Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (11)

11

Отидох в банята, сипах във ваната малко шампоан, който ми бе оставила Моника Силвс, и отворих крана за горещата вода. Къпането е почти толкова приятно, колкото и спането, точно както спането е почти толкова приятно колкото онова „нещо“. Така го наричаше Мари, а аз винаги мисля за него с нейните думи. Въобще не можех да си представя, че тя върши това „нещо“ с Цюпфнер, във фантазията ми просто няма място за такива представи, както и никога не съм се изкушавал да се ровя в бельото на Мари. Можех да си представя само, че тя играе с Цюпфнер на „Не се сърди човече“ — а и това ме вбесяваше. Нищо от онова, което съм вършил с нея, тя не можеше да върши и с него, без да се почувства като предателка или курва. Не можеше дори да му маже филийките с масло. Само като си представях, че взима неговата цигара от пепелника и продължава да я пуши, просто полудявах, а фактът, че той не пуши и вероятно играе с нея шах, не ме утешаваше. Все нещо трябваше да прави с него все пак, да танцува или да играе карти, той на нея или тя на него да му чете на глас, а и сигурно разговаряше с него за времето и за пари. Всъщност тя можеше само да му готви, без да мисли постоянно за мен, защото тя го правеше за мен толкова рядко, че то не можеше да се възприеме като предателство или курварлък. Най-много ми се искаше да се обадя на Зомервилд, само че още не му бе дошло времето. Намислил си бях да му се обадя към два и половина след полунощ, да го вдигна от сън и надълго и нашироко да поговорим за изкуство. Осем часа вечерта бе прекалено прилично време, за да му се обади някой по телефона и да го пита колко от принципите за ред вече е успял да натъпче в главата на Мари и каква комисионна ще получи за това от Цюпфнер: кръст от тринайсети век или среднорейнска мадона от четиринайсети. Мислех си още и за това, по какъв начин бих го убил. Естети се убиват най-добре с ценни предмети на изкуството, за да се ядосват и в смъртта от подобно светотатство с изкуството. Една мадона не би била достатъчно ценна и прекалено стабилна, тогава би умрял поне с утехата, че мадоната е спасена, а една картина не е достатъчно тежка, най-много рамката, а и това ще му даде утехата, че поне самата картина ще се запази. Може би ще успея да изстържа боите от платното на някоя ценна картина и да обеся или задуша с него Зомервилд: подобно убийство не е достатъчно изтънчено, но като убийство на естет е съвършено. А и съвсем не би било лесно такъв здравеняк да се изпрати на оня свят, Зомервилд е висок и строен, с „благородна осанка“, белокос и „добродушен“, той е алпинист и се гордее с това, че е взел участие в две световни войни и е получил сребърен спортен медал. Упорит, добре трениран противник. На всяка цена трябва да си набавя някакво ценно произведение на изкуството от метал, бронз или злато, а може би и от мрамор — само че едва ли ще ми бъде възможно преди това да прескоча до Рим и да задигна от ватиканските музеи нещо по-подходящо.

