Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2009 г.)
Корекция и форматиране
Диан Жон (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Ивайло Петров. Преди да се родя и след смъртта ми

Редактор: Иван Гранитски

Художествено оформление: Петър Добрев

Коректор: Валерия Симеонова

Издателство „Захарий Стоянов“

Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

София, 2005

ISBN 954-739-578-5

Този том излиза благодарение на родолюбивото спомоществователство на община Добрич.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Янка К.)
  3. — Корекция

4.

На площадката пред външната врата се събираха все повече съседи и все по-яростно продължаваха да ме одумват. С повечето от тях не бях се и виждал, но и те се възмущаваха от личното ми и обществено поведение. Бил съм горд и саможив, един не съм поздравил, други не съм забелязал еди-къде си и еди-кога си („Какво като не се познаваме, нали сме съседи!“), не съм се вестявал от години на ОФ събрания, не съм излизал на трудови дни, не съм дал досега ни грам отпадъци за вторични суровини и пр. След всичко това, разбира се, никак не е чудно защо и сега, след като съм причинил такива щети на съседите си, най-невъзмутимо си седя в стаята, не благоволявам да се извиня за нехайството си или поне да дам някакви обяснения на ощетените. Няколко пъти в жилището бяха се вмъквали нощем крадци и съседите единодушно потвърдиха, че аз съм оставял отворени външната и таванската врата („Все по малките часове се завръща“), предвиждаха с пълна увереност, че след като съм забравил крана на чешмата си отворен, непременно ще забравя неизключена печка или котлон и ще направя пожар. Изкараха ме, с една дума, виновник за всички минали и възможни беди в жилищния блок и малко по малко започнаха да разнищват и личния ми живот. Като що-годе нормален човек приживе се опитвах да надникна в тази бездна, наречена Аз, анализирах се, правех-струвах и се отдръпвах зашеметен от това, което виждах утаено на дъното. Там клокочеше цял апокалипсис от пороци и разни нечистотии и аз най-искрено се учудвах, че живея с този апокалипсис в себе си и че понякога бивах даже щастлив и доволен от себе си. Така че сега слушах не без известно задоволство как тези домакини, пенсионери, работници и служещи се надпреварват да бърникат в моята светая светих с явна претенция за тънка психологическа наблюдателност, без да подозират, че това, което вадеха от бездната ми на показ, бяха бели грехове, без които е даже грешно да се живее. Поиска ми се да послушам отблизо тези добродушни и наивни хорица, дето ми правеха такива комплименти, с каквито приживе никой не бе ме удостоявал. Промуших се през ключалката на вратата и излязох при тях. Един мъж, най-интелигентният от всички, говореше, че моята нехайност всъщност не е друго освен неуважение и презрение към всички „живущи“ в блока. Застанах срещу него да видя дали ще има смелост да ме клевети очи в очи. Появата ми не му направи впечатление, както и на другите, и тогава се уверих напълно, че съм станал невидим и че дори само заради това вълшебно предимство си заслужава човек да умре. А интелигентният мъж продължаваше да ми прави комплименти. Впрочем да ви го представя! Аврам Филипов, кандидат на науките, философ, журналист, публицист, есеист, а както бях дочул напоследък — и драматург и пр. Пише антирелигиозни статии, които чете по радиото и телевизията, преди да ги печата, за което отдавна си е спечелил прозвището „бич Божи“. Светът както винаги гъмжи от събития — войни, стачки, срещи на високо равнище, революции, надпревара във въоръженията, полети на космонавти, средствата за информация не смогват да ги отразяват, а Аврам Филипов си е навил на пръста „опиума на народите“ и от четвърт век насам не го оставя на мира. Заклетият атеист е здрав човек, едър и набит като борец, ходи с високо вдигната глава и опънати рамене, сякаш надува духов инструмент, а лицето му има такъв уверен израз, като че иска да каже: „Не вярвам в духове!“ Аврам Филипов е и красавец, а това ми се струва някак неестествено за един философ, особено ако го сравним с ония великани на духа с постни физиономии, които едва си крепят главите на раменете. Хиляди пъти бях минавал покрай вратата му на първия етаж и толкова пъти бях виждал името му, написано с големи черни букви на месингова плочка с всичките му фирми и звания, а ето че веднъж, преди шест години, се срещнахме долу на входа и вместо Аврам Филипов го нарекох Филип Аврамов, може би защото името му се бе набило като трън в главата ми в обратен ред, както го бях виждал на влизане в жилището. Той пребледня и ми напомни с такава жестока вежливост истинското си име, че на свой ред аз пък се изчервих и му се извиних още по-вежливо, но оттогава човекът престана да ме познава. И с основание, защото името му стои като емблема по страниците на вестници и списания, витае из етера, а аз да го сбъркам! Че и Чехов би се разсърдил, ако някой му речеше: „Павел Антонович, четох с голямо удоволствие последния ви разказ.“ Ще се разсърди и Толстой, ако го наречем Николай Лвович. А и кой ли автор няма да се разсърди, ако сбъркаме името му?

