Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (4) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Албигойският кръстоносен поход

През 1209 г. войска от 30 хиляди рицари и пешаци се спуска като вихрушка от Северна Европа и нахлува в Лангедок, област, разположена в подножието на Североизточните Пиренеи, която днес се намира в Южна Франция. Рицарите опустошават района, унищожават реколтата, разрушават до основи селищата и подлагат на сеч населението. По най-жесток начин са убити толкова много хора, че това вероятно е първият случай на „геноцид“ в новата история на Европа. Само в град Безие, и то в църквата, са изклани над 15 хиляди мъже, жени и деца. Когато един от пълководците пита папския нунций как да различи еретиците от правоверните, той му отвръща: „Избийте ги до крак! Господ ще познае своите!“ Макар и често цитирани, тези думи може и да не принадлежат на нунция, при всички положения обаче те олицетворяват фанатизма и жестокостта, с които са извършени погромите. В писмо до Инокентий III същият нунций оповестява гордо, че „не е пощаден никой, независимо от пола и възрастта“.

След Безие нашествениците превземат цял Лангедок. Падат Перпинян, Нарбон, Каркасон, Тулуза. Откъдето минат, победителите подлагат всичко на огън и меч.

Карта 3. Лангедок и катарите.

Продължила четирийсет години, тази война днес е известна като Албигойския кръстоносен поход и напълно отговаря на това име, понеже е обявена не от друг, а от папата. Досущ като кръстоносците, поели към Светите места, участниците в този поход са с кръст върху гърдите и също получават опрощение на греховете, осигурено място в рая и всичко, което успеят да плячкосат. И още нещо — не им се налага да прекосяват морето. Според феодалните закони се сражават най-много четирийсет дни, освен ако не желаят да се обогатят още повече.

След Албигойския кръстоносен поход Лангедок е променен до неузнаваемост и отново е потопен във варварщината, в която тъне останала Европа. Защо? Какво стои зад този хаос, жестокост и опустошение?

В началото на XIII в. областта, известна днес като Лангедок, не влиза официално в пределите на Франция. Тя е независимо владение, свързано като език, култура и политическо устройство не толкова със Севера, колкото с Испания — с Леонското, Арагонското и Кастилското кралства. Управлявано е от няколко благороднически рода, сред които се открояват графовете на Тулуза и мощната фамилия, властваща в Транкавел. В Лангедок процъфтява култура, може би най-развитата в християнския свят, ако не се брои Византия.

Лангедок има много общи черти с Византия. За разлика от Северна Европа тук се цени знанието. Процъфтяват философията и другите науки, на почит са поезията и изтънчените обноски, изучават се гръцки, арабски и староеврейски, в Люнел и Нарбон има цели школи, посветени на кабалата, древното езотерично учение на евреите, което се радва на голяма популярност. Дори благородниците са начетени и образовани в епоха, когато повечето аристократи в Северна Европа не знаят дори да се подписват.

Подобно на Византия, и Лангедок се откроява с религиозната си търпимост, толкова различна от фанатизма в Европа. През морските търговски средища като Марсилия или през Пиренеите проникват идеите на исляма и юдаизма. Същевременно римокатолическата църква не се радва на особена почит, тъй като нейните проповедници отблъскват населението с прословутата си продажност. Има църкви, където над трийсет години не е отслужвана литургия. Вместо да се занимават с енориашите, повечето свещеници въртят търговия или са насочили вниманието си към своите огромни имения. Един от епископите на Нарбон например дори не е стъпил в енорията си.

Въпреки корупцията в църквата културата в Лангедок достига разцвет, какъвто Европа ще изживее отново чак през Ренесанса. Но както във Византия, и тук се наблюдават упадък, самодоволство и трагично безсилие и областта не е подготвена за надвисналите над нея изпитания. Благородниците в Северна Европа и римокатолическата църква знаят колко уязвим е Лангедок и само чакат удобен момент, за да се възползват. Аристократите от Севера отдавна са хвърлили око на несметните богатства в областта. А църквата проявява интерес към нея от свои съображения. На първо място, влиянието й в Лангедок е силно подкопано. Наред с културата там процъфтява още нещо — най-мощната ерес в християнския свят от средновековието.

