Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (21)

8.

Мила родна картинка!…

Елин Пелин

Но ето че настъпи денят, когато се изправих на крака. Двамата ми връстници излязоха здрави момчета, но все пак проходиха едва на година и два месеца, така че трябваше да проспя заради тях половин година. Това проспано време може да се смята за първия данък, който платих на схематизма, и аз веднага чукнах на дърво, защото вярвах, че е последен. Бях суетен и не желаех да вървя в крак с другите, за което ми пуснаха кръв още в най-крехка възраст. Ако имах малко опит от живота, нямаше да допусна тази жертва, защото щях да зная, че компромисът и фалшът са неизбежни стимули на битието и че без тях хората биха се чувствали в неудобно положение един спрямо друг. Щях да зная също така, че едно закъснение от шест месеца не е нищо в сравнение с това на човека, който е проспал милиони години по дърветата и едва тогава е стъпил на двата си крака, а след като е стъпил на двата си крака, отново е поискал да стъпва на четири. Но с какви ли заблуди не изкушава невежеството на младостта!

Та в оня ден баба се върна от махалата много възбудена и каза, че двамата ми връстници проходили още преди пладне, следователно и аз вече мога да проходя. Разпови ме най-тържествено пред очите на цялото семейство и аз се отправих към обятията на майка ми с такава твърда пехотинска походка, че дядо се засмя до уши и ми предрече ефрейторска нашивка. От тоя миг никой не ми забраняваше да се движа на собствените си крака и аз започнах да шаря свободно из стаята, а оттам — из пруста и по двора. Всичко ми бе познато още когато бях на еднодневна възраст и даже отпреди моето раждане, та от двора се упътих към улицата. Но и на улицата нямаше нищо интересно освен една педя прахоляк и едно магаре, което се въргаляше в прахоляка. Тук обаче стана първото ми запознанство със съседите и аз смятам това събитие за едно от най-важните в моя живот.

Разкривеният им вратник, заплетен тук-там с мешови пръти, къщата им, също от пръти и замазана с говежди тор, дворът, хамбарът и бунището поразително приличаха на нашите, сякаш бяха проектирани от един и същи архитект от праисторическата ера. От всички тези елементи на архитектурния ансамбъл най-голямо впечатление правеше бунището, разположено на видно място в двора, високо като вулкан и винаги димящо като вулкан. Бунището бе нещо като култ на селското семейство по онова време, трупаха го сред двора, за да бъде под очи и подръка. Стопанката, боса и необлечена, прави само няколко крачки от прага, за да хвърли боклука, същото прави и стопанинът от прага на обора или кошарата. Бунището бе торовият завод на селянина, с него торяха нивите напролет, а през останалите сезони служеше за парно отопление и за столова на домашните животни. Зимно време там се топлеха прасетата и кучетата, а кокошките си намираха храна. То бе и любимо място за игра на децата или място за почивка и съзерцание. Децата обичат да се катерят по високи места, а в нашата равнина най-високите места бяха бунищата, като застанеш на върха, ще видиш и цялото село, и цялото поле. Освен това бунищата бяха за нас бойно поле, на което се сражавахме с разните бацили и микроби. Ония от нас, които биваха силни и годни за живот, още тогава даваха на болестите сталинградско сражение и добиваха доживотен имунитет срещу всякакви зарази. Слабите и кекавите се поболяваха и умираха навреме досущ като някои литератори, които се ровят в бунището на задния двор, заразяват се от нечистотиите и умират скоропостижно. За бунището може да се говори много и много, защото е свързано с бита на българина от онова време, но аз оставям тази работа на битоописателите, за да не изпадна в положението на ония литератори, за които стана дума по-горе.

