Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (26)

2.

Няма да отнемам от драгоценното ви време, за да ви разказвам подробно как Иванчо Кутийката се представи на чичо Мартин и доброволно се обяви за негов заложник, как останалите разбойници спазиха протокола до последната буква и му оказаха необходимите почести, как най-после рано-рано на другия ден, докато сърбаше сутрешната си попара, цяла Добруджа коментираше вече това събитие, преиначено от хилядоустата мълва до такава степен, щото народните поети, чието вдъхновение бе ненаситно като ламя за подобно събитие, налапаха събитието като топъл хляб, надробиха го с поетичните си зъби на стихове, наредиха стиховете в безкрайни народни песни и ги пуснаха по седенки, сборове и панаири. Ето, чичо Мартин влиза посред бял ден в дома на околийския началник, преоблечен като полицай, и арестува зет му, а началникът и дъщеря му унизително падат на колене пред него, „ръце и крака му целуват“, но похитителят е неумолим и иска такава сума за откуп, с каквато те не разполагат в момента. Тогава околийският началник обещава да събере „до десет ми оки жълтици“, да откупи зетя и да спаси честта си. Вторият народен поет вижда в лицето на чичо Мартин герой за социална правда и разказва, че той се възмущава от подкупа, поставя условие на околийския началник да служи честно на народа и чак когато докаже това, ще получи здрав и читав своя зет. Третият народен поет трябва да е бил голям злобар, защото изпитва истинско злорадство от страданието на заложника, който бива окован „в сто тежки синджира“ и захвърлен в някаква яма на сух хляб и вода. Съчинени бяха много песни за това събитие, така че за дълго време запълниха музикалния репертоар на седенки и сборове.

А Иванчо Кутийката се справи така бързо и блестящо с новата си длъжност секретар на разбойническата банда, че ако работеше в съвременно предприятие, без съмнение щеше да получи някакво звание или орден. По онова време обаче нямаше обичай да се отличават добрите работници с подобни звания, та за да му отдадат заслуженото, колегите му започнаха шеговито да го наричат министър на финансите. Шегата им не бе далече от истината, защото бюджетът на Иванчо Кутийката растеше с невероятна бързина и скоро щеше да се изравни с тогавашния държавен бюджет. При това приходите му, за разлика от тези на държавния бюджет, се набираха без особени усилия, достатъчно бе да съчини едно писъмце от няколко реда и да го изпрати на съответния адрес. След няколко дни исканата сума биваше доставяна на посоченото място или донасяна по нарочен човек. Писмата на Кутийката не съдържаха и намек от заплаха, а напротив, ласкаеха получателите с такава почит и вежливост, каквато не се среща даже в официалната кореспонденция на средните векове. „Ваша пресветла светлост“, „Светло Христово чадо“ — така се обръщаше Кутийката към разните чифликчии, бакали и джамбази, като молеше „коленопреклонно“ да турят ръка на християнското си сърце и да чуят гласа на това сърце, което прелива от милост към ближния и им повелява да пожертват еди-каква си сума за спасението на собствената си душа. Чичо Мартин държеше съдържанието на писъмцата да събужда милосърдие към нуждаещите се, а съчиняването и стила, като всеки началник, предоставяше на даскалското въображение на своя секретар. Тези писъмца, написани с черно мастило и калиграфски почерк, се изпращаха в бели пликове, превързани с червени копринени панделки, и скрепени с печата на чичо Мартин, имаха въздействието на папски индулгенции. Никой дотогава не можеше и да предположи, че нашенските богаташи са натъпкани до гуша с толкова библейски добродетели. Даваха с дясната ръка, без да знае лявата. Даваха не само сумата, която им подсказваше милостивото им сърце, но и придаваха от себе си, ей така, „от мен да мине“. След всичко това не остава съмнение, че на никого от тези благочестиви мъже и през ум не минаваше да сметне собственото си благодеяние като принуда и да се оплаче на властта. Можем следователно със сигурност да заявим, че за зло или за добро, модните напоследък почини за обсебване на чужди пари са си чисто добруджанско изобретение, но в наше време напълно опорочено, защото се прилагат с отвличане, насилие и други непозволени средства. Впрочем историята е пълна с примери на подобно опорочаване на много благородни идеи и начинания. В сравнение с американската или италианската организация например добруджанската, т.е. истинската, бе един доброволен съюз между бедни и благородни личности, които „дават“, за да си осигурят едно спокойно пребиваване на небето. Изобщо у нас подобни мероприятия винаги се извършват така чисто, че човек, както и да ги гледа, непременно ще ги види с измити лица, с изрязани нокти на ръцете и сресани, та не може да открие в тях нищо друго освен добрия тон.