Както се изразяват висшите духовници, Лангедок е „заразен“ от албигойската ерес, тази „гнусна проказа на Юга“. И макар привържениците й да не прибягват до насилие, те представляват заплаха за римокатолическата църква, най-сериозната до времето, когато три века по-късно Мартин Лутер ще положи с учението си началото на Реформацията. В началото на XIII в. вече съществува реална опасност тази ерес да измести католицизма като преобладаваща религия в Лангедок. Ала най-страшното според римокатолическата църква е, че ереста вече се ползва с влияние и другаде в Европа, предимно в по-големите градове на Германия, Фландрия и Шампания.

Еретиците са останали в историята с различни имена. През 1165 г. те са анатемосани от събора, свикан от папата в град Алби в Лангедок. Вероятно по тази причина или може би защото Алби и занапред ще е едно от средищата на еретиците, те често биват наричани албигойци. В други случаи са назовавани с името „катари“, а в Италия са известни като патарени. Нерядко са дамгосвани и с имената на много по-ранни ереси: ариани, маркионити и манихейци.

„Албигойци“ и „катари“ са събирателни понятия, с други думи, за разлика от римокатолицизма не обозначават отделно вероизповедание с установена и систематизирана доктрина и теология. С тях са наричани различни секти, повечето от които оглавявани от независим водач: последователите му приемат неговото име. Макар и да се придържат към някои общи принципи, тези секти се различават съществено в подробностите. И още нещо, информацията за еретиците, с която разполагаме, е почерпена главно от римокатолически източници, например Инквизицията. Да получим някаква представа за тях, осланяйки се на подобни източници, е все едно да разберем до какво се е свеждала Съпротивата във Франция от рапортите на есесовците или на Гестапо. Ето защо всъщност е невъзможно да дадем цялостно и ясно определение на учението на катарите.

Те вярват в прераждането и в женското начало в религията. Сред проповедниците и религиозните им учители, известни като съвършени, има и жени. Отхвърлят официалната римокатолическа църква и църковната йерархия и смятат, че между Бог и човек не може да има посредници. По принцип не приемат „вярата“, поне така, както я разбира църквата. Вместо „вярата“, получена от втора ръка, катарите изваждат на преден план личното познание, религиозния и мистичния опит, който натрупва всеки отделен човек и който те наричат „гнозис“ — от гръцката дума за „познание“. За катарите „гнозисът“ е по-важен от всички вероизповедания и догми. При подобно ударение върху свободното, лично общуване с Бог проповедниците, архиепископите и другите клерикали стават излишни.

Наред с това катарите са и дуалисти. Цялото християнство, разбира се, може да бъде разглеждано като дуалистично, понеже набляга върху сблъсъка между двете противоположни начала: доброто и злото, дух и материя, висше и низше. Катарите обаче стигат в тази дихотомия прекалено далеч, нещо, с което официалният католицизъм не може да се съгласи. За тях човек е мечът, с който се бори духът, ала никой не вижда ръката. Те смятат, че още от сътворението бушува нестихваща война между двете непримирими начала — светлина и мрак, дух и материя, добро и зло. Според католицизма съществува един върховен Бог, чийто враг — Дяволът, в крайна сметка стои по-ниско от него, докато катарите признават съществуването не на един, а на двама богове горе-долу с еднакво положение. Първият, добрият, е съвсем безплътен, той е олицетворение на чистия дух, неомърсен и непокварен от материята. Това е богът на любовта. Любовта обаче е напълно несъвместима със силата, с властта, а според катарите всичко материално е проявление на сила. Оттук те гледат на материята, на целия свят като на въплъщение на злото. С други думи, вселената е творение на „бога узурпатор“, на бога на злото, или както го наричат катарите, на „Rex mundi“, „Царя на света“.

