Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (38)

14.

Събитията не дочакаха Емилия да намери отговор на тези трудни и съдбоносни за нея въпроси.

Проливните есенни дъждове се превърнаха в сняг за една нощ. За няколко дни натрупа до колене и затвори в капан целия край. Това време очакваха контрашайките. Всяка диря се отбелязваше ясно на снега и по нея можеше да се проследи движението на хората в населените места и в полето. Щом снегът престана да вали, контрашайките плъзнаха по селата да търсят разбойниците и ятаците им. По това време по селата ставаха сватби, а след тях дойдоха коледните и новогодишните празници, именните дни, седенките и много други календарни и некалендарни поводи за празници и веселби.

Селяните биваха празнично настроени и мнозина канеха контрашайките на трапезата си, хранеха ги, пояха ги и ги изпращаха по живо, по здраво. След известно време нехранимайковците започнаха сами да се канят на гости и да ядат и пият на провала. Не мина много и хората пропищяха от тях. Нарочваха по-заможните семейства за ятаци на разбойниците и нахълтваха в къщите им. Тарашуваха навсякъде — в стаите, в мазетата и таваните, в оборите и хамбарите, но скрити разбойници не намираха. Покрай тях се навъртаха и доносници, които клеветяха невинни хора, и контрашайките нахлуваха в къщите им без предупреждение и по всяко време. Бърникаха из долапите и скриновете и задигаха каквото намерят — пендари, златни пари, пръстени и всякакви ценности.

С особено настървение „претърсваха“ по-богатите семейства, които най-много бяха настоявали пред правителството да им изпрати въоръжена сила срещу бандитите. Началниците им знаеха това, но затваряха очи, защото по-голямата част от ограбеното отиваше в техните джобове. Акциите се провеждаха мудно и безшумно, за да могат хората на чичо Мартин да се предпазват от тях. Иначе трябваше да ги заловят и да се завърнат по домовете си, а тъкмо това не желаеха. Необезпокоявани от никого, те ограбваха стотици семейства и трупаха богатства. Започнаха да задяват и жените. Някои ходеха по седенките и опорочаваха веселите младежки вечери. Между тях и младите мъже започнаха побоища.

Контрашайките често пребиваха ония, които се съпротивляваха на кърджалийските им набези, но и пострадалите не им оставаха длъжни. Въоръжаваха се кой с каквото може и ги причакваха нощем, когато се прибираха пияни от кръчмите. Няколко жени бяха изнасилени. Млада невяста не понесе позора и се обеси в една вятърна мелница. След няколко дни намериха двама от контрашайките обесени в същата мелница. В едно градче обраха и подпалиха магазин, защото собственикът не им позволил да влязат през нощта да „търсят“ скрити разбойници. След всяко насилие или грабеж следваше отмъщение…

По-заможните, които бяха настоявали пред правителството да изпрати въоръжена сила срещу разбойниците, сега започнаха да изпращат делегации с искане да се разпуснат контрашайките. И населението изпрати от своя страна делегация, която заяви на правителството, че разбойници няма, а ако има, те са само няколко души и са вземали само от богатите, а на бедните са давали, така че народът е виждал от тях само добро. Отгоре се увериха най-после, че са подведени за броя на разбойниците, и решиха да разпуснат контрашайките. Бюрократичната им машина както винаги се задвижи мудно и продължително. Като разбраха, че ще ги разоръжават и лишават от плячкосване, нехранимайковците се впуснаха с още по-голямо настървение да грабят и безчинстват, но и населението се организира още по-здраво срещу тях. Навсякъде избухваха кавги и побоища, чупеха се глави, проливаше се кръв, падаха жертви и така пламна истинска война между населението и контрашайките. Заповед за разпускането им дойде едва след четири месеца. Те не се подчиняваха на началниците си, не сдаваха доброволно оръжието си, та се наложи да изпратят срещу тях полицейски команди да ги ловят и обезоръжават.