Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (19) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Предполагаемите велики магистри на Братството на монасите от Сион

Жан дьо Жизор

Според „Документите на Братството“ той е първият независим велик магистър на ордена, заел този пост през 1188 г., след „отсичането на бряста“ и разрива с Ордена на рицарите тамплиери. Роден е през 1133 г., починал е през 1220 г. Най-малкото на хартия е владетел на крепостта Жизор в Нормандия, където по традиция се провеждат срещите между кралете на Англия и на Франция и където през 1188 г. след някаква недоизяснена свада е отсечен един бряст. До 1193 г. Жан дьо Жизор е васал на краля на Англия, първо на Хенри II, сетне на Ричард I. Притежава земя и в Англия, по-точно в Съсекс, както и имението Тичфийлд в Хемпшир. Според „Документите на братството“ през 1169 г. се среща с Томас Бекет. Не са се запазили други сведения, които да потвърждават срещата, но през 1169 г. Бекет наистина посещава Жизор и вероятно се е запознал и с владетеля на крепостта.

Мари дьо Сен Клер

Информацията за Мари дьо Сен Клер е по-оскъдна дори от данните за Жан дьо Жизор. Родена е през 1192 г. и е потомка на Анри дьо Сен Клер, барон на Рослин в Шотландия, придружавал Годфрид Булонски по време на Първия кръстоносен поход. Рослин се намира съвсем близо до най-големия храм на тамплиерите в Шотландия, а построеният през XV в. параклис на имението е свързван в преданията с розенкройцерите и франкмасоните. Бабата на Мари дьо сен Клер се омъжва за представител на френския род Шомон, с който се сродява и Жан дьо Жизор, тоест родословията на семейства Шомон, Жизор и Сен Клер се сливат в едно. Според някои сведения Мари дьо Сен Клер е втора съпруга на Жан дьо Жизор, ние обаче не успяхме да открием недвусмислено потвърждение за това. Според родословията, поместени в „Документите на Братството“, майката на Мари се казва Изабела Леви. Това фамилно име, явно от еврейски произход, се среща често в Лангедок, където още от предхристиянско време има еврейски общини.

Гийом дьо Жизор

Той е внук на Жан дьо Жизор и е роден през 1219 г. Вече познаваме името му, свързвано със загадъчната глава, намерена в парижкия храм на тамплиерите след арестите от 1307 г. То обаче не се споменава никъде другаде, ако не се брои нотариалният акт от 1244 г., в който се казва, че Гийом дьо Жизор е рицар. Според родословията в „Документите на Братството“ сестра му е омъжена за някой си Жан де Плантар. В „Документите“ е отбелязано и че през 1269 г. Гийом влиза в Ордена на кораба и двойния полумесец, създаден от Луи IX (св. Луи) за благородниците, тръгнали с него на злополучния Шести кръстоносен поход. Ако наистина е членувал в ордена, Гийом дьо Жизор е придружавал св. Луи в египетската му кампания.

Едуар дьо Бар

Роден през 1302 г., Едуар, граф на Бар, е внук на краля на Англия Едуард I и племенник на Едуард II. Потомък е на семейство с влияние в Ардените още от времето на Меровингите, тоест по всяка вероятност сродено с династията. Дъщерята на Едуар се омъжва за представител на Лотарингите, след което знатните родове на Бар и Лотарингите са тясно свързани с кръвна връзка.

През 1308 г. на шестгодишна възраст (!) Едуар участва заедно с херцога на Лотарингия в битка, взет е в плен и е освободен срещу откуп чак през 1314 г. Когато става пълнолетен, купува от един от чичовците си, Жан дьо Бар, феодалното владение Стене. През 1324 г. се съюзява с Фери Лотарингски и Жан Люксембургски и воюва рамо до рамо с тях; Люксембургите, подобно на Лотарингите, явно също са потомци на Меровингите. През 1336 г. Едуар загива при корабокрушение край бреговете на Кипър.

Освен в „Документите на Братството“ не открихме сведения, че Едуар дьо Бар има роднинска връзка с Гийом дьо Жизор. Но според родословията в „Документите“ той е внук на брата на Йоланда дьо Бар, жена на Гийом. Не намерихме данни, които да потвърждават или да опровергават тази роднинска връзка.

Ако Едуар наистина е станал велик магистър на Сион през 1307 г., както се твърди в „Документите на Братството“, излиза, че той е заел поста едва петгодишен. Това не звучи съвсем неправдоподобно, щом е бил пленен на бойното поле едва шестгодишен. Докато навърши пълнолетие, графство Бар е управлявано от чичо му, Жан дьо Бар, който е регент. Не е изключено Жан да е бил „регент“ и като велик магистър на ордена. Но изглежда безсмислено едно петгодишно дете да бъде избирано за велик магистър, освен ако постът не е бил отреждан на хора с определено потекло и родословие.

Жана дьо Бар

Родена е през 1295 г. и е по-голяма сестра на Едуар. Внучка е на краля на Англия Едуард I и племенница на Едуард II. През 1310 г. на петнайсетгодишна възраст се омъжва за графа на Уорън, Съри, Съсекс и Стратън и след пет години, когато той е отлъчен от църквата за прелюбодеяние, се развежда с него. Остава да живее в Англия и макар да не успяхме да открием никакви по-подробни сведения за живота й, явно е била в много близки отношения с английския крал. Изглежда, Жана е била приближена и на френския крал, който през 1345 г. я кани да се върне във Франция, и тя става регентка на графство Бар. През 1353 г. въпреки Стогодишната война и враждата между Англия и Франция Жана дьо Бар заминава отново за Англия. Когато през 1356 г. френският монарх е пленен в битката при Поатие и е хвърлен в един лондонски затвор, Жана получава разрешение да го „утеши“ и да се грижи за него. Кралят остава дълго в тъмница; въпреки напредналата възраст и на двамата те според слуховете са любовници. Жана умира в Лондон през 1361 г.

Според „Документите на Братството“ ръководи Братството на монасите от Сион до 1351 г., десет години преди смъртта си. Тоест Жана е единственият велик магистър в списъка на „Документите“, който се е оттеглил, отказал или е бил свален от този пожизнен пост.