Католицизмът се основава на така наречения „етически дуализъм“. Макар и в крайна сметка да произлиза от Дявола, злото се проявява главно чрез човека и неговите деяния. За разлика от католицизма катарите се придържат към един „космологичен дуализъм“, към дуализъм, пронизал всичко около нас. Това е едно от основните положения в учението на еретиците, различните секти обаче го тълкуват различно. Според някои целта на живота е човек да преодолее материята, да отхвърли всичко, свързано със силата и властта, и така да се слее с любовта. Според други катари човек трябва да се стреми към това да облагороди и одухотвори материята, да я преобрази. Важно е да отбележим, че в катарското учение липсват утвърдени догми, доктрини или теология. Както във всяко отклонение от наложената църковна норма, и тук се натъкваме единствено на бегло формулирани положения, а нравствените задължения, произтичащи от тях, са въпрос на лично тълкуване.

Римокатолическата църква смята катарите за еретици главно заради отношението им към материалния свят, който според тях е въплъщение на злото, и заради определението „узурпатор“, което те дават на Господ, чието „слово бе в началото“. Ала според католиците най-сериозното им „прегрешение“ е тяхното отношение към Исус. Тъй като катарите смятат материята за въплъщение на злото, те отричат, че е възможно Исус да се роди от кръв и плът и същевременно да бъде „Син Божи“. Според някои той е безплътен, илюзорен, въплъщение на чистия дух, което, естествено, не може да бъде разпънато. Повечето катари явно го смятат за един от многото пророци — за обикновен простосмъртен, умрял върху кръста в името на любовта. Тоест няма нищо мистично, нищо свръхестествено и божествено в разпъването на Христос, ако той изобщо е бил разпънат, в което катарите силно се съмняват.

При всички положения те отричат значението и на Христовото разпятие, и на кръста вероятно защото ги смятат за неприемливи или защото римокатолическата църква толкова държи на тях. Не е изключено да са ги отхвърляли и понеже им се е струвало, че не си струва човек да се прекланя пред убийството на един пророк, извършено по такъв жесток начин. За катарите кръстът, който свързваме с Голгота и разпятието, е символ на Rex mundi, повелителя на материалния свят, антитеза на истинското изкупление. Ако изобщо е съществувал от кръв и плът, Исус е бил пророк на AMOR^[2], на принципа на любовта, а прочетено отзад напред, тоест преиначено и опорочено от силата и властта, AMOR се превръща в ROMA, тоест Рим, чиято продажна и разгулна църква според катарите е живо въплъщение на Rex mundi и неговата земна власт. Ето защо катарите не само не зачитат кръста, но отхвърлят и такива свещенодействия като кръщението и причастието.

Въпреки своята сложна, замъглена, абстрактна и може би неприемлива за съвременния човек теология катарите като цяло не са фанатици във вярата си. Днес е модно да ги смятаме за мъдреци и просветени мистици, прогледнали за някаква велика космическа загадка и разработили тайно учение. Всъщност повечето са най-обикновени хора, намерили във вярата си спасение от тесногръдите догми на католицизма с неговите десятъци, епитимии, сложни погребални обреди, наказания и други ограничения.

