Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (70)

Северното гробище на Атлантика

Може би най-удивително е това, че Сейбъл през цялото време се движи. Това е остров-скитник, изменящ непрекъснато своите размери, конфигурация и координати. Върху картите от XVI в, издадени във Франция, Англия и Италия, дължината му се колебае от 150 до 200 мили, а вече в 1633 г. холандският географ Йохан Ласт, описвайки Сейбъл в атласа си, съобщава: „…островът има периметър около четиридесет мили, морето тук е бурно и плитко, заливи няма, островът се ползва с лоша слава като място на постоянни корабокрушения“.

Сейбъл е разположен на 110 мили югоизточно от Халифакс, близо до континенталната плитчина, тъкмо в района, където топлият Гълфстрийм се среща със студеното Лабрадорско течение. Това е довело до образуването на гигантската плитчина от пясък, чакъл и раковини, която някога се е простирала като сърп до нос Код. Геолозите смятат, че Сейбъл не е нищо друго освен подаващия се над водата връх на този сърп.

Проточил се от изток на запад на 24 мили, по широчина Сейбъл няма и една миля. Повърхността на острова е заета от две почти успоредни пясъчни вериги, които под въздействието на вятъра се трансформират в дюни и хълмове, изменящи постоянно своето положение и форма. На места повърхността на острова е покрита с тревиста растителност. Най-високата точка на острова са хълмовете Ригинг Хилз с височина 34 м. На четири мили от западния край на острова е разположено полусоленото езеро Уолъс с дълбочини 1,5–4 м. Океанските вълни проникват в него, като се прехвърлят през дюните.

Под непрекъснатото въздействие на теченията и вълните на Атлантика западният край на острова постепенно се размива и изчезва, а източният се напластява и увеличава. Всяка година край източния край на острова се образуват нови пясъчни плитчини и островът по такъв начин непрестанно се измества на изток, отдалечавайки се постепенно от Нова Шотландия. Изчислено е, че през последните двеста години Сейбъл е „изминал“ в океана почти десет морски мили. Известна е даже скоростта на неговото преместване: 1/8 мили (около 230 м) на година.

Учените през миналия век предполагали, че след като островът се отдалечава от брега към по-голямата дълбочина, би следвало след няколко години той съвсем да изчезне от повърхността на океана. Но това не станало. По-скоро обратното — в сравнение с миналото столетие Сейбъл е увеличил размерите си. Последните измервания показват, че сега той е с две мили по-дълъг, отколкото преди 75 години.

Сейбъл се намира по трасето на корабите, пресичащи Северния Атлантик — най-оживения и напрегнат морски път в света, и представлява голяма опасност за тях. Тъй като височината на Сейбъл над океанското равнище не надминава 34 м, откъм морето той почти не се вижда. Само в ясни дни от палубата може да се различи тясната пясъчна ивица на хоризонта.

Канадските рибари твърдят, че крайбрежните пясъци на острова приемат цвета на океана като хамелеони. И често капитаните, заблудили се из тези води, тръгвали през острова, водейки корабите си към сигурна гибел.

Опасностите дебнат мореплавателите главно край източния и западния нос на острова. От нос Ист Пойнт на 3,5 мили североизточно се точи съхнеща пясъчна ивица, над която при щорм се появяват „зайчета“. От ност Уест Пойнт също такава съхнеща ивица се простира на две мили северозападно, а на запад-северозапад от нея на 19 мили се е ширнала плитчината Уест Бар. Край северния край на тази плитчина при щорм се наблюдава вълнение, насочено срещу вятъра. Границите и релефът на плитчината Уест Бар непрекъснато се менят.Успоредно на северния бряг на острова, на разстояние 4 кабелта от него, тук-там се простират пясъчни наноси с малки дълбочини, над които по време на щорм свирепствуват буруни.

