Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (10)

(Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Holy Blood and The Holy Grail, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

8. Тайното общество днес

„Журнал офисиел“ е седмичник на френското правителство, в което всички групировки, общества и организации в страната са длъжни да се регистрират. В брой 167 на списанието от 20 юли 1956 г. четем следното:

25 юни 1956 г. Молба за регистрация до заместник-префекта на Сен Жюлиен ан Жонвоа. Цели: учебна дейност и взаимопомощ. Седалище: Су Касан, Анмас, От Савоа.

Братството на Сион е официално регистрирано и в полицията. Тук поне се натъкваме на безспорно доказателство, че орденът съществува и до днес, макар да ни се видя малко странно едно уж тайно общество да оповестява на всеослушание за себе си. Но може би не е чак толкова странно. Телефонният номер на Братството от Сион не е посочен в нито един френски указател. Адресът е твърде общ, че по него да открием офис, къща, сграда, дори улица. Когато се обадихме на заместник-префекта, и той не бе в състояние да ни помогне особено. Обясни ни, че и мнозина други безуспешно са издирвали посоченото седалище и след дълго обикаляне са се отказвали. Не можел да ни предостави повече информация. Доколкото знаел, този адрес просто не можел да бъде открит. Ако не друго, всичко това ни накара да се запитаме как някой е успял да регистрира в полицията измислен, несъществуващ адрес, без да е понесъл съответните санкции. Дали полицаите наистина бяха толкова небрежни и безразлични, на каквито се правеха? Или Сион си бе спечелил по някакъв начин тяхното съдействие и дискретност?

По наша молба заместник-префектът ни предостави копие от устава на Братството от Сион. Документът, състоящ се от 21 члена, не будеше подозрения, но не предоставяше и конкретна информация. В него например не бяха посочени целите на ордена, влиянието, на което той разчита, членовете му и източниците на средства. Като цяло не ни насочваше към нищо, което още повече ни озадачи. В устава се казва, че в организацията могат да членуват всички без оглед на социалния произход, майчиния език, класовата или политическата принадлежност. На друго място обаче се посочва, че за членове могат да кандидатстват само католици, навършили двайсет и една години. Като цяло уставът създава впечатлението, че е писан от организация на правоверни, дори фанатизирани католици. Но доколкото бяхме успели да установим, великите магистри на ордена, цялата му история едва ли издават вярност към ортодоксалния католицизъм. Дори в съвременните „Документи на Братството“, повечето от които излизат по едно и също време с устава, личи съпричастност не толкова с католицизма, колкото с идеите на херметиците и дори на еретиците гностици. Противоречието изглеждаше безсмислено, освен ако Сион — подобно на рицарите тамплиери и общество Светото тайнство — не разглежда католицизма като задължително предварително изискване, което по-късно, вътре в ордена, вече отпада. При всички положения Сион, както тамплиерите и Светото тайнство, явно държи на йерархичното подчинение, което обезсилва всички други взаимоотношения, били те светски или църковни. Според член VII на устава: „Кандидатът трябва да се отрече от личните си интереси, за да се посвети на своята високонравствена апостолска мисия.“

По-нататък се уточнява, че Сион работи под името „Рицари на католическите институции и норми, на независимия традиционалистки съюз“, което съкратено на френски дава CIRCUIT[1], както се казва и списанието, издавано според устава за вътрешно ползване.

Може би най-интересната информация, която научихме от устава, е, че от 1956 г. насам броят на членовете на Братството от Сион се е увеличил близо пет пъти. Според една страница, възпроизведена и в „Тайните досиета“ и датираща отпреди 1956 г., в Сион членуват общо 1093 души, разпределени в девет степени. Структурата по традиция е пирамидална. Организацията е оглавявана от велик магистър, или кормчия (nautonnier). В степента след него има трима души — принцове Ноахити на св. Богородица, в по-низшата — деветима души — рицари на св. Йоан. Оттук нататък всяка по-низша степен е три пъти по-многобройна от предишната и се състои съответно от 27, 81, 243 и 729 души. Трите най-високи степени — великият магистър и дванайсетте души, подчинени пряко на него, образуват така наречената тринайсеторка на Розата и Кръста. Числото, разбира се, е символично, то олицетворява много неща, като се почне от сатанинските сборища и се стигне до Исус Христос и неговите дванайсет ученици.

Според устава на Сион от периода след 1956 г. в ордена членуват общо 9841 души, обединени не в седем, а в девет степени. Като цяло структурата остава непроменена, но е по-изчистена и в дъното на йерархията са добавени две нови степени, така че ръководството на ордена да е откъснато още повече от новопосветените, които са повече на брой. Великият магистър пак има званието „кормчия“ (nautonnier). Тримата принцове Ноахити на св. Богородица получават опростеното звание „сенешали“. Деветимата рицари на св. Йоан започват да бъдат наричани „настоятели“. Доколкото може да се съди от високопарния стил на устава, структурата на ордена е следната:

Общото събрание се състои от всички членове на организацията, обхващаща 729 области, 27 храма и Арка, която е наричана „курия“.

Всеки храм, както и Арката се състоят от 40 членове, а всяка област — от 13 членове.

 

Членовете са разпределени на две действени групи:

а) Легион, натоварен с апостолска мисия.

б) Фаланга, пазителка на Традицията.

 

Членовете са групирани в йерархия от девет степени:

Йерархията от девет степени се състои от:

а) в 729 области

1. Ученици — 6561 души

2. Рицари — 2187 души

 

б) в 27 храма

3) избраници — 729 души

4) именити избраници — 243 души

5) рицари на шпагата — 81 души

6) патриарси — 27 души

 

в) В Арката „Курия“

7) настоятели — 9 души

8) сенешали — 3 души

9) кормчия — 1 човек[2]

За пред властите и съда в устава е посочено, че „управата“ се състои от четирима души. Три от имената не ни бяха познати — явно бяха псевдоними: Пиер Боном, роден на 7 декември 1934 г., председател; Жан Дьолавал, роден на 11 март 1931 г, заместник-председател; Пиер Дьофаго, роден на 11 декември 1928 г., касиер. Едно от имената обаче вече знаехме: Пиер Плантар, роден на 18 март 1920 г., отговорен секретар. Според проучването на друг автор официалният пост на Плантар е „отговорен секретар, завеждащ отдел «Документация»“, което означава, че има и други отдели.

Ален Поер

В началото на 70-те години Братството от Сион вече е известно във Франция, макар и в ограничени кръгове. Някои списания и вестници поместват материали за него. На 13 февруари 1973 г. „Миди либр“ публикува голяма статия за Сион, Сониер и загадката на Рен Льошато, в която се набляга, че Сион вероятно е свързан с днешните потомци на династията на Меровингите. Авторите на статията пишат, че сред тези потомци има „истински претендент за престола на Франция“ и че той се казва Ален Поер[3].

Макар и да не е особено известно във Великобритания и Съединените щати, това име е познато на всички във Франция. За участието си в съпротивителното движение по време на Втората световна война Ален Поер е удостоен с медал и с „Военен кръст“. След оттеглянето на Дьо Гол временно е президент на Франция — от 28 април до 19 юни 1969 г. Заема същия пост и след смъртта на Жорж Помпиду — от 2 април до 27 май 1974 г. През 1973 г., когато излиза статията в „Миди либр“, Ален Поер е председател на френския сенат.

Доколкото знаем, Поер никога не е споменавал, че е свързан с Братството на монасите от Сион или с потомците на Меровингите. В родословията, поместени в „Документите на Братството“ обаче, се посочва някой си Арно, граф на Поер, който някъде между 894 и 896 г. се оженва за представителка на рода Плантарови, според хроникьорите преки потомци на Дагоберт II. През 937 г. Ален, правнук на Арно дьо Поер, става херцог на Бретан. Тоест дори и Поер да не подозира за Сион, е ясно, че Сион знае за него най-малкото това, че е потомък на Меровингите.

Изчезналият крал

Докато ние продължавахме своето проучване, а френският печат от време на време поместваше нещичко по въпроса, се появяваха нови и нови „Документи на Братството“. Както и дотогава, някои излизаха под формата на книги, други — като напечатани с подръчни средства брошури, депозирани в Националната библиотека в Париж, при всички положения обаче те само заплитаха загадката. Зад изданията явно стоеше някой, ала целите му си оставаха неясни. Понякога ни идваше да зарежем всичко, да го таксуваме като изкусна шега или гигантска измама. Но ако това бе вярно, излизаше, че някой столетия наред поддържа тази измама и й посвещава толкова много време, енергия и средства, че тя вече едва ли може да се нарече измама. Всъщност преплитащите се нишки, цялостната канава на „Документите на Братството“ наподобяваха не шега, а истинско произведение на изкуството, в което човек открива и изобретателност, и блясък, и заплетена интрига, и исторически познания, и сложен замисъл, достойни например за Джеймс Джойс. И ако „Бдение над Финеган“ прилича донякъде на шега, няма съмнение, че създателят на творбата я е възприемал съвсем сериозно.

