Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.

Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (11)

(Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Holy Blood and The Holy Grail, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

9. Дългокосите монарси

Вече бяхме проучили, разбира се, историята на Меровингите. Бяхме се опитали да се ориентираме някак в димната завеса от небивалици и тайнственост, още по-гъста и от мъглата, с която бяха забулени катарите и рицарите тамплиери. Няколко месеца се бяхме мъчили да разплетем кълбото от факти и измислици. Въпреки усилията обаче за нас Меровингите си оставаха почти пълна загадка.

Династията на Меровингите води началото си от сикамбите, племе от старогерманския народ, известен с името франки. От V до VII в. Меровингите владеят почти цялата територия на днешна Франция и Германия. Тяхното господство съвпада с периода на Крал Артур — времето, за което са написани повечето рицарски романи за Свещения Граал. За тази епоха от ранното средновековие се знае вероятно най-малко и тя е наричана безпросветна, но не защото, както бързо се уверихме, наистина е била безпросветна, а защото някой умишлено я е направил такава. Тъй като западната римска църква се ползва с истински монопол върху науката и особено върху писмените паметници, сведенията, които са се запазили, отразяват нечии ограничени интереси. Всички други хроники са се загубили или са били цензурирани. Но от време на време все пак успявахме да се доберем до нещо през завесата от мълчание, с която е обгърнато миналото. Именно с тези откъслечни сведения възстановихме истината — твърде интересна и съвсем различна от официалната история.

Меровингите и легендите за тях

Натъкнахме, се на множество загадки около произхода на Меровингите. Обикновено си представяме династиите като управляваща фамилия или род, не просто наследила друга фамилия или род, но всъщност изместила и детронирала своите предходници. Иначе казано, най-често смятаме, че династиите се зараждат след някой преврат, довел до отмирането на предишната управляваща династия. Войната между Бялата и Червената роза в Англия например се води именно за да се смени династията на престола. След около век на английския престол се качва династията Стюарт, но едва след като са отстранени Тюдорите. На свой ред, и Стюартите са детронирани насилствено от Оранското и Хановерското благородническо семейство.

В случая с Меровингите обаче няма такъв рязък или насилствен преход, няма узурпация, детрониране и унищожаване на предишните владетели. Обратното, знатният род, наричан Меровинги, явно и преди е управлявал франките. Те са законни монарси, признати от всички. Един от тях обаче явно се откроява толкова много, че дава името си на цялата династия.

Този владетел е обвит в такава загадъчност, че човек не може да каже къде свършват историческите факти и къде започват легендите. Меровей (Меровех или Меровеус) е останал в историята като получовек, полубожество, достойно за древните мигове. Дори името му говори за неговото чудотворно раждане и характер: в него са съчетани френската дума за „майка“ и латинските и френските думи за „море“.

Според най-влиятелния хроникьор на франките и някои по-късни предания Меровей има двама бащи. Вече бременна от баща му — крал Клодион, майката на Меровей отишла да се изкъпе в океана. Във водата била прелъстена или може би изнасилена от някакво чудато водно същество, дошло отвъд морето — от „bestea Neptuni Quinotauri similis“[1], без да е много ясно какво точно представлява квинотавърът. Според преданието тъкмо от този звяр жената заченала втори път. А когато се родил Меровей, във вените му течала кръвта на двамина: на владетеля на франките и на загадъчното морско същество.

Подобни невероятни легенди са нещо обичайно не само за древността, но и за Европа от по-късно време. Те най-често не са плод само на въображението, а съдържат някакъв символ, алегория, зад които се крие истински исторически факт. В случая с Меровей зад приказната фасада вероятно се крият брак между хора с различна племенна принадлежност, благородническа кръв, предавана както в юдаизма по линия и на майката, сливането на два знатни рода, единият от които са владетелите на франките, а другият, както личи, сигурно идва „отвъд морето“ — ето защо по някаква причина по-късно в преданията се появява морското същество.

При всички положения благодарение на двойното си потекло Меровей според легендата е надарен с какви ли не свръхестествени способности. Каквато и да е историческата истина зад преданието, династията на Меровингите е обвеяна с аурата на магията, на вещерството и свръхестественото. Според устната традиция монарсите Меровинги са окултисти и алхимици, посветени са в тайните науки, прилагат езотеричните си умения — накъсо, те са достойни съперници на легендарния Мерлин, датиращ горе-долу от същото време. Често са наричани кралете вещери или кралете чудотворци. Чрез някакво чудодейно качество на кръвта си лекували с мануалотерапия, а според някои сведения пискюлите, с които са поръбени наметките им, церят като с вълшебна пръчица какви ли не болести. Смята се, че Меровингите са ясновидци и са можели да разговарят по телепатия със зверовете и природата, че са носели на вратовете си огърлици със силно чудодейно действие. Според легендите кралете от династията били омагьосани с тайна магия, предпазваща ги от неприятности и носеща им пословично дълголетие, нещо, което обаче не се потвърждава от историята. И всички имали еднакво родилно петно, с което се откроявали сред останалите и което доказвало полубожествения им или свещен произход. Според легендата родилното петно било с формата на червен кръст над сърцето — твърде интересен първообраз на символа на тамплиерите — или между лопатките.

Често са наричани и Дългокосите крале. Подобно на Самсон от Стария завет не се подстригват. Както при Самсон, и при тях се смята, че в косата им е тяхната vertu[2], същината и тайната на силата им. Откъдето и да идва това поверие за косата на Меровингите и силата, скрита в нея, то явно е взимано съвсем насериозно, защото дори през 754 г., когато Хилдерих III е свален от престола и е хвърлен в тъмница, папата издава изрична заповед той да бъде подстриган.

Каквито и небивалици да има в преданията за династията, те явно се основават на конкретни факти, на славата, с която Меровингите се ползват по време на управлението си. Всъщност на тях се гледа не като на царе в съвременния смисъл на думата. Те са възприемани като царе свещеници, като въплъщение на божественото начало, накъсо, донякъде като древноегипетските фараони. Не просто управляват по Божия милост. Обратното, сякаш олицетворяват от плът и кръв тази милост, нещо, обикновено приписвано единствено на Исус. Извършват ритуали, каквито правят по-скоро жреците, отколкото царете. Намерени са черепите на някои Меровинги с ритуален отвор или разрез върху темето. Подобни разрези ще видите върху черепите на първите лами в Тибет — в ранния будизъм се смята, че през този отвор при смърт душата напуска тялото и че пак през него се осъществява пряка връзка с божественото. Имаме всички основания да смятаме, че тонзурата[3] също се е съхранила още от времето на Меровингите.

През 1653 г. в Ардените е открита гробница на династията от огромно значение — гробницата на крал Хилдерих I, син на Меровей и баща на Хлодвиг, най-известния и влиятелен владетел измежду Меровингите. В гробницата са намерени оръжие, скъпоценности и кралска корона и скиптър, каквито е естествено да има при тленните останки на монарх. Открити са обаче и предмети, свързвани не толкова с царете, колкото с магьосниците, вещерите и гадателите: разчленен череп на кон, излята от злато биволска глава и кристална топка[4].

Сред най-свещените символи на Меровингите е пчелата: в гробницата на Хилдерих има най-малко триста мънички пчели от чисто злато. Заедно с другите предмети, открити в гробницата, те са поверени на Леополд Вилхелм фон Хабсбург, военен губернатор на Австрийска Холандия и брат на император Фердинанд III[5]. По-късно обаче всички съкровища от гробницата на Хилдерих са върнати на Франция. Когато през 1804 г. е коронясан за император, Наполеон настоява златните пчели да бъдат пришити към наметката му.

Това не е единственият случай, когато Наполеон проявява интерес към Меровингите. Той поръчва на някой си абат Пишон да състави родословие, за да види дали и след падането им от власт са оцелели техни потомци. Тъкмо върху родословията, поръчани от Наполеон, се основават генеалогиите, публикувани в „Документите на Братството“[6].

Аркадската мечка

Легендите за Меровингите са съвсем в духа на епохата, когато се раждат преданията за Крал Артур и Свещения Граал. Същевременно обаче те представляваха почти непреодолима бариера между нас и историческия период, който ни интересуваше. Когато най-сетне се добрахме до оскъдните писмени паметници, които са се съхранили, се оказа, че те донякъде се разминават с преданията, но са не по-малко загадъчни, невероятни и вълнуващи.

Почти липсва информация за произхода на Меровингите, чиято достоверност да може да бъде проверена. Самите те твърдят, че са потомци на Ной, който за тях е по-голям мъдрец дори от Мойсей — интересен възглед, застъпван отново след хилядолетие от европейските франкмасони. Меровингите се представят и за преселници от древна Троя, което обяснява френски географски наименования като Троа и Париж[7]. Историците от по-ново време, включително авторите на „Документите на Братството“, правят опит да докажат, че Меровингите идват от Древна Гърция и по-конкретно от областта Аркадия. Според „Документите“ предците на Меровингите са свързани с владетелите на Аркадия. Някъде около началото на новата ера те се преселват на Дунав, сетне на Рейн и се установяват на територията на западните провинции на днешна Германия.

