Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (36)

12.

Неприятните предчувствия на чичо Мартин се оправдаха. Още след заминаването на гостенката съгледвачите съобщиха, че полицията започнала да следи ятаците и да претърсва къщите им. Между другото това бе причина другарите на чичо Мартин да посрещнат Емилия малко по-хладно — с посещението си тя издаваше къде се намира къщата им. „Щом и баща й, околийският началник, знае къде сме, колко сме и що сме, то и цялата полиция ще го знае.“

Досегашните акции на полицията биваха мудни и явни, за да се даде възможност на чичо Мартин и хората му да вземат предпазни мерки, за което получаваше и скромно възнаграждение, начело с околийския началник. С този прост, но изпитан от времето похват чичо Мартин бе успял години наред да господства над този край на България и да го „върти на пръста си“, както бе мечтал още от юношеските си години. Все пак не бе си правил илюзии, че господството му ще продължи за цял живот. Сам се бе обявил извън закона и знаеше, че рано или късно ще влезе в решителен двубой с него. Колкото повече назряваха събитията за този двубой, толкова повече растеше дръзновението му. Всеки от другарите му трябваше да прояви мъжество и да подири закрила от най-верните си ятаци, ако се наложеше да действа поединично. Набелязаха пароли, имена на хора и местности, където имаха скрито оръжие с боеприпаси. За личното си богатство всеки трябваше да се грижи сам. Връзките с близки и познати трябваше да се прекъснат до второ разпореждане освен с най-верните ятаци.

Едрите чифликчии, търговците и всички заможни хора от целия край, които бяха принуждавани да дават пари, основаха нещо като комитет за борба с тях. Те заявиха на правителството, че ако не предприеме строги мерки против бандитите, ще организират и въоръжат доброволчески отряди. Направиха пътека до правителството, като представяха баснословни суми, ограбени от тях, увеличаваха стократно и броя на бандитите. Протестът им стигна до Народното събрание и се превърна в национален въпрос. Правителството бе принудено да издаде декрет да се организира кажи-речи цял полк от шпицкоманди за борба против бандитите в Североизточна България. А хората на чичо Мартин бяха всичко шест души, ако не се смятат някои самозванци, които действаха от негово име.

Околийският началник, г-н Медникаров, също донасяше в министерството, че бандата на Мартин Карабелов не е просто банда, а нелегална организация, която е станала легендарна и неуловима, защото разполага със стотици ятаци и съмишленици. Съчиняваше тези донесения с изтръпнала ръка и наболяло сърце. Докато настояваше пред висшите власти да предприемат крути мерки срещу бандитите, той съзнаваше, че с това пресича златния поток, който се вливаше в кесията му, и още по-лошо — обръща закона против себе си, защото бе публична тайна, че двамата с дъщеря си имат връзка с главатаря на разбойниците. Така господин Медникаров се видя заклещен в железния капан на корупцията и изгледите да се измъкне от него бяха нищожни, освен ако сляпата съдба не му помогне по някакъв начин. Виждаше се уволнен, опозорен, а може би и тикнат в затвора при престъпниците, които сам би изпратил там. В това въображаемо, но мъчително положение той смирено признаваше пред съвестта си, че от среден подлец бе станал голям подлец и враг на властта. Измъчваше го оскърбително чувство на страх и то бе така силно и непреодолимо, че трепереше, обливаше се в пот и плачеше.

И никой не можеше да му помогне да излезе от това безнадеждно положение. Нито „плененият“ от разбойниците зет, нито дъщерята. Иванчо Кутийката бе му разчистил пътя към златото на разбойниците, но отпосле, докато играеше ролята на негов шпионин, сам бе станал изпечен разбойник, така че при една мощна акция от страна на полицията трябваше сам да се спасява. Дъщеря му първа го бе въвела в престъплението, но сега и тя не можеше да му помогне или поне да му даде някакъв съвет. Беше объркана и нервна и когато я запитваше какво мисли да прави занапред, отговаряше с язвителни недомлъвки или мълчеше.