Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (15)

2.

Има само една сила — дързостта,

и една слабост — слабостта.

Мороа

Чичо Мартин отиваше към чифлика на някой си Маврик Николаев с любимата си карабина на рамо. Вървеше бързо и уверено като човек, когото чакат с отворени обятия. Преди два месеца бе изпратил кратко и любезно писъмце на същия този Маврик Николаев, с което го молеше да остави „в корубата на големия бряст“ някакви си три хиляди лева. Определяше му не само мястото и деня, но дори и часа, само че молбата му не бе удовлетворена. Маврик Николаев не бе разбрал тази странна молба или не обичаше да прави дребни подаръци на непознати хора. Все едно, чичо Мартин не се поддаде на оскърблението, което би могло да се очаква от човек с неговия характер, и прояви необходимото търпение. Навърташе се при един свой приятел в някакво село и ако не се смятат кокошкарските експроприации, впрочем оскърбителни за него, които бе принуден да предприеме за лични нужди, той бездействаше, т.е. обмисляше своята програма и тактика на действие. Въпреки вроденото си безстрашие той се колеба няколко месеца, преди да предприеме своя набег към чифлика. Трябваше да предвиди всички обстоятелства, които можеха да се окажат съдбоносни. Чичо Мартин не бе помислял нито за миг да се отдава на безогледно грабителство за лична изгода, защото не изпитваше особена страст към парите и богатството. Неговата мечта, а както той си мислеше, и призвание бе да експроприира капитала на богатите и да го раздава на бедните.

Не биваше и да се съмнява, че след получаването на любезното писъмце Маврик Николаев е взел строги мерки за охрана на чифлика и кесията си. Трябваше да се предполага, че е алармирал полицията, защото чичо Мартин се бе постарал чрез съмишленици дълго време да разпространява мълвата, че в този край действа силна организация, която трябваше да се превърне на страшна и тайнствена в съзнанието на хората.

Не бе изключено чифликчията да реши да се отбранява с оръжие, впрочем с пълно право, и тогава чичо Мартин нямаше да получи нищо друго освен куршум в главата. Но поради характера си, буен и безразсъден, той не бе склонен да очаква чак толкова сериозни последици, пък и никога не бе помислял, че някой ще реши да отнеме живота му с лека ръка. Това би било нелепо за неговите двадесет и пет години.

Разбира се, чичо Мартин имаше на своя страна един сигурен съюзник в предстоящото си стълкновение с чифликчията и този съюзник бе страхът. По-късно, когато му се случваше да нагазва в дебрите на философските размишления, той говореше, че на този свят всичко се крепи на страха — държавата, обществото, семейството, та дори и отделната личност. И добродетелите не са плод на човешкото доброжелателство, а на страха. Ако някой прави добро, прави го не да облекчи душата си от злото, а за да не попадне под ударите на закона, да се предпази от укорите на околните и в последна сметка — да си осигури топло местенце горе на небето. Иначе добрият и всеопрощаващ дядо Господ веднага ще му вземе мярката и или ще го накара да лови зайци с тъпан по небесните ливади, или ще го напъха до ушите в катрана. Дядо Господ знае много добре какво представляват неговите подобни, знае, че дори раят не ги съблазнява достатъчно, и за да ги принуди да повярват в добродетелите, първата му работа е била да им внуши страх. Тъй че и вярващите в нещо си, а може би най-вече те, вярват само от страх. Страхът причинява на хората най-голямото зло и убива тяхното щастие. Няма страхлив и щастлив човек, щастливи са само дръзновените и само те постигат своите идеали…

Трудно е да се каже откъде бе усвоил тази философия чичо Мартин (от някоя прочетена книжка в гимназията или от някой полуинтелигент като него), но във всеки случай животът, чувствата и делата му се покриваха с тази философия така естествено, че, изглежда, всичко си идваше отвътре, от самата му природа.

