Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (40)

Признанието на Хенри Макдоналд

Клиперът „Коспатрик“ бил знаменит ветроход на своето време и влизал в стотицата най-добри „хрътки на океана“. Той бил построен през 1856 г. в собствената корабостроителница на големия английски корабопритежател Дънкан Дънбар в пристанището Модълнейн в Бирма. Корабът бил построен от тиково дърво по образ и подобие на знаменитите фрегати от Блекуъл. След спускането на вода вместимостта му се оказала равна на 1119 рег. т при дължина 58 м, широчина 10,3 и газене 7,3 м.

Завоювал веднъж славата на отлично корито, „Коспатрик“ получил привилегия за превоз на правителствени товари и войски от Англия за Индия. През 1863 г. заедно с клиперите „Туид“ и „Асая“ прокарвал подводния телеграфен кабел в Персийския залив. След смъртта в 1870 г. на Дънкан Дънбар огромният му флот от ветроходи бил продаден на търг и „Коспатрик“ станал собственост на английската фирма „Шоу, Севил енд къмпани“. Новите стопани на клипера го приспособили за превоз на емигранти от Англия и Ирландия за Австралия и Нова Зеландия.

На 11 септември 1874 г. „Коспатрик“ излязъл от устието на Темза към бреговете на Антиподите (Нова Зеландия). В крайното пристанище — Оклънд в Нова Зеландия, корабът не пристигнал и в края на 1874 г. в Англия станало известно, че той изгорял при прехода през океана и че от 475 души на борда му са оцелели само трима — вторият щурман Хенри Макдоналд и двама моряци.

Предлагаме на вниманието на читателя подробните обстоятелства около катастрофата с „Коспатрик“, изложени по описанията й от англичани — Макдоналд, капитана и писателя Френк Шоу, корабостроителя Барнаби и историците Бейзил Лабок и Анри де Нусон.

„Коспатрик“ излязъл от Грейвсенд на Темза на 11 септември 1874 г. под командването на капитан Елмсли. Освен 42-мата членове на екипажа на борда му имало 433 пътници, главно емигранти — 181 мъже, 125 жени, 127 деца, сред които 16 бебета до една година. По това време емигрантите били превозвани през океана най-често с ветроходни кораби, като им предоставяли твиндеците на трюмовете под горната палуба, а в малобройните каюти пътували именитите и богати пътници. На „Коспатрик“ твиндеците на двата трюма били заети от жените с децата, а на другите два — от мъжете. Екипажът се разполагал на бака на кораба в кубриците. Каютите на капитана, на офицерите и на няколкото богати пътници (на клипера те били само четирима) били на юта.

На „Коспатрик“, както и на другите ветроходи на Англия, правилата на противопожарната безопасност се спазвали много строго и точно. Първо — на екипажа и пътниците било забранено да пушат и да използват открит огън през нощта. След залез слънце всеки трюм и всеки трап, водещ към горната палуба, се осветявал от пет-ромаксова лампа, от която не можело да се припалва. Всяка нощ пътническите твиндеци на „Коспатрик“ редовно се патрулирали от караул от самите пътници, назначаван от капитана. На кораба не само не можело да се използват свещи, но било даже забранено пазенето им в личния багаж. За случай на пожар в носовата част на кораба била монтирана стационарна пожарна помпа — последна дума на техниката, а в различни места по палубата били изведени пожарни ръкави и кофи. От гледна точка на противопожарната безопасност „Коспатрик“ бил смятан за напълно безопасен пътнически кораб.

Животът на борда на „Коспатрик“ след напускането на бреговете на мъгливия Албион едва ли се отличавал от живота на стотиците емигрантски кораби. Обитателите на трюмовете му страдали от морската болест в Ламанша и при прехода през Бискайския залив, скупчвали се като овци по наровете във влажните и задушни твиндеци при студ и лошо време. В слънчеви дни всички пътници излизали на палубата на клипера, наслаждавайки се на слънцето и океана. Хората се запознавали, пеели, флиртували, мечтаели, понякога се карали и отново се сдобрявали — с една дума, вършели това, което правела по земята по-голямата част от човешкия род.

Първите два месеца от плаването на клипера минали благополучно — във всеки случай в своето повествование Хенри Макдоналд не е отбелязал нищо необичайно за плаването на „Коспатрик“ от Темза до южния край на Африка. Единственото, което той фиксирал, е времето, нужно на „Коспатрик“, за да стигне до Иглен нос — два месеца. Разбира се, добро време за ветроход, но клиперът покривал това разстояние през годините на своята слава и за месец и половина.

