящо и когато той посегна към една връзка с писма, аз го ударих по ръката и изсипах в огъня останалия в тубата бензин. По-късно се появи дори пожарната със смешно големи маркучи, а някъде в дъното някой крещеше със смешно висок глас най-смешната команда, която някога съм чувал: „Вода, марш!“ и те не се срамуваха да обливат с маркучите тази злощастна купчина пепел, а тъй като рамката на един прозорец бе леко обгоряла, някой от пожарникарите насочи към прозореца струята вода и всичко в стаята плувна, а после паркетът се изду и майка ми плака заради повредения под и започна да звъни по телефона на различни застрахователни дружества, за да изясни на какво се дължаха повредите — на пожара, на наводнението или чисто и просто въпросът засягаше отдела застраховки на имуществото.

Отпих една глътка от бутилката, пъхнах я отново в джоба на сакото и си опипах коляното. Когато лежах, ме болеше по-малко. Ако бях разумен и се концентрирах, отокът и болката щяха да намалеят. Можех да си намеря една празна щайга от портокали, да седна пред гарата, да свиря на китара и да пея Лавретанската литания. Щях да сложа — уж случайно — шапката си до мен на стъпалото и ако на някого му хрумне да хвърли там нещо, щяха и другите да намерят смелост. Трябваха ми пари, защото вече почти нямах цигари. Най-добре ще е да сложа един грош или няколко монети от по пет пфенига в шапката. Лео сигурно щеше да ми донесе поне толкова. Вече се виждах седнал там: с бяло лице пред тъмната фасада на гарата, в синьо трико, с черното ми яке от туид и зеления памучен панталон, и „ще започна“ сред уличния шум да пея: Rosa mystica — ora pro nobis — turris Davidica — ora pro nobis — virgo fidelis — ora pro nobis^[1] — щях да седя там и да чакам да пристигат влаковете от Рим и моята coniux infidelis^[2] с нейния католически мъж. Венчавката им сигурно е предизвикала неудобни разсъждения — Мари не беше вдовица, не беше разведена, тя не беше — и това случайно знаех точно — не беше вече девствена. Зомервилд сигурно си е скубал косите, венчавка без воал му е развалила цялата естетическа концепция. А може би имаха особени литургийни наредби за паднали момичета и бивши метреси на клоуни? Какво ли си е помислил епископът, който е извършил венчавката? Защото те не биха го направили с някой по-ниско от епископ. Мари ме беше завлякла веднъж на една епископска служба и цялата тази церемония ми направи силно впечатление: сваляне на владишката корона, поставяне на короната, запасване на бял пояс, сваляне на белия пояс, владишкият жезъл тук, владишкият жезъл там, после се запасва червен пояс, смъква се белият пояс — на моята изтънчена артистична природа силно допадаше естетиката на повторенията.

Помислих си за моята пантомима с ключовете. Можех да си набавя пластелин, да направя отпечатък на ключа, да налея вода във формата и да си направя в камерата на хладилника няколко ключа, сигурно беше възможно да намеря малка преносима хладилна камера, в която всяка вечер преди представлението щях да си правя ключове, които по време на изпълнението на номера щяха да се стопяват. Може би от това хрумване ставаше нещо, но в момента го изоставих, беше много сложно, ставах зависим от много реквизити и от технически случайности и ако някой сценичен работник по време на войната е бил измамен от някой рейнландец, ще отвори хладилната камера и ще ми провали шоуто. Другото беше по-добро — с истинското ми лице, цялото в белило, седнал на стълбите на бонската гара, да пея Лавретанската литания и да удрям по няколко акорда на китарата. До мен шапката, която по-рано носех при имитациите на Чаплин, липсваха ми само примамващите монети — един грош би било добре, един грош и една монета от пет пфенига, по-добре, а най-добре ще е три монети — един грош, една от пет пфенига и една от два пфенига. Хората трябваше да виждат, че не съм религиозен фанатик, който се гнуси от дребно подаяние, те трябваше да видят, че всяко подаяние, дори и пфенигът, ще ми бъдат добре дошли. А после ще сложа и сребърна пара, за разяснение: нека видят, че аз не само не се гнуся от едро подаяние, но го и получавам. Ще сложа в шапката и цигара, на повечето от хората е по-лесно да отворят табакерата, отколкото кесията си. Разбира се, след това ще изникне някой пазител на моралните устои, ще ми поиска разрешителното за пеене по улиците или ще пристигне някой от централния комитет за борба с богохулството и ще се усъмни в моята религиозна интерпретация. За случаите, когато от мен ще искат документи, аз ще си имам приготвена рекламна брикета, надписа „Стопли се с Шнир“ познаваше всяко дете, щях да подчертая черния надпис Шнир с червен тебешир, а може и отпред да изрисувам едно Х. Това щеше да е една непрактична, но недвусмислена визитна картичка: Позволете, Шнир. А едно нещо можеше баща ми да направи за мен, дори нямаше да му струва нищо. Можеше да ми издейства разрешително за пеене по улиците. Трябваше само да се обади на кмета или да поговори с него, когато играят скат в мъжкия клуб. Той трябваше да направи това за мен. Тогава можех да седя на стълбите на гарата и да чакам влака от Рим. Ако на Мари сърцето й дадеше да мине покрай мен без да ме прегърне, ми оставаше само самоубийството. По-късно. Не се решавах да мисля за самоубийство, по една причина, която може да изглежда високомерна: исках си Мари, Възможно бе да се раздели с Цюпфнер, тогава щяхме да сме в идеалното положение на Безевиц, тя можеше да си остане моя метреса, защото църковно никога не можеше да се разведе с Цюпфнер. Тогава трябваше само телевизията да ме открие, да си спечеля нова слава и църквата щеше да си затвори очите. Аз не исках да се венчая църковно с Мари, а те нямаше нужда да стрелят по мен с изтърканото оръдие на Хенрих Осми.