Времето в района на Сейбъл е много неустойчиво, а условията за плаване близо до острова — едни от най-трудните. Гъстите мъгли успешно съперничат с мъглите на Ламанша, а жестоките щормове тук са обикновено явление. През септември и октомври над Сейбъл бучат почти без прекъсване седембални ветрове, а зимните, още по-силни щормове, бушуващи от ноември до март, скриват острова от очите ту с проливни дъждове, ту със снежни виелици. Опитайте да съзрете от корабния мостик пясъчния сърп по време на щорм зад дъждовната завеса, когато наоколо танцуват петнадесетметрови вълни.

Около острова постоянно кипи бялата пяна на буруните и само лете, през юли, когато бесът на океана стихва, до острова (само откъм северната му страна) може да се стигне с лодка.

Щормът на Сейбъл като правило се предшествува от необикновено ослепителния изгрев на слънцето. Но дявол знае откъде се появява пелената от оловносиви облаци, която покрива слънцето, небето става почти черно и ето вече в дюните тънко засвирва вятърът. Той набира сила, започва да фучи, грабва пясък от върховете на дюните и го подгонва през острова към океана… Заради този бръснещ пясис на острова няма нито едно дърво и даже храст. Само в долината между двата реда дюни расте хилава трева и див грах.

Приливното течение край Сейбъл се движи на север със скорост 1–1,5 възела, а отливното, насочено на юг, преминава над плитчините по източния и западния край на острова със скорост до 2 възела. При това тези течения са измамни — под влиянието на вятъра скоростта и посоката им на движение се менят.

Главната опасност, която дебне моряците край Сейбъл, са пълзящите пясъци на неговите плитчини. Това е „тресавището на океана“, което може да се наблюдава единствено още на Гудуинските пясъци и близо до Хатерас. Пясъците на коварния остров буквално поглъщат корабите, попаднали в техните обятия. Достоверно известно е, че параходи с водоизместване 5000 т и дължина 100–120 м, след като се окажат върху плитчините на Сейбъл, изчезват напълно от погледа за два-три месеца. Моряците са кръстили този остров „гълтач на кораби“.

Веднъж в края на миналия век известният американски учен, изобретателят на телефона Александър Грехъм Бел, бил свидетел на това, как пред очите изчезвали кораби в пясъците на Сейбъл. Той бил потресен от разигралата се на 4 юли 1898 г. близо до Сейбъл драма, когато след сблъскване потънал френският параход „Ла Бургон“. Ученият смятал, че една част от хората в парахода са се добрали до Сейбъл и очакват там помощ. Бел организирал за своя сметка спасителна експедиция, пристигнал на острова и най-внимателно го претърсил. За негово огорчение спасили се от катастрофата там нямало. В очакване на парахода Бел прекарал няколко седмици на острова. Ученият станал очевидец на погребението на огромния американски четиримачтов барк „Крофтън хол“. Бел писал през юли 1898 г.: „Баркът заседна на плитчината през април тази година. Великолепният кораб изглеждаше невредим, ако не се смята това, че корпусът му се беше пропукал по средата. Днес пясъците погълнаха напълно жертвата си.“

Историята на Сейбъл е истински летопис от човешки трагедии, това е непрекъсната верига от събития, свързани изключително с корабокрушения и престъпления от всякакъв род. По запазилите се в спасителната станция на острова документи пазачът на фар Джонсън нанесъл на картата местата и датите на гибелта на корабите от 1800 г. насам. Ако се пресметне броят на корабите, затънали завинаги в пясъците край острова, ще получим, че всеки две години тук са търпели корабокрушение средно три кораба. А какво е било преди 1800 г.? Историческите документи, като многобройните томове на „Летописи на корабокрушенията“, различните морски хроники и други източници, ни позволяват да съдим, че още преди началото на XIX в. Сейбъл е представлявал гигантско гробище на Северния Атлантик, при това може би не по-малко от „гълтача на кораби сър Гудуин“.