Жан дьо Сен Клер

Не успяхме да открием абсолютно нищо за Жан дьо Сен Клер, който явно е бил незначителна личност. Роден е някъде през 1329 г. и е потомък на френските благороднически родове Шомон, Жизор и Сен Клер сюр Ет. Според родословията в „Документите на Братството“ дядо му е женен за лелята на Жана дьо Бар, едно безспорно твърде далечно роднинство. Въпреки това от него личи, че постът „велик магистър“ е заеман само от членовете на някои сродени помежду си благороднически родове.

Бланш Д’Еврьо

Това всъщност е Бланш Наварска, дъщеря на краля на Навара. Родена е през 1332 г. От баща си наследява графства Лонгвил и Еврьо, които граничат с Жизор; през 1359 г. става графиня и на Жизор. Десет години преди това се е омъжила за краля на Франция Филип VI, чрез когото сигурно е познавала Жана дьо Бар. Прекарва почти целия си живот в замъка Ньофл край Жизор, където умира през 1398 г.

Според множество предания Бланш изучава алхимията и в лабораториите в някои от своите замъци прави алхимични опити. Пак според устната традиция притежава безценен трактат по алхимия, написан през XIV в. в Лангедок, но основаващ се на ръкопис отпреди цели седем века, тоест от времето на Меровингите. Говори се, че Бланш е покровителка на Никола Фламел.

Никола Фламел

Това е първият човек в списъка на предполагаемите велики магистри, който няма кръвна връзка с родословията в „Документите на Братството“; чрез него за пръв път се нарушава семейната хегемония на този пост. Фламел е роден някъде през 1330 г. и известно време работи като писар в Париж. Покрай това през ръцете му минават множество редки книги и той получава задълбочени познания за живописта, поезията, математиката и архитектурата. У него се пробужда интерес и към алхимията, кабалистиката и учението на херметиците.

По думите на самия Фламел някъде през 1361 г. той се натъква на алхимичен труд, преобразил живота му. Заглавието е твърде странно и интересно: „Свещена книга на Авраам евреина — принц, свещеник, левит, астролог и философ от еврейското племе, пръснато заради Божия гняв из Галия“. С времето този трактат се утвърждава като един от най-прочутите в езотеричната традиция на Запада. Според някои данни оригиналът му се пази в парижката библиотека „Арсенал“. Не едно и две поколения кандидат-алхимици са изучавали най-усърдно, старателно и благоговейно копия от него, без да проникнат в тайните му.

Пак по думите на Фламел цели двайсет и една години и той безуспешно се мъчи да разчете посланията в книгата. Накрая през 1382 г. предприема пътуване в Испания и в Леон се запознава с евреин католик, който му разтълкува текста. След като се връща в Париж, Фламел за пръв път прави успешна алхимична трансмутация. Това се случва по пладне на 17 януари — датата, свързвана толкова упорито със Сониер и Рен Льошато.

Не знаем дали Фламел наистина е получил злато от неблагородни метали, при всички положения обаче той става баснословно богат. В края на живота си само в Париж притежава над трийсет къщи и парцела. Същевременно обаче е скромен човек, който не ламти за власт, и изразходва голяма част от богатството си за благотворителни цели. До 1413 г. е основал или е направил дарения за четиринайсет болници, седем църкви и три параклиса в Париж и за още толкова в Булон, старото графство на бащата на Годфрид Булонски. Така остава в историята не толкова със смайващите си успехи в алхимията, колкото със своя алтруизъм. Дори през XVIII в. пред Фламел се прекланят хора като Исак Нютон, който изчита от кора до кора всичките му трудове, прави подробни конспекти върху тях и преписва на ръка една от книгите му.

Рене Анжуйски

Не намерихме писмени сведения, потвърждаващи, че Фламел се е срещал с Рене Анжуйски. Същевременно обаче има доста факти за Рене, които ни карат да се замислим. Макар и почти непознат днес, той е една от най-влиятелните личности от периода непосредствено преди Ренесанса. Роден е през 1408 г. и през живота си успява да се сдобие с учудващо много титли. Сред най-значимите са граф на Бар, граф на Прованс, граф на Пиемонт, граф на Гиз, херцог на Калабрия, херцог на Анжу, херцог на Лотарингия, крал на Унгария, крал на Неапол и Сицилия, крал на Арагон, Валенсия, Майорка и Сардиния. Но най-внушителната му титла вероятно е крал на Йерусалим, която, разбира се, той притежава само на хартия. Въпреки това обаче благодарение на нея е признат от другите европейски монарси за приемник на Годфрид Булонски. През 1445 г. една от дъщерите на Рене се омъжва за краля на Англия Хенри VI и оказва голямо влияние върху развоя на Войната между Червената и Бялата роза.

Според „Документите на Братството“ Рене Анжуйски става велик магистър на Сион през 1418 г., на десетгодишна възраст: до 1428 г. регент на този пост е чичо му Луи, кардинал на Бар. Установихме, че през 1418 г. Рене е бил посветен и в друг орден — Ордена на бялата хрътка, но не открихме повече данни за него. Не е изключено това да е Сион, но под друго име.

Някъде между 1420 и 1422 г. кардиналът на Лотарингия създава друг орден — Ордена на верността, сред чиито членове учредители е и Рене. През 1448 г. той основава свой орден — Ордена на полумесеца, който според думите му възкресява традициите на Ордена на кораба и на двойния полумесец, в който преди век и половина членува Гийом дьо Жизор. Сред първите рицари на Ордена на полумесеца са Франческо Сфорца, херцог на Милано и баща на покровителя на Леонардо да Винчи; графът на Ленонкур, чийто потомък според „Документите на Братството“ е съставил родословията в „Тайните досиета“; и някой си Фери, господар на важното феодално владение Сион-Водемон, съществувало в Лотарингия по времето на Меровингите. Заедно с тези хора Рене възнамерява да се противопостави на Ордена на жартиерата в Англия и на Ордена на Златното руно в Бургундия. По неизяснени причини Орденът на полумесеца си навлича гнева на римокатолическата църква и е забранен от папата.

Тъкмо от Рене Анжуйски води началото си лотарингският кръст — символ на комитета „Свободна Франция“ от времето на Втората световна война. Когато става херцог на Лотарингия, Рене слага върху герба си толкова познатия днес двойнораменен кръст.