По-добре да разкажа за нашите съседи. Те бяха първите представители на обществото, сред което живях дълги години, и заедно с тях направих първите си крачки в това общество. Бяха шест на брой, всички момчета и всичките по ризки, най-голямото на дванадесет години, а най-малкото на моя възраст. То именно бе едно от двете деца, които аз чаках цели шест месеца да проходят. Застанах на техния вратник и като всеки новак, който влиза за пръв път в обществото, захапах пръста си и от смущение започнах да го смуча. Знае се, че при такива случаи първото впечатление е много важно, ако не и съдбоносно и това ме караше да се притеснявам. Любопитството ми обаче надделя и полека-лека пристъпих в двора. Постоях с пръст на уста, пак тръгнах и така на няколко етапа стигнах до бунището. Ония не ми обръщаха никакво внимание. Седяха си на бунището, полузаровени в боклука, мълчаха и гледаха на различни страни. Това ме учуди, а донейде и оскърби. Нямаше причини да ме посрещнат така равнодушно и аз с безпокойство помислих, че моите съседи, уви, бяха успели в такава ранна възраст да се цивилизоват и заразят от алиенацията. Всички имаха от ония басмени шапчета, които се завръзват под гушата, само че шапчетата не стояха на главите им, а висяха отпред като конски торбички за зоб. Едното бръкна в шапчето, извади нещо и почна да го яде, същото направиха и другите. Малко по-късно узнах как неволно бяха изобретили тази рационализация. Лапаха от софрата с ръце и каквото изтърваваха от яденето, то падаше в шапчетата, набираше се от ден на ден и им служеше за закуска, когато си играеха на двора.

Почаках ги, докато похапнат от своя тюрлюгювеч, но те пак не ми обърнаха внимание. Пристъпих още по-близо до тях и реших сам да се представя. Казах „ма-та“ и ги загледах в упор. Едно от тях ми отвърна с „та-ту“, след него и другите ме обсипаха с разни срички от тоя род. Така започна нашият разговор и аз разбрах, че, слава Богу, моите съседи все още не бяха станали жертва на отчуждението. Оказа се, че и те като мен си служат с нечленоразделна реч, та от честолюбие не смеят да влязат в разговор с непознато лице. Само най-голямото владееше разговорната реч и извика от върха на бунището: „Ат ита та отанам бу“, което означаваше, че иска да ме набие или по-точно да ми хвърли боклук в лицето, и щом каза това, взе с двете си шепи боклук и го запрати в лицето ми. Останалите мигновено последваха примера му, награбиха боклук и почнаха да ме замерят. Всеки на мое място би се оскърбил и избягал, но аз реших, че по този начин ми изказват своите комплименти, и не се излъгах. След малко се покатерих на бунището и също като тях се зарових до кръста. Това им хареса и взеха да ме ухажват. Предложиха ми най-любезно да похапна от техните шапчета, разказаха ми сума неща на своя племенен език, после се търкаляхме от върха на бунището и чак когато се омацах до ушите и напълно заприличах на тях, тогава ме признаха за съсед и приятел. По едно време дойде майка им, изскубна ги от боклука едно по едно като гъби печурки и ги подкара към къщи.

Майка им отново бе бременна, така че моите приятели скоро щяха да станат седем, а няколко години по-късно — дванадесет. Засега фамилията им наброяваше десет души с майката, бащата и двамата им чичовци. Селяните разправяха, че Його (така се казваше бащата) дал обещание пред Негово величество да отхрани дванадесет войници за майка България, и той изпълняваше всеотдайно и безкористно своето обещание, без да очаква награда от правителството. Всъщност Його си отмъщаваше на жена си, защото му правила големи въртели, преди да се омъжи за него.

Його бе останал стар ерген с двама по-малки братя и една голяма сиромашия, та дълги години никоя от нашенските моми не пожела да му стане жена. За негов късмет обаче в селото имаше и една стара мома Вачка. Тя бе най-старата мома в селото и най-срамежливата в Добруджа. Казваха й срамежливата Вачка, защото не искаше да се омъжи поради срам от мъжете. Не се показваше пред хората, нито по седенки, нито по хора, а на нивата ходеше залепена за майка си или за баща си със закрито лице като кадъна. Целият й род, а впоследствие и цялото село, се зае да я омъжи, но напразно. Щом дойдеха сгледници у тях, срамежливата Вачка пищеше като заклана „не ща“, криеше се в мазето или на тавана и заплашваше да се удави в кладенеца. Най-напред с нея се зае всепризнатият годежар в околията Гочо Патладжана. Очите на селото бяха отправени към него и Гочо сложи на карта целия си престиж. Обърна наопаки селата, примъкна цяла рота кандидати, а накрай изпадна в годежарски делириум, защото въпросът бе вече на чест, но усилията му удариха в камъка на Вачкината срамежливост. „От туй жена няма да стане!“ — извика своите верба магистри Гочо и тупна калпака си в земята насред мегдана. Бе принуден да признае публично своя неуспех и това се случваше за пръв път в дългогодишната му годежарска практика. Впрочем случаят със срамежливата Вачка се отрази пагубно на славната му кариера. Многобройните му почитатели се усъмниха в неговите способности, малко по малко престанаха да го наемат за сватовник, а и сам той като че загуби вяра в собственото си призвание, нещо се прекърши в него, започна да пие на свои разноски, обедня още повече и както знаем вече, свърши земния си път в един изоставен кладенец извън селото. Можем да му пожелаем лека пръст и по този случай да си припомним как преминава световната слава.