Преди да влезе в чифлика, чичо Мартин окачи карабината си на едно дръвче и почука на портата. Бе към девет часа и много от прозорците на голямата къща светеха. Зад портата залая куче и по лая му личеше, че е огромно и свирепо, след това по пъртината изхруптяха тежки стъпки и някой запита:

— Кой е?

— Аз съм — каза чичо Мартин. — Отвори де!

— Че кажи кой си!

— Симо. Тук ли е вуйчо?

— Тука е! — каза онзи отвътре и замълча.

Чичо Мартин го остави да се поколебае една минута, за да провери въздействието на лъжата си. Бе разучил добре разположението на чифлика и фамилното родословие на собственика, знаеше дори имената на слугите. Симо бе сестреник на Маврик Николаев, който при всяко идване извършваше по някоя лудория. Ходеше на лов или организираше конни надбягвания със селяните и така внасяше малко разнообразие в скучния живот на чифлика. Той вършеше в града някакви делови работи на вуйчо си и Маврик Николаев се отнасяше с уважение към него.

— Бай Димитре, ти ли си?

— А не — каза онзи отвътре, — Милош.

— Не ме ли познаваш, бай Милоше?

— Познавам те бе, джанъм, как да не те познавам — каза онзи и отвори.

— Ха добър ти вечер! — каза чичо Мартин и юнашки разтърси ръката на слугата. Лицето му бе увито с шал тъй, че слугата не можеше да види и очите му в тъмното.

Слугата се зае да го брани от грамадния пес, а чичо Мартин се качи на чардака, видя една метличка до вратата и почна старателно да четка снега от ботушите си, тупайки с подметките си по дървения под. Така спокойно и свойски можеше да влиза вкъщи само някой от прислугата и никой не обърна внимание на този шум. Чичо Мартин свали шала от лицето си, почука на вратата и като чу гласа на домакина, отвори, застана на прага и каза спокойно усмихнат:

— Добър вечер! Приемате ли неканени гости? Маврик Николаев се бе навел за нещо до голямата печка и без да се изправя, извърна лице към вратата. Черните му, все още блестящи очи се присвиха, опипаха непознатия гост и не откриха нищо подозрително.

— Добър вечер — каза той и след кратко колебание добави: — Заповядай!

Маврик Николаев бе общителен при добро настроение, повратлив и избухлив — при лошо, обичаше да се черпи с приятели, да им пее стари хайдушки песни и в същото време да се дърли с тях като драка, с една дума, човек експанзивен, способен да минава от една крайност в друга със завидна лекота. Чичо Мартин не бързаше да се представи, чакаше домакина да го покани.

— Сядай и добре дошъл! — каза Маврик Николаев вече по-гостоприемно и сам седна на стола зад масата. — Кой си и какво те носи насам?

Чичо Мартин си взе стол и седна до стената точно срещу него. Усмивката му, сега вече по хлапашки стеснителна, не слизаше от лицето му.

— Извинявайте за безпокойството. Аз съм Мартин Карабелов — представи се чичо Мартин кратко и ясно. — Дойдох да си поговорим за някои наши работи.

— За „наши“ работи! — възкликна с остър фалцет Маврик Николаев.

Верен на повратливия си характер, той гледаше госта с котешки блясък в очите и видимо задържаше една спазма, която напираше да се разлее в остър, пронизителен смях. Този умен, петдесет и шест годишен мъж, видял много неща в живота, никак не можеше да свърже представата си за Мартин Карабелов с това кръглолико, усмихнато и свенливо момче. За разлика от селяните и слугите, които даваха доверчиво ухо на разни слухове, той бе уверен, че тайната организация, ако съществува, бе една банда от разбойници и нейният главатар не може да бъде нито толкова млад, нито толкова невинен. Наистина Маврик Николаев не бе имал случай да разговаря с главатар на разбойници, но това не му даваше право да си го представя съвсем по детски — с едно кръвожадно око и сплескан нос, със следи от рани по лицето и поне с пет пищова на кръста. Той предвкусваше от приятните последици на едно недоразумение, които щяха да завършат със смях и шеги в семейството, и запита усмихнат:

— Ти да не си Мартин разбойникът бе, момче?