Важно е да отбележим, че „Документите на Братството“ не се свеждат до най-обикновена „купчина“ листове, до начинание, около което се вдига шум и което със своите безкрайни продължения и допечатки се е превърнало в доходоносна индустрия. „Документите“ не могат да бъдат сравнявани например с „Колесниците на боговете“ на Фон Деникен, където са събрани любопитни факти за Бермудския триъгълник, или с книгите на Карлос Кастанеда. Каквито и подбуди да се криеха зад написването на „Документите“, те при всички положения не бяха финансови. В случая парите не бяха решаващ фактор. Ако излезеха под формата на книга, най-важните „Документи на Сион“ щяха да се превърнат в бестселър, но ето че техните автори не ги издаваха за широкия читател: ограничаваха се с направени с подръчни средства издания в малък тираж, които можеха да бъдат открити единствено в Националната библиотека, и то не винаги. А информацията, появяваща се под формата на книги, не бе случайно или произволно подбрана и най-често не бе резултат от проучванията на независими изследователи. В по-голямата си част явно имаше един-единствен източник — тесен кръг от хора, които много пестеливо, сякаш с капкомер съобщаваха новите данни, водени от наглед предварително уточнен план. Всеки нов факт променяше поне мъничко общата картина, добавяше нова плочка в мозайката. Доста от тези факти биваха подписвани с различни имена, сякаш идваха от различни хора, всеки от които потвърждава написаното от другите и му вдъхва достоверност.

Струваше ни се, че зад всичко това се крие една-единствена цел: вниманието на обществеността да бъде привлечено към определени въпроси, да бъде пробуден интерес към тях, да се създаде психологически климат и атмосфера, когато всички да чакат със затаен дъх нови и нови подробности. С една дума, „Документите на Братството“ сякаш целяха да „подготвят почвата“ за някакво сензационно разкритие. Каквото и да бе то, за него, изглежда, се искаше доста „обработка“. Безспорно бе и друго — че по един или друг начин сензацията е свързана с Меровингите, с техните потомци от наши дни и със съществуването на крал в „сянка“. Така например в статия от член на Братството от Сион, поместена в едно списание, открихме следното заявление: „Без Меровингите нямаше да има Братство на монасите от Сион, без Братството на монасите от Сион династията на Меровингите щеше да изчезне.“ Следва пасаж, в който връзката между ордена и династията е донякъде изяснена, донякъде още повече замъглена:

Кралят е и пастир, и проповедник. Понякога натоварва надарени с блестящ ум люде да бъдат негови подчинени в управлението, негови довереници, получили честта да са му верни до гроб. Например Рене Анжуйски, главнокомандващият кралската френска армия, Никола Фуке… и мнозина други, при които невероятният успех е последван от необяснимо изпадане в немилост — понеже тези пратеници притежават невероятна мощ, но са и твърде уязвими. Тъй като са посветени в една тайна, те трябва да бъдат или превъзнасяни, или унищожени. Сред тях са Жил дьо Ре, Леонардо да Винчи, Жозеф Балсамо, херцозите на Невер и Гонзаг, чието пробуждане е обвеяно с вълшебство, където сярата се смесва с тамяна: уханието на Мария Магдалина.

Ако при влизането на Жана д’Арк в тронната зала в Шинон крал Шарл VII се шмугна сред своите царедворци, то не е за да си направи шега — какво смешно има в това? — а защото знае кой я е пратил. И защото пред нея той всъщност не се различава от другите царедворци. Тайната, която тя му поверява насаме, се свежда до следните четири думи: „Господарю, идвам от името на Краля.“[4]

В тези редове откриваме доста любопитни и интригуващи моменти. Първо, че Кралят — „изчезналият крал“ вероятно от династията на Меровингите, продължава да управлява само по силата на своето потекло. Второ, което е още по-изненадващо, хората, заемащи временно престола, знаят за съществуването му, признават го, уважават го и се страхуват от него. И трето, великият магистър на Братството на монасите от Сион или някой друг член на ордена играе ролята на пратеник, на „свръзка“ между „изчезналия крал“ и неговите временни заместници. А тези пратеници явно са обречени да изпълняват мисията си само веднъж.

Странните брошури в Националната библиотека в Париж

През 1966 г. са разменени няколко странни писма, свързани със смъртта на Лео Шидлоф, човека, за когото се твърди, че под псевдонима Анри Лобино е съставил родословията в някои от „Документите на Братството“. Първото писмо, поместено в „Католик Уикли ъф Джинийва“, е с дата 22 октомври 1966 г. Подписано е от някой си Лионел Бюрюс, който твърди, че изразява мнението на организацията „Швейцарска християнска младеж“. Бюрюс съобщава, че предната седмица, на 17 октомври във Виена е починал Лео Шидлоф, известен още под псевдонима Анри Лобино, и се впуска да защитава починалия от клеветническите нападки, появили се наскоро в някакъв бюлетин на римокатолическата църква. Бюрюс пише, че е възмутен, и във възхвалата си за Шидлоф отбелязва, че през 1956 г. под псевдонима Лобино той е „положил колосален труд… за да състави родословието на династията на Меровингите и да разбули загадката около Рен Льошато“.

Бюрюс твърди, че приживе на Шидлоф Ватиканът не се е осмелил да го клевети, макар и да е разполагал с обемисто досие за него и за проучванията му, но че дори и сега, след смъртта му има кой да отстоява интересите на Меровингите. В подкрепа на това Бюрюс доста се изхвърля: за пример той посочва търговската марка на „Антар“, една от най-големите петролни компании във Франция, която и тогава, през 1966 г., съдържа герба на Меровингите и макар в стилизиран вид изобразява крал от тази династия. Според автора на писмото тази търговска марка доказвала, че информацията и пропагандата в полза на Меровингите намира добра почва и че дори френското духовенство — добавя ни в клин, ни в ръкав Бюрюс — не винаги играело по свирката на Ватикана. В заключение той пише за Лео Шидлоф (явно в стила на франкмасонството и катарството): „Всички ние, които познавахме Анри Лобино, голям пътешественик и учен, предан и добър човек, ще го помним като въплъщение на «съвършения майстор», когото си заслужава да уважаваш и тачиш.“[5]

Това писмо на Лионел Бюрюс изглежда доста странно. Още по-странни са обаче твърденията му за нападки срещу Шидлоф в някакъв бюлетин на римокатолическата църква, който той цитира дословно. Според Бюрюс в бюлетина Шидлоф е обвинен, че „е настроен просъветски, че е известен франкмасон, активно подготвящ почвата за народна монархия във Франция“[6], твърде необичайно и противоречиво обвинение, защото просъветските симпатии обикновено не се свързват с опити за установяване на монархия. В бюлетина обаче, който Бюрюс твърди, че цитира, се отправят още по-чудати нападки:

Открай време потомците на Меровингите стоят зад всички ереси, като се почне от арианството, катарството и тамплиерите и се стигне до франкмасонството. През юли 1659 г., още в зората на протестантската реформация, кардинал Мазарини се разпорежда да бъде разрушен замъкът им Барбьори, съхранил се от XII в., понеже столетия наред династията не е правила нищо друго, освен да агитира срещу църквата.[7]

Бюрюс не посочва римокатолическия бюлетин, от който е взел цитата, ето защо не можахме да проверим дали той изобщо съществува. Но ако това наистина е написано някъде, то е от огромно значение, защото доказва, и то с данни, изнесени от римокатолическата църква, че замъкът Барбьори в Невер наистина е бил изравнен със земята и че Братството от Сион има поне една конкретна причина да продължава да съществува. Вече се бяхме убедили, че Сион и свързаните с него семейства се домогват до властта и от време на време влизат в конфликт с църквата. От горния цитат обаче излиза, че търканията с Ватикана не са нещо случайно, не са плод на съвпадение, дори на възгледи, а са целенасочена политика, което пък ни изправяше пред друго противоречие: поне на пръв поглед уставът на Братството на монасите от Сион създава впечатление, че е писан от организация на фанатизирани католици.

Малко след публикуването на писмото Лионел Бюрюс загива при автомобилна катастрофа, при която според съобщенията умират още шестима души. Малко преди смъртта му обаче той получава отговор на писмото си, още по-странен и интригуващ. Той е поместен в издадена на частни начала брошура, подписана от някой си С. Ру[8].

В някои отношения текстът на С. Ру сякаш е отглас от нападките срещу Шидлоф, накарали Бюрюс да напише своето писмо. Ру обвинява Бюрюс, че е твърде млад и разпален, че е безотговорен и говори повече, отколкото трябва. Авторът на брошурата уж порицава Бюрюс, но всъщност само потвърждава изнесените от него факти и внася някои уточнения. Според Ру Лео Шидлоф е високопоставен член на швейцарската Велика ложа Алпина, масонската ложа, чието име стои върху титула на някои от „Документите на Братството“, и „не крие приятелските си чувства към източния блок“[9]. Колкото до изявлението на Бюрюс за римокатолическата църква, С. Ру пише:

Не би могло да се каже, че Ватиканът не знае нищо за владетелите на Разес, но да не забравяме, че още от времето на Дагоберт всички представители на рода са се опълчвали тайно и срещу кралското семейство във Франция, и срещу църквата, и са в дъното на всички ереси. Върнат ли се Меровингите на власт, Франция ще бъде обявена за народна монархия, която ще се съюзи със СССР, и франкмасонството ще възтържествува — накъсо, ще бъде погазена свободата на вероизповеданията.[10]

Ако това звучи странно, още по-необичайни са заключенията в брошурата на С. Ру:

Колкото до пропагандата в полза на Меровингите във Франция, всеки ще ви каже, че търговската марка на „Антар Петрол“, на която е изобразен крал от династията, хванал в ръка лилия и кръг, е откровен призив на власт да се върнат Меровингите. Човек се пита какво е правил Лобино преди смъртта си във Виена точно в навечерието на дълбоките промени в Германия. Дали не с подготвял там един бъдещ съюз на Австрия с Франция, който да залегне в основата на договор между Франция и Русия?[11]

Направо не проумявахме за какво говори С. Ру; ако не друго, той поне бе надминал Бюрюс по небивалици. В стила на бюлетина, срещу който пише Бюрюс, С. Ру слага в един кюп такива наглед различни и несъвместими политически цели като съветската хегемония и народната монархия. Той стига още по-далеч и от Бюрюс, като заявява: всеки бил наясно, че запазеният знак на една петролна компания е прикрита форма на пропаганда на една не особено известна и явно безумна кауза. Намеква за някакви драстични промени във Франция, Германия и Австрия, сякаш тези промени вече са в ход, ако не и свършен факт. Говори и за някакъв договор между Франция и Русия, все едно цялата общественост знае за него.

