Мег Блекбърн Лоузи
Децата на новото време (40) (Кристалните деца, Децата индиго, Звездните деца, Ангелите на земята)

Социални решения

Идеята за даровити хора в нашия свят не е ново явление. Сега обаче е по-различно, тъй като все повече възрастни се пробуждат за по-висшите реалности и се раждат все повече деца с таланти, които излизат извън рамките на нормалното според съществуващата култура и обществото. И все пак ние сме нещо велико. Всички произхождаме от един и същи източник, от едно и също съвършенство, но сме го забравили. Ако искаме да отдадем нужната почит на тези деца, трябва да ги отглеждаме по подходящ начин, така че бъдещите даровити поколения да израснат със силата, смелостта и мъдростта да носят добро на човечеството. Трябва да ги признаем сега.

За да предизвикаме чудесни, положителни промени в нашия свят, първата стъпка е да приемем истината за тези деца. Не бива да позволяваме на егоизма и невежеството да застават на пътя ни. Децата на новото време са новите учители за висшата реалност. Можем ли да приемем това? Трябва! Второ, нужно е да разпространим тази информация, така че да стане общоприета истина по целия свят, тъй като явлението не е ограничено в определени географски райони. На този етап има няколко книги и филми за Децата на новото време, но те не са оказали почти никакъв ефект. Тези деца не са някакви аномалии, те трябва да бъдат показвани, а не скривани. Това са истински хора с истински чувства; просто имат изострена чувствителност и удивителни преживявания в нашия свят и отвъд него.

Вместо да гледаме на нашите даровити деца като на различни или недъгави и да ги оставим да бъдат изолирани от обществото, понеже не се вместват в понятията ни за „нормално“, трябва да ги приемем, да се грижим за тях и да ги насърчаваме да споделят дарбите си с нас. Това, че са със способности, различни от нашите, не означава, че не са наред. Тъкмо обратното. Продължавам да срещам деца, влачени по лекари, психиатри и какви ли не други специалисти, понеже родителите не могат да ги разберат и се стараят да ги „оправят“. Лекарите не намират нищо нередно у децата и въпреки това, поведенческите проблеми, слабият успех в училище, влошените отношения с околните и общите житейски проблеми си остават. Тези деца са си напълно нормални. Те просто знаят повече и си спомнят повече, но няма кой да ги чуе. Едно дете с многоизмерна осъзнатост и секционен и холографски начин на мислене не може да стои дълго време на стола. Това е невъзможно за него! Така че нека потърсим някакви начини да обградим тези прекрасни деца с обич и подкрепа, за да могат да изпълнят мисиите си.

Първото, което трябва да направим в тази насока, е да действаме. Това означава да приемем:

Осъзнатостта,

 

Общуването,

 

Истината.

Трябва да направим така, че всички в обществото, у дома и в училището да съзнават, че, да, някои деца са различни, но в това няма нищо нередно. Спомнете си за майката на Джон Евърет, която снабди с книгата за Индиговите деца всички учители на сина си и дори директора на неговото училище. Искаше да направи всичко възможно синът й да бъде разбиран. Също така не бива да се боим да говорим за неща, които не разбираме. В нашия свят постоянно стават непонятни за нас неща, но това само по себе си не е същината на проблема. Тя е в бездействието, в нагласата, че някой друг ще измисли решение. А междувременно безброй деца остават пренебрегнати, при все че биха могли да хвърлят светлина върху най-наболелите въпроси на нашето съвремие. Говорете за това! Най-важното е да кажем истината на децата, на семействата, на приятелите си и на всеки, който е част от живота на тези малчугани. В идеалния случай каквото и да диктува собствената ни система от убеждения, ако детето ни казва, че вижда ангел, то значи това е така. Ако говори мъдро или има различни схващания от нашите, така да бъде. Ако ни казва, че в стаята има и други хора и дори ги назовава поименно, това най-вероятно е истина. Ако се умълчи и разболее и не можем да намерим обяснение за това, може би гледаме в погрешна посока. Може би не получава каквото му е необходимо, или пък е твърде напрегнато от онова, което се случва у дома или в училище. Ако детето ви казва какво си спомня от времето, преди да стане ваше дете, не му противоречете, а го разпитайте за повече подробности и му позволете да сподели с вас тогавашните си проблемни чувства и спомени. Децата не умеят да съчиняват подобни истории, особено в такива подробности. Ние сме тези, които ги учат да бъдат неискрени, като им казваме, че възприятията, преживяванията и спомените им не са реални. Когато ни помолят да им обясним неща, които, макар да сме възрастни, не разбираме, нека бъдем честни и да отговорим на въпросите им, доколкото можем, внимателно и искрено. Нека се грижим за сърцата, душите, умовете и телата им. Нека им покажем, че любовта, която чувстват и изразяват, не отива напразно.

Не можем да позволим на своето неразбиране да пречи на истинската дарба. Трябва да почитаме нашите деца. Спомняте ли си за Скай, която престана да разправя на хората каквото знае, защото й се смееха? Обществото изложи на подигравки това искрено, неповторимо дете. Колко жалко, каква загуба. Нека най-сетне признаем, че в нашия свят се случва нещо наистина важно — и това са нашите деца, промените, които носят със себе си, и възможностите, които ни предоставят.