Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (27)

3.

Господин Медникаров продължаваше да се чувства като овчар, който е отворил кошарата си за вълка не да го примами и убие, а за да му поднесе най-тлъстата си овца. Но дали вълкът ще се задоволи с една овца, или, какъвто му е нравът, няма да издави половината от стадото? — мислеше той, докато стоеше в една тъмна стая и очакваше госта, файтонът отмина по улицата, а гостът все още не се виждаше. Едва след няколко минути на пясъчната пътека се появи неясният силует на мъж, който вървеше много бавно, навеждаше се към цветята и пак тръгваше напред. Подкупил е хората ми, като две и две, иначе няма да се шляе така спокойно из двора ми да го види целият град, ами ще се вмъкне през задния двор, и то по късна доба, каза си господин Медникаров и реши да даде уречения знак на хората си в мазето. „Ще им заповядам да го обискират, да видим дали ще изпълнят заповедта ми.“ Но вместо да тропне три пъти по пода, той извика „ами сега!“ и се втурна презглава към съседната стая.

В нашия край, известен с прословутото си гостоприемство, казват, че за домакин, който уважава себе си, не е достойно да излезе от къщи да посрещне госта си, а по-достойно е да го приеме вътре. Както знаем, господин Медникаров уважаваше себе си малко повече, отколкото бе необходимо, но това не му попречи да пренебрегне горното правило и да се втурне презглава към стаята на жена си. Предупреди я да се приготви както трябва за случая и изскочи навън, кажи-речи с отворени обятия да посрещне госта. Госпожа Недка награби един наръч дрехи от гардероба и се качи горе при Емилия да я предупреди, че у тях идва някакъв голям началник от София или даже някакъв министър. Това й съобщи съпругът й, това съобщи и тя на дъщеря си, като трепереше от глава до пети и не знаеше ни какво да облече, ни как да го облече. Емилия не прояви никакво безпокойство от внезапното пристигане на такъв висок гост и вместо да се погрижи за външността си, седна на леглото и закри усмивката си с ръце.

За да подчертае уважението си към домакините и смекчи донейде грубата им представа за разбойническото съсловие, чичо Мартин се яви пред тях така изискано облечен, че всеки дипломат по онова време можеше да му завиди. Хората имат различна представа за разбойниците, но околийският началник едва ли можеше да си представи един разбойник облечен като последен денди в раиран панталон, с ослепително бяла колосана яка и лачени обувки, с бомбе и златна верижка на гърдите, с кафява кожена чанта в едната ръка и тръстиково бастунче в другата, тъй че не бива да го обвиняваме в липса на наблюдателност, щом и самата Емилия се поддаде, макар и за миг, на зрителната измама. Тя знаеше деня и часа, в който щеше да пристигне чичо Мартин, първа го видя от прозореца и първа предугади недоразумението, което щеше да предизвика неговата поява. Баща й посрещна госта насред пътеката, удари токове и му козирува. Като си представи как раболепно ще го въведе вкъщи и едва тогава ще види, че е посрещнал разбойника, а не някакво началство или министър от София, тя се обърна с лице към стената и запуши устата си с ръце, за да потисне смеха си. Но когато майка й я подкани да не се помайва, ами да се облича, без да забележи, че е вече облечена в най-хубавата си рокля, Емилия изтича в другата стая и избухна в такъв истеричен смях, който се превърна в плач.

— Обичам го! — шепнеше тя и бършеше сълзите от очите си. — Обичам го повече отвсякога!

Винаги й се струваше, когато го види, че го обича повече отпреди, може би защото той при всяка среща й поднасяше някаква лудешка и значи приятна изненада. Хрумването му да се яви облечен у тях по последна мода като столично конте, за да „свие номер“ на родителите й, бе не само приятна изненада, но и истинско удоволствие. Тя слезе на долния етаж и без да чука на вратата, влезе в гостната. Баща й и чичо Мартин стояха прави на почетно разстояние един от други и по лицата им личеше, че между тях се бе случило това, което бе предвидила. Баща й току-що бе разбрал кого всъщност е посрещнал така раболепно, надуваше се като пуяк от срам към себе си и от някакво особено чувство на облекчение, че все пак положението му можеше да се окаже по-тежко, ако разбойникът и предполагаемото началство бяха пристигнали заедно и една такава среща не бе случайна, а предварително устроена. Чичо Мартин пристъпи към Емилия и придаде на лицето си израз на най-искрено възхищение.