На пръв поглед брошурата на С. Ру е лишена от всякаква логика. Когато се замислихме обаче, се убедихме, че става дума за поредния неприкрит „Документ на Братството“, чиято добре пресметната цел е да всее загадъчност и обърканост, да разпали любопитството на хората и да остави впечатлението, че неговият автор е посветен на нещо от изключителна важност и значение. Колкото и озадачаваща да е, брошурата все пак дава представа за мащабността на въпроса. Ако С. Ру казваше истината, излизаше, че проучването ни не се ограничава с дейността на някакъв загадъчен, ала безобиден съвременен рицарски орден и че става дума за висшите ешелони на световната политика.

Католиците традиционалисти

През 1977 г. се появи нов, изключително важен „Документ на братството“: брошура от шест страници — „Кръжецът Одисей“, от някой си Жак Дьолод, който съвсем открито я адресира към Братството от Сион. Макар да преразказва доста от вече известните факти за ордена, авторът съобщава и някои нови подробности:

През март 1177 г. Балдуин е принуден да преговаря в „Св. Леонар“ в Акра и да подготви с указанията на Братството на монасите от Сион устава на Ордена на тамплиерите. По-късно, през 1118 г., орденът е основан от Хуго дьо Пайен. От 1118 до 1188 г. Братството от Сион и Орденът на тамплиерите имат един и същи велик магистър. От разцеплението им през 1188 г. до наши дни Братството от Сион е имало 27 велики магистри, последните от които са:

Шарл Нодие 1801–1844 г.

Виктор Юго 1844–1885 г.

Клод Дебюси 1885–1918 г.

Жан Кокто 1918–1963 г.,

а от 1963 г. до учредяването на новия орден — абат Дюко-Бурже.

За какво се готви Братството от Сион? Не съм наясно, знам обаче, че то представлява сила, способна в най-скоро време да се възправи срещу Ватикана. Монсеньор Льофевр е твърде активен и страховит, в състояние е да заяви: „Направиш ли ме папа, аз ще те направя крал.“[12]

В този цитат има два нови и твърде съществени факта: първо, твърдението, че архиепископ Марсел Льофевр е свързан с Братството от Сион. Всеизвестно е, че монсеньор Льофевр е представител на най-консервативното крило в римокатолическата църква. Отправя яростни нападки срещу папа Павел VI. През 1976 и 1977 г. открито е заплашен с отлъчване; дръзкото му безразличие към подобни закани насмалко не предизвиква истински разкол в църквата. Запитахме се каква връзка може да съществува между един войнствено настроен „твърдолинеен“ католик като монсеньор Льофевр и орден, който като ориентация следва идеите на херметиците, да не кажем, че си е откровено еретичен? На пръв поглед нямаше обяснение за това противоречие, освен ако монсеньор Льофевр не е съвременен представител на франкмасонството от миналия век, свързано с Хиерон от Златната долина, това „християнско и аристократично“ франкмасонство, отстояващо идеите на херметиците, чиито членове се смятат за по католици и от папата.

Второто съществено нещо в цитирания откъс е уточнението, че по онова време велик магистър на Братството от Сион е абат Дюко-Бурже. Франсоа Дюко-Бурже е роден през 1897 г. и както вероятно се досещате, учи за духовник в семинарията „Св. Сюлпис“, тоест вероятно е познавал мнозина привърженици на Движението за обновление на римокатолическата църква и най-вече Емил Офе. По-късно е капелан в Независимия малтийски орден. За участието си в Съпротивата по време на Втората световна война е удостоен с медал и с „Военен кръст“. Днес е известен литератор, член на Френската академия, автор е на биографиите на прочути френски писатели католици, например на Пол Клодел и Франсоа Мориак, и е високо ценен поет.

Подобно на монсеньор Льофевр, и абат Дюко-Бурже се обявява яростно срещу папа Павел VI. Подобно на монсеньор Льофевр е привърженик на утвърдената на Трентския църковен събор литургия. Подобно на монсеньор Льофевр се смята за „традиционалист“ и се опълчва срещу всички реформи и опити за „модернизиране“ на римокатолическата църква. На 22 май 1976 г. му е забранено да изповядва католици и да опрощава греховете им и съвсем като монсеньор Льофевр дръзко пренебрегва решението на кардиналите във Ватикана. На 27 февруари 1977 г. оглавява шествие на хиляда католици традиционалисти, завзели храма „Св. Никола Шардонски“ в Париж. Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже са „консерватори“ не само в теологията, но и в политиката. Преди Втората световна война монсеньор Льофевр е свързан с Аксион франсез, крайната десница във френската политика от онова време, споделяща някои от възгледите на националсоциалистите в Германия. Наскоро архиепископът бунтовник отново се прочува, като подкрепя военния режим в Аржентина. В едно интервю обаче той заявява, че бил сбъркал и всъщност подкрепя военните не в Аржентина, а в Чили! Франсоа Дюко-Бурже не е толкова краен и ако не друго, то поне медалите му потвърждават, че по време на Втората световна война се е сражавал срещу фашистите и се е държал като патриот. Въпреки това обаче заявява, че се възхищава от Мусолини и че се надява „под предводителството на един нов Наполеон Франция да си възвърне някогашните ценности“[13].

В началото се усъмнихме, че Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже нямат нищо общо с Братството от Сион и че някой нарочно се опитва да им създаде неприятности, като ги свърже със същите сили, срещу които те се опълчват така разпалено. Въпреки това обаче в устава на ордена, предоставен ни от френската полиция, се казва, че той освен Братство на монасите от Сион се казва и Рицари на католическите институции и норми, на независимия традиционалистки съюз. Институция с подобно название преспокойно би подхождала на хора като Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже.

Решихме, че съществува и друга възможност, доста пресилена, разбира се, но все пак обясняваща противоречието, пред което бяхме изправени. Може би Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже не бяха такива, за каквито се представяха, може би бяха агенти провокатори, чиято цел е непрекъснато да сеят смут и да подготвят почвата за бъдещ разкол в църквата, който да постави под въпрос понтификата на папа Павел VI. Подобна тактика ще е съвсем в стила на тайните общества, описани от Шарл Нодие, а също и на „Протоколите на старейшините от Сион“. Мнозина журналисти и официални представители на Ватикана са заявявали, че архиепископ Льофевр работи за някого или е манипулиран[14].

Колкото и пресилена да бе хипотезата ни, в нея определено имаше логика. Ако смяташ папа Павел VI за „враг“ и искаш той да заеме по-либерална позиция, как ще действаш? Определено не като агитираш в полза на либерализма, с което само още повече ще тласнеш папата към консерватизма. Какво ще стане, ако публично се обявиш за още по-голям консерватор и от Понтифекса? Противно на желанието си той ще е принуден да застане на по-либерални позиции. Тъкмо това постигат архиепископ Льофевр и неговите съмишленици — те успяват да извършат нещо нечувано, да заклеймят папата като либерал.

Независимо дали бяхме на прав път, едно бе ясно: подобно на доста други хора, на които се бяхме натъкнали по време на проучването си, и архиепископ Льофевр знаеше някаква сензационна взривоопасна тайна. През 1976 г. всички, включително и вестниците, очакват той всеки момент да бъде отлъчен от църквата, защото, изправен пред несекващите дръзки предизвикателства на архиепископа, Павел VI сякаш няма друг избор. И все пак в последния момент папата отстъпва. И досега не е съвсем ясно защо го прави, ала следният цитат от броя на „Гардиън“ от 30 август 1976 г. ни навежда на някои мисли:

Свещениците в Англия, привърженици на архиепископа… смятат, че техният водач все още държи в ръцете си някакво мощно оръжие, което винаги може да пусне в действие в спора си с Ватикана. Никой не продумва и дума за какво точно става въпрос, ала отец Питър Морган, водач на групата… го описва като нещо „земетръсно“.[15]

Какъв ли е този „земетръсен“ въпрос, това „тайно оръжие“ от които толкова се страхува Ватиканът? Какъв ли невидим дамоклев меч е висял над главата на папата? При всички положения обаче се е оказал действен. Явно тъкмо чрез своята „тайна“ архиепископът си е извоювал пълен имунитет срещу наказанията на Ватикана. Както подчертава Жан Дьолод, Марсел Льофевр явно наистина е представлявал „сила, способна да се възправи срещу Ватикана“, и то без изобщо да се замисля.

На кого ли обаче е казал — или ще каже: „Направиш ли ме папа, аз ще те направя крал“?

Съборът от 1981 г. и уставът на Кокто

Не след дълго някои от въпросите около Франсоа Дюко-Бурже като че ли се изясниха, и то благодарение на шума, който се вдигна във Франция около Братството от Сион в края на 1980 и в началото на 1981 г. Покрай този шум едва ли има французин, който да не научи името на ордена.

През август 1980 г. популярното списание „Бон соаре“, нещо средно между притурката на британския „Сънди“ и американския „Ти Ви Гайд“, помести материал в две части за загадката около Рен Льошато и Братството от Сион, в който Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже недвусмислено са свързвани с ордена. И двамата наскоро били посетили едно от свещените за Сион места — селцето Сент Коломб в Невер, където се е намирал семейният замък на Плантарови Барбьори, докато през 1659 г. кардинал Мазарини не заповядва той да бъде разрушен.