На 16 ноември, след като заобиколил Африка, „Коспатрик“ пъргаво се движел с бейдевинд на ляв галс с курс на югоизток. Клиперът скоро трябвало да започне заключителната част от своето продължително плаване — да влезе в зоната на „ревящите четиридесети“, където средната му скорост би възлизала на 300 мили за денонощие. Вечерта пътниците уредили концерт на палубата на „Коспатрик“. Всеки показал каквото умеел — песни, танци, музикални изпълнения на устни хармоники, китари и мандолини. Било шумно и весело и всички се разотишли късно да спят.

Вторият щурман Макдоналд карал вахтата от 8 ч вечерта до полунощ. Петнадесет минути преди смяната той обиколил пътническите твиндеци, за да се убеди дали всичко е наред. Такъв оглед бил стара традиция на клипера и се практикувал при каквито и да е обстоятелства. След като се сменил от вахта, той слязъл да си почине в каютата и почти бил заспал, когато чул смразяващите викове: „Пожар, пожар!“ Това станало, когато клиперът стигнал в точката с координати 37°15′ южна ширина и 12°25′ източна дължина.

До трапа на горната палуба щурманът се сблъскал с капитан Елмсли, който също малко преди това слязъл в каютата си. Той заповядал на Макдоналд да доложи незабавно какво се е случило. Шахтата на форпика бълвала гъсти кълба дим. На бака командвал вече старшият помощник-капитан, който застъпил на вахта в полунощ. Моряците включвали пожарната помпа и размотавали маркучите до палубата. Горяла магазията на боцмана, където се пазели резервните ветрила, въжета, пакли, шведска смола, катран, бои, безир. Вратата на складчето била заключена с катинар. Никой, включително и самият Макдоналд, не могъл тогава да разбере от какво е започнал пожарът. Предполагали, че в магазията е станало само-възпламеняване на някой от горимите материали.

Капитан Елмсли започнал маневра, която при създалата се ситуация била единствено правилна, за да се предотврати разпространението на огъня по кораба — дал команда да се направи поворот през фордевинд и да се постави клиперът с кърмата срещу вятъра така, че той да издухва пламъците и дима от бака. Но духалият през целия ден суров североизточен вятър привечер утихнал и клиперът, без да обърне през фордевинд, отново легнал по вятъра. Макдоналд смятал, че поворотът не станал поради грешка на кормчията, който твърде рано започнал да лрехвърля кормилото към другия борд.

Когато най-сетне пуснали пожарната помпа, се разбрало, че от нея няма никаква полза — помпали с всички сили, но в маркучите водата постъпвала без налягане и в недостатъчно количество. По това време в океана имало силно вълнение и поради напречното клатене всмукателният накрайник на пожарната помпа постоянно се оголвал — тръбата засмуквала с водата и въздух. От дългото стоене на тропическото слънце буталата на пожарната помпа се разсъхнали. Прехвалената техника не помогнала…

Изведнъж над бака в небето се извисили пламъци. В тропическата нощ те изглеждали толкова зловещо, че всявали страх и в най-смелите сърца. Безбрежният океан и горящият клипер — движещо се дървено островче с площ около петстотин квадратни метра и с около петстотин човека на борда. Страхът и паниката обзели кораба по-бързо от огъня. Полуоблечени пътници се хвърляли с викове и вопли от трюмовете към палубата.

Изминали някакви си десет или петнадесет минути и екипажът на „Коспатрик“ бил принуден да отстъпи пред пламъците. Огнените езици станали по-дълги и по-горещи, те вече заплашвали ветрилата по фокмачтата. Виждайки това, Елмсли заповядал да се прибере формарселът към реята. Палубата на клипера била пълна с пътници, моряците с труд успявали да се промъкнат през тълпата към бака, за да гасят пожара. Някому от пътниците се сторило, че моряците нещо замислят и търсят спасение на носа. Тогава тълпата взела да спира моряците, като не им давала с това да гасят огъня и да работят по мачтите със стъкмяването. Между моряците и пътниците започвали пререкания, стигащи до бой.

В същото време „Коспатрик“ продължавал да се движи бавно с бейдевинд на ляв галс и димът от пожара застилал палубата. Хората се блъскали, ругаели, кашляли от дима, а тези, които били пред фокмачтата, падали в безсъзнание от задушаване. На кораба царели хаос и пълна бъркотия.

