Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (35)

Чаша кафе

На 29 януари 1895 г. в 3 ч. сутринта лайнерът „Елба“, собственост на корабното дружество Северногермански Лойд, отблъснал от пътническия кей на Бремерхафен и взел курс към Ню Йорк съгласно разписанието.

На борда на кораба освен спешните товари и пощата се намирали и 350 души — 50 пътници от първа и втора класа, 149 пътници на палубата, 155 членове на екипажа и двама лоцмани: немски — за прекарването на кораба по Везер, и английски, който трябвало да вкара „Елба“ в доковете на Саутхемптън, където лайнерът следвало да приеме на борда си останалите пътници и пощата за Америка. По линиите на Северна Атлантика „Елба“, както и неговите братя „Вера“, „Фулда“, „Емс“ и „Айдер“, бил смятан за доста популярен сред пътниците. Той бил със сравнително голяма вместимост (4510 рег. т), комфортен и бързоходен. Построен през 1881 г. в Англия в корабостроителницата „Джон Елдър енд къмпани“, „Елба“ имал мощна парна машина, която му позволявала да развива скорост до 17,5 възела. Дължината на парахода възлизала на 127,5 м, широчината — на 13,6 и височината на борда — на 10,6 м.

При този презатлантически рейс, 168-и по ред, лайнерът се командвал от един от най-опитните корабоводители на Северногерманския Лойд — 45-годишния капитан Курт Хосел.

Вечерта на 29 януари „Елба“ благополучно заобиколил плаващия фар „Боркумриф“, а след още 5 часа минал край плаващия фар „Хаак“. После, като заобиколил нос Хук Ван Холанд, той взел курс към Ламанша.

Зимата на 1895–96 г. в Северна Европа била необикновена — чести щормове, снежни бури и силни студове. Нощта заварила „Елба“ в Северно море. Духал леден североизточен вятър. Температурата на въздуха паднала до –7° по Целзий. По бордовете и палубата на лайнера, навсякъде, където попадали пръските от вълните, се образувала ледена кора. Нощта била тъмна, но ясна. „Елба“ вървял с 16 възела, като от време на време пускал бели ракети — лайнерът предупреждавал многобройните рибарски кораби за присъствието си в района за ловуване.

В 4 ч сутринта на вахта застъпил третият щурман Щолберг. На мостика на лайнера се намирали също старшият помощник-капитан и двама наблюдатели.

В 5 часа и 30 мин. Наблюдателят забелязал по левия борд, малко пред траверса, топовата и зелената бордова светлина на насрещен параход. Разстоянието до него възлизало на не повече от 2 мили.

Насрещният параход се намирал вляво от носа на „Елба“ и бил длъжен според правилата да отстъпи път. Третият щурман на лайнера бързо установил, че пеленгът на този кораб не се променя. Ясно било, че курсовете на двата кораба се пресичат.

Корабите продължавали да се доближават, разстоянието между тях било вече два пъти по-малко, но насрещният параход продължавал да следва предишния си курс…

Сред немците се създало впечатлението, че непознатият упорито не иска да стори път, изчаквайки нещо и изглежда, разчитайки, че това трябва да направи въпреки правилата лайнерът. И макар че разстоянието между доближаващите се параходи вече се скъсило до половин миля, пеленгът на зелената светлина на насрещния параход, както и преди, оставал непроменен. Третият щурман продължавал търпеливо да чака. Той даже не можел да си представи, че от непознатия кораб могат да не забележат 130-метровата грамада на лайнера с многото светлини на илюминаторите и с ярките сигнални огньове.

„Нима този нахалник се надява, че ще изменим курса си и ще му сторим път?“ — си мислел Щорберг, припомняйки си наум формулировката от международните правила. Напрежението се увеличавало. Старшият помощник-капитан заповядал на единия от моряците да пусне бяла ракета. За учудване на немците непознатият продължавал предишния си курс. Били нужни железни нерви, за да се удържи лайнерът по курса. На мостика на „Елба“ вече започнали да пресмятат накъде да завият, за да пропуснат нахалния непознат.

В същото време откъм десния борд на „Елба“ изникнали няколко бели светлини на рибарски кораби и немците разбрали, че ако изменят курса надясно, значи най-малкото да лишат рибарите от техните мрежи. Насрещният параход трябвало да вземе само малко вдясно, че да премине край кърмата на „Елба“. Но той не направил това даже тогава, когато лайнерът дал предупредителен сигнал… Непознатият се доближавал фатално до „Елба“ в тъмнината. Вече било ясно, че това е обикновен въглищар, около петстотин тона — не повече, с тесен дълъг комин, с две мачти, малка надстройка и два хамбара с опънат върху тях брезент.

