Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (25)

1.

Но ето че починах внезапно и както ми се стори, съвсем преждевременно. Малко по-късно, когато ще се опитам може би да направя известна равносметка на земното си житие-битие, не е изключено да се окаже тъкмо обратното — че съм трамбовал земята твърде дълго, и при това съвсем безполезно. Имам за съжаление много и сериозни основания за такъв пасивен баланс, ако, разбира се, успея поне в това отношение да превъзмогна суетата си. Както и да е, печалното събитие не ме изненада кой знае колко, защото знаех, че още през оная сватбарска нощ, когато баща ми изгърмя един шиник патрони, за да възвести на цял свят своята зелена мъжественост, аз бях заченат, следователно обречен на смърт. Знаех още, че животът ми е непрекъснато осъществяване на смъртта, и все се питах кога, как и от какво ще умра, докато любопитството ми се превърна в истинско хоби. На война, в мирно време и във филмите бях видял много смърти, та бях си съставил нещо като квалификация за тези смърти: очаквана, неочаквана, бавна, бърза, болезнена, безболезнена, а може би приятна и неприятна. Разбира се, и аз като Гарабед мечтаех за една приятна смърт — да заспя жив и да се събудя умрял. За такава смърт са мечтали още от дълбока древност. Оракулите неслучайно са играли толкова важна роля в живота на хората, всеки е искал да знае кога и как ще умре, та ако се наложи, да вземе съответните мерки. Предсказанията на оракулите невинаги са се сбъдвали, и те са допускали груби професионални грешки. На Есхил например било предсказано, че ще умре от събаряне на къща, и той спял нощем на двора, а денем вървял по средата на улицата с риск да го прегази някое превозно средство. Драмите си съчинявал ходом или лежешком на полето и в края на краищата умрял от костенурка, която един орел изпуснал точно върху главата му.

Предсказанията на най-обикновените нашенски гледачи обаче винаги се сбъдват. На един мой съученик от Варна циганка бе предсказала, че ще умре от вода. Лете целият град се потапяше в морето, а моят съученик седеше в ресторанта на брега и се разхлаждаше с мастика. На фронта се случихме в една рота. След края на войната, когато си стягахме багажа за връщане в родината, моят съученик попаднал в една от винарските изби, каквито в братска Унгария по онова време имаше много. Отишли там със съветския боец Ваня Крючков, с когото бяха станали неразделни приятели, да се сбогуват и да сключат братски съюз за вечна и нерушима дружба. В избата имаше осем бъчви вино от по три хиляди литра. Двамата приятели решили да опитат виното от осемте бъчви и за да не губят време, не отвили чеповете, а пуснали в бъчвите по един ред с шмайзерите…

А на един мой роднина някакъв турчин ясновидец бе предсказал, че ще умре от жена, и той се закле да не се жени. Не мина обаче година и както става със заклетите ергени, хлътна до уши и сключи брак. Бракът му излезе щастлив и сигурно щеше да стане още по-щастлив, ако на седмата година (Рубиконът на всеки брак) не бе си внушил, че предсказанието на турчина ще се сбъдне. Как не се мъчихме да прогоним тази муха от главата му, как не му доказвахме колко глупаво е съвременен мъж да се поддава на суеверие, но напразно. Решил бе да се противопостави на съдбата си, прави-струва и се разведе. Да се разведеш, обаче съвсем не означава да се обречеш на самота. Няколко месеца след развода моят роднина се запозна и свърза с една дама, която също бе решила да се противопостави на съдбата си, но без да се развежда, дама, както се изразяват писателите класици, приятна във всяко едно отношение. При едно посещение у дома й, за съжаление в отсъствие на съпруга й, моят роднина почина от инфаркт. Всички от нашия род се почувствахме задължени да измисляме всевъзможни и все невинни причини за тази конфузна смърт, уверявахме наляво и надясно, че покойният бе необикновено спокоен, целомъдрен и страшно уравновесен тип, но никой не искаше да го повярва. Никой не искаше да допусне, че един мъж ще умре от пристъп на равнодушие в прегръдките на чужда и приятна във всяко отношение дама.