След като Гочо Патладжана дигна ръка от срамежливата Вачка, родителите й наеха Каракачанката от Могиларово. Ние знаем вече, че тя бе най-сериозният съперник на Гочо в годежарското изкуство, и сега селото обърна очите си към нея. Каракачанката се хвърли в това рисковано предприятие с цялата си женска амбиция. Преди всичко тя се пресели в нашето село и живя три месеца у Вачкини, за да може всяка минута да я кове и увещава. Миткоса цяла Добруджа надлъж и шир, намери стотици мъже за женитба, но и нейните усилия свършиха с това, че скъса пет чифта опинци и прекара три месеца на безплатен пансион у Вачкини. След нейния неуспех родителите на Срамежливата обявиха явен конкурс с награда едно теле за онзи, който успее да я натика в ръцете на някой мъж. Появиха се хитреци и умници като в народните приказки за царската дъщеря, които обещаваха да омъжат Срамежливата, и бащата даваше с две ръце на звани и незвани годежари, а накрай стигна дотам, че обеща да припише приживе всичко на своя бъдещ зет. И все напразно. Срамежливата не скланяше. Бащата и майката се видяха пред стопански фалит, посипаха главите си с пепел и се примириха с мисълта да оставят единствената си дъщеря да кукува сама на тоя свят.

Като мнозина други мъже и Його се съблазни от наградата, но за разлика от тях реши да участва в конкурса без помощта на разни годежари и посредници. Изчака търпеливо да затихне шума около сватосването на Вачка и една вечер сам отиде у тях. Свари ги да вечерят и Срамежливата една не се пъхна под софрата от срам, закри лицето си и избяга в другата соба. Його не се оскърби от неучтивия прием, а поседна при старите и накратко им изложи своя план за действие. По-късно някои селяни разправяха, че занесъл някакво омайно биле, което сложил в чорбата на Вачка, та срамът й изчезнал начаса и сама пожелала да се омъжи още същата вечер. Други пък разправяха, че й дошла сляпата неделя, както, уви, идва за всички ни изневиделица, но истината е, че на другата сутрин Вачка се събуди у Йогови.

Народът опули очи пред това голямо чудо и онемя. И както винаги, когато е заставал пред големите чудеса и не е могъл да си ги обясни с думи, а с изкуство, така и сега съчини песен за Вачка и Його, за да увековечи тяхната необикновена женитба, а може би и за да покаже на литературните теоретици как се ражда поезията:

Заспала Вачка при мама,

при мама още при татко,

а кога петли пропяха,

в чужда се къща събуди.

 

Чуди се Вачка, мая се,

какво да прави, да стори,

с два гласа виком извика,

с два реда сълзи заплака…

По-нататък в песента се разказва как Його стоял пред вратата на собата и с нетърпение очаквал Вачка да се събуди от дълбокия си сън, за да влезе при нея; как най-после чул виковете й, поискал да влезе в собата, но Вачка разбрала каква е работата, заключила се отвътре и не го пуснала при себе си „цели ми девет дни и девет нощи“ и т.н. Поетическата измислица е неизбежна в песните, но в тази песен няма нищо измислено, всичко е разказано, както си е било, нашенци не са дали простор на богатото си въображение, защото са сметнали, че събитието само по себе си е поетично.