Йоланда дьо Бар

Родена е вероятно през 1428 г. и е дъщеря на Рене Анжуйски. През 1445 г. се омъжва за Фери, владетел на Сион-Водемон и един от членовете учредители на Ордена на полумесеца, основан от Рене. След смъртта на Фери Йоланда живее главно в Сион-Водемон, който по нейно време се превръща в място за поклонение, където се стичат хора от цяла Лотарингия. В далечното езическо минало мястото пак е било смятано за свещено — там е открита статуя на Розамерта, древна гало-тевтонска богиня майка. Дори в зората на християнството то е почитано като свещено, макар че тогавашното му име — връх Семита, загатва за неговата връзка по-скоро с юдаизма, отколкото с християнската религия. По времето на Меровингите тук е поставена статуя на Богородица, а през 1070 г. тогавашният владетел на Водемон се провъзгласява за „васал на Небесната царица“. Сионската Богородица официално е обявена за „владетелка на графство Водемон“, всеки май в нейна чест са организирани празненства и тя е смятана за покровителка на цяла Лотарингия. Открихме устав от 1396 г., в който е отразена дейността на рицарско братство със седалище в планината — Братството на рицарите от Сион, и в който се твърдеше, че то води началото си от някогашното абатство на хълма Сион в покрайнините на Йерусалим^[1]. През XV в. обаче Сион-Водемон е позагубил някогашното си значение. Йоланда дьо Бар успява да му възвърне малко от предишната слава.

Синът на Йоланда — Рене, става след време херцог на Лотарингия. По настояване на родителите си той получава образование в академиите на Флоренция, където се запознава из основи с техните езотерични традиции. Негов учител е Джорджо Веспучи, един от главните покровители на Ботичели.

Сандро Филипепи

Известен като Ботичели. Роден е през 1444 г. Ако не се брои Фламел, това е първият човек в списъка на предполагаемите велики магистри на Сион, който няма кръвна връзка с родовете, чийто родословия са поместени в „Документите на Братството“. По всичко личи обаче, че е бил много близък с тези семейства. Сред покровителите му са Медичите, семейства Есте, Гонзаг и Веспучи; да не забравяме, че от рода Веспучи е и учителят на сина на Йоланда дьо Бар, бъдещ херцог на Лотарингия. Самият Ботичели учи при Филипо Липи и Мантена, и двамата покровителствани от Рене Анжуйски. Известно време се обучава и при Верокио, алхимик и привърженик на херметиците, при когото учи и Леонардо да Винчи.

Подобно на мнозина и ние в началото не възприемахме Ботичели като окултист или езотерик. Но някои съвременни изследователи на Ренесанса, например Едгар Уинд и Франсис Йейтс, убедително доказват, че той проявява интерес към езотеризма, и изводите им са толкова безспорни, че бяхме принудени да ги приемем. Наистина по всичко личи, че Ботичели е бил езотерик: в повечето му творби откриваме отгласи от принципите на езотеризма. Смята се, че едно от първите известни тестета с карти таро е дело на Ботичели и на неговия учител Мантена. А прочутата му картина „Пролет“ наред с другото изобразява Аркадия и езотеричната „подземна река“.

Леонардо да Винчи

Роден през 1452 г., Леонардо е близък познат на Ботичели — до голяма степен покрай общия им учител Верокио. Подобно на Ботичели, е покровителстван от Медичите, от семейства Есте и Гонзаг, а също от Людовико Сфорца, син на Франческо Сфорца, един от най-добрите приятели на Рене Анжуйски и член-учредител на Ордена на полумесеца.

Вече е доказано, че както и Ботичели, Леонардо проявява голям интерес към езотеричното. В разговор с нас Франсис Йейтс дори го нарече „ранен розенкройцер“. Той обаче стига много по-далеч от Ботичели в увлечението си по езотеричното. Дори Васари, негов съвременник и биограф, го описва като „еретик по душа“, ала не уточнява до какво се свежда еретизмът му. Но от известно време някои днешни учени са на мнение, че е бил привърженик на древна ерес, отстояваща, че Исус има близнак. Намираме доказателства за това твърдение в една ранна скица, наречена „Богородица със св. Йоан Кръстител и св. Ана“, както и в прочутата „Тайна вечеря“, където наистина се виждат двама съвършено еднакви Христоса. Ала не е ясно как да се разбира доктрината за близнака на Исус: буквално или символично.

В периода между 1515 и 1517 г. Леонардо е военен инженер във войската на Шарл дьо Монпансие Бурбонски, главнокомандващ на Франция и вицекрал на Лангедок и Милано. През 1518 г. се установява в замъка Клу и явно отново поддържа близки отношения с Шарл Бурбонски, който живее наблизо, в Амбоаз.

Шарл дьо Монпансие Бурбонски

Херцог на Шателро и главнокомандващ на Франция, той вероятно е най-могъщият френски феодал от началото на XVI в. Роден е през 1490 г. и е син на Клер ди Гонзаг; сестра му се омъжва за херцога на Лотарингия, внук на Йоланда дьо Бар и правнук на Рене Анжуйски. Сред приятелите на Шарл е и някой си Жан дьо Жоайоз, който след брака си става владетел на Куиза, Рен Льошато и Арк: недалеч оттам се намира гробът, който повтаря до най-малките подробности надгробната плоча върху картината на Пусен.

Като вицекрал на Милано Шарл се запознава с Леонардо да Винчи и приятелството им продължава чак до времето, когато Шарл живее в Амбоаз. Но през 1521 г. си навлича гнева на краля на Франция Франсоа I и е принуден да изостави именията си и да напусне тайно страната. Намира убежище при Карл V, император на Свещената римска империя, и става главнокомандващ на неговата армия. Като такъв в битката при Павия от 1525 г. разгромява и взима в плен френския крал. Умира две години по-късно при обсадата на Рим.

Фердинанд ди Гонзаг

Фердинанд ди Гонзаг, или както е по-известен, Феранте ди Гонзаг, е роден през 1507 г. в семейството на херцога на Мантуа и на Изабела д’Есте, една от най-ревностните покровителки на Леонардо да Винчи. Първоначално има титлата граф на Гуастала. През 1527 г. е помощник на братовчед си Шарл дьо Монпансие Бурбонски, който е главнокомандващ на Франция. Няколко години по-късно, изглежда, се съюзява тайно с Франц Лотарингски, херцог на Гиз, който е на крачка от това да превземе френския престол. Подобно на всички от рода Гонзаг, владетели на Мантуа, и Феранте е пламенен привърженик на езотеризма.