Поговорката казва, че българинът, щом се сдобие с пари, бърза да ги хвърли на камък, а нашите момчета бяха българи с изключение на циганина Аптараман. Благородната им професия обаче не позволяваше да се заселят на едно място и да строят къщи и те започнаха да страдат от строителна треска. Никой от тях не бе притежавал недвижим имот и чичо Мартин виждаше, че мечтаят да турят нейде камък върху камък, за да покажат нагледно поне част от своето богатство. И понеже нямаше как другояче да удовлетвори желанието им да имат свой кът, чичо Мартин реши да построи една обща къща, която нарече с непознатото по онова време, но внушително име резиденция. (Не ми е удобно да отбележа даже в скоби, че и резиденциите по нашата земя са добруджанско изобретение.) Тя бе построена на общи начала в гъстата дъбова гора, на около час и половина от града, до един извор, от който изградиха чешма с четири чучура. Резиденцията не блестеше с архитектурен стил, но пък приютяваше собствениците като родна къща, където можеха да разполагат със самостоятелна стая, да играят карти, да посрещат гости и главно да размишляват спокойно за смисъла на живота. След години, когато хората от нашия край си спомняха за резиденцията и искаха да изтъкнат ролята, която бе играла в живота на разбойниците, казваха многозначително: „Да знаят да говорят тези порутени стени!“ Останките от стените несъмнено знаеха много неща, ала не можеха да ги разкажат, та с тази работа ще се заема аз, когато му дойде ред.

Много други събития се случиха, след като Иванчо Кутийката се предаде доброволно в плен на разбойниците, но най-важното си остава срещата на високо равнище, която се състоя между чичо Мартин и околийския началник господин Медникаров. Като знаем каква дипломатическа подготовка е необходима за осъществяването на една такава среща, не можем да не се изненадаме от бързината и лекотата, с която бе осъществена срещата между двамата върли врагове. В една приятна есенна вечер чичо Мартин се качи на закрития файтон, който го очакваше в покрайнината на града, и след десет минути пристигна в дома на околийския началник. Господин Медникаров бе решил да преговаря за „освобождаването“ на зетя си само няколко минути и след това да излезе някъде по служба. По този начин смяташе да се възползва от народната мъдрост за сития вълк и цялото агне, като приеме разбойника, и в същото време да си осигури алиби (ако срещата стане известна на обществото) и да разпространи мълвата, че разбойникът се е промъкнал у дома му в негово отсъствие. Както бяхме го определили в началото на нашия разказ с израза на Тацит, той бе среден подлец, т.е. най-удобен подлец, но сега трябва да признаем с известна изненада, че с времето бе придобил чувства и склонности над средното ниво. Страхът да не накърнят интересите си прави от средните подлеци кадърни подлеци. Когато файтонът спря пред портата му, господин околийският началник се усъмни за последен път в своя зет и си даде сметка на какво хоро го бе подлъгало да се хване даскалчето, как бе успяло да премине на страната на разбойниците с негова благословия и как си бе отмъстило с плебейска жестокост, задето го бяха приели така снизходително в едно порядъчно семейство. Намеренията на чичо Мартин не му бяха напълно ясни, та още по обед бе скрил в мазето неколцина от ония полицаи, на които неотдавна обещаваше повишения и награди, ако уловят разбойника или го убият. Най-напред посочи друго място на срещата, но се сети, че разбойникът може да го уличи в съучастие, като повика свидетели от властта или хора от опозиционните партии. Да се откаже от срещата, бе също така опасно, защото пък Иванчо Кутийката можеше да го разобличи пред обществото, за да докаже, че не е шпионин на тъста си, а негов враг. Така в края на краищата най-сигурно място за срещата се оказа собственият му дом. В случай на неприятни последици обществото щеше да повярва, че е нападнат коварно по „бели гащи“, и да оправдае мерките му за отбрана. Да, но в този дом само преди няколко години разбойникът бе прекарал в спалнята на дъщеря му цели две денонощия, а той, най-могъщият човек в околията, опустоши от злоба и безсилие кухненските си прибори като последен хулиган, размахваше пистолета си, но не посмя да стреля даже в тавана на кухнята.

