Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (37)

13.

Правителството издаде указ да се формира шпицкоманда (или както я нарекоха хората от този край — контрашайка) от четиристотин души. По-голямата част бе разквартирувана в околийския град, а останалата — в по-малките селища. Кандидати за служба в контрашайката се явиха много повече, отколкото бяха необходими. Заплатата привлече хайманите и джебчиите от цяла Източна България. Мнозина от тях бяха ограбвали бедните хора, като се представяха за съмишленици на чичо Мартин и така бяха опетнили доброто му име. Контрашайката командваше някой си капитан Мартов от София, а висшият команден състав бе набран от местната полиция.

Операцията за залавянето на разбойниците бе поверена на околийския началник. Това показваше, че „отгоре“ не знаят, че той има компрометиращи го връзки с разбойниците. А ако „отгоре“ вече знаят за тези връзки, мислеше той, и го назначават да ръководи операцията срещу тях с цел да го проследят чрез подставени лица и да го уличат в сътрудничество с тях? Така бе поставен в още по-мъчително положение. От една страна, се ласкаеше от доверието, което му се оказва, а от друга, се страхуваше, че ако открият връзката му с хората на чичо Мартин, това ще утежни още повече положението му. Трагедията му не бе само лична, а и семейна. Ако успееше някак да се изплъзне от отговорност, дъщеря му можеше да го злепостави пред властта. Тя отказваше да дава обяснения за по-нататъшните си отношения с чичо Мартин, не проявяваше и особено безпокойство пред настъпващите събития. Родителите й не знаеха как да се държат с нея — твърдо и строго или да търпят капризите й, да не би в пристъп на гняв да хване пътя към гората, както бе правила досега. Когато издевателстваха с въпросите си над нея, тя им заявяваше, че ще отиде при Мартин и ще сподели съдбата му.

— Ще се криеш с него вдън горите, ще се биеш срещу контрашайките?

— Ще минем в Румъния, а оттам в някоя друга държава.

— А ние? — приплакваше госпожа Недка и се сополявеше в ръкава на блузата си.

Емилия отговаряше с безразсъдна жестокост:

— Оправяйте се сами!

Ако изпълнеше заканата си, и тя като любовника си щеше да се постави извън закона. Тогава вече господин околийският началник щеше да хлътне с двата крака без всякаква надежда за спасение. Понякога си мислеше, а и вярваше, че само „лъжезетят“ му може да го предпази от предстоящата беда. Макар да бе станал разбойник, той все пак стоеше при Мартин като шпионин, а освен това бе оскърбяван от него по най-жесток начин. Само човек без капка честолюбие и гордост може да понесе подобно унижение, без да изпитва смъртна омраза към такъв съперник.

Господин Медникаров се опитваше да узнае от Емилия какви са всъщност отношенията й с Иванчо, но тя и за него не желаеше да говори. Дали бе заслепена от любов към главатаря на разбойниците до такава степен, та е готова да го последва дори и в смъртта?

Ако родителите й знаеха, че дъщеря им е раздвоена и стои на кръстопът, пред тях можеше да се появи светлинка на надежда. Гордостта не й позволяваше да им признае, че вече не изпитваше предишната сляпа страст да поеме пътя на Мартин, който сама бе избрала и поела, преодолявайки родителската забрана и обществените предразсъдъци. Тогава бе екзалтирана от дръзновението си, каквото никое момиче не можеше да си позволи. Тогава изглеждаше величествена в собствените си очи заради великата любов, която носеше в сърцето си. С времето тази романтична представа за живота, който я очаква с Мартин, все повече отстъпваше на трезвата житейска реалност.

Както и преди, довереният ятак на чичо Мартин й даваше знак от него един или два пъти в седмицата, че е на нейно разположение, ако пожелае да го посети, но тя все намираше причини да му отказва. Казваше си, че го прави за сигурността на любимия си, но съзнаваше, че го прави за собствената си сигурност. Казваше си още, че трябва да осмисли за последен път чувствата си към него, а това означаваше колебание в чувствата й. Често сънуваше как спасява живота на любимия си, но и как вижда срещу себе си черната паст на смъртта. Когато се събуждаше от тези героични, но кошмарни сънища, през целия ден изпитваше радост от живота и от всичко около себе си.

И чичо Мартин не й изпращаше вест за себе си. И той може би не рискуваше да я изложи на опасност. Емилия така си обясняваше мълчанието му, но сърцето й знаеше, че е обиден и разочарован от нея от оная нощ, когато тайно се измъкна от леглото му и посети Иванчо Кутийката. „Гордостта на Мартин не му позволи да ми иска обяснение като ревнив гимназист и това бе жест на достоен мъж — мислеше Емилия. — Отговорих на този жест с мълчание, което не можеше да не го оскърби и да не засегне достойнството му. Но ако той щади достойнството си, защо не щади моето? Защо трябва да се обесвам на шията му и да го моля да се оженим? Скандализирах семейството си, плюх на всякакви предразсъдъци, за да бъда само негова, а той все още не отронва дума за бъдещето на нашите отношения. Държи в неведение и мен, и семейството ми, като се опитва да го изкупва с чуждо богатство. Излъгах и се погаврих с един мъж в името на любовта си и какво лошо сторих, като отидох при него да му дам да разбере, че въпреки всичко го имам за човек? Знаех, че Мартин не спи и видя при кого отивам. Очаквах с изтръпнало сърце да ме запита защо съм го направила. Престори се на заспал…“

Емилия често си повтаряше този монолог, за да се увери, че няма вина пред чичо Мартин, но съвестта й, колкото и да бе обременена от разни съображения, все още не й даваше покой. Въображението й я пренасяше в параклиса, където престояха с чичо Мартин около час. Обстановката в малката черквица, строга, чиста и тайнствена, сладостно потискаше душата й, внушаваше й чувството, че са само двама на света и че може би ги свързва тук завинаги. Той седеше до нея, загледан в разпятието на Христос, и тя за кой ли път си мислеше, че е благороден и горд, че макар през ръцете му да са минали толкова пари и богатство, не е задържал нищо за себе си.

За много неща премисляше Емилия, след като се завърна у дома си, и най-вече за параклиса. „Ако го е построил само за мен, питаше се тя и тръпнеше от неясно чувство на надежда, страх и безпокойство. Ако го е построил само за да му изповядвам вината си в чистата и свята тишина на храма, далече от суетата на света? Дали не е очаквал изповедта ми като начало на венчавката ни в храма? А аз какво направих? Защо не отворих душата си? Вместо да му изповядам вината си, аз кощунствах сред храма, говорех му глупости и се смеех като лекомислена жена. Играех роля на невинна, за да прикрия вината си.“