Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (13) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Какво ли подминавахме? Или може би знаехме какво търсим, но не и къде да го търсим? Или пък имаше нещо, което непрекъснато ни бе пред очите, но ние по една или друга причина просто не го забелязвахме? Доколкото бяхме в състояние да преценим, не бяхме подминали нито един факт, нито едно сведение, потвърдено от официалната историография. Ами ако имаше нещо, останало извън обсега на документираната история и конкретните факти, към които се придържахме?

Безспорно съществуваше една тема, която като с червена нишка пронизваше цялото ни проучване, която непрекъснато и упорито изникваше и сякаш ни преследваше: темата за твърде любопитния и тайнствен предмет, известен като Свещения Граал. Според съвременници на катарите например мнозина са смятали, че тъкмо хората, изповядващи тази ерес, притежават Граала. В други предания се разказва, че и рицарите тамплиери са негови пазители. Първите рицарски романи за Граала се появяват в двора на графа на Шампания, активно участвал в създаването на Ордена на тамплиерите. Когато тамплиерите са подложени на гонения, в официалните протоколи на Светата инквизиция е записано, че причудливите глави, пред които рицарите се прекланят, притежават много от чудодейните свойства, приписвани на Граала: например те предпазват от беди и правят земята плодородна.

Натъквахме се на Граала и в множество други случаи. За него например се споменава във връзка с окултните общества на Жозефен Пеладан и Клод Дебюси от края на миналия век. Или с Годфрид Булонски, който според средновековните легенди и фолклор е потомък на Лоенгрин, Лебедовия рицар, а в рицарските романи Лоенгрин пък е син на Парсифал, неизменен герой на първите предания за Граала. И още нещо, Вилхелм Гелонски — владетел на средновековно княжество в Южна Франция по времето на Карл Велики, е главен герой в един роман в стихове на Волфрам фон Ешенбах, най-известния автор на рицарски романи за Граала. В творбата се споменава, че по един или друг начин Вилхелм е свързан с тайнственото „семейство на Граала“.

Дали присъствието на Граала в нашето и в подобни проучвания бе чисто съвпадение и случайност? Или имаше някаква нишка — незабележима, ала осезаема, която по някакъв наглед невероятен начин свързваше темата на нашето изследване с Граала, каквото и да представлява той? Тук се натъкнахме на един доста мъчен въпрос: дали Граалът не е нещо повече от чиста измислица? Дали е съществувал реално в една или друга форма? Или не символизира някакъв конкретен предмет?

Въпросът безспорно си бе, меко казано, костелив орех. Имаше опасност да се отклоним твърде много, да навлезем в сферата на безплодното умуване. Но ако не друго, той насочи вниманието ни към самите рицарски романи, посветени на Свещения Граал, които, от своя страна, ни изправиха пред множество озадачаващи загадки, безспорно засягащи основната тема на нашето проучване.

По принцип се смята, че Свещеният Граал е свързан с Исус. Според някои предания това е чашата, от която Исус и апостолите са пили на Тайната вечеря. Според други в този съсъд Йосиф Ариматейски е събрал кръвта на Исус, докато той е бил на кръста. А според трети е служил и за едното, и за другото. Но ако Граалът наистина е свързан толкова тясно с Христос, ако той наистина съществува, защо цели десет столетия не се споменава никъде за него? Къде е бил през всичкото това време? Защо за него не се разказва в по-ранната литература, предания и фолклор? Защо нещо, толкова важно и съществено за християнството, сякаш изчезва вдън земята?

И — още по-любопитно — защо за него най-сетне започва да се говори в точно определен момент: в разгара на кръстоносните походи? Просто съвпадение ли е, че този тайнствен предмет, който сякаш не е съществувал цели хиляда години, отново изниква тъкмо когато Франкското кралство в Йерусалим изживява своя разцвет, когато тамплиерите са най-силни и катарите стават толкова влиятелни, че застрашават да изместят римокатолическата църква? Наистина ли се касае просто за стечение на обстоятелствата? Или между отделните факти има някаква връзка?

Притиснати от тези въпроси, се видяхме принудени да се заемем с рицарските романи, посветени на Свещения Граал. Едва след като се запознаехме по-подробно с тези „измислици“, можехме да се надяваме да установим дали тяхното присъствие в изследването ни е плод на случайност, или е закономерно, част е от някакъв модел от изключително значение.

Легендата за Свещения Граал

Повечето учени от нашето столетие са единодушни в становището, че в основата си преданията за Свещения Граал са езически и са свързани с обредите около смяната на годишните времена, около смъртта и повторното раждане на годината. В първоначалната си форма те явно идват от култа към растителността, който се доближава, а може би и произлиза от култовете към Тамуз, Атис, Адонис и Озирис, разпространени в Предна Азия. И в ирландската, и в уелската митология често се говори за смъртта, прераждането и обновлението, както и за подобните на тях процеси в земята: безплодието и плодородието. На тази тема е посветен и романът в стихове „Сър Гауейн и Зеленият рицар“, написан от неизвестен автор през XIV в. А в келтските легенди с общо заглавие „Мабиногион“, датиращи горе-долу от същата епоха, както рицарските романи за Свещения Граал, но явно осланящи се на много по-стари източници, се споменава някакъв тайнствен „казан на прераждането“, в който, ако хвърлиш привечер някой мъртъв воин, на другия ден той оживява. Казанът често е свързван с великана Бран, който освен него притежава и поднос: само да ти се прияде нещо, и то моментално се появява върху подноса, чудодейно свойство, понякога приписвано и на Граала. Според преданието в края на живота си Бран е обезглавен и главата му е отнесена за талисман в Лондон. Там тя вършела какви ли не чудеса: не само осигурявала плодородие, ала и с някаква тайнствена сила отблъсквала нашествениците.

Много от тези теми откриваме след време и в рицарските романи за Свещения Граал. Бран с неговия казан и поднос безспорно е оказал влияние върху представите за Граала, а главата на великана има същата чудодейна сила не само като Граала, но и като главите, пред които според протоколите на Инквизицията се прекланят тамплиерите.

Редица учени, от Джеймс Фрейзър в неговата „Златна клонка“ до съвременните историци, са изследвали най-подробно езическия корен на преданията за Граала. Ала през втората половина на XII в. този езически характер претърпява странна и изключително важна метаморфоза. По причини, неизяснени от учените, Граалът започва да се свързва главно и единствено с християнството, и то с една негова твърде неортодоксална форма, и най-вече с Исус. Тук явно става дума за нещо повече от обичайно сливане на езическия култ с християнската вяра.

Като реликва, свързвана по някакъв тайнствен начин с Исус, Граалът става основна тема на огромен брой рицарски романи и дълги поеми, които дори днес разпалват въображението. Въпреки неодобрението на църквата близо век този жанр в средновековната литература изживява небивал разцвет и също се превръща в нещо като култ, просъществувал — един твърде любопитен факт! — почти колкото Ордена на тамплиерите в периода, след като през 1188 г. той се отделя от Братството на монасите от Сион. Сетне, когато през 1291 г. Светите земи са превзети от мюсюлманите, а между 1307 и 1314 г. тамплиерите са подложени на гонения, рицарските романи за Граала също изчезват от историческата сцена — най-малкото за два века. През 1470 г. Томас Малори отново се обръща към темата и й посвещава прочутия си роман „Смъртта на Артур“, след което тя неизменно присъства в западноевропейската култура. Интерес към нея проявяват не само писателите. Съществуват множество документални доказателства, че някои от водачите на националсоциалистите в Германия са вярвали в реалното съществуване на Граала, а по време на Втората световна война в Южна Франция са правени археологически разкопки, при които явно е търсен тайнственият предмет^[1].

По времето на Малори на Граала вече са приписвани горе-долу същите свойства, които свързваме с него и днес. Още тогава се смята, че от него Исус и апостолите са пили на Тайната вечеря, а сетне Йосиф Ариматейски е събирал кръвта на Спасителя. Според някои сведения Йосиф Ариматейски е занесъл чашата в Англия, по-точно в Гластънбъри. Според други Мария Магдалина идва с Граала във Франция. Съществуват предания от IV в., според които Мария Магдалина бяга от Светите земи и идва с кораб в Марсилия, където и досега светите й мощи са почитани. Средновековните легенди гласят, че тя донася със себе си в Марсилия и Свещения Граал. През XV в. на тази легенда явно се е гледало съвсем сериозно, защото хора като Рене Анжуйски събират „чаши Граал“.

В по-старите предания обаче се подчертава, че Магдалина идва във Франция с Граала, а не с чаша, тоест едва по-късно Граалът е оприличаван на чаша. Малори повтаря това сравнение, което оттогава се смята за азбучна истина. Той обаче борави твърде свободно с оригиналните източници, където Граалът е много повече от обикновена чаша, а неговите вълшебни свойства са значително по-важни, отколкото качествата, които му приписват рицарите и които Малори възхвалява.

Според повечето учени първият рицарски роман за Граала е написан в края на XII в., вероятно през 1188 г. — съдбовната година, когато Йерусалим е превзет от мюсюлманите, а Орденът на тамплиерите се отделя от Братството на монасите от Сион — и е онасловен „Роман за Парсифал“, или „Сказание за Граала“. Негов автор е Кретиен дьо Троа, който е свързан, макар и да не е уточнено като какъв, с двора на графа на Шампания.

