Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ansichten eines Clowns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sam (2010)
Сканиране и разпознаване
Вася Атанасова

Издание:

Хайнрих Бьол. Възгледите на един клоун

Художник: Росица Крамен

Издателство „Весела Люцканова“, София, 1997

ISBN 954-8453-17-7

Издаването на тази книга [на хартия] е подпомогнато със средства на ИНТЕР НАЦИОНЕС, Бон.

 

Kiepenheuer & Witsch Koln, 1992

История

  1. — Добавяне

19

Без дълго да разсъждавам и без да зная какво щях да й кажа, избрах номера на Моника Силвс. Още не беше приклкючил първият звън, тя вдигна слушалката и каза:

— Ало?

Само от гласа й ми стана приятно. Той е разумен и силен. Аз казах:

— Обажда се Ханс, исках…

Но тя ме прекъсна:

— Ах, вие…

Не прозвуча обидно или неприятно, но ясно пролича, че не бе очаквала да се обадя аз, а някой друг. Може би бе очаквала да й се обади някоя приятелка или майка й — и все пак се почувствах обиден.

— Исках само да ви благодаря — казах аз. — Вие бяхте толкова мила.

Добре усещах аромата на парфюма й, Тайга, или как се наричаше там, бе прекалено тръпчив за нея.

— Толкова съжалявам — каза тя, — сигурно е тежко за вас.

Не знаех какво има предвид — критиката на Костерт, която явно бе чел цял Бон, или женитбата на Мари, или и двете.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита тя тихо.

— Да — отговорих, — бихте могла да дойдете тук и да облекчите душата ми, а и коляното ми, което доста се е подуло.

Тя мълчеше. Бях очаквал, че веднага ще каже да, беше ми страшно при мисълта, че действително можеше да дойде. Но тя каза само:

— Днес не мога, очаквам гости.

Трябваше да каже и кого очаква, поне да беше казала: една приятелка или един приятел. Думата гости ми подейства зле. Казах:

— Е, тогава утре, аз сигурно цяла седмица ще трябва да лежа.

— Мога ли нещо друго да направя за вас, искам да кажа, ако може да се уреди по телефона.

Каза го с глас, който ми вдъхна надежда, че все пак очакваше приятелка на гости.

— Да — отговорих, — можете да ми изсвирите мазурка в си бемол мажор опус 7 от Шопен.

Тя се засмя и каза:

— Какви идеи ви хрумват само.

Нейният глас за първи път ме накара да се поколебая в моногамията си.

— Не обичам много Шопен — добави после, — и го свиря лошо.

— Боже мой — казах аз, — няма значение. Имате ли нотите?

— Сигурно са тук някъде — отговори тя. — Един момент, моля.

Постави слушалката на масата и я чух как ходи из стаята. Минаха няколко минути, докато се върне, и аз си спомних, че Мари веднъж ми бе разказала, че дори някои светци имали приятелки. Естествено само духовно, но все пак духовното в цялата работа са им го дали тези жени. А аз нямах дори това.

Моника взе отново слушалката.

— Да — каза тя с въздишка, — ето ги мазурките.

— Моля ви — рекох аз, — изсвирете ми мазурката в си бемол мажор опус 7 номер 1.

— От години не съм свирила Шопен, трябва да се поупражня малко.

— Може би не искате вашият гост да чуе, че свирите Шопен.

— О — добави тя с усмивка, — нека спокойно да чуе.

— Зомервилд ли е? — попитах съвсем тихо, чух изненадания й възглас и продължих: — Ако е наистина той, ударете го с капака на рояла по главата.

— Той не е заслужил това — отговори тя. — Той много ви обича.

— Зная — съгласих се, — дори го вярвам, но предпочитам да имах смелостта да го убия.

— Ще се поупражня малко и ще ви изсвиря мазурката — каза тя бързо. — Ще ви се обадя.

— Да — отвърнах, но и двамата не затваряхме телефона.

Чувах дишането й, не знам колко дълго, но го чувах, после затвори. Аз бих държал още дълго слушалката в ръката си, за да чувам дишането й. Господи, поне дишането на една жена.

