Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (44)

„Заповядвам да се напусне корабът“

Когато корабите се сблъскали, вълнорезът на „Имо“, като продънил борда, се врязал на 3 м в трюма. От удара няколко от варелите, наредени върху носовата палуба на четири етажа, се оказали пробити. Съдържанието им потекло по палубата и оттам през зейналата пробойна към твиндека, където се намирала пикриновата киселина. Машината на „Имо“ вече почти минута работела на заден ход и носът на норвежеца се издърпал от пробойната със стържене и рой искри от триенето на метала. Разлелият се бензол избухнал и бакът на „Модблан“ бил обхванат от пламъци. Всеки миг адският товар можел да избухне. Капитан Льо Медек и пилотът Маккей разбрали, че всички намиращи се на „Монблан“ и хилядите хора на брега са заплашени от смърт. Как да се предотврати катастрофата, приближаваща се с всяка секунда?

Над бака на парахода се издигнал стълб черен дим с височина 100 м. Зловещите езици на пламъците току си променяли цвета в утринната дрезгавина — от оранжеви ставали сини и небесносини, след това отново оранжеви и изчезвали в облаците от черен дим. От горещината избухвали варелите с бензол, върху палубата се сипел дъжд от парчета разтопен метал.

Екипажът не смогнал да потуши пожара с ръчните пожарогасители. Единственото място на носовата палуба, където можело да се включат маркучите към пожарните кранове, се намирало пред първия трюм, но достъпът до него бил веднага отрязан от огнената завеса. Не можело да се хвърли и котвата…

„Кингстоните! Да се потопи корабът!“ — минало през ума на капитана. Познавайки обаче стария си очукан параход, той веднага си представил изгнилите до дъно кранове за приемане на задбордна вода и разбрал, че даже и с боен чук ще могат да ги отворят едва след петнадесет минути, а за наводняването на двата носови трюма ще отидат около четиридесет минути. Виждайки, че пожарът не може да се загаси, моряците и огнярите от „Монблан“, събаряйки се един друг, се втурнали към горната палуба на спардека и започнали да спускат лодките на вода.

Капитан Льо Медек, едва сдържайки треперенето на краката си, се обърнал към вахтения щурман, за да заповяда спускане на лодките и напускане на кораба. В този момент пилотът казал: „Незабавно изкомандвайте на машината «най-пълен напред!»“ Маккей разбирал, че това е единственият шанс да се предотврати или в краен случай да се забави с няколко минути катастрофата. Той разчитал на това, че при пълна скорост на кораба водата ще нахлуе като водопад в Пробития борд и ще залее взрива.

Пилотът предвидил какво ще стане, ако „Монблан“ експлодира в това най-тясно място на пролива Те-Нароуз, разделящ града на две части. Той се надявал, че капитанът сам ще се досети да обърне кораба към откритото море, да качи екипажа в лодките, а „Монблан“ да насочи с пусната на пълни обороти машина към океана, по-далеч от града.

Но капитан Льо Медек се престорил, че не е чул фразата, изречена от пилота. Обръщайки се към щурмана Жан Плотин, той изкомандвал: „Заповядвам да се напусне корабът!“ Но и без неговата заповед двете лодки с качилия се в тях екипаж стояли вече до бордовете под , щормтраповете. На пилота не му оставало нищо друго, освен да последва капитана. Моряците налегнали веслата с някакво диво ожесточение и лодките се устремили към бреговете на Дартмут.

Изоставеният на произвола на съдбата „Монблан“, този исполински брандер с издигащ се към ясното синьо небе шлейф от черен дим, подхранван от прилива, започнал да дрейфува към кейовете на Ричмънд.

От двете сбрани на пролива по крайбрежните улици на града се трупали тълпи от хора. Стотици други надничали от прозорците и от покривите на къщите. Все пак параходите не горят толкова често!

От крайцера „Хайфлайер“ се виждало как екипажът напуснал горящия кораб и пратили на „Монблан“ катер. Командирът на крайцера смятал да закрепи на кърмата на парахода влекало и да изтегли горящия кораб, за да не се подпали кеят. За опасността, която представлявал „Монблан“, на крайцера не подозирали. Но било вече късно — параходът се стоварил с носа си върху дървения пирс № 6 и подпалил склада, намиращ се на него.

За дяволския товар на „Монблан“ знаели в Халифакс само трима души — контраадмирал Чандърс, старшият офицер от щаба Ваят и старшият офицер за свръзка капитан-лейтенант Мюрей. В момента на сблъскването на параходите последният се намирал на влекача „Хилфорт“. Виждайки, че „Монблан“ гори, той дал „най-пълен напред“ на влекача и го насочил към най-близкия пирс. Като скочил на брега, капитан-лейтенантът побягнал към диспечерската. В движение той спрял някакъв моряк и му заповядал да обяви на всички наоколо, че трябва да бягат от пристанището.

„Бягайте, бягайте всички! Бягайте оттук! Началникът каза, че този дяволски кораб е натоварен с експлозив и всеки момент може да избухне!“ — викал морякът.

Екипажът на катера от крайцера „Хайфлайер“, както и преди, не знаел нищо за опасността — те закрепили въжето на кърмата на „Монблан“, а края му подали на влекача „Стела Марис“. Още някакъв си половин час — и съдбата на Халифакс би била друга. Неговите жители просто биха чули откъм океана тътена от силна експлозия.

Но всичко се обърнало иначе. „Монблан“ експлодирал в момента, в който „Стела Марис“ опънал влекалото и започнал да го издърпва в морето. Часовникът на кулата на общината показвал 9 ч и 6 мин сутринта.