За живота на Кретиен не се знае почти нищо. Известно е само, че е имал някакви отношения с двореца в Шампания, и то от множеството творби, които Кретиен пише преди рицарския си роман и които посвещава на Мари, графиня на Шампания. Благодарение на тези свои произведения все с рицарска тематика, едно от които е за Ланселот, без обаче в него да се споменава за Граала, през 80-те години на XII в. Кретиен дьо Троа си спечелва огромна известност. Би могло да се очаква, че ще продължи да пише творби в този дух, към края на живота си обаче той се обръща към нова, неизвестна дотогава тема — така в западноевропейската култура и съзнание се появява Свещеният Граал такъв, какъвто го знаем днес.

Кретиен дьо Троа посвещава своя роман за Граала не на Мари, графиня на Шампания, а на Филип Елзаски, граф на Фландрия^[2]. В началото на творбата той пояснява, че я е написал по изричната молба на Филип, от когото за пръв път чува историята. Самият роман се превръща в нещо като модел, като прототип за създадените по-късно произведения, посветени на Граала. Главният герой — Парсифал, е описан като „син на вдовица“. Тази характеристика е твърде показателна и любопитна. Тя битува отдавна в някои дуалистични и гностични ереси, които използват същото определение било за своите пророци, било за самия Исус. По-късно е една от любимите теми на франкмасонството.

Парсифал оставя майка си и поема на път, за да стане рицар. По време на странстванията си среща един загадъчен герой — Краля на рибарите, който го подслонява за през нощта в замъка си. Същата вечер се появява Свещеният Граал. Нито тук, нито по-нататък в романа той не е свързван с Исус. Всъщност читателят научава твърде малко за него. Авторът не посочва дори какво представлява той. Споменава само, че го донася една девойка, че е златен и е украсен със скъпоценни камъни. Парсифал не знае, че от него се очаква да попита какъв е този тайнствен предмет и по-точно да зададе въпроса: „Кой е обслужван с него?“ Самият въпрос е доста мъгляв. Ако Граалът представлява някакъв съсъд или поднос, въпросът би могъл да означава „Кой може да яде от него?“ Въпросът обаче може и да се перифразира: „На кого служиш (в смисъла, който рицарите влагат в думата), като поднасяш Граала?“ Каквото и да е значението на въпроса, Парсифал пропуска да го зададе и когато се събужда на другата сутрин, в замъка няма никого. Както разбира след време, е навлякъл с немарливостта си ужасни беди на владението. Пак подир време научава, че и той е от „семейството на Граала“ и тайнственият Крал на рибарите, „закрилян“ от Граала, му е чичо. На това място Парсифал прави любопитно признание: заявява, че след злочестините заради Граала е престанал да обича Бога и да вярва в него.

Романът на Кретиен дьо Троа е още по-озадачаващ с това, че е незавършен. Писателят умира някъде през 1188 г. и е твърде възможно просто да не е успял да напише края на творбата си, ала и да я е завършил, не се е запазил нито един екземпляр. Дори и някога да е съществувал ръкопис, през 1188 г. в Троа избухва голям пожар, който може би го е унищожил. Тук не е мястото да правим излишни догадки, но според някои учени е твърде подозрително, че Кретиен дьо Троа умира същата година, когато е избухнал и пожарът.

При всички положения вариантът на преданието за Граала, който е оставил Кретиен дьо Троа, е важен не толкова сам по себе си, а по-скоро като модел за подражание. През следващото половин столетие темата, пресъздадена в роман в двора на Троа, плъзва като горски пожар из цяла Западна Европа. Същевременно обаче днешните литературоведи са единодушни, че написаните по-късно рицарски романи за Граала не се осланят изцяло на творбата на Кретиен дьо Троа и че авторите им са черпили поне още от един източник, вероятно съществувал и преди романа на писателя от Шампания: в тях преданието за Граала е свързвано много по-тясно с крал Артур, който във версията на Кретиен е второстепенен герой, а също и с Исус.

Три от тези по-късни романи се оказаха особено интересни и показателни за нас. Първият — „Роман за историята на Свещения Граал“, е написан от Робер дьо Борон някъде през последното десетилетие на XII в. Основателно или не, именно на Дьо Борон се приписва заслугата, че е превърнал Граала в чисто християнски символ. Самият писател заявява, че е черпил от по-ранен източник, различен от този на Кретиен дьо Троа. Когато говори за своя роман в стихове и по-конкретно за християнския характер на Граала, той намеква за някаква „велика книга“, чиито тайни са му били разкрити^[3].

Ето защо не е сигурно дали именно Робер дьо Борон или някой преди него е свързал Граала с християнството. Повечето днешни изследователи са по-склонни да приемат второто предположение. Безспорно е обаче, че тъкмо Дьо Борон описва в роман тази връзка. В творбата му за пръв път се говори, че Граалът е чашата, използвана на Тайната вечеря. Сетне тя попада у Йосиф Ариматейски, който след свалянето на Исус от кръста я пълни с кръвта на Спасителя — точно тази свещена кръв придава на Граала чудодейни свойства. По-нататък Робер дьо Борон разказва, че след Разпятието на Исус чашата остава у семейството на Йосиф, и описва премеждията именно на това семейство. В романа му Галахад е представен като син на Йосиф Ариматейски, а зетят на Йосиф — Бронс, занася Граала в Англия и става Крал на рибарите. Както и в романа на Кретиен дьо Троа, Парсифал е „син на вдовица“, но и внук на Краля на рибарите.

Както се убеждаваме, версията на Робер дьо Борон се различава в много отношения от творбата на Кретиен дьо Троа. И в двете произведения Парсифал е „син на вдовица“, но при Дьо Борон той е внук, а не племенник на Краля на рибарите, тоест, свързан е по-пряко със „семейството на Граала“. Кретиен дьо Троа не дава точна хронология, само споменава, че действието се развива по времето на Артур, а Робер дьо Борон е съвсем конкретен — за него премеждията с Граала се разиграват в Англия, и то през епохата не на Артур, а на Йосиф Ариматейски.

Има още един рицарски роман за Граала, твърде сходен с творбата на Робер дьо Борон. Авторът му сякаш се осланя на същите източници, но тълкува почерпения от тях сюжет съвсем различно и по определено по-интересен начин. Този роман е известен като „Перлесфаус“ и е написан горе-долу по същото време, както произведението на Дьо Борон — някъде между 1190 и 1212 г., от човек, който в разрез с тогавашната традиция предпочита да остане анонимен, нещо твърде странно, като знаем с какви почести са се ползвали писателите от онази епоха. Може би е дал някакъв обет като член на монашески или монашеско-рицарски орден, където съчиняването на подобни романи се е смятало за светотатство. И наистина, има множество писмени сведения, че случаят е точно такъв. Според най-малко един съвременен литературовед авторът на „Перлесфаус“ е тамплиер^[4], предположение, потвърждавано от някои факти. Знае се например, че Тевтонският орден е насърчавал и възнаграждавал анонимните поети сред своите членове, практика, вероятно въведена от тамплиерите. И още нещо, в своето произведение авторът на „Перлесфаус“ показва невероятни познания по бойно изкуство, като се почне от бронята и оръжията и се стигне до стратегията, тактиката и начините, по които може да бъде ранен човек. От подробното описание на раните например съдим, че писателят има личен опит на бойното поле, ето защо, за разлика от другите автори на рицарски романи, не идеализира полесраженията и ги пресъздава пределно реалистично.

Дори и да не е написан от тамплиер, „Перлесфаус“ ни дава доста основания да свързваме тамплиерите с Граала. Макар и неназован по име, орденът безспорно присъства в романа. По време на странстванията си Парсифал случайно вижда по пътя един замък. Граалът не е там, в него обаче живее община на „посветени“, които явно знаят за съществуването му. Парсифал е посрещнат от двама „магистри“: с едно плясване на ръце те повикват при себе си още трийсет и трима мъже. „Бяха в бели одежди само с един червен кръст върху гърдите, всичките бяха горе-долу на еднаква възраст.“^[5] Един от загадъчните „магистри“ заявява, че е виждал с очите си Граала, привилегия, каквато имат малцина призвани. Мъжът казва още и че знае какво е потеклото на Парсифал.

Както в романите на Кретиен дьо Троа и Робер дьо Борон, и в „Перлесфаус“ се поставя огромно ударение върху произхода. На много места потеклото на Парсифал е определяно като „най-свято“. Веднъж авторът пише без заобикалки, че героят му е „потомък на Йосиф Ариматейски“, „че Йосиф е вуйчо на майка му и седем години е бил войник при Пилат“^[6].

Но действието в „Перлесфаус“ не се развива по времето на Йосиф. Обратното, както във версията на Кретиен дьо Троа всички случки се разиграват във времето на Артур. Хронологията се обърква още повече от факта, че в творбата Светите места вече са превзети от „неверниците“, което, както знаем, става две столетия след Артур. Явно тук Светите места — това е Камелот.