Докато ваната се пълнеше с вода, аз се сетих за Блотерт, един от видните участници във вечерните сбирки, когото бях виждал само два пъти. Той беше нещо като „дясно противниково крило“ на Кинкел, политик като него, но „с други скрити причини и от друга среда“. За него Цюпфнер беше това, което Фредебойл беше за Кинкел: нещо като дясна ръка и „духовен наследник“. Но да се обаждам по телефона на Блотерт, беше доста по-безсмислено, отколкото да помоля за помощ стените на моята стая. Единственото, което предизвикваше в него някакви половинчати признаци на живот, бяха мадоните на Кинкел в стил Барок. Той ги сравняваше по такъв начин със своите мадони, че на мен ми ставаше съвсем ясно колко дълбока бе омразата между двамата. Блотерт беше председател на някакво сдружение, на което Кинкел с огромно удоволствие също би станал председател. Двамата си говореха на „ти“ още от времето, когато са учили в едно и също училище. И двата пъти, когато видях Блотерт, аз направо се ужасих. Беше среден на ръст, светлорус и приличаше на двадесет и пет годишен младеж. Започнеше ли човек да го гледа, той се захилваше, а когато казваше нещо, отначало близо половин минута скърцаше със зъби, а след това от четирите думи, които произнасяше, две винаги бяха „канцлерът“ и „католон“ — и тогава човек изведнъж разбираше, че е надхвърлил петдесетте и напомня абитуриент, преждевременно остарял от тайни пороци. Потайна особа, смразяваща другите. Понякога, след като изречеше няколко думи, ченето му се сковаваше и той започваше да пелтечи и казваше „ка ка ка ка“ и на мен ми ставаше жал за него, докато най-сетне успяваше да изплюе останалото „нцлер“ или „толон“. За него Мари ми беше разправяла, че бил просто „фантастично интелигентен“. Никога не успях да събера доказателства за това твърдение, един единствен път го бях чул да произнесе повече от двайсетина думи: тогава, когато на тяхната сбирка се спореше около смъртните присъди. Той заяви, че ги „поддържа безусловно“, не си даваше лицемерно вид, че държи на обратното, и това бе единственият факт в неговото изказване, който ме изненада. Говореше, а лицето му изразяваше възторжено опиянение, после заекна със своето „ка ка“ и то прозвуча, сякаш при всяко „ка“ се отсичаше по една глава. Понякога ме поглеждаше и всеки път в погледа му имаше някакво удивление, сякаш с мъка се сдържаше да не произнесе „Невероятно!“, но не успяваше да възпре поклащането на главата си. Струваше ми се, че за него всеки човек, който не е католик, изобщо не съществува. Винаги съм имал чувството, че ако отново се въведе смъртната присъда, той незабавно ще излезе с предложение да бъдат екзекутирани всички некатолици. А и той имаше жена, деца, телефон. Но по-скоро бих предпочел да се обадя пак на майка си. Сетих се за Блотерт, когато си мислех за Мари. Той сигурно постоянно се мъкнеше при нея, намираше се в някакви взаимоотношения с върховното ръководство на съюза, където работеше Цюпфнер, и самата представа, че бе един от нейните постоянни гости, ме плашеше. Аз я обичах много и ония думи, от които тя се ръководеше: „Трябва да тръгна по пътя, по който трябва да вървя“, би следвало да се тълкуват като прощални думи на древна християнка, която се оставя да я хвърлят на хищниците. Помислих си за Моника Силвс и осъзнах, че някога ще дойде време, когато ще приема нейното милосърдие. Тя бе толкова хубава и толкова мила, че ми се струваше още по-неподходяща за католическите събрания, отколкото Мари. Дали се суетеше в кухнята — веднъж й помогнах да приготви сандвичи, дали се усмихваше, танцуваше или рисуваше, тя винаги го правеше съвсем естествено, въпреки че аз не харесвах картините, които рисуваше. Зомервилд й беше говорил прекалено много за „откровението“ и за мисията на художниците и тя рисуваше почти само мадони. Бих опитал да избия това от главата й. Такова рисуване просто не й се отдава, дори когато човек вярва в него и иначе е добър художник. Рисуването на мадони би трябвало да се предостави изцяло на децата или на смирени монаси, но само ако нямат претенции на художници. Разсъждавах дали бих успял да избия мадоните от главата на Моника. Тя съвсем не е дилетантка, млада е още, на двадесет и две или двадесет и три години, положително е девствена — и това обстоятелство изведнъж ме изплаши. Обзе ме страхотната мисъл, че католиците са ме избрали за същото, за което някога е бил използван Зигфрид^[1]. Тя би поживяла две-три години с мен, би била мила, докато и у нея започнат да действат принципите за ред, и тогава би се върнала в Бон да се омъжи за фон Северн. При тази мисъл се изчервих и я отхвърлих. Моника беше толкова обичлива, не биваше да я превръщам в обект на злобни и глупави размишления. Ако решах да се свържа с нея, преди това трябваше да я откъсна от Зомервилд, от този паркетен лъв, който толкова много прилича на моя баща. Само че баща ми няма никакви други изисквания към себе си освен едно: да бъде сравнително хуманен експлоататор, и той напълно отговаря на това изискване. При Зомервилд винаги съм изпитвал чувството, че би станал както директор на курортен център, така и концертен директор, мениджър по пъблик рилейшънс на фабрика за обувки или изискан шлагерен певец, а може би и редактор на „умно“ направено модно списание. Всяка неделя вечер той държи проповед в църквата „Свети Корбиниан“. Мари ме завлече там два пъти. Представлението е по-мъчително, отколкото би трябвало да позволи учреждението на Зомервилд. Тогава предпочитам да чета поотделно Рилке, Хофманстал или Нюман, отколкото да смесвам и тримата в някаква си блудкава медовина. Пот ме изби по време на неговата проповед. Вегетативната ми нервна система не издържа определени неестествени явления. Чуя ли изрази като „съществуващото съществува“ и „витаещото витае“, направо настръхвам. Наистина бих предпочел горе на амвона да пелтечи някой безпомощен тлъст пастор и да заеква за непонятните истини на тази религия, без да си въобразява, че каквото каже, е „готово за печат“. Мари се чувстваше огорчена от факта, че нищо от проповедите на Зомервилд не ми допадаше. Особено мъчително обаче беше, че веднъж след проповедта трябваше да клечим в едно кафене близо до църквата „Св. Корбиниан“, а то цялото се претъпка с любители на изкуството, които идваха също от проповедта на Зомервилд.