Въпросът, дали Меровингите са дошли от Троя или от Аркадия, представлява по-скоро научен интерес и няма смисъл да оспорваме едното или другото твърдение. Според Омир в обсадата на Троя участват и мнозина аркадци. Някои от първите древногръцки историци смятат, че Троя е основана от преселници, дошли от Аркадия. Заслужава пътьом да отбележим, че в древна Аркадия мечката е свещено животно, тотем, покрай който се раждат различни тайнствени култове и заради който са правени ритуални жертвоприношения[8]. Всъщност наименованието „Аркадия“ идва от „аркадци“, тоест народа на мечката. Древните аркадци твърдят, че са потомци на Аркад, богът покровител на техните земи, чието име също значи „мечка“. Според гръцката митология Аркад е син на Калисто, нимфа, свързана с богинята на лова Артемида и превърната от Зевс в съзвездие Голямата мечка.

Сикамбите, франкското племе, от което произхождат Меровингите, също се прекланят пред мечката, която и при тях, както при древните аркадци, приема формата на Артемида, или по-точно, на галското й съответствие Ардуина, богиня покровителка на Ардените. Тайнственият култ към Ардуина съществува през цялото средновековие и едно от средищата му е град Люневил, който е съвсем близо до Стене и Орвал, други две места, срещащи се непрекъснато в нашето проучване. Чак до 1304 г. църквата издава едикти, с които забранява преклонението пред езическата богиня[9].

При положение че в Ардените, сърцето на владенията на Меровингите, мечката е смятана за божество и тотем и е обвеяна с какви ли не митове, не е учудващо, че в „Документите на Братството“ „Ursus“ — латинската дума за „мечка“, е отъждествявана с кралската династия. По-странното е, че на „мечка“ уелсците казват „arth“, откъдето идва името Артур. Макар да не се впуснахме в подробно проучване, бяхме заинтригувани от съвпадението, че Артур е не само съвременник на Меровингите, но и като тях е свързван с мечката.

Сикамбите навлизат в Галия

В началото на V в. нашествието на хуните принуждава почти всички племена в Европа да се преселят. Тъкмо тогава Меровингите, или по-точно, техните предшественици сикамбите, прекосяват Рейн и се установяват в Галия — на територията на днешна Белгия и в Северна Франция, край Ардените. Едно столетие по-късно тази област вече е наричана Австразия с център днешна Лотарингия.

Сикамбите не навлизат в Галия като необуздана дивашка орда, дошла да плячкосва и граби, напротив, заселват се съвсем мирно по тези земи. От векове поддържат тесни връзки с римляните и макар езичници, не са диваци. Всъщност познават добре римската администрация и обичаи и подражават на римляните. Някои сикамби се издигат до пълководци в римската войска. Други стават дори консули. Тоест тяхното заселване преминава не като кърваво нашествие, а като мирно натурализиране. Когато в края на V в. Римската империя рухва, сикамбите запълват освободеното пространство, но без да прилагат насилие и принуда. Запазват старите обичаи, не променят почти нищо. Без размирици и бунтове превземат властта, като се възползват от вече съществуващия, ала опразнен административен апарат. Тоест в началото управлението на Меровингите следва почти непроменения модел на някогашната Римска империя.

Меровей и неговите потомци

Открихме най-малко две исторически личности с името Меровей — не е съвсем ясно кой от двамата според преданието е потомък на морското същество. Първият Меровей е пълководец на сикамбите: сигурно е, че през 417 г. е бил жив и се е сражавал в римската войска, както и че е починал през 438 г. Най-малкото един съвременен медиевист смята, че Меровей е ходил в Рим и е предизвикал нещо като сензация. Запазил се е писмен паметник, според който един предводител на франките наистина е посетил Рим и е смаял всички с царствената си осанка и развятата си руса коса.

През 448 г. в Турне синът на този първи Меровей, който носи същото име, е обявен за крал на франките и остава на престола до 458 г., когато умира. Той сигурно е първият официален крал на франките като обединен народ. Вероятно заради този факт, а може би и заради онова, което легендарното му двойно потекло символизира, той поставя началото на династия, наричана още през онова време Меровинги.

При управлението на неговите наследници кралството на франките процъфтява. Те не са някакви недодялани диваци, каквито сме склонни да си ги представяме. Обратното, в много отношения тяхната култура може да бъде сравнявана с „високоцивилизована“ Византия. Насърчавана е образоваността дори сред обикновените хора. По време на Меровингите начетеността с много по-голяма, отколкото след петстотин години. Изключително културни са и самите управници, нещо твърде странно, като знаем колко груби, необразовани и неграмотни са били монарсите от по-късното средновековие. Крал Хилперих например, управлявал през VI в., не само изгражда в Париж и Соасон великолепни амфитеатри в римски стил, но и пише прекрасна, вдъхновена поезия, с което много се гордее. Запазили са се писмени сведения за неговите разговори с жреците, в които откриваме невероятна изтънченост, начетеност и остроумие, все качества, които рядко свързваме с кралете от онази епоха. В много случаи Хилперих не отстъпва по нищо на своите събеседници — жреците[10].

По време на Меровингите франките често проявяват жестокост, те обаче не са по природа войнствени например като викингите, вандалите, вестготите и хуните. Главният им поминък са земеделието и търговията. Обръщат особено внимание на търговията по море, най-вече в Средиземноморието. А занаятчиите им притежават вкус и майсторлък, които са направо смайващи, както личи и от кораба съкровищница „Сътън Ху“.

Меровингите натрупват несметни дори според съвременните представи богатства, състоящи се главно от златни монети с превъзходно качество, сечени в кралските монетни дворове, един от които е разположен в Сион, Швейцария. Някои от тези монети са намерени в „Сътън Ху“ и днес са изложени в Британския музей. Върху много от монетите ясно се вижда кръст, какъвто по-късно носят и кръстоносците от Франкското кралство в Йерусалим.

Кралската кръв

Макар културата на Меровингите да се характеризира със сдържаност и да е учудващо съвременна, монарсите, по чието време тя е създавана, са по-различни. Те се открояват дори сред владетелите от онова време: още приживе са обгърнати в тайнственост, за магическите и свръхестествените им способности се разказват какви ли не легенди. Обичаите и икономиката във владенията им не се отличават особено от нравите и стопанството в другите кралства от ранното средновековие, затова пък никой друг престол и ничие потекло не са обвити с ореола на такава загадъчност, както при Меровингите.

Синовете, раждани в династията, не са „коронясвани“. Навършат ли дванайсет години, те автоматично стават крале и управлението просто преминава в ръцете им като тяхно свещено право. Но макар кралят да е върховен суверен на своите владения, той не е длъжен, от него дори не се очаква да си мърси ръцете с такива делнични неща като управлението. Той по-скоро е символ, нещо като цар първосвещеник и ролята му е не да върши нещо, а просто да го има. С други думи, той царува, без да управлява. В това отношение функциите му донякъде наподобяват статута на днешното кралско семейство във Великобритания. С управлението и администрацията е натоварен човек, който няма благородническо потекло, нещо като канцлер с титлата „майордом“. Като цяло по структура управлението на Меровингите наподобява днешните конституционни монархии.

Дори след като приемат християнството, представителите на Меровингите — подобно на патриарсите от Стария завет — си остават полигамни и понякога държат огромни като на халифите хареми. Дори след като под натиска на църквата аристократите започват да спазват строго моногамията, монарсите продължават да са изключение. И колкото и да е странно, църквата си затваря очите. Ето какво пише един съвременен историк:

Защо ли тя (полигамията) е одобрявана негласно и от самите франки? Тук вероятно става въпрос за древното разбиране за полигамията в царския род, чиято кръв е толкова силна, че не се нуждае да бъде облагородявана от кръвта на други царски родове, нито може да бъде изродена от кръвта на робите… Всъщност е все едно дали царицата ще бъде от царско потекло или е наложница… Най-голямото богатство на династията е нейната кръв и всички нейни представители я раздават от щедро по-щедро.[11]

По-нататък историкът отбелязва:

Може би в случая с Меровингите става дума за династията на князете пълководци в старогерманските племена от времето на тяхното преселение.[12]

Ала колко рода в цялата световна история са се радвали на такова изключително привилегировано положение? С какво са го заслужили Меровингите? Защо кръвта, потеклото им сякаш притежават някаква огромна мощ? Тези въпроси продължаваха да ни озадачават.

Хлодвиг и неговият съюз с църквата

Най-известен измежду Меровингите е внукът на Меровей — Хлодвиг I, управлявал франките от 481 до 511 г. Това име е познато на всяко французойче, защото именно при Хлодвиг франките приемат християнската вяра, а църквата установява в Западна Европа своето върховенство, запазило се цяло хилядолетие.

През 496 г. западната църква е в твърде несигурно положение. През целия V в. е застрашено самото й съществуване. Някъде между 384 и 399 г. епископът на Рим започва да се нарича папа, ала въпреки това официално не стои по-високо от другите епископи и няма нищо общо с днешните ни представи за папската институция. В никакъв случай не е духовен водач или глава на християнския свят. Просто представлява интересите на ограничен кръг от хора и на една от множеството разновидности на християнството, която се бори отчаяно да оцелее от безконечните разколи и разногласията между теолозите. Официално западната църква няма по-голяма власт, отколкото, да речем, келтската църква, с която непрекъснато е в противоборство, или от различните ереси като арианството, отричащо божествения произход на Исус и отстояващо, че той е най-обикновен простосмъртен. Всъщност почти през целия V в. всички епархии в Западна Европа или са „заразени“ от възгледите на арианите, или нямат епископ.