По това време вече бяхме разговаряли по телефона с абат Дюко-Бурже, бяхме си разменили с него и писма. Той се държеше твърде любезно. Но на повечето наши въпроси отговаряше с недомлъвки и както и очаквахме, отрече да е свързан с Братството от Сион. Направи го малко по-късно и в писмо до редакцията на „Бон соаре“.

На 22 януари 1981 г. във френския печат се появи къса статия[16] — заслужава си да я цитираме почти изцяло:

Истинско тайно общество, обединяващо 121 високопоставени мъже, Братството на монасите от Сион е основано в Йерусалим през 1099 г. от Годфрид Булонски и негови велики магистри са били Леонардо да Винчи, Виктор Юго и Жан Кокто. На 17 януари 1981 г. орденът свика свой събор в Блоа (предишният събор се е състоял на 5 юни 1956 г. в Париж).

На неотдавнашния събор в Блоа за велик магистър е бил избран Пиер Плантар дьо Сен Клер, за който на третото гласуване гласове са дали 83 от общо 92 души.

Изборът на този човек за велик магистър бележи коренен прелом в развитието на възгледите и отношението на ордена към света, тъй като 121 високопоставени личности, членуващи в Братството от Сион, са сивите кардинали на най-влиятелните финансови институции, политически партии и философски течения: Пиер Плантар е пряк потомък на Дагоберт II и оттам на династията на Меровингите. Неговият произход е доказан недвусмислено от архива на Бланка, кралица на Кастилия, открити през 1891 г. от абат Сониер в неговата църква в Рен Льошато (департамент Ор).

Тези архиви са продадени през 1965 г. от племенницата на свещеника на капитан Роланд Станмор и сър Томас Фрейзър, които ги оставят на съхранение в един сейф в банка „Лойдс“ в Лондон.[17]

Малко преди появата на тази статия бяхме писали на Филип дьо Шеризе, когото вече бяхме открили и който като говорител на Братството на монасите от Сион се споменаваше точно толкова често, както и Пиер Плантар. На един от нашите въпроси Дьо Шеризе отговори, че Франсоа Дюко-Бурже не е бил избран за велик магистър на ордена с необходимия кворум и че публично се е отрекъл от Сион. Последното твърдение ни се видя неясно. То като че придоби повече смисъл в светлината на нещо, което Дьо Шеризе бе сложил в плика заедно с писмото.

Известно време преди това бяхме получили от заместник-префекта на Сен Жюлиен устава на Братството на монасите от Сион. През 1973 г. той бе поместен и в едно френско списание[18]. В Париж обаче Жан-Люк Шомьой ни съобщи, че това са фалшификати. Заедно с отговора на нашите въпроси Дьо Шеризе ни пращаше и екземпляр на оригиналния устав на ордена, преведен от латински. Бе подписан от Жан Кокто: освен ако не е бил подправен много умело, подписът бе автентичен — поне ние не открихме разлика с другите известни подписи на Кокто. Въз основа на това отсъдихме, че указът също е оригинален[19]. Ето какво гласи той:

ЧЛЕН 1. Подписалите този документ, както и хората, които впоследствие ще се присъединят към тях и ще спазват посочените изисквания, създават рицарски орден, наследяващ принципите и правилата, въведени в Йерусалим през 1099 г. от Годфрид VI Набожния, херцог на Булон, и одобрени през 1100 г.

 

ЧЛЕН 2. Орденът се нарича Sionis Prioratus, или Братство на монасите от Сион.

 

ЧЛЕН 3. Братството на монасите от Сион има за цел да продължи традициите на рицарския орден, да отстоява първоначалното му учение и при всички обстоятелства да осигурява между своите членове взаимопомощ, и материална, и морална.

 

ЧЛЕН 4. Срокът на съществуване на Братството на Сион е неограничен.

 

ЧЛЕН 5. Официално седалище на Братството е жилището на главния секретар, избиран от Събора. Братството на монасите от Сион не е тайно общество. Всички негови укази, както и протоколите и документацията му са достъпни за всички на латински.

 

ЧЛЕН 6. В Братството на монасите от Сион членуват 121 души. В тези рамки то е открито за всички пълнолетни граждани, споделящи целите му и готови да изпълняват задълженията, уточнени в настоящия устав. В ордена може да членува всеки без оглед на пол, расова принадлежност и философски, религиозни или политически убеждения.

 

ЧЛЕН 7. В случай че някой от членовете предложи в писмена форма друг на свое място, Съборът трябва да одобри молбата му и ако тя не събере мнозинство, да се заеме с обучението на кандидата.

 

ЧЛЕН 8. За своето посвещаване в първа степен бъдещият член трябва да осигури на свои разноски бяла наметка с колан. От момента на своето приемане в ордена до посвещаването в първа степен всеки член на ордена има право на глас. При приемането си новите членове се заклеват да служат независимо от обстоятелствата на ордена, както и да отстояват мира и зачитането на човешкия живот.

 

ЧЛЕН 9. При приемането си новите членове плащат символична сума, чийто размер не е точно установен. Всяка година те внасят в Секретариата доброволно пожертвование за ордена, размера на което определят сами.

 

ЧЛЕН 10. При приемането си членовете са длъжни да представят кръщелно свидетелство и образец от своя подпис.

 

ЧЛЕН 11. Ако някой член на ордена получи съдебна присъда по наказателно дело, той може да бъде лишен от своята степен, а също и освободен от ордена.

 

ЧЛЕН 12. Общото събрание е орган, избиран от Събора. Валидни са решенията само на събори, на които са присъствали най-малко 81 членове на ордена. Гласуването е тайно и се провежда с бели и черни топчета. За да бъдат одобрени, предложенията трябва да получат най-малко 81 бели топчета. Предложенията, неполучили 61 бели топчета, не се поставят на повторно разглеждане.

 

ЧЛЕН 13. Единствен Съборът на Братството на монасите от Сион има право да внася с мнозинство от 81 от общо 121 гласа промени в устава и във вътрешния правилник за ритуала.

 

ЧЛЕН 14. Всеки новоприет трябва да бъде одобрен от Съвета на тринайсеторката на Розата и Кръста. Степените и задълженията се определят от великия магистър. Членството в ордена е пожизнено. Титлите се наследяват от децата на члена, посочени от него, без оглед на пола. Посоченото дете може да се откаже от правата си, но не и в полза на свой брат, сестра, роднина или друго лице. Оттук нататък губи правото да кандидатства отново в Братството на монасите от Сион.

 

ЧЛЕН 15. В рамките на 27 дни двама членове на ордена трябва да се свържат с кандидата, за да получат неговото съгласие или отказ. В случай че той не бъде приет след период от 81 дни, предоставяни за размисъл, отказът му влиза в сила и мястото се смята за овакантено.

 

ЧЛЕН 16. По силата на наследственото право, изложено в предходните членове, задълженията и титлите на великия магистър преминават към наследника му със същите изисквания. В случай че постът „велик магистър“ бъде овакантен и липсва пряк наследник, Съборът е длъжен до 81 дни да избере нов велик магистър.

 

ЧЛЕН 17. Всички решения трябва да бъдат одобрени от Съвета и заверени с печата на великия магистър. Главният секретар бива избиран от Събора за срок от три години, който при липса на възражения може да бъде подновен. Кандидатът за главен секретар трябва да има степен „патриарх“. Той работи на доброволни начала.

 

ЧЛЕН 18. Йерархията на Братството на монасите от Сион се състои от пет степени:

Степен Брой на членовете
Първа — кормчия 1 — Арка на тринайсеторката на Розата и Кръста
Втора — рицар 3 — Арка на тринайсеторката на Розата и Кръста
Трета — патриарх 9 — Арка на тринайсеторката на Розата и Кръста
Четвърта — рицар на шпагата 27 — Деветте храма на ордена
Пета — именит избраник 81 — Деветте храма на ордена
Общо: 121

 

ЧЛЕН 19. В ордена членуват и 243 души без степени, наричани „монаси“, а от 1681 г. насам — „деца на св. Венсан“, които не участват в Събора и нямат право на глас, но които според устава на Братството на монасите от Сион от 17 януари 1681 г. имат някои права и привилегии.

 

ЧЛЕН 20. Братството на монасите от Сион набира средствата си от пожертвования и от членски внос. С резерва, наричан Наследство на ордена, се разпорежда Съветът на тринайсеторката на Розата и Кръста. Това съкровище може да бъде използвано единствено при крайна необходимост и при сериозна опасност, надвиснала над Братството и над неговите членове.

 

ЧЛЕН 21. Съборът е свикван от главния секретар по решение на Съвета на тринайсеторката на Розата и Кръста.

 

ЧЛЕН 22. Отказът от членство в Братството на монасите от Сион, направен публично и в писмена форма, без членът на ордена да е бил застрашаван от нещо, води до изключването му, одобрявано от Събора.

 

Този текст на устава в 22 члена отговаря на оригинала и на поправките, внесени на Събора от 5 юни 1956 г.

Подпис на великия магистър: Жан Кокто.

В някои подробности този устав се разминава и с устава, който получихме от френската полиция, и с информацията за Сион, съдържаща се в „Документите на Братството“. Според данните в „Документите“ в ордена членуват 1093 души, според полицията — 9841 души. Докато според цитирания по-горе устав членовете на Сион са едва 364, 243 от които са Деца на св. Венсан. И още нещо, в „Документите на Братството“ са посочени седем степени. В устава, предоставен ни от полицията, степените бяха нараснали на девет. А в цитирания по-горе устав се говори само за пет степени. Различни са и званията, свързвани в отделните източници с тези степени.