После пристигна самият той, около него се образува нещо като интимен кръг и ние бяхме привлечени в него, и всичките му префинени приказки, които изприказва от амвона, се предъвкваха още два, три, та дори и четири пъти. Една изключително красива млада актриса със златиста дълга коса и ангелско лице — за нея Мари ми прошепна, че вече била „три четвърти“ приета в лоното на католицизма — беше готова да целуне нозете на Зомервилд. Струва ми се, че той нямаше да й попречи.

Спрях водата, свалих си сакото, прехвърлих през глава ризата и фанелката и ги хвърлих в ъгъла, но тъкмо когато исках да вляза във ваната, иззвъня телефонът. Познавах само един човек, който може да накара телефона да звъни толкова бодро и по мъжки: Цонерер, моят импресарио. Той говори толкова близко до слушалката и така натрапчиво, че всеки път ме хваща страх да не ме наплюе. Когато иска да ми каже нещо приятно, започва разговора с: „Вчера бяхте прекрасен“. Той казва това просто без да знае, дали наистина съм бил прекрасен или не, а когато иска да ми съобщи нещо неприятно, започва с: „Слушайте, Шнир, вие не сте Чаплин“. С това съвсем не иска да каже, че не съм толкова добър клоун като Чаплин, а само, че не съм достатъчно известен, за да си позволя определено нещо, заради което Цонерер се е ядосал. Днес няма да ми каже дори нещо неприятно, нямаше да ми оповести — както правеше винаги, когато отказвах някое представление, предстоящия свършек на света. Дори нямаше да ме обвини в „истерия за отказване“. Вероятно и Офенбах, и Бамберг, и Нюрнберг бяха отказали и той щеше по телефона да ми изчисли колко загуби има в моята сметка. Телефонът продължаваше да звъни, силно, мъжествено, бодро, аз тъкмо щях да хвърля върху него една възглавница, но си метнах хавлията, отидох в хола и застанах пред звънящия телефон. Мениджърите имат здрави нерви и издръжливост, за тях думи като „чувствителност на артистичната душа“ са равнозначни с думите „Дортмундско акционерно дружество за бира“ и всеки опит да се говори с тях сериозно за изкуство и за хора на изкуството, би било чиста загуба на време. Те знаят точно и това, че дори един безсъвестен човек на изкуството има хиляди пъти повече съвест от един съвестен импресарио, и те разполагат с едно оръжие, срещу което никой не може да излезе: голата истина, че артистът не може да върши нищо друго, освен онова, което върши: да рисува картини, да пътува из страната като клоун, да пее песни, да извае от камък или гранит „нещо трайно“. Артистът е като жената, която не може нищо друго, освен да обича и хлътва по първото мъжко магаре, което й се изпречи. На експлоатация се поддават най-добре артистите и жените, а у всеки импресарио има нещо сводническо — между един и деветдесет и девет процента. Звъненето бе типично сводническо. Естествено той бе разбрал от Костерт кога бях заминал от Бохум и знаеше със сигурност, че си бях в къщи. Завързах хавлията си и вдигнах слушалката. В лицето веднага ме лъхна неговият дъх на бира.

— По дяволите, Шнир — каза той, — какво значи това да ме карате да чакам толкова дълго.

— Тъкмо бях предприел скромния опит да се изкъпя — отвърнах аз. — Това нарушава ли договора ни?

— Вашият хумор прилича на хумор пред лицето на смъртта — заяви той.

— И къде е примката — отвърнах аз, — люлее ли се вече?

— Да оставим символиката — каза той, — да говорим по същество.