 

Въпреки че още ми беше тежко от боба, който изядох и това засилваше меланхолията ми, отидох в кухнята, отворих и втората консерва боб, изсипах съдържанието в тенджерата, в която бях стоплил и първата порция, и запалих газта. Хвърлих хартиения филтър с утайката от кафето в кофата за боклук, взех един чист филтър, сложих в него четири лъжички кафе, поставих да заври вода и се опитах да въдворя ред в кухнята. Хвърлих парцала върху локвата от кафе, а празните консервни кутии и черупките от яйцата в кофата. Мразя неразтребени стаи, но аз самият не мога да разтребвам. Отидох в хола, взех мръсните чаши, сложих ги в мивката. В жилището вече нямаше нищо неподредено и въпреки това не изглеждаше разтребено. Мари умееше толкова сръчно и бързо да придаде прибран вид на стаята, въпреки че не вършеше нищо видимо и забележимо. Сигурно се дължи на ръцете й. Мисълта за ръцете на Мари, само представата, че би могла да сложи ръцете си на раменете на Цюпфнер, увеличаваше меланхолията ми до отчаяние. Една жена може толкова много да изрази или да изиграе с ръцете си, че мъжките ръце ми изглеждат като залепени пънове. Мъжките ръце са за ръкостискане, за побоища, естествено за стреляне и за подписи. Стискане, биене, стреляне, подписване на безкасови чекове — това е всичко, което могат мъжките ръце, и естествено: да работят. Женските ръце почти вече не са ръце, все едно дали мажат масло на хляб или отместват коси от челото. Нито един теолог не е стигнал до тази идея — да произнесе проповед за женските ръце в евангелието: Вероника, Магдалена.

