Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (8) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Рене Анжуйски

Макар и почти забравен днес, Рене Анжуйски, или както е бил известен — Добрият крал Рене, е една от ключовите фигури в европейската култура непосредствено преди Ренесанса. Роден през 1408 г., той успява да се сдобие с какви ли не титли. Сред най-значимите са граф на Бар, граф на Прованс, граф на Пиемонт, граф на Гиз, херцог на Калабрия, херцог на Анжу, херцог на Лотарингия, крал на Унгария, крал на Неапол и Сицилия, крал на Арагон, Валенсия, Майорка и Сардиния и може би най-впечатляващата — крал на Йерусалим. В този случай, разбира се, Рене е крал само по титла. Въпреки това тази титла обозначава приемственост, простираща се чак до Годфрид Булонски, и е призната от другите европейски монарси. През 1445 г. една от дъщерите на Рене, Маргарита Анжуйска, се омъжва за краля на Англия Хенри VI и играе съществена роля във Войната между Червената и Бялата роза.

На младини Рене Анжуйски е свързан с Жана д’Арк, макар и да не са известни подробности. Според историците Жана е родена в град Домреми, херцогство Бар, тоест във владенията на Рене. Появява се на историческата сцена през 1429 г., когато отива в крепостта Вокульор на няколко километра от Домреми нагоре по течението на Мьоза. Оповестява пред коменданта на крепостта, че има „божествена мисия“: да спаси Франция от английските нашественици и да направи така, че дофинът, впоследствие Шарл VII, да се възкачи на френския престол. За да изпълнела мисията си, трябвало да иде при дофина, в неговия дворец, който се намира далеч на югозапад, в Шинон на Лоара. Жана д’Арк обаче не настоява пред коменданта на крепостта да се погрижи тя да стигне в двореца, а иска друго: специална аудиенция при херцога на Лотарингия — тъст на Рене и братовчед на баба му.

Молбата й е удовлетворена и Жана получава аудиенция при херцога в неговата столица — Нанси. Щом пристига, Рене Анжуйски вече е там. Когато херцогът на Лотарингия я пита какво иска, тя отвръща недвусмислено, с думи, които и до ден-днешен озадачават историците: „Вашият син, коне и неколцина добри мъже, които да ме отведат във Франция.“^[4]

И по онова време, и по-късно мнозина са се опитвали да разгадаят каква точно е била връзката на Рене с Жана д’Арк. Според някои вероятно не особено надеждни източници те са любовници. Факт е, че са се познавали и че Рене е присъствал, когато Жана оповестява мисията си. Нещо повече, някои летописци от онова време твърдят, че когато Жана поема към двореца на дофина в Шинон, Рене тръгва с нея. И не само това. Според същите летописци Рене се сражава рамо до рамо с нея по време на обсадата на Орлеан^[5]. През следващите столетия явно са предприемани не един и два опита да бъде премълчана ролята на Рене в живота на Жана д’Арк. И все пак по-късните му биографи не могат да кажат какво е правил той и къде се е намирал от 1429 до 1431 г., когато славата на Жана д’Арк достига връхната си точка. Обикновено премълчават този период или просто отсъждат, че е живял мирно и кротко в двореца в Нанси, за което обаче няма потвърждения.

Ако се съди от обстоятелствата, Рене все пак наистина е придружил Жана до Шинон. По онова време там последната дума има един човек: Йоланда Анжуйска. Тъкмо тя поддържа духа на нерешителния дофин, страдащ от треска. Тъкмо тя, кой знае защо, се обявява за закрилница и покровителка на Жана д’Арк. Тъкмо тя се преборва със съпротивата на двореца, отхвърлил предложението на дръзката девойка, и й издейства да замине с войската за Орлеан. Тъкмо тя убеждава дофина, че Жана може би наистина е избавителката на страната, за каквато се представя. Тъкмо тя стои зад брака на дофина не с друг, а със собствената й дъщеря. А Йоланда е майка на Рене Анжуйски.

Докато проучвахме тези подробности, и ние, подобно на мнозина съвременни историци, все повече оставахме с убеждението, че се касае за някаква задкулисна игра, за сложна интрига на най-високо равнище или за дързък план. Колкото повече се замисляхме, толкова повече ни се струваше, че главоломният възход на Жана д’Арк е режисиран от друг, който възползвайки се от преданията за някаква „дева от Лотарингия“, си е играел с чувствата на хората и е организирал така наречената „мисия“ на Орлеанската дева. Това, разбира се, не означава само по себе си, че е съществувало тайно общество, но правеше такова общество много по-вероятно. А в случай че тайна организация все пак е имало, твърде възможно е да я е оглавявал именно Рене Анжуйски.

Рене и темата за Аркадия

Дори Рене да е бил свързан по един или друг начин с Жана д’Арк, през втората половина на живота си той живее значително по-спокойно. За разлика от мнозина свои съвременници е по-скоро аристократ, отколкото воин. В това отношение сякаш не е създаден за своята епоха и изпреварва времето си, за да се превърне в нещо като предтеча на образованите италиански благородници от Ренесанса. Изключително начетен, той пише множество книги, които сам тълкува. Автор е на стихове, на мистични алегории и на един наръчник с правила за рицарските турнири. Прави всичко възможно да насърчава развитието на науката и по едно време дори наема на работа Христофор Колумб. Запознат е с езотеризма, а сред царедворците има и един евреин — Жан дьо Сен Реми, астролог, кабалист и лечител. Според множество исторически сведения той е дядо на Нострадамус, прочутия пророк от XVI в., за когото също ще стане дума.

Рене се интересува от рицарската литература, от творбите, посветени на Артур и Свещения Граал, който, изглежда, го е занимавал особено много. Според някои исторически сведения се гордее с една великолепна чаша от червен порфир, за която твърди, че е била използвана на сватбата в Кана. Рене разказва, че се е сдобил с нея в Марсилия, където според преданието Мария Магдалина идва със Свещения Граал. Други летописци споменават, че Рене Анжуйски притежава и втора чаша, вероятно същата, по ръба на която бил гравиран следния загадъчен надпис:

Пиеш ли добре,

Господ ще съзреш.

Пиеш ли до дъно,

Ще съгледаш Бог и Магдалина.^[6]

Няма да е преувеличено, ако кажем, че Рене Анжуйски дава силен тласък за появата на онова, което днес наричаме Ренесанс. Той притежава доста имоти в Италия и затова известно време живее там, близък е със семейство Сфорца, владетелите на Милано, и чрез тях се запознава с Медичите във Флоренция. Имаме доста основания да предполагаме, че именно повлиян главно от Рене, Козимо Медичи се впуска в своите дръзки начинания, преобразили западната цивилизация.

През 1439 г., когато Рене живее в Италия, Козимо Медичи започва да праща в цял свят свои хора, които да търсят древни ръкописи. Сетне, през 1444 г. основава първата обществена библиотека в Европа — библиотеката „Св. Марко“, с което отправя предизвикателство към отколешния монопол на църквата върху знанията. По изрично нареждане на Козимо за пръв път са преведени и стават достъпни множество книги, посветени на учението на Платон, на неоплатонианците, питагорейците, гностиците и херметиците. Пак по негово нареждане във Флорентинския университет за пръв път от седем века е въведено изучаването на древногръцки. Козимо се нагърбва да основе академия, в която да се изучават философията на питагорейците и платонизма. За кратък период на много места в Италия се появяват подобни институции, превърнали се в бастиони на западноевропейската езотерична традиция. Тъкмо от тях води началото си мощната ренесансова култура.