— Не аз започнах със символиката — заявих.

— Все едно кой е започнал — отговори ми той, — вие изглежда твърдо сте решил да се самоунищожите като артист.

— Скъпи господин Цонерер — казах тихо, — ще ви коства ли нещо, ако малко отдалечите лицето си от слушалката — вашият дъх на бира ме удря право в лицето.

Той изруга на жаргон под носа си:

— Кретен, тъпанар такъв — после се разсмя, — нахалството ви е несломимо. За какво говорехме?

— За изкуство — отвърнах аз, — но бих ви помолил, нека говорим по-добре за работа.

— Тогава двамата с вас почти нямаме какво да говорим — отвърна той. — Слушайте, няма да се откажа от вас. Разбирате ли ме?

От изненада не можах да отговоря.

— За половин година ще ви извадим от обращение, а после ще ви създам отново. Надявам се, че онзи дрисльо от Бохум не ви е засегнал сериозно.

— Напротив — казах тогава, — той ме измами — с едно шише ракия и с това, че първокласният билет до Бон струва по-скъпо от второкласния.

— Глупаво е било от ваша страна, че сте позволили да намалят хонорара ви. Договорът си е договор — а злополуката обяснява вашето неизпълнение.

— Цонерер — казах тихо, — наистина ли сте толкова човечен или…

— Глупости — отвърна той, — вие сте ми симпатичен. В случай, че още не сте го забелязали, вие сте по-глупав, отколкото си мислех, и освен другото търговски погледнато, във вас има още нещо. Оставете само това детинско пиянство.

Той беше прав. Детинско беше точната дума за него. Аз казах:

— Но то ми помогна.

— В какво?

— Духовно — отвърнах.

— Глупости — каза той, — оставете душата настрана. Можем да дадем под съд Майнц за нарушаване на договора и навярно бихме спечелили, но не ви съветвам. Половин година почивка — после пак ще ви върна в играта.

— И от какво ще живея? — попитах.

— Е — каза той, — баща ви ще даде малко.

— И ако не го направи?

— Тогава ще си намерите една симпатична приятелка, която да ви издържа дотогава.

— По-скоро бих мизерствал — отвърнах, — бих обикалял села и градчета с колелото.

— Грешите — каза той, — и в селата и в градчетата четат вестници, а в момента не бих могъл да ви пробутам и за двайсет марки на вечер в някой младежки клуб.

— Опитахте ли? — попитах.

— Да — отвърна той, — цял ден телефонирах заради вас. Нищо не може да се направи. Няма нищо по-депримиращо за хората от един клоун, който буди съжаление. Това е като келнер, който ви сервира бирата в инвалидна количка. Вие само се залъгвате.

— А вие не се ли залъгвате? — попитах. Той замълча, а аз продължих — Искам да кажа, като смятате, че след половин година мога пак да опитам.

— Може би — отвърна той, — но това е единственият ви шанс. По-добре би било да изчакаме цяла година.

— Една година — рекох, — знаете ли колко дълга е цяла една година?

— Триста шейсет и пет дни — отвърна Цонерер и отново безцеремонно извърна към мен лице. Дъхът му на бира ме отвращаваше.

— А ако опитам с друго име — запитах го, — с друг нос и други номера. Песни с китара и малко жонгльорство.

— Глупости — отвърна ми той, — пеенето ви е отвратително, а жонгльорството си е чисто дилетанство. Всичко това са глупости. Вие имате дарба за добър клоун, може би дори за доста добър, и повече не ми се обаждайте преди да са минали три месеца, в които ежедневно да сте тренирали по осем часа. Тогава ще дойда и ще видя новите ви номера или старите, но тренирайте, оставете отвратителното пиянство.

Мълчах. Чувах го как се задъхва, как дърпа от цигарата си.

— Потърсете си пак една такава вярна душа — каза той, — като онова момиче, което пътуваше с вас.

— Вярна душа — промълвих.

— Да — потвърди той, — всичко друго е глупости. И не си въобразявайте, че можете да се оправите без мен и да мизерствате из разни жалки клубове. Това ще върви три седмици, Шнир, ще направите някоя и друга смешка на юбилеите на пожарникарите и ще ги обиколите за някой грош с шапката си. Щом науча такова нещо, ще ви пресека всички пътища.

— Гадняр такъв! — извиках.