В същото време при него за пръв път се натъкнахме на очевидно погрешна информация в „Документите на Братството“. Според списъка на предполагаемите велики магистри, поместен в „Тайните досиета“, Феранте е оглавявал ордена до смъртта си през 1575 г. Според други източници обаче той е починал още през 1557 г. край Брюксел. Обстоятелствата около смъртта му са твърде неясни и е възможно той да не е починал, а просто да се е укрил. От друга страна обаче, датата в „Тайните досиета“ може би наистина е погрешна. Феранте има син — Сезар, който умира през 1575 г.; не е изключено да го бъркат — неволно или преднамерено, с баща му. Важното в случая е, че никъде другаде в „Документите на Братството“, дори в случаи, които са много по-неизяснени и спорни, не открихме такова крещящо несъответствие между тях и останалите източници. Според нас е почти изключено въпросната грешка да е допусната от недоглеждане или немарливост. Обратното, имаме усещането, че тази неточност, която влиза в разрез с всички други източници, има за цел да загатне нещо.

Луи дьо Невер

Луи, херцог на Невер, всъщност е Луи ди Гонзаг. Роден е през 1539 г. и е племенник на Феранте ди Гонзаг, неговия предходник в списъка на предполагаемите велики магистри. Брат му е женен за момиче от династията на Хабсбургите, а дъщеря му — за херцога на Лонгвил, титла, принадлежала някога и на Бланш д’Еврьо; неговата правнучка се омъжва за херцога на Лотарингия и отделя голямо внимание на Сион-Водемон като място за поклонение. През 1622 г. по нейно нареждане там е поставен кръст, а през 1627 г. са построени религиозно училище и сиропиталище.

По време на религиозните войни Луи дьо Невер влиза в съюз с рода на Лотарингите и неговия младши клон — Гизите, които слагат край на династия Валоа и насмалко не се качват на френския престол. През 1584 г. например Луи подписва договор с херцога на Гиз и кардинала на Лотарингия, според който двете страни се задължават да се борят съвместно срещу краля на Франция Анри III. Но подобно на съюзниците си се помирява с Анри IV и дори става негов висш финансов интендант. В това си качество явно е работил заедно с бащата на Робърт Флъд. Сър Томас Флъд е ковчежник на армейския контингент, изпратен от кралицата на Англия Елизабет I в подкрепа на френския крал.

Като всички свои роднини от рода Гонзаг, и Луи дьо Невер е много запален по езотеризма и вероятно се е познавал с Джордано Бруно, който според Франсис Йейтс членува в тайни общества на последователи на херметиците, предходници на розенкройцерите. През 1582 г. Луи посещава Англия и е придружаван от сър Филип Сидни (автор на „Аркадия“) и Джон Дий, най-известния езотерик на своето време. Година по-късно Джордано Бруно също отива в Англия и е придружаван от същите хора, та, както твърди Франсис Йейтс, да разшири дейността на тяхната тайна организация.

Робърт Флъд

Роден през 1574 г., той наследява славата на Джон Дий като най-изявения представител на езотеричната мисъл в Англия. Пише и издава множество трудове, посветени на различни езотерични теми, и разработва една от най-пълните формулировки на философията на херметиците. Франсис Йейтс предполага, че сред неговите трактати е и „Печатът, или тайният код на сектата, или обществото на херметиците“. Макар и Флъд никога да не е твърдял, че е член на Ордена на розенкройцерите, който по негово време предизвиква истински фурор в континентална Европа, той му симпатизира горещо и заявява, че „най-великото добро“ са „магията, кабалата и алхимията на братята на Розата и Кръста“.

Флъд си извоюва висок пост в Лондонския медицински колеж и сред приятелите му е Уилям Харви, формулирал принципите на кръвообращението. Ползва се и с благоразположението на Джеймс (Яков) I и Чарлс I, които му отпускат рента срещу земи в Съфолк. Флъд е в комисията от учени, които ръководят превода на Библията, поръчан от Джеймс I.

Бащата на Флъд се познава с Луи дьо Невер. Самият Флъд учи в Оксфорд, където няколко години преди това Джон Дий и сър Филип Сидни са основали общество на последователите на езотеризма. От 1596 до 1602 г. Флъд обикаля Европа, където се запознава с мнозина, впоследствие присъединили се към движението на розенкройцерите. Сред тях е и Янус Грутер, близък приятел на Йохан Валентин Андрея.

През 1602 г. Флъд получава интересна и показателна от гледна точка на нашето проучване работа: повикан е в Марсилия да преподава на синовете на херцога на Гиз и по-специално на Шарл, младия херцог на Гиз, с когото той поддържа връзка чак до 1620 г.

През 1610 г. Шарл, херцог на Гиз, се оженва за Анриет-Катерин дьо Жоайоз. Сред нейните владения са и Куиза в подножието на планината, където се намира Рен Льошато, както и Арк, местността, където е гробът, еднакъв с надгробната плоча върху картината на Пусен. След двайсет години, през 1631 г., херцогът на Гиз влиза в заговор срещу краля на Франция и по своя воля отива в изгнание в Италия, където малко по-късно заминава и жена му. Херцогът умира през 1640 г. Съпругата му обаче получава разрешение да се върне в родината едва след като се съгласява да продаде на краля Куиза и Арк^[2].

Йохан Валентин Андрея

Той е син на лутерански пастор и теолог и е роден през 1586 г. във Вюртемберг, граничещ с Лотарингия и Рейнски Пфалц. Има сведения, че през 1610 г. пътува из Европа и според мълвата е член на тайно общество на езотерици и последователи на херметиците. През 1614 г. е ръкоположен за свещеник в градче недалеч от Щутгарт, където преживява спокойно Трийсетгодишната война (1618–1648).

Робърт Бойл

Роден е през 1627 г. и е най-малкото дете на графа на Корк. По-късно и на него е предложена благородническа титла, която той отказва. Учи в Итън, чийто ректор — сър Хенри Уотън, е тясно свързан с приятелите розенкройцери на Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц.