Рене Анжуйски не само допринася за създаването на академиите, но и въвежда в тях изучаването на една от любимите си символични теми — темата за Аркадия. По всяка вероятност именно в неговото творчество тя е възродена в западноевропейската християнска култура. Така например през 1449 г. Рене поставя в двореца в Тараскон няколко pas d’armes, причудлив хибрид между рицарски турнир и театрално представление: рицарите се сражават помежду си, като същевременно изпълняват нещо като драматични сценки. Един от най-известните pas d’armes на Рене Анжуйски се казва „Pas d’armes на овчарката“. Изпълнявана от неговата любовница, овчарката определено е героиня от древногръцкия мит за Аркадия, едновременно романтична и изразяваща определени философски възгледи. Тя е нещо като съдница на турнира, по време на който рицарите в алегорична форма представят борбата между различни ценности и идеи. Спектакълът съчетава по уникален начин мита за щастливите овчари от Аркадия с преданията за рицарите на Кръглата маса и загадъчния Граал.

Аркадия присъства в цялото творчество на Рене Анжуйски. Често е обозначавана като извор или гробница, и двете свързани с подземната река, която обикновено е отъждествявана с река Алфей, главната река на съвсем реалната географска област Аркадия в Гърция, която ту изчезва под земята, ту отново се появява, за да бликне от извора Аретуза в Сицилия. От най-дълбока древност чак до „Кубла хан“ на Коулридж река Алфей е смятана за свещена. Името й идва от същия корен, както гръцката дума „алфа“, която означава „пръв“ и „извор“.

Рене явно смята, че темата за подземната река е изключително богата на символични и алегорични значения. Наред с другото за него тя, изглежда, олицетворява „подземната“ езотерична традиция на питагорейството, гностицизма, кабалата и херметизма. За херцога обаче подземната река вероятно означава не просто различни учения, но и някаква по-конкретна фактологична информация, някаква „тайна“, предавана тайно от поколение на поколение, например непризнато, тоест „подземно“ потекло.

В италианските академии образът на „подземната река“ явно е съдържал всички тези смислови пластове. Той присъства толкова осезаемо в тях, че скоро самите академии биват наричани „аркадийски“. Така например през 1502 г. се появява крупно произведение, поемата „Аркадия“ на Джакопо Саназаро, а няколко години преди това в антуража на Рене в Италия е и някой си Жак Саназар, вероятно баща на поета. През 1553 г. поемата на Саназаро е преведена и на френски. Интересното е, че е посветена на кардинала на Ленонкур, който е сред предците на днешния граф на Ленонкур, съставил родословията в „Документите на Братството“.

През XVI в. Аркадия и „подземната река“ са измежду най-модните теми. В Англия Филип Сидни посвещава на тях най-значимото си произведение — „Аркадия“^[7]. В Италия от тях черпи вдъхновение такава бележита личност като Торквато Тасо, който описва в своя шедьовър „Освободеният Йерусалим“ как Годфрид Булонски превзема Свещения град. През XVII в. темата за Аркадия достига върховен израз в творчеството на Никола Пусен, по-точно в неговите „Аркадийски овчари“.

Колкото повече проучвахме въпроса, толкова по-ясно ни ставаше, че „подземната река“ олицетворява нещо: някаква традиция, някакъв светоглед и система от ценности, вероятно и някаква конкретна информация. Този образ сякаш се бе превърнал в натрапчива идея за представителите на известни благороднически семейства играли немалка роля в политиката от онова време и пряко или косвено присъстващи в родословията на „Документите на братството“. Те, от своя страна, предават образа на „подземната река“ на хората на изкуството, които покровителстват. Така например Рене Анжуйски е предал нещо на представителите на семейства Медичи, Сфорца, Есте, Гонзаг, род, от който според „Документите на Братството“ произхождат двама велики магистри на Сион: Феранте ди Гонзаг и Луи ди Гонзаг, херцог на Невер. От тях темата за „подземната река“ прониква в творчеството на най-великите поети и художници от онова време, включително на Ботичели и на Леонардо да Винчи.

Манифестите на розенкройцерите

Подобно разпространение на определени идеи откриваме и през XVII в. първо в Германия, а оттам и в Англия. През 1614 г. се появява първият от така наречените „Манифести на розенкройцерите“, последван година по-късно от втория. По онова време манифестите предизвикват фурор, посрещнати са на нож от църквата и йезуитите и са приветствани с ентусиазъм от либерално настроените среди в протестантска Европа. Сред най-разпалените и влиятелни привърженици на розенкройцерството е Робърт Флъд, посочен в списъка като шестнайсетия велик магистър на Братството от Сион, което оглавява от 1595 до 1637 г.

Наред с другото „Манифестите на розенкройцерите“^[8] съдържат и житието на легендарния Кристиан Розенкройц. В тях се твърди, че са написани от тайно, „невидимо“ братство на „посветени“ в Германия и Франция, което ще преобрази света и човешките познания в съответствие с началата, заложени от езотеризма и херметизма, „подземната река“, която води началото си от Рене Анжуйски и слага своя отпечатък върху Ренесанса. Авторите на манифестите оповестяват, че скоро ще настъпи нова епоха на духовна свобода, епоха, когато човекът ще се отърси от своите окови, ще отприщи дремещите „тайни“ на природата и сам ще направлява съдбата си съобразно с вселенските и космическите закони за равновесието, пронизващи всичко. Наред с това от гледна точка на политиката манифестите са повече от бунтарски и съдържат яростни нападки срещу католическата църква и прогнилата Свещена римска империя. Днес вече се смята, че те са дело на германския теолог и езотерик Йохан Валентин Андрея, посочен в списъка като велик магистър на Братството от Сион непосредствено след Робърт Флъд. Дори и той да не е техен автор, манифестите със сигурност са писани от някой от съратниците му.

През 1616 г. се появява третият трактат на розенкройцерите — „Химическият брак на Кристиан Розенкройц“. Подобно на предишните два, и той излиза анонимно, ала след време Андрея си признава, че го е писал „като шега“ или „комедия“.

„Химическият брак“ е сложна алегория, свързана с учението на херметиците и по-късно намерила отражение в такива творби като Гьотевия „Фауст“. Както изтъква Франсис Йейтс, в нея се долавя въздействието на английския езотерик Джон Дий, оказал влияние и върху Робърт Флъд. Трактатът на Андрея съдържа и елементи на рицарските романи, посветени на Свещения Граал, както и символи на рицарите тамплиери: в нея Кристиан Розенкройц носи бяла наметка с червен кръст върху рамото. Вътре в повествованието е вмъкнато театрално представление: алегория в алегорията. Главна героиня на пиесата е принцеса с неуточнено „кралско“ потекло, чиито владения са заграбени от маврите, а тя е затворена в дървен сандък и е хвърлена в морето. Останалата част от пиесата е посветена на нейните премеждия и на венчавката й с принц, който ще й помогне да си възвърне владенията.