— Да — каза той, — аз съм най-добрият гадняр, когото можете да намерите, и ако започнете сам да се опитвате да си проправяте път, най-много за два месеца ще сте ликвидиран окончателно. Познавам тази работа. Чувате ли ме?

Мълчах.

— Чувате ли ме? — попита той тихо.

— Да — отвърнах.

— Вие сте ми симпатичен, Шнир — рече той, — добре работих с вас, иначе нямаше да провеждам толкова скъп разговор.

— Седем часът мина — отвърнах му, — и цялото удоволствие ще ви струва сигурно две марки и петдесет.

— Да — отвърна той, — може би три марки, но в момента никой импресарио не би хвърлил тия пари за вас. Значи след три месеца и с най-малко шест безупречни номера. Измъкнете от вашия баща толкова, колкото можете. Чао.

И той наистина затвори. Продължих да държа слушалката в ръка, чух сигнала, почаках, и едва след дълго колебание затворих. Той вече няколко пъти ме бе будалкал, но никога не ме бе лъгал. По онова време, когато струвах вероятно двеста и петдесет марки на вечер, той ми бе уреждал договори за сто и осемдесет — и вероятно бе спечелил хубавичко от мен. Едва след като Цонерер затвори телефона, на мен ми стана ясно, че беше първият, с когото с удоволствие бих продължил да говоря. Той трябваше все пак да ми даде някакъв шанс — да не ме кара да чакам половин година. Може би имаше някаква артистична група, която се нуждаеше от такъв като мен. Не съм тежък, не ми се вие свят и след известна тренировка положително ще мога да изпълнявам доста добре някои акробатични номера или да науча някои скечове заедно с друг клоун. Мари винаги казваше, че се нуждая от „партньор“, тогава няма да ми доскучава толкова по време на изпълненията. Цонерер положително не бе обмислил всички възможности. Реших да му се обадя по-късно, върнах се в банята, хвърлих хавлията, метнах останалото в ъгъла и влязох във ваната. Топлата вода е почти толкова хубава, колкото сънят. По време на всичките ни пътувания, дори още тогава, когато нямахме достатъчни доходи, аз винаги взимах в хотелите стая с баня. Мари вечно казваше, че това пилеене на средства се дължи на моя произход, но нещата съвсем не бяха така. В къщи свидливо пестяха топлата вода, както и всичко останало. Студени душове ни бяха позволени по всяко време, но топлата, вана и у нас се смяташе за разхищение и дори Ана, която иначе си затваряше очите за много други неща, беше непреклонна по този въпрос. В нейното П.П.9 явно на топлата вана се е гледало като на смъртен грях.

И в банята чувствах липсата на Мари. Понякога, докато аз бях във ваната, тя ми четеше, изтегната на леглото — веднъж ми прочете цяла една история от Стария завет — за Соломон и Савската царица, друг път за битката на макавеите, а от време на време ми беше чела и от романа на Томас Уулф „Погледни своя дом, ангеле“. Сега лежах съвсем изоставен в тази глупава ръждивочервеникава вана, стените на банята бяха облицовани с черни плочки, но ваната, сапуниерката, кранът на душа и дъската на тоалетната чиния бяха ръждивочервени. Липсваше ми гласът на Мари. Докато мислех за нея, изпитах чувството, че тя не може да чете на Цюпфнер дори и библията, без да се чувства предателка и развратница. Тя трябваше да си спомни за хотела в Дюселдорф, където ми беше чела за Соломон и Савската царица, докато заспах преуморен във ваната. Зелените килими в хотелската стая, тъмните коси на Мари, гласът й, после тя ми донесе запалена цигара и аз я целунах.