Старшият щурман на „Елба“ грабнал от преградата рупора, изскочил на лявото крило на мостика и викнал: „Вие какво целите, вие там?!“

На горния открит команден мостик на непознатия параход от щурвала се отделила човешка фигура, загърната в кожух. Тя замахнала с ръце, навела се през перилата и започнала да вика към палубата нещо на английски. На палубата на въглищаря изскочил отнякъде още един човек, който започнал да вика (също на английски) „Дясно на борд“. Виждало се как кормчията с кожуха започнал трескаво да върти щурвала… Старшият щурман на „Елба“ се хвърлил към стойката на машинния телеграф, дръпнал ръчките му на „стоп“, а след това и на „пълен назад“.

Неизвестният кораб вече започнал да отбива вдясно, но имайки значителна скорост, ударил с вълнореза си левия борд на „Елба“ почти под прав ъгъл. Ударът попаднал малко зад машинното отделение. Отвесният вълнорез на въглищаря се забил на 3 метра в корпуса на „Елба“ и тъй като в момента на сблъскването лайнерът имал голяма скорост, носът на наранилия го параход бил отхвърлен от инерцията на лайнера рязко вляво. При това въглищарят, излизайки от пробойната, изкъртил няколко ребра и раздрал обшивката, след което ударил десния си борд в носещия се край него борд на „Елба“ и застанал неподвижно, поклащай от борд на борд от суровия норд-ост. „Елба“ изминал по инерция няколкостотин метра и също спрял. В борда му зеела пробойна с широчина 7 и височина 5 м, 2,5 м от които били под водолинията. Вълнорезът на въглищаря повредил напречната преграда между машинното отделение и кърмовия трюм. Водата започнала да запълва едновременно и двата отсека. Лайнерът бързо се накланял на левия си борд.

Капитанът на „Елба“ Курт Хосел бил събуден в каютата си от удара между сблъскалите се кораби, изскочил от каютата си почти без да се облича, изтичал на мостика и поел командването на лайнера в свои ръце. Той заповядал на третия щурман да огледа получените повреди и да доложи обстановката. Старшият помощник получил заповед да разбуди пътниците, да даде визуален сигнал за бедствие и да подготви всички лодки за спускане на вода.

След като разбрал големината и характера на пробойната, капитан Хосел дал в машинното отделение команда „Среден напред“. При това той прехвърлил кормилото на лайнера към левия борд — с тази маневра се опитал да намали натиска на водата върху пробития борд и да ограничи нахлуването на водата във вътрешността на корпуса…

След това капитан Хосел дал последната команда в живота си: „Да се спуснат лодките на вода!“

Стюардите търчали по коридорите на лайнера, чукали по вратите 1 каютите, будели и изправяли на крака спящите пътници. Нямало време да се обяснява на всеки, че корабът потъва и че трябва колкото може по-бързо да се излезе на горната палуба. Сънени, пътниците : могли веднага да осъзнаят заплашващата ги опасност. Едни от тях започнали церемониално да се обличат, да опаковат куфарите , а други, изскочили на студа кой в каквото свари, отново тичали долу да се облекат.

Спускането на лодките на вода се оказало почти невъзможно — талите били замръзнали на студа и оставало само да ги секат с брадви. От наличните на „Елба“ десет лодки успели да спуснат на да само три. Първата лодка била разбита от силна вълна в борда кораба. Всичките пътници, намиращи се в нея, изпопадали в ледената вода и загинали. Втората лодка, едва докоснала водата, се преобърнала с кила си нагоре. Всичките пътници от нея също загинали.

През първите 15 минути след сблъскването на „Елба“ царял относителен ред. Но когато пътниците разбрали, че лодките не могат да се спуснат, настанала паника. Драмата продължила само 25 минути. Спуснатата на вода трета лодка едва успяла да измине на весла 100 м, когато „Елба“ се катурнал на левия си борд и отишъл на дъното с кърмата надолу. Спасилите се в тази лодка виждали ясно върху скриващия се под водата мостик фигурата на капитан Хосел с факла в ръката. Капитанът загинал заедно със своя кораб. Оловните вълни на Северно море скрили от погледите страшните сцени на отчаяние и ужас, разиграли се в утробата на парахода… В тъмната нощ леденият норд—ост гонел към бреговете на Европа вкочанени човешки трупове, останки от корабокрушението и една лодка с хора. Нямало кой да помогне на полуоблечените, замръзнали, заливани непрекъснато от водата хора. Параходът, погубил „Елба“ с почти всичките му пътници, изчезнал в нощта.