В много по-голяма степен от романите на Кретиен дьо Троа и Робер дьо Борон „Перлесфаус“ е с магически характер. Освен познания в областта на бойното изкуство анонимният автор показва и твърде изненадващи за онова време познания във викането на духове и заклинанията. В книгата му има и доста препратки към алхимията — в нея например се говори за „двамина, направени от мед чрез изкуството на некромантията“^[7]. Някои от вълшебствата и алхимичните опити напомнят за тайнствеността, с която са обгърнати тамплиерите. Единият от „магистрите“ в приличната на ордена на тамплиерите община, където всички са облечени в бяло, казва на Парсифал: „Съществуват главите, запечатани в злато, както и главите, запечатани в сребро, а също телата, на които са принадлежали тези глави; заповядвам ти да повикаш главите и на Краля, и на Кралицата.“^[8]

„Перлесфаус“ изобилства с препратки не само към магьосничеството, но и с пасажи, белязани с еретически и езически дух. И тук Парсифал е определян с думи, характерни за дуалистите — като „син на вдовица“. Споменава се за някакъв свещен ритуал, при който в жертва е принасян цар, нещо твърде странно за наглед християнско произведение, както и за деца, които биват изпичани и изяждани, престъпление, в което тамплиерите непрекъснато са обвинявани. На едно място е описан доста необичаен обред, също понякога споменаван в протоколите на процесите срещу тамплиерите. Край червен кръст, издигнат насред гората, хрътки разкъсват приказно красиво бяло животно. Докато Парсифал наблюдава, идват рицар и девойка, които събират в златни съсъди парчетата, останали от животното, и след като целуват кръста, изчезват сред дърветата. Сетне и Парсифал пада на колене и целува кръста:

И от кръста, от мястото долови сладостно ухание, каквото не бе усещал дотогава. Огледа се и видя, че от гората пеша идват двама свещеници. Единият му викна:

— Рицарю! Господарю! Махни се от кръста, нямаш право дори да припарваш до него!

Парсифал се дръпна, а свещеникът коленичи пред кръста и почна да му се кланя, и го целуна безчет пъти, и бе най-честитият човек на тая земя. Сетне се приближи и другият свещеник, който носеше дебела тояга, и махна силом първия свещеник, и заудря кръста с тоягата където му падне, и се разрида горчиво.

Смаян от дън душа, Парсифал го гледа, гледа, па му рече:

— Ти май не си свещеник! Защо се посрамваш така?

А онзи му отвърна:

— Господарю, не е твоя работа какво вършим, пък и не бива да знаеш, че ни има.

Да не беше свещеник, Парсифал щеше да му даде да разбере, но не искаше да му сторва никакво зло.^[9]

Подобно светотатство с кръста извиква определени асоциации с обвиненията, отправяни към тамплиерите. Но не само към тях. То може би е отглас и от учението на дуалистите или гностиците, а защо не и на катарите, които също отричат кръста.

В „Перлесфаус“ тази смесица от дуалистични и гностични представи в известен смисъл се разпростира и върху самия Граал. При Кретиен дьо Троа Граалът е някакъв неопределен предмет от злато, инкрустирано със скъпоценни камъни. Робер дьо Борон уточнява, че това е чашата от Тайната вечеря, в която по-късно е била събрана Христовата кръв. Ето че в „Перлесфаус“ Граалът придобива твърде необичайни и многозначителни измерения: на едно място някакъв свещеник предупреждава сър Гауейн „в никой случай да не разкрива тайните на Спасителя, понеже който е посветен в тях, няма правото да ги разгласява“^[10]. Тоест в Граала е заложена някаква тайна, която е свързана с Христос и в която са посветени малцина.

Когато най-сетне Гауейн зърва все пак Граала, „му се стори, че насред Граала е съгледал дете… той вдигна взор и подир туй му се привидя, че Граалът целият е от кръв и плът, а после като че съзря Крал с корона, разпнат на кръст“^[11]. След известно време Граалът „се появи на освещаването на литургията, и то по пет различни начина, които никой не бива да издава, понеже тайнството на помазването е само за оногова, когото е посочил Господ. Крал Артур бе видял всички промени — накрая се появи потир.“^[12]

Накъсо, в „Перлесфаус“ Граалът приема различни въплъщения или образи. Най-напред той е коронован цар, разпнат на кръста. Сетне — дете. После мъж с трънен венец и разкървавено чело, нозе, длани и хълбоци^[13]. Четвъртото превъплъщение не е уточнено, петото е потир. Всяка промяна във вида на Граала е съпровождана от благоухание и силна светлина.

С други думи, от „Перлесфаус“ излиза, че Граалът е няколко неща едновременно или нещо, което може да бъде тълкувано на няколко различни равнища. На битово ниво той явно е някакъв предмет: чаша, бокал или потир. В метафоричен смисъл е родословие или определени представители на това родословие. Съвсем очевидно Граалът е и някакво изживяване — например просветление, така както го разбират гностиците и както го почитат катарите и другите дуалистични секти от онова време.

Историята, както я е разказал Волфрам фон Ешенбах

От всички рицарски романи, посветени на Граала, най-прочут и най-стойностен като художествено произведение е „Парсифал“, писан някъде между 1105 и 1216 г. Негов автор е рицарят от Бавария Волфрам фон Ешенбах. В началото смятахме, че като баварец той вероятно се е отдалечил от темата и творбата му не е такъв сигурен източник на информация, както множеството други произведения със същия сюжет. Много скоро обаче се убедихме, че ако има някой, който да е наясно с Граала, то това е тъкмо Ешенбах.

Още в началото писателят заявява дръзко, че версията на Кретиен дьо Троа е погрешна, докато неговата е точна, понеже той е черпил информация от „посветени“ — от Киот Провански, който от своя страна я е получил от някой си Флегетанис. Струва си да цитираме дословно Волфрам фон Ешенбах:

Греши много онзи, който ме е питал досега за Граала и ми се е сърдил, задето не му казвам нищо. Киот ме помоли да не отварям дума за него, понеже Приключението му наредило да не го издава на никого, докато то, Приключението, не дадяло знак, и тогава, разбира се, трябвало да бъде разказано. Прочутият учител Киот намерил първото описание на Приключението в Толедо, сред купчина забравени езически ръкописи. Наложило се най-напред да усвои азбуката, ала без изкуството на черната магия…

Езичникът Флегетанис се прославил със своите знания. Самоукият учен бил потомък на Соломон, роден в семейство на израилтяни, докато покръстването не се превърнало в наш щит срещу огъня Пъклен. Тъкмо той преразказал приключенията с Граала. По бащина линия Флегетанис бил от езичниците, които се прекланят пред телеца… Та езичникът Флегетанис знаел как залязват звездите и сетне изгряват отново… Човешката участ зависи от пътя, който изминават звездите. Езичникът Флегетанис виждал с очите си в съзвездията неща, които се свенял да каже, скрити тайни. Според думите му имало нещо, наречено Граал, чието име той видял изписано ясно в съзвездията. На земята го оставили ангелите.

Оттам насетне който е покръстен, има задачата да го пази, и то с такава благочестива дисциплина, че все благородници са призвани да служат на Граала. Ето как е описал Флегетанис тези неща. Мъдрият учител Киот се заел да издири тази история в латинските книги и да види има ли народ, призван да пречисти Граала и да се грижи за него. Изчел хрониките на всички земи: на Британия, на Франция и Ирландия, и накрая открил историята в Анжу. Там той прочел истинската история на Мазадан, там бил написан точният разказ за цялото му семейство.^[14]

От множеството въпроси, които поражда този цитат, е важно да наблегнем поне на четири. Първо, в историята за Граала се появява семейството на някакъв човек — Мазадан. Второ, владетелите на Анжу придобиват решаващо значение. Трето, от пасажа излиза, че в първоначалния си вид преданието е дошло в Западна Европа през Пиренеите, от мюсюлманска Испания, едно твърде правдоподобно твърдение, понеже знаем, че Толедо се е славел като средище на езотеризма, и юдейски, и мюсюлмански. Ала най-изненадващото в цитирания откъс е, че както обяснява Волфрам, преданието за Граала е с юдейски произход. Защо, след като Граалът е обгърнат с такава страховита за християните загадка, тайната му е предавана от посветени в нея юдеи? Как да си обясним, че писатели юдеи са имали достъп до определено християнски материали, за които никой в християнския свят дори не подозира?

Учените дълго време спорят разпалено дали Киот и Флегетанис са реално съществували хора или са измислени герои. Докато проучвахме историята на тамплиерите, открихме безспорни доказателства кой всъщност е Киот — това е Гиот Провански, трубадур, монах и изразител на възгледите на тамплиерите, който наистина е живял в Прованс и е писал любовни песни, нападки срещу римокатолическата църква, творби в прослава на своя орден и сатирични стихове. През 1184 г. посещава Майнц в днешна Германия по случай рицарския фестивал, организиран на Петдесетница, на който Фридрих Барбароса, император на Свещената римска империя, обявява синовете си за рицари. На церемонията естествено са поканени поети и трубадури от целия християнски свят. Като рицар на Свещената римска империя Волфрам сигурно също е присъствал и вероятно се е запознал с Гиот. По онова време учените не са чак толкова много. Те неминуемо са се търсели, събирали са се, опознавали са се един друг. Гиот сигурно е открил у Волфрам фон Ешенбах сродна душа и му е поверил, разбира се, в символична форма, някои неща, които е знаел. И след като Гиот разрешава Киот да бъде смятан за реално съществуващ човек, не е изключено да е имало и човек на име Флегетанис. В противен случай Волфрам и Гиот явно са преследвали определена цел с измислянето на подобен герой, и то с такова потекло и родословие.