Лежах покрит до шия със сапунени пяна и мислех за Мари. Тя не можеше да върши нищо с него или при него, без да си спомня за мене. В негово присъствие не можеше да завърти дори капачето на пастата за зъби. Колко често ние двамата бяхме закусвали заедно, бедно или разкошно, набързо или спокойно, прекалено рано призори или късно сутринта, с много мармалад или без никакъв мармалад. Самата представа, че тя закусваше с Цюпфнер всяка сутрин по едно и също време, а след това той тръгваше с колата си за своята католическа канцелария, ме докара почти до молитвено настроение. Молех се никога да не се стига до закуска с Цюпфнер. Мъчех се да си представя Цюпфнер: с кестеняви коси, със светла кожа, стройно тяло, нещо като Алкивиад на немския католицизъм, само че не дотолкова лекомислен. Според думите на Кинкел той беше „наистина по средата, но все пак по-скоро надясно, отколкото наляво“. Това левичарство и десничарство беше вечната тема на техните разговори. Ако искам да бъда почтен, би трябвало да причисля и Цюпфнер към ония четирима католици, които смятам за истински: папа Йоан, Алек Гинас, Мари, Грегори… и Цюпфнер. Положително и при него наред с цялото му влюбване е изиграло роля и обстоятелството, че е спасил Мари от грях и я е въвел в праведен живот. А това, че на времето те двамата с Мари бяха вървели ръка за ръка, явно не е било нищо сериозно. По-късно бях говорил с Мари за това, тя се бе изчервила силно, но някак си мило и ми бе обяснила, че „много неща са допринесли“ за тяхната дружба: фактът, че бащите им са били преследвани от нацистите, тяхното католическо вероизповедание, а освен това „неговото хубаво държание, знаеш ли. И досега имам много добри чувства към него.“

Пуснах да изтече част от изстиналата вода, долях гореща и добавих още малко пяна. Помислих си за баща си, който има дял във фабриката за производство на препарати за пяна за къпане. Дали купувам цигари, сапун, хартия за писма, сладолед на клечка или наденички, знам, че във всичко това баща ми има участие. Предполагам, че има дял в два и половината сантиметра паста за зъби, която използвам от време на време. Но в нашия дом бе забранено да се говори за пари. Когато Ана искаше да пресметне нещо с майка ми, да й покаже счетоводните книги, майка ми винаги казваше: „Да се говори за пари — колко отвратително“. „Е“-то тя произнасяше почти като „и“. Даваха ни много малко джобни пари. За щастие имахме страшно много роднини. Когато канеха целия род в къщи, у нас се събираха петдесет-шейсет чичовци, вуйчовци, стринки и лели и някои от тях бяха толкова мили, че от време на време тихомълком ни бутаха по някой грош, защото пестеливостта на майка ми беше пословична. На всичкото отгоре майката на майка ми е била благородничка, някоя си фон Хоенброде, та баща ми до ден днешен се смята като приет по милост за зет, макар че тъст му се е наричал Тулер и само тъща му е била по рождение фон Хоенброде. Нали днес германците са по-алчни за благороднически титли, по-откачени на тая тема, отколкото са били през 1910 година. Дори и хора, които иначе се смятат за интелигентни, дават всичко за приятелство с благородници. Някога ще трябва да насоча вниманието на управителния съвет на майка ми към този факт. Та това е чист расов проблем. Дори един толкова разумен човек като моя дядо още не може да се отърси от спомена, че през лятото на 1918 година семейство Шнир е щяло да получи благородническа титла, дори „тъй да се каже“ документите били готови, но точно тогава в решителния момент кайзерът, който трябвало да подпише декрета, духнал — той си имал други грижи — ако въобще някога е имал грижи. Тази история за „почти благородническата титла“ на семейство Шнир и до днес, след близо половин век, се разправя при всеки удобен случай. „Намериха декрета в папката на Негово величество“ — казва винаги баща ми. Чудя се само как никой не се е сетил да прескочи до Доорн и да накара да подпишат това нещо. Аз бих изпратил до там куриер на кон и тогава поне цялата история щеше да се уреди с всички необходими формалности.

Мислех си за Мари, как, когато бях вече във ваната, разопаковаше куфарите. Как стоеше пред огледалото, сваляше си ръкавиците, приглаждаше си косата, как вадеше закачалките от гардероба, закачаше на тях роклите си и отново закачаше закачалките в гардероба, а те скърцаха по месинговата тръба. После обувките, тихото потракване на токчетата, лекото търкане на подметките, и как поставяше върху стъклото на тоалетната масичка тубите, шишенцата и бурканчетата си, голямото бурканче с крем или тесничкото шишенце с лак за нокти, пудриерата и после острия металически звук на отвесно сложеното червило.

Изведнъж забелязах, че бях започнал да плача във ваната и направих изненадващо физическо откритие: сълзите ми се струваха студени. Иначе винаги ги усещах горещи и през миналите месеци няколко пъти бях плакал с горещи сълзи, когато бях пиян. Помислих си и за Хенриета, за баща ми, за сменилия вероизповеданието си Лео и се учудих, че още не се бе обадил.