Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (19)

6.

Ненаграден приятел става враг.

Народна поговорка

Не мина много и при чичо Мартин започнаха да пристигат негови последователи. Пристигнаха от различни краища на страната, което показваше, че славата му се бе разнесла далече отвъд пределите на Добруджа. Предишните му и най-първи последователи бяха славни момчета, отваряха вратите на затворите с прости моливи, правеха още много чудесии, но донейде бяха сноби и имаха слабост към салтанатите. Единият например си бе позлатил всичките зъби, за да изглежда по-богат, а другият носеше офицерски дрехи с пагони на майор. Дребнобуржоазната им слабост към вещите, която, както знаем от историята, води към нравствена поквара не само отделни личности, но и цели общества, попречи на тяхната кариера и ги погуби по най-безславен начин. И сегашните бяха славни момчета, отваряха врати на затвори и огнеупорни каси не само с прост молив, а само като дъхнат в ключалките, но за разлика от ония се отнасяха към външността си с аристократична небрежност и приличаха на хипита, може би първите хипита в Европа.

Пръв пристигна Янко Марев, около тридесетгодишен, с руса коса и плахи сини очи. Представи се просто и свенливо и на чичо Мартин направиха най-силно впечатление ръцете му, тесни в китките, с изящни и чувствителни пръсти, каквито трябва да е имал Паганини или някой друг световноизвестен цигулар. Втори пристигна Аптараман, също около тридесетгодишен циганин, с влажни и замечтани очи на литературен герой от осемнадесети век. Чичо Мартин си помисли, че вижда пред себе си някакъв пращящ от здраве и сила Жан Валжан, който си е въобразил, че носи на гърба си престъпление за един откраднат хляб, и сега страданието за това престъпление се е събрало в очите му. И трети пристигна Параша, човек с изключителни способности, и тъй да се каже, най-земният от тримата. Той имаше свои ученици, но поради вродената си скромност ги изостави и сам стана ученик на чичо Мартин, макар да бе по-възрастен от него с цели дванадесет години.

Чичо Мартин обикна бъдещите си ученици от пръв поглед, защото разбра, че са мъжки момчета. Посрещна ги с радост, но и с вътрешна тревога. Защо дойдоха при мен тези хора и какво ще правя с тях, питаше се той и не знаеше какво да си отговори. Осигури им храна и квартира и цяла седмица не се вести при тях. Това бе срок, в който те трябваше да решат ще останат ли завинаги и на всяка цена при него, а и той трябваше да реши да ги приеме ли завинаги и на всяка цена при себе си.

Както знаем, чичо Мартин бе решителен човек, но тогава се поддаде на оная слабост, която идните поколения щяха да назоват интелигентско умуване и с право да я порицаят като вредна и опасна за обществото. А и сам той се боеше от тази слабост, както и от мисълта да не би по някакво чудо да е станал истински интелигент, защото бе твърдо убеден, че интелигентността е най-голямото нещастие за един мъж. Все пак не можеше лесно да се освободи от чувството, че се разделя с нещо много скъпо, което няма вече никога да се повтори. Това бяха годините, когато шестваше по широкия свят сам с любимата си карабина на рамо, ония неповторими мигове на дръзновение, когато оставяше живота си да виси на косъм, и светът, страшният силен и организиран свят, не успяваше да скъса този косъм поради някаква комична слабост или глупост. Това бяха мигове на великата и весела игра на Аз и Обществото, която бе и си оставаше една от класическите теми на философи и мислители от всички времена…

Едва в края на седмицата преживя катарзиса на едно ново мировъзрение и извика с прозрението на пророк: „Край на индивидуализма!“ И отиде да навести своите хипита, които го посрещнаха и изслушаха с беззаветна преданост и любов. Чичо Мартин имаше чеховски вкус и каза, че у хората всичко трябва да бъде хубаво — и душата, и облеклото. Липса на добър вкус е, каза им той, хора като вас с чисти и възвишени души да ги покриват с такива ужасни дрипи. Ето ви пари и след няколко дни всички да се облекат, както подобава на мои ученици!