Ако иска да оцелее, още повече да оказва някакво влияние, западната църква трябва да си намери покровител, светско лице с мощ, което да отстоява интересите й. За да се развива в съответствие с вече наложените от Рим доктрини, християнството трябва да бъде разпространявано, насаждано, налагано от светска власт, достатъчно силна, че да се противопостави, да премахне заплахата на другите течения в християнството, застрашаващи западната църква. И нищо чудно, че в най-критичния момент тя се обръща не към друг, а към Хлодвиг.

През 486 г. той вече е разширил значително владенията на Меровингите: от Ардените организира набези, след които завладява доста от съседните кралства и княжества и покорява много племена, дръзнали да му се противопоставят. Благодарение на това присъединява към кралството си множество важни градове, например Троа, Реймс и Амиен. Само след десетилетие вече е ясно, че твърде скоро Хлодвиг ще стане най-могъщият монарх в Западна Европа.

Покръстването му се оказа повратна точка в нашето проучване. За подробностите около него още тогава е написана хроника — „Животът на св. Реми“, която след два и половина века е унищожена почти изцяло: съществуват доказателства, че това е направено нарочно. Съхранили са се обаче няколко отделни страници от ръкописа, от които личи колко важно е било това събитие.

Според преданията Хлодвиг приема християнството внезапно, най-неочаквано, явно под влиянието на жена си Клотилда, фанатизирана привърженица на западната църква, която, изглежда, е била твърдо решена да убеди съпруга си да стане християнин и която впоследствие е канонизирана за тази си заслуга. Твърди се, че я е напътствал нейният изповедник св. Реми. Зад тези легенди обаче се крие една твърде прозаична, делнична историческа реалност. С това, че приема християнството и става първият крал католик на франките, Хлодвиг печели не само възхитата на жена си, но и кралство, което придобива по-голямо значение дори от Царството небесно.

Знае се, че през 496 г. Хлодвиг и св. Реми се срещат тайно на няколко пъти. Непосредствено след това кралят сключва със западната църква съюз, което за клерикалите е огромна политическа победа. Така западната църква си гарантира не само оцеляването, но и върховенството в духовния живот на Западна Европа, еднакъв статут с източната църква със седалище в Константинопол, хегемония и ефикасно средство срещу плъзналите като чума ереси. Основен проводник на тази политика е Хлодвиг, който се превръща в меч на западната църква, в оръдие, чрез което Рим налага духовното си господство, в живо въплъщение на католическата мощ.

В замяна той получава титлата „Novus Constantinus“[13], тоест владетел на обединената Свещена римска империя, която според плановете на западната църква трябва да наследи империята, създадена от Константин и унищожена съвсем наскоро от вестготите и вандалите. Както твърди един летописец от онова време, преди да приеме християнството, Хлодвиг „е вдъхновяван… от своите мечти да създаде империя, която да продължи традициите на Рим и която да бъде наследена от рода на Меровингите“[14].

Според друг хроникьор от онази епоха „сега Хлодвиг трябва да стане нещо като император на Запада и патриарх на западните германци, трябва да царува — без обаче да управлява, — над всички народи и крале“[15].

Накратко, съюзът между Хлодвиг и западната църква е от съдбоносно значение за християнския свят не само от онова време, но и през следващото хилядолетие. Смята се, че покръстването на Хлодвиг бележи раждането на една нова Римска империя — християнска като вероизповедание, основана на западната църква и на светско равнище управлявана от династията на Меровингите. С други думи, между църква и държава се заражда непоклатим съюз, скрепен с взаимна вярност и преданост. За да потвърди този съюз, през 496 г. Хлодвиг официално е покръстен в Реймс от св. Реми. Тъкмо на това кръщение св. Реми изрича прочутата си сентенция: „Mitis depone colla, Sicamber, adora quod incendisti, incendi quod adorasti.“[16]

Важно е да отбележим, че покръстването на Хлодвиг не е коронация, както смятат някои историци. Западната църква не го провъзгласява за крал: той вече е монарх и на духовниците не им остава друго, освен да го признаят за такъв, с което се обвързват официално не само с Хлодвиг, но и с неговите наследници, тоест с цялата кралска династия. В този смисъл съюзът с Хлодвиг наподобява историята на Давид от Стария завет, предопределен от Бога да царува чрез съюз, който може да бъде променян, както в случая със Соломон, но не и отменян, нарушаван или престъпван. Това сравнение едва ли е убягнало на Меровингите.

През остатъка от живота си Хлодвиг осъзнава какви огромни надежди възлага на него Рим. С непоколебима решителност, с кръв и меч той налага християнството. А с благословията и духовното водачество на западната църква Франкското кралство се разширява и на изток, и на юг, за да се разпростре върху територията на днешна Франция и на почти цяла днешна Германия. Хлодвиг има много врагове, но най-силни измежду тях са вестготите, изповядвали арианството. Те прекосяват Пиренеите и разширяват царството си чак до Тулуза. Именно срещу тях Хлодвиг насочва най-мощните си и добре организирани военни кампании, та през 507 г. да ги разгроми при Вуйе. Скоро след това превзема Аквитания и Тулуза и вестготите губят своите територии на север от Пиренеите. От Тулуза отстъпват към Каркасон. Прогонени и от там, установяват своята столица в последния си бастион — Разес, или Реда, днешното селце Рен Льошато.

Дагоберт II

Хлодвиг умира през 511 г. и империята, която е създал, е разделена според обичая на Меровингите между четиримата му синове. Повече от столетие Меровингите владеят няколко разпокъсани и често воюващи помежду си кралства: вече не се знае кой е истинският престолонаследник, претенциите за короната стават все по-объркани. Властта, някога съсредоточена в ръцете на Хлодвиг, непрекъснато отслабва, в кралството настъпва хаос. Ширят се интриги и машинации, политиците биват отвличани и убивани. А майордомите стават все по-силни, което в крайна сметка ще коства на династията престола.

holy_grail-karta_7.pngКарта 7. Кралства на Меровингите.

 

 

Все повече лишени от власт, късните представители на Меровингите си извоюват прозвището „ленивите крале“. Историята ги заклеймява като слаби бездейни монарси, като мекушави безпомощни пионки в ръцете на своите хитри, пресметливи съветници. Установихме, че това не отговаря съвсем на истината. Вярно е, че заради безкрайните войни, отмъщения, боричкания и междуособици неколцина представители на династията стават крале на съвсем крехка възраст, тоест са лесна плячка за своите царедворци. Ала онези от тях, които сядат на престола в зряла възраст, са силни и решителни като предходниците си. Във всеки случай това важи за Дагоберт II.

Той е роден през 651 г. и е син на владетеля на Австразия. След смъртта на баща му през 656 г. мнозина се опитват да попречат всячески на Дагоберт да се възкачи на престола. Всъщност младостта на Дагоберт наподобява средновековна легенда или приказка. Сведенията за нея обаче са подкрепени с документи[17].

След смъртта на баща му Дагоберт е отвлечен от главния майордом, някой си Гримоалд. Петгодишното момченце изчезва сякаш вдън земя и всички в двореца отсъждат, че то е мъртво. Тогава Гримоалд решава да качи на престола своя син, като твърди, че такова е желанието на покойния крал. Майордомът успява да надхитри всички, дори майката на Дагоберт, която най-сетне е повярвала, че синът й е мъртъв, и се оставя в ръцете на амбициозния Гримоалд.

Майордомът обаче явно се е уплашил да убие престолонаследника и тайно го отвежда при епископа на Поатие, който също не се решава да умъртви детето и го праща на заточение в Ирландия. Дагоберт израства в манастира в Слейн[18] — недалеч от Дъблин и в училището към него получава образование, каквото няма във Франция от онова време. Изглежда, пак тогава посещава двореца на върховния крал на Ирландия. Според преданието се запознава и с трима принцове от кралство Нортумбрия, които също учат в Слейн. През 666 г., вероятно още докато е в Ирландия, се оженва за келтската принцеса Матилда. Малко след това заминава за Англия и се установява в Йорк, кралство Нортумбрия, където се сприятелява със св. Уилфрид, епископ на Йорк, станал негов духовен наставник.

По онова време между западната и келтската църква все още има разкол: келтите отказват да признаят върховенството на духовниците в Рим. В името на единството Уилфрид е решен да приобщи келтската към западната църква и успява да го постигне на прочутия Събор в Уитби през 664 г. Не е изключено той да предлага на Дагоберт своето приятелство и закрилничество и от „користни“ подбуди: по времето на Дагоберт Меровингите не са така предани на западната църква, както го изисква съюзът, сключен век и половина по-рано между Рим и Хлодвиг. Като предан на Рим клерикал Уилфрид прави всичко възможно да заздрави върховенството на западната църква не само в Британия, но и в континентална Европа. Ето защо бърза да си подсигури предаността на Дагоберт, в случай че някой ден той се върне във Франция и предяви претенции към престола на Австразия. Възможно с да вижда в лицето на прокудения крал бъдещата дясна ръка на Рим.