Освен че разказва на Волфрам за Граала, Гиот може би му предава и изострения си интерес към тамплиерите. При всички положения е доказано, че писателят е проявявал такъв интерес. Подобно на Гиот дори отива на поклонение в Светите места, където има възможност да наблюдава с очите си тамплиерите по време на бойни действия. В „Парсифал“ той подчертава, че тъкмо те са пазители на Граала и на семейството на Граала. Твърде вероятно е, разбира се, отново да се натъкваме на объркана хронология, на развихрено творческо въображение и куртоазен анахронизъм, каквито наблюдаваме в някои от другите рицарски романи за Граала. Волфрам фон Ешенбах обаче е много по-внимателен в тези неща в сравнение с останалите писатели от онова време. Освен това в „Перлесфаус“ се говори съвсем открито за тамплиерите. Възможно ли е авторът на „Перлесфаус“ и Ешенбах да са допуснали едни и същи грешки? Възможно е естествено. Има обаче и втора вероятност: зад упоритото свързване на тамплиерите с Граала да се крие и друго. Щом тамплиерите пазят Граала, значи той е съществувал не само по времето на Артур, но и през кръстоносните походи, когато са писани рицарските романи. Като включват в произведенията си и тамплиерите, Ешенбах и авторът на „Перлесфаус“ може би намекват, че Граалът е свързан не само с миналото, но продължава да има значение и за тях.

С други думи, обстоятелствата, при които Волфрам фон Ешенбах пише романа си в стихове, са не по-малко важни от самата творба. Всъщност ролята на тамплиерите, както и самоличността на Киот и Флегетанис, са от решаващо значение и може би тъкмо в тях е ключът към цялата загадка около Граала. За жалост самият текст на „Парсифал“ не съдържа отговорите на тези въпроси, затова пък поставя много други.

Първо, Волфрам фон Ешенбах не само твърди, че за разлика от версията за Граала, предложена от Кретиен дьо Троа, неговата е точна и достоверна. Той настоява и че разказът на Дьо Троа е чиста измислица, докато неговият е образец за „документ за посветени“. С други думи, подчертава недвусмислено, че загадката на Граала съдържа нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед. В романа си в стихове той непрекъснато намеква, че това не е просто предмет, обгърнат със случайни мистификации и небивалици, че чрез него е скрито нещо от огромно значение. Отново и отново Ешенбах приканва читателя да чете между редовете на текста, осеян с многозначителни намеци. Същевременно обаче неуморно повтаря колко важно е да се пази тайната: „Никой не е в състояние да извоюва Граала, освен ако не е известен горе на Небесата и не бъде призован по име при Граала.“^[15] И „за Граала знаят само онези, които са призовани по име… да се присъединят към приобщените към него“^[16].

Волфрам фон Ешенбах е и точен, и мъгляв, докато говори за Граала. Когато той се появява за пръв път по време на престоя на Парсифал в замъка на Краля на рибарите, писателят не уточнява за какво точно става дума. Описанието обаче донякъде е сходно с неясното описание, дадено от Кретиен дьо Троа:

Тя (Кралицата от семейството на Граала) бе облечена с дреха от арабска свила. Върху тъмнозелен поднос носеше Съвършенството на Рая ведно с короната и корена. Тъкмо това бе така нареченият Граал, превъзхождащ по съвършенство всичко на тоя свят. Името й беше Репанс дьо Шоа и Граалът й бе позволил да го носи. Такава е неговата природа: който го съхранява, трябва да се е опазил чист и да е чужд на лъжата.^[17]

Наред с другото тук Граалът наподобява и нещо като вълшебен рог на изобилието.

По заповед сто кавалери отчупиха с бели кърпи от хляба пред Граала и с почит се дръпнаха едновременно назад, подир което се разделиха и разнесоха хляба по всички маси. Казаха ми, аз пък казвам на вас — понеже се заклехте вие, а не аз, та ако ви измамя, лъжци сме всички ние, — че протегнеше ли някой ръка, намираше пред Граала каквото му се приядеше: топла храна и студена храна, стари ястия и нови ястия, месо дивечово и от домашни животни. „Къде се е чуло и видяло такова нещо!“, ще рекат мнозина измежду вас. И няма да са прави в гнева си, понеже Граалът бе плодът благословен, предоставяше всичката благодат на света и неговите наслади нямат равни освен с насладите на царството Небесно, каквото са ни го описвали.^[18]

Всичко това звучи донякъде делнично, дори прозаично и Граалът тук е представен като нещо твърде обичайно. Ала по-нататък, когато за него говори чичото на Парсифал — отшелникът, Граалът определено придобива по-голяма мощ. След пространен увод, наситен с откровено гностични идеи, отшелникът описва Граала по следния начин:

Знам добре, че мнозина храбри рицари живеят при Граала в Мюнзалваше. Тръгнат ли нанякъде с конете си, което правят често, значи са поели да търсят приключения. Те, тези тамплиери, го вършат заради греховете си, независимо дали ще претърпят поражение или ще удържат победа. Доста са доблестните мъже, които живеят там, и аз ще ти кажа как се изхранват: от един камък от най-чиста порода. Ако не знаеш за него, ей сега ще чуеш името му. Казва се lapsit exillis. От силата на този камък фениксът се превръща в пепел, ала сетне от пепелта отново възкръсва. Така фениксът се топи, перата му променят цвета си, после обаче са все така ярки и красиви, както преди. И да си на смъртен одър, видиш ли този камък, няма да умреш следващата седмица. Зърнеш ли го, няма да се промени външността ти. И мъж да си, и девойка, все ще изглеждаш, както в деня, когато си съгледал камъка, както в разцвета на силите си, ако ще, и след двеста години ще си същият, само косата ти може да побелее. Такава е силата на камъка, подмладява всекиго от плът и кръв. Камъкът се нарича още и Граал.^[19]

Тоест според Волфрам фон Ешенбах Граалът е камък. Но подобно определение само разпалва въображението, вместо да задоволява любопитството. Учените предлагат различни обяснения какво точно значи „lapsit exillis“ и всички те са малко или повече правдоподобни. Фразата може да е видоизменен вариант на „lapis ех caelis“, което на латински ще рече „камък от небето“, или на „lapsit ех caelis“ — „паднал от небето“, или може би на „lapis lapsus ех caelus“ — „камък, паднал от небето“, или, накрая, на „lapis elixir“, прочутия философски камък на алхимиците^[20]. Цитираният пасаж, както всъщност и целият роман в стихове на Волфрам фон Ешенбах изобилстват с алхимични символи. Фениксът например е традиционен алхимичен символ на възкресението и прераждането, а в средновековната иконография олицетворява умиращия и възкръсващ Исус.

Ако фениксът наистина е своеобразно въплъщение на Исус, значи Ешенбах свързва Спасителя с камък. Подобна асоциация не е нова, разбира се. Да вземем например Петър (което значи „камък“), „скалата“ или „камъка“, върху който Исус гради своята църква. Както вече се убедихме, в Новия завет Исус недвусмислено се отъждествява с „Камъка, Който отхвърлиха зидарите“ — с крайъгълния камък на Храма върху Сион. Тъй като е „основана“ върху този камък, кралската династия, чието начало слага Годфрид Булонски, е равнопоставена на другите монархични династии в Европа.

В пасажа непосредствено след частта, която вече цитирахме, Ешенбах свързва Граала по-конкретно с разпъването на Исус, а чрез символа на гълъба — и с Мария Магдалина.

Същия ден при него (Граала) пристига вест, съдържаща най-голямата му сила. Днес е Разпети петък и те чакат от Небето да се спусне гълъб. Той носи малка бяла нафора и я полага върху камъка. Сетне, ослепително бял, гълъбът пак полита към Небесата. На всеки Разпети петък носи върху камъка това, което току-що ви казах, и от него камъкът черпи всички напитки и гозби, каквито има по тая земя, благоуханни, както в Рая. Всички неща, каквито сте виждали под слънцето. Освен това камъкът дава всичкия дивеч, дето хвърчи, тича и плува. Ето как със силата си Граалът дава препитание на братството на рицарите.^[21]

Освен всичките си чудодейни способности Граалът от романа на Ешенбах сякаш има и чувства: той е в състояние да призове, и то активно, някои хора да му служат:

А сега чуй как призованите от Граала узнават за това. Върху камъка, по краищата му се появяват букви, с които са написани името и потеклото на всекиго, бил той момиче или момче, призован да поеме на това благословено пътуване. Не е нужно да триеш надписа, веднъж прочел ли си името, то изчезва направо пред очите ти. Всички, достигнали сега зрялост, са ходили там като деца. Благословени да са майките, родили децата, които са орисани да служат там. И сиромах, и богат се радва, ако детето му е призовано да се присъедини към братството. В него идват хора от различни земи. По-предпазени са от другите да не съгрешават и да не се посрамват и са възнаградени от щедро по-щедро горе на небесата. Угасне ли за тях животът тук, там те получават съвършенство.^[22]

Тамплиерите може и да пазят Граала, той обаче всъщност е поверен на едно семейство, което трябва да бди над него. Това семейство е твърде многобройно, в някои случаи членовете му дори не се познават, и е пръснато по целия свят. Ала други живеят в замъка на Граала Мюнзалваше — съвсем очевидно свързван с легендарния катарски замък Монсалват, отъждествяван поне от един учен с Монсегюр^[23]. Мюнзалваше е обитаван от неколцина доста загадъчни души. Например от жената, която пази Граала и го носи — Репанс дьо Шоа^[24]. Там живее и Анфортас, Краля на рибарите и владетел на замъка на Граала, който е ранен в гениталиите и не може да има деца, нито пък да умре. Както и в романа на Кретиен дьо Троа, и при Ешенбах Анфортас е чичо на Парсифал. И когато в края на произведението магията е развалена и Анфортас може най-сетне да склопи очи, Парсифал наследява замъка на Граала.