Не бе изключено подобни противоречия да свидетелстват за нещо като разкол, най-малкото вътрешен, настъпил в Братството от Сион някъде през 1956 г., когато в Националната библиотека в Париж започват да постъпват първите „Документи на Братството“. И наистина, в една излязла наскоро статия Филип дьо Шеризе намеква именно за такъв разкол[20]. Според него той е настъпил някъде между 1956 и 1958 г. и приема такива размери, че има опасност да прерасне в разкол като този, настъпил между Сион и Ордена на тамплиерите през 1188 г., след „отсичането на бряста“. Според Дьо Шеризе той е преодолян благодарение на Плантар, който с дипломатичността си успява да върне отцепниците в лоното на ордена. При всички положения, каквато и да е политиката вътре в ордена, на своя Събор от януари 1981 г. той е монолитен и единен.

Дори и Франсоа Дюко-Бурже да е бил велик магистър на Братството на монасите от Сион, ясно е, че той вече не заема този пост. Дьо Шеризе ни съобщи, че Дюко-Бурже не бил избран с нужния кворум, което би могло да означава, че е излъчен от потенциалните отцепници. Не е сигурно дали това е станало в нарушение на Член 22 от устава. Но каквато и да е била връзката му със Сион, по всичко личи, че той вече няма нищо общо с ордена.

Уставът, с който ви запознахме, изяснява статута на Франсоа Дюко-Бурже, а също принципа, по който са избирани великите магистри на Сион. Сега вече е ясно защо е имало велики магистри на по пет и осем години и защо те са представители на различни родове, свързани помежду си със сложно роднинство. По принцип титлата се предава по наследство, в рамките все на семейства, претендиращи, че са потомци на Меровингите. Когато обаче липсва наследник или наследникът по своя воля се отказва от поста „велик магистър“, той според процедурата, изложена в устава, е предоставян на външен човек, който бива избиран от членовете на ордена. По всичко личи, че тъкмо така в списъка на великите магистри са попаднали хора като Леонардо, Нютон, Нодие и Кокто.

Плантар дьо Сен Клер

Сред имената, които се срещат най-често и се открояват в различните „Документи на Братството“, е фамилията Плантар. А измежду многото хора, свързани със загадката на Сониер и Рен Льошато, най-авторитетен е Пиер Плантар дьо Сен Клер[21]. Според родословията, поместени в „Документите на Братството“, той е пряк потомък на крал Дагоберт II и на династията на Меровингите. Пак според същите родословия е наследник на владетелите на замъка Барбьори, разрушен през 1659 г. от кардинал Мазарини.

Докато правехме своето проучване, непрекъснато се натъквахме на името „Плантар“. Всъщност, ако се съди от информацията, изтекла през последния четвърт век, всички следи в крайна сметка водят към него. През 1960 г. например в интервю за Жерар дьо Сед той заявява, че в Жизор е скрита „тайна с международно значение“[22]. През следващото десетилетие Дьо Сед явно черпи главно от Плантар данните, които изнася в своите книги за Жизор и Рен Льошато[23]. Според някои последни сведения дядото на Плантар се е познавал лично с Беранже Сониер. Оказа се, че Плантар притежава доста имоти в околностите на Рен Льошато и Рен Лебен, включително и в планината Бланшфор. От разговор с един антиквар в Стене научихме, че и мястото, на което е построена старата църква „Св. Дагоберт“, също принадлежи на Плантар. А според устава на Братството от Сион, предоставен ни от френската полиция, той е и главен секретар на ордена.

През 1973 г. в едно френско списание излиза интервю с Плантар, взето по телефона. Както и очаквахме, той не е словоохотлив: говори с недомлъвки, загадъчно и предизвикателно и всъщност по-скоро замъглява въпросите, отколкото да дава отговор на тях. Така например във връзка с потомците на Меровингите и техните монархически претенции Плантар заявява: „Проучете корените на някои от великите френски родове и тогава ще разберете защо човек като Анри дьо Монпеза може някой ден да стане и крал.“[24] Запитан за целите на Братството от Сион, той, както би могло да се очаква, отвръща със заобикалки: „Не мога да ви ги кажа. Обществото, с което съм свързан, е изключително старо. Аз съм само наследник на своите предходници, мъничка брънка от веригата. Ние съхраняваме някои неща. Без да вдигаме шум.“[25]

Същото списание помества и кратък портрет на Плантар, написан от първата му съпруга Ан-Лея Исле, починала през 1971 г. Ако се вярва на списанието, материалът е публикуван за пръв път в „Сиркюи“, бюлетина за вътрешно ползване на Братството от Сион, на който според някои сведения Плантар сътрудничи редовно под псевдонима Ширан:

Да не забравяме, че този тънък психолог с приятел на най-различни хора: на граф Израел Монти, един от членовете на „Св. Вьоме“, на Габриел Трарийо д’Егмон от тринайсеторката на Розата и Кръста, на философа Пол Льокур, писал много за Атлантида, на абат Офе от отдел „Документация“ на Ватикана, на Т. Моро, директор на консерваторията в Бурж, и т.н. Да си припомним, че по време на нацистката окупация е арестуван и измъчван от Гестапо, след което месеци наред е политзатворник. Като доктор на езотеричните науки знае да пази тайна и именно благодарение на това е почетен член на множество общества, отстояващи възгледите на херметиците. Той е невероятна личност, мистик на мира, проповедник на свободата, аскет, чийто идеал е да допринася за добруването на човечеството. Ето защо не е чудно, че се наложи като един от най-влиятелните хора, от които мнозина от най-различни кътчета на света търсят съвет. По покана на федералното правителство на Швейцария се установява да живее известно време край Женевското езеро, където се среща с пратеници и посланици от цял свят.[26]

Госпожа Исле безспорно е искала да представи Плантар като изключителна личност. Но от материала й излиза, че той по-скоро е особняк. На места езикът на Исле е мъгляв и изпълнен с хиперболи. И още нещо, събрани на едно място, различните „знаменитости“, посочени като приятели на Плантар, будят, меко казано, недоумение.

От друга страна, неприятностите, които той си има с Гестапо, говорят, че по време на нацистката окупация Плантар се е държал достойно. Ние също открихме някои доказателства за това. Още през 1941 г. в едно парижко предградие Пиер Плантар започва да издава „Венкр“, списание на френското съпротивително движение. Гестапо го хвърля в затвора, където той остава повече от година — от октомври 1943 до края на 1944 г.[27]

Оказа се, че сред приятелите и съратниците има и по-известни личности от хората, посочени от госпожа Исле, например Андре Малро и Шарл дьо Гол. По всичко личи, че Плантар е имал доста връзки в коридорите на властта. Така например, когато през 1958 г. Националният съвет на алжирската революция се готви да провъзгласи Алжир за република, генерал Дьо Гол решава да стане президент на Франция и по някои сведения се обръща за съдействие най-вече към Плантар. Заедно с Андре Малро и неколцина други той явно е в дъното на така наречените Комитети за обществена сигурност, изиграли решаваща роля за завръщането на Дьо Гол в Елисейския дворец. В писмо от 29 юли 1958 г. Дьо Гол изказва на Плантар своята дълбока признателност за оказаната помощ. В друго писмо, пратено пет дена по-късно, генералът моли Плантар да разпусне комитетите, тъй като те са постигнали целта си, което той прави в официално комюнике, поместено в печата и излъчено по радиото[28].

Излишно е да казваме, че докато правехме проучването, ни се искаше все повече да се запознаем с Плантар. В началото това изглеждаше почти невъзможно. Плантар бе неоткриваем, поне за нас като частни лица. Сетне, в началото на пролетта на 1979 г. Би Би Си ни възложи нов филм за Рен Льошато. Тъкмо като хора, работещи за Би Би Си, успяхме най-после да се свържем с Плантар и с Братството на монасите от Сион.

Най-напред да издири Плантар се зае една англичанка, журналистка, живееща в Париж и работила често за Би Би Си. Тя имаше много връзки в цяла Франция и чрез тях се опита да открие Братството от Сион. Започна от масонските ложи и парижките езотерични общества и както и можеше да се очаква, се натъкна на плътна завеса от мистификации и противоречия. Един журналист например я предупредил, че който се захване със Сион, рано или късно бива убиван. Друг неин колега пък й казал, че орденът е съществувал само през средновековието и днес от него не е останало нищо. Същевременно обаче официален представител на Великата ложа Алпина й обяснил, че Сион е съвременна организация, каквато не е имало в миналото.

Напредвайки малко по малко през тези оплетени лабиринти, журналистката най-сетне се добрала до Жан-Люк Шомьой, взел за едно списание интервю от Плантар и писал много за Сониер, Рен Льошато и Братството на монасите от Сион. Той й казал, че не е член на ордена, но можел да се свърже с Плантар и по всяка вероятност да ни уреди среща с него. Междувременно предоставил на сънародничката ни и други сведения.

Според Шомьой Братството на монасите от Сион не било „тайно общество“ в тесния смисъл на думата. То просто не искало около него, дейността и членовете му да се вдига шум. Регистрацията в „Журнал офисиел“ била фалшива и била пусната от хора, отцепили се от ордена. Според Шомьой и уставът, предоставен на полицията, също бил фалшив и бил „скалъпен“ от същите отцепници.