Срамежливата Вачка действително изпищя неистово, като се видя да лежи върху чергата на пода в чужда стая. Скочи към прозорчето, зърна пред къщи Його и сложи резето на вратата. Його не спа цяла нощ, а стоя пред вратата на собата и щом чу глас, рече да влезе, но вратата не се отвори. Понатисна веднъж, дваж — вратата не мръдна, защото и Срамежливата натискаше отвътре, макар да бе сложила и резето. Натискането от двете страни продължи, докато изгрее слънцето, народ защъка насам-натам и Його се отказа. Толкова години бе чакал жена, щеше да почака още час-два, докато бъдещата му съпруга се вразуми и го приеме в покоите си. И чака девет дни и девет нощи. Срамежливата бе решила да умре непорочна, но да не попадне жива в мъжките му обятия. Його се видя в чудо, да не говорим за накърненото му честолюбие и срам пред хората, защото до пладне цялото село знаеше, че си е довел жена, а не може да влезе при нея. Народът си намери зрелище и направи панаир. Едни съветваха Його да пробие дупка в стената, а други — да свали керемидите от покрива и оттам да слезе в собата. Намериха се и такива, които го съветваха да пусне в собата кошер с пчели. Його обаче прояви предвидливост и търпение. Счупи стъклото на прозорчето и остави през железните пръчки вързоп с храна и една кратунка с вода. Срамежливата обяви гладна стачка и не посегна към яденето и водата. Докато имаше сили да се съпротивлява, стоеше зад вратата, а на шестия ден легна върху чергата и не стана. Його я остави да се омаломощи докрай и чак на десетия ден ритна резето…

След тази история нашенци си казаха като Гочо Патладжана, че от Срамежливата жена няма да стане, и очакваха да си избяга у дома. Не мина обаче седмица и Його заяви пред нашенци, че мъжете трябва да се боят най-много от срамежливите жени, и това се оправда напълно. Точно на деветия месец Вачка роди първото дете и оттогава почна да ги вади на конвейер, докато им забрави имената. Кръщенетата ставаха така често, че родителите объркваха имената на децата. Осмото го кръстиха на чичо му Матю, но след време се разбра, че и второто бе кръстено на чичо му Матю. Його отиде да се разправя с поп Костадин, но попът отказа да промени името на осмото, така че в семейството станаха трима Матювци — чичо Матю, голям Матю и малък Матю.

Чичото бе овчар от дете и прекарваше времето си на къра. Мнозина от селото го знаеха по име, без да са го виждали. Аз го видях само веднъж, за пръв и последен път, защото бе мъртъв. Това се случи в края на лятото, когато свикват новобранците в казармата. Матю го викаха в шуменския пехотен полк. Новобранците тръгнаха с песни и викове, за да потиснат тъгата си. На сутринта всички се събраха пред общината да чуят напътствията на кмета как да служат храбро и покорно на Негово величество, само Матю не се яви. Тук Матю, там Матю, докато го видяха да виси на големия орех в градината с бели навои, с бяла риза и накрехнат астраганен калпак като хайдутин, решил да покаже на поганците как се мре с юнашка чест. Народът се тълпеше около ореха, жените плачеха, а кметът заповяда да погребат обесения далече от гробищата, без опело, защото проявил песимизъм и предпочел смъртта пред вярната служба на царя и отечеството.

Другият брат Райко бе вторият полуинтелигент в нашето село след чичо Мартин, макар да бе завършил само първо отделение. Наричаха го Райко Доктора, защото пръв подноси сако и каскет, наистина оръфани и омачкани като мешин и не по негова мярка, но това не му пречеше да изглежда европеец сред тълпата от потури и калпаци. Доктора изпитваше отвращение към физическия труд, говореше с презрение към примитивното обработване на земята и смяташе за унизително да хване сърп или мотика. Сега неговите връстници не могат да отрекат, че е бил пророк на техническия прогрес в селското стопанство, но по онова време казваха, че само от мързел търси мекото на хляба. Казваха още, че учените затуй са учени, защото са мързелив народ, няма да се опънат на работата, а мислят как да я заобиколят, да й намерят слабото място и да я свършат седешката, с чисти ръчички, без труд и усилие. Такъв, ако го накараш да отиде пеш или с волска каруца от село до село, ще седне да измисли я велосипед, я автомобил, та да пътува хем по-бързо, хем по-леко.