През 1639 г. Бойл тръгва да обикаля Европа. Прекарва известно време във Флоренция, където въпреки съпротивата на папата Медичите продължават да поощряват езотериците и учените, включително Галилео Галилей. Остава година и девет месеца в Женева, където у него се пробужда интерес към езотеризма, включително към демонологията. Там се сдобива с един трактат — „Масконският дявол“, който превежда и с чийто автор, Пиер дю Мулен, остава приятел до края на живота си. Бащата на Дю Мулен е капелан на Катерина дьо Бар, съпруга на Анри Лотарингски, херцог на Бар. Впоследствие Дю Мулен старши си спечелва покровителството на Анри дьо Латур д’Оверн, виконт на Тюрен и херцог на Булон.

През 1645 г., веднага щом се връща в Англия, Бойл се свързва с кръга около Самуел Хартлиб, близък приятел на Андрея, с когото той поддържа кореспонденция. В писма от 1646 и 1647 г. например Хартлиб често споменава Невидимия колеж и подчертава, че „стълбовете на Невидимите, или (както те се наричат) на Философския колеж, от време на време ме удостояват с компанията си“.

През 1654 г. Бойл вече е в Оксфорд, където се запознава с Джон Уилкин, бивш капелан на Фридрих, курфюрста на Рейнски Пфалц. През 1660 г. наред с други известни личности той подкрепя възстановената на престола династия на Стюартите, а Чарлс II става покровител на Кралското общество. През 1668 г. Бойл се установява в Лондон, където живее при сестра си, съпруга на Джон Дюри, друг приятел на Андрея, поддържащ кореспонденция с него. В Лондон на Бойл гостуват редица знаменитости, включително Козимо III Медичи, по-късно владетел на Флоренция и велик херцог на Тоскана.

В онези години най-близки приятели на Робърт Бойл са Исак Нютон и Джон Лок. Според преданието тъкмо той посвещава Нютон в тайните на алхимията. При всички положения двамата се срещат редовно, за да обсъждат темата и да изучават алхимични трактати. Малко след като се запознава с Бойл, Лок, от своя страна, заминава за Южна Франция, където остава доста време. Знае се, че е ходил специално на гробовете на Нострадамус и на Рене Анжуйски. Разглеждал е околностите на Тулуза, Каркасон, Нарбон и по всяка вероятност на Рен Льошато. Срещал се е с херцогинята на Гиз. Запознал се е с протоколите на Светата инквизиция от процесите срещу катарите, както и с произхода на преданията, според които Мария Магдалина е донесла в Марсилия Свещения Граал. През 1676 г. посещава къщата в Сен Бом, където според легендата е живяла Мария Магдалина.

Докато Лок е в Лангедок, Робърт Бойл поддържа активна кореспонденция с континентална Европа. В архива му е намерена част от писмата, които е получавал от някакъв загадъчен французин — Жорж Пиер, за който не се знае нищо и който вероятно е използвал псевдоним. Писмата са посветени главно на алхимията и алхимичните опити. Но по-важното — от тях личи, че заедно с херцога на Савоя и Дю Мулен Бойл е членувал в тайно общество от последователи на херметиците.

В периода от 1675 до 1677 г. Робърт Бойл издава два амбициозни алхимични трактата — „Загряване на живака, примесен със злато“ и „Историческо изложение на разпадането на златото“. През 1689 г. съобщава, че няма да приема посетители в определени дни, които е посветил на алхимични опити. Както отбелязва самият Бойл, с тях той смята „да изпълня първоначалното си намерение и да оставя нещо в наследство на прилежните последователи на херметиците, като опиша чистосърдечно в приложените материали някои процеси — химични и медицински, не така прости и ясни, каквито имах навика да излагам досега, по-трудни и сложни от процесите, които съм засягал до този момент, съдържащи повече елементи на извисените загадки на херметиците, които Хелмонт определя като «arcana majora^[3]».“^[4]

Бойл допълва, че смята да се изразява възможно най-достъпно, „макар че няма да спомена цялостното им приложение отчасти защото въпреки филантропията си съм обещал да пазя тайна“.^[5]

„Приложените материали“, за които пише Бойл, така и не са намерени. Може би са попаднали у Нютон или Лок. В завещанието си той оставя именно на тях двамата целия си архив, както и малко от загадъчната „червена прах“, за която непрекъснато споменава в много от писмата си и която използва в своите алхимични опити.

Исак Нютон

Роден е през 1642 г. в Линкълншир в „древен шотландски благороднически род“, както отбелязва самият той, въпреки че никой не гледа сериозно на това негово твърдение. Следва в Кеймбридж, през 1672 г. е избран за член на Кралското общество, а след година се запознава с Робърт Бойл. През 1689–1690 г. се сближава с Джон Лок и със загадъчния Никола Фасио дьо Дюийе. Потомък на аристократичен род от Женева, Дьо Дюийе кръстосва надлъж и шир Европа. От време на време явно работи като шпионин, събиращ сведения за краля на Франция Луи XIV. Познава се с всички изтъкнати учени на своето време. Откакто пристига в Англия, става единственият близък приятел на Нютон. Най-малко десет години след запознанството си са неразделни.

През 1696 г. Нютон е назначен за директор на Кралския монетен двор и определя златния стандарт. През 1703 г. оглавява Кралското общество. Пак по това време се сприятелява с млад протестант, емигрирал от Франция — Жан Дьозаглие, който заедно с още един свой колега завежда експерименталната секция към Кралското общество. През следващите години Дьозаглие се прочува като един от водачите на франкмасонството, което се разпространява учудващо бързо из цяла Европа. Познава се с такива известни масони като Джеймс Андерсън, Рамзи и Чарлс Ратклиф. През 1731 г. като магистър на масонската ложа в Хага ръководи посвещаването на първия европейски владетел, станал масон. Този владетел е Франц I, херцог на Лотарингия, който след женитбата си с Мария Терезия Австрийска става император на Свещената римска империя.