През 670 г. Матилда, жената на Дагоберт от келтски произход, умира при раждането на третата им дъщеря. Уилфрид не си губи времето и намира нова съпруга на овдовелия крал: през 671 г. Дагоберт се жени повторно. И първият му брак е с жена с благородническа кръв, вторият обаче има още по-голямо значение за династията на Меровингите. Новата съпруга на Дагоберт се казва Гизела и е дъщеря на графа на Разес и племенница на краля на вестготите[19]. С други думи, Меровингите се сродяват с кралското семейство на вестготите. В този брак се съдържа зародишът на една бъдеща империя, която да обедини почти цялата територия на днешна Франция, да се разпростре от Пиренеите до Ардените и най-важното, да подчини веднъж завинаги на западната църква вестготите, които все още изповядват арианството.

Когато се оженва за Гизела, Дагоберт вече се е прибрал в континентална Европа. Според някои запазили се писмени сведения сватбата е отпразнувана в замъка на Гизела в Реда, или Рен Льошато. Двамата са венчани в църквата „Св. Магдалина“, издигала се на мястото, където след векове Беранже Сониер ще построи своя храм.

Първата жена на Дагоберт му ражда три дъщери, но не и престолонаследник. От Гизела той има още две дъщери и накрая, през 676 г., му се ражда син — Зигеберт IV. По това време Дагоберт отново е крал.

holy_grail-rodoslovie_2.png2. Династия на Меровингите. Крале. Родословие, съставено от Анри Лобино (Анри дьо Ленонкур).

 

 

Както личи от писмените паметници, той прекарва мирно и кротко три години в Рен Льошато, откъдето наблюдава междуособиците в своите владения на север. Накрая, през 674 г., се отваря случай монархът, прекарал толкова време в изгнание, отново да се появи на историческата сцена и подпомаган от майка си и нейните съветници, да си възвърне престола на Австразия. Решаваща роля изиграва Уилфрид, епископът на Йорк, а също, ако се вярва на Жерар дьо Сед, една много по-тайнствена личност, за която не са се запазили почти никакви исторически сведения — св. Аматус, епископ на Сион в Швейцария[20].

Веднъж възвърнал си трона, Дагоберт няма намерение да е „ленив крал“. Обратното, бързо доказва, че е достоен потомък на Хлодвиг. Веднага се заема да наложи и заздрави властта си, да обуздае анархията, обхванала цяла Австразия, и да възстанови реда. Управлява с твърда ръка и бързо прекършва негодуващите благородници, натрупали достатъчно военна и стопанска мощ, за да се опитат да го детронират. Според преданието е оставил в Рен Льошато несметни богатства, с които смята да си върне Аквитания[21]: преди около 40 години тя се е откъснала от владенията на Меровингите и се е обявила за независимо княжество.

Същевременно обаче Дагоберт явно е разочаровал горчиво Уилфрид от Йорк. Кралят на Австразия изобщо не оправдава надеждите на епископа да се превърне в маша на западната църква. Обратното, той ограничава нейното влияние във владенията си, с което си навлича гнева на духовниците. Запазило се е писмото на един разгневен франкски прелат до Уилфрид — в него прелатът сипе огън и жупел срещу Дагоберт, задето е наложи данъци и „се отнася с презрение към Божиите църкви и техните епископи“[22].

Дагоберт си разваля отношенията със западната църква не само по тази причина. След женитбата си за принцеса на вестготите той получава като зестра обширна територия, известна днес като Лангедок. Не е изключено да е получил още нещо. Вестготите са предани на Рим само на хартия, кралското семейство още предпочита пред западната църква арианството. Има доказателства, че и Дагоберт се е поддал на това влияние.

През 679 г., след тригодишно царуване той вече си е създал множество влиятелни врагове и в светските, и в църковните кръгове. Навлякъл си е и гнева на отмъстителните благородници, като ги е лишил от независимост, така е пресякъл пътя за размирици. Настройва срещу себе си и църквата, като осуетява опитите й да разшири своето влияние. Установява силна централизирана власт, с което предизвиква завист и смут у останалите франкски владетели от съседните кралства. Някои от тях имат в двора му свои съюзници и шпиони, например майордома на Дагоберт — Пипин Херисталски. Той се съюзява тайно с политическите противници на Дагоберт и е готов на всичко, включително на предателство и убийство.

Подобно на повечето владетели от династията на Меровингите, и Дагоберт има най-малко две столици. Най-важният град в кралството обаче е Стене[23] в подножието на Ардените. Недалеч от двореца в Стене има гъста гора, която е смятана за свещена и която се нарича Воевр. Според преданието на 23 декември 679 г. Дагоберт отива в нея на лов. Съдейки от датата, можем да предположим, че става въпрос за някакъв ритуал. При всички положения разигралите се на този ден събития са от съдбовно значение и намират отзвук в много произведения на изкуството, включително в смъртта на Зигфрид от „Песен за нибелунгите“.

Повален от умората, някъде по обяд кралят ляга да си почине под едно дърво край потока. Както спи, до него се промъква един от царедворците — според преданието неговият кръщелник, който по нареждане на Пипин го пронизва с пика точно между очите. Сетне убийците се връщат в Стене, за да избият до крак всички членове на кралското семейство. Не е ясно дали са го сторили. Сигурно е обаче, че царуването на Дагоберт и на семейството му е прекъснато внезапно, със сила. Църквата също не си губи времето да скърби по убития крал. Обратното, веднага застава на страната на убийците. Запазило се е дори писмо, в което един франкски високопоставен клерикал се опитва да оправдае пред Уилфрид от Йорк цареубийството[24].

След смъртта на Дагоберт се разиграват някои доста странни неща. Той е погребан в кралския параклис „Св. Реми“ в Стене. През 872 г., близо два века по-късно тялото му е ексхумирано и е пренесено в друга, наскоро построена църква, която се нарича „Св. Дагоберт“, защото същата година убитият крал е обявен за светия, но не от папата (който получава това право едва през 1159 г.), а от епископския съвет. Не е ясно защо точно Дагоберт е канонизиран. Според един от източниците тленните му останки са предпазили Стене и околностите от набезите на викингите, макар и подобно обяснение да поражда въпроса от къде на къде тленните останки на един крал имат закрилническа сила. Високопоставените духовници също свиват рамене, което буди недоумение. Те признават, че по една или друга причина всички започват да се прекланят пред Дагоберт и дори има църковен празник, на който се чества паметта му: 23 декември, денят, в който кралят е убит[25]. Но и католиците не са съвсем наясно защо той е обявен за светец. Не е изключено, разбира се, църквата да се чувства гузна заради ролята, която изиграва в убийството на Дагоберт, и с канонизирането му да се опитва да изкупи греха си. Ала пак не е ясно защо е трябвало да чака цели две столетия, за да го стори.

През следващите векове мнозина прочути личности проявяват подчертан интерес към Стене, църквата „Св. Дагоберт“ и тленните останки на краля. През 1069 г. например херцогът на Лотарингия, дядо на Годфрид Булонски, взима под свое покровителство църквата и възлага на близкото абатство в Горз да я поддържа. Няколко години по-късно църквата е откупена от местен благородник. През 1093 г. Годфрид Булонски събира войска и обсажда Стене с една-единствена цел: да си възвърне църквата и отново да я предостави на абатството в Горз.

По време на Великата френска революция храмът е разрушен, а мощите на св. Дагоберт, подобно на тленните останки на мнозина други светии навсякъде във Франция, са разпилени. Днес в манастира в Монс се пази череп с ритуален разрез, за който се смята, че е на Дагоберт. Другите тленни останки на краля са изчезнали. В средата на XIX в. обаче се появява един твърде странен документ: молитва от двайсет и един стиха, озаглавена „De sancta Dagoberto martyre prose“, от която излиза, че Дагоберт е бил измъчван заради нещо или в името на нещо. Смята се, че молитвата е писана през средновековието, ако не и по-рано. Твърде показателно е, че тя е намерена в абатството в Орвал[26].

Превратът на Каролингите

Строго погледнато, Дагоберт не е последният крал на Меровингите. Още 75 години монарсите от династията запазват поне на хартия своя престол. Те обаче наистина заслужават прозвището „ленивите крале“. Повечето са съвсем млади и затова често се превръщат в безпомощни податливи марионетки в ръцете на майордомите и са безсилни да наложат властта си или да вземат решения. Ето защо мнозина от тях стават жертва на собствената си мекушавост.

И още нещо: късните Меровинги не са преки потомци на Хлодвиг и Меровей, чийто род е прекъснат със смъртта на Дагоберт II. С други думи, убийството на Дагоберт може да бъде смятано във всяко едно отношение за край на династията на Меровингите: смъртта на Хилдерих III през 754 г. я прекъсва чисто формално.

Колкото повече властта се изплъзва от ръцете на Меровингите, толкова повече мощ съсредоточават у себе си майордомите — процес, започнал още преди Дагоберт да се качи на престола. Убийството на Дагоберт е замислено именно от неговия майордом — Пипин Херисталски, наследен от своя син, легендарния Карл Мартел.