Доктора не се оскърбяваше на нашенци, задето го причисляват към мързеливото и кекаво съсловие на учените. Той вярваше непоколебимо в техническия гений на българския народ и се закле да не стъпва на нивата, но да докаже, че може да си вади хляба от техниката. Но за техниката бе нужен основен капитал и Доктора дълго време си блъска главата как и откъде да го намери. Мина му през ум да поиска от чичо Мартин някой лев назаем, не можа да открие следите му и се върна с празни ръце. Това се случи на летния Атанасовден. На тоя ден народът от околните села се събираше при параклиса на свети Атанас, да се поклони на светите му мощи, които лежаха в големия каменен гроб сред параклиса. В двора имаше кладенче и Доктора се отби да пие вода, а след като пи, седна да почине на сянка под лъжицата на свети Атанас. Легендата разказваше, че свети Атанас замръкнал тук до кладенчето, похапнал каквото Бог дал, забил лъжицата си в земята да не му убива на пояса, полегнал да подремне и умрял, навярно от инфаркт, защото като мнозина от светиите сигурно си е попийвал и попушвал порядъчно. Легендата обаче премълчава любопитния факт, че нашенци не са дали подслон на светията, а са го оставили да умре извън селото. Това показва, че още по онова време са били отявлени атеисти. На сутринта намерили трупа му до кладенчето, заровили го надве-натри и даже не му сложили кръст, защото не знаели името му. Но минават години и нашенци разбират, че само с атеизъм не се живее, та като всички хора по земята трябва да си измислят някой светия, който да покровителства имота и здравето им. От селото, разбира се, не могли да дадат на никого това звание, защото открай време се знае, че никой не е светия измежду своите. Спомнили си тогава за странника и го обявили за светия. Посадили една черница до кладенчето и почнали да се уверяват взаимно, че не е посадена от тях, а израсла за една нощ от лъжицата на непознатия странник. За да затвърдят в съзнанието си неговата святост, изградили параклис върху гроба му, а черницата обявили за чудотворна. Оттогава всяка година се събираха при черницата, окачваха на клоните й парцалчета от дрехите си и вярваха, че окачват там болестите и нещастията си. След това влизаха в параклиса, запалваха свещ и пускаха по някой лев през дупката на гроба. По този начин нашенци изкупуваха вината си пред паметта на бедния странник от оная нощ, когато го оставиха без подслон на полето.

Това се повтаряше по няколко пъти през годината на различни празници, но Доктора едва сега помисли колко много пари са се събрали при мощите на светията. Поп Костадин бе прехвърлил рано-рано килото и пееше с такова вдъхновение, та свещите угасваха в ръцете на богомолците. Доктора надникна през вратата, а после влезе в параклиса и застана до каменния гроб. В това време двама заможни чичковци с дънести калпаци развързаха кесиите си, пуснаха по няколко монети, удариха по един кръст и излязоха. По звука на монетите можеше да се определи, че гробът е дълбок около два метра и че дъното е покрито с монети. Доктора се промуши сред тълпата и огледа пода от стена до стена, да види дали няма страничен отвор за гроба. Плочите бяха споени с цимент и стояха здраво на местата си, не се виждаха знаци и по стените.

Доктора се прибра в село и напрегна техническата си мисъл до такава степен, че каскетът му отесня и стегна главата му до спукване. Най-напред намисли да разкърти гроба с железен лост или да подкопае основата на параклиса, но се сети, че не е шильонски затворник, за да се заема с такава тежка и недостойна за него работа. Черепът му бе почнал да пука по шевовете, когато една огромна нашенска муха кацна на носа му и го ухапа до кръв. Доктора плесна с длан, направи я на петно и както става с големите открития, от това петно се роди голямата му идея. Спомни си, че неотдавна бе видял в дюкяна на Тодор гърка някакви ленти мухоловки, които висяха от тавана, а по тях се бяха залепили стотици мухи. Оттук нататък работата свърши мощният поток на съзнанието му…