Моят съсед, запасен генерал, пък умря на бръснарския стол. Същия ден предаваха по радиото мача между ЦСКА и „Добруджа“. Запасният генерал бе сметнал за оскърбително да присъства на такъв неравностоен футболен двубой, както сам заяви, не отворил даже радиото у дома си и дошъл да се обръсне през второто полувреме. Когато бръснарят го насапуниса и му удари първия бръснач, коментаторът съобщи по радиоточката, че до края на мача остават само три минути, и веднага след това: „Го-оол! Ве-ли-ко-ле-пен гол във вратата на ЦСКА!“ Повтори го и потрети в голямо въодушевление, от което се виждаше, че е потомствен левскар. Отдаден на ориенталското удоволствие, което нашите мъже изпитват при бръсненето, генералът се бе опънал на стола със затворени очи и като чу резултата от мача, извика: „Миррр-но, пази ти-ши-на!“, ритна стената под огледалото и пак затвори очи. Бръснарят го избръсна, изми лицето му, напръска го с одеколон и му каза „честито“, но генералът не помръдна. Чеховият чиновник умря от страх пред един генерал, а сега един генерал умря заради един нищо и никакъв гол.

Изобщо всеки си умира по свой, неповторим начин и с това, уви, само с това смъртта напомня гения, който твори по свой неповторим начин. При това никой не знае кога и каква умирачка го очаква, тъй че смъртта си е истински хазарт. Още с раждането си хвърляме зара, цял живот очакваме да видим какво ще ни се падне и никога не успяваме да видим. Когато видим какво ни се е паднало, вече е малко късно. Та като мнозина и аз мечтаех за лека и приятна смърт. И завиждах на моя роднина, на генерала и дори на Молиер. Поради вродената си скромност обаче за героична и славна смърт не смеех и да помисля, макар че не щеше да е лошо да завърша земния си път някак по-прилично. Колко по-хубаво би било например, ако „благородното ми сърце престанеше да тупти“, докато съчинявам някаква история, ръката ми изтърва писалката, след като е написала думата „всъщност“ пред самата развръзка, тъй че да се получи нещо като незавършена Девета симфония, или поне докато помагам на някоя престаряла жена да се качи в трамвая. За съжаление обстоятелствата, които станаха причина да премина в отвъдния свят, бяха така прозаични и нелепи, че с удоволствие бих ги премълчал, мили ми читатели, ако не знаех с какъв интерес очаквате да чуете какво ми се е паднало на зара. Между другото случаят ми предоставя чудесна възможност да удовлетворя най-после дългогодишното ви очакване да чуете нещо интересно от моя милост. Починах от вода. Не като онзи мой съученик от вино, а от водата в тоалетната. Зарът показа вече каквото трябваше да покаже и „напразна е всяка земна суета“. Изглежда, че по силата на някакъв неизвестен нам закон всеки се сдобива с такава смърт, каквато е заслужил приживе. Народът добре го е казал в една поговорка…

Преди осем години казанчето в тоалетната ми се повреди. Повиках човек да го оправи и човекът го оправи. Дадох му двайсет лева и той си отиде. След около седмица потече тръбата, оная част от водопровода, на която са закрепени крановете за топла и студена вода. Повиках пак майстор, той ги поправи, взе си обичайните двайсет лева и си отиде. Не мина седмица, прокапа чешмата в банята, а като видя от нея, прокапа и душът. Дойде ред и на чешмата в кухнята. Майсторът оправи и нея, но тогава пък се повреди казанчето в тоалетната… За да не ви досаждам с тези банални истории, ще дам думата на моята домашна статистика. За осем години смених тридесет и седем казанчета в тоалетната, осемдесет и два пъти виках майстор да оправя чешмите в банята и кухнята. На деветата година се сетих да сменя казанчето със сифон, който струваше тринайсет лева. Дойде един, постави го, взе ми двайсет лева за работа и ме увери най-искрено, че сифонът ще ме преживее и пак няма да се повреди. За доказателство ми даде номера на телефона и данните от паспорта си, за да го издиря и поискам парите си обратно, ако предсказанието му не се сбъдне. Аз се въодушевих от честната му постъпка, дадох му още десет лева, а той, в отговор на щедростта ми, пожела „никога вече да не се срещаме по служба“. Така и стана.