Капитан Елмсли, след като пропуснал скъпоценните минути, когато пожарът не се бил още разгорял, дал воля на паниката, загубил власт над тълпата и контрол над положението. Той, опитният капитан, знаел прекрасно, че властта му на кораба е неограничена, че в морето той е единственият; никому неподвластен господар на клипера, обаче не съумял да използва положението си. Неговата фатална грешка била в това, че на клипера липсвал изработен единен план за борба с пожарите. Старшият помощник с група моряци напразно се блъскал около пожарната помпа, третият щурман се опитвал да манипулира с ветрилата, за да обърне кораба с кърмата срещу вятъра, едни се опитвали да разстелят по палубата рула плъст, други търсели кофи.

В същото време огънят, намерил нова храна в помещението под магазията, бучал и се развихрял над бака на клипера. След като обхванал част от палубата, той пълзял вече към кърмата…

С помощта на боцмана Макдоналд организирал жива верига за подаване на кофите с вода. Това задържало за известно време разпространяването на огъня, но не за дълго. Клиперът все още не бил направил поворота през фордевинд и при всеки опит да завие отстъпвал пред вятъра и отново се движел с бейдевинд. Изглежда, били забравили, че формарселът бил прибран и центърът на ветрилната площ се изместил към кърмата. В паниката никой от екипажа на „Коспатрик“ не се досетил да освободи шкотите на кърмовите ветрила, за да се удържи корабът в нужното положение. Макдоналд се опитал да убеди капитана да разреши спускането на една от лодките, като с нейна помощ се изтегли носът на кораба през линията на вятъра така, че корабът да се окаже в положение бакщаг. Но Елмсли се намирал в някакво вцепенено състояние. Изглежда, той не разбирал, че гори неговият кораб и че съдбата на „Коспатрик“ се решава именно в тези минути. След като изслушал Макдоналд, той не приел съвета му и заповядал нито една лодка да не се спуска без негово разрешение.

Огънят пробил вече дървената преграда, отделяща форпика от носовия трюм, и получил нова храна — сандъците с манифактура. Сега димът излизал от люка на трапа, водещ от носовия твиндек към палубата. Заедно с това огънят обзел насмолените въжета от неподвижния такелаж на фокмачтата и се устремил нагоре към ветрилата. Сега вече гасенето на огъня с кофи не можело да спаси клипера, който така и не обърнал по вятъра…

Хората отстъпили пред огъня. С това шансовете им за спасение намалели точно три пъти, и то при условие, че незабавно ще бъдат спуснати на вода лодките. Защо именно три пъти? По броя на местата в лодките — а те били само осем: капитанската гичка, окачена зад кърмата, два барказа, два катера и два велбота. При това за последните нямало лодбалки — те лежали на палубата около фокмачтата с дъното нагоре. Във всичките тези съдове можели да се поместят малко повече от 150 души.

Неочаквано огънят избил от носовия трюм — капортите му се оказали изкъртени от комингса на люка заедно с брезента. Огънят тутакси обхванал палубата, фалшборда и двата велбота. Тълпата се втурнала към кърмата, опитвайки се със сила да заеме места в оцелелите лодки.

Сред пътниците започнали буйства и пристъпи на полудяване. Мнозина били повалени и стъпкани от бягащата тълпа. Повечето от емигрантите на „Коспатрик“ се качили на кораба в Лондон направо от забутаните си села. Те никога не били виждали по-рано в живота си нито море, нито кораб и сигурно никой от тях не си е представял пожар в морето, където няма спасение от огъня…

Капитан Елмсли така и не осъзнал трагизма на ситуацията. Изглежда, той все още се надявал на нещо. И не той, а Макдоналд дал командата да се спуснат във водата оцелелите лодки.

Докато Макдоналд с моряците приготвял на шканците барказа от десния борд за спускане, емигрантите напълнили гичката, висяща зад кърмата, и я спуснали във водата. Тази дълга и тясна лодка, препълнена с хора, вече почти била готова да отблъсне от клипера, но в нея почнали да скачат от борда — гичката се преобърнала и потънала. След това емигрантите завладели катера от десния борд, който висял на талите си около бизанмачтата. Той бил също препълнен с кори, но отгоре им се катерили все нови и нови пътници. В паниката някой от пътниците отсякъл с брадва носовите тали и катерът с купчината хора се строполил с носа си във водата — удавили 80 около осемдесет души.