Вечерта Доктора лежеше в двора на параклиса с дълъг прът в едната ръка и с огромна пила в другата. С пилата щеше да пререже катинара на вратата, а с върха на пръта, където бе навил няколко ленти мухоловки с лепилото навън, щеше да обере монетите от дъното на гроба. Оказа се обаче, че и други бяха решили същата вечер да бръкнат в спестовната касичка на свети Атанас. Някой мина на пръсти по двора, поозърна се като крадец от криминален филм и завъртя ключа в катинара. Доктора го позна по рошавата коса — Васо монаха. Имаше такъв един хитрец с голяма мутра, дошъл кой знае откъде, който се обяви за монах и преживяваше покрай параклиса. Поп Костадин веднага го нарече самозванец и го прогони в съседното село, за да не му мъти служебната вода. Самозванецът се подвизаваше при една вдовица и като Божи човек се петлаеше в краката на попа при разни погребения, кръщенета и литургии. Поп Костадин му имаше голям зъб и вместо да пее текста от тропаря, псуваше монаха на майка, но открито не смееше да му тръсне един по голямата мутра. Доктора тъкмо се накани да му свети маслото с пръта и да направи неоценима услуга на попа, когато самият поп Костадин се изхлузи от мрака и се втурна право към вратата на параклиса. Като я видя отворена, свали пищова от кръста си и влезе.

След малко в параклиса започна такова меле, което може да се види само в Илиадата. Божиите служители бяха мъже гласовити, та заедно с ударите и стенанията из вратата на параклиса изригваха лъвски ревове. По едно време бойната площадка им дойде тясна и двамата се изтърколиха навън във вид на черно и космато кълбо. Скубеха брадите си, въргаляха се по острия калдъръм и си разменяха библейски ругатни. Поп Костадин наричаше монаха Юда и Ваал ненаситен, а монахът го наричаше тат, езичник, изчадие гееново и пр. Но библейските ругатни бяха, така да се каже, служебна куртоазия, която трябваше да се спазва дори при бой, и противниците минаха към истинските, т.е. към мирските, ругатни, а мирските ругатни по нашия край имат донейде румънско влияние, засягат не само майката и всички женско от рода, но и такива невинни неща като надгробния камък и даже номера на кръщелното свидетелство. Когато поп Костадин се увери, че монахът е мъртъв, хвана го за краката и за да удовлетвори докрай класическия си гняв, започна да го влачи около параклиса, както Ахил е влачил трупа на Хектор. Само че Хектор не бе умрял, а се преструваше на умрял и съобразяваше как да пипне Ахил за ахилесовата пета. При третата обиколка на параклиса скочи на задника си, хвана попа за петата и го гътна на земята.

Имаше опасност мелето и ругатните да продължат до сутринта, а Доктора не разполагаше с време и търпение. Каза си, че когато двама се карат, третият печели, сложи им по един прът на темената и ония паднаха в несвяст. Взе за всеки случай пищова на попа, влезе в параклиса и пъхна пръта в спестовната касичка на свети Атанас. Лепилото на мухоловките свърши работа. Докъдето стигаше прътът, монетите се лепяха като мухи и Доктора с голям труд успя да измъкне две шепи.

След няколко дни Доктора се появи в селото на велосипед. Най-напред го усетиха кучетата от горната махала, драснаха подире му като глутница и едва не го събориха в прахоляка. Те бяха първите консервативни елементи, които се отнесоха враждебно към техниката. Нашенци също така проявиха недоверие към новото превозно средство и даже го заклеймиха като дяволско изобретение, което плаши добитъка и разлайва кучетата. На първо време Доктора наистина наруши движението в село и предизвика катастрофи. Няколко души паднаха от конете си, защото конете се плашеха от велосипеда, хвърляха чифтета и събаряха ездачите си на земята. Обърнаха се и няколко каруци, чиито стопани бяха контузени, та подадоха жалби в съда за обезщетение. Съдът не уважи молбите им по липса на съответен закон и те се удовлетворяваха по нашенски, като поизтупаха праха от европейските одежди на велосипедиста. С една дума, ако имаше КАТ в село, Доктора щеше да плати сума глоби или щяха да му отнемат книжката за правоуправление.