Това бе първият му урок и учениците го приеха с голяма признателност. Огледаха дрипите си и се увериха, че наистина не отговарят на техните възвишени души. След няколко дни тримата бяха облечени по последната шаячна мода и като ги видя такива пременени и спретнати, чичо Мартин произнесе първата си вдъхновена реч пред тях. Приятели, каза той, вие сте умни мъже и аз вярвам, че няма нужда да ви чета цялото евангелие, за да разберете какво искам да ви кажа. Всички ние изгаряме от жажда за свобода и никой философ не може въпреки своята ученост да ни убеди колко велико нещо е свободата, както ние бихме могли да потвърдим това с нашите дела и с нашия стремеж да я постигнем. Обществото винаги се е борило за свобода, защото винаги е било потискано. Няма свободно общество и не може да има. Но ако обществото се сдобие със свобода, то ще иска да я подели по мравешки, на всички поравно, и щом я подели, веднага ще я загуби, защото ще се принуди да я даде в ръцете на отделната личност. Истинската свобода не е лъжица за всяка уста. Тя е висша потребност на човешкия дух и не всеки е достоен за нея. Така че свободата не се дели, тя е лична. Но може ли да се извоюва по личен път? Не! Индивидуализмът отиде в историята за поука на поколенията, макар че поколенията никога не се учат както трябва от историята. Ето защо ние трябва да се борим за личната си свобода с общи усилия, както са правили всички велики личности. Само че свободата не е ябълка, да я откъснеш от дървото. За нея трябва да се воюва с воля и постоянство. Ние имаме и едното, и другото, липсва ни още нещо — пари, или както ще ги наричат идните поколения — книжни знаци. Това го е казал Наполеон и хората по негово време са смятали, че е казал нещо ново, защото са били невежи. Древните са мислели същото и един философ далече преди ерата на Наполеон казва, че най-ценното качество на книжните знаци е тяхното количество. Тъкмо това количество ни липсва, за да станем напълно свободни граждани. Трябва да ви кажа, че парите не са наша цел, а средство, и ще ви моля да го запомните добре. Хора, които унижават себе си, не робуват на парите, а ги презират. Така че, презирайки ги, ние ще се сдобиваме с тях с известно усилие, но никога с насилие. Запишете си го на челата — никога взлом! Ще запитате, кой ли пък ще си даде парите доброволно? Аз пък ви казвам, че ще ги даде. Парите се вземат от живи хора, а живите хора се поддават на страх и внушение и при известни обстоятелства прежалват най-напред парите си. Човечеството е достатъчно страхливо, за да получим от него, каквото поискаме, без да си цапаме ръцете.

(Този трактат за свободата и парите е останал в аналите на Добруджа във вид на няколко непретенциозни писъмца, изпратени до приятели и последователи. Две от тях ми предаде Киро Черния, дългогодишен полицай от онова време. Намерил ги при обиск, но не ги предал на следствените органи, защото не открил в тях нищо противодържавно. Черния е бил един от най-ревностните преследвачи на чичо Мартин като началник на контрашайка, имал е възможност няколко пъти да го улови или да го застреля от упор, но не го направил, защото се „възхищавал от такива мъже, макар да били нарушители на държавните закони“. Полицаят е споделял възгледите на чичо Мартин по въпроса за презрените пари, взети от богатите без взлом, защото известна сума бе влязла и в неговия джоб. Но за това ще стане дума по-нататък.)

Сега на чичо Мартин му предстоеше да покаже нагледно на учениците си как една теория се прилага на практика и случаят не закъсня да му дойде на помощ. Две турчета тренираха конете си за надбягвания и всеки ден устройваха зрелище на селото. По залез излизаха в полето и на връщане препускаха до определено място. На края на селото се събираха много хора и наблюдаваха кушията. Турнетата бяха поканени на сватба в далечното село Емирово и се готвеха да участват в конните състезания. Чичо Мартин научи от тях, че Измаил щял да жени сина си, а Измаил бе известен в Добруджа и Делиормана с богатството си, имаше две бакалници, две воденици и много земя. Чичо Мартин реши, че ако използва тази сватба за урока си по практика, урокът ще мине успешно и забавно и което е по-важно, ще потвърди теорията си с един замах, без да я заплаща с главата си като други наивни мъченици на човешкия прогрес. Измаил бе казал, че „веднъж жени син“, а това означаваше, че ще вдигне сватба, каквато се полага на човек с неговото положение: с пехливанлъци, кушии, награди, с море от шербети и дунанми.