Мария и Марта — все женски ръце в евангелието които са проявявали нежност към Христос. Вместо това теолозите проповядват закони, разни принципи за ред, изкуство и държавна власт. А Христос, така да се каже, в личния си живот е бил заобиколен само от жени. Естествено се е нуждаел и от мъже, защото те като Калик имат отношение към властта, чувство за организация и всичките тези глупости. Той се е нуждаел от мъже така, както при пренасяне в ново жилище човек се нуждае от носачи за тежката работа, а Петър и Йоан са били толкова мили и любезни, че почти вече не са били мъже, докато Павел е бил толкова мъжествен, колкото е подобавало на един римлянин. У нас при всяка възможност ни четяха от библията, защото в нашия род бе пълно с пастори, но никой не бе говорил за жените в евангелието или за нещо толкова непонятно като неправедния мамон. И при католиците никой не искаше да говори за неправедния мамон, Кинкел и Зомервилд само се усмихваха смутено, когато ги заговарях за него — сякаш бяха хванали Христос в някаква неудобна грешка, а Фредебойл говореше, че този израз бил изхабен от историята. Него го смущавало „ирационалното“ в това, както той каза. Сякаш парите са нещо рационално. В ръцете на Мари дори парите губеха своята проблематичност, тя умееше по някакъв чудесен начин да борави с тях небрежно и същевременно много грижливо. Тъй като аз по принцип отричам чекове и други „платежни средства“, получавах хонорара си винаги в брой на масата и така нямаше нужда да плануваме никога за по-дълго от два, най-много три дни напред. Тя даваше пари почти на всеки, който й поискаше, понякога дори и на такива, които въобще не й искаха, но за които в процеса на разговора се разбираше, че имат нужда от пари. На един келнер в Гьотинген плати зимното палто за момченцето му, което ходеше на училище, постоянно даваше пари на безпомощни, във влаковете плащаше разликите в билетите на по погрешка качили се в първа класа баби, които пътуваха за погребение. Има безброй баби, които пътуват във влаковете за погребения на деца, внуци, снахи и зетьове и — понякога естествено кокетираха с известна бабешка безпомощност — с мъка се предвижваха с куфари и пакети, пълни със салами, сланина и сладкиши и накрая ги пускаха изтощени в първокласните купета. Тогава Мари ме караше да кача горе тежките куфари и пакети, въпреки че всеки в купето знаеше, че бабичката имаше билет за втора класа. После тя излизаше в коридора и „оправяше“ работата с кондуктора преди да обърнат внимание на бабичката за грешката й. Мари винаги питаше преди това докъде ще пътува и кой е починал, за да може да плати колкото трябва. Коментарите на бабичките най-често се състояха от любезните думи: „Младежта съвсем не е толкова лоша, колкото я представят“, а хонорарът ни беше огромни сандвичи с шунка. Особено между Дортмунд и Хановер — така ми се струваше винаги — всекидневно пътуваха безброй бабички за погребение. Мари винаги се срамуваше, че ние пътувахме първа класа и би й било непоносимо, ако изхвърлят някого от нашето купе, само защото си беше купил билет за втора класа. Тя имаше неизчерпаемо търпение да изслушва подробните описания на роднинските отношения и да разглежда снимки на съвсем чужди хора. Веднъж седяхме цели два часа до една стара селянка от Бюкебург, която имаше двайсет и три внучета и носеше снимка на всяко, изслушахме двайсет и три биографии, видяхме двайсет и три снимки на млади мъже и жени, и всички бяха постигнали нещо — градски инспектор в Мюнстер или омъжена за началник на железопътна станция, ръководител на дъскорезница, а друг пък беше „на ръководна длъжност в онази партия, дето все я избираме — нали знаете“, а за трети, който бил в армията, тя твърдеше, че „бил винаги за сигурното“. Мари винаги потъваше изцяло в тези истории, намираше ги страшно интересни и говореше за „истинския живот“, а мен ме уморяваше елементът на повторението. Между Дортмунд и Хановер имаше толкова много баби, чиито внуци бяха помощник-началници на гари и чиито съпруги бяха починали преждевременно, защото „днешните жени не искат да раждат всички деца — това е то.“ Мари можеше да бъде много мила и любезна към стари и нуждаещи се от помощ хора, помагаше им при всяка възможност и когато трябваше да телефонират. Веднъж й казах, че трябва да отиде в жп мисията за помощ, а тя каза малко обидено: „Защо не?“ Аз не го мислех за нещо лошо или пренебрежително. Сега тя беше в един вид жп мисия за помощ, мисля, че Цюпфнер се е оженил за нея, за да я „спаси“, а тя се бе омъжила за него, за да „спаси“ него, и аз не бях сигурен, дали той щеше да й позволи да плаща от неговите пари разликите в билетите на разни бабички във влака. Сигурно не беше стиснат, но по един такъв пресилен начин непретенциозен като Лео. Не беше непретенциозен като Франциск Азиски, който е можел да си представя потребностите на другите хора, въпреки че той самият е нямал никакви потребности. Представата, че Мари сега носеше в чантата си парите на Цюпфнер, ми бе непоносима, както думите меден месец и идеята, че бих могъл да се боря за Мари. Боренето може да е само физическо. Дори като лошо трениран клоун, аз превъзхождах и Цюпфнер, и Зомервилд. Още преди да застанат в позиция, вече три пъти ще съм се преметнал, ще ги спипам отзад, ще ги просна по гръб и ще ги притисна здравата. Или те ще очакват да се бия с тях по всички правила? От тях можеха да се очакват такива перверзни варианти на сагата за нибелунгите. Или имаха предвид духовна битка? Не се страхувах от тях. Тогава защо не разрешаваха на Мари да отговаря на писмата ми, които всъщност известяваха един вид духовна битка? Те използваха думи като сватбено пътешествие и меден месец и искаха да ме нарекат циничен, тези лицемери. Те трябваше само да чуят какво си разказват келнерите и камериерките за медените месеци и сватбените пътешествия. За това си приказват всички нещастници във влака, в хотела, където и да се повят, зад гърба им се шушука „меден месец“, и всяко дете знае, че постоянно вършат оная работа. Кой сваля чаршафите от леглото и ги пере? Когато Мари слага ръце на раменете на Цюпфнер, трябва да си спомни как бях топлил леденостудените й ръце под мишниците си.