Установихме, че Андрея е далечен роднина на семействата, чиито родословия са поместени в „Документите на Братството“. Не открихме обаче да е бил кръвен роднина с някого от тях освен може би с Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц. Фридрих е племенник на един от водачите на френското протестантство — Анри дьо Латур д’Оверн, виконт на Тюрен и херцог на Булон, някогашната титла на Годфрид Булонски. Анри има родствени връзки и с владетелите на Лонгвил, чиито представители се срещат често и в „Документите на Братството“, и в нашето проучване. А през 1591 г. хвърля много усилия да превземе град Стене.

През 1613 г. Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц, се жени за Елизабет Стюарт, дъщеря на краля на Англия Джеймс (Яков) I, внучка на Мария Стюарт, кралица на Шотландия, и правнучка на Мари дьо Гиз, а родът Гиз е издънка на Лотарингите. Век по-рано Мари дьо Гиз е омъжена за херцога на Лонгвил, а след смъртта му — за краля на Шотландия Джеймс (Яков) V. Чрез този династичен брак са свързани династиите Стюарт и Лотаринги. В резултат на него в родословията на „Документите на Братството“, макар и периферно, се появяват и Стюартите, а Андрея, както и тримата велики магистри след него проявяват в една или друга степен интерес към шотландската кралска династия. По онова време Лотарингите са в упадък. Ако в ония години Сион е бил организиран и действащ орден, той сигурно е подкрепял, най-малкото временно и частично, определено по-влиятелните Стюарти.

При всички положения след венчавката си с Елизабет Стюарт Фридрих превръща своя дворец в Хайделберг в средище на езотеризма. Както пише Франсис Йейтс:

В Пфалц се заражда култура, носеща всички отличителни черти на Ренесанса, но освен това открояваща се с още по-прогресивни тенденции, култура, която може да бъде определена е прилагателното „розенкройцерска“ Князът, около когото се развиват тези шеметни тенденции, е Фридрих, курфюрст на Пфалц, а техните последователи се надяват да дадат политически и религиозен израз на въжделенията си… Движението на Фридрих… е опит тези тенденции да оставят своя отпечатък и в политиката и религията — идеалът за реформа, която да съответства на идеите на херметиците, да бъде въплътен от един княз от кръв и плът… Движението… поражда култура, „розенкройцерска“ държава с дворец в Хайделберг.^[9]

Накъсо, розенкройцерите и техните привърженици явно възлагат на Фридрих определена мисия, и духовна, и политическа. А той на драго сърце се нагърбва с предопределената му роля ведно с упованията и надеждите, свързани с нея. През 1618 г. приема короната на Бохемия, предложена му от тамошните благородници, вдигнали се на бунт. С това си навлича гнева на папата и на Свещената римска империя и ускорява избухването на опустошителната Трийсетгодишна война. Само след две години той и Елизабет са принудени да потърсят убежище в Холандия, а Хайделберг е прегазен от католическата войска. Следващия четвърт век Германия се превръща в основното полесражение за най-тежкия, кървав и опустошителен сблъсък в европейската история преди XX в., сблъсък, през който католицизмът почти успява да си възвърне хегемонията от Средновековието.

В този хаос Андрея създава мрежа от тайни общества, известни като Християнски съюзи. Според тяхната програма, съставена от Андрея, всеки съюз е оглавяван от княз, чиято самоличност се пази в тайна и който е подпомаган от двайсет други князе, всеки специалист в дадена научна област, разпределени в три групи^[10]. Първоначално задачата на Християнските съюзи е да опазят застрашеното знание, особено последните научни открития, повечето от които са анатемосани от църквата като еретични. Същевременно обаче те са убежище за хора, преследвани от Инквизицията, която напредва заедно с войската на католиците и е твърдо решена да унищожи из корен остатъците от учението на розенкройцерите. Така мнозина учени, философи и езотерици намират убежище в създадените от Андрея съюзи. Те ги прехвърлят нелегално в Англия, където франкмасонството тъкмо започва да печели позиции — в този смисъл съюзите явно изиграват съществена роля за появата на масонските ложи.

Сред преследваните европейци, заминали за Англия, има и много съратници на Андрея: Самуел Хартлиб, Ян Коменски, известен с псевдонима Комениус, с когото Андрея дълго време поддържа кореспонденция, Теодор Хаак, приятел на Елизабет Стюарт, с която си пише кореспонденция, и доктор Джон Уилкинс, бивш личен капелан на Фридрих от Пфалц и по-късно епископ на Честър.

Щом пристигат в Англия, те установяват тесни връзки с масоните. Сближават се например с Робърт Мъри, чието посвещаване в масонска ложа през 1641 г. е сред първите, документирани в историята, с Елайъс Ашмол, антиквар, добре запознат с рицарските ордени, станал масон през 1646 г, с младия, рано прославил се Робърт Бойл, който, макар да не е масон, членува в друго, още по-тайно общество^[11]. Няма конкретни доказателства, че това общество е Орденът от Сион, но ако се вярва на „Документите на Братството“, Бойл става негов велик магистър непосредствено след Андрея.

По време на Протектората на Кромуел тези будни и начетени европейци и англичани основават така наречения Невидим колеж, име, което Андрея му дава в чест на Манифестите на розенкройцерите. Когато през 1660 г. монархията е възстановена, Невидимият колеж прераства в Кралското общество^[12], а негов покровител става Чарлс II от династията на Стюартите. Основателите на Обществото до един са масони и човек с право би предположил, че то поне като замисъл е масонска организация, която чрез Християнските съюзи на Андрея е наследница на „невидимото братство на розенкройцерите“. Кралското общество обаче не е кулминацията на „подземната река“, обратното, през Бойл тя води към Исак Нютон, посочен в списъка като следващ велик магистър на Сион, а оттам към франкмасонството от XVIII в. с неговата разклонена сложна организация.

Династията на Стюартите

Ако се вярва на „Документите на Братството“, след Нютон велик магистър на Сион става Чарлс Ратклиф. За разлика от Нютон и Бойл, дори от Андрея това име не ни говореше почти нищо. Отпърво дори не бяхме сигурни за кой Чарлс Ратклиф става дума. Но бързо установихме, че той е оказал голямо влияние в културата на XVIII в., за което обаче не се знае много.

От XVI в. семейство Ратклиф от Нортумбрия е сред най-знатните в страната. През 1688 г., малко преди да бъде детрониран, Джеймс (Яков) II ги прави графове на Дъруентуотър. Самият Чарлс Ратклиф е роден през 1693 г. майка му е незаконна дъщеря на Чарлс II и на неговата любовница Мол Дейвис. Тоест по майчина линия Ратклиф има във вените си кралска кръв и е внук на предпоследния монарх от династията Стюарт. Братовчед е на принц Чарлс Хубави и на Джордж Лий, граф на Личфийлд, друг незаконен внук на Чарлс II. Следователно не е чудно, че Ратклиф е посветил толкова от живота си на каузата на Стюартите.

През 1715 г. тази кауза е отстоявана главно от „стария претендент“, Джеймс (Яков) III, който по онова време живее в изгнание в Бар Льодюк под покровителството на херцога на Лотарингия. Същата година и Ратклиф, и по-големият му брат Джеймс участват във въстанието в Шотландия. И двамата са пленени и са хвърлени в затвора, а Джеймс е екзекутиран. Явно подпомаган от графа на Личфийлд, Чарлс успява да избяга сякаш по чудо от затвора Нюгейт и намира убежище при якобитите във Франция. През следващите години става личен секретар на „младия претендент“ принц Чарлс Хубави.