Всъщност господин Медникаров най-вече се боеше да не би да се повтори тогавашната история, защото не вярваше в благоприличието на дъщеря си. Откак напусна доброволно гимназията, поведението й се превърна в една мъчителна загадка — луда ли е, развратена ли е, или едното и другото? Не по-малка загадка бе и собственото му отношение към нея. Макар да бе околийски началник, и той си имаше своите часове на размисъл, когато се питаше защо се подчинява на една ненормална дъщеря и как тя влияе на волята му. Достатъчно бе да го погледне в очите и той бе готов да й се подчини и да й прости своеволните постъпки. Класически случай на „слабост към единствената дъщеря“ — този израз, който бе чул или прочел, му даваше отговор на загадката, без, разбира се, да го успокои. Дъщерята наистина прояви благоразумие, като отказа да се омъжи за разбойника, но още на следния ден оскандали семейството, като се сгоди за слугата на баща си и за секретаря на бившия си любовник. А защо бившият й любовник прие за сътрудник бъдещия й съпруг? Знае ли тя за предстоящата среща с разбойника и ако знае, как ще се държи с него? Ако разбойникът действително желае да му „отдели нещичко за обезщетение на зетя“, защо не го изпрати по нарочен човек, а идва сам да го предаде? Дали не е подкупил вече стражарите му с по една от ония прословути кожени торбички, за които се носят легенди? Да го арестува ли даже ако получи една такава торбичка със злато, или да го отпрати през задния двор?

Много и много въпроси от този род се бяха натъпкали в главата му подобно пътници в столичен автобус или трамвай, които се блъскат с лакти, настъпват се, ругаят се и същевременно се притискат така плътно един в друг, че младите хора не без основание наричат пътуването с обществен транспорт групов секс. На такива ядосани, груби и истерични въпроси обаче едва ли би могла да отговори нечия гениална глава, камо ли главата на един околийски началник, та не му оставаше нищо друго, освен да страда по всички правила на класическата драма. На такава драма бе необходима кулминация и чичо Мартин я донесе тъкмо навреме. Той слезе от файтона, мина през портата и се отправи по пясъчната пътечка към къщата. Пътеката разделяше на две равни половини широкия двор, потънал в овощни дървета и ярки цветя, които изпълваха с тъжното си ухание ранноесенната вечер. Чичо Мартин се поспря при една туфа димитровчета, чиито цветове се бяха надвесили над пътеката, наведе се и ги помириса. О, каква тъжна прелест, каква огнена хармония от багри! — каза си той тихо с възторга на късен импресионист, огледа двора от край до край и отново тръгна към къщата. Вървеше бавно с походката на човек от този дом, завърнал се след дълги години и учудващ се от най-малките промени, настъпили в негово отсъствие.