Шомьой потвърди подозренията ни, че Сион има амбициозни политически планове за близкото бъдеще: според него само след няколко години Франция щяла да бъде разтърсена от коренни промени, които щели да подготвят почвата за народна монархия с крал от династията на Меровингите. Пак според Шомьой в дъното на тези промени щял да бъде Сион, както е било столетия наред. Орденът се обявявал срещу материализма и щял да възстанови „истинските ценности“, ценности от духовен, а може би и езотеричен характер. Според думите на Шомьой тези ценности били предхристиянски въпреки привидната християнска насоченост на Сион и декларираната в устава на ордена вярност към католицизма. Шомьой твърдял, че в момента велик магистър на ордена е Франсоа Дюко-Бурже. На въпроса как Дюко-Бурже съчетава католическия традиционализъм с предхристиянските ценности той отвърнал доста загадъчно: да сме питали самия абат Дюко-Бурже.

Шомьой наблегнал, че Братството на монасите от Сион е основано много отдавна и че членската му маса е голяма. Сред хората, членуващи в ордена, имало представители на различни прослойки и професии, които наред с възстановяването на династията на Меровингите си поставяли и други цели. На това място Шомьой направил пред английската журналистка твърде странно изявление: че не всички членове на Братството на монасите от Сион били евреи. Подтекстът на думите му е ясен: макар и малко, в ордена има и евреи. Отново бяхме изправени пред доста озадачаващо противоречие. Дори и уставът да бе фалшификат, как орден, в който членуват евреи, е оглавяван от велик магистър, привърженик на крайния традиционализъм в римокатолическата църква и близък приятел на Марсел Льофевр, прочут с изявленията си, които са само на крачка от антисемитизма?

Шомьой е казал и други твърде необичайни неща. Споменал е например „Лотарингския престолонаследник“, който бил потомък на Меровингите и по тази причина „имал разбираща се от само себе си свещена мисия“. Изявлението му сякаш е лишено от логика: всеизвестно е, че дори по благородническа титла днес не съществува такъв престолонаследник. Дали Шомьой не намеква, че него все пак го има и той живее инкогнито? Или използва думата в смисъл на „владетел“? Ако наистина е така, владетел (но не и престолонаследник) на Лотарингия е д-р Ото фон Хабсбург, който по благородническа титла е херцог на Лотарингия.

Като цяло думите на Шомьой съдържат не толкова отговори, колкото поводи да си задаваме нови въпроси; тъй като разполагаше с твърде малко време за подготовка, нашата позната, английската журналистка, не е знаела какво точно да го пита. Все пак се сетила да подчертае, че Би Би Си проявява интерес към темата — в Европа Би Би Си се ползва с много по-голям престиж, отколкото във Великобритания, и хората, общо взето, се съобразяват с това име, иначе казано, перспективата компанията да заснеме филм явно се е сторила доста съблазнителна на Шомьой. В случая думата „пропаганда“ е твърде силна, но един такъв филм е в състояние да придаде автентичност на някои факти и да насочи вниманието към тях, да създаде твърде благоприятен психологически климат и атмосфера най-вече в английски говорещите страни. Братството на монасите от Сион само ще спечели, ако Меровингите и орденът бъдат приети като „исторически дадености“, като общоизвестни факти от рода на Битката при Хейстингс или убийството на Томас Бекет. Явно именно от тези съображения Шомьой се е обадил по телефона на Плантар.

Най-сетне през март 1979 г. успяхме заедно с режисьора от Би Би Си Рой Дейвис и английската журналистка да си уредим среща с Плантар. Имахме усещането, че присъстваме на среща между кръстниците от италианската мафия — бе уговорено да се видим на „неутрална територия“, в един парижки киносалон, нает специално за случая от Би Би Си, и всеки бе дошъл със своите „хора“.

Оказа се, че Плантар е изискан любезен мъж, у когото се долавяше нещо аристократично: той не биеше на очи, говореше възпитано, бързо, но и претеглено. Прояви невероятна начетеност и впечатляващо пъргав ум, отговаряше на въпросите ни сбито, остроумно, находчиво, но не и заядливо. В очите му от време на време проблясваше закачливо, весело, почти покровителствено пламъче. Колкото и скромно и мило да се държеше, имаше невероятен авторитет пред хората, които го придружаваха. У него имаше нещо подчертано аскетично, някаква суровост. Той не парадираше с богатството си: бе облечен с вкус, в наглед неофициални дрехи с класическа кройка, които обаче не бяха нито прекалено екстравагантни, нито много скъпи. Доколкото разбрахме, дори не бе дошъл с кола.

На първата, а след това и на другите ни две срещи Плантар даде да се разбере, че няма да каже и думица за сегашната дейност и цели на Братството на монасите от Сион. Същевременно предложи да отговори на всичките ни въпроси, свързани с миналото на ордена. Макар и да отказа да обсъжда пред публика — например във филм, бъдещето на Сион, все пак по време на разговора намекна за някои неща. Заяви, че в Братството на монасите от Сион наистина се пази изчезналото съкровище на Йерусалимския храм, плячкосано през 70 г. от римските легиони на Тит. Предметите в него щели да бъдат „върнати на Израел, когато му дойде времето“. Плантар обаче отхвърли като несъществени всички въпроси за историческата, археологическата и дори политическата стойност на съкровището. Той изтъкна, че истинското съкровище е „духовно“ и поне отчасти се състои от тайна, която по един или друг начин щяла да ускори някакви важни обществени промени. Плантар сякаш повтаряше дума по дума изявлението на Шомьой, когато каза, че в близко бъдеще Франция ще бъде разтърсена от коренни преобразования: не от революция, а от радикални реформи в институциите, които щели да подготвят почвата за възстановяването на монархията. В това изказване нямаше и следа от пророческа назидателност. Обратното, Плантар просто ни увери в това много спокойно, много делово и много категорично.

В твърденията му имаше някои странни несъответствия. Той ту говореше сякаш от името на Братството от Сион и използваше местоимението „ние“, тоест целия орден, ту се разграничаваше от него и подчертаваше, че по право му се полага да е крал, понеже е пряк потомък на Меровингите, а членовете на братството са негови съюзници и съратници. Сякаш чувахме два съвсем различни гласа, които понякога си противоречаха: единият бе на главния секретар на Сион, а другият — на крал, който живее в сянка, който, макар и на пръв поглед лишен от власт, все пак управлява и гледа на Сион като на свой таен съвет. Така и не намерихме обяснение за този разнобой между двата гласа, а Плантар не пожела въпреки настояванията ни да внесе яснота.

След трите срещи с него и е хората му знаехме почти колкото и преди тях. Ако не се броят Комитетите за обществена сигурност и писмата на Шарл дьо Гол, нямахме никакви сведения дали Сион оказва някакво политическо влияние и дали има власт, доколко хората, с които се срещнахме, са в състояние да променят държавното устройство и институции на Франция. Не разбрахме и защо на потомците на Меровингите се гледа по-сериозно, отколкото на другите кралски династии, опитващи се да си върнат престола. Така например мнозина потомци на Стюартите също имат претенции към британската корона, и то, както твърдят съвременните историци, с много по-големи основания, отколкото Меровингите. Срещат се и доста други претенденти за престола навсякъде в Европа, все още са живи потомците на династиите на Романови, на Бурбоните, Хабсбургите и Хохенцолерите. Защо на тях да се вярва по-малко, отколкото на Меровингите? От гледна точка на „безспорната законност“ и на практическата осъществимост те може би имат предимство. Днес обаче въпросът представлява предимно научен интерес точно както, да речем, желанието на някой ирландец да докаже, че е потомък на Върховните крале.

Отново бяхме на път да се откажем от проучването си за Братството на монасите от Сион, защото отсъдихме, че става дума за второразредна сектичка на умопобъркани, ако не и за откровена измама. Ала вече се бяхме убедили с очите си, че в миналото орденът е притежавал реална власт и е решавал въпроси от решаващо международно значение. Дори днес бе ясно, че зад фасадата се крие още нещо. Орденът бе чужд на търгашеството. Стига да е искал, Плантар е могъл да превърне Братството на монасите от Сион в изключително доходоносно начинание, каквито са не един и два нашумели култове, секти и организации от „новата ера“. Въпреки това повечето важни „Документи на Братството“ излизаха в ограничени тиражи. Пък и Сион не набираше открито нови членове дори с методите на масонските ложи. Доколкото успяхме да установим, броят на членовете му бе строго определен и нови хора се приемаха само ако се овакантеше място. Такъв ограничен достъп и затвореност говореха наред с другото и че орденът е изключително сигурен в себе си и смята, че не му се налага от финансови или други съображения да набира нови членове. Иначе казано, съществуваше нещо, което му гарантираше успех и му осигуряваше подкрепата на хора като Малро и Дьо Гол. Но нима можехме да приемем насериозно, че те са имали намерение да възстановят монархията и да върнат на престола Меровингите?

Политиката на Братството на монасите от Сион

През 1973 г. излиза книга, озаглавена „Скритата страна на една политическа амбиция“, в която авторът, швейцарският журналист Матийо Паоли, описва безкрайните си перипетии, които му се струпват, докато се опитва да разбере що за организация е Братството на монасите от Сион. Подобно на нас, и Паоли накрая се свързва с представител на ордена, когото не назовава по име. Журналистът обаче не е имал зад себе си престижа на Би Би Си и ако се съди от описанието, човекът, с когото се е срещнал, е с по-нисък статут от Плантар. Не е бил и така отзивчив като нашия събеседник. Същевременно обаче Паоли живее в континентална Европа и за разлика от нас може да се придвижва по-бързо, което му е помогнало да надушва още „пресните“ следи и да прави проучване на място. Благодарение на това книгата му бе изключително ценна и съдържаше много нова информация: очаквахме тя да има продължение и се чудехме защо Паоли не го пише. Когато се поинтересувахме от журналиста, ни казаха, че през 1977 или 1978 г. той е бил застрелян в Израел по обвинение в шпионаж и в това, че се е опитал да продаде на арабите някакви тайни[29].