Това е една от личностите във френската история, обвеяни с най-много слава. И тя безспорно е оправдана. Тъкмо Карл Мартел спира през 732 г. в битката при Поатие нашествието на испанските араби във Франция и с тази победа се прочува като „защитник на вярата“ и „спасител на християнския свят“. Странно е наистина, че не е успял да се качи на престола, въпреки че е имал възможност. Явно е гледал на него с някакво суеверно благоговение, като право, запазено единствено за Меровингите. Потомците на Карл, които все пак стават крале, правят всичко по силите си да се узаконят като монарси, като се женят за принцеси от династията на Меровингите.

Карл Мартел умира през 741 г. Десет години по-късно синът му Пипин III, майордом на крал Хилдерих III, си осигурява подкрепата на църквата и официално предявява претенции към престола. „Кой би следвало да е крал? — питат пратениците на Пипин папата, — Който притежава реалната власт или който, макар и наричан крал, няма никаква власт?“ Папата застава на страната на Пипин. Тъй като е убеден, че има апостолска мисия, той се разпорежда Пипин да бъде обявен за крал на франките — в грубо нарушение на съюза, сключен преди два и половина века с Хлодвиг. Осигурил си поддръжката на западната църква, Пипин детронира Хилдерих III, праща го в манастир и заповядва да бъде остригана свещената му коса — за да го унищожи и да го лиши от „вълшебната му сила“. Четири години по-късно Хилдерих умира и вече никой не може да оспори претенциите на Пипин към престола[27].

Година преди това — във възможно най-подходящия момент — се появява документ, изиграл съдбоносна роля и променил хода на историята в Западна Европа. Този документ се нарича „Константиновият дар“. Днес е доказано безспорно, че той е фалшификат и е изфабрикуван, при това доста нескопосано, от папската канцелария. По онова време обаче никой не се съмнява в истинността му и той оказва огромно влияние.

Според твърденията на западната църква „Константиновият дар“ датирал още от 312 г., когато император Константин приема християнството и официално подарява на папата знаците на императорската власт, оттогава собственост на църквата. Пак според документа Константин бил обявил епископа на Рим за „викарий на Исус Христос“ и му бил предложил титлата „император“. Вече като „викарий на Христа“ епископът уж върнал знаците на императорската власт на Константин, който оттам насетне ги притежавал с позволението и благословията на свещениците — едва ли не назаем.

Подтекстът на този документ е повече от ясен. Съгласно „Константиновият дар“ епископът на Рим, се ползва с върховенство и в църквата, и в светската власт в целия християнски свят, той е нещо като папа император, който може да се разпорежда по свое усмотрение с имперската корона, да я преотстъпва на друг и изобщо да си прави с нея каквото поиска. С други думи, като „викарий на Христа“ той има авторитарната власт да качва крале на престола и да ги сваля от него. В крайна сметка тъкмо въз основа на „Константиновият дар“ Ватиканът по-късно си присвоява правото да се меси в светската власт.

Пак позовавайки се на този документ, западната църква оказва натиск в полза на Пипин III. Тя въвежда тайнство, чрез което кръвта на узурпаторите, пък и на всеки друг, става свещена и което е известно като коронация и помазване, така както тези понятия са тълкувани през Средновековието и в началото на Ренесанса. На коронацията на Пипин за пръв път присъстват епископи, и то като равни на благородниците. А и самата коронация вече не е равнозначна на признаване или съюз с краля. Тя се свежда до ни повече, ни по-малко създаването на крал.

Променено е и тайнството на миропомазваното. Преди, ако изобщо е прилагано, то се свежда единствено до признаването, до одобряването на монарха. Сега и миропомазваното придобива ново значение: мирото става по-важно от кръвта и чрез него всяка кръв става „свещена“, а самото тайнство прераства в нещо повече от обред. По време на него владетелят в буквалния смисъл на думата получава благодатта Божия. Колкото до папата, чрез миропомазваното той се превръща във върховен посредник между Господ и кралете. Чрез това тайнство църквата си присвоява правото да „създава“ владетели. Оттук нататък мирото е по-важно от кръвта, а монарсите са подчинени на папата и зависят от него.

През 754 г. Пипин III е официално миропомазан в Понтион и слага началото на династията на Каролингите. Името идва от Карл Мартел, макар и често да е свързвано с нейния най-ярък представител — Карл Велики, известен още като Каролус Магнус. През 800 г. той е провъзгласен за император на Свещената римска империя, титла, която съгласно съюза, сключен преди три века с Хлодвиг, би трябвало да принадлежи единствено на потомците на Меровингите. Рим става средоточие на империя, обхванала цяла Западна и Централна Европа и управлявана от владетели, получили изричната благословия на папата.

През 496 г. западната църква сключва вечен съюз с Меровингите, който обаче негласно нарушава, като се съгласява Дагоберт да бъде убит, като въвежда тайнството на миропомазването по време на коронация и подкрепя Пипин в претенциите му към престола. С коронясването на Карл Велики църквата прави измяната си не само публично достояние, но и свършен факт. Както отбелязва един съвременен историк:

Не можем да бъдем сигурни, че от мирото, с което са били помазани Каролингите, се е очаквало да компенсира вълшебните свойства, притежавани от кралската кръв и олицетворявани от дългата коса. Ако изобщо е компенсирало нещо, то това вероятно е вярата, изгубена, след като по такъв безочлив начин е била потъпкана една клетва за вярност.[28]

По-нататък същият автор изтъква:

Като превърна миропомазването в тайнство, с което се коронясват крале… Рим показа пътя и това донякъде успокои гузната съвест на „всички франки“.[29]

Е, не на всички. Самите узурпатори може и да не изпитват угризения на съвестта, но затова пък държат на всяка цена да узаконят титлата си. Ето защо в навечерието на миропомазването Пипин на бърза ръка се жени за принцеса от династията на Меровингите. Същото прави и Карл Велики.

И още нещо, Карл явно си е давал ясна сметка, че със своето коронясване върши непростимо предателство. Според сведения от онова време самата коронация е подготвена много старателно от папата зад гърба на франкския монарх, който, както личи, е бил и изненадан, и силно смутен от нея. В дълбока тайна се изработва корона. Карл е примамен в Рим, където го убеждават да присъства на някаква тържествена литургия. Когато отива в църквата, папата най-неочаквано му надява короната, а всички в храма го приветстват с думите: „Карл, Август, коронясан от Бога, великият император миротворец на всички римляни!“ Според един хроникьор от онази епоха Карл „даде да се разбере, че макар и този ден да е бил най-големият от всички църковни празници, е нямало да влезе в храма, ако е знаел какво е намислил папата“[30].

Но дори и Карл да е невинен в случая, съюзът с Хлодвиг и династията на Меровингите е погазен най-безочливо. Както показаха всичките ни проучвания, това предателство, макар и извършено преди 1100 години, и до ден-днешен не е простено от членовете на Братството от Сион. До същия извод стига и Матийо Паоли, независимият изследовател, когото цитирахме в предишната глава:

За тях (членовете на Братството от Сион) благородническа кръв тече само във вените на потомците на Меровингите и вестготите. Каролингите, а след тях и всички останали не са нищо повече от узурпатори. Всъщност те са просто служители на краля, натоварени да раздават земя: след като си предават по наследство правото да се разпореждат с тази земя, те просто заграбват властта. С коронясването на Карл през 800 г. църквата нарушава своята клетва, защото чрез покръстването на Хлодвиг е сключила съюз с Меровингите, по силата на който Франция става най-голямата дъщеря на църквата.[31]

Как Дагоберт II е заличен от историята

През 679 г. с убийството на Дагоберт II династията на Меровингите всъщност е унищожена. След смъртта на Хилдерих III през 755 г. тя окончателно слиза от историческата сцена. Според „Документите на Братството“ обаче и до ден-днешен има потомци на Меровингите, по-конкретно на Зигеберт IV, сина на Дагоберт от втората му жена — Гизела дьо Разес.

Доказано е безспорно, че Зигеберт е реално съществувал човек и че той е престолонаследник на Дагоберт. Но освен „Документите на Братството“ няма източници, които да изясняват какво точно се е случило с него. Някои хроникьори негласно приемат, че е убит заедно с баща си и с другите членове на кралското семейство. Според един твърде съмнителен източник Зигеберт е починал при злополука по време на лов година-две преди баща си. Но от тази версия излиза, че едва тригодишен той вече е ходел на лов!

Не са запазени писмени сведения, от които да личи, че Зигеберт е починал. Няма обаче и сведения — ако не броим „Документите на Братството“, — че той е оцелял. Животът му е обвит в „мъглата на времето“ и сякаш никой — освен, разбира се, Братството от Сион, не е проявявал интерес към него. Във всеки случай Сион явно знае неща, които не могат да се научат отникъде или които се смятат за прекалено незначителни, че да бъдат проучвани. Или които са укривани съвсем съзнателно.

Едва ли е учудващо, че до нас не са стигнали никакви сведения за съдбата на Зигеберт. До XVII в. не се намират данни дори за Дагоберт. През средновековието явно са правени целенасочени опити Дагоберт да бъде заличен от историята, сякаш никога не е съществувал. Днес неговото име е включено във всяка енциклопедия. До 1646 г. обаче никъде не се споменава дори, че е живял[32]. Във всички списъци и родословия на френските монарси, съставени преди 1646 г., той е пропуснат и след Дагоберт I е посочван (колкото и очебийна да е непоследователността) направо Дагоберт III, един от последните владетели Меровинги, починал през 715 г. Едва през 1655 г. Дагоберт е възстановен в списъка на френските крале.