Колкото и мъглява да е теологията им, в живота катарите са реалисти. Смятат, че човек не бива да създава поколение, защото така множи плътта, тоест служи не на принципа на любовта, а на Rex mundi, същевременно обаче не са толкова наивни, че да забраняват половите връзки. Вярно, имат нещо като тайнство, наричано Consolamentum, според което човек трябва да бъде целомъдрен, но освен за катарските „съвършени“, или проповедници, които по принцип се отказват от семействата си, то е задължително единствено за хора на смъртен одър, а никак не с трудно да си целомъдрен, когато напускаш този свят. Колкото до конгрегацията като цяло, половите връзки не са забранени, обратното, дори негласно са насърчавани. Но как е възможно да осъждаш възпроизводството на рода и същевременно да насърчаваш секса? Има доказателства, че катарите са прибягвали до противозачатъчни средства и са правели аборти^[3]. Когато след време католиците ги обвиняват в „противоестествени сексуални навици“, мнозина смятат, че става дума за содомия. Нищо подобно, както личи от оцелелите документи, катарите забраняват категорично хомосексуализма, тоест под „противоестествени сексуални навици“ сигурно се разбират абортът и противозачатъчните средства. Знаем какво е и до ден-днешен отношението на Ватикана по тези въпроси и можем да си представим с какъв фанатизъм и заслепеност католиците са налагали мнението си по тях и през средновековието.

Като цяло катарите явно са се придържали към благодетелен и аскетичен живот. Тъй като не признават църквите, извършват обредите под открито небе или в някоя свободна постройка — хамбар, къща, сградата на кметството. Практикуват и онова, което днес наричаме медитация. Вегетарианци са, макар и да ядат риба. А когато тръгват да обикалят своята енория, катарските проповедници, или „съвършени“, винаги пътуват по двама, с което подхранват разпространяваните от враговете им слухове, че са содомити.

Обсадата на Монсегюр

Ето до какво се свежда вярата, завладяла Лангедок и околността до такава степен, че още малко, и да измести католицизма. По разбираеми причини мнозина благородници стават нейни последователи. На някои им допада, че тя е подчинена на търпимостта. Други са настроени срещу официалната църква. Трети са отвратени от продажността на римокатолическите духовници или вече не желаят да плащат десятък, от който джобът им изтънява и който потъва като пясък във вода в далечен Рим. Ето защо, макар и вече възрастни, мнозина аристократи стават катарски проповедници, или „съвършени“. Според историческите свидетелства 30 на сто от всички проповедници на ереста произлизат от благородническите родове на Лангедок.

През 1145 г., половин век преди Албигойския кръстоносен поход, не друг, а самият св. Бернар идва в Лангедок да проповядва срещу еретиците. Ала когато пристига, е отвратен не толкова от тях, колкото от продажните клерикали в собствената си църква. Що се отнася до катарите, Бернар явно е възхитен от тях. „Няма по-християнска проповед от тяхната — заявява той, — а моралът им е безупречен.“^[4]

Излишно е да казваме, че в началото на XIII в. римокатолическите духовници вече са твърде обезпокоени от положението. Те са наясно и с апетитите на феодалните владетели от Северна Европа към богатствата на южните земи и градове. Решават да се възползват и да насочат благородниците от Севера като ударна сила на църквата. Остава да намерят повод, с който да спечелят общественото мнение на своя страна.

Не им се налага да чакат дълго. На 14 януари 1208 г. е убит папският нунций в Лангедок — Пиер дьо Кастелно. Престъплението, изглежда, е извършено от хора, разбунтували се срещу римокатолическата църква, ала нямащи нищо общо с катарите. Рим обаче се възползва от случая и хвърля вината върху тях. Папа Инокентий III моментално обявява кръстоносен поход. Вече цял век катарите непрекъснато са подлагани на гонения, ала сега църквата съвсем сериозно се заема да изкорени веднъж завинаги ереста.