Доколкото можем да съдим от книгата, Паоли е подходил към темата горе-долу като нас. И той се е свързал с дъщерята на Лео Шидлоф в Лондон, и на него тя е обяснила, че не знае баща да е имал нещо общо с каквито и да било тайни общества, франкмасони и родословия на Меровингите. Подобно на нашата позната, журналистката от Би Би Си, Паоли се е срещал с касиера на Великата ложа Алпина, който е отговорил на въпросите му твърде уклончиво. Според Паоли той отрекъл да познава човек на име Лобино или Шидлоф. Колкото до множеството издания, върху чиято титулна страница стои гербът на Алпина, касиерът бил категоричен, че такива издания няма. И все пак един приятел на Паоли, също член на ложата Алпина, твърдял, че ги е виждал с очите си в библиотеката на ложата. Швейцарският журналист прави следното заключение:

Има само две възможности. Знаем каква е насочеността на книгите на Анри Лобино. Великата ложа Алпина, която забранява на членовете си всякаква политическа дейност във и извън Швейцария, просто не иска да бъде замесвана в тази история. Или друга организация си е присвоила името на Великата ложа, за да прикрие дейността си.[30]

holy_grail-figura_2.pngФигура 2. Макет за корицата на романа „Окръжност“.

 

 

Във Версайския филиал на Националната библиотека Паоли открива четири броя на „Сиркюи“[31], списанието, посочено в устава на Братството от Сион. Първият е излязъл на 1 юли 1959 г. и като негов директор е посочен Пиер Плантар. По нищо обаче не личи, че списанието е свързано с ордена. Обратното, в него пише, че е официален орган на някаква Федерация на френските сили. Има дори печат, който Паоли възпроизвежда в книгата си, и каре със следната информация:

Периодично издание за култура на Федерацията на френските сили

116 ул. Пиер Жуе, 116

Олне су Боа (Сена и Оаза)

тел. 929-72-49

Паоли проверява горния адрес. На него никога не е било издавано никакво списание. Телефонният номер също се оказва неверен. Колкото и да се опитва да издири Федерацията на френските сили, непрекъснато удря на камък. И до ден-днешен никой не е чувал за подобна организация. Но сигурно не е съвпадение, че седалището във Франция на Комитетите за обществена сигурност също е в Олне су Боа[32]. Федерацията явно е свързана по един или друг начин с комитетите. Има доста потвърждения на това предположение. Според Паоли в брой 2 на „Сиркюи“ се намеквало за някакво писмо, в което Дьо Гол изказва благодарност на Пиер Плантар — по всичко личи, че за работата на Комитетите за обществена сигурност.

Паоли изтъква, че повечето материали в „Сиркюи“ са посветени на езотеричното. Техни автори са Пиер Плантар, който се подписва и с истинското си име, и с псевдонима Ширан, Ан-Лея Исле и други, които вече познавахме. В списанието обаче имало и публикации от съвсем различно естество. Някои например били посветени на тайните на лозарството и винарството, отрасъл явно с решаващо значение за политиката. В подобно твърдение нямаше никаква логика, освен ако не приемехме, че тук лозята и винарството трябва да се тълкуват алегорично, може би като метафора за генеалогии, за родословни дървета и роднински връзки между различните династии.

Както подчертава швейцарският журналист, ако не са посветени на тайнственото, материалите в „Сиркюи“ са крайно националистични. В един от тях например някой си Адриан Сьорвет твърди, че съществуващите проблеми няма да бъдат решени скоро:

… освен ако не бъде приложен нов подход, и то от нови хора, понеже политиката е мъртва. Колкото и да е странно, мнозина не желаят да го проумеят. Съществува само един въпрос: организация на икономиката. Съществуват ли обаче хора, които и сега да поставят над всичко Франция, както по време на нацистката окупация, когато патриотите и участниците в Съпротивата не се замисляха какви са политическите убеждения на техните бойни другари?[33]

А от брой 4 на „Сиркюи“ Паоли цитира следния пасаж:

Желанието ни е хиляда и петстотинте екземпляра на „Сиркюи“ да ни бъдат връзка, наш светилник, желанието ни е гласът на патриотите да преодолее всички бариери, както през 1940 г., когато родолюбците напуснаха окупирана Франция и дойдоха да почукат на вратата на водача на „Свободна Франция“. Днес е същото; преди всичко ние сме французи, ние сме силата, бореща се по един или друг начин да сътвори нова, пречистена Франция. Длъжни сме да го сторим със същия патриотизъм, със същата воля и единни действия. Тук отстояваме една според нас отколешна философия.[34]

Следва подробна правителствена програма за възстановяването на Франция в някогашния й блясък. В програмата например се отстоява идеята департаментите отново да бъдат заменени с провинции:

Делението на департаменти е произволно и е въведено по време на Френската революция съобразно с изискванията на транспортните средства (конската тяга). Днес то вече не значи нищо. За разлика от департамента провинцията отговаря на потребностите на живота, тя е наследство от нашето минало, същата основа, върху която се е зараждала нацията ни, има си свой фолклор, обичаи, паметници, често местен диалект, които сме решени да възродим. Провинцията трябва да притежава своя администрация и средства за защита вътре в единната държава, съобразени с конкретните условия.[35]

По-нататък Паоли цитира следващите осем страници. Материалът в тях е обединен под няколко подзаглавия:

Съвет на провинциите
Държавен съвет
Парламентарен съвет
Данъци
Работна сила и производство
Медицинско обслужване
Народна просвета
Пълнолетие
Жилища и училища

Правителствената програма, изложена в тези осем раздела, не съдържа някакви крещящи противоречия и би могла да бъде осъществена без особени сътресения. Трудно е да се определи политическата й насоченост. Тя не може да боде наречена лява или дясна, либерална, консервативна, радикална или реакционна. Като цяло не е и прекалено амбициозна и човек се чуди как с нея ще бъде възвърнат някогашният блясък на Франция. Както отбелязва и Паоли: „Предложените в нея промени… не са революционни. Все пак се основават на реалистичния анализ на структурите във френската държава и са просмукани от здрав разум.“[36] Да де, но в правителствената програма, изложена в „Сиркюи“, дори не се намеква каква ще е реалната основа, на която тя ще се осланя: възстановяването на народната монархия с крал измежду потомците на Меровингите. Редакцията на списанието не смята за нужно да го оповестява, защото това се разбира от само себе си, тя го смята за даденост, на която се основават всички публикувани в него материали. За читателите на „Сиркюи“ връщането на Меровингите на престола е една пределно ясна, споделяна от тях цел и авторите на публикациите не се спират подробно на нея.

В своята книга Паоли поставя един твърде важен въпрос, който неизменно занимаваше и нас:

От една страна, имаме потомък на Меровингите, който живее инкогнито, а от друга, тайно общество — Братството на монасите от Сион, поставило си за цел да ускори възстановяването на народната монархия с представител на Меровингите на престола… Трябва обаче да установим дали това движение се ограничава с езотерично-политически спекулации (чиято задача всъщност е да трупа пари, като се възползва от лековерието и уязвимостта на хората) или наистина развива някаква дейност.[37]

Паоли се спира на този въпрос с помощта на доказателствата, с които разполага, и прави следния извод:

Братството от Сион безспорно има мощни връзки. Всъщност всяко новоучредено сдружение първо трябва да бъде одобрено от министъра на вътрешните работи. Това важи и за списанията и издателствата. И все пак тези хора успяват да издават с псевдоними в несъществуващи издателства на несъществуващи адреси книги, които не се намират нито в Швейцария, нито във Франция. Има две възможности: или изпълнителната власт не си върши работата, или…[38]

Паоли не довършва изречението. Същевременно е ясно, че лично той смята втората възможност, която не е формулирал докрай, за по-вероятна. С други думи, според Паоли мнозина държавници, а също и доста други влиятелни личности или са членове на Сион, или действат по указания на ордена. Ако наистина е така, излиза, че Сион е изключително мощна организация.

След задълбоченото си проучване Паоли е доволен от фактите, които е установил за Меровингите и за техните претенции към престола. Журналистът признава, че поне тук вижда някакъв смисъл в целите, които си поставя Сион. Оттук нататък обаче, признава Паоли, той е силно озадачен. Какъв смисъл има династията да бъде възстановявана днес, тринайсет века след детронирането й? И нима едно съвременно управление на Меровингите ще се различава с нещо от което и да е друго управление? Ако се различава, то по какво и защо? Какво толкова им е особеното на Меровингите? Дори и да са основателни, претенциите им звучат неуместно. Защо толкова много влиятелни и умни хора и днес, и в миналото не само проявяват интерес към династията, но и я подкрепят?

И ние, естествено, задавахме абсолютно същите въпроси. Подобно на Паоли, бяхме готови да признаем, че исканията на Меровингите са оправдани. Но какво значение можеха да имат тези искания днес? Нима чисто техническата законност на монархията може да бъде довод, убедил толкова много хора? Как ставаше така, че в края на XX в. една монархия, законна или не, получава такава силна подкрепа?

Ако си имахме работа с някакви ненормални особняци, просто щяхме да се откажем. Ние обаче имахме насреща си изключително мощна организация, в която членуват най-влиятелните, най-изявените, най-прочутите и отговорни хора на нашето време. И в доста случаи тези хора явно смятаха връщането на Меровингите на власт за задача, достатъчно значима, че да пренебрегнат политическите, социалните и верските си различия.