Тук под многометровия слой пясък почиват острогърдестите лодки на смелите викинги, неугледните караки и галеони на испанците и португалците, гулетите на рибарите от Бретан, здравите кораби от бор на нантакетските китоловци, английските шмаки и кутери от Гул, тежките тримачтови кораби на Уестиндийската компания, изящните американски клипери… Цялата тази потънала в небитието армада от кораби е притисната отгоре от тежките корпуси на параходите.

Движещият се и изменящ през цялото време своята форма Сейбъл е оставал постоянен от времето на древните викинги само в едно — в своята непримирима вражда към преминаващите край него кораби. Причините, поради които корабите се оказвали край бреговете на опасния остров, били различни — едни от корабите се натъквали на него, след като се заблуждавали в мъглата, други били изхвърлени върху плитчините му от течението, трети не го забелязали в дъжда и най-сетне по-голямата част от корабите намерили тук последното си пристанище по време на щорм.

За силата на щормовете край Сейбъл може да се съди дори от следния факт. През август 1926 г. край острова в един и същи ден загинали американските шхуни „Силвия Мошер“ и „Сейди Никъл“. Първата се преобърнала на плитчината и екипажът й загинал. Втората била прехвърлена от вълните от единия край на острова по широчина до другия, където също се преобърнала и по-късно била затрупана от пясъците. Въобще 1926 година се оказала нещастна за моряците и доста „урожайна“ за „гълтача на кораби“. В годишното „меню“ на Сейбъл освен двете шхуни попаднали и два парахода — канадският „Лабрадор“ и английският „Харолд Каспър“. Първият се оказал в желязната прегръдка на острова, след като се заблудил в мъглата. Вторият, следвайки от Англия за Ню Йорк с товар въглища, бил изхвърлен на 11 февруари от щорма върху плитчините на Сейбъл, където затънал в пясъците.

След всеки щорм Сейбъл изменя неузнаваемо релефа на бреговата си линия. Преди около сто години продължителните щормове промили в северната част на Сейбъл проток, като в острова се образувал голям вътрешен залив, който дълги години служел на рибарите за убежище. Но веднъж поредният силен щорм затворил входа на залива и в него като в капан останали завинаги две американски шхуни. С течение на времето този затворен залив се превърнал във вътрешно сладководно-солено езеро с дължина 7 мили. То се нарича Уолъс. Сега служи за летище на хидросамолетите, които доставят на острова пощата и продуктите.

Понякога след извънредно силни и продължителни щормове пясъчните плитчини и дюни на острова, премествайки се под въздействието на океанските вълни, откриват пред погледа останките на изчезнали преди столетия кораби. Така например преди четвърт век „възкръснал“ от пълзящите пясъци здравият още корпус от индийско тиково дърво на американски клипер, изчезнал безследно преди сто години. Изминали три месеца и над корпуса на възкръсналия кораб израснали дюни с височини 30 метра…

Сейбъл е един от „най-добросъвестните“ и щедри доставчици на уникални експонати за несъществуващия музей на романтични реликви от миналото. Сегашните обитатели на острова намират в дюните след силен вятър ръждясали котви, мускети, саби, абордажни куки и голям брой старинни монети… През 1963 г. пазачът на фара намерил в пясъка човешки скелет, бронзова тока от ботуш, цев от мускет, няколко куршума и дузина златни дублони, изсечени през 1760 г. По-късно намерили и дебела пачка банкноти — английски фунтове от средата на миналия век, на сума около десет хиляди. До нея се търкалял старинен ботуш с разсипали се навън кости…

Златните монети тук не са рядкост. Морските хроники от миналото посочват имената и датите на гибел на корабите, които са возели на борда си злато във вид на кюлчета и монети.

Пресмятанията показват, че стойността по съвременния курс на ценностите, скрити в пясъците на Сейбъл, възлиза на почти 2 милиона фунта стерлинги. И то само ако се смятат корабите, за които са запазени сведения, че в момента на гибелта си са били с ценен товар на борда.