Няма сведения, че и Нютон е бил масон. Той обаче членува в полумасонския Клуб на джентълмените отцепници, в който се записват и мнозина други знаменитости, например Александър Поуп. И още нещо, от някои от трудовете му личи, че Нютон споделя възгледите на масонските водачи от онова време. Така например, подобно на редица автори масони, и Нютон твърди, че не Мойсей, а Ной е въплъщение на езотеричната мъдрост. Още през 1689 г. се заема с труд, който смята за един от основополагащите в своята дейност и който посвещава на древните царства. Озаглавява го „Нова хронология на древните царства“ и в него се опитва да установи произхода на царската институция, както и че еврейската култура е първооснова за всички останали древни култури. Според Нютон древният юдаизъм е съкровищница на божественото познание, което впоследствие е разпиляно, изопачено и като цяло забравено. Въпреки това ученият е убеден, че мъничко от това познание се е съхранило във философията на Питагор, чиято „музика на сферите“ той тълкува като метафора на Закона за земното притегляне. В опита си да формулира точен научен метод, чрез който да състави хронология на събитията в Стария и Новия завет и в древните митове, Нютон използва за отправна точка Язон и търсенето на Златното руно, което като повечето масони и езотерици тълкува като алхимична метафора. Заема се и да установи съответствията, които според херметиците съществуват между музика и архитектура. Подобно на повечето масони отдава огромно значение на формата и пропорциите на Соломоновия храм, в които според него е заложена някаква алхимична формула. Убеден е, че древните ритуали в Соломоновия храм са включвали алхимични процеси.

И през ум не ни беше минавало, че Нютон се е занимавал с такива неща: те определено не се вместват в наложената през нашето столетие представа за него като за учен, прокарал вододела между физика и теология. Всъщност обаче Нютон повече от всеки друг учен от онова време е запознат с трактатите на херметиците и по свой начин отразява тяхното учение. Много набожен, той неуморно търси божественото единство, системата от съответствия в природата. Така стига до свещената геометрия и нумерологията и се заема да изучава свойствата, присъщи на формите и числата. Покрай приятелството си с Бойл прави и алхимични опити, на които отдава първостепенно значение^[6]. Освен манифестите на розенкройцерите, полетата на които Нютон е осеял с бележки, библиотеката му съдържа и над сто труда по алхимия, един от които — трактат на Фламел, ученият преписва най-старателно на ръка. Цял живот се занимава с алхимия, на която е посветена и обемистата му и доста загадъчна кореспонденция с Бойл, Лок, Фасио дьо Дюийе и други. В едно от писмата дори са изрязани някои кодови думи.

Твърде необичайни за представите ни са не само научните интереси на Нютон, но и неговите религиозни възгледи. Макар и да не го проявява открито, той е убеден противник на догмата за Светата троица, както и на модния по онова време деизъм, според който Космосът не е нищо повече от огромна механична машина, изобретена от Небесен инженер. Нютон оспорва божествения произход на Исус и усърдно събира всичко, написано по този въпрос. Съмнява се и в автентичността на Новия завет и смята, че някои пасажи са изопачени и са добавени през V в. Проявява огромен интерес към някои от ранните ереси на гностиците и дори им посвещава един от своите трудове^[7].

Под въздействието на Фасио дьо Дюийе Нютон се отнася и с учудваща симпатия към камизарите, или пророците от Севенските планини, които малко след 1705 г. започват да пристигат в Лондон. Наричани така заради белите си дрехи, те подобно на катарите основават движението си в Южна Франция. Също като катарите се обявяват срещу Ватикана, смятат, че „гносиса“, или натрупаното от личен опит познание, е по-важно от вярата, и оспорват божествеността на Исус. Подобно на катарите, и те са смазани със сила — акциите срещу тях наподобяват нов Албигойски поход от XVIII в. Прогонени от Лангедок, еретиците намират убежище в Женева и Лондон.

Няколко седмици преди смъртта си, подпомаган от неколцина близки приятели, Нютон изгаря множество сандъци с ръкописи и личния си архив. Доста изненадани, съвременниците му научават, че на смъртния си одър ученият е отказал последно причастие.

Чарлс Ратклиф

Още от XVI в. родът Ратклиф от Нортумбрия има огромно влияние. През 1688 г., малко преди да бъде свален от престола, Джеймс (Яков) II дава на семейството титлата „графове на Дъруентуотър“. Чарлс Ратклиф е роден през 1693 г. Майка му е незаконна дъщеря на краля на Англия Чарлс II и на неговата любовница Мол Дейвис, тоест по майчина линия Ратклиф е с кралско потекло и е внук на Чарлс I. Братовчед е на Чарлс Хубавия и на Джордж Лий, граф на Личфийлд, друг незаконен внук на краля от династията на Стюартите. Ето защо не е изненадващо, че Ратклиф брани така усърдно каузата на Стюартите.

Шарл Лотарингски

Роден през 1744 г., той е брат на Франц I и е с четири години по-малък от него. Не е изключено като малки и двамата да са били повлияни от якобитите: когато Стюартите са прогонени в изгнание, бащата на двете момчета ги подслонява в Бар Льодюк. През 1735 г., когато Франц се оженва за австрийската императрица Мария Терезия, Шарл й става зет. След единайсет години, през 1744 г., заздравява роднинството, като се оженва за сестра й Мария Ана. Същата година е назначен за генерал-губернатор на Австрийска Нидерландия (днешна Белгия) и главнокомандващ австрийската армия.

След брака си Франц I формално се отказва от своите права върху Лотарингия, срещу която получава ерцхерцогство Тоскана и която е прехвърлена във владенията на подставено лице на френската корона. Но Шарл се обявява категорично срещу сделката и не се отрича от претенциите си към Лотарингия. След женитбата на Франц I той всъщност става законен херцог на Лотарингия. През 1742 г. се опитва с войска от 70 хиляди души да си върне владенията. И сигурно е щял да успее, ако не е принуден да поведе армията си към Бохемия, за да отблъсне френското нашествие.

В последвалите бойни действия Шарл се проявява като вещ пълководец. Днес сигурно щеше да се ползва с името на един от най-добрите военачалници на своето време, ако няма злочестината на няколко пъти да се сражава срещу Фридрих Велики. През 1757 г. тъкмо срещу Шарл Лотарингски Фридрих Велики печели една от своите най-бляскави и категорични победи — победата в битката при Лойтен. Въпреки това Фридрих смята Шарл за достоен и „страховит“ противник и се изказва най-ласкаво за него.

След разгрома при Лойтен Мария Терезия отстранява Шарл от поста главнокомандващ австрийската армия и той се прибира в своята столица Брюксел. Там се прочува като покровител на изкуствата и създава бляскав двор, състоящ се все от изискани, начетени и много културни хора. Дворецът му се превръща в средище на литературата, живописта, музиката и театъра. В много отношения наподобява двора на предшественика на Шарл — Рене Анжуйски, и тази прилика вероятно е търсена преднамерено.