На пръв поглед ни се струваше пълна лудост възстановяването на една династия, изместена от престола преди цели хиляда и триста години, да се превърне в дело на живота на толкова много прочути и високоуважавани личности. Освен, разбира се, ако не пропускахме нещо. Освен ако Меровингите претендираха не само за престола и се открояваха сред другите династии по нещо изключително важно. Накъсо, освен ако в кралската им кръв нямаше нещо много особено.

Бележки

[1] Филип дьо Шеризе, съратник на Пиер Плантар дьо Сен Клер, написва алегоричен „роман“, озаглавен „Окръжност“ (на френски „Circuit“, както се казва и издаваното от Плантар списание). Сюжетът му обхваща събития от времето на Атлантида до Наполеон. Състои се от 22 глави, всяка от които е озаглавена с името на някоя от най-силните карти таро. Запазил се е един-единствен екземпляр, който се съхранява във Версайския филиал на Националната библиотека в Париж. В една от частите се разказва историята на двама символични герои: Шарло и Магдалина, които намират в Рен Льошато някакво съкровище (вж. Chaumeil. Triangle d’or, p. 141).

[2] Prieure de Sion, Statures. Articles NI, NII. Уставът на Братството на монасите от Сион е получен от заместник-префекта на Сен Жюлиен ан Жонвоа на 7 май 1956 г. и е заведен под входящ номер КМ 94550.

[3] Midi Libre, 13.II.1973.

[4] Myriam. Les Bergers d’Arcadie. — Le Charivari, N 18.

[5] Lobineau, Henri. Dossiers secrets, p. 1.

[6] Ibid.

[7] Ibid.

[8] Roux, S. L’affaire de Rennes-le-Chateau. В друга част на „Тайните досиета“ има страница, написана от някой си Едмон Алб, който посочва, че С. Ру всъщност е абат Жорж от Нант. В своята книга „Скритата страна на една политическа амбиция“ Матийо Паоли твърди същото (вж. Paoli, Mathieu. Les dessous d’une ambition politique, p. 82). Абат Жорж от Нант оглавява организацията Католическа контрареформация от XX в. и написва пространен трактат „Liber Accusationis in Paulum Sextum“, в който отправя множество нападки срещу папа Павел VI и го обвинява в ерес. Абатът явно е сподвижник на М. Льофевр. Беше ни любопитно защо никой не оспорва твърдението, че С. Ру и абат Жорж са едно и също лице, писахме на абата като приложихме цитата от книгата на Паоли, помолихме го да го коментира и го попитахме дали това е вярно. Абат Жорж ни отговори, че от време на време заради посочената от нас книга и други му задават същия въпрос и че той само ще повтори: нямал нищо общо с никакъв С. Ру. После добави: „Това са небивалици. Как може да ги взимате на сериозно?“

[9] Roux, S. Op. cit., p. 1.

[10] Ibid., p. 2.

[11] Ibid.

[12] Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 6 (V).

[13] Guardian, 11.IX.1976.

[14] Монсеньор Брюнон, станал непосредствено след Льофевр епископ на Тюл, твърди, че предходникът му е манипулиран (вж. Guardian, 1.IX.1976). Според Джанфранко Свидеркоши, представен в „Таймс“ като опитен кореспондент, добре запознат с проблемите на Ватикана, папата е наясно, че „монсеньор Льофевр играе, макар и прикрито, по свирката на други хора“ (вж. The Times, 31.VIII.1976).

[15] Guardian, 30.VIII.1976. Заинтригувани, писахме на отец Питър Морган с молба да ни даде някакви разяснения. Той обаче не ни отговори.

[16] Разполагаме единствено с копие от статията, където не е посочен източникът, и не можем да установим за кое списание става дума.

[17] Според последната информация, с която разполагаме, са се върнали във Франция.

[18] Le Charivari, N 18.

[19] Старият устав е заведен в префектурата на 7 май 1956 г. Според брой 2 на „Сиркюи“, излязъл на 3 юни 1956 г., същата седмица се е състояло събрание, на което уставът е бил обсъден. Уставът, подписан от Кокто, е с дата 5 юни 1956 г.

[20] Bonne soire, N 3053, 14.VIII.1980.

[21] Докато пишехме книгата прегледахме огромно количество трудове, стари и съвременни, посветени на родословията на различни благороднически семейства. Никъде обаче не открихме да се посочва титлата на Плантар дьо Сен Клер. Това не значи, разбира се, че претенциите му са безпочвени, още повече че, както подчертава самият той, те векове наред са били държани в тайна.

[22] Le Charivari, N 18.

[23] В края на най-значителното произведение на Дьо Сед — „Тамплиерите са сред нас“ (вж. De Sede. Les Templires sont parmi nous), има раздел, озаглавен „Гледната точка на един езотерик“. В него е поместено голямо интервю с Пиер Плантар дьо Сен Клер, в което Дьо Сед не само задава редица въпроси, но и набляга, че Плантар е безспорен капацитет по темата. Плантар явно е помогнал на Дьо Сед и в написването на книгата за Рен Льошато. Докато снимахме за Би Би Си филма „Изчезналото съкровище на Йерусалим?“, получихме от издателите на Дьо Сед огромно количество илюстративен материал, който авторът е използвал в книгата си. Върху опакото на всички снимки имаше печат „Плантар“, което иде да подскаже, че материалът е собственост на Плантар, а той го е предоставил на Дьо Сед.

[24] Le Charivari, N 18.

[25] Ibid.

[26] Ibid., p. 53.

[27] Плантар ни предостави нотариално заверена декларация, подписана от известен член на Почетния легион, офицер във френското съпротивително движение по време на Втората световна война. В декларацията той посочва, че от 1941 г. Пиер Плантар е издавал нелегално списанието „Венкр“, орган на Съпротивата, и че от октомври 1943 г. до февруари 1944 г. е бил държан от Гестапо в затвора във Френ. Декларацията е заверена нотариално на 11 май 1953 г.

Оказа се доста трудно да проверим доколко тази информация е достоверна. Първо, през войната различни групировки, участвали в съпротивителното движение, издават списания с едно и също име — „Венкр“. Явно обаче става въпрос за изданието на Местния комитет на Националния фронт за борба за независима Франция: в Националната библиотека в Париж се пази един брой от него, излязъл през април 1943 г. Издаден е в Сен Клу, Париж.

Обърнахме се към архива на Въоръжените сили на Франция с молба да получим по-подробни сведения каква е дейността на Плантар по време на Съпротивата. Получихме отговор от Министерството на отбраната, в който се казваше, че информацията е поверителна.

[28] Vazart. Abrege de l’histoire des Francs, 271–272. Втората бележка под линия на тези страници съдържа текста на писмото на генерал Дьо Гол.

[29] Получихме тази информация в личен разговор с Жан-Люк Шомьой. Първо потърсихме Паоли в швейцарската телевизия, тъй като знаехме, че докато е пишел книгата си, е работел там. Административният директор на радиото и телевизията на Романска Швейцария ни каза, че Паоли е напуснал през 1971 г. и доколкото знаел, е започнал работа в израелската телевизия в Тел Авив. За нещастие не успяхме да открием нищо повече.

[30] Paoli, М. Op. cit., p. 86.

[31] Списание „Сиркюи“, някои броеве от което се пазят във Версайския филиал на Националната библиотека, илюстрира чудесно колко мъгляво е описана тази история.

Седмичникът „Сиркюи“ излиза от 27 май 1956 г. до своя специален брой, издаден след книжка 3 на 2 септември 1956 г. Списанието е печатано на циклостил и обикновено се състои от 2 до 4 страници. Издавано е в Су Касан, Анмас, и всеки брой започва с обръщение на Пиер Плантар. Повечето броеве съдържат подробности от събранията, свиквани, за да бъде обсъден уставът на Братството на монасите от Сион, пратен на заместник-префекта в Анмас, макар че името на ордена не се споменава нито веднъж. Всъщност повечето книжки на „Сиркюи“ на пръв поглед са посветени на ниските цени на жилищата. Организацията, издаваща списанието, е наричана не Братството от Сион, а Организация за защита на правото на евтини жилища! (Не може да се отрече, че в доста от „Документите на Братството“ е проявено известно чувство за хумор.) Същевременно обаче във въпросните броеве на „Сиркюи“ се появяват същите имена, както и в устава на Сион. В брой 8 от 22 юли 1956 г. има статия от някой си Дьофаго (посочен в устава на Сион като касиер), която е посветена на астрологията и в която авторът разяснява системата с тринайсет вместо с дванайсет зодиакални знака. Тринайсетият знак се нарича Змиеносец и е разположен между Скорпион и Стрелец.

Издаването на списание „Сиркюи“ е подновено през 1959 г. и то вече се нарича „Периодично издание за култура на Федерацията на френските сили“. Повечето броеве са се загубили. Открихме брой 2 (август 1959), брой 3 (септември 1959), брой 5 (ноември 1959) и брой 6 (декември 1959). В книгата си Матийо Паоли пише, че са се запазили и брой 1 (юли 1959) и брой 4. Освен това в „Шаривари“ се споменава и брой 8. Тоест, както личи, някой е иззел определени броеве.

Списанието помества най-различни материали, като се почне от статии за Атлантида и се стигне до хороскопи. Някои броеве съдържат политически хороскопи за следващата година, правени с компютър от Пиер Плантар. Върху четвърта корица на всички броеве има знака на организацията и печат „Плантар“.

[32] Vazart. Op. cit., p. 271.

[33] Paoli, M. Op. cit., p. 94.

[34] Ibid.

[35] Ibid., p. 94.

[36] Ibid., p. 102.

[37] Ibid., p. 103.

[38] Ibid., p. 112.