Чичо Мартин притежаваше неприятната способност мислено да се отделя от себе си и да се наблюдава отстрани, тъй че сега виждаше съвсем отблизо един претенциозно издокаран по последна мода млад мъж, който пристъпваше из чуждия двор с разсеяна походка на тежък чиновник, излязъл на „тънка“ разходка из градската градинка. Лицето на младия мъж издаваше голямо вътрешно напрежение, а левият ъгъл на устата му бе леко повдигнат във вид на запетайка. В тази запетайка, обърната с опашчицата нагоре, бяха събрани на едно място страхът и дързостта му и тя именно придаваше на лицето му жалко и смешно изражение. В същото време младият човек бе готов да изпусне на земята голямата кожена чанта, да бръкне за част от секундата с две ръце в двата джоба на сакото си и да стреля като каубой от американски филм с единия пистолет напред, а с другия назад, без да се цели. В комина на къщата изпърха някаква птица и младият мъж мигновено се притаи. Стори му се, че нечия ръка се показа иззад комина с насочен към него пистолет. Всички се бояха от безотказния му куршум, който улучваше винаги „в челото между веждите“, тъй че не бе изключено някой смелчага да го изненада иззад комина, за да прикрие лицето си в случай на несполучлив изстрел. Из комина излетя огромен бухал, мина над главата му и се изгуби в сумрака.

Чичо Мартин беше страшно разочарован от младия мъж и заплашително му пошепна: „Кълна се в честта на околийския началник, че няма на света по-жалък страхливец от тебе! А при това сме всепризната знаменитост на Добруджа. Добре, че народните поети са повърхностни съчинители и нямат понятие от човешката душевност, та сплашиха хората с нашето пословично хладнокръвие. Иначе околийският началник, който сега наднича иззад пердето, сигурно щеше да види колко сме смели и с голи ръце да ни натика в мазето. И всичко това заради страх от смъртта! Господи, та нали бяхме решили да я презираме до последния си дъх? Нима забравихме собствения си девиз да излезем завинаги от хралупата на живота и да го боцкаме по сополивия нос? Животът, който не заслужава да си мръднеш малкия пръст за него, ала ни е даден за еднократно ползване, та не можем и на кучетата да го хвърлим, пък и да го хвърлим, едва ли ще го ядат. Защо в такъв случай да се боим от смъртта? Тя е неотменима и обезсмисля всичко земно. Какво значение има колко дълго и как си живял, дали си бил добър, или лош, след като умреш? Това е то ахилесовата пета на битието — и праведните, и неправедните изчезват яко дим. Смъртта е нищо, защо да се съобразяваме с нищото? Ако тя не е нищо, боговете нямаше да предпочетат безсмъртието и да си гледат живота цяла вечност. Дават ни се чувства, мисли, желания, а после идва някой, взема всичко това и ни превръща в нищо. Та какво по-голямо безсмислие от това? Не можем, казват ни, да прозрем висшия промисъл на природата или на Бога. Не можем, защото е невъзможно да се прозре безсмислието. Какво бихме помислили например за Микеланджело, ако изгаряше творбите си, след като ги създаде? Това, ще речете, никога не би могло да се случи. Ами ако все пак се случеше? Тогава ще кажете, че той ще да е бил луд. Е, това вече е някакъв отговор, благодаря!… А някои мъдри люде се опитват да намерят дълбок смисъл в смъртта и това е, обзалагаме се, само от страх пред нея. Тя е най-неестественото, тайнственото и загадъчното, което става с нас, и ония искат да й се подмажат. Кой знае, може би смъртта да дарява някакъв живот там, горе, за ония, които тук са се примирявали с нея. Ако можеха с ходатайство да си осигурят вечен живот на земята, щяха да пречупят гръбнаците си от поклони. Ако имаше един безсмъртен човек на земята, същите тези философи и мъдреци, които твърдят, че смъртта е естествено явление, щяха да му завиждат най-много и да го клеветят с доноси пред оня, който го е удостоил с вечен живот. Зер едно човешко безсмъртие ще бъде от тяхна гледна точка неестествено явление…