Виковете на давещите се били заглушени от бученето на огъня. След това с трясък рухнала зад борда пламтящата фокмачта. Падайки, тя затиснала няколко души и пробила палубата. Това ускорило притока на въздух в трюма — огънят вътре в него се разгорял още повече. Пламъците се прехвърлили и на гротмачтата. Ветрилата й пламвали и тутакси едно след друго изгаряли отдолу нагоре. Горящият като факел кораб равномерно се люлеел върху океанските вълни.

По обзетата от пламъците палуба на клипера се мятали хора, мнозина пропадали през овъглените тикови дъски в трюма, откъдето, както и от пъкъла, нямало изход. Огънят вече отнел от хората по-голямата част от палубата и последното убежище сега било по шканците и по юта на кораба. Върху килблоковете до бизанмачтата оставали още два барказа и един катер. Макдоналд пише, че в тези минути старшият помощник-капитан с пистолет в ръката се опрял с гърба си в борда на катера и изкрещял: „Махайте се от лодката! Ще застрелям всеки, който се доближи до нея!“

Докато моряците сваляли от катера въжетата, промъкналият се огън обзел носа на лодката — той запушил и се овъглил. Като видял това, старшият помощник решил да търси спасение на барказа, който се намирал на кърмата зад катера. Но офицерът не успял да си пробие път — пред него била озверената тълпа емигранти, която вдигнала барказа на ръце, провиснала го зад борда на талите му и преди още той да докосне водата, в него се качили около четиридесет души. В бъркотията не успели веднага да откачат талите и барказът известно време стоял до борда на клипера. В него се озовали и старпомът, и вторият щурман. Станало така, че двамата офицери заели място в лодката преди пътниците, зарязвайки на загиващия кораб жените и децата. Макдоналд заявил пред съда, че той бил просто избутан от палубата в лодката.

Английският капитан Френк Шоу, коментирайки този случай в своята поучителна книга „Знаменити корабокрушения“, отбелязва, че това е станало в момент, когато още не било късно да се отсече бизанмачтата и да се извадят дъските на кърмовата палуба. От мачтата, стенгите, рейте и дъските можело да се направи голям сал. И това могли да направят самите емигранти — още преди огънят да обхване кърмовата част на клипера.

В резултат на всичко това от борда на горящия кораб отблъснала само една от седемте лодки — барказът от десния борд, който бил потънал до планцера във водата. Командването на барказа поел Макдоналд.

Огънят се прехвърлил на последната, третата мачта на кораба, която, както и предните две, след като изгорели вантите и неподвижният такелаж, рухнала зад борда, като пробила палубата и смачкала перилата. Макдоналд, който наблюдавал тази сцена от барказа, писал за това така: „Ние оглушавахме от виковете на тези, които останаха на кораба. С нищо обаче не можехме да им помогнем. Във водата при отблясъците на пожара виждахме акули. Хората предпочитаха да останат на горящия кораб…“

Когато разсъмнало, от барказа видели недалеч от димящия корпус на „Коспатрик“ празния катер с овъгления нос. Очевидно все пак успели да го бутнат от борда. Около тридесет души, които намерили подслон върху падналата зад борда гротмачта, се прехвърлили в него. Макдоналд, след като разпределил хората по равно в барказа и в катера, се прехвърлил в последния. В катера имало 42 души, в барказа, командването на който Макдоналд възложил на щурмана по фамилия Романик — 39. И в двете лодки нямало нито глътка вода, нито троха хляб. Барказът бил снабден с весла, мачти и ветрила. В катера имало само едно весло.

Няколко от хората, които имали късмет да попаднат в лодките, били със силни изгаряния и рани и започнала да ги мъчи жажда.

„Коспатрик“ продължавал да гори. Агонията му траяла почти три денонощия и колкото и да е чудно, на него все още имало живи хора. По някакъв начин огънят заобиколил две или три места, където човек можело да се спаси. Някои от оцелелите емигранти, доведени от преживяното до лудост и измъчвани от жаждата, се хвърляли в тлеещия трюм на кораба, други, като виждали намиращите се наблизо лодки, скачали зад борда и се опитвали да доплуват до тях.

Катерът и барказът се намирали около „Коспатрик“ повече от две денонощия — до обяд на 19 ноември. Макдоналд се надявал, че картината на горящия кораб ще привлече вниманието на някой преминаващ наблизо кораб, но на хоризонта не се появили нито дим, нито ветрило.