Но и любопитството на нашенци не отстъпваше на техния скептицизъм. Колкото и да ненавиждаха велосипеда, той влезе като муха в главите им и вече не излезе. Щом видеха Доктора да минава по улиците, изоставяха работата си и заставаха зад оградите да го зяпат. Най-много се учудваха на това — как се крепи върху две колца с гуми, тесни и сиви като змийска кожа, и, разбира се, очакваха всеки миг да падне и да си счупи главата. За честта на техниката Доктора не падна нито веднъж, сякаш бе роден на гумени колела, и малко по малко затвърди авторитета на велосипеда, тъй че чудото не трая три дни, както в поговорката, а три месеца. На четвъртия месец се оказа, че велосипедът върви по-бързо от конете и магаретата, и Доктора почна да приема поръчки за обществени и частни услуги. Пренасяше пощата от общината, ходеше в града за лекарства, откарваше даже вълна на дарака в съседното село и се връщаше след няколко часа. Няма нужда да отбелязваме, че услугите на Доктора станаха въпрос на чест и че по-късно тази чест се превърна на истински снобизъм. Започнаха да го използват за работи, които сами можеха да си свършат по-бързо и по-добре, а понякога чакаха ред по цели дни, защото велосипедът бе от първата марка в света и често се повреждаше.

Доктора бе заявил, че ще изкарва хляба си от техниката и скоро го доказа. За всяка услуга получаваше натурално възнаграждение — брашънце, сиренце, масълце или месце, — но най-голямата му награда бе тази, че разби на пух и прах вековните предразсъдъци на нашенци и ги поведе по пътя на цивилизацията. Велосипедите станаха модерно превозно средство и в селото започна такова бясно търсене и купуване на стари велосипеди (произвеждаха се в чужбина), както е сега търсенето и купуването на леки коли.

Като разбра, че конкуренцията го лишава от препитание и слава, Доктора направи достояние на народа второто и по-голямо чудо на техниката. Бях на тринадесет години и помня много добре този неповторим ден, който може да се нарече повратен момент в историята на нашенската музикална култура. Имаше хоро и цялото село се бе събрало на мегдана. Доктора донесе една зелена кутия, отвори я, завъртя някаква ръчка и от кутията се чу музика, каквато никой не бе чувал дотогава. Ако се опитам да опиша народното удивление, творческото ми безсилие ще излезе съвсем наяве и за да го прикрия донейде, ще отбележа само това, че нашенци се натълпиха около чудодейната кутия и до полунощ не откъснаха уши и очи от нея.

Грамофонът, за разлика от велосипеда, навлезе триумфално в нашия бит, защото не причиняваше катастрофи и материални щети, а доставяше на хората духовна наслада. Още на сутринта Доктора получи десетки заявки за гостуване, оттогава стана професионален гост и не хапна нито веднъж у дома си. За стопаните бе чест да го хранят и поят до насита и да слушат грамофона до насита. Това продължи цяла година, докато и други си купиха грамофони и почнаха да го конкурират. Репертоарът на Доктора бе скромен, всичко на всичко една плоча с два фокстрота, но те бяха достатъчни, за да се промени нашият музикален вкус. Единият фокстрот се наричаше „Липите ронят аромат“ и отсега нататък всички празници, сватби и именни дни ухаеха обилно на липов цвят, а гайдата и гъдулката останаха за експонати на бъдещите музеи. Ароматът на липите предизвика истинска революция и в танците, и в модата. Момците замениха потурите с панталони, а момите си отрязаха косите. Всяка съботна вечер се събираха в училищната стая да танцуват, а майките стърчаха по стените и наблюдаваха младите да се държат прилично. Но как можеха да се държат прилично, когато самият танц бе неприличен и изискваше младите да се хващат за ръцете и да тепат като спънати назад-напред. На всичко отгоре в края на танца момците трябваше да се покланят на момите и да им казват „мерси“. Това „мерси“ преля чашата на общественото търпение. Никакво там мърси-пърси, викаха бащите, ние, преди да влезем под венчило, не сме поглеждали жените си в очите, а сегашните ачик-ачик им стискат ръцете и както са почнали, ще вземат да си допират и носовете. Избухна всеселски спор на морално-етична тема и свърши с това, че кметът Трифон Татаров забрани фокстрота като еротичен танц, опита се даже да конфискува грамофона, но Доктора го скри. Забраната обаче трая ден до пладне, защото младежите се изхитриха и почнаха да танцуват по домовете си и неусетно превърнаха седенките на соарета, а неделните празници в журове.