През 1745 г. принц Чарлс отива в Шотландия и прави донкихотовски опит да възстанови династията Стюарт на британския престол. Същата година, когато тръгва с френски кораб, за да се присъедини към него, Ратклиф е пленен край Догър Банк. Година по-късно, през 1746-а, „младият претендент“ претърпява съкрушително поражение в битката край Каладън Мур. След няколко месеца Чарлс Ратклиф е обезглавен в лондонския затвор Тауър.

Докато са във Франция, представителите на династия Стюарт се включват активно в разпространяването на франкмасонството. Смятани са за родоначалници на така наречения Шотландски ритуал в масонството, който въвежда по-високи степени, отколкото в другите масонски ложи. Той обещава посвещаване в по-значими и дълбоки тайнства, съхранявани в Шотландия и предавани от поколение на поколение. Шотландският ритуал установява по-пряка връзка между франкмасонството и различните течения в езотеризма: алхимията, кабалата и херметизма, смятани за част от розенкройцерството, и изследва задълбочено не само древните мистици, но и славната история на масонството.

Твърде вероятно Шотландският ритуал е разпространен благодарение главно на Чарлс Ратклиф, ако не и въведен от него. При всички положения тъкмо той основава през 1725 г. първата масонска ложа в континентална Европа, по-конкретно в Париж. Същата или може би следващата година е обявен за велик магистър на всички ложи във Франция и е посочван като такъв най-малко до 1736 г. С други думи, именно Ратклиф има най-голяма заслуга за разпространяването на франкмасонството през XVIII в.

Този факт почти не се знае, защото особено след 1738 г. Ратклиф гледа да стои в сянка. Явно е работил предимно чрез посредници и „говорители“. Най-прочут измежду тях е обгърнатият в тайнственост рицар^[13] Андрю Рамзи^[14].

Роден е в Шотландия някъде през 80-те години на XVII в. През младостта си членува в полумасонското, полурозенкройцерско Братство на филаделфийците. Сред неговите членове са най-малко двама близки приятели на Исак Нютон. Самият Рамзи се прекланя пред Нютон и го смята за мистик, посветен в древните тайнства, чиито вечни истини е преоткрил и възсъздал.

Рамзи е свързан с Нютон и по друга линия. Познава се с Жан Дьозаглие, един от най-добрите му приятели. През 1707 г. учи математика при Никола Фасио дьо Дюийе, най-близкия съратник на Нютон. Подобно на Нютон симпатизира на камизарите, секта, близка до катарите, която в Южна Франция е подложена на гонения и заради която Фасио дьо Дюийе си изпаща.

През 1710 г. Рамзи посещава Камбре и се сближава с мистика философ Фенлон, бивш кюре от „Св. Сюлпис“, който дори по онова време е бастион на доста съмнителна ортодоксалност. Не е установено кога точно Рамзи се е запознал с Чарлс Ратклиф, но през 20-те години на XVIII в. той вече е прегърнал каузата на якобитите. По едно време дори е личен наставник на принц Чарлс Хубави.

Въпреки връзките си с якобитите през 1729 г. се връща в Англия и макар да няма нужната подготовка, бързо е приет в Кралското общество. Става член и на една по-неизвестна организация — Клуба на джентълмените отцепници, в който участват личности като Дьозаглие, Александър Поуп и чак до смъртта си през 1727 г. Исак Нютон.

През 1730 г. Рамзи отново е във Франция и все повече пропагандира каузата на франкмасонството. Според историческите сведения посещава сбирките на ложата заедно с мнозина прочути личности, например Дьозаглие. Покровителстван е от владетелите на Тур д’Оверн, виконти на Тюрен и херцози на Булон, които преди 75 години са в близки отношения с Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц. По времето на Рамзи херцогът на Булон се пада братовчед на принц Чарлс Хубави и е сред най-изявените представители на франкмасонството. Той предоставя на Рамзи имение в провинцията и градска къща и го назначава за учител на сина си.

През 1737 г. Рамзи издава прочутото си „Похвално слово“, обемист трактат върху историята на франкмасонството, който с времето става един от основните документи на тайната ложа^[15]. Тъкмо благодарение на „Похвално слово“ Рамзи се утвърждава като главен изразител на масонските възгледи. Установихме обаче, че чрез Рамзи всъщност е говорел Чарлс Ратклиф, оглавяващ ложата по времето, когато Рамзи чете пред нея „Похвалното си слово“, и присъствал на погребението му през 1743 г. Но ако Ратклиф е силата, която стои зад Рамзи, по всяка вероятност Рамзи е връзката между него и Нютон.

Въпреки преждевременната смърт на Ратклиф през 1746 г. семената, които той посява в Европа, продължават да дават кълнове. В началото на 50-те години на XVIII в. се появява нов „вестител“ на франкмасонството: германецът Карл Готлиб фон Хунд. Той твърди, че е бил посветен в тайното братство през 1742 г., година преди смъртта на Рамзи и четири години преди екзекуцията на Ратклиф. Според думите му при посвещаването си е бил въведен в нова система на франкмасонството, доверена му от „незнайни повелители^[16]“, които, ако се вярва на твърденията на Хунд, били тясно свързани с якобитите. В началото дори му се струвало, че неговото посвещаване е ръководено не от друг, а от самия принц Чарлс Хубави. По всичко личи, че това всъщност е бил Чарлс Ратклиф.

Разновидността на франкмасонството, в която е въведен Хунд, е своеобразно продължение на Шотландския ритуал и по-късно е наречена Ритуал на съвършенството. Името й идва от полаганата клетва за безпрекословно, безрезервно подчинение на загадъчните „незнайни повелители“. Представителите на тази разновидност претендират, че са преки приемници на рицарите тамплиери, някои от които са оцелели през гоненията от 1307–1314 г. и са пренесли ордена си в Шотландия.

Вече бяхме срещали подобно твърдение. Въз основа на проучванията си решихме, че то донякъде е достоверно. Според някои сведения в битката при Банокбърн на страната на Робърт Брус са се сражавали и тамплиери. Булата, с която папата разпуска ордена, така и не стига в Шотландия и там орденът не е преследван официално. В Аргайлшир открихме и останки от гробище, където по всяка вероятност са погребвани тамплиери. Най-ранните надгробни плочи са от XIII в., най-късните — от XVIII в. Върху по-старите са гравирани уникални надписи и символи, същите, каквито могат да се видят във владенията на тамплиерите в Англия и Франция. Върху по-късните тези символи са съчетани с типично масонски мотиви, което иде да подскаже, че двата ордена вероятно са се слели. Тоест не бе изключено тамплиерите да са се пренесли в затънтената пустош на средновековен Аргайл, да са продължили там тайно дейността си и малко по малко от монашески да са станали светски орден и да са се свързали с масонските гилдии и тамошните знатни родове.

Ето защо твърденията на Хунд за произхода на Ритуала на съвършенството ни се видяха твърде правдоподобни. Ала за свое огорчение и срам той не е в състояние да доразвие новата система във франкмасонството. Неговите съвременници го заклеймяват като шарлатанин и го обвиняват, че си е измислил историята за своето посвещаване, срещата с така наречените „незнайни повелители“ и това, че те са му възложили да наложи Ритуала на съвършенството. На тези обвинения Хунд отговаря само, че кой знае защо, „незнайните повелители“ са го изоставили, че са му обещали да се свържат отново с него и да му дадат напътствия, но не са се появили. До края на живота си той се кълне, че казва истината и че е бил изоставен от своите сподвижници, които не били плод на въображението му.