Когато „Коспатрик“ изгорял почти напълно и започнал да потъва, Макдоналд видял как от кърмата му скочили няколко души. Капитан Елмсли донесъл на ръце жена си до перилата, хвърлил я във водата и сам скочил зад борда. След това над морето се разнесло съскането на заливаните от водата пламъци. Корабът легнал на борда си и изчезнал завинаги под водата сред облаци пара. Замрели последните викове на удавниците и по повърхността на океана останали да плават овъглените мачти и останки от клипера.

Лодките се държали заедно до нощта на 21 ноември. Макдоналд чул в тъмнината как в барказа започнала голяма препирня, а след това и бой. Течението разделило лодките и от катера повече не видели барказа.

Положението на Макдоналд и на неговите 41 спътници било практически безнадеждно — освен едното весло в катера нямало нищо, даже компас. Впрочем и никакъв навигационен прибор не можел вече да им помогне — нито глътка вода и 400 мили до най-близкия бряг.

На 22 ноември зад борда паднал един от емигрантите — никой не посегнал да го спасява. През следващите две денонощия умрели 15 души от обгорените и ранените. След това трима полудели и както писал Макдоналд, „умрели в страшни мъчения“. Явно самият командир на катера им помогнал да се отправят за онзи свят, но никой не можел да го съди за това — лудите представлявали опасност за останалите.

На 24 ноември след затишието излезли вълни и се загубило единственото весло. Вълните непрекъснато заливали лодката. През този ден починали 10 души. Настанало най-страшното, което предвиждал Макдоналд — людоедството. Инстинктът за живот се оказал по-силен от морала, убежденията и религията.

На 25 ноември щормът преминал в щил. Целият ден безмилостно печало слънцето. Хората умирали един след друг. Привечер на същия ден в катера останали живи 8 души, които сега вече напомняли зверове. Както съобщава Макдоналд, това било най-страшният ден. Обезумелите от отчаяние хора започвали да се нахвърлят един срещу друг… През нощта забелязали ветрило. Неизвестният кораб се доближил до катера на стотина метра и отминал. До него, изглежда, не долитали слабите викове на загиващите, макар Макдоналд да смята, че от ветрохода били забелязали лодката му. Отчаянието на нещастниците нямало граници и един от тях се хвърлил зад борда, за да догони с плуване отминалия кораб. Можем да си представим какво смразяващо зрелище е представлявала лодката на „Коспатрик“. Седмина обрасли, покрити с дрипи людоеди с вълчи блясък в очите сред безбрежния океан.

На 27 ноември над лодката преминал тропически порой. Той донесъл на хората малко облекчение, като свалил солта от телата им. Но те нямали нищо под ръка за събиране на водата, а и просто не им дошло на ум да разстелят дрехите си в лодката и след това да ги изстискват. През този ден умрели още двама. Останалите живи успели да изхвърлят зад борда единия труп, но за втория нямали вече сили. Живи останали петима — един пътник, двама моряци първи ослас, един моряк втори клас и Макдоналд. Трима от тях решили да пият морска вода, което довело до умопобъркване. Пръв започнал да буйства пътникът. Другите двама изпаднали в апатия и взели да бълнуват. Когато паднала нощта, полуделият пътник забил зъбите си в крака на спящия Макдоналд. От болката щурманът се събудил, скочил на крака и видял, както му се сторило отначало, видение — към лодката се доближавал ветроход. Това действително бил кораб, забелязал ги в океана. Той се казвал „Бритиш скептър“ и под командването на капитан Джанк пътувал за Лондон.

Хората в катера били толкова слаби, че не могли да хванат подадения им лин. От кораба спуснали велбот, екипажът на който прехвърлил нещастниците на ветрохода. Няколко часа след това вече на борда на кораба починали пътникът и морякът втори клас. Живи останали Макдоналд и моряците първи клас Люис и Катър. Изяснило се, че за осем дни дрейф катерът изминал от мястото, където бил изгорял „Коспатрик“, до точката на срещата с „Бритиш скептър“ 140 мили. За втората лодка нямало никакви сведения и може да се смята, че тя е загинала или се е преобърнала в резултат на боя, възникнал на борда й.

Драмата на „Коспатрик“ не отминала безследно. Оттогава започнали да снабдяват всички спасителни лодки с неприкосновен запас от вода и провизии, които се пазят на самия кораб и се пренасят в лодките едва в последния момент.