— Да! — каза чичо Мартин. — Само че не съм разбойник! — Едната половина на лицето му престана да се усмихва, веселото изражение на очите му се замени със спокойна и опасна острота. — Ако не вярвате, ще се документирам.

Маврик Николаев не излезе страхлив. Очите на чичо Мартин му казаха всичко, той посегна към чекмеджето на масата, измъкна грамаден като ютия револвер и го насочи в гърдите му. Сега лицето на Маврик Николаев прежълтя от пристъп на неврастения и дулото на „ютията“ почна да трепери опасно в ръката му.

— Ти ли си Мартин разбойникът?

— Аз съм Мартин Карабелов, но не съм разбойник, а политическо лице и дойдох да поговорим по повод на писмото, което ви изпратих…

— Не мърдай, ще те надупча като решето! — извика свирепо Маврик Николаев.

Чичо Мартин нямаше намерение да шава, отклони очи от дулото на револвера и остана неподвижен. Много възможни обстоятелства бе обмислил, но револвера, както казахме, не бе турял в сметките си. Според него чифликчията искаше да го убие не от законно чувство на самосъхранение, а от глупост, от липса на възпитание и най-вече от скъперничество. „Ето какви скръндзи са нашите чифликчии, каза си той, и как не умеят да ценят достойнството на своя противник. И като си помисли човек, че са представители на висша класа и че на всичко отгоре се смятат за аристократи! Не, с този господин трябваше да постъпя по класическия начин, да го притисна нейде на тясно или да се вмъкна в стаята му през прозореца. Жалко, че човек става жертва на своя изискан стил, когато има работа с прости хора! Интересно е да се знае дали този скъперник ще натисне спусъка все пак и ако го натисне, дали ще ме улучи. Един милиметър отклонение на дулото е достатъчно куршумът да плесне в стената, а в това време аз може би ще успея да го обезоръжа…“

— И ще ме свършиш, като не ти дам парите, нали? — извика вече извън себе си Маврик Николаев.

— Да! — каза чичо Мартин. — Такъв е законът на нашата организация.

— Сега да видим кой кого ще свърши!

Чичо Мартин отново премести погледа си на „ютията“ и видя, че пръстът на Маврик Николаев, напъхан в колелцето на спусъка, трепери като на последен страхливец и неврастеник. „Сега вече не той, а пръстът му може да ме убие“ — каза си той и усети, че в гънката между веждата и носа потече топла струйка пот. В това състояние, което романистите наричат върхово изпитание, чичо Мартин бе обзет от върховно любопитство.

„Да видим сега — казваше си той — дали този идиот ще натисне спусъка, или не. Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако — не, ще си заслужава да го живеем!“ И докато стоеше така с единия крак в смъртта, поставяйки на изпитание своето дръзновение, една вътрешна врата се отвори, в стаята се втурна млада жена и с весело нетърпение се отправи към него.

— Симо! — извика тя, но като стигна до средата на стаята, спря и тихо добави: — Ами слугата каза, че Симо дошъл…

Тя видя „ютията“ в ръката на Маврик Николаев, притисна ръце над гърдите си и застана на място.

Чичо Мартин се обърна към нея и само за една секунда успя да я разгледа подробно и да оцени нейните прелести. Тя бе на около двадесет и шест години, приятно закръглена, с кестенява коса и хубаво лице, но най-силно впечатление правеше устата й — леко притворена, с пълни и сочни устни, която дори и в този миг на изненада и уплаха издаваше склонност към силни и смели пориви. Чичо Мартин не можа да види само гърдите й, защото ги бе затулила с ръце, пък и в този миг Маврик Николаев не успя да обуздае страхливия си пръст върху спусъка. Не „ютията“, а стаята изгърмя като малокалибрено полско оръдие и на стената, една педя от главата на чичо Мартин, зейна дупка колкото самата „ютия“. Страхът на жените е еластичен като плътта им и дамата, пребледняла не по-малко от Маврик Николаев, мигновено се спусна към него и бутна ръката му настрани:

— Свако, какво правиш, ще убиеш човека!

