Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (17)

17

Отдръпнах се от прозореца, простих се с надеждата за моята марка долу в мръсотията и отидох в кухнята да си направя още един сандвич. Не беше останало много за ядене — имаше още една консерва боб, една консерва сливи (аз не обичам сливи, но Моника не можеше да знае това), половин хляб, половин шише мляко, някъде около четвъртинка кафе, пет яйца, три резена сланина и една туба горчица. В кутията на масата в хола имаше още четири цигари. Чувствах се толкова ужасно, че изгубих всяка надежда някога да мога да тренирам. Коляното ми се бе подуло толкова, че панталонът започна да ми става тесен, главоболието ми бе станало толкова силно, че бе добило почти свръхестествени размери — постоянна пронизваща болка, в душата ми бе по-черно от когато и да било, после идваше „плътското желание“ — а Мари беше в Рим. Имах нужда от нея, от нейната кожа, от ръцете й върху гърдите ми. Както веднъж се изрази Зомервилд, имах „будно и истинско отношение към физическата красота“ и обичам около мен да има хубави жени като моята съседка госпожа Гребсел, но аз не изпитвам „плътско желание“ към тези жени, а повечето от тях се обиждат от това, въпреки че, ако го бях изпитвал и се бях опитал да го задоволя, те сигурно биха извикали полицията. Това е сложна и жестока история, плътското желание за не моногамните мъже вероятно щеше да е постоянно мъчение, но за моногамните като мен е постоянно принуждение към латентна неучтивост и повечето жени са някак обидени, ако не почувстват това, което им е познато като Ерос. Дори и госпожа Блотерт, която е порядъчна и набожна, винаги малко се засягаше. Понякога дори разбирам злодеите, за които толкова пишат вестниците, и когато си представя, че съществува нещо като „съпружески дълг“, ми става зле. Сигурно в тези бракове е ужасно, щом жената се задължава от държавата и църквата с договор. Човек не може да нареди на хората да бъдат състрадателни. С папата исках да говоря и за това. Сигурно го информират погрешно. Направих си още един сандвич, отидох в антрето и взех от джоба на палтото си вечерния вестник, който бях купил в Кьолн от влака. Понякога вечерният вестник помага — той ме прави така празен, както и телевизията. Прелистих го, прехвърлих заглавията и открих една бележка, която ме накара да се разсмея. Орден за заслуги за д-р Херберт Калик. Калик бе момчето, което ме предаде за пораженство и което през цялото време на съдебния процес бе настоявало за строгост, безпощадна строгост. Тогава се бе породило гениалното му хрумване да бъдат мобилизирани за крайната победа и сирачетата от приюта. Знаех, че Калик е станал важна клечка. Във вечерния вестник пишеше, че е получил ордена на Федералната република за „заслуги за разпространение на демократичната идея сред младежта“.