Колкото повече се замисляхме над твърденията на Хунд, толкова по-правдоподобно ни звучаха те; убеждавахме се все повече, че той е станал невинна жертва не на предумишлена измяна, по-скоро на обстоятелства, на които не е могъл да повлияе никой. Ако се вярва на Хунд, той е бил посветен в ордена през 1742 г., когато якобитите още оказват мощно политическо влияние в континентална Европа. През 1746 г. обаче Ратклиф вече е мъртъв, както и мнозина негови сподвижници, докато други гният по затворите или са в изгнание в далечни земи, някои чак в Северна Америка. Дори и да не са се свързали повторно с протежето си, „незнайните повелители“ явно не са го сторили предумишлено. Фактът, че Хунд е изоставен непосредствено след провала на якобитите, само потвърждава правотата на думите му.

Съществува още едно доказателство, което ни кара да вярваме не само на твърденията на Хунд, но и на „Документите на Братството“: един списък на великите магистри на тамплиерите, който, както настоява той, му е предоставен от „незнайните повелители“^[17]. Вече установихме, че списъкът на великите магистри на ордена, поместен в „Тайните досиета“, е точен, толкова точен, че явно е почерпен от източници „за вътрешно ползване“. Ако не се брои начинът на изписване на едно от имената, списъкът на Хунд съвпада напълно със списъка в „Тайните досиета“, тоест Хунд се е сдобил някак със списък, по-точен от всички останали по онова време. Нещо повече, получил го е в момент, когато по-голямата част от документите, на които се осланяхме в проучването си: укази, актове, възвания, са иззети от папата и все още се съхраняват във Ватикана, тоест до тях няма достъп никой. Това потвърждава, че Хунд не си е измислил историята с „незнайните повелители“ и че те са знаели изключително много за Ордена на тамплиерите, с други думи, имали са достъп до „вътрешна информация“.

Въпреки отправяните към него обвинения Хунд не е оставен на произвола на съдбата. След краха на якобитите негов закрилник и близък приятел става не друг, а самият император на Свещената римска империя Франц, херцог на Лотарингия, който през 1735 г. се оженва за императрицата на Австрия Мария Терезия и така полага началото на династията на Хабсбургите-Лотарингите. Според „Документите на Братството“ братът на Франц I — Шарл Лотарингски, наследява Ратклиф като велик магистър на Сион.

Франц I е първият европейски император, станал масон и оповестил открито масонските си възгледи. Той е посветен в ложата през 1731 г. в Хага, бастиона на езотеризма, откакто по време на Трийсетгодишната война розенкройцерите се преселват там. Човекът, ръководил посвещаването на Франц I, е Жан Дьозаглие, близък съратник на Нютон, Рамзи и Ратклиф. Малко след посвещаването си Франц I отива на дълго посещение в Англия, където става член на организацията с безобидното име Клуб на джентълмените отцепници.

През следващите години той допринася повече от всеки друг европейски монарх за разпространяването на масонството. Неговият двор във Виена се превръща в нещо като европейска столица на масонството и средище на езотеризма. Самият Франц I е алхимик и има специална лаборатория в императорския дворец Хофбург. След смъртта на последния представител на рода Медичи става велик херцог на Тоскана и ловко обезврежда Инквизицията, опитала се да подложи на гонения франкмасоните във Флоренция. Посредством Франц I Чарлс Ратклиф, основателят на първата масонска ложа в континентална Европа, оставя трайно наследство.

Шарл Нодие и неговото обкръжение

В сравнение с бележитите политици и дейци на културата, които го предхождат, в сравнение дори с Чарлс Ратклиф Шарл Нодие сякаш се е сдобил случайно с титлата велик магистър. Познавахме го като човек, попаднал едва ли не случайно в литературата: като сравнително слаб белетрист, плодовит есеист, второстепенен романист и автор на разкази в стила на Е. Т. А. Хофман, а по-късно и на Едгар Алън По. За съвременниците си обаче той е крупен писател с огромно влияние. Нещо повече, оказа се, че е свързан с проучването ни по доста причудлив начин.

През 1824 г. той вече е прочут белетрист. Същата година е назначен за директор на библиотека „Арсенал“, където се съхраняват най-много средновековни и особено окултни ръкописи. Наред с другите съкровища там се пазят и алхимичните трактати на средновековния алхимик Никола Фламел, посочен в списъка като един от по-ранните велики магистри на Сион, както и библиотеката на кардинал Ришельо, изключително богата сбирка от трудове, посветени на магията, кабалистиката и херметизма. В „Арсенал“ има и други ценни ръкописи. След избухването на Великата френска революция много от манастирите в страната са ограбени и всички книги и ръкописи са изпратени на съхранение в Париж. Сетне, през 1810 г., в стремежа си да създаде пълна библиотека на световната литература Наполеон изземва почти целия архив на Ватикана и го донася в Париж. Той е натоварен в над три хиляди сандъка, в които са и всички документи, свързани с тамплиерите, на които Наполеон държи особено много. Макар и след време някои от материалите да са върнати в Рим, повечето остават във Франция. Тъкмо тези книги, окултни трактати, ръкописи, иззети от манастирите, и архивът на Ватикана, минават през ръцете на Нодие и съратниците му, които неуморно ги пресяват, изучават и картотекират.

Заедно с Нодие работят Елифас Леви и Жан-Батист Питоа с литературен псевдоним Пол Кристиан. През следващите години трудовете на последните двама отново пробуждат интереса към езотеризма. Тъкмо те заедно със своя наставник Нодие са в основата на така нареченото френско „окултно възраждане“. През XIX в. „История и приложение на магията“ на Питоа се превръща в настолна книга на всички, заели се да усвоят езотеричните учения. Наскоро преиздадена на английски заедно с посвещението на Нодие, книгата и днес се цени изключително много сред хората, проявяващи интерес към окултното.

Докато е директор на библиотека „Арсенал“, Нодие продължава да издава книга след книга. Сред най-значимите му късни творби е обемисто многотомно илюстрирано издание, което днес е антикварна рядкост и което е посветено на свещените местности в древна Франция. В своя капитален труд Нодие отделя много място на Меровингите, твърде странен факт, при положение че по онова време никой не проявява и най-малък интерес към династията. Авторът пише доста подробно и за тамплиерите и посвещава специална глава на Жизор, където надълго и нашироко разказва за загадъчното „отсичане на бряста“ от 1188 г., което според „Документите на Братството“ бележи разрива между тамплиерите и Ордена от Сион^[18].