Чувствах се по-добре. Отокът на коляното ми спадаше, болката намаляваше, главоболието и меланхолията оставаха, но те са ми така близки, както и мисълта за смъртта. Артистът носи винаги смъртта в себе си, както един добър свещеник молитвеника си. Дори знам точно какво ще стане след моята смърт — няма да ми бъде спестена фамилната гробница. Майка ми ще плаче и ще твърди, че е била единствената, която ме е разбирала. След смъртта ми ще разказва на всеки „какъв беше в действителност нашият Ханс“. До ден днешен и вероятно во веки веков тя е твърдо убедена, че аз съм „материален“ и „алчен“. Тя ще каже: „Да, нашият Ханс, той бе надарен, само че за съжаление много материален и алчен — за съжаление съвсем недисциплиниран — но толкова надарен, толкова надарен.“ Зомервилд ще каже: „Добрият наш Шнир, прекрасен, прекрасен — за съжаление имаше неизкореними антиклерикални чувства и никакво чувство за метафизика.“ Блотерт ще съжалява, че не е прокарал навреме закона за смъртната присъда, за да бъда публично екзекутиран. За Фредебойл ще бъда „незаменим тип“, „без всякаква социологична последователност“. Кинкел ще плаче, искрено и горещо, той ще бъде дълбоко потресен, но късно. Моника Силвс ще хълца, сякаш е моята вдовица и ще съжалява, че не е дошла веднага при мен и не ми е направила омлет. Мари просто няма да повярва, че съм мъртъв — ще напусне Цюпфнер, ще пътува от хотел на хотел и ще пита за мен, но напразно.

Баща ми напълно ще се наслаждава на трагиката, изпълнен с разкаяние за това, че не ми е оставил тайно няколко банкноти, когато си тръгваше. Карл и Сабина ще плачат неудържимо, по един начин, който ще се види неестетичен на всички присъстващи на погребението. Сабина тайно ще бръкне в джоба на палтото на Карл, защото пак си е забравила носната кърпа. Едгар ще се чувства задължен да потиска сълзите си, а може би след погребението ще измине още веднъж стоте метра в нашия парк, ще се върне сам на гробищата и ще сложи голям букет от рози на паметната плоча на Хенриета. Освен мен никой не знае, че той бе влюбен в нея, никой не знае, че връзката писма, които изгорих, бяха отзад с подател само Е.В. Ще отнеса в гроба си и още една тайна: че веднъж наблюдавах майка си как отиде тайно в мазето за продукти, отряза си дебело парче шунка и го изяде долу, права, с пръсти, бързо, дори не изглеждаше отвратително, беше само изненадващо и аз бях повече трогнат, отколкото възмутен. Бях отишъл в мазето да потърся в помещението за куфари стари топки за тенис, това ни беше забранено, и когато чух стъпки, изгасих осветлението, видях я как взе от лавицата един буркан с домашен ябълков мармалад, после го остави на мястото му, видях как се движеше лакетът й, тя режеше нещо, а после започна да пъха в устата си парче шунка. Никога не съм го казвал и няма да го кажа. Под една мраморна плоча в семейната гробница ще почива моята тайна. Колкото и да е странно, обичам тези, от чийто вид съм и аз: хората.

И когато умира някой от моя вид, съм тъжен. Дори на гроба на майка си ще плача. На гроба на стария Деркум въобще не можах да се съвзема, хвърлях все повече и повече пръст върху дървото на ковчега и чувах зад мен да шепнат, че така не се правело — но аз продължавах, докато Мари ми взе лопатата от ръката. Не исках вече да видя магазина, къщата, не исках да имам и спомен от него. Нищо. Мари бе трезва, тя продаде магазина и прибра парите „за нашите деца“. Вече можах без да куцам да отида в антрето и да взема китарата. Откопчах калъфа, нагласих в хола две кресла едно срещу друго, издърпах телефона до себе си, легнах отново и настроих китарата. Тези няколко тона ми подействаха добре. Когато започнах да пея, се почувствах почти добре: mater amabilis — mater admirabilis^[3] — а за ora pro nobis взех акорд на китарата. Това ми хареса. С китара в ръце, с шапка до себе си, със своето истинско лице, аз щях да чакам влака от Рим. Mater boni consilii^[4]. Тогава, когато се бях върнал с парите от Едгар Винекен, Мари ми бе казала, че ние никога, никога вече не бива да се разделяме. „Едва когато смъртта ни раздели!“ А аз още не съм умрял. Госпожа Винекен някога казваше: „Който пее, той още живее!“ и „На който му е вкусно, той още не е изгубен!“. А аз пеех и бях гладен. Най-малко можех да си представя Мари на едно място — ние двамата пътувахме от град на град, от хотел на хотел, и ако останехме някъде няколко дни, тя винаги казваше: „Отворените куфари ме гледат като зейнали гърла, които искат да бъдат натъпкани“ и ние натъпквахме гърлата на куфарите, а когато трябваше да остана някъде няколко седмици, тя хукваше из града, сякаш ходеше из разкопки. Кина, църкви, несериозни вестници, „Не се сърди човече“. Действително ли искаше да участва в тържествената церемония, когато Цюпфнер ще бъде посветен в малтийски рицар, между канцлери и президенти, а после в къщи собственоръчно ще премахне с кутията петната от восък от рицарския мундир? Въпрос на вкус, Мари, но не е твоят вкус. По-добре е да се довериш на един невярващ клоун, който се буди достатъчно рано, за да отидеш навреме на литургията, който при нужда ще те черпи едно такси. Никога няма да се наложи да переш синьото ми трико.