През 1761 г. Шарл става велик магистър на Тевтонския орден, наследник на някогашния Орден на рицарите тевтонци, чиито членове са от германските племена и който под покровителството на тамплиерите чак до XVI в. се слави като непобедима военна сила. През 1770 г. Шарл назначава за свой заместник в Тевтонския орден любимия си племенник Максимилиан. През следващите години чичото и племенникът се сближават изключително много. Максимилиан присъства и когато през 1775 г. в Брюксел е издигната статуя на Шарл, яхнал кон. Откриването на паметника е насрочено за точно определен ден — 17 януари^[8], датата, на която Никола Фламел осъществява първата си успешна алхимична трансмутация, която е изсечена върху надгробната плоча на Мари дьо Бланшфор и на която Сониер получава смъртоносния сърдечен удар.

Максимилиан Лотарингски

Роден през 1756 г., Максимилиан Лотарингски, или Максимилиан фон Хабсбург, е любимият племенник на Шарл Лотарингски и най-малък син на Мария Терезия. Като младеж всички смятат, че го чака бляскава военна кариера, но той пада от кон и окуцява с единия крак, след което посвещава цялата си енергия на църквата: през 1784 г. става епископ на Мюнстер, както и архиепископ и курфюрст на Кьолн. През 1780 г., когато умира чичо му Шарл, става и велик магистър на Тевтонския орден.

И в други отношения Максимилиан следва примера на чичо си. Подобно на него става запален покровител на изкуствата. Сред хората, на които помага, са Хайдн, Моцарт и младият Бетховен, който дори смята да му посвети Първата си симфония. Но Максимилиан умира, преди композиторът да е довършил творбата.

Максимилиан се слави като умен, толерантен и отстъпчив управник, обичан от своите поданици и уважаван от другите владетели. Той сякаш олицетворява идеала на XVIII в. за просветен монарх и вероятно е един от най-културните хора на своето време. Особено прозорлив е в политиката и се опитва да предпази сестра си Мария Антоанета от бурята, надвиснала над Франция. Когато избухва Великата френска революция, Максимилиан не изпада в паника, обратно, явно споделя първоначалните й цели, макар и да подслонява прокудените от страната аристократи.

Той заявява, че не е франкмасон, но това негово твърдение често е оспорвано. Мнозина смятат, че е членувал в едно или друго тайно общество въпреки високия си църковен сан и категоричната забрана на Ватикана духовни лица да се занимават с подобна дейност. При всички положения Максимилиан общува съвсем открито с членове на различните ложи, включително, разбира се, и с Моцарт.

Подобно на Робърт Бойл, Чарлс Ратклиф и Шарл Лотарингски, и Максимилиан се вмества в определен модел, характерен за списъка на предполагаемите велики магистри на Сион: модел, следван още от Средновековието. Подобно на Бойл, Ратклиф и чичо си, и Максимилиан е най-малкият син в семейството. В списъка на великите магистри от „Документите на Братството“ има доста мъже, които са по-малките или най-малките синове в определени семейства и се появяват в ордена сякаш на мястото на по-известните си големи братя.

Подобно на Ратклиф и Шарл Лотарингски, и Максимилиан гледа да не бие на очи, дърпа конците иззад кулисите и действа — ако може изобщо да се каже, че великите магистри на Братството действат — чрез подставени лица и посредници. Ратклиф например прокарва решенията си чрез Рамзи, по-късно чрез Хунд, а Шарл Лотарингски — чрез брат си Франц I. А Максимилиан действа чрез представители на културата, както и чрез някои от многобройните си братя и сестри; така например Мария Каролина, кралица на Неапол и Сицилия, допринася активно за разпространяването на франкмасонството в нейните владения.

Шарл Нодие

Роден е през 1780 г. Чрез него е въведен нов модел, на който отговарят всички предполагаеми велики магистри на Сион след Френската революция. За разлика от предходниците си той не само не е с благородническо потекло, но и няма връзка с представителите на семействата, чиито родословия са включени в „Документите на Братството“. След Великата френска революция Братството на монасите от Сион или най-малкото неговите водачи нямат нищо общо със старата аристокрация и с коридорите на властта — поне ние стигнахме в проучването си до този извод.

Майка на Нодие е Сюзан Пари, която изобщо не познава родителите си. Баща му е адвокат в Безансон и в навечерието на Великата френска революция членува в тамошния Якобински клуб. След избухването на революцията става кмет на града и председател на неговия Революционен трибунал. Наред с другото е уважаван магистър в масонска ложа и взима активно участие в дейността и провеждането на политиката на масоните.

Шарл Нодие се проявява едва ли не като вундеркинд: според някои сведения само на десет години се включва в културния и политическия живот! На осемнайсет години вече се е утвърдил като писател: до края на живота си не минава година, без да издаде книга. Засяга изключително многообразие от теми, творчеството му обхваща пътеписи, есета за писатели и художници, изследвания върху прозодията и версификацията, научни трудове за пипалата на насекомите, трактат върху природата на самоубийството, мемоари, статии, посветени на археологията, лингвистиката, правото и езотеризма, да не говорим за огромното количество художествени произведения. Днес Нодие е смятан за второстепенен писател.

Макар в началото да посреща с ентусиазъм Великата френска революция, много скоро Нодие се обявява срещу нея. Прави подобен рязък завой и в отношението си към Наполеон и през 1802 г. вече е заклет противник на императора: същата година публикува в Лондон сатирично стихотворение, озаглавено „Наполеончото“. Колкото и да е странно, след тази бунтарска проява прави всичко възможно да привлече вниманието към нея. Отпърво властите не предприемат нищо, Нодие обаче явно държи да го арестуват. Пише писмо на Наполеон, в което му признава какво е сторил, и най-после е пратен в затвора за един месец, сетне е изселен в Безансон, където уж е държан под наблюдение, но пак се радва на голяма свобода. Въпреки това по-късно Нодие твърди, че е продължил да се бори срещу Наполеон и че е участвал на два пъти — през 1804 и 1812 г., в заговори срещу него. Макар че си пада самохвалко, не е изключено наистина да е съпричастен към тези заговори. При всички положения се познава с техните организатори още от младежките си години в Безансон.

Виктор Юго

Семейството на Юго е от Лотарингия и както твърди писателят, е от знатно благородническо потекло, самият той обаче е роден през 1802 г. в Безансон, славещ се като средище на подривната дейност. Баща му е генерал в армията на Наполеон, но е много близък с хората, организирали заговора срещу императора. Един от тях всъщност е любовник на майката на Юго, живее в една къща с нея и като кръстник и наставник на малкия Юго изиграва решаваща роля за неговото формиране. Така още от седемгодишен писателят опознава света на интригите, съзаклятничеството и тайните общества.