Веднъж преди две години той ме бе поканил на гости, за да се сдобрим. Но трябваше ли да му простя и това, че сирачето Георг загина при упражненията с противотанковата ръчна граната или това, че ме бе предал мене, десетгодишното момче поради пораженство и бе настоявал за строгост, за безпощадна строгост? Мари смяташе, че не би трябвало да отказвам една такава покана за сдобряване и ние купихме цветя и отидохме. Той имаше хубава вила почти в Айфел, красива жена и онова, което двамата гордо наричаха „единствено дете“. Жена му бе хубава по такъв начин, че човек не знае, дали е живо същество или само весела, добре изглеждаща кукла. През цялото време, докато седях до нея, се изкушавах да я хвана за ръцете или за раменете, или пък за краката, за да установя, дали все пак не бе кукла. Тя участваше в разговора само с два израза. „Ах, колко хубаво!“ и „Ах, колко ужасно!“. Отначало ми се видя скучна, но после бях омаян и й разказвах всякакви неща така, както се хвърля монета в автомат — само за да разбера как ще реагира. Когато й разказах, че баба ми е починала наскоро — което въобще не беше вярно, защото баба ми бе починала още преди дванайсет години, тя каза: „О, колко ужасно!“. Мисля, че когато някой почине, човек може да каже много глупости, но „О, колко ужасно!“, не. После й разказах, че някой си Хумело (който въобще не съществуваше, и когото набързо измислих, само за да пусна нещо положително в автомата), получил титлата почетен доктор, тя каза: „О, колко хубаво!“. А когато после й разказах, че брат ми Лео е преминал към католицизма, се поколеба за момент — и това колебание ми се видя почти като признак на живот, тя ме погледна с огромните си очи, безжизнени като на кукла, за да прецени към коя категория спадаше за мен това събитие, и каза: „Ужасно, нали?“, все пак бях успял да измъкна от нея друг вариант на отговорите й. Предложих й просто да премахне двете О-та, да казва само хубаво и ужасно. Тя се изкиска, сипа ми още аспержи и каза сериозно: „О, колко хубаво!“. Накрая тази вечер се запознахме и с „единственото дете“, едно петгодишно хлапе, което така, както си беше, можеше да участва в реклама по телевизията. Всичко както трябва — миене на зъбите, лека нощ, тате, лека нощ, майче, реверанс пред Мари и пред мен. Чудно ми беше, че от телевизията още не го бяха открили. По-късно, когато пиехме кафе и коняк пред камината, Херберт заговори за великото време, в което живеем. После донесе и шампанско, и стана патетичен. Помоли ме за прошка, дори коленичи пред мен, за да ме помоли за „светско опрощение на греховете“, както го нарече той, а аз бях готов да го ритна по задника, но вместо това взех от масата един нож за сирене и тържествено го провъзгласих за демократ. Жена му извика: „Ах, колко хубаво!“, и когато Херберт трогнат седна отново, аз произнесох реч за еврейските янки. Казах, че известно време са смятали, че името Шнир, моето име, произлиза от schnorren, което означава прося, но е доказано, че произхожда от Шнайдер, Шнидер, което означава шивач, и аз не съм нито евреин, нито янки, и — и тогава съвсем неочаквано заших на Херберт един шамар, защото си спомних, че беше принудил нашия съученик Гьотц Бухел да доказва арийския си произход и Гьотц доста се бе затруднил, защото майка му бе италианка от едно село в Южна Италия, а да се открие нещо за нейната майка там, което поне приблизително да доказва арийско потекло, се оказа невъзможно, още повече че селото, в което бе родена майката на Гьотц, по това време бе окупирано от еврейските янки. Тези седмици бях тежки и опасни за живота на госпожа Бухел и Гьотц, докато на учителя на Гьотц хрумна идеята да се обърне към специалиста по расови въпроси в Бонския университет за мнение като вещо лице. Той установи, че Гьотц бил „чист, но абсолютно чист от западна раса“, тогава Херберт Калик измисли друга глупост, че всички италианци били предатели и до края на войната Гьотц нямаше нито минута спокойствие. Спомних си това, докато се опитвах да произнеса речта за еврейските янки — просто зашлевих един в лицето на Калик, хвърлих чашата с шампанското в огъня на камината, след нея и ножа за сирене, издърпах Мари за ръката и излязохме. Там горе не можехме да хванем такси и трябваше да вървим доста пеша, докато стигнем спирката на автобуса. Мари плачеше и през цялото време повтаряше, че било нехристиянско и нечовешко от моя страна, но аз казах, че не съм християнин и още не съм отворил изповедалня. Тя ме попита и дали се съмнявам, че той, Херберт, е станал демократ, и аз казах:

— Не, не, въобще не се съмнявам в това, напротив, но просто не го понасям и никога няма да мога да го понасям.