На крак е вдигната многочислена войска, предвождана от абата на Сито. Бойните действия са разработвани главно от Симон дьо Монфор, чийто син по-късно ще изиграе ключова роля в историята на Англия. Под командването на Монфор кръстоносците тръгват на поход срещу най-развитата в средновековна Европа култура, за да я стъпчат и унищожат. В „свещеното“ си начинание те са подкрепени от един нов и много полезен съюзник, фанатизирания испанец Доминик Гусман, който, заслепен от омразата си към еретиците, създава през 1216 г. монашески орден, носещ неговото име: ордена на доминиканците. Именно доминиканците основават през 1233 г. една от най-страховитите църковни институции, Светата инквизиция. Катарите не са единствената й жертва. Преди Албигойския кръстоносен поход мнозина благородници в Лангедок, особено влиятелните владетели на Транкавел и Тулуза, се отнасят подчертано дружелюбно към многочисленото еврейско население в района. Оттук нататък им е заповядано да не му оказват такава закрила и подкрепа.

През 1218 г. Симон дьо Монфор е убит при обсадата на Тулуза. Въпреки това опустошаването на Лангедок продължава с кратки прекъсвания още цели двайсет и пет години. През 1243 г. окончателно е сломена организираната съпротива, доколкото изобщо е имало такава. Нашествениците от север са превзели всички градове и бастиони на катарите, ако не се броят няколко затънтени крепости, сред които се откроява величествената цитадела Монсегюр, кацнала на планината досущ като небесна арка.

Монсегюр е под обсада цели десет месеца, през които геройски отблъсква непрекъснатите набези на врага. Накрая, през март 1244 г., крепостта капитулира и катарството в Южна Франция е унищожено — най-малкото привидно. Ала идеите никога не могат да бъдат смазани напълно. Въз основа предимно на документи от онова време Еманюел Льороа Ладюри описва в нашумялата си книга „Монтайу“ как близо половин столетие след падането на Монсегюр малцината оцелели катари продължават да живеят високо в планината, да се крият в пещери, да проповядват религията си и да водят ожесточени битки със своите гонители. Според повечето исторически сведения катарската вяра пак е проповядвана в много райони на Лангедок, включително там, където днес се намира Рен Льошато. Не са малко учените, които смятат, че тъкмо от катарството водят началото си някои по-късни ереси в Европа, например валденсите, хуситите, средновековните последователи на адамитите, или Братята на разкрепостения дух, анабаптистите и странните камизари, някои от които в началото на XVIII в. намират убежище в Лондон.

Съкровището на катарите

Още от времето на Албигойския кръстоносен поход катарството е забулено в тайнственост, която не се е разсеяла и до днес. Това донякъде се обяснява с факта, че всяка изгубена кауза, какъвто например е случаят с Чарлс Хубавия, е обвеяна с известна доза романтичност и носталгия, и неизменно е извор на какви ли не легенди. Същевременно обаче открихме, че с катарите са свързани някои съвсем истински загадки. Колкото и преувеличени и разкрасени да са легендите, доста неща си остават неясни.

Една от загадките се отнася за произхода на катарите и макар в началото този проблем да ни се стори чисто научен, впоследствие той се оказа от изключителна важност. Днес историците смятат, че те са наследници на богомилите, религиозна секта, разпространена в България през X и XI в., чиито привърженици се преселват на запад. Няма спор, че сред еретиците в Лангедок има и доста богомили, а един техен проповедник оказва силно влияние върху политиката и религията в областта. Ние обаче се натъкнахме на сериозни доказателства, че катарите не произхождат от богомилите. Обратното, те водят началото си от ереси, възникнали във Франция още от зараждането на християнството^[5].

С катарите са свързани и други, много по-любопитни загадки. Ето какво пише вече на преклонна възраст Жан дьо Жоанвил за срещите си с Луи IX, състояли се през ХIII в.: „Веднъж кралят (Луи IХ) ми каза как неколцина албигойци са ходили при граф дьо Монфор… и са го повикали да види тялото на Христос, превърнало се в ръцете на техния проповедник в мъж от кръв и плът.“^[6] Според думите на Дьо Жоавнил Монфор бил донякъде стъписан от подобна покана. Отсякъл, че ако иска, свитата му може да иде и да го види, но той предпочита да се придържа към догмите на Светата църква. Авторът се спира на случката мимоходом, без да я разглежда подробно. Но какво да си мислим ние за тази загадъчна покана? Какво са правели катарите? Какъв обред са имали предвид? Ако оставим настрана литургията, каквато те и без друго не са отслужвали, как тялото на Христос би могло да „се превърне в мъж от кръв и плът“? За каквото и да става дума, в заявлението им се долавя някаква буквалност, която буди подозрения.