На следния ден сифонът започна да хърка при употреба, а след още няколко дни да гърми като оръдие. Заедно с това чинията в тоалетната взе да се пълни с вода, защото каналът, който бе съединен с този в банята, изглежда, отново се бе запушил. Потърсих същия майстор, но телефонът му не даваше сигнал. Не успях да намеря друг, защото следобед ми се наложи да отида по бърза работа в провинцията. Върнах се от провинцията след два дни. Преди да пъхна ключа в бравата, чух шуртене на вода, замириса ми на мокро дърво. Антрето се бе превърнало в локва. Втурнах се из стаите — и там същото. Само тук-там подутините на паркета стърчаха като тракийски могили. Надзърнах в тоалетната — сифонът си течеше игриво и весело като планинско ручейче и понеже каналът беше запушен, водата се бе разляла по цялото жилище. Едва успях да си обясня как се бе случило нещастието и ето че на прага застанаха съседите от долния етаж. За беда и те бяха прекарали два дни извън София и току-що се завърнали. Съпругата каза, че и долу у тях е море, припадна и се разля като медуза върху мозайката. Събрахме пихтията й в едно одеяло, свалихме я на долния етаж и я изсипахме в леглото.

След малко съседното многолюдно и многодетно семейство нахлу в жилището ми и извика като древногръцки хор: „Аааа!“ Това възклицание означаваше, че членовете на семейството най-после узнали защо стените им откъм моето жилище са влажни и паркетът им се издул на цицини, та децата се препъвали о тях. Започна голяма бъркотия, която увлече не само нашия жилищен блок, но и целия квартал. Едни се втурнаха да викат лекарката от вход „Б“, други отидоха да търсят по телефоните си водопроводчик, а трети, т.е. всички останали, се струпаха пред вратата ми и започнаха да ме одумват. Някои се вбесиха най-много от вида ми. Изглеждал съм така идиотски спокоен, сякаш не съм причинил толкова щети на себе си и на другите, казваха, че и квартала да съм наводнял, окото ми нямало да мигне. Това за окото можеше и да е вярно, след всичко станало не е чудно да съм забравил и да мигам.

На гърдите ми стана тежко и топло, краката ми отмаляха и за да не падна пред озлобените съседи, затворих вратата, прегазих с голямо усилие спалнята и се тръшнах в леглото. Обувките ми бяха пълни с вода, мина ми през ум да ги сваля, но лявата ми гръд пламна от остра болка, сякаш нечия ръка стисна сърцето ми и се опита да го изтръгне. В стаята притъмня, въздухът като че се свърши, нечия ръка отново се опита да изтръгне сърцето ми и като не знаех как да облекча болката си, захапах одеялото и почнах да го дъвча. Потрай малко, казах си, ей сега ще мине, но вместо да трая, набрах въздух в гърдите си и извиках: „Помоощ, умирам!“ В стаята отново просветна, видях как гардеробът се смали като картонена кутия, после се издигна до тавана и отново прие обикновените си размери. Същото се случи и с нощното шкафче, само че върху шкафчето се появи някаква птица, сива и източена като въпросителна, каза ми нещо с пресипнал глас и тогава разбрах, че въпросителната не е птица, а моят глас, който зове за помощ. Пред очите ми се откри безкрайна бездна, светла и пуста като изпепелено лятно небе, и в нея се появиха съседите, които ме ругаеха преди малко, гледаха ме усмихнати и ми махаха с ръце за сбогом, а аз, макар да знаех, че ме ненавиждат, все още се напъвах да ги призовавам за помощ.

И — ла комедиа финита. В преносен смисъл аз, разбира се, бях свършил още преди да се родя, а сега вече и в прекия смисъл.

Мечтата ми, общо взето, се сбъдна. Не се мъчих дълго, не досадих на близки и познати, не ми остана даже време да направя равносметка на живота си, както правят порядъчните хора. На всичко отгоре проявих и малодушие пред смъртта, но наша милост никога не е бил от ония, чиято „храброст е жадна за опасности“, тъй че и до последния си дъх останах верен на себе си.