— Госпожице, не мога да повярвам на очите си, че имам щастието отново да ви видя! — каза той, извади от чантата букет есенни цветя и й го подаде с пълен поклон. — Никога не съм вярвал също така, че Троянската война се е водила заради една жена, а сега съм уверен, че заради вас може да избухне втора световна война!

— Ах, господине, вие ме карате да се червя! — каза Емилия и наистина се изчерви от усилие да сдържи смеха си и да не му се изплези. Тя направи реверанс като ученичка и когато чичо Мартин поднесе ръката й към устните си, не успя да овладее лудещината си, намигна му по слугински и заби нокътя на палеца си в дланта му. — Позволете ми, господине, да ви благодаря за комплимента, който не заслужавам, и да ви помоля да ни окажете честта да споделите с нас скромната ни вечеря.

— Емилия, остави ни сами! — извика господин Медникаров и властно й посочи вратата, но с известно закъснение, защото гостът успя да приеме поканата за вечеря.

— И аз ще ви помоля, госпожице, да ни оставите пет минутки насаме! — каза чичо Мартин.

— Ще броя минутките и след петата ще дойда да ви взема!

Емилия излезе да чака в дъното на дългото и тясно антре, а чичо Мартин извади от чантата една кожена торбичка, която приличаше на пунгия за рязан тютюн, развърза я и изсипа съдържанието й на масата. Господин Медникаров бе поразен не толкова от купчината златни пари, колкото от небрежния и безупречен жест, с който чичо Мартин ги изсипа на масата, сякаш току-що бе изсякъл в собствения си монетен двор един чувал пари, а тези подхвърля само за реклама. Чичо Мартин зае стойка на чинопочитание и помоли домакина да освободи лицата (ако има такива), които са повикани да охраняват домакина му, защото на тази среща не бива да има свидетели. Господин Медникаров погледна към прозореца и започна да увива мустак около показалеца си, с което искаше да покаже, че е дълбоко засегнат от намека на госта си.

— Какво приказвате, господине!… Какво приказвате, моля ви се! Не се срещаме за пръв и последен път. Какво приказвате!

Емилия влезе при тях, както бе обещала, само няколко секунди след петата минута. Без да поглежда към парите, тя мълчаливо подаде ръка на чичо Мартин и го отведе навън, за да го представи на майка си. Госпожа Недка, която познаваше всяка пролука в къщата като домашна мишка, не успя да устои на любопитството си и след като заповяда на слугинята да заколи две пилета, покачи се на един сандък, както се бе наконтила в нов тоалет, и погледна през едно сляпо прозорче в гостната. Съпругът й стоеше до масата съвсем неподвижен с окъпано в пот лице, а очите му бяха станали много големи и кръгли като копчета. Това продължи около минута, след което той избърса потта от лицето си, най-напред с единия, после с другия ръкав, наведе се над масата и започна да граби от една купчина някакви жълти пари, поверени му навярно от пристигналия началник, и да ги слага в джобовете на куртката си. След това клекна пред скрина, изтегли едно от чекмеджетата и бързо изпразни джобовете си. Като свърши тази работа, заключи чекмеджето и излезе през вътрешната врата, която водеше по тесни стълби към мазето. Докато той освобождаваше полицаите, които все още не знаеха защо са поставени на пост в тъмното мазе, госпожа Недка показа най-напред носа си, а после и цялата си глава през прозорчето на гостната, ала не видя госта. Слезе от сандъка съвсем объркана от поведението на съпруга си, мина покрай трапезарията и едва не се сблъска с госта и дъщеря си.