Другата загадка е свързана с легендарното „съкровище“ на катарите. Знае се, че те са били баснословно богати. Вярата им забранява да носят оръжие, въпреки това мнозина пренебрегват забраната и срещу солидно заплащане наемат войници. Произходът на тяхното богатство е очевиден и ясен: например доброволните пожертвувания, отпускани им от заможните феодали. И въпреки това дори по време на Албигойския кръстоносен поход се ширят слухове за някакво невероятно загадъчно съкровище, което притежават катарите и което не се свежда единствено до материални богатства. Според мълвата то било скрито в Монсегюр. Когато обаче крепостта е превзета, нашествениците не намират нищо. И все пак с обсадата и капитулацията на Монсегюр са свързани някои твърде странни случки. Крепостта е обсадена от близо десет хиляди души, които се опитват да отрежат от света цялата планина, така че защитниците на Монсегюр да умрат от глад. Въпреки многочислеността си обаче войската не успява да направи плътен обръч около крепостта, пък и мнозина от рицарите са от този край и изпитват симпатии към катарите, докато на доста от другите просто не може да се разчита. Ето защо не е особено трудно обсадените да се промъкват през позициите на врага и да снабдяват с храна цитаделата.

През януари, близо три месеца преди превземането на Монсегюр, от крепостта избягват двама катарски проповедници, или „съвършени“. Според сигурни източници те успяват да изнесат почти цялото злато, сребро и монети на катарите и да ги скрият първо в укрепена планинска пещера, а сетне в замък с крепостна стена. Тук дирите на съкровището се губят окончателно.

На 1 март Монсегюр капитулира окончателно. По това време неговите защитници наброяват към четиристотин души: от тях 150–180 са проповедници, или „съвършени“, другите са рицари и феодали заедно със своите семейства. Колкото и да е странно, всичките им предишни „грехове“ са опростени и нашествениците им обещават да ги пуснат да си идат по живо, по здраво заедно с оръжието, багажа и парите. Към катарските проповедници също проявяват необяснимо великодушие. Казват им, че ще се отърват с леки наказания, стига да се отрекат от своята вяра и да се покаят за „греховете“ си пред Инквизицията.

Защитниците на Монсегюр молят за половинмесечно примирие, по време на което да не се водят никакви бойни действия, та те да обмислят условията. Победителите отново проявяват необяснимо великодушие и се съгласяват. В замяна на това разгромените им предлагат заложници. Двете страни се споразумяват, че ако някой се опита да избяга от крепостта, заложниците ще бъдат екзекутирани.

Дали катарските проповедници наистина са толкова отдадени на вярата си, че доброволно предпочитат мъченията пред това да се откажат от нея? Или е имало нещо, което не могат — или не смеят — да признаят пред Инквизицията? Какъвто и да е отговорът, никой от тях не приема условията на кръстоносците. Напротив, доколкото е известно, всички предпочитат мъченията. И още нещо, най-малко двайсет от другите защитници на крепостта, сред които шест жени и петнайсетина рицари, по своя воля се подлагат на тайнството на Consolamentum и също стават катарски проповедници, или „съвършени“, с което се обричат на сигурна смърт.

Примирието изтича на 15 март. На другата сутрин кръстоносците влачат надолу по планинския склон двестате проповедници. Никой не се отрича от своята вяра. Тъй като нашествениците нямат време да издигат клада за всеки поотделно, затварят всички пленници в огромен навес за дърва в подножието на планината и го подпалват. Затворени горе в крепостта, останалите защитници са принудени да наблюдават зловещата гледка. Кръстоносците ги предупреждават, че ако някой се опита да избяга, другите, както и заложниците ще бъдат избити до крак.