Ала Нодие е не само библиотекар и писател. Твърде общителен, самовлюбен и ексцентричен, той прави всичко възможно да е център на вниманието и без колебание „си набива цената“. В библиотека „Арсенал“ организира нещо като салон, с който си спечелва славата на един от най-влиятелните и уважавани „крале“ в културата от своето време. До смъртта си през 1845 г. успява да създаде цяло поколение творци, мнозина от които по-късно го засенчват с достиженията си. Така например най-добър приятел и ученик на Нодие е младият Виктор Юго, който според „Документите на Братството“ го наследява като велик магистър на Сион. Сред другите негови възпитаници са Франсоа-Рьоне дьо Шатобриан, който отива на поклонение на гроба на Пусен в Рим и издига надгробен камък с репродукция на „Аркадийски овчари“, Балзак, Дьолакроа, Дюма баща, Ламартин, Мюсе, Теофил Готие, Жерар дьо Нервал и Алфред дьо Вини. Подобно на поетите и живописците от Ренесанса, и те черпят с пълни шепи от езотеризма и най-вече от херметизма. Включват в творбите си и множество теми, мотиви, препратки и алюзии за загадката, започнала за нас от Сониер и Рен Льошато. През 1832 г. например излиза „Пътешествие до Рен Льошато“, книга, в която надълго и нашироко се разказва за легендарното съкровище, свързано с Бланшфор и Рен Льошато. Авторът на тази забравена книга, Огюст дьо Лабуас-Рошфор, пише и друга творба: „Любовниците — на Елеонор“, на чийто титул, кой знае защо, е сложено мотото „Et in Arcadia Ego“.

Литературната дейност на Нодие, както и интересът му към езотеризма определено имат отношение към нашето изследване. В живота му обаче съществува още нещо, свързано дори по-пряко с проучването ни. От най-ранна възраст Нодие участва активно в различни тайни общества. Още през 1790 г. например, едва на десет години, той общува с така наречените филаделфийци^[19]. Някъде през 1793 г. създава друга група, която може би е част от първата и в която членуват мнозина от хората, организирали по-късно заговора срещу Наполеон. От една програма, съставена през 1797 г., личи, че същата година е учредена трета група, и тя наричаща се Филаделфийците^[20]. В библиотеката на Безансон се пази написано на таен език есе, съчинено и прочетено пред групата от един от най-близките приятели на Нодие — то е озаглавено „Аркадийски овчар свири първи звуци на селска флейта^[21]“.

През 1802 г. в Париж Нодие пише за връзката си с тайно общество, което той определя като „библейско и питагорейско“^[22]. Сетне, през 1816 г., издава, без да се подписва, една от най-интересните си творби, която се радва на голяма популярност: „История на тайните общества във войската от времето на Наполеон“. В нея авторът се изразява твърде двусмислено. Никъде не уточнява дали това е документално или художествено произведение. Ако не друго, поне загатва, че описва в леко завоалирана алегорична форма конкретни исторически събития. При всички положения обаче е изложил цялостната философия на тайните общества, на които приписва множество исторически заслуги, включително свалянето на Наполеон. Нодие оповестява, че съществуват доста тайни общества, но добавя, че едно от тях има надмощие и всъщност ръководи останалите. Според автора това „върховно“ тайно общество се нарича Филаделфийците. Същевременно той подчертава, че „е дал клетва пред филаделфийците да не издава истинското им име“^[23]. В едно обръщение обаче, което Нодие цитира, се намеква за Сион. То било прочетено на сбирка на филаделфийците от един от хората, организирали заговора срещу Наполеон. Той говори за новородения си син:

Още е съвсем невръстен, че да положи пред вас клетвата на Ханибал, ала помнете, че съм го кръстил Елиасин и съм го зарекъл да бди над храма и олтара, в случай че се спомина, преди да съм видял как са детронирани и последните потисници на Йерусалим.^[24]

Книгата на Нодие се появява точно когато страхът от тайните общества става едва ли не патологичен. Те често биват обвинявани, че са в дъното на Великата френска революция, а обстановката в Европа след Наполеон в много отношения наподобява ерата на маккартизма в Съединените щати от 50-те години на нашия век. На всички непрекъснато им се привиждат заговори, започва лов на вещици. Всички обществени безредици, и най-дребните размирици или недоволство са приписвани на „тайни съзаклятници“, на добре организирани нелегални общества, които дърпат конците иззад кулисите, подкопават основите на утвърдените институции и непрекъснато замислят пагубни саботажи. Подобна психоза неминуемо поражда ожесточени гонения. Насочени срещу някаква въображаема заплаха, те, от своя страна, дават тласък за появата на съвсем реални противници на режима, на съзаклятници, обединени съобразно принципите на толкова оплюваните въображаеми конспиративни програми. Дори когато са плод на въображението, тайните общества хвърлят в паника управниците, които изпадат едва ли не в мания за преследване и често забъркват каши, каквито не би могла да забърка никоя тайна организация. Безспорно е, че митът за тайните общества, ако не и самите тайни общества изиграват решаваща роля за европейската история от XIX в. А един от главните създатели на този мит, дори може би негов автор е Шарл Нодие^[25].

Дебюси и Розата и Кръстът

През целия XIX в. тенденциите, на които Нодие дава израз: огромният интерес към тайните общества и към езотеризма изобщо — от ден на ден печелят привърженици и оказват все по-голямо влияние. Те достигат връхната си точка в Париж от края на века, в обкръжението на Клод Дебюси, който според „Тайните досиета“ е велик магистър на Сион през 1891 г., когато Беранже Сониер открива в Рен Льошато тайнствените свитъци.

Както личи, Дебюси се запознава с Виктор Юго чрез поета символист Пол Верлен. След време пише музика към доста от произведенията на Юго. Участва активно и в движението на символистите, което през последното десетилетие от века става водещо в културния живот на Париж. В обкръжението на символистите има прочути личности, има и особняци. Сред тях са младият духовник Емил Офе и Ема Калве, чрез която Дебюси се запознава със Сониер, загадъчният маг на френската символистична поезия Стефан Маларме, към чийто шедьовър „Следобедът на един фавън“ Дебюси пише музика, драматургът символист Морис Метерлинк, чиято пиеса за династията на Меровингите „Пелеас и Мелизанда“ композиторът превръща в прочута опера, скандалният граф Филип-Огюст Вилие дьо Лил-Адам, чиято „розенкройцерска“ пиеса „Аксел“ става настолна книга за символистите. Макар и смъртта през 1918 г. да му попречва да довърши начинанието си, Дебюси се заема да пише либрето по драмата на Вилие, което също да превърне в опера. Измежду другите му приятели са знаменитостите, посещавали прочутия салон, който Маларме организира във вторник: Оскар Уайлд, У. Б. Йейтс, Щефан Георг, Пол Валери, младият Андре Жид и Марсел Пруст.

Приятелите на Дебюси и Маларме проявяват интерес към езотеричното, но се срещат и с хора, които са още по-запалени по тайнственото и загадъчното. Дебюси общува на практика с всички прочути личности от така нареченото френско „окултно възраждане“. Сред тях е маркиз Станислав де Гуайта, близък на Ема Калве, основал така наречения Кабалистичен орден на Розата и Кръста, както и Жюл Боа, друг известен сатанист, който освен на Ема Калве е приятел и на Макгрегър Мейдърс. Насърчаван от Жюл Боа, Мейдърс основава най-известното окултно общество в Британия от онова време, Ордена на Златната зора.

Измежду окултистите, с които се познава Дебюси, е и доктор Жерар Анкос, известен като Папюс^[26]: с този литературен псевдоним той издава книга за картите за гадаене таро, смятана и досега за една от най-меродавните. Освен че членува в множество езотерични ордени и общества, той е довереник на царя на Русия Николай и на царица Александра. Сред най-близките му съратници е човек, вече появявал се в нашето изследване — Жюл Доанел. През 1890 г. той става библиотекар в Каркасон и основава в Лангедок неокатарска църква, на която заедно с Папюс са епископи. Обявява се и за епископ гностик на Мирпоа, включващ енориите Монсегюр, Але и Рен Льошато.

Църквата на Доанел е осветена от един източен епископ, и то в парижкия дом на лейди Кейтнес, съпруга на лорд Джеймс Синклер, граф на Кейтнес. Тази църква явно е била поредната безобидна секта или култ, каквито има много в края на миналото столетие. По онова време обаче тя разбунва духовете на управниците. За Ватикана е подготвен специален доклад, в който се казва, че „катарството отново надига глава“. А папата анатемосва институцията на Доанел и войнствено я заклеймява като издънка на „някогашната албигойска ерес“.

Въпреки анатемата в средата на последното десетилетие от миналия век Доанел проявява завидна активност в енорията на Сониер, и то точно по времето, когато кюрето на Рен Льошато започва да трупа богатства. Твърде вероятно двамата се познават чрез Дебюси. Или чрез Ема Калве. Или чрез абат Анри Буде, кюре на Рен Лебен, най-добър приятел на Сониер и колега на Доанел от Дружеството за изкуство и наука в Каркасон.

Сред окултистите, с които Дебюси се сближава най-много, е Жозефен Пеладан, друг приятел на Папюс и както бихме могли да се досетим, любовник на Ема Калве. През 1889 г. Пеладан отива на поклонение в Светите места. Когато се връща, обявява, че е открил гроба на Исус, но не там, където всички смятат, че се намира той — в Църквата на Христовия гроб, а под джамията Ал Акса, където някога са били владенията на тамплиерите. Според един ентусиазиран поклонник на Пеладан неговото откритие е „толкова изумително, че в друго време би разтърсило из основи католическия свят“^[27]. И Пеладан, и неговите съратници обаче не пожелават да обяснят как човек може да открие и да докаже с такава сигурност къде точно се намира гробът на Исус, нито защо това откритие би трябвало да разтърси католическия свят — освен, разбира се, ако не е съдържало нещо много важно, противоречиво, дори сензационно. При всички положения Пеладан не дава повече подробности. Ала макар да е ревностен католик, той е убеден, че Исус е бил обикновен простосмъртен.

През 1890 г. Пеладан основава нов орден — Ордена на католическата Роза и Кръст, на тамплиерите и на Свещения Граал. За разлика от другите розенкройцерски институции от онова време орденът, кой знае защо, не е анатемосан от папата. Междувременно Пеладан проявява все по-голям интерес към изкуствата. Според него творецът трябва да е „рицар с броня, поел на символично търсене на Свещения Граал“. И в съответствие с това свое убеждение се впуска в истински естетически кръстоносен поход: всяка година урежда нашумелите по онова време изложби, известни като „Салона на Розата + Кръста“, чиято цел е „да подкопаят реализма, да преобразят вкуса на хората, говорещи романски езици, и да създадат идеалистична школа в изобразителното изкуство“. За тази цел доста теми и сюжети са заклеймени и отхвърлени като лишени от стойност, „дори и да са пресъздадени много добре, безупречно“. Списъкът на заклеймените теми и сюжети включва „прозаични“ картини на историческа, патриотична и военна тематика, платна на съвременна тема, портрети, пасторални сцени и „всички пейзажи освен онези, в които е следван стилът на Пусен“^[28].

Пеладан не се ограничава само с живописта. Обратното, опитва се да наложи естетическите си канони и в музиката и театъра. Създава своя трупа, играеща написани специално за случая пиеси на теми като Орфей, аргонавтите и Златното руно, „Мистерията на Розата и Кръста“ и „Мистерията на Свещения Граал“. Спектаклите обикновено са поставяни под покровителството на Клод Дебюси.

Сред другите съратници на Пеладан и Дебюси е и Морис Барес, който на младини е свързан заедно с Виктор Юго с кръжеца около „Кръста и Розата“. През 1912 г. той издава най-известния си роман „Вдъхновеният хълм“, който според мнозина съвременници е доста прозрачна алегория на Беранже Сониер и Рен Льошато. Безспорно има съвпадения, които са прекалено очебийни, та да са плод на случайността. Барес обаче не избира за място на действието Рен Льошато или някое друго селище в Лангедок. Обратното, „Вдъхновеният хълм“ е в Лотарингия и на него е разположено селце, някогашното средище за поклонение на Сион.

Жан Кокто

В случая с Жан Кокто ни се стори невероятно той да е оглавявал влиятелно тайно общество дори повече, отколкото Чарлс Ратклиф и Шарл Нодие. За тях обаче установихме, че са поддържали твърде интересни връзки с някои хора. Докато за Кокто не открихме почти нищо.

Дума да няма, Кокто произхожда от среди, близки до „коридорите на властта“: в семейството му има много политици, а чичо му е високопоставен дипломат. Ала най-малкото привидно Кокто се откъсва от тези среди: петнайсетгодишен напуска своя дом и се свързва с бохемата в Марсилия. През 1908 г. вече се налага като изявен творец. Едва навършил двайсет години, се сближава с Пруст, Жид и Морис Барес. Близък приятел е и на правнука на Виктор Юго Жан, заедно с когото се запалва по спиритуализма и окултизма. Бързо усвоява тайните на езотеризма, а херметизмът налага силен отпечатък не само върху творчеството, но и върху естетическите му възгледи изобщо. През 1912 г., ако не и по-рано, се сприятелява с Дебюси, когото споменава често, макар и между другото, в дневниците си. През 1926 г. рисува декорите за постановката на операта „Пелеас и Мелизанда“, понеже, както отбелязва един негов съвременник, „изгаря от желание веднъж завинаги да свърже името си с Клод Дебюси“.

В личния си живот Кокто, който освен другото по едно време става наркоман и има множество хомосексуални връзки, е доста хаотичен, с което си спечелва славата на луда глава, на безхарактерен и безотговорен човек. Всъщност обаче много държи на мнението на другите и въпреки безразборния си живот внимава да не си отреже пътя към хора с влияние и власт. Както сам е признавал, открай време мечтае за обществено признание, почести, уважение, дори да стане член на Френската академия. И прави всичко възможно мечтите му да се сбъднат. Поддържа приятелство със знаменитости като Жак Маритен и Андре Малро. Макар и да не се интересува особено от политика, през Втората световна война заклеймява правителството във Виши и явно подкрепя съпротивителното движение. През 1949 г. става член на Почетния легион. През 1958 г. е поканен от брата на Дьо Гол да произнесе реч за обстановката във Франция. Малко трудно ни е да си представим Кокто в тази роля, ала той явно я е играл често и е държал на нея.

Почти през целия си живот е поддържал връзки — кога близки, кога спорадични — с католиците роялисти. Често се среща с представители на старата аристокрация, включително с някои от приятелите и покровителите на Пруст. Същевременно обаче неговият католицизъм е твърде съмнителен, твърде неортодоксален и се доближава по-скоро до естетическа нагласа, отколкото до религиозна вяра. През втората половина на живота си посвещава много енергия на реставрирането на църкви — в това, изглежда, се долавя далечното влияние на Беранже Сониер. Но дори в това отношение набожността му буди подозрения: „Мислят ме за религиозен художник, понеже изографисах един параклис. Вечната мания на хората да слагат етикети!“^[29].

Подобно на Сониер, и Кокто вмества в религиозните си рисунки странни и многозначителни детайли. Някои от тях могат да бъдат видени във „Френската св. Богородица“ край Лестър Скуеър в Лондон. Църквата е построена през 1865 г. и освещаването й вероятно е свързано с масоните. През 1940 г. по време на най-ожесточените бомбардировки на английската столица сградата е сериозно повредена. Въпреки това си остава предпочитаният храм за французите емигранти от комитета „Свободна Франция“ на Дьо Гол и след войната е възстановена и изографисана от художници от цяла Франция. Сред тях е и Кокто, който през 1960 г., три години преди смъртта си, прави стенопис, изобразяващ Разпятието. То е представено по твърде странен начин. Слънцето е черно, а в долния десен ъгъл се вижда зловеща зелена фигура. Нарисуван е и римски войник с щит, върху който има силно стилизирана птица, символ на древноегипетския бог Хор. Сред скърбящите жени и стотниците, хвърлящи зарове, се забелязват двама мъже, безспорно наши съвременници: единият е самият Кокто, който многозначително се е обърнал с гръб към кръста. Най-смайващото е, че върху стенописа е нарисуван единствено долният край на кръста. Човекът върху разпятието се вижда само до коленете — лицето не е изобразено и е трудно да кажем кой точно е разпънат. В нозете му, точно до кръста, има огромна роза. Накъсо, стенописът е осеян с очебийни символи на Розата и Кръста, които, меко казано, са твърде странни за католическа църква.

Двамата Йоан XXIII

„Тайните досиета“, където е поместен списъкът на предполагаемите велики магистри на Сион, излизат през 1956 г. Кокто умира едва през 1963 г., тоест не е отбелязано кой го е наследил на този пост и кой би могъл да оглавява днес Братството на монасите от Сион. Но самият Кокто повдига още един твърде интересен въпрос.

Според „Документите на Братството“ до „отсичането на бряста“ през 1188 г. Сион и Орденът на тамплиерите имат един и същи велик магистър. Ако се вярва на сведенията, след 1188 г. Сион избира свой велик магистър — Жан дьо Жизор. След поемането на поста всеки велик магистър променя името си на Жан (Йоан), или, тъй като е имало и четири жени, Жана (Йоана). Така от 1188 г. до днес сред великите магистри на ордена откриваме множество Жановци и Жани. Те безспорно навеждат на мисълта за папство, свързвано в съответствие с традицията на езотеризма и херметизма с Йоан, в противовес на екзотеричното папство, свързвано с Петър.

Основният въпрос обаче е кой Йоан. Йоан Кръстител? Йоан Евангелистът, любимият ученик от Четвъртото евангелие? Йоан Богослов, авторът на Откровението? Явно е някой от тримата, защото през 1188 г. Жан дьо Жизор съвсем преднамерено взима името Йоан II. Кой тогава е Йоан I?

Какъвто и да е отговорът на този въпрос, в списъка на великите магистри на Сион Жан Кокто се появява като Йоан XXIII. През 1959 г., когато според сведенията Кокто още оглавява Сион, папа Пий XII умира и кардиналите избират за нов Понтифекс кардинала на Венеция Анджело Ронкали. Всеки ръкоположен папа си избира име и кардинал Ронкали всява, и то с основание, голям смут, когато се спира на името Йоан XXIII. На първо място, името „Йоан“ е анатемосано, след като в началото на XV в. е използвано от един антипапа. Още повече че вече е имало Йоан XXIII — антипапа, оттеглил се от понтификата през 1415 г. и бил преди това — един твърде интересен факт! — епископ на Але. С други думи, кардинал Ронкали е постъпил най-малкото странно, като е приел същото име.

През 1976 г. в Италия излиза загадъчна книга, преведена малко след това на френски. Озаглавена е „Пророчествата на папа Йоан ХХIII“ и съдържа мъгляви пророчески стихове в проза, писани според съставителите от папата, който е починал преди тринайсет години — през 1963 г., същата година, когато умира и Кокто. Като цяло „пророчествата“ са доста неясни и трудно могат да бъдат разтълкувани. Не е доказано и че наистина принадлежат на Йоан XXIII. В предговора обаче се твърди, че са негово дело. Твърди се и още нещо: че Йоан ХХIII тайно е членувал в Розата и Кръста и че се е сближил с ордена, докато през 1935 г. е бил папски нунций в Турция.

Излишно е да казваме, че подобно твърдение звучи невероятно. То няма как да бъде доказано, не открихме факти, които да го подкрепят. Но защо някой е седнал да твърди подобно нещо?

Може ли все пак да е вярно? Дали в него има зрънце истина? Според историческите сведения през 1188 г. Братството на монасите от Сион е приело и второ име — Розата и Кръстът Веритас. Ако папа Йоан наистина е свързан с Розата и Кръста и ако тази организация е Братството на Сион, изводът е изключително интересен. Излиза, че след като е избран за папа, кардинал Ронкали е взел името на своя велик магистър, така че по някаква символична причина Йоан ХХIII да оглавява и Сион, и папската институция.

Ако това не отговаря на истината, съвпадението е наистина невероятно. Няма начин списъкът в „Документите на Братството“ да е бил скалъпен така, че да се получи подобно съвпадение: той да завършва с велик магистър на име Йоан ХХIII и в същото време на престола на св. Петър да седи човек пак с това име. Списъкът с великите магистри на Сион е съставен и получен в Националната библиотека в Париж най-късно през 1956 г., три години, преди Йоан ХХIII да стане папа.

Установихме още едно смайващо съвпадение. През XII в. един ирландски монах на име Малахия написва пророчества като тези на Нострадамус. По една случайност мнозина високопоставени римокатолици, включително и сегашният папа Йоан-Павел II, ценят високо тези пророчества. Наред с другото Малахия предрича кой през вековете ще заема престола на св. Петър. За всеки папа дава описание, състоящо се от една-две думи. За Йоан ХХIII пише, че ще е „пастир и кормчия“^[30]. Знаем, че официалното обръщение към великите магистри на Сион на старофренски е „nautonnier“, тоест кормчия.

Каквато и да е истината зад тези странни съвпадения, няма съмнение, че тъкмо на папа Йоан XXIII дължим в най-голяма степен обновлението на римокатолическата църква, че именно той, както са отбелязвали мнозина, я въвежда в XX век. Това е постигнато главно с реформите, одобрени от Втория ватикански събор, свикан от Йоан ХХIII. Същевременно обаче той е в дъното и на други промени. Йоан ХХIII например преразглежда отношението на църквата към франкмасонството, нарушава назадничавата традиция, преобладавала цели две столетия, и обявява, че католикът може да бъде и масон. През юни 1960 г. пише и едно важно апостолско писмо^[31], в което говори по-конкретно за „безценната Христова кръв“. Никой дотогава не й е придавал такова значение. В посланието се набляга на страданията на Исус като човек и се подчертава, че човечеството е било спасено именно с тази пролята кръв. В писмото на папа Йоан ХХIII Страстите Господни и неговата кръв придобиват по-значими измерения, отколкото Възкресението и дори самото Разпятие.

Онова, което можем да прочетем между редовете на посланието, е от огромна важност. Както отбелязва един изследовател, то променя из основи християнската вяра. Ако човечеството е получило избавление чрез проливането на Христовата кръв, излиза, че смъртта и възкръсването на Исус са нещо второстепенно, да не кажем излишно. Не е било необходимо Исус да умира върху кръста, за да укрепи вярата.