Защо ли някой се е опитвал да го заличи от историята? Какво се крие зад тези опити? На кого ли е му е било необходимо да отрича дори, че е съществувал такъв човек? Една от вероятностите е това да е правено с цел да се отрече и че той има наследници. Щом Дагоберт не е живял, значи не е живял и Зигеберт. Но защо чак през XVII в. за някого е било толкова важно да отрича съществуването на Зигеберт? Единственото обяснение е, че той наистина е оцелял и неговите потомци още представляват заплаха за някого.

Имахме усещането, че сме се натъкнали на нещо като „димна завеса“. Разчуеше ли се, че Зигеберт се е спасил, явно нечии интереси щяха да бъдат сериозно накърнени. През IX в. и вероятно чак до кръстоносните походи това явно са били интересите на западната римска църква и на френските крале. Защо обаче този въпрос е стоял на дневен ред и по времето на Луи XIV? Дотогава би трябвало да интересува единствено историците: изредили са се три френски династии, а протестантството е нарушило хегемонията на римокатолицизма. Може би наистина имаше нещо по-особено в потеклото и кръвта на Меровингите. Не „вълшебна сила“, а нещо друго, нещо, запазило невероятното си значение и след като небивалиците за „вълшебната“ кръв са били забравени.

Принц Вилхелм Гелонски, граф на Разес

Според „Документите на Братството“ след убийството на Дагоберт II Зигеберт IV е спасен от сестра си и тайно е отведен на юг, във владенията на майка си Гизела, вестготската принцеса от Разес. Идва в Лангедок през 681 г. и малко след това взима титлите на вуйчо си, херцог на Разес и граф на Реда, както и неговото фамилно име или прякор — Плант-Ар (впоследствие Плантар)[33]. Според „Документите на Братството“ тъкмо с това име и с титлите на вуйчо си той е продължил династията. През 886 г. една от нейните издънки е някой си Бернар Плантавлю, фамилно име, явно идващо от Плантар, чийто син става първият херцог на Аквитания.

Доколкото успяхме да установим, никой историк не е повторил или оспорил това твърдение. Всички се правят, че такъв въпрос изобщо не съществува. Има обаче откъслечни сведения, които недвусмислено доказват, че Зигеберт все пак е оцелял и е продължил династията, нещо, в полза на което говорят и целенасочените опити Дагоберт да бъде заличен от историята. Щом не е съществувал такъв човек, как може той да има потомци? Това вероятно е единствената обяснима подбуда за подобно нелогично действие. Сред другите доказателства е и един едикт от 718 г., в който се говори, че на няколко километра от Рен Льошато „Зигеберт, граф на Реда, и жена му Магдала“[34] са основали манастир. Освен в този едикт през следващия век никъде другаде не се споменава какви са титлите на владетелите на Реда или Разес. Когато обаче една от тези титли изплува на повърхността, обстоятелствата, в които това става, са твърде интересни.

През 742 г. в днешна Южна Франция има една напълно независима държава — в някои сведения тя е определяна като княжество, в други като пълноправно кралство. Данните са твърде оскъдни, а историците говорят за тази държава с недомлъвки — всъщност повечето и не подозират за съществуването й, нея обаче безспорно я е имало. Призната е официално от Карл Велики и наследниците му на престола, а също от халифа на Багдад и ислямския свят. Признава я, макар и с половин уста, и западната римска църква, защото тази държава превзема част от земите й. Тя съществува до края на IX в.

Някъде между 759 и 768 г. владетелят на държавата, в чиято територия влизат и Разес, и Рен Льошато, е провъзгласен официално за крал. Въпреки неодобрението на Рим той е признат от Каролингите, за чийто васал се обявява. В запазените писмени сведения най-често е наричан Теодорих, или Тиери. Повечето съвременни историци го смятат за потомък на Меровингите[35]. Няма конкретни доказателства, че наистина е така. Не е изключено той да е потомък на Зигеберт. Безспорно е обаче, че през 790 г. синът на Теодорих — Вилхелм Гелонски, вече има титлата „граф на Разес“, същата титла, каквато според някои източници има и Зигеберт и която е наследена от потомците му.

Вилхелм Гелонски е сред най-прославените личности на своето време. Подобно на Карл Велики и Годфрид Булонски името му е обвито в какви ли не предания и легенди. Още преди кръстоносните походи на него са посветени най-малко шест големи епически поеми, chansons de geste[36], наподобяващи „Песен за Роланд“. В своята „Божествена комедия“ Данте се изказва за него изключително възторжено. Но още преди Данте Вилхелм отново привлича вниманието на писателите. В началото на XIII в. той е прототип на героя във „Вилехалм“, недовършен рицарски епичен роман от Волфрам фон Ешенбах, най-известната творба на когото — „Парсифал“, вероятно е най-значимият от всички рицарски романи, посветени на тайнствения Свещен Граал. В началото ни се видя малко странно, че Волфрам, който пише единствено за Граала, за семейството на Граала и за неговото родословие, изведнъж се обръща към толкова отдалечен като тематика герой — Вилхелм Гелонски. Същевременно обаче в друга своя поема Волфрам заявява, че „замъкът на Граала“, принадлежал на „семейството на Граала“, е разположен в Пиренеите, там, където в началото на IX в. се простират владенията на Вилхелм Гелонски.

Вилхелм поддържа близки отношения с Карл Велики. Сестра му е омъжена за един от синовете на Карл, тоест създава династична връзка с императорското семейство. Самият Вилхелм е сред най-изявените пълководци на Карл в безкрайните му войни с испанските араби. През 803 г., малко след коронясването на Карл Велики за император на Свещената римска империя, Вилхелм превзема Барселона, с което удвоява по площ владенията си и разпростира своето влияние отвъд Пиренеите. Карл Велики му е толкова благодарен за вярната служба, че узаконява неговото княжество. Указът обаче се е изгубил или е бил унищожен, въпреки това съществуват множество доказателства, че е бил подписан от императора.

Има доста подробни родословия на Вилхелм Гелонски, на неговото семейство и потомци, съставяни от различни, независими един от друг историци[37]. В тях обаче, ако не се брои бащата на Вилхелм — Теодорих, не са посочени неговите предходници. Накъсо, истинският произход на семейството е забулен в загадъчност. Като цяло съвременните учени и историци са донякъде озадачени как така изведнъж, сякаш изпод земята се появява такъв влиятелен благороднически род. Едно обаче е сигурно. През 886 г. семейството на Вилхелм Гелонски достига своя връх в лицето на Бернар Плантавлю, основал херцогство Аквитания. С други думи, сред най-достойните потомци на Вилхелм е същият човек, описан в „Документите на Братството“ и като най-достойния потомък на Зигеберт IV.

Бяхме изкушени, разбира се, да си направим веднага съответните изводи и с родословията в „Документите на Братството“ да запълним празнотите в официалната история, да отсъдим, че вечно изплъзващите се предци на Вилхелм Гелонски са Дагоберт II, Зигеберт IV и основният клон в детронираната династия на Меровингите — клонът, посочен в „Документите на Братството“ под името Плант-Ар, или Плантар.

За съжаление не можехме да го сторим. Запазилите се сведения са толкова спорни и откъслечни, че не бяхме в състояние да установим каква точно е връзката между рода Плантар и рода на Вилхелм Гелонски. Не бе изключено да става въпрос за едно и също семейство. От друга страна, представителите на двата рода може би се бяха женили помежду си. При всички положения в родословията и на двете семейства имаше човек на име Бернар Плантавлю и херцози на Аквитания.

Макар и невинаги да съвпадат по дати и в превода на имената, родословията, свързани с Вилхелм Гелонски, все пак потвърждават генеалогиите, поместени в „Документите на Братството“. И понеже липсваха доказателства за противното, стигнахме до плахото предположение, че както се твърди в „Документите на Братството“, и досега има потомци на династията на Меровингите, че Зигеберт е оцелял и след убийството на баща си е взел фамилното име Плантар и е продължил рода на Дагоберт.

Принц Урсус

През 886 г. „буйната издънка“ на Меровингската лоза вече е дала голямо и разклонено родословно дърво. Един от клоновете му са Бернар Плантавлю и херцозите на Аквитания. Има и други клонове. Така например в „Документите на Братството“ се казва, че внукът на Зигеберт IV — Зигеберт VI, е известен с прозвището Принц Урсус. Някъде между 877 и 879 г. той официално е обявен за „Крал Урсус“. Според някои сведения, подпомаган от двама феодали — Бернар д’Овери и маркиза на Готия, вдига бунт срещу краля на Франция Луи II и се опитва да си възвърне престола, който му се полага по право.