Един древен пръч, който минава за един от най-умните на този свят, твърди, че душата презира тялото и бяга от него, защото иска да остане сама със себе си. Тялото смущавало душата и не й позволявало да постигне истинското познание. Истинското познание се постигало само чрез смъртта. Тя била лек против злините, които сами си причиняваме, а природата не желаела да страдаме непрекъснато и пр. Божествена мисъл, не може да се отрече! Само тази мисъл може наистина да нареди стария пръч до най-умните мъже. Защото е искрен. Земното не го удовлетворява, не може да проумее гатанката преумният мъж. Само че ние никак не успяхме да се въодушевим от тази възвишена идея и да я приемем. Не че не я разбираме, напротив, смеем да заявим, че въпреки пълното си невежество и духовна нищета великолепно я разбираме и даже я приветстваме, защото може и да е самата вечна световна истина. Ала нашето същество въпреки това не я приема. Някак си не можем да повярваме, че тялото причинява злините на духа и че всичко е «отвъд». Нещо повече, ще се осмелим да заявим, че ако сме ненавиждали и презирали нещо, то е нашият собствен дух. Защото той именно ни е причинявал истинските злини. Когато се отдаваме на простите телесни желания, ние се чувстваме чисти, силни и добри, не оскърбяваме нито себе си, нито другите, животът ни е вкусен като хляб и ние го ядем, без да питаме от какво и как е направен. Да се почешеш, дето те сърби, какво малко, но истинско удоволствие! А какво става, когато те засърби духът и речеш да го почешеш? Вместо удоволствие — страдание, къде-къде по-тежко и неизлечимо от телесното. Да си почешеш духа, значи да нагазиш в тъмните лабиринти на неразрешимите въпроси и да станеш смешен, защото знаеш, че хиляди преди теб и хиляди по-умни от теб са се погубвали съвсем напразно в тези лабиринти. А ти, макар да съзнаваш духовното си безсилие, запленен от въображението и любопитството си, нагазваш като слепец в неизвестното, тъмното и мъчителното и колкото повече затъваш, толкова по-упорито и отчаяно вървиш към дълбокото. Духът, този подстрекател и интригант, те хваща за носа и най-любезно ти казва: «Ела да видиш нещо интересно, ела само за минутка да погледнеш!» И няма да те заведе на полето да поработиш, да речем, или да се поразходиш на чист въздух, та като се върнеш у дома, да се нахраниш с вълчи апетит и да заспиш, а както Вергилий развежда Данте из кръговете на ада, така и той те върти из кръговете на съмнението и страха, на подлостта и суетата, на лъжата и властолюбието, на загадъчното и неизвестното. Играе си с теб, както си иска, и те кара да се мислиш ту за Дон Кихот, ту за Хамлет, ту пък за Мефистофел или пък, което е най-смешното, и за тримата едновременно. Та кой ни причинява злините, кой ни внушава недостойни и скверни желания? Ръката ли ще се вдигне сама да убие, да фалшифицира документи, да издевателства, да напада из засада, да лъжесвидетелства, ако духът не я подбужда към действие? («Душата ми го иска!»…) Мнозина от вас, господа философи, мислители и прочие, се стремите само към умирането и смъртта. Учите ни да я приемаме с безразличие и дори с радост, съветвате ни да не се смятаме за блажени, преди да сме умрели и преди да са ни погребали. Ала никой от вас не е посегнал доброволно на живота си освен по външна принуда или умопомрачение. Въпреки това обявявате умирачката за природна необходимост и хармония. Та не е ли това робска мъдрост, питат ви ваши колеги, не е ли коленопреклонство пред природата, лицемерие пред страстното желание на човека да живее по-дълго, отколкото му е дадено? Защо трябва да се прекланяме пред слепия гений, само затова ли, че е по-силен от нас? И отговарят вашите колеги, че отвъд няма нищо, а всичко е тук. А ние от своя страна питаме например кой е по-важен: инстинктът за живот или неговият смисъл? Ето докъде опира всичко. Моя милост, признавам, веднъж мисли така, други път — онака. Имам си доводи против едното и другото. И никой от вас, господа философи, не може да ми каже защо е така, а не иначе. Никой от вас не е дал всевалидна истина за света и няма да я даде. Вие самите стоите пред голямата неизвестност. Ето какво се осмелявам да ви кажа сега, когато стоя може би на ръба между живота и смъртта. Ще се осмеля да добавя още, че на всичко отгоре не сте и особено умни. Всеки от вас смята собствената си мъдрост за единствено правилна, но кой пък умен човек ще седне да уважава себе си толкова много и да се бие в гърдите? Вие натрапвате своите «истини» на хората, узурпирате мислите им, внушавате им чувство за умствена малоценност до такава степен, че ако някой се опита да мисли със свой ум, презрително го наричате философстващ. Е, моя милост пък обича да философства. На този свят все още има една свобода — човек да си мисли нещо и никой да не може да го узнае. Кой ще ми отнеме правото да си задавам простите, но извечни въпроси: «Какъв е смисълът на живота ми, защо живея така, а не иначе, защо се раждам и умирам?» Не мога да се обоснова с учена терминология и отвлечени понятия, пък не ми е и нужно. То се знае, ще се заплета като петел в кълчища, щом река да се изразя публично, ще изпадна в противоречия, за което ще ме вземат за глупав. Само че на кого е най-присъщо объркването и противоречивостта, ако не на учените философи? Те си изграждат «системи» и в това е тяхното предимство, но каква е ползата от системите? Системно умуване, ето каква е ползата. Защото всеки противоречи на другия и отрича системата му. Всеки се смята за благодетел на човечеството и предлага свой ключ за разбирането на света, а като отвориш и влезеш, намираш само дълбокоумни фрази, формули и системи. А защо да не е обратното, защо например всеки човек да…“