Никога не бях се виждал мъртъв и първото нещо, което сторих, естествено, бе да застана отстрани и да се наблюдавам в новото си състояние. През целия си живот бях мислил с ужас за края и същевременно тайно бях завиждал на ония, които бяха успели веднъж завинаги да се освободят от страшната мисъл за него. Все ми се струваше, че няма да издържа на ужаса и болките, а ето че успешно ги преодолях и се озовах „оттатък“ здрав и читав, за което можех заслужено да се поздравя. Предсмъртните ми мъки не продължиха много, но трябва да са били така остри и непоносими, щото съм загубил съзнание, паднал съм от леглото на пода и съм се потопил наполовина във водата. На лицето ми бе застинала малко глуповата гримаса, езикът ми бе изплезен неприлично като на обесник, очите отворени (едното бе под водата), десният крак, кой знае защо, вдигнат на ръба на леглото, та от изтъркания ток на обувката ми все още се изцеждаха капки и зловещо цопкаха в наводнения под. Ръцете ми стискаха одеялото там, където го бях захапал със зъби, тъй че приличах повече на мокър плъх, изхвърлен след корабокрушение на брега, отколкото на благовъзпитан и почтен мъртвец. Изобщо не бях очарован както от поведението си, тъй и от външния си вид. Вярно е, че поначало в смъртта има нещо много жалко и неестетично, нейното единствено и безспорно качество е нейното безпощадно безпристрастие, с което осъществява истинското равенство между хората. Вярно е също така, че обстоятелствата, при които настъпи кончината ми, бяха съвсем прозаични, и въпреки това изпитвам известно угризение, че не успях да придам по-достолепен и даже по-артистичен край на земните си дни.

Зная, скъпи ми читатели, с какво нетърпение очаквате да ви разкажа за отвъдния свят и съм щастлив, че най-после и аз ще имам възможност да ви кажа нещо, което другите литератори не са ви казвали. Зер аз съм първият, който по някакво висше благоволение или изключение ще ви съобщи вести „оттам“, а вторият след мен ще бъде вероятно Исус, и то ако благоволи да изпълни обещанието си, което даде на човеците отпреди две хиляди години. Най-после духът на един смъртен ще може да надникне във великите и мъчителни тайни — има ли „горе“ друг, по-висш живот от този на земята, има ли преди всичко Бог и ако го има, каква е ролята му във вселената, защо е създал човека в грях, да го измъчва, под предлог че желае да го направи съвършен по свое подобие, или по други причини, дали сам той е съвършен и милостив, след като обича да измъчва своите създания, защо е приготвил ад и рай, ако не е отмъстителен и жесток, защо, защо, защо?… Та аз може би ще предизвикам революция в човешкото битие! Представете си, че всичко онова, което обещават религиите на смъртните — блаженство, съвършенство, — наистина го има горе, тогава сигурно ще видим как сума мъртви атеисти се усукват около дядо Господ, за да изкупят великата заблуда на своя разум, а живите ще бъдат тъй страшно злепоставени, че няма да си намерят място на земята. Ако пък атеистите се окажат прави и горе няма нищо, то тогава да му мислят вярващите, от храмовете и светилищата им няма да остане камък върху камък. Много прапрамъдрости, които са заблуждавали човечеството с хиляди години, ще отидат по дяволите. Но да видим, да видим!

Сам аз изгарям от нетърпение миг по-скоро да поема приятното задължение на ваш най-добросъвестен кореспондент и да ви „държа в течение“ на отвъдните работи. Няма съмнение, че засега съм най-облагодетелстваният литератор и бързам да поема пътя към най-голямата, макар и посмъртна слава. Може би трябва да напомня (на религиозно непосветените), че още с преминаването ми в другия свят моя милост се размножи в два броя — тленни останки и дух, — и това двойствено състояние ми налага да разказвам и в двата случая от първо лице. И още нещо. Успях вече да установя с положителност, че духовете имат свойството да се пренасят мигновено и безпрепятствено където и когато си пожелаят, както и да правят каквото си пожелаят. Надявам се, че това необикновено свойство ще бъде преди всичко във ваша полза.

Но нима ще започна да ви разказвам с чиста съвест, мили мои читатели, за предстоящото си пътешествие из небесните селения, ако не изпълня обещанието, което ви дадох в края на предишната си повест, а именно да проследим заедно с вас по-нататъшната съдба на моя славен род, на скъпия на сърцето ми чичо Мартин и на останалите лица? Може би скучните съдби на тези прости хорица съвсем няма да ви интересуват, след като очаквате разкази не от мира сего, но пък, съгласете се, какъв българин съм, дявол да го вземе, ако не изпълня обещанието си дори и след смъртта си! Струва ми се, че ще извърша нещо като национална измяна, ако си позволя подобно лекомислие. Осланям се на вашето милостиво благоволение — да глътнете още един последен хап от мен, ако не за друго, то поне за „светлата ми памет“. За да поддържам интереса ви, аз от своя страна пък ще се опитам да разказвам едновременно за горния и за долния свят.