Граалът или неговото семейство призовават от външния свят хора, които да му служат, но те първо трябва да бъдат посветени в една тайна. Случва се обаче Граалът да праща по широкия свят и свои обучени хора, които да изпълняват нарежданията му, понякога да заемат и определен престол. Защото, както личи, Граалът притежава силата да качва на престола крале.

Девойките са пращани да се грижат за Граала… Така е отсъдил Господ и тези девойки изпълняваха дълга си пред Граала. Граалът си избира само благородни люде. Спира се на рицари, предани и добри, които да бдят над него. Изгреят ли високите звезди, тези люде — били те млади или стари, са спохождани от дълбока покруса. Божият гняв е тегнал прекалено дълго над тях. Кога най-сетне ще вкусят от радостта?… Ще ти кажа още нещо, пък ти ако искаш, вярвай. Тяхната орис е по-особена: те въздават, но и получават. Посрещат там невръстни деца, красиви и от благородно потекло. А случи ли се някое царство да загуби владетеля си, ако хората там почитат Божията десница и си търсят нов повелител, братството на Граала им праща. Те трябва да се отнасят към него почтително, понеже той има Божията благословия.^[25]

От горния цитат излиза, че някога в миналото семейството на Граала си навлякло Божия гняв. Изразът „Божият гняв е тегнал над тях“ извиква в съзнанието множество средновековни летописци, които го свързват с евреите, а също заглавието на една тайнствена книга, приписвана на Никола Фламел: „Свещена книга на Авраам евреина — принц, свещеник, левит, астролог и философ от еврейското племе, пръснато заради Божия гняв из цяла Галия“. А Флегетанис, който според Волфрам фон Ешенбах е описал за пръв път историята на Граала, е потомък на Соломон. Възможно ли е семейството на Граала да е от юдейско потекло?

Каквото и проклятие да е тегнело в миналото над семейството на Граала, по времето на Парсифал то безспорно се радва на Божията милост — и на огромна власт. Въпреки това обаче пази като зеницата на окото си тайната за своя произход.

Мъжете (от семейството на Граала) Господ праща тайно, жените тръгват открито… Така девойките тръгват открито от Граала, а мъжете — потайно, та могат да имат деца, които някой ден ще се върнат да служат на Граала и служейки му, да заздравят неговото братство. Господ ще ги научи как да го сторят.^[26]

Тоест, когато се омъжват за мъже от външния свят, жените от семейството на Граала могат да разкриват потеклото и самоличността си. Мъжете обаче не бива да издават в никакъв случай тайната и трябва да внимават дори да не бъдат разпитвани за потеклото си. Този въпрос явно е от съществено значение, защото в самия край на романа си Волфрам фон Ешенбах отново набляга на него.

Оказа се, че сега върху Граала е написано: тамплиерът, призван от Господ да стане господар на чужди хора, трябва да им забрани да питат как се казва и откъде е и чак тогава да им помага в тяхното право. Почнат ли да му задават този въпрос, занапред ще са лишени от помощта му.^[27]

Тъкмо оттук идва и дилемата на Лоенгрин, сина на Парсифал, който, попитан откъде е, трябва да изостави жена си и децата си и да се оттегли в усамотение там, откъдето е дошъл. Но защо е наложена такава безпрекословна потайност? Какви, така да се каже, „кирливи ризи“ крие семейството на Граала? Ако то е от еврейско потекло, това обяснява нещата поне за времето, в което живее Волфрам фон Ешенбах, и в известна степен е подкрепяно от историята на Лоенгрин. Съществуват различни нейни разновидности и не във всички Лоенгрин се казва така. Някъде е наричан Хелиос, тоест слънце, другаде Ели или Елия^[28], определено еврейско име.

В рицарския роман на Робер дьо Борон и в „Перлесфаус“ Парсифал е с еврейско потекло — „свещеното потекло“ на Йосиф Ариматейски. В романа на Волфрам фон Ешенбах това — поне що се отнася до Парсифал, — явно не е съществено. Вярно, Парсифал е племенник на ранения Крал на рибарите, тоест има кръвна връзка със семейството на Граала. И макар да не се оженва за момиче от семейството — той всъщност вече е задомен, — пак наследява замъка на Граала и става новият му владетел. За Ешенбах обаче е важно не толкова потеклото на героя, колкото начините, по които той доказва, че е достоен за него. С други думи, героят трябва да се съобразява с някои критерии, наложени от кръвта, течаща във вените му. И това само идва да ни напомни какво значение отдава Ешенбах на тази кръв.

Безспорна е важността, която има за писателя определено потекло. Ако има тема, открояваща се не само в „Парсифал“, но и в цялото му творчество, това е не толкова самият Граал, колкото неговото семейство, което се е превърнало за Ешенбах едва ли не в натрапчива идея. Той отделя много повече внимание на него и на родословието му, отколкото на тайнствения предмет, който семейството пази.

Ако човек чете внимателно „Парсифал“, лесно ще състави това родословие. Парсифал е племенник на Анфортас, осакатения Крал на рибарите и владетел на замъка на Граала. От своя страна, Анфортас е син на Фримутел, а той пък е син на Титурел. Оттук нататък роднинските връзки стават по-заплетени. Накрая обаче виждаме, че родоначалник на семейството е Лазилиез, име, което вероятно идва от Лазар от Новия завет, брат на Мария и Марта. Лазилиез пък е дете на Мазадан и Терделашоа, което явно е германският вариант на френското „Terre de la Choix“^[29]. Произходът на името „Мазадан“ е по-неясен. То може да идва от зороастрийското Ахура Мазда, главно божество в иранската митология, символ на мъдростта. В същото време най-малкото фонетично напомня за Масада, главен бастион по време на въстанието, което през 68 г. пр.н.е. евреите вдигат срещу римските нашественици.

Както се убеждаваме, имената, които Волфрам фон Ешенбах дава на членовете на семейството на Граала, често ни подтикват към размисъл и разпалват въображението. Същевременно обаче не разкриват нищо ново за историята. Ако искахме да намерим реално съществувал прототип за семейството на Граала, трябваше да търсим другаде. Почти нямаше за какво да се заловим. Знаехме, че една от издънките на семейството на Граала може би е Годфрид Булонски, това обаче не хвърля някаква светлина върху неговите митични предци, ако не броим, разбира се, факта, че и те (подобно на истинските прадеди на Годфрид) са пазели в строга тайна потеклото си. Но според Волфрам фон Ешенбах Киот е открил разказа за Граала в летописите на двора на кралство Анжу, а Парсифал също е описван като човек от владенията на Анжу. Това е твърде интересно, тъй като владетелите на Анжу са тясно свързани и с тамплиерите, и със Светите места. Графът на Анжу Фюлк става един вид „почетен“ тамплиер. Нещо повече, през 1131 г. се оженва за племенницата на Годфрид Булонски, легендарната Мелузина, и става крал на Йерусалим. Така според „Документите на Братството“ владетелите на Анжу — Плантагенетите, се сродяват с Меровингите. А и самото им име може би е отглас на „Плант-Ар“, или „Плантар“.

Подобни асоциации, разбира се, са малко пресилени, за тях липсват доказателства. В тяхна полза обаче говори и мястото, където се развива действието в романа на Волфрам фон Ешенбах — Франция. За разлика от авторите, писали по-късно романи за Граала, Волфрам дори твърди, че дворецът на Артур — Камелот, е разположен във Франция, по-точно в Нант, който днес се намира в Бретан и по време на разцвета на династията на Меровингите се пада на западната граница на владенията им^[30].

В романа на Кретиен дьо Троа за Свещения Граал Парсифал заявява, че е родом от „Скодона“, „Синадон“ или нещо от този род, име, което се появява изписано по най-различни начини, а родното му място е описано като планинско. Ешенбах твърди, че Парсифал е от Вале. Според повечето учени става дума за Валия, или днешен Уелс, а Синадон в различните му форми на изписване е Сноудън, или Сноудония. Ако това обаче е така, възникват някои неразрешими проблеми и както отбелязва един съвременен историк, „географските карти престават да ни вършат работа“. Защото героите непрекъснато пътуват до Вале, до двореца на Артур в Нант и до други места във Франция, без изобщо да прекосяват море! Минават само по суша, все през територии, където се говори френски. Дали Волфрам фон Ешенбах не е бил скаран с географията? Или просто е проявил немарливост? Или Вале все пак не е Валия. Двама учени изказват предположението, че не е изключено да става въпрос за Валоа, област във Франция на североизток от Париж, там обаче няма планини, нито ландшафтът отговаря на описанията в произведението на Ешенбах. Ала съществува още едно място, което би могло да е Валия — то е разположено сред планини, отговаря точно на другите топографски описания на Ешенбах и жителите му говорят френски. Това място е кантон Вале, или на немски Валис на Женевското езеро, източно от Женева. Накъсо, по всичко личи, че родното място на Парсифал е не Валия или Валоа, а Вале и че Синадон не е Сноудън или Сноудония, а Сидоненсис, столицата на кантон Вале. Днешното име на града е Сион.