В тази лодка се намирали 19 души: Ана Бекер — пътничка от Бремен, която била извадена от водата, след като „Елба“ бил погълнат вече от вълните; трима пътници мъже; главният механик Нюсел; третият щурман Щолберг; лоцманът англичанин Гринхъм и дванадесет немски моряци. Всички те били на границата между живота и смъртта от студа и изтощението, когато в 11 ч преди обяд случайно ги забелязал Уйлям Райт, капитан на английския рибарски кораб „Уайлдфлауър“. Спасените били докарани в пристанището Лоуъстъв ма източното крайбрежие на Англия.

Необикновеният характер на сблъскването, потопяването на първокласния немски лайнер и гибелта на 335 души разтърсили цяла Северна Европа. Разказите на очевидците на катастрофата звучали като зловеща фантазия.

В Бремерхафен ведомството на търговския флот на Германия започнало разследване. Непосредствените очевидци на началото и на края на катастрофата — третият щурман на „Елба“, морякът Зибер, който носел вахта като наблюдател, английският лоцман Гринхъм и други членове от екипажа на загиналия лайнер — дали показания под клетва. Не се наложило дълго да се чака. Скоро се изяснило, че „Елба“ е бил таранен от английския товарен параход „Крати“ с водоизместване само 475 тона.

По искане на германските власти Британското адмиралтейство било също принудено да започне разследване на катастрофата. Не минало и седмица и се появили такива факти, че репутацията на моряците от английския търговски флот пострадала за дълго време.

Ето накратко показанията, взети под клетва от екипажа на „Крати“.

В 23 ч на 23 януари 1895 г. този параход под командването на капитан Гордън с екипаж от 12 души и с товар въглища излязъл от Ротердам за Абърдийн. Корабът се движел със скорост 9 възела, която била почти пределната за неговата парна машина с мощност 73 к.с. В 4 ч сутринта на вахта на „Крати“ застъпил щурманът Крег. След като прекарал на мостика час и половина, той слязъл заедно с наблюдателя долу да си Сварят кафе. На мостика останал само кормчията. Той вдигнал поради студа яката на кожуха и управлявал по компаса, мечтаейки за чаша горещо кафе. От вцепенението си кормчията на „Крати“ бил изкаран от вика на старпома на „Елба“. Морякът откъснал очи от компаса и видял пред себе си дългия, осветен от множество илюминатори борд на лайнера с два комина и четири мачти. Това се оказало за него дотолкова неочаквано, че той зарязал щурвала и започнал да вика на помощ щурмана. Последният изскочил на палубата и също, без да разбира какво се е случило, дал заповед на кормчията: „Дясно на борд!“. Едва „Крати“ се подчинил на кормилото и корабите се сблъскали.

Ударът бил толкова силен, че на мостика на въглищаря никой не можал да се задържи на краката си. Кормчията бил хвърлен с такава сила върху колелото на щурвала, че то се счупило, а самият той с ръчка в едната ръка се втурнал надолу по трапа към палубата… Един от моряците, който спял в каютата на бака, бил тежко ранен.

В резултат на удара носовата преграда на въглищаря започнала да пропуска вода. След огледа на повредите станало ясно, че пробойната в носа не била опасна.

Капитан Гордън заявил пред съда, че в този момент той бил убеден, че корабът, с който се сблъскал, е продължил благополучно рейса си. Той даже не се опитал да изясни дали е необходима неговата помощ и изменил курса към Мааслунс за вкарване на кораба в сух док.

Въпреки тези възмутителни факти, установени при разследването на катастрофата, Британското адмиралтейство се опитало да прехвърли част от вината върху „Елба“. Англичаните заявили, че вахтеният щурман бил виновен, че не предприел нищо, след като видял неизбежността от сблъскването на корабите.

Дълго продължавал спорът по изясняване частта от вината на загиналия лайнер. И до днес е неизвестно как е бил решен този въпрос. Ясен и неопровержим обаче си останал фактът — причина за сблъскването било безотговорното поведение на щурмана на „Крати“ Крег. Той и капитан Гордън били дадени под съд. Те били лишени от дипломите на корабоводители и получили съответните срокове затвор. Пренебрежението от страна на тези двама офицери към изпълнението на служебните задължения и към дълга да се оказва помощ на хората, загиващи на море, дълго време увреждало репутацията на английските моряци.

Години наред след това моряците от северните пристанища на Европа си спомняли за чашата кафе, струваща 335 човешки живота и един прекрасен кораб.