Вечерта преди сватбата чичо Мартин и учениците му пристигнаха в Емирово и се настаниха при приятели. Получиха необходимите сведения и на сутринта рано-рано се оттеглиха в голямата гора по пътя, по който щеше да мине сватбеното шествие. След няколко часа по пътя се зададоха цяла кавалкада конници, а малко след тях — петдесетина каруци, натъпкани с кадъни и мъже, кадъните омотани с бели забрадки и черни фереджета, а мъжете с алени фесове, пъстри чалми и салтамарки.

Чичо Мартин носеше своята карабина, а на учениците си забрани да вземат оръжие и сега те се питаха със страх и недоумение как ще излязат с голи ръце срещу толкова въоръжени мъже. В техните очи сватбеното шествие приличаше на табор, който не отива за някаква си булка, а да срази друг табор. Ако загубя, ще загубя само аз, ако спечеля, ще спечелим всички, каза им чичо Мартин, но ония, изглежда, не бяха и чували за Левски или пък не искаха да се поучат от великото себеотрицание на Апостола. И когато следобед сватбарите взеха булката от съседното село и се зададоха по пътя с още по-голяма гюрултия, тримата ученици не мислеха за урока по практика, а съобразяваха как да офейкат из гората. И сякаш за да им вземе ума докрай, чичо Мартин извади патроните от магазина, остави ги на земята и излезе на пътя с празна карабина на рамо. Конниците предвождаха сватбеното шествие в галоп, конете им със сресани гриви и къносани опашки се носеха плавно като хрътки, копитата им нежно докосваха кадифето на пътя и вдигаха сиви, прозрачни облачета прах. След тях препускаха каруците, два пъти повече отпреди, половината препълнени с пъстри чалми, които отдалече приличаха на пауни, а другата половина — с кадъни, които пък приличаха на пингвини. Пауните все по-често вдигаха пищови и гърмяха, а пингвините пищяха и си притискаха главите. Конниците идваха все по-близо, идваше и онзи миг, който чичо Мартин не можеше да преодолее без вълнение, мигът на голямото дръзновение, когато бе готов да умре или да бъде господар на живота. Застана насред пътя и вдигна ръка. Конниците спряха, запотените им коне се заблъскаха един в друг, като цвилеха и се хапеха, а в това време пристигнаха и първите каруци. Един от ездачите, бабаит и половина, отправи коня си към чичо Мартин, извади пищов от пояса и извика:

— Кой си ти бе, шашкънин? Я се махай от пътя!

И насочи пищова в сърцето му. Чичо Мартин се усмихна и му посочи с ръка да се върне назад. Само един бабаит и половина можеше да разбере какво означава този жест и се върна при другите конници. Те се спогледаха, почувстваха се унизени един пред друг, възвърнаха си куража и като по даден знак насочиха пищовите си срещу чичо Мартин. Той стоеше насред пътя и ги гледаше усмихнат със сините си херувимски очи. Това продължи точно толкова, колкото тридесетте куршума да го направят на решето. Но чичо Мартин все още не казваше оная дума, която щеше да охлади гнева им и да ги хвърли в паника: „Бастисани сте!“ — а продължаваше страшния миг, за да му се наслади докрай. И пак си помисли онова, което си мислеше в такива минути: „Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако не, заслужава си да го живеем!“ В това време верните му последователи се гушеха зад близката шума и като трима юди мислеха как да духнат назад. Само един изстрел бе нужен, и то изстрел във въздуха, за да се настървят тези двеста въоръжени мъже. Но стана тъй, както бе очаквал чичо Мартин. Някой от конниците извика: „Бастисани сме!“ — и всички отпуснаха пищовите.

Ориенталското въображение на турците, винаги по-бързо от мъдростта им, ги накара да повярват, че са попаднали в засада от хиляди души чапкъни. Но от опашката на кервана не знаеха какво става и една група мъже дотърчаха да очистят пътя. И те може би щяха да застрелят чичо Мартин, но тогава пък един от тях извика името му ясно и високо и ги възпря с коня си. Бе онзи момък, на чийто баща чичо Мартин бе дал пари да си плати данъка пред съда и момъкът се бе врекъл да му стане побратим до края на живота си. Не стана нужда момъкът да изпълни фанатичната си клетва, защото името на чичо Мартин свърши цялата работа. Всички бяха чували за славните му подвизи, а мнозина бяха го видели на събора как улучи от въртящата се люлка гълъба и свраката. Сега му дойде на помощ преклонението на турците пред бабаитлъка, което от яростни врагове ги превръща на снизходителни и горди благодетели. „Бря, бря!“ — почнаха да викат от тълпата и чичо Мартин усети върху себе си стотици възхитени очи. След като се окопитиха, турците разбраха, че този момък бе намерил кураж сам да бастиса сватбата, но психозата на възхищението ги обзе напълно и те все по-възторжено викаха аферим на момчето и да повтарят името му. А момчето отново вдигна ръка и извика с рязък глас:

— Измаил ефенди!

Тълпата стори път на шестдесетгодишен мъж с пищна копринена гъжва и тъмносин кюрк, обшит с лисичи кожи. Той пристъпи към чичо Мартин с твърда крачка, а в тесните му очи гореше азиатският гняв на Чингиз хан. Чичо Мартин удари такова темане, че русата му глава се опря на корема на Измаил и онзи, ако искаше, можеше да му откъсне главата като на пиле.

— Моите почитания, Измаил ефенди! Турчинът го погледна така, сякаш си въобразяваше, че очите му излъчват умъртвяващи лъчи.

— За нашата дружина един себап, Измаил ефенди! — каза чичо Мартин.

— Покажи си дружината, искам да я видя!

Като чуха това, учениците на чичо Мартин полазиха заднишком в гората, а чичо Мартин си помисли, че в жилите на този тече чиста кърджалийска кръв и че трябва да му отговори, както подобава.

— Ако видиш дружината ми, няма да видиш вече белия свят, Измаил ефенди!

Измаил ефенди се загледа в гората, като че виждаше за пръв път гора. Чичо Мартин много точно бе предположил, че в жилите му тече неспокойната кръв на далечните му прадеди, бастисвали султански армии и живели като малки султани, мъже, които са размахвали късите си ятагани за юнашка чест и слава. И наистина, докато гледаше гората, Измаил ефенди си припомняше славната история на своя род и за миг, но искрено си каза, че би дал цялото си богатство, ако можеше да си върне младостта и като този момък да застане с голи ръце срещу хиляда души и да ги накара да играят по негова воля.

— Момче, тури нещо на земята!

Чичо Мартин свали от кръста си памучен месал и го просна върху тревата. Измаил ефенди извади от пояса си шепа жълтици и почна да ги пуска една по една върху месала, за да могат другите да ги броят. Те бяха десет и това означаваше, че и другите сватбари не трябва да се скъпят, ако искат да си отидат здрави и читави. След като спаси по този начин честта и достойнството си, Измаил ефенди се качи на каруцата и подмина. Втората каруца спря до месала и мъжете хвърлиха каквото имаха: златни пари, стари капаклии часовници, табакери и ножове, обковани със злато и сребро. Чичо Мартин връщаше подаръците на по-бедните мъже, но те хвърляха каквото имаха през раменете му и отминаваха. Така продължи цял час и най-после дойде ред на жените. Чичо Мартин им подари най-очарователните си усмивки и ги помоли да продължат пътя си. Уважението, а и слабостта му към нежния пол го изпълни с благородни чувства и той реши да не ощетява тези беззащитни пингвини, лишени от простата свобода да гледат света с открити очи и да му показват своите прелести. Но кадъните бяха свалили предварително накитите от шиите си и ги нахвърляха като златосребърна градушка върху месала. Тяхната щедрост накърни донейде достойнството на чичо Мартин, но той нямаше какво друго да направи, освен да запази за тях най-скъпи спомени.

И така урокът по практика „без взлом“ мина блестящо. Учениците не видяха и не чуха нищо от цялата работа, но това не им попречи да научат най-важното: човек трябва да бъде преди всичко хуманист, а след това разбойник, учител, поп или министър. И тримата бяха лежали с години по затворите за една шугава овца, за стотина лева и за някаква посребрена брошка, а сега в краката им лежеше богатство за хиляди, придобито за час, и то без намесата на мустакати стражари и съдебни следователи. Пред тях обаче стоеше най-трудното изпитание — да се научат да презират богатството, добродетел, на която са способни само мъртвите. Чичо Мартин вярваше в нравствената сила на своите ученици и раздели богатството на всички поравно.