Отворих телефонния указател и потърсих номера на Калик. Бях в подходящо настроение да си поговоря с него по телефона. Спомних си, че по-късно го бях срещнал на един журфикс у нас, той ме погледна умоляващо, поклащайки глава, докато в същото време разговаряше с един равин за „еврейската духовност“. Беше ми жал за равина. Беше много възрастен мъж с бяла брада, много добродушен и по такъв начин безобиден, че ме обезпокои. Естествено Херберт разказваше на всеки, с когото се запознаеше, че е бил нацист и антисемит, но че „историята му отворила очите“. При това още в деня преди американците да влязат в Бон, той се бе упражнявал с момчетата в нашия парк и им бе казвал: „Щом видите първата еврейска свиня, веднага мятате върху нея това!“ На журфикса при майка ми най-много ме развълнува невинността на завърналите се емигранти. Те толкова се трогваха от цялото това разкаяние и гръмогласното признание в демокрация, че постоянно се стигаше до побратимявания и прегръдки. Не разбираха, че тайната на ужаса е в детайлите. Да съжаляваш за големи неща е съвсем лесно — политически грешки, прелюбодеяние, убийство, антисемитизъм — но кой прощава някому, кой разбира детайлите? Как Брюл и Херберт Калик погледнаха баща ми, когато сложи ръка на раменете ми, и как Херберт Калик, побеснял от гняв, удари с юмрук по масата, погледна ме с мъртвешките си очи и каза: „Строгост, безпощадна строгост“, или как хвана Гьотц Бухел за яката, изправи го пред класа, въпреки че учителят тихо протестираше, и каза: „Вижте го този — и ако той не е евреин!“ В главата си имах прекалено много моменти, прекалено много детайли, подробности, а очите на Херберт не се бяха променили. Стана ми страшно, когато го видях там при стария, малко глупав равин, който бе настроен така примирително, остави Херберт да му донесе един коктейл и да му наприказва за еврейската духовност. Емигрантите не знаят и това, че само малко нацисти бяха изпращани на фронта, загиваха почти само другите, Хуберт Книпс, който живееше в къщата до семейство Винекен, и Понтер Кремер, сина на хлебаря, тях изпращаха на фронта, въпреки че бяха водачи в хитлеровата младеж, защото „не проявявали политическа бдителност“, не участваха в цялото отвратително политическо следене и шпиониране. Калик никога нямаше да изпратят на фронта, той доносничеше, както доносничи и днес. Той е роден шпионин. Нещата съвсем не бяха такива, каквито вярваха емигрантите. Естествено те можеха да мислят само в категории като виновни и невинни — нацисти и ненацисти.

Окръжният ръководител на партията Киренхан идваше понякога в магазина при бащата на Мари, просто си взимаше пакет цигари от чекмеджето, без да оставя купони или пари, запалваше цигара, сядаше на тезгяха пред бащата на Мари и казваше:

— Е, Мартин, какво би било, ако те пъхнем в едно мило, мъничко, не толкова жестоко концлагерче?

Тогава бащата на Мари отговаряше:

— Свинята си остава свиня, а ти винаги си бил такъв.

Двамата се познаваха от шестгодишни. Киренхан се ядосваше и казваше:

— Мартин, не прекалявай, не отивай твърде далеч.

А бащата на Мари добавяше:

— Ще отида дори още по-далеч: изчезвай оттук.

Киренхан продължаваше:

— Ще се погрижа да отидеш не в някой мил, а в някой лош концлагер.

Така продължаваше до безкрайност и положително щяха да приберат бащата на Мари, ако гаулайтерът не бе сложил върху него „закрилящата си десница“ по причина, която никога не разбрахме. Естествено той не слагаше закрилящата си десница върху всички, не я сложи върху търговеца на кожи Маркс и върху комуниста Крупе. Те бяха убити. А гаулайтерът и днес е много добре, има си строителна фирма. Когато Мари един ден го срещна, той каза, че „не можел да се оплаче“. Бащата на Мари винаги ми доверяваше: „Колко ужасна беше тази история с нацизма, може да се измери само с факта, като си представиш, че дължа живота си на една свиня като гаулайтера и че трябва писмено да потвърдя, че му го дължа.“