— Ще убия не, ами ще го надупча като решето! — каза Маврик Николаев. След изстрела, впрочем първият изстрел, който беше изпратил в упор срещу жив човек, нервното му напрежение се бе поуталожило и той говореше вече по-спокойно и разумно, което обаче означаваше, че с втория изстрел ще улучи сигурно целта. — Той е разбойник, за него няма място на белия свят!

— Какъв разбойник, да не сънуваш?

— Това е Мартин Разбойника.

— Оооо! — възкликна жената, а както е известно, жените изразяват с тази удължена гласна много чувства и на първо място — вечно жадното си любопитство. Тя бе забелязала, че чичо Мартин я оглеждаше с възхищение дори в оня миг, когато смъртоносният куршум мина на педя от главата му, а това не можеше да не възхити една истинска жена. Нещо повече, този миг щеше да окриля нейната суета и през оная възраст, когато вече нямаше да бъде жена. „Този млад мъж — каза си тя — или не е с ума си, или е истински рицар.“ Мъжественото спокойствие на чичо Мартин и проницателната му усмивка не допускаха никакво съмнение, че е истински рицар, и при това неин поклонник. Оставаше да поеме покровителството си над него и да чака изкусителната развръзка на тази неочаквана история.

— Свако, опомни се! — каза тя и застана енергично между двамата противници. — Как тъй ще убиеш жив човек?

— Инак той ще ме убие!

— Наистина ли, господине? — обърна се жената към чичо Мартин и му подари първата си очарователна усмивка.

Той с удоволствие вдигна ръце:

— Допускате ли, госпожице? Ако имах такова намерение, щях ли да вляза при него с празни ръце?

— Виждаш ли, свако?

— Дора, излез от стаята и не се бъркай в тази работа! — каза остро Маврик Николаев и посочи вратата, през която тя бе влязла. — Този човек иска от мене три хиляди лева и ако не му ги дам, ще ме ликвидира. Аз няма да му ги дам!

— Може би ще се разберете — каза Дора и отново се обърна към чичо Мартин: — Нали, господине?

— С това благородно намерение дойдох, госпожице! — каза чичо Мартин. — Но домакинът ме посрещна с оръжие.

Маврик Николаев остави „ютията“ на масата, но ръката му лежеше за всеки случай върху нея.

— Добре, да се разберем! Няма да ти дам нито лев и толкоз.

Чичо Мартин невинно се усмихна:

— Както желаете. Нямам намерение да упражнявам насилие върху вашата личност. Аз дойдох да ви потвърдя решението на нашата организация, която…

— Няма никаква организация, а разбойническа банда, чийто главатар си ти! — грубо го прекъсна Маврик Николаев.

— Не отричам, че ръководя тази организация — с подобаваща скромност заяви чичо Мартин.

— И за какво се бори тази „организация“, ако смея да зная?

— На първо време организацията реши да поиска известни суми от богатите и да ги раздаде на бедните.

— Брех, брех! — викна Маврик Николаев. — Вие ще се натъпчете с крадени пари, а бедните ще видят… — Маврик Николаев каза една твърде нецензурна дума, която принуди младата жена да сведе очи към пода и да ги закрие с длани.

Чичо Мартин не изпусна случая да й върне благосклонното си съчувствие.

— Не съм свикнал да слушам подобни изрази в присъствието на благородни дами! — каза той и се изчерви от усилието си да направи първата крачка към добрия тон.