Тук чичо Мартин прекъсна мислите си, защото видя един мъж да тича насреща му, тъй че можем най-после да си отдъхнем от философската му тирада, да я пропуснем покрай ушите си или, в най-добрия случай, да я удостоим с нашето снизхождение. Той обичаше да философства открай време, но само пред себе си, и то като всеки полуинтелигент, клъвнал оттук-оттам по някоя чужда мисъл и преди всичко поучен от собствения си житейски опит. Житейският му опит бе твърде богат, но вместо да го осени мъдрост, немилостиво го изправи пред горчивата истина, че животът има непоправим фабричен дефект. Ако все пак се заслушаме в думите му, ще открием, че въпреки привидното си и весело равнодушие вътрешно той се терзаеше от мъчителните въпроси на живота. По негово време, когато светът се перчеше с безспорните си научни постижения и ценности, не бе модно човек да прави достояние съмненията си относно същия този свят, най-малкото за да не изглежда като сантиментален бърборко. Затова той остана верен на житейския си принцип „Напред към неизвестното“ (а може би и към непозволеното), за да намери отговор на някои въпроси по пътя на личния си опит. Като го познавам донейде, аз обаче допускам, че в случая той се шегуваше с философията, както изобщо обичаше да се шегува с много сериозни неща и преди всичко със собствената си особа. Шегуваше се и се подиграваше, когато очакваше куршум из засада, и неясните му съждения, изречени в минута на крайна възбуда, не бяха може би нищо друго освен едно изпитано средство да обуздае и прикрие страха си. Но, от друга страна, да се подиграваш на философията, значи наистина да философстваш, както бе казал един умен човек от миналото столетие, тъй че този парадокс именно може да придаде известна стойност на обърканите му разсъждения. Аз от своя страна съжалявам, че по онова време не бях минал в отвъдния свят, та да му се притека на помощ и да му спестя тези главоблъсканици, едновременно мъчителни, необичайни, ако не и недостойни за един полуинтелигентен човек като него.