Тъкмо този епизод с името си разказваше Аврам Филипов, когато пристигна лекарката. Тя бе успокоила с инжекции съседката от долния етаж и дойде да прибере свекърва си, която вече цял час слушаше как ме одумват и като всички глухи непрекъснато питаше за кого става дума. Обясняваха й за кого става дума и тя викаше, колкото й глас държи: „Ааа, такъв си е, такъв си е, знам го аз него!“ Дойде и съпругът на успокоената съседка и каза, че водата продължава да тече от тавана им като из ръкав. Е, от моя страна това вече на нищо не приличаше! Подсушил съм си паркета, гледам си кефа, а че водата продължава да тече от някоя спукана тръба в долния етаж и в съседния апартамент, не искам и да зная, не отварям, не отговарям и по телефона. Съседите започнаха да удрят с юмруци по вратата и да я натискат с рамене. Възмущението им се превърна в истерично любопитство да узнаят на всяка цена що за идиотщина от моя страна е да не си показвам носа навън, когато толкова народ стои пред вратата ми от час и половина насам. Както се виждаше обаче, ако бях се показал на прага, нямаше да ми се размине само с въпроси и упреци, а като нищо щяха да ме прекарат „през редицата“. Лекарката, която бе наминала само за минутка, също бе заинтригувана и тя даде идеята да пратят за човек от „Изгубен ключ“ и да отворят вратата ми пред свидетели. Едно момче изтича до близкия „Изгубен ключ“, но „Изгубен ключ“ бил в ревизия. И тогава решиха всеки да опита със свой ключ да отвори вратата на моето безумно упорство. Някои пъхаха по цели връзки ключове в бравата ми, но напразно. Последен опита Аврам Филипов и, представете си, още с първия ключ отвори. Съседите му казаха „браво“ и отстъпиха малко назад, а някои слязоха чак на долната площадка. Щом на Аврам Филипов се падна честта да отвори вратата ми, тази чест го задължаваше и пръв да влезе в жилището. Впрочем от петнадесет години той влизаше за пръв и последен път в моето жилище.

— Както и трябваше да се очаква, другарки и другари, тук е истинско море! — каза Аврам Филипов, като влезе в антрето и запали лампата. Той зашляпа из кухнята, надникна в хола и в работната ми стая, върна се в антрето и със задоволството на откривател съобщи, че навсякъде е вир-вода, липсват само „лодки за разходки“.

— А него няма ли го? — запитаха съседите.

— Хвръкнал от четвъртия етаж — зловещо се пошегува Аврам Филипов. — Моля, заповядайте! Имам приятното предчувствие, че…

Философът, есеистът, журналистът и прочие не успя да обясни какво е приятното му предчувствие, но че изпита неприятно чувство поне в първия момент като ме видя, това той сам показа съвсем нагледно. Вратата на спалнята, където бе пропуснал да надникне, се отвори от течението, той погледна вътре, видя ме да лежа полуудавен на пода и изрева: „Аааа!“ Това мощно възклицание отекна по цялото стълбище, но някак неопределено — можеше да се изтълкува като израз на тържество (на приятното му предчувствие), а можеше да бъде израз и на голяма изненада. Краката му се подгънаха и той падна насред антрето. Съседите отстъпиха назад, само лекарката влезе и се опита да го повдигне.

— Какво ви стана?

— Ъъъъъм!

— Но кажете!

Както стоеше на четири, философът повърна върху мозайката, измуча нещо с разлигавена уста и посочи към спалнята. Лекарката влезе в спалнята и спокойно пристъпи към мен. Тя веднага разбра, че съм свършил, и все пак провери пулса ми, а после взе да души из стаята и да занича под леглото и ъглите. По всяка вероятност не бе видяла в дългогодишната си практика мъртвец при такива нелепи обстоятелства и в такава необичайна поза. Та и сам аз, като се видях втори път, неволно огледах стаята да открия следи от алкохол, подведе ме не само безгрижно вдигнатият ми крак на леглото, но и лицето ми. По него нямаше никакви следи от предсмъртни конвулсии, а глупавата гримаса на устата ми кой знае как се бе превърнала в иронична усмивчица, сякаш преди да пропусне душата ми навън, бе извикала с пословичното равнодушие на спартанец: „Ела, презряна смърт, не ми пука от теб!“ Лекарката, разбира се, не откри никакво достойнство в израза на лицето ми, а на всичко отгоре като че се почувства професионално засегната, задето не успя да констатира, че съм свършил вследствие на безпросветно пиянство. Освен това случаят я задължаваше да се обади, където трябва, за освидетелстване на смъртта и за други формалности от този род, днес имаше свободен ден, чакаше я много домашна работа до обед, а следобед трябваше да пътува до Пловдив във връзка с едно неотложно наследствено дело. Та затова жената ме погледна с известна неприязън (Сега ли намери, да те вземат дяволите!), свали крака ми от леглото, както се сваля дърво, запали цигара и излезе при съседите с мрачно лице. Но съседите бяха разбрали от Аврам Филипов каква е работата и се бяха прибрали по домовете си.