Въпреки риска хората в Монсегюр успяват да скрият четирима катарски проповедници. В нощта срещу 16 март четиримата предприемат заедно с един водач дръзко бягство — отново със знанието и одобрението на всички защитници на крепостта. Спускат се с въжета по стръмния западен склон на планината, често им се налага да скачат от стотина метра височина^[7].

Защо го правят? Какво ги кара да се впуснат в това опасно бягство, изложило на риск и защитниците на Монсегюр, и заложниците? След ден са могли да напуснат преспокойно крепостта и да заживеят като свободни хора. И въпреки това, кой знае защо, тръгват да бягат посред нощ, което би могло да означава смърт и за тях, и за техните събратя в крепостта.

Според преданията четиримата са избягали от Монсегюр с легендарното катарско съкровище. Но нали преди три месеца то вече е било изнесено? Пък и колко ли скъпоценности, най-малкото колко злато, сребро и монети, могат да пренесат на гръб трима-четирима души, увиснали на въжета на стръмния планински склон? И да са носели нещо, е ясно, че това не са били пари и злато.

Какво ли са взели от крепостта? Може би предмети, свързани с катарската вяра: книги, ръкописи, тайни учения или реликви, религиозна утвар и нещо, което по една или друга причина не е трябвало да попада в ръцете на врага. Това обяснява защо са предприели бягството, с което са изложили на риск всички. Но защо ако в Монсегюр е имало нещо, което в никакъв случай не е бивало да попада у неприятеля, то не е било изнесено по-рано от крепостта, например с богатствата, скрити три месеца преди това? Защо са го държали в Монсегюр до последния, най-опасен момент?

Тъй като е известна точната дата на примирието, си позволихме да направим някои догадки, даващи отговора на тези въпроси. Примирието е поискано от защитниците на крепостта, които в замяна са предложили заложници. Явно са го смятали за необходимо, макар и то само да отлага с някакъв си половин месец неминуемото. Примирието съвпада с пролетното равноденствие, а то вероятно е било свързано с някакъв катарски ритуал. Съвпада и с Великден. Но нали катарите отричат разпятието и не отдават особено значение на Великден? Въпреки това има свидетелства, че на 14 март, ден преди да изтече примирието, е имало някакъв празник^[8], тоест ясно е, че примирието е поискано, за да бъдат проведени празненствата, които явно не са могли да се състоят на произволно избрана дата. Какъвто и да е бил празникът, той, изглежда, прави силно впечатление на наемните войници, някои от които въпреки съвсем реалната опасност да бъдат убити приемат катарската вяра. Дали това поне донякъде обяснява какво точно е било изнесено след две нощи от Монсегюр? Дали укритите предмети имат някаква връзка с празника, честван на 14 март? Дали те са оказали някакво въздействие върху двайсетината защитници, станали в последния момент катарски проповедници? Дали са сплотили хората в крепостта дотолкова, че те да я бранят до последно дори с риск за живота си? Ако отговорът на всички тези въпроси е положителен, става ясно защо тези предмети са били изнесени на 16 март, а не по-рано, през януари, когато са укрити парите на катарите. Били са нужни за празника. А после катарите са направили всичко възможно те да не попадат в ръцете на врага.

Загадката на катарите

Докато търсехме отговорите на тези въпроси, все се намираше нещо, което да ни напомни, че според легендите Свещеният Граал е у катарите^[9]. За нас Граалът бе просто мит и ние не бяхме подготвени да твърдим, че той наистина е съществувал. Дори да го е имало, не можехме да си представим, че някаква чаша, някакъв съд, независимо дали в него е била събрана Христовата кръв, е толкова ценен за катарите, според които Исус до голяма степен е случайна личност. Въпреки това легендите продължаваха да ни преследват и озадачават.