Дора леко се поклони и едва не го удави във влагата на очите си. И както се полага в подобни случаи, тя не пропусна да си каже: „Боже, той е истински благородник и храбър мъж!“ А Маврик Николаев, който не бе чел любовни романи, нито пък бе полуинтелигентен разбойник, поиска да си отмъсти на двамата за своето невежество и хвърли къс, но убийствен поглед към балдъзата си и дори намигна: „Не я гледай, че се прави на светица, минал срамът покрай нея и отминал, щом види мъж, веднага се подмокря отдолу“ — което чичо Мартин дешифрира бързо и точно без всякакви усилия.

— Е, ако богатите не дадат тези суми?

— В такъв случай — каза чичо Мартин с видимо съжаление — ще се наложи да претърпят известни загуби.

— Ще палите, а?

— Ако не смятахте, че нашата организация е банда от разбойници, бих ви разяснил по-нашироко нейните цели. Понеже виждам, че това е безполезно, ще добавя, че средствата, с които се налага да си служим, не са съвсем невинни. Но казано е, че средствата оправдават целта и много честни хора са дали клетва да постигнат тези средства…

Бог знае колко време се е потил великият Макиавели, докато формулира своя средновековен принцип, а чичо Мартин го обърна с краката нагоре, без да му мигне окото. И любопитно е да се знае как би реагирал сам Макиавели на тази дързост. Дали би проявил ревност към невежеството на един добруджанец, или би го потупал по рамото и би го обявил за свой последовател. Най-вероятно е, че би го потупал снизходително по рамото, за да не го нареди до себе си. Но животът през ония години потвърди, че чичо Мартин подари нова истина на човечеството, без дори да се изпоти, и така удари о земята всички йезуити заедно с всички папи и кардинали.

— Е и, е и? — нетърпеливо заекваше Маврик Николаев.

— Всеки лев принадлежи на организацията и онзи, който злоупотреби с една стотинка, се осъжда на смърт. Вие не сте първият, към когото сме се обърнали за помощ. — Така почитателно се изрази чичо Мартин и добави: — Един от нашите вече получи куршум.

Маврик Николаев въздъхна и с това даде знак, че е готов да сложи оръжие, но след малко пак взе да се опъва:

— Не давам нито лев!

Чичо Мартин повдигна рамене и погледна своята покровителка, за да засвидетелства още веднъж уважението си към нея. Тогава тя се обърна към Маврик Николаев:

— Свако, позволи ми да поговоря насаме с господина! На Маврик Николаев не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тази въртиопашка ще успее някак си да го измъкне от трудното положение. „Ако щеш, цяла нощ… приказвай с него, само го махни от главата ми.“

— Че говори, кой ти пречи! — каза той и тежко се отпусна на стола.

Дора покани чичо Мартин да я последва. Минаха през вътрешната врата и влязоха в една малка, но топла и уютна стая. Дора настани госта в един широк тапициран стол и седна срещу него.

— Наистина ли не желаете да отмените присъдата над бедния ми свако?

— Това не е присъда, а молба…

— Ах, все едно. Да речем, че е някакъв дълг.

— Вие сте много мила, госпожице, и аз ще запазя за вас най-хубави чувства! — каза чичо Мартин, като подбираше от своя полуинтелигентски речник най-подходящите за случая изрази. — Вашето благородство ме трогна до такава висша степен, че ако зависеше само от мен, на драго сърце бих се отказал от тези глупави пари.

— Не се съмнявам, че пред мен седи един истински кавалер и благороден мъж. Но ще намалите сумата, нали? — Дора не знаеше с колко време разполага и това я принуждаваше да премине без предисловие към деловата част на срещата. — Хайде, направете го за мен! — Тя протегна ръка и я сложи на коляното му.