Независими един от друг историци потвърждават, че между 877 и 879 г. наистина е имало такъв бунт, и свързват с него именно Бернар д’Оверн и маркиза на Готия, но не уточняват, че негов инициатор е Зигеберт VI. Затова пък споменават някакъв човек, известен като „Принц Урсус“. И още нещо, знае се, че същият този Принц Урсус е участвал в Ним на странна пищна церемония, на която 500 свещеници пеят „Te Deum“[38]. От всички описания на церемонията личи, че става въпрос за коронация. Не е изключено това да е същата коронация, за която се намеква и в „Документите на Братството“ и на която Принц Урсус е провъзгласен за крал.

Още веднъж тайните в „Документите на Братството“ бяха потвърдени от независим източник. Още веднъж те сякаш се позоваваха на информация, която не можеше да бъде почерпена отникъде — информация, допълваща, а понякога и изясняваща белите петна в официалната история. В този случай от тях научавахме кой всъщност е загадъчният Принц Урсус — пряк потомък на Зигеберт IV, а чрез него и на убития Дагоберт II. А бунтът, за който историците и досега не са дали логично обяснение, явно е съвсем разбираем опит детронираните Меровинги да си върнат полагащия им се по право престол — престол, отреден за династията чрез съюза, който западната римска църква сключва с Хлодвиг и който по-късно е нарушен.

holy_grail-rodoslovie_3.png3. Династията на Меровингите. Графовете на Разес. Родословие, съставено от Анри Лобино въз основа на проучванията на абат Пишон и д-р Ере.

 

 

Според „Документите на Братството“ и други независими източници бунтът се увенчава с провал, а Принц Урсус и поддръжниците му са разгромени през 881 г. в битката при Поатие. След този неуспех семейство Плантар губи владенията си в Южна Франция, макар и да запазва вече чисто почетните титли „графове на Разес“ и „херцози на Реда“. Според някои сведения Принц Урсус умира в Бретан, а чрез бракове членовете на семейството му се свързват с тамошните херцози. Тоест в края на IX в. кръвта на Меровингите вече тече във вените на херцозите и на Бретан, и на Аквитания.

През следващите години семейството, включително Ален, по-късно херцог на Бретан, търси убежище в Англия и дава началото на английския клон в родословието, наречен „Планта“. Има множество доказателства, че Ален, семейството му и неговият двор наистина отиват в Англия, за да се спасят от набезите на викингите. Според „Документите на Братството“ една от издънките на английския клон, някой си Бера VI, получава прозвището Архитекта. Той и потомците му се радват на покровителството на крал Атълстан и според преданието владеят „изкуството да градят“, един твърде многозначителен намек. Според някои масонски източници франкмасонството се заражда в Англия от времето на крал Атълстан[39]. Запитахме се дали потомците на Меровингите, освен че претендират за френския престол, не са свързани по някакъв начин с нещо същностно за франкмасонството.

Семейството на Граала

Средновековието изобилства с митове и легенди, толкова богати, че биха могли да се мерят с древногръцките и римските. В някои от тези митове се говори, макар и в силно разкрасена форма, за реално съществували исторически личности като Артур, Роланд, Карл Велики, Родриго Диас от Вивар, известен като Ел Сид. В други предания — според запазени от средновековието писмени паметници, Лоенгрин, който понякога е наричан Хелиос, тоест Слънчевия, е потомък на загадъчното „семейство на Граала“. В поемата на Волфрам фон Ешенбах той е син на Парсифал, най-храбрия измежду „рицарите на Граала“. Един ден Лоенгрин чува как в свещения храм или замък на Граала в Мюнзалваше черковната камбана бие сама — знак, че някъде по света спешно се нуждаят от неговата помощ. Както би могло да се очаква, в беда е изпаднала една дама — според някои източници херцогинята на Брабант[40], според други — на Булон. Лоенгрин незабавно тръгва да я спасява с лодка, теглена от лебеди. В една-единствена битка разгромява мъчителя на херцогинята, сетне се жени за нея. На сватбата обаче я предупреждава най-строго: никога да не го пита кой е, откъде е, кои са неговите родители. Няколко години жената спазва обета. Ала накрая, измъчвана от пагубно любопитство и подстрекавана от подмятанията на своите съпернички, тя се престрашава да зададе забранения въпрос. Лоенгрин е принуден да замине с лодката си, теглена към залеза от лебедите. Оставя жена си и тяхното невръстно дете с неизвестно потекло. Според доста предания детето е или баща, или дядо на Годфрид Булонски.

Трудно ни е да си представим колко велик е изглеждал Годфрид в очите на обикновените хора чак до XVII в. Днес с кръстоносните походи свързваме имената на Ричард Лъвското сърце, крал Йоан Безземни, може би Луи IX (св. Луи) или Фридрих Барбароса. Доскоро обаче никой от тях не се е радвал на популярността и славата на Годфрид Булонски. Предвождал Първия кръстоносен поход, той се превръща във въплъщение на героя. Тъкмо Годфрид поставя началото на кръстоносните походи и прогонва от Йерусалим сарацините. Тъкмо той спасява Христовия гроб от неверниците. Тъкмо той олицетворява в съзнанието на хората рицарската храброст, съчетана с пламенната християнска вяра. Нищо чудно, че пред него се прекланят дълго след смъртта му.

При всички почести, с които е обграден, е обяснимо, че му приписват някакво знатно митично потекло. Разбираемо е и че Волфрам фон Ешенбах и други средновековни писатели го свързват направо с Граала и го отъждествяват като пряк потомък на загадъчното „семейство на Граала“, още повече че истинското му потекло е неизяснено[41].

В „Документите на Братството“ открихме най-правдоподобното, всъщност първото правдоподобно родословие на Годфрид Булонски. Доколкото то може да бъде проверено — а в по-голямата му част това е възможно, родословието се оказа точно. Не намерихме доказателства, които да го оспорват, обратното, повечето сведения го потвърждават и то убедително запълва доста бели петна в официалната история.

Според генеалогията в „Документите на Братството“ по линия на прабаба си, омъжила се през 1009 г. за Хуго дьо Плантар, Годфрид Булонски е пряк потомък на рода Плантар, тоест на Зигеберт I, на Дагоберт II и оттам на династията на Меровингите, или „les rois perdus“[42]. Цели четири столетия кралската кръв на Меровингите явно „облагородява“ множество разклонени родословия, та както във винарството да даде прекрасен плод: Годфрид Булонски, херцог на Лотарингия. Тъкмо в благородническия род на владетелите на Лотарингия династията изживява своя нов разцвет.

Това откритие хвърли нова съществена светлина върху кръстоносните походи, които ни се разкриха от друг ъгъл: за нас те вече не бяха само символ на връщането на Божи гроб, превзет от сарацините.

Явно Годфрид, пък и неговите поддръжници са го възприемали като нещо повече от херцог на Лотарингия. Той, а и другите, изглежда, са го смятали за законен крал, лишен от полагащия му се престол след убийството на Дагоберт II през 679 г. Но дори и Годфрид да е бил законен крал, той не е имал кралство, а династията на Капетингите във Франция, подкрепяна от римокатолическата църква, се радва на прекалено силни позиции, че да бъде свалена от престола.

Какво ще направи човек, ако е крал, но няма кралство? Ще си го намери. Или ще го създаде. Ще си създаде най-великото кралство на света — Палестина, Светите места, по които е стъпвал самият Исус. Та нали владетелят на такова кралство във всяко едно отношение ще е равнопоставен на другите европейски монарси! И управлявайки тези богоизбрани земи, ще получи най-сладкото възмездие срещу църквата, предала четири столетия преди това неговите предци!

holy_grail-rodoslovie_4.png4. Династия на Меровингите. Изчезналите крале. Родословие, съставено от Анри Лобино (Анри дьо Ленонкур).

Вечно изплъзващата се тайна

Малко по малко различните плочки от нашата мозайка си идваха на мястото. Щом Годфрид е потомък на Меровингите, множество наглед несвързани парченца от нея вече започваха да се вместват в цялостната картина. Вече имахме обяснение за вниманието, насочено към такива на пръв поглед различни елементи като династията на Меровингите, кръстоносните походи, Дагоберт II и Годфрид, Рен Льошато, рицарите тамплиери, Лотарингите, Братството на монасите от Сион. Дори знаехме кои днес са потомците на Меровингите: Ален Поер, Анри дьо Монпеза (принцът консорт на Дания), Пиер Плантар дьо Сен Клер, Ото фон Хабсбург, който по благородническа титла е херцог на Лотарингия и крал на Йерусалим.

Въпреки това обаче най-същественият въпрос пак ни се изплъзваше. Не проумявахме защо и до ден-днешен династията на Меровингите и нейната кръв са толкова важни. Не виждахме защо претенциите й още са актуални и защо векове наред са ги подкрепяли толкова много прочути личности. Не разбирахме защо една съвременна монархия с крал от Меровингите, колкото и законна да е тя от гледна точка на историята, получава такава огромна поддръжка. Явно пропускахме нещо.

Бележки

[1] Нептунов звяр, приличен на квинотавър (лат.). — Бел.ред.

[2] Доблест (фр.). — Бел.ред.

[3] Обръснато място върху темето на католически духовник. — Бел.ред.

[4] Cochet. Le tombeau de Childeric Ier. Dumas. Le tombeau de Cilderic.