 

Нейните ръце, с които отваря външната врата, които оправят горе одеялото на малката Мари, включват долу в кухнята тостера, слагат вода на печката, изваждат цигара от пакета. Бележката на момичето този път няма да я намери на кухненската маса, а върху хладилника. „На кино съм. В десет ще се върна.“ В хола на телевизора — бележка от Цюпфнер. „Трябваше спешно да отида при…. Целувки, Хериберт.“ Хладилник вместо кухненска маса, целувки вместо целувка. В кухнята, докато мажеш дебело масло и лебервурст на препечените филийки вместо да сложиш две-три лъжички шоколадов прах в чашата, ти разбираш за пръв път колко противно е да пазиш линия, спомняш си как изписка пред теб госпожа Блотерт, когато си взе второ парче сладкиш: „Но това са повече от хиляда и петстотин калории, можете ли да си го позволите?“ Погледа на месар върху талията, поглед, който съдържа неизречената констатация: „Не, не можете да си го позволите.“ О, пресвети Ка-ка-ка, ти -нцлер и -толон! „Да, да, ти започваш да напълняваш.“ В града се шушука, е шушукащия град! Защо това безпокойство, това желание да бъдеш сама в тъмнината, в кина и църкви, в тъмни стаи сега с шоколад и препечени филийки. Какво отговори на танцовата забава на онова хлапе, което направо попита: „Кажете ми какво обичате, уважаема госпожо, бързо!“ Сигурно си му казала истината:

— Деца, изповедални, кина, грегориански хорал и клоуни.

— А мъже не обичате ли, уважаема госпожо?

— Да, един — си казала сигурно. — Но не мъжете изобщо, те са толкова глупави.

— Мога ли да публикувам това?

— Не, не, за бога не!

Ако е казала един, защо тогава не е казала: моя? Когато човек обича един мъж, словом един, може да има предвид само собствения, благоверния. О, забравено, преглътнато малко „моя“.

Момичето се прибира в къщи. Пъха ключа в ключалката, отваря вратата, затваря я, пъха ключа в ключалката. Пали лампата в антрето, изгасва я, запалва в кухнята, отваря хладилника, затваря го, изгасва осветлението в кухнята. В антрето леко почуква на вратата.

— Лека нощ, госпожо директор.

— Лека нощ. Мари беше ли послушна?

— Да, много.

Изгасва осветлението в антрето, стъпки нагоре по стълбите. („Значи тя седеше съвсем сама в тъмната стая и слушаше църковна музика.“)

Всичко докосваш с тези ръце, които изпраха чаршафите, които бях стоплил под мишниците си — грамофона, плочата, мембраната, копчето, чашата, хляба, детската косичка, детското одеялце, ракетата за тенис. „Защо всъщност не ходиш вече на тенис?“ Повдигане на рамене. Нямаш желание, просто нямаш желание. Тенисът е толкова полезен за жени на политици и ръководни католици. Не, не, понятията още не са толкова идентични. Прави фигурата стройна, еластична и привлекателна. „А Ф. толкова обича да играе с теб тенис. Не го ли харесваш?“ Напротив. Той е толкова сърдечен. Да, да, казват, че станал министър с „лакти и зъби“. Смятат го за мошеник, интригант и въпреки това неговата симпатия към Хериберт е искрена: корумпираните и бруталните понякога харесват съвестни и неподкупни. Колко трогателно коректно бе построена къщата на Хериберт: без извънредни кредити, без „помощи“ от опитни в строителството партийни и църковни приятели. Само, тъй като бе поискал „високо място“, трябваше да доплати известна сума, което той „само по себе си“ смяташе за корупция. Но точно това високо място сега се оказва неподходящо.