Наистина съществува връзка, макар и неясна, между катарите и целия култ към Граала, твърде разпространен през XII и XIII в. Мнозина автори смятат, че в рицарските романи, например в творбите на Кретиен дьо Троа и на Волфрам фон Ешенбах, е изложена, макар и в прикрит от символите, завоалиран вид, религията на катарите. Подобно твърдение може да е донякъде преувеличено, в него обаче има и зрънце истина. По време на Албигойския кръстоносен поход клерикалите сипят огън и жупел срещу рицарските романи за Свещения Граал и ги обявяват за вредни, ако не и еретически. А в някои творби от цикъла има места, които не само не съвпадат с догматиката на римокатолицизма, но са и открито дуалистични, тоест катарски.

Нещо повече, в едно от произведенията си Волфрам фон Ешенбах пише, че замъкът със Свещения Граал се намира в Пиренеите, твърдение, което най-малкото Рихард Вагнер възприема буквално. Според Ешенбах замъкът се нарича Мюнзалваше, явно германизиран вариант на катарското име Монсалват. В един от романите в стихове на Ешенбах господарят на замъка се казва Перила. Твърде интересно е, че владетел на Монсегюр е Реймон дьо Перей, чието име се появява в документи от онова време в латинското си съответствие — Перила^[10].

След като непрекъснато се натъквахме на такива смайващи съвпадения, решихме, че е изключено да не ги е забелязал и Сониер, още повече че той познава добре легендите и фолклора на областта. Като всеки от този край, и той живее в сянката на Монсегюр, чиято злощастна и трагична съдба още се помни от местните хора. Но за Сониер близостта на крепостта може да е имала и практически последици.

Точно преди да изтече примирието, от Монсегюр е изнесено нещо. Според преданията четиримата мъже, избягали от обречената цитадела, са взели със себе си катарското съкровище. Но нали парите са изнесени и укрити три месеца по-рано? Дали „съкровището“ на катарите, подобно на „съкровището“, намерено от Сониер, не е съдържало главно някаква тайна? И дали тази тайна не е свързана по един или друг начин с предмета, известен като Свещения Граал? Струваше ни се немислимо да тълкуваме толкова буквално рицарските романи.

Каквото и да е било изнесено от Монсегюр, то при всички положения е трябвало да бъде скрито. Според преданието е било занесено в укрепените пещери Орнолак в Ариежите, където малко след това са убити неколцина катари. В Орнолак обаче не е намерено нищо освен скелети. От друга страна, Рен Льошато е само на половин ден път с кон от Монсегюр и не е изключено изнесеното от крепостта да е било скрито в някоя от множеството пещери наоколо. А ако „тайната“ на Монсегюр по-късно е била разкрита от Сониер, това вече обяснява доста неща.

В случая с катарите, а и със Сониер под думата „съкровище“, изглежда, се подразбира още нещо — някаква информация, някакво познание. Знаехме колко упорито са се придържали те към вярата си, колко силно са мразели католицизма и се запитахме дали тази информация (ако тя наистина е съществувала) не е свързана по някакъв начин с християнството, с неговата доктрина и теология, а вероятно и с произхода му. С други думи, зададохме си въпроса дали катарите (или някои от тях) не са знаели нещо, обясняващо фанатизма и усърдието, с които римокатолическата църква се опитва да ги унищожи. Свещеникът, който ни писа, споменаваше някакви „неопровержими доказателства“. Дали и катарите не са знаели за тях?

По онова време можехме да правим само плахи догадки. Сведенията за катарите са толкова оскъдни, че от тях не бяхме в състояние да извлечем дори някаква работна хипотеза. От друга страна, докато изследвахме историята на ереста, непрекъснато се натъквахме на тема, забулена с още по-голяма загадъчност