Когато плочата съвсем се изтърка и вместо да рони липов цвят, взе да каканиже, Доктора донесе отнякъде радиодетектор и това бе третото чудо на техниката. Инсталира го в хамбара, защото нямаше място вкъщи, и стана както с грамофона. Отначало това-онова, а след месец всичко живо от селото мина през хамбара да чуе румънски говор и музика от една мъничка слушалка, свързана с жица за някакви си „батерии“. Сега за слушателите не бе удобно да се отплащат натурално и Доктора въведе парично възнаграждение. Преди да залепи слушалката за ухото си, всеки му даваше по двайсетина стотинки или по едно яйце…

По същото време в село се появиха няколко мъже с каскети и шарени голфове. Денем ходеха из полето, размерваха и чертаеха нещо, а вечер се прибираха в кръчмата.

Скоро се чу, че ще се строи железопътна линия и през селото ще минава влак. Този път нашенци не проявиха обичайното си снизхождение към чудесата на техниката. Велосипедът нанесе някои щети, но отпосле се оказа по-полезен и от добиче, защото не искаше ни вода, ни слама. Грамофонът свали потурите на момците и ги научи да танцуват фокстрот, но общо взето, и тая беда не бе голяма, а що се отнася до радиото, от него нямаше полза, нямаше и вреда. Друго нещо бе влакът. Всички ония, които бяха се возили на влак като войници или фронтоваци, заявиха, че няма да позволят на това чудовище да гази добитъка и децата и да дели нивите надве. Народът се вдигна на борба начело с кмета, защото нивите на кмета бяха все около селото и железопътната линия щеше да му отнеме няколко декара. Изпращаха делегация след делегация в града, подкупваха големци, инженери и адвокати, а ония, като усетиха голямата далавера, проточиха работата цяла година и чак когато си напълниха джобовете, прекараха линията през две села от нашето.

Едни от най-яростните противници на влака бяха баба и дядо. Бъдещата гара трябваше да се построи близо до нашата градина и дядо се боеше, че ще отрежат част от нея. Баба не бе виждала влак и никога не видя, но тя пък се страхуваше, че влакът ще изтреби до крак кокошките. Нейната тревога бе напълно основателна, защото в нашето семейство всичко се купуваше с яйца: газ, сол, кибрит и ония неща, които не се произвеждат у дома. По-късно се видя, че оная част от градината, която можеше да бъде отрязана, както и половината от кокошките отидоха за подкуп на големците от града, но в разгара на битката баба застана начело на жените и заяви като Раймонда Диен, че е готова да легне на релсите само и само да спаси кокошките.

Единствен Райко Доктора, този неспокоен възрожденски дух, не преклони глава пред невежеството на нашите хора. Единствен той говореше със себеотрицание на древен пророк за голямото икономическо и културно значение на влака, тичаше и всеки ден до града да убеждава големците, но, уви, с пълна уста и празни ръце. Една вечер, когато нашенци се бяха събрали в кръчмата и в повишено настроение си даваха клетва да не пуснат влака през селото, Райко Доктора се изстъпи пред тях и в пристъп на пророчески транс ги нарече глупави овни. Той не бе чел история и не знаеше, че в такива метежни дни личността или води тълпата, или става нейна жертва. На сутринта намериха каскета му на улицата, а самия него откриха след три дни в един трап край село. Така на Доктора не се удаде да стане третият брат на братя Стивънсън и да ощастливи нашия беден край. Но поколенията са признателни на мъчениците за човешкия прогрес. Нашенци се измъчиха да пътуват двадесет километра до гарата в сняг и дъжд, синовете им разбраха грешката на бащите си и прекръстиха Райково оная гара, която можеше да бъде в нашето село и чийто пръв началник вероятно щеше да стане Доктора.

Та ето какви хора бяха моите съседи. Надявам се, че ще имам повод да ви разкажа още за тях.