Чичо Мартин отново влезе в ролята на светски мъж, сложи ръка на сърцето си и направи нисък и продължителен поклон току под носа на домакинята. Тя извика „ау!“, захапа двата си пръста и ококори очи към дъщеря си. Емилия й показа с очи и мимики да се усмихва колкото може по-любезно и да подаде ръка на госта. Чичо Мартин изчака края на мълчаливия им диалог и когато госпожа Недка му подаде ръката си, целуна тъкмо ония два пръста, които тя бе захапала преди малко поради изненада и смущение. Мина му през ум да й каже, че е „слушал много за нея и нейните добродетели на майка и съпруга, които столичното общество така високо цени и дава за пример на всички високопоставени дами“, но се побоя да не би Емилия, като чуе тези банални фрази от романите на миналия век, да изпусне нервите си и да прихне, та направи още един поклон и каза с подкупваща искреност:

— Госпожо, щастлив съм, че имам честта да ви се представя и да ви засвидетелствам моята преданост!

Госпожа Недка се почувства някак приятно осквернена от целувката по ръката, както и от думите на госта, които не разбра, но се досети, че такива думи се казват на големите дами от столичния хайлайф, засмя се до уши, както я съветваше с мимики Емилия, и каза:

— Ха добре сте дошли! Амче заповядайте вътре де!

Тя веднага позна някогашния похитител на дъщеря си, но облеклото, изисканите му маниери и най-вече златните пари, които съпругът й скри в скрина, извършиха едно малко чудо — накараха я да се усъмни в собствените си очи и да приеме разбойника за онзи висок гост от столицата, когото очакваше да посрещне. Както видяхме, тя разполагаше с малко време за това посрещане, нацапа мазилките и пудрите си на бърза ръка и в такова изобилие, че рукналата от вълнение пот ги размаза и превърна лицето й в истински шедьовър на модерната живопис. Все по липса на време трябва да я извиним и за парфюма, не особено подходящ за случая и по качество, и по количество, защото изпълни трапезарията с такова лепкаво и сладникаво зловоние, та ако бе денем, стотиците мухи нямаше и да погледнат към трите мухоловки, които висяха от тавана, а до една щяха да се налепят по лицето й. Най-после и към тоалета й не бива да проявяваме излишна придирчивост по същата причина, с изключение на голямото кафяво петно отпред на полата й, което бе лепнала в слепия килер, докато надничаше през прозорчето в гостната.

След като й засвидетелства своята преданост и безкрайно уважение, чичо Мартин се осведоми за здравето и апетита й с педантичната загриженост на домашен лекар. Госпожа Недка отговори с искрена готовност:

— А, ям си аз, ям си и да чукна на дърво, много съм добре, само дето ей туканка понякогиш ме пробажда! — и натисна с пръсти кафявото петно на набъбналия си корем.

За да достави още по-голямо удоволствие на Емилия, чичо Мартин подхвана разговор за времето. Сега той си служеше с „високия стил“ с по-малко пот на челото, та ако го чуеше някой полуинтелигент като него, можеше да го вземе за провинциален поет или поне за автор на „любовен писмовник“. Впрочем той изразяваше възторга си от есенната красота на природата само с три възклицания: „Ах, как нежно гали слънцето!“, „О, как блестят поля и гори, сякаш са окъпани в пурпур!“ и „Дъхът на треви и плодове замайва главата на човека“. Главата на госпожа Недка действително бе замаяна, но от дъха на тези купешки словоизлияния, които еднакво я ласкаеха и измъчваха, напъваше мозъка си да измисли и тя някакви особени думи, но влезе съпругът й и я спаси от словесните терзания. Той влезе като в чужда трапезария, постоя миг зад вратата, колкото да удари токовете на ботушите си, и седна на масата. Личеше, че след като бе освободил полицаите от пост, той се бе отбил в гостната да гаврътне някоя и друга чашка за настроение, а може би и за кураж. Емилия току-що бе напълнила чашите с ракия, той пръв вдигна своята и я изля в гърлото си по казашки. Дразнеше се от облеклото и маниерите на госта и през цялото време се опитваше да го уязви по някакъв начин. Чичо Мартин бе споменал в гостната за Троянската война, която се водила за някаква жена, господин Медникаров с удоволствие се залови за думите му и реши да го разобличи в лъжа и невежество. Простакът, както и да се облича и докарва пред дамите, все си остава простак, помисли той и каза:

— Та споменахте, господине, че се водила Троянска война за някаква си жена. С ваше позволение, уважаеми господине, това не е вярно!

— Ваше превъзходителство! — каза чичо Мартин и учтиво се поклони. — Позволявам си да повторя, че Троянската война се е водила дълги години, взела е много жертви и причината за тази война е жена, наречена Хубавата Елена.

— Моля, уважаеми господине, мооо-лля! — удари с юмрук по масата домакинът. — Аз съм роден в Троян, живял съм там трийсет години и не помня да се е водила война за някаква жена. Ако става дума за една… не искам да кажа каква жена, тя не беше Елена, ами Филка, и съвсем не беше хубава, ами истинска кикимора. Разбрано? За нея никаква война не се е водила, а бой с ножове в кръчмата. Мъжът й наръгал един от ревност, след туй всички от рода на единия се нахвърлили срещу рода на другия. Бяха се изпонадупчили като ррреше-та! Вярно, починаха трима души и петима останаха инвалиди, но война не е имало. Вашият покорен слуга (тук домакинът се удари в гърдите) беше тогава млад полицай и лично сложи белезниците на убийците.

Чичо Мартин знаеше, че липсата на каква да е култура е не само отличителна, но и задължителна черта на полицаите, и все пак бе изненадан от невежеството на домакина, съжали го и загуби желание да го взема на подбив. Има хора, които в пияно състояние непрекъснато повтарят някоя своя мисъл или впечатление, и господин Медникаров се оказа от тези хора. За каквото и да ставаше дума по време на вечерята и след нея, той все повтаряше, че в Троян не се е водила война за някаква жена, наричаше се покорен слуга, а по едно време започна да вади от джобовете си златни пари и да ги показва на съпругата си. С една дума, може би поради извънредното положение, в което бе изпаднал, господин Медникаров изневери на прословутата си умереност, яде и пи като просяк на чужда трапеза и престана да говори, когато езикът му съвсем надебеля и не можеше вече да се движи.

Историята отпреди няколко години се повтори с тази разлика, че околийският началник не се възбунтува от присъствието на чичо Мартин у дома му, а покорно се остави да го положат в леглото като труп. На другия ден Емилия пожела да гостува на „годеника“ си и чичо Мартин с удоволствие пое задължението да я отведе при него. Тази работа трябваше да стане в пълна тайна не само от хората, но и от котките, които уж мяукат, а всъщност си предават клюки една на друга. В нашия град имаше специалисти, които без усилия дешифрираха тези котешки мяукания, та околийският началник бе принуден да нахлузи до уши един от ония файтонджийски каскети, сега така модни сред съвременната творческа интелигенция, да облече някаква дрипа и лично да поеме ролята на кочияш. В полунощ на края на града ги чакаше друг файтон. Циганинът Аптараман бе изпушил всичките си цигари и като настани пътниците във файтона, отиде при колегата си.

— Аркадаш, дай една цигара, че тутунясах!

Господин Медникаров пушеше рядко, но сега бе навирил цигара, за да изглежда истински файтонджия. Циганинът си взе две цигари, едната сложи в устата си, другата зад ухото, каза едно благодарско и седна на капрата. Преди да потегли, сладко дръпна от цигарата, ароматът на финия тютюн мигновено го опияни и той извика учуден:

— Този файтонджия пуши министерски цигари бе!

Емилия и чичо Мартин съзаклятнически се засмяха и гласовете им, споени в звучен, тържествуващ дует, отекнаха в тихата есенна нощ.