И така според Ешенбах дворецът на Артур е в Бретан. Парсифал явно е роден в Швейцария. А семейството на Граала? Неговият замък? Ешенбах дава отговор в най-амбициозната си недовършена творба, която пише малко преди да умре — „Младият Титурел“. В този твърде многозначителен роман той се обръща към живота на бащата на Анфортас — Титурел, построил замъка на Граала, и описва изключително подробно не само родословието на семейството, но и размерите и плана на двореца, материалите, от които е съграден, и неговите части; така например кръглият параклис е същият, както в храмовете на тамплиерите. А самият замък е разположен в Пиренеите.

Освен „Младият Титурел“ преди смъртта си Волфрам фон Ешенбах оставя още една недовършена творба — поемата „Вилехалм“, чийто герой е Вилхелм Гелонски, представителят на династията на Меровингите, който през IX в. е владетел на княжество в Пиренеите. Според някои изследователи Вилхелм е свързан със семейството на Граала^[31]. Тоест единствен той от героите на Волфрам фон Ешенбах може да бъде отъждествен с реално съществувала историческа личност. Но дори и там, където описва персонажи с неустановена самоличност, Волфрам е учудващо точен и педантичен в подробностите. Колкото повече изучаваш творбите му, толкова повече ти се струва, че става дума за реални хора, за семейство, което не е измислено, не е плод на въображението, а е съществувало и член на което вероятно е бил и Вилхелм Гелонски. Това предположение става още по-правдоподобно след признанието на Волфрам, че крие нещо, че „Парсифал“ и другите му произведения не са просто литературни творби, а документи за посветени, хранилища на някакви тайни.

Граалът и кабалистиката

Както се намеква в „Перлесфаус“, Граалът поне отчасти е и някакво преживяване. В подробните си обяснения за целебните свойства на Граала и способността му да дарява дълголетие Волфрам фон Ешенбах също има предвид някакво състояние на духа, начин на живот — и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Няма съмнение, че на определено равнище Граалът олицетворява своеобразно „посвещаване“ в някакво тайнство, което на съвременен език бихме могли да опишем като „трансформация“ или „алтернативно състояние на съзнанието“. Със същия успех можем да го назовем „гностично, мистично изживяване“, „откровение“ или „единение с Бог“. Ако сме още по-конкретни, е възможно да вместим Граала като изживяване и в определен контекст: контекста на кабалата и кабалистиката. Учението на кабалата „витае във въздуха“ по времето, когато са писани рицарските романи за Граала. Например в Толедо, където Киот научава историята за Граала, има прочута кабалистична школа. Подобни школи съществуват и в Жерона, Монпелие и другаде в Южна Франция. Едва ли е съвпадение, че такава школа работи и в Троа. Основана е през 1070 г., епохата на Годфрид Булонски, и е ръководена от Раши, вероятно най-прочутия кабалист на Средновековието.

Тук, разбира се, е невъзможно да отдадем дължимото на кабалата. Нужно е обаче да наблегнем на някои моменти, за да направим връзката между нея и рицарските романи за Свещения Граал. Съвсем накратко кабалата може да бъде определена като езотеричен юдаизъм, като прилаган единствено сред юдеите психологически метод за коренна промяна в начина на мислене. В това отношение кабалата може да бъде разглеждана като юдейски еквивалент на подобни системи или подходи в индуизма, будизма и даоизма, както и в някои разновидности на йога или дзен-будизма.

Подобно на източните си съответствия усвояването на кабалата съдържа и някои ритуали — организирани в строга последователност упражнения за „посвещаване“, увенчаващи се с още по-резки промени в светогледа и начина на живот. И макар значението и същността на подобни промени да са въпрос на тълкуване, като психологическо явление те са повече от безспорни. Сред най-важните етапи в кабалистичното посвещаване е така нареченият тиферет, при който човек напуска света на формите, за да навлезе в безформието, или на съвременен език, да преодолее своето „Аз“. Образно казано, този етап се състои от нещо като жертвена „смърт“ — от „смъртта“ на „Аз“-а, на усещането ни за самоличност и изолацията, произтичаща от него, — и разбира се, от прераждане, от възкръсване в друго измерение, където царят единство и равновесие. Разтълкуван с оглед на християнството, кабалистичният тиферет е свързван с Исус.

За средновековните кабалисти посвещаването в тиферет е асоциирано с определени символи: с образа на отшелника или наставника, на мъдрия старец, на величествен цар, на дете, на принесен в жертва бог^[32]. С времето към тях са добавени и други символи: пресечената пирамида, кубът, розата и кръстът. Връзката между тези символи и рицарските романи за Граала е съвсем очевидна. Във всеки роман, посветен на свещения предмет, откриваме стар мъдър отшелник — често чичото на Парсифал, който играе ролята на духовен наставник. В романа на Волфрам фон Ешенбах Граалът е „камък“ и може би съответства на куба. А в различните проявления, които има в „Перлесфаус“, свещеният предмет се покрива почти напълно със символите на тиферет. Тъкмо „Перлесфаус“ ни кара да свързваме неразривно тиферет от кабалата с Граала^[33].

Играта на думи

Така установихме какво представлява Граалът като изживяване и го свързахме с кабалистиката. Това означава, че в християнската природа на свещения предмет наглед съвсем неуместно се появява още един юдейски елемент. Но каквото и духовно изживяване да предполага Граалът, въпросът има и други страни — страни, които не можехме да пренебрегнем и които бяха от решаващо значение за проучването ни. Те са свързани с историята и генеалогията.

Рицарските романи за Граала отново и отново ни изправяха пред един определено делничен, лишен от всякакъв мистицизъм модел. Отново и отново се натъквахме на неопитен рицар, който след множество перипетии доказва, че е „достоен“ и е посветен в някаква страховита тайна. Отново и отново тази тайна е пазена най-строго от някакъв орден, явно рицарски, и е свързвана с конкретно семейство. Отново и отново главният герой се сродява с това семейство чрез брак или просто произхожда от него — или и двете, и се сдобива с Граала и всичко, свързано с него. Поне на това равнище ни се струваше, че става въпрос за някакъв конкретен факт от историята. Човек може да се сдобие със замък и да стане господар на неколцина души, може да наследи владение и дори богатства. Не може обаче да наследи или да се сдобие с конкретно изживяване.

Питахме се дали ако прочетем много внимателно рицарските романи за Граала, няма да се окаже, че в крайна сметка те са посветени именно на определен род, на неговата история, наследство и владения. Питахме се още дали въпросният род, семейство не се застъпва и преплита в някои решителни моменти с родовете, присъстващи толкова осезаемо в изследването ни: например с владетелите на Анжу, със семейството на Вилхелм Гелонски и Годфрид Булонски? Дали загадката, обгърнала Рен Льошато и Братството на монасите от Сион, не е свързана по един или друг начин с тайнствения предмет, наричан Свещения Граал? Дали всъщност не вървим по стъпките на Парсифал и също не търсим — вече в наши дни — Граала?

По всичко личеше, че е твърде възможно. Всъщност имаше още едно доказателство, което сериозно накланяше везните в полза на подобно заключение. В много от ранните ръкописи Граалът е наричан Санграал. Дори в романа на Малори, който датира от по-късен период, той е изписан като Сангреал — явно една от тези форми е оригиналната и след време е разделена — и то неправилно, на две части. Иначе казано, може би е трябвало да бъде разчленена не на „Сан Граал“, тоест Свещеният Граал, а на „Санг Раал“ или „Санг Реал“, сиреч, ако използваме съвременния френски правопис — „Sang royal“ — царска кръв.

Сама по себе си, подобна игра на думи е интересна, ала не ни навежда на никакви изводи. В светлината обаче на вниманието, което се отделя на потеклото и родословието, почти не остава място за съмнения. А традиционната връзка на Граала с чашата, в която е събрана Христовата кръв, само засилва подобно предположение. Свещеният предмет очевидно има нещо общо с някакво семейство, с кръвна връзка между роднини.

Това твърдение повдига естествено някои въпроси. Чие семейство? Кръвната връзка между кои роднини?

Изчезналите крале и Граалът

Рицарските романи за Граала не са единствените творби от този род, които в края на XII и началото на XIII в. се радват на популярност. Появяват се и много други произведения: например „Тристан и Изолда“ и „Ерик и Енида“, чийто автор в някои случаи е Кретиен дьо Троа, а в други — съвременници и сънародници на Волфрам фон Ешенбах като Хартман фон Ауе и Готфрид фон Щрасбург. В тях изобщо не се споменава за Граала, но действието се развива в същия митично-исторически период, както и в романите за Граала, защото и те в една или друга степен са свързани с Артур. Доколкото може да се съди от историческите сведения, Артур е живял в края на V и началото на VI в., горе-долу по времето, когато Меровингите завладяват Галия, и всъщност е почти съвременник на Хлодвиг. Знаем, че думата Урсус — мечка, често е служела за прозвище на представителите на Меровингите и не е изключено името Артур, което също значи „мечка“, да е нещо като опит достолепието на франкската династия да се припише и на владетеля на Британия.

Епохата на Меровингите явно е значела твърде много за писателите от времето на кръстоносните походи, защото те я използват като основа за своите романи, които нямат нищо общо с Артур или Граала. Такъв е случаят с прочутата германска епопея „Песен за нибелунгите“, по чийто сюжет Вагнер пише в края на XIX в. своята тетралогия „Пръстенът на нибелунгите“. И оперите на Вагнер, и творбите, от които той взима сюжета, са смятани за плод на авторовото въображение. Нибелунгите обаче наистина са съществували — това е германско племе, живяло в края на владичеството на Меровингите. Нещо повече, доста от имената в „Песен за нибелунгите“ — Зигмунд, Зигфрид, Зиглинда, Брунхилда и Кримхилда, са срещани по земите на Меровингите. Много епизоди в епоса преповтарят конкретни събития от времето на династията.