[5] Според Коше (вж. Cochet. Op. cit., p. 25) Леополд Вилхелм, който освен това е и велик магистър на Тевтонския орден, си оставя двайсет и седем пчели, а останалите дава. Може би стигаме прекалено далеч в предположенията си, но си струва да отбележим, че по онова време Братството на монасите от Сион има двайсет и седем храма.

[6] Досетихме се, че Наполеон също е свързан с тази история, покрай многото препратки в родословията, поместени в „Досиетата“, в които като източник се споменаваше изследването на някой си абат Пишон. От 1805 до 1814 г. Пишон прави родословие на династията на Меровингите от Дагоберт II до 20 ноември 1809 г, когато в Семле (Ниевр) се ражда Жан XXII де Плантар. Като източници Пишон посочва документи, намерени непосредствено след Великата френска революция. Допълнителна информация се съдържа в брошурата на Мадлен Бланкасал, издадена от Великата ложа Алпина, където на с. 1 се споменава, че абат Пишон е получил тази задача от Сиейес (служител в съществувалата от 1795 до 1799 г. Директория) и от Наполеон. По-подробни сведения ще намерите в „Златото на Рен за един Наполеон“ от Филип дьо Шеризе (вж. De Cherisey, Philippe. L’or de Rennes pour un Napoleon), съхранявана на микрофилм в Националната библиотека в Париж. Според Шеризе от изследването, което Пишон прави върху откритите кралски архиви, абат Сиейес е знаел, че потомците на Меровингите са живи, и го съобщава на Наполеон, който побързва да се ожени за Жозефина, бивша съпруга на Александър дьо Боарне, потомък на Меровингите. По-късно осиновява и двете й деца, в чиито жили тече „кралска кръв“.

След време Наполеон възлага на абат Пишон (чието истинско име според някои сведения е Франсоа Дрон) да състави пълно родословие. Освен другото иска да разбере вярно ли е, че династията на Бурбоните е нелегитимна. Коронясан е като крал на французите (а не на Франция), в което донякъде копира Меровингите, за чиито церемонии научава от проучванията на Сиейес и Пишон. Ако това отговаря на истината, значи е положил основите за една нова империя на династията. Тъй като няма деца от Жозефина, се оженва за Мария-Луиза дъщеря на австрийския император от династията на Хабсбургите, който също е потомък на Меровингите. Тя му ражда син — Наполеон II, в чиито вени тече „кралската кръв“ на Меровингите. Той обаче умира без да остави потомство. Ала бъдещият император Наполеон III, син на Луи Бонапарт и Хортензия дьо Боарне (дъщеря на Жозефина от първия й брак), също е от „кралско потекло“.

Шеризе намеква и че ерцхерцог Карл (шурей на Наполеон) е бил подкупен да загуби битката при Ваграм от 1809 г. в замяна на част от съкровището на Меровингите, намерено от Наполеон в Разес. По-късно, през 1837 г, същото това съкровище е открито в едно имение на Хабсбургите. Ясно е защо са го ценели толкова много: те също са потомци на Меровингите.

[7] Авторите явно правят аналогия с Парис, сина на троянския нар, похитил Елена, чието име на френски се пише еднакво е Париж. — Бел.ред.

[8] Carpenter. Folktale, Fiction and Saga, p. 112.

[9] Римското съответствие на Артемида е Диана, а другото име на Ардуина е Диана от Ардените. Там се издига огромна статуя на богинята чак до VI в., когато по нареждане на св. Вюлфило е съборена. Култът й е отъждествяван с култа към Луната и богинята често е изобразявана с полумесец. Смятана е и за покровителка на изворите и кладенците. Основаването на абатството в Орвал на място, където според преданието е имало вълшебен извор, може би е свързано с някакви остатъци от култа към Диана Ардуина (вж. Calmet. Des divinitas, p. 25).

[10] Of Tours, Gregory. History of the Francs. B. 5.

[11] Wallace-Hadrill. The Long-haired Kings, p. 171.

[12] Ibid., p. 158.

[13] Новият Константин (лат.). — Бел.ред.

[14] Dill. Roman Society in Gaul, p. 88.

[15] Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 171.

[16] Сведи смирено глава, сикамбецо, прекланяй се пред онова, що си изгорил, изгори онова, пред което си се прекланял (лат.). — Бел.ред.

[17] Основни източници за живота на Дагоберт II са: Didot. Histoire du royaume d’Austrasie. V. 3, 220, 249, 364. Folz. Tradition hagiographique. Vincent. Histoire fidelle de St Sigisbert.

[18] Lanigan. An Ecclesiastical Histiry. V. 3, p. 101.

[19] Lobineau, Henri. Dossiers secrets, planche N 1, 600–900. Blancassall, M. Les descendants, p. 8, tableau N 1.

[20] Твърдението на Дьо Сед донякъде се потвърждава от онова, което се знае за живота на св. Аматус. Той си навлича омразата на Еброан, майордом на крал Тиери III, който е замесен в убийството на Дагоберт II. Отстранен е от своята епархия горе-долу по същото време, когато Дагоберт си възвръща престола. Това съвпадение едва ли е случайно — епископът сигурно е помогнал на Дагоберт да се върне от Разес и кралят, както личи, е минал през неговата епархия. В противен случай е трябвало да прекоси владенията на Тиери III, което едва ли е сторил.

[21] Lobineau, Henri. Op. cit., planche N 2, 1500–1650. Blancasall, M. Op. cit., p. 8. Ето още едно съкровище в списъка на съкровищата намирали се някога или още намиращи в околностите на Рен Льошато.

[22] Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 238.

[23] Наричан в едиктите на латински Satanicum, име, идващо от храма в чест на Сатурн, издигал се някога на това място.

[24] Wallace-Hadrill. Op. cit.

[25] Folz. Op. cit.

[26] Digot, A. Op. cit. V. 3, p. 370.

[27] Твърде интересно е, че през 1899 г. Жюл Доанел, основател на Гностичната католическа църква и библиотекар в Каркасон, издава малка книжка, в която осъжда Каролингите, детронирали Меровингите (вж. Doinel, Jules. Note sur le Roi Hilderik III).

[28] Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 246.

[29] Ibid., p. 248.

[30] Einhard. Life of Charlemagne, p. 81.

[31] Paoli, M. Les dessous, p. 111.

[32] Дагоберт II е „преоткрит“ през 1646 г. от Адриан дьо Валоа. Възстановен е в родословието на Меровингите през 1655 г. от йезуита Боландист Хеншениус в „Diatriba de tribus Dagobertus“ (вж. Folz. Op. cit., p. 33). При положение че по онова време никой не знае за Дагоберт, е странно, че още през 1629 г. Робер Дьонио го споменава в „Календар на мъчениците“, приложение към неговата „История на Жизор“ (вж. Denyau, Robert. Histoire… de Gisors).

[33] От вестготското „plant ard“, тоест „буйна издънка“ на Меровингската лоза. — Бел.ред.

[34] Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 4. Смята се, че този едикт е включен във „Villas Capitanarias“, по-късно наричан „Трапас“ и издаден във връзка с основаването на манастира „Св. Мартен от Албиер“. Безрезултатно се опитахме да открием едикта. Архивът на Капетингите се пази в архивите на департамент Од. Едикта обаче го няма и там. Заинтригувани, открихме едно писмо до Жан Дьолод, в което някакъв преподавател от университета в Лил го пита откъде е получил информацията за документа. Дьолод отговаря, че указът се пази във Френския национален архив, но не е включен в каталога и той го е търсил цели два месеца, и то с помощта на архивар. Подобни архиви наистина съдържат огромно количество материали, непосочени в каталога, но Дьолод не указваше как точно да бъде издирен документът (вж. Cherisey. L’Enigme de Rennes, lettres 4, 5. 1977).

[35] Ponsich. Le Conflent, p. 244.

[36] Рицарски песни (фр.). — Бел.ред.

[37] Vaissete. Histoire generate de Languedoc. V. 2, p. 276.

[38] Vaissete. Op. cit., V. 3, p. 4.

[39] За пръв път това предание е записано през 1686 г. от д-р Плот, който в своята „Истинската история на Стафордшир“ разказва за франкмасонството (вж. Dr Plot. Natural History of Staffordshire, p. 316).

[40] През 1190 г. името на херцогството на Годфрид Булонски — Долна Лотарингия, е променено и неговите владетели започват да се наричат херцози на Брабант, с други думи, херцогинята на Брабант всъщност е херцогиня на Булон.

[41] Във Франция за най-меродавни се смятат родословията на Анселм в неговата „Историята в родословия и хронология“ (вж. Anselm. Histoire genealogique et chronologique. V. 4, p. 247), където историята на владетелите на Булон е изложена най-подробно. Бъркотията започва с дядото на Годфрид — Юсташ I, граф на Булон. Не се споменава кой е баща му, посочени са само майка му Аделина и вторият й съпруг Ерникюл, граф на Булон. Ерникюл осиновява невръстния Юсташ и го прави свой наследник. Никъде в историята не се казва кой е истинският му баща. В „Тайните досиета“ (вж. Lobineau, Henri. Op. cit., planche N 2, 900–1200) като негов баща е посочен Хуго де Плантар Дългоносия, който според абат Пишон е убит през 1015 г.

[42] Изчезналите крале (фр.). — Бел.ред.