Който строи на склон, може да направи градината си в долната или в горната част на двора. Хериберт е избрал долната част — а това ще бъде неприятно, когато малката Мари започне да играе с топка. Топките постоянно ще се търкулват до съседския жив плет, понякога ще прелитат в съседния двор, ще прекършват клонки, цветя, ще мачкат нежни скъпоценни мъхове и после ще се налагат пресилени извинения. „Как може човек да се сърди на такова прелестно малко момиченце?“ Не може. В звънките гласове звучи престорена веселост, изкривените от диети за отслабване уста, изпънатите вратове с напрегнати мускули излъчват любезност, когато всъщност само страшна караница с най-остри ругатни би донесла облекчение. Но всичко се преглъща, заглажда се с фалшива добросъседска приветливост, докато веднъж през тиха лятна вечер зад заключени врати и спуснати пердета започнат да хвърлят чинии от най-скъпите сервизи по призраците на неродени деца: „Аз исках да си имаме — ти, ти не искаше.“ Изящните сервизи не звънтят благородно, когато биват запратени в стената на кухнята. Нагоре по склона вече вие сирената на „Бърза помощ“. Пречупени минзухари, смачкани мъхове, детски ръчички търкалят към каменното възвишение мъничка топчица, виеща сирена възвестява необявена война. Ах, да бяхме засадили градината в горния край на двора.

 

Телефонният звън ме стресна. Вдигнах слушалката, изчервих се, бях забравил Моника Силвс. Тя каза:

— Ало, Ханс?

Аз казах:

— Да — но още не знаех защо се обажда.

Едва когато добави:

— Сигурно ще се разочаровате — си спомних за мазурката.

Сега нямаше връщане, не можех да кажа „отказвам се“, трябваше да изтърпя тази ужасна мазурка. Чух как Моника слага слушалката на рояла, как започна да свири, свиреше прекрасно, звукът бе изключителен, но докато тя свиреше, аз заплаках от мъка. Не биваше да се опитвам да повтарям този миг: когато се върнах от Мари и Лео свиреше тази мазурка. Миговете не могат да се повтарят, не могат да се споделят. Както и онази есенна вечер в нашия парк, когато Едгар Винекен пробяга 100 метра за 10 секунди и една десета. Със собствените си ръце бях засякъл хронометъра, със собствените си ръце бях измерил и разстоянието, и онази вечер той го взе за 10 секунди и една десета. Едгар бе в отлична форма и с отличен дух, но, разбира се, никой не ни повярва. Наша грешка бе, че изобщо заговорихме за това и искахме да удължим този миг. Трябваше да бъдем доволни, че си знаем, че наистина бяхме постигнали 10 секунди и една десета. След това той, разбира се, продължи да тича и все за 10 секунди и 9 десети и 11 секунди, и никой не ни повярва, всички се смееха. За подобни мигове не бива дори да се говори, а да искаш да се повтарят, е просто самоубийство. Нещо като самоубийство бе и това, че сега по телефона слушах Моника, която свиреше тази мазурка. Съществуват известни обредни мигове, които сами по себе си изискват повторение, както когато госпожа Винекен режеше хляба, но аз бях поискал да повторя и този миг с Мари, като веднъж я помолих да нареже хляба така, както го режеше госпожа Винекен. Кухнята на едно работническо жилище не е хотелска стая, а Мари не беше госпожа Винекен — ножът се изплъзна, тя си поряза лявата ръка над лакътя и това преживяване ни струваше три седмици лечение. Толкова отвратителна може да бъде сантименталността. Човек трябва да преживява мигове, но никога не бива да ги повтаря.

От мъка дори не можех вече да плача, когато Моника свърши с мазурката. Тя като че ли бе доловила това. Щом застана до телефона, само тихичко промълви:

— Е, видяхте ли.

Отговорих:

— Грешката беше моя, не ваша, извинете ме.

Чувствах се, сякаш вече се валях в канавката мъртво пиян и вонящ, цял залян с бълвоч, устата ми пълна с отвратителни ругатни, а на всичкото отгоре съм накарал някого да ме фотографира и да занесе снимката ми на Моника.

— Мога ли пак да ви се обадя? — попитах тихо. — След няколко дни може би. Имам само едно обяснение за отвратителното си поведение, толкова ми е зле, че не мога да го опиша.

Не чувах нищо, само дишането й за няколко секунди, после тя каза:

— Аз заминавам за четиринайсет дни.

— Къде?

— На семинарни занимания — отговори, — и малко ще рисувам.

— Кога ще дойдете при мен — попитах, — и ще ми направите омлет с гъби и една от вашите хубави салати?

— Не мога да дойда — каза, — сега не мога.

— А по-късно? — попитах.

— Ще дойда — отговори тя. Чух още, че плачеше, после затвори телефона.