— Много ме изкушавате! — каза чичо Мартин и си помисли: „Само така, малката!“

Сега тоя я гледаше в упор и имаше възможност да съзерцава с микроскопически подробности нейните прелести, които се оказаха далеч по-разкошни, отколкото си бе представял. Възбудата от нейната близост сигурно преувеличаваше очарованието й, защото от няколко месеца не бе се докосвал до жена, ако не се смята едно мимолетно пребъркване на някаква мършава даскалица, похождение съвсем обидно за човек с неговия вкус и темперамент. Но Дора действително бе (да си послужим с неговия неизказан израз) един път жена. По-късно чичо Мартин щеше да се разтапя от томително блаженство и да убива донейде скуката си със спомена за тази нощ, в която за пръв път позна истинската любов. Той предвкусваше от насладата с опита си при селските хубавици, без да подозира, че има работа с бивша възпитаница на някакъв букурещки пансион, останала твърде отрано вдовица, която минаваше в обществото на чифликчиите и заможните семейства за самотна млада жена, известна сред мъжкото съсловие с пръст на уста като незаменима, но и малко страшна любовница. По-интелигентните мъже знаеха, че тя страда от пристъп на нервност, и наричаха това й състояние с непозната по онова време дума — истерия. Всъщност Дора не страдаше от истерия, а от зрелостта на своята великолепна женственост, изнемогваща от предразсъдъците на порядъчното общество, и тази зрелост изгаряше всяка частица от нейната плът. Отначало чичо Мартин изпитваше малко стеснение от нея, но верен на своя нрав, скоро мина към преки действия.

— Моля ви се, какво правите? — каза Дора, когато чичо Мартин вече я обгърна с ръце и в никакъв случай не искаше да я пусне.

— Вие сте прелестна! — каза чичо Мартин.

— А вие ме оскърбявате!

— Вашата хубост убива волята ми без остатък, аз съм едно нищожество, готово да падне в коленете ви! — каза той и действително падна на коленете й, а тя взе главата му в ръцете си и каза:

— Ах, ще викам за помощ!

— Бъдете милостива, госпожице! — каза чичо Мартин и като реши, че е отдал необходимото на „високия стил“, впрочем с пот на челото, стана, взе Дора на ръце и я отнесе на леглото.

След около два часа тя отиде при свако си и му каза, че „онзи“ намалил хиляда лева от сумата. Маврик Николаев и жена му седяха до печката, той — с „ютията“ до коляното, тя — скръстила ръце на скута си.

— Действай, както намериш за добре! — каза Маврик Николаев обнадежден. — Имаш всички пълномощия.

Той разбра най-после с какъв човек има работа и отиде да освободи слугите, които зъзнеха навън, вдигнати на бойна нога. Дора отнесе ядене и пиене на госта и го помоли да се чувства като у дома си. След тримесечна несрета чичо Мартин нямаше основание да скромничи и действително се почувства у дома си, а може би и малко по-добре. През тази нощ, която се оказа много краткотрайна, възпитаницата на букурещкия пансион показа цялата си вдовишка жар и даде на чичо Мартин да разбере, че досега не е бил повече от едно невежо селско петле. В нейните обятия, както Нерон в обятията на Попея, той за пръв път позна голямата и истинска страст и този урок намали задължението на Маврик Николаев с още петстотин лева. Чичо Мартин би му простил и останалата сума, ако с това не накърняваше авторитета на своята „тайна организация“.

На сутринта, още в леглото, той получи една табла със закуска, а с нея и плик, в който заедно с парите Маврик Николаев, кой знае защо, бе оставил и разписка за 1500 лева. Чичо Мартин я подписа от името на организацията, закуси, отзова се още веднъж на нежния зов на домакинята и напусна чифлика със самочувствие, на което можеше да завиди сам Цезар. „Виж ти как всичко стана като на шега! — мислеше си той, докато откачаше карабината си от дървото, на което я бе окачил вечерта. — Трябва, значи, да гледаме весело на сериозните работи, дявол да го вземе!“

И това бе третият урок, който бе научил тази нощ в чифлика на Маврик Николаев.