На седемнайсет години вече е ревностен ученик на Шарл Нодие — тъкмо от него усвоява дълбоките познания по готическа архитектура, които проявява по такъв блестящ начин в „Парижката св. Богородица“. През 1819 г. заедно с брат си и Нодие основава издателство, което подготвя за печат списание под редакцията на Нодие. През 1822 г. се венчава с тържествена церемония в „Св. Сюлпис“. След три години заедно с жена си и семейството на Нодие заминава на дълго пътешествие в Швейцария. Пак през 1825 г. двамата приятели присъстват на коронацията на Шарл X. През следващите години организира салон като този на Нодие, който е покровителстван от същите знаменитости. А когато през 1845 г. Нодие умира, Юго е сред хората, които носят на погребението ковчега с тленните му останки.

Подобно на Нютон е силно набожен, но религиозните му възгледи са твърде необичайни. Също като Нютон, и Юго не приема догмата за Светата троица и оспорва божествения произход на Исус. Повлиян от Нодие, цял живот проявява интерес към езотеризма, гностицизма, кабалистиката и философията на херметиците, което личи и в поезията и прозата му. Знае се, че е бил свързан и с така наречения Орден на Розата и Кръста, в който членуват Елифас Леви и младият Морис Барес.

Политическите възгледи на писателя открай време са озадачавали критиците и историците и са твърде сложни, непоследователни, подвластни на други фактори, за да се спираме тук на тях. Важно е обаче да отбележим, че макар да се възхищава от Наполеон, Юго е заклет роялист и приветства завърналата се на престола династия на Бурбоните. Същевременно смята, че е за предпочитане те да останат на власт само известно време, колкото да запълнят зейналата пропаст. Като цяло явно ги ненавижда и критикува особено ожесточено Луи XIV. Управникът, когото Юго подкрепя най-ентусиазирано и с когото всъщност е близък приятел, е Луи-Филип, „краля гражданин“, избран да ръководи една народна монархия. А Луи-Филип е сроден с династията на Хабсбургите-Лотарингите: жена му е племенница на Максимилиан Лотарингски.

Клод Дебюси

Дебюси е роден през 1862 г. и макар родителите му да са бедни, бързо завързва познанство с богати и влиятелни хора. Още като юноша свири в замъка на любовницата на френския държавен глава и явно се познава с него. През 1880 г. под свое покровителство го взима богата руска благородничка, меценатка на Чайковски, и той я придружава в обиколката й из Швейцария, Италия и Русия. През 1884 г., след като получава престижна музикална награда, учи известно време в Рим. Между 1887 и 1906 г. живее главно в Париж, преди и след този период обаче пътешества много и се запознава с редица знаменитости. Опитахме се да установим дали някой от тях е свързан със семействата, чиито родословия са поместени в „Документите на Братството“, но в повечето случаи усилията ни се оказаха напразни. По всичко личи, че Дебюси е пазел в тайна с кого от политиците и благородниците се познава. Почти цялата му кореспонденция е унищожена, а в малкото негови писма, които са се запазили, най-старателно са заличени важни имена и цели изречения.

Дебюси се запознава с Юго чрез поета символист Пол Верлен. След време пише музика към някои от произведенията на Юго. Докато е в Париж, непрекъснато общува със символистите, които са ядрото на културния живот във френската столица и които понякога са изявени творци, понякога особняци, понякога и двете. Сред тях са младият духовник Емил Офе, чрез когото Дебюси се запознава с Беранже Сониер, Ема Калве, прочутата оперна певица, проявяваща подчертан интерес към езотеризма, загадъчният маг на символизма във френската поезия Стефан Маларме, към чийто шедьовър „Следобедът на един фавн“ композиторът пише музика, драматургът символист Морис Метерлинк, чиято пиеса „Пелеас и Мелизанда“ Дебюси превръща в световноизвестна опера, и графът ексцентрик Филип Огюст Вилие дьо Лил-Адам, автор на пиесата „Аксел“, в която намират израз възгледите на розенкройцерите. Дебюси се заема с либретото към окултната драма на Вилие, която също смята да превърне в опера, ала не успява да го довърши, тъй като през 1918 г. умира. Познава се и с други знаменитости, посещавали прочутите литературни вторници на Маларме: Оскар Уайлд, У. Б. Йейтс, Пол Валери, Андре Жид, Марсел Пруст.

Приятелите на Дебюси и Маларме проявяват изострен интерес към езотеричното и са свързани и с други кръгове, отдадени още повече на езотеризма. Тоест, Дебюси се познава с почти всички прочути представители на така нареченото „френско окултно възраждане“.

Жан Кокто

Роден през 1889 г., Кокто сякаш е последният човек, който ще оглави като велик магистър влиятелно тайно общество. Но същото впечатление оставят и някои други хора, когато видиш за пръв път името им в списъка в „Документите на Братството“. Постепенно обаче се убедихме, че по един или друг начин те са свързани помежду си. В случая с Кокто тези връзки изглеждат най-слаби.

Струва си да отбележим, че той е израсъл в семейство, близко до коридорите на властта: чичо му е известен дипломат. Въпреки че живее като бохем, Кокто никога не скъсва напълно с тези влиятелни среди. Колкото и скандално понякога да е поведението му, той поддържа близки отношения с високопоставени благородници и политици. Подобно на мнозина предполагаеми велики магистри на Сион, например Бойл, Нютон, Дебюси, и Кокто на пръв поглед няма нищо общо с политиката. По време на нацистката окупация не се включва в съпротивителното движение, но не крие презрението си към режима на Петен. След Втората световна война поддържа близки отношения с Дьо Гол, чийто брат му възлага да държи важна реч за обстановката във Франция. Според нас най-убедителното доказателство, че Кокто е свързан с Братството на монасите от Сион, е неговото творчество, например филмът „Орфей“, пиесата „Двуглавият орел“ (посветена на австрийската императрица Елисавета, представителка на Хабсбургите) и рисуваните от него изображения в църкви като „Френската св. Богородица“ в Лондон. Ала най-безспорното потвърждение е подписът му под устава на Братството от Сион.