Макар да няма нищо общо с Артур или Граала, „Песен за нибелунгите“ е още едно доказателство, че епохата на Меровингите е оказвала мощно влияние върху поетите от XII и XIII в. — човек остава с чувството, че за разлика от своите потомци те са знаели нещо изключително важно за тази епоха. При всички положения съвременните учени са единодушни, че и рицарските романи за Граала, и „Песен за нибелунгите“ са посветени на времето, през което са управлявали Меровингите. Подобен извод, разбира се, изглежда очевиден, като знаем колко популярен е крал Артур. Той обаче се основава на някои конкретни събития, описани в самите рицарски романи за Граала. В „Търсенето на Свещения Граал“ например, творба, създадена някъде между 1215 и 1230 г., се казва недвусмислено, че събитията в нея се разиграват 454 години след възкръсването на Исус^[34]. Ако приемем, че Исус е бил разпънат през 33 г., излиза, че случките от преданието за Граала са станали през 487 г., точно когато Меровингите изживяват своя пръв разцвет и някакви си 9 години преди покръстването на Хлодвиг.

Ето защо няма нищо революционно или скандално в това да свържем романите за Граала с времето на Меровингите. Въпреки това ни се струваше, че пак пропускаме нещо. Всъщност въпросът беше в ударението, поставяно — заради Артур — главно върху Британия. Ето защо в началото не ни хрумна да свържем Граала с династията на Меровингите. И все пак Волфрам фон Ешенбах подчертава, че дворецът на Артур е в Нант и че действието на романа му се развива във Франция. Същото се твърди и в другите произведения за Граала, например в „Търсенето на Свещения Граал“. А според едно средновековно предание Граалът е пренесен не от Йосиф Ариматейски, а от Мария Магдалина, и не в Британия, а във Франция.

Започнахме да се питаме дали специалистите по рицарските романи за Граала не се заблуждават, като насочват вниманието си към Британия^[35], и дали в тези средновековни творби всъщност не се описват събития, разиграли се в континентална Европа и по-точно във Франция. У нас вече се зараждаше съмнението, че под самия Граал, или „царската кръв“, се подразбира кралската кръв на династията на Меровингите, кръв, смятана за свещена и притежаваща чудодейни, вълшебни свойства.

Може би рицарските романи за Граала — поне отчасти, представляваха символичен, алегоричен разказ за събития от епохата на Меровингите, на които вече се бяхме натъквали в своето проучване. Например за сватба в някое високопоставено семейство, която след време е породила легендите за двамата бащи на Меровей. Или за това, как в планините и пещерите на Разес Меровингите — изчезналите крале — са продължили тайно своя род, с което са дали основание да се говори за семейството на Граала. Или за бягството им в Англия от края на IX и началото на X в. и за тайния, ала свещен династичен брак, увенчал се — както в семейството на Граала — с чуден плод върху Меровингската лоза: Годфрид Булонски и владетелите на Лотарингия. Не е изключено Артур, или „мечката“, само случайно да е свързван с владетеля на келтите и на гало-римляните. Може би Артур от рицарските романи за Граала наистина е Урсус. Дали техните автори просто не са заимствали легендарния герой от хрониките на Джефри Монмътски колкото да прикрият с него други, апокрифни предания? Ако това наистина е така, ще си обясним и защо тамплиерите — орденът, основан от Братството на монасите от Сион, са обявени и за пазители на Граала и на семейството на Граала. Ако семейството на Граала и родът на Меровингите са едно и също, значи тамплиерите наистина са съхранявали Граала по времето, когато са създадени рицарските романи за свещения предмет.

Тази хипотеза бе интересна, но повдигаше един изключително важен въпрос. Макар и действието в рицарските романи да се развива в епохата на Меровингите, техните автори съвсем недвусмислено свързват Граала с началото на християнството: с Исус, Йосиф Ариматейски, Мария Магдалина. Някои стигат дори още по-далеч. Робер дьо Борон например казва, че Галахад е син на Йосиф Ариматейски, макар и да не споменава коя е майката на рицаря. А в „Търсенето на Свещения Граал“ Галахад, подобно на Исус, е описан като потомък на Давидовия род, тоест отъждествяван е с Исус. Всъщност според съвременните учени самото име „Галахад“ е производно от „Гилеад“, което се смята за мистично обозначение и на Исус^[36].

Щом, както установихме, Граалът е отъждествяван с династията на Меровингите, каква е връзката му пък с Исус? Защо нещо, отъждествявано със Спасителя, е свързвано и с епохата на Меровингите? Как да си обясним това несъответствие в хронологията — обвързването на нещо, присъщо на Исус, със събития, станали най-малко четири столетия по-късно? Защо Граалът е отъждествяван, от една страна, с династията на Меровингите, и от друга, с предмет, пренесен от Йосиф Ариматейски в Англия или от Мария Магдалина във Франция?

Дори и да се касаеше просто за символи, тези въпроси не биваше да остават без отговор. Граалът например явно е свързан по един или друг начин с кръвта. Даже без да накъсваме думата „Санграал“ на „Санг Раал“, тоест „свещена кръв“, според преданието именно в Граала е събрана кръвта на Исус. Каква връзка има това с Меровингите? И защо Граалът е отъждествен с тях в точно определен момент — по време на кръстоносните походи, когато именно представител на тази династия е крал на Йерусалим и е пазен от Ордена на тамплиерите и Братството на монасите от Сион?

В рицарските романи за Граала се набляга върху значението на Христовата кръв. В тях непрекъснато се говори и за някакъв род. При положение че семейството на Граала достига своя връх в лицето на Годфрид Булонски, романите явно са посветени на семейството на Меровингите.

Можеше ли да има нещо общо между тези два на пръв поглед несвързани елемента: между Христовата кръв и кралската кръв на Меровингите? Дали семейството, свързано с Граала, който е пренесен в Западна Европа малко след разпъването на Исус, не се е сродило с династията на Меровингите?

Необходимостта от синтез

Тук спряхме за малко, за да видим с какви факти разполагаме. Те ни водеха в невероятна посока, която обаче беше безспорна. Но защо, питахме се, учените не са обобщили досега тези факти? Разполагали са с тях, и то от векове. Защо никой не ги е анализирал и не е извлякъл очевидните, макар и твърде хипотетични заключения? Да предположим, че преди няколко столетия подобни изводи са щели да бъдат табу и ако са били публикувани, хората зад тях са щели да си изпатят жестоко. Но поне през последните двеста години не е имало такава опасност. Защо тогава плочките от тази разпиляна мозайка не са били събрани досега в цялостна картина?

Съзнавахме, че отговорите на тези въпроси се намират в нашето съвремие, в характерния за него начин на мислене. От XVIII в. насам, по-точно от Просвещението, цялата западноевропейска култура и съзнание са насочени по-скоро към анализа, отколкото към синтеза. Ето защо днес сме свидетели на все по-тясна специализация, включително и в науката, която, както личи и в университетите, бива „цепена“ на множество дисциплини. Ето защо различните области, обхванати от нашето проучване, по традиция спадат към различни, строго обособени предмети на познанието. Материалът в съответната дисциплина е бил проучван и старателно изследван от специалистите, или „капацитетите“ в дадена научна област. Ала малцина от тези „капацитети“ са си направили труда да направят връзката между своята и други, може би близки и застъпващи се области на познанието. Всъщност те са склонни да гледат на останалите дисциплини с подозрение, като на нещо, в най-лошия случай изсмукано от пръстите, в най-добрия — ненужно. А еклектичните, „интердисциплинарни“ изследвания са отхвърляни, защото наред с другото били твърде умозрителни.

Има множество трудове, посветени на рицарските романи за Граала, на техния произход и развитие, на културното им въздействие и литературни качества. Има и множество трудове — кои стойностни, кои доста съмнителни, за тамплиерите и кръстоносните походи. Но на пръсти се броят литературоведите, специалисти и по рицарските романи за Граала, още по-малко са онези измежду тях, които проявяват някакъв интерес към заплетената, мрачна и не особено романтична история на тамплиерите и рицарските походи. По същия начин историците, специализирали се в тамплиерите и кръстоносните походи, като всички историци се занимават единствено с „фактологията“ — писмените паметници и документите. За тях романите за Граала са художествена измислица, най-обикновено „културно явление“, някакъв „страничен продукт“, породен от „въображението на времето“. Кажеш ли на такъв историк, че рицарските романи за Граала може би съдържат ключа към историческата истина, все едно изричаш светотатство, макар че преди около столетие Шлиман откри Троя просто защото бе чел внимателно Омир.

Вярно, има и изследователи окултисти, които главно благодарение на ентусиазма си възприемат дословно легендите и твърдят, че по някакъв митичен начин тамплиерите са били пазители на Граала, каквото и да представлява той. Няма обаче сериозен исторически труд, където поне се прави опит да се установи истинската връзка. Тамплиерите са смятани за исторически факт, Граалът — за плод на авторовото въображение и всички отхвърлят, че между тях може да има нещо общо. А щом рицарските романи за Граала са пренебрегвани от литературоведите и историците, специалисти по периода, нищо чудно, че са подминавани и от учените, занимаващи се с по-ранни епохи. И това е обяснимо — на един историк, изучаващ времето на Меровингите, и през ум не би му минало, че произведенията, посветени на Граала, биха могли да хвърлят светлина върху неговия предмет, в случай че той, разбира се, изобщо е чувал за романите за Граала. Но нима не е сериозен пропуск, че доколкото установихме, никой учен, посветил се на Меровингите, не споменава легендите за Артур, които най-малкото по време съвпадат с изследваната епоха?