Междувременно намерих номера на Калик, но още се колебаех да го набера. Сетих се, че утре е журфиксът на майка ми. Можех да отида, поне от парите на родителите ми да си напълня джобовете с цигари и солени бадеми, да си взема едно пликче за маслини, друго за соленки, после ще мина с шапката да посъбера пари за „един бедстващ член на семейството“. Веднъж направих това, когато бях на петнайсет години, събрах пари „за една особена цел“ и събрах почти сто марки. Дори нямах угризения на съвестта, когато използвах парите за себе си и когато утре щях да събирам за „един бедстващ член на семейството“, Дори нямаше да лъжа: аз бях бедстващ член на семейството, а по-късно можех да отида в кухнята, да поплача на гърдите на Ана и да взема някои остатъци от салам. Всички събрани при майка ми — идиоти щяха да възприемат проявата ми като прекрасен виц, майка ми щеше да бъде принудена да остави с кисела усмивка да се приеме като виц и никой нямаше да знае, че беше крайно сериозно. Тези хора не разбират нищо. Всъщност те всички знаят, че един клоун трябва да бъде меланхоличен, за да бъде добър клоун, но че за него меланхолията е убийствено сериозно нещо, никога няма да им хрумне. На журфикса на майка ми щях да видя всички: Зомервилд и Калик, либерали и социалдемократи, шест различни вида председатели, дори хора от противоатомни дружества (майка ми дори веднъж бе три дни боркиня срещу атомното оръжие, но беше тогава, когато някакъв председател на нещо си й беше изяснил, че една последователна антиатомна политика щяла да предизвика радикално спадане на акциите, и тя веднага — буквално веднага — беше изтичала до телефона, бе се обадила в комитета и се беше „дистанцирала“). Едва накрая, когато обиколя всички с шапката, щях публично да ударя един шамар на Калик, щях да нарека Зомервилд попски лицемер и щях да обвиня присъстващия представител на ръководния съюз на католическите лаици в подстрекателство към разврат и прелюбодеяние.

Махнах пръста си от шайбата на телефона и не се обадих на Калик. Исках само да го питам, дали междувременно е преодолял миналото си, дали отношението му към властта още е в ред и дали може да ме просвети в еврейската духовност. Веднъж по време на едно събрание на хитлеровата младеж Калик бе изнесъл лекция със заглавие „Макиавели или опитът за добиване на отношение към властта“. Не разбрах много от това, само че Калик „открито, ясно изразено се обявяваше за властта“, но по израженията на другите присъстващи водачи на хитлеровата младеж можах да разбера, че тази реч надхвърляше дори и техните способности. Калик почти не говори за Макиавели, само за Калик, и израженията на другите водачи показваха, че смятат тази реч за публично безсрамие. Има едни типове, за които толкова много пишат във вестниците: безсрамници. Калик не беше нищо повече от един политически безсрамник, и където и да се появеше, оставяше посрамени след себе си.

Радвах се на предстоящия журфикс. Най-после щях да усетя нещо от парите на моите родители: маслини и солени бадеми, цигари, щях да си пъхна в джоба, дори цели кутии пури и да ги продавам като им подбия цената. Щях да откъсна на Калик ордена от гърдите и да му залепя една плесница. В сравнение с него дори майка ми ми се видя човечна. Когато го видях за последен път в гардеробната при моите родители, той ме бе погледнал тъжно и бе казал: „За всеки човек има шанс, християните го наричат милост.“ Аз не му отговорих. В края на краищата не бях християнин. Бях се сетил, че в доклада си тогава бе говорил и за „Ерос на жестокостта“ и за макиавелизма на сексуалността. Като си помислех за неговия сексуален макиавелизъм, ми ставаше жал за курвите, при които ходеше, както и изпитвах съчувствие към съпругите, които бяха задължени с договор към някой мръсник. Мислех си за безбройните хубави млади момичета, чиято съдба бе да правят онази работа без желание или за пари с типове като Калик или без заплащане със съпрузите си.