Ако историците не са подготвени да направят връзката, още по-неподготвени са специалистите по библеистика. През последните няколко десетилетия се появиха какви ли не книги, в които се твърди, че Исус е бил пацифист, привърженик на есеите, мистик, будист, вещер, революционер, хомосексуалист, дори гъба. Ала въпреки обилието от материали, посветени на Исус, и историческите данни в Новия завет, поне ние не се натъкнахме на изследовател, който да е засегнал въпроса за Граала. Пък и защо да го прави? Защо един библеист да проявява интерес, да познава множеството фантастични романтични романи в стихове, писани в Западна Европа цяло хилядолетие по-късно? Наистина на пръв поглед изглежда невероятно, че рицарските романи за Граала биха могли да хвърлят някаква светлина върху загадките, обгърнали Новия завет.

Но действителността, историята и познанието не могат да бъдат разчленявани и редени от човешкия ум в различни произволни „чекмеджета“. И докато понякога е трудно да намериш писмени сведения, преданията очевидно могат да оцелеят хиляда години, сетне да се появят най-неочаквано в писмена форма и да хвърлят светлина върху миналото. Някои ирландски саги например ни дават огромна информация за прехода от матриархат към патриархат в древна Ирландия. Без Омировата творба, писана много след събитието, едва ли щяхме да знаем за Троянската война. А „Война и мир“, създаден близо половин столетие след похода на Наполеон в Русия, ни разкрива значително повече от доста учебници по история, дори от не един и два исторически документа, за положението в страната от онова време.

Подобно на детектив, всеки изследовател с чувство за отговорност е длъжен да проучва и най-дребните „улики“, колкото и неправдоподобни да му се струват те. Не бива да подминаваме с лека ръка материалите само защото имаме усещането, че те ще ни тласнат в погрешна или странна посока. Скандалът „Уотъргейт“ например припламна покрай няколко дребни, наглед несвързани и незначещи нищо факта. Всъщност в началото следователите сигурно са отсъдили, че някои от детинските „мръсни трикове“ нямат нищо общо със случилото се в хотела точно както рицарските романи за Граала ни се струват безкрайно отдалечени от събитията, описани в Новия завет. А скандалът „Уотъргейт“ засягаше една-единствена държава и съвсем къс период от няколко години. Докато нашето проучване обхваща цялата западна култура и период от две хилядолетия.

Решил ли си да изследваш някаква тема, нужно е да прилагаш интердисциплинарен подход, гъвкав и подвижен, така че с лекота да се прехвърляш от една област на познанието в друга и от един исторически период в друг. Трябва да си способен да правиш връзката между отделните данни, между личности, събития и явления, които сякаш нямат нищо общо помежду си, да прескачаш, ако се налага, от III в XII в., сетне обратно в VII в. и оттам в XVIII в., да черпиш информация от най-различни източници: от ранните религиозни текстове, от рицарските романи за Граала, от хрониките и архивите на Меровингите, от трактатите на франкмасоните. Накъсо, не бива да пренебрегваш синтеза, защото единствено чрез него ще доловиш дълбоката приемственост и взаимообвързаност между събитията, канавата в основата на всеки засягащ историята проблем. Подобен подход не е кой знае колко революционен или новаторски. Все едно да вземеш някоя от днешните църковни догми — например Непорочното зачатие или задължителния за свещениците католици целибат, и чрез него да разтълкуваш ранното християнство. Горе-долу по същия начин рицарските романи за Граала могат да бъдат приложени, за да хвърлят съществена светлина върху Новия завет, върху житейския път на Исус и неговата личност.

И накрая не е достатъчно да се ограничаваш само и единствено с голите факти. Трябва да проучиш и как тези факти са били тълкувани и интерпретирани през вековете, включително и в митовете и легендите. Вярно, в тях фактите понякога са изопачени досущ като ехото, отекнало в планинска клисура. Ала ако не можеш да откриеш гласа, ехото, макар и да го променя, все пак ти подсказва посоката, от която идва той. Накратко, фактите са като камъчета, хвърлени в езерото на историята. Те потъват бързо и неусетно, но надигат вълнички, по които, стига да не гледаш предубедено на нещата, ще познаеш къде точно е паднало камъчето. Насочван от вълните, можеш да се гмурнеш и да го намериш. Важното в случая е, че по вълните си в състояние да откриеш безвъзвратно потъналото.

Вече ни ставаше ясно, че всичко, с което се бяхме занимавали досега, е чисто и просто вълна, която, стига да вървим в правилна посока, ще ни изведе при един-единствен камък, хвърлен преди две хилядолетия в езерото на историята.

Нашата хипотеза

Дотук непрекъснато се бяхме натъквали на името на Мария Магдалина. Според някои средновековни легенди точно тя е донесла във Франция Свещения Граал — или „царската кръв“. Граалът е тясно свързан с Исус. И най-малкото в едно отношение има нещо общо с кръвта, или по-точно, с някакво родословие и потекло. Но в почти всички рицарски романи действието се развива по време на Меровингите. Те обаче са писани едва след като Годфрид Булонски, който според литературата е издънка на семейството на Граала и е потомък на Меровингите, става крал на Йерусалим.

В случай че ставаше дума не за Исус, а за някой друг, например за Александър Македонски или за Юлий Цезар, тези откъслечни данни щяха да са достатъчни, за да направим очевидното заключение. И ние го направихме, колкото и спорно и сензационно да е то — най-малкото като хипотеза, която предстоеше внимателно да проверим.

Дали Мария Магдалина — тази толкова загадъчна жена от евангелията, всъщност не е съпруга на Исус? Може би са имали деца. След разпъването на Исус Мария Магдалина се е прехвърлила тайно най-малко с едно дете в Галия, където вече е имало еврейски общини, и е намерила убежище в тях. Накъсо, може би съществува род, водещ началото си от Исус. И този род — тази свещена царска кръв — тайно се е разраствал в продължение на четири века, период, който за едно голямо родословие в края на краищата не е чак толкова дълъг. Може би се е сродявал не само с еврейски, но и с римски и вестготски семейства, а през V в. — и с кралете на франките, за да положи началото на династията на Меровингите.

Ако тази твърде дръзка хипотеза бе поне мъничко вярна, тя обясняваше доста неща в нашето проучване. Например преклонението пред Мария Магдалина, прераснало в истински култ по време на кръстоносните походи. Или факта, че Меровингите са смятани за свещена династия. Дава обяснение и на легендата, според която Меровей е дете на двама бащи, единият от които е митичен пришелец отвъд морето, морско същество, което подобно на Исус може би е отъждествявано с риба. Тази хипотеза обяснява и съюза, сключен между западната римска църква и Хлодвиг: с кого другиго да сключи съюз църквата, ако не с преките потомци на Исус, в чието име е основана? Тя дава тълкувание и на ударението, поставяно толкова упорито върху убийството на Дагоберт II — освен че е съучастница в цареубийство, църквата според собствените си догми е извършила и богоубийство. Нашата хипотеза обяснява и опита Дагоберт II да бъде заличен от историята, както и маниакалния стремеж на Каролингите да се узаконят като императори на Свещената римска империя с твърденията си, че са потомци на Меровингите.

Съществуването на род, чийто основател чрез Дагоберт е Исус, обяснява и кое е семейството на Граала в рицарските романи, а също потайността, с която е обгърнато то, преклонението пред него, осакатения Крал на рибарите, който не може да управлява, защо Парсифал наследява замъка на Граала. И накрая, нашето предположение хвърля светлина и върху тайнственото потекло на Годфрид Булонски — син или внук на Лоенгрин, внук или правнук на Парсифал, издънка на семейството на Граала. А ако Годфрид наистина е потомък на Исус, то победоносното превземане на Йерусалим през 1099 г. има много по-съществени последици от това, че Божи гроб е бил освободен от неверниците: с него Годфрид си е възвърнал полагащото му се наследство.

Вече се бяхме досетили, че препратките към лозарството, на които се натъквахме по време на проучването, символизират някакви връзки, сродяване между различни династии. В светлината на нашата хипотеза лозарството, както ни се струваше, олицетворява продължаването на рода на Исус, който често се отъждествява с лозата. Сякаш в потвърждение открихме една врата с дърворезба, където Исус е изобразен като грозд. Тази врата се намира в Сион, Швейцария.

Хипотетичният ни сценарий бе и издържан от гледна точка на логиката, и твърде любопитен. Въпреки това обаче звучеше абсурдно. Колкото и да се изкушавахме да го приемем за верен, той бе твърде общ и се крепеше върху доста крехка основа. Макар да даваше обяснение на много неща, нямахме доказателства, че отговаря на истината. В хипотезата ни все още имаше прекалено много бели петна, несъответствия и противоречия. Преди да я вземем на сериозно, трябваше да открием някакви доказателства в нейна подкрепа. Като начало се заехме да проучим внимателно евангелията, историческия контекст в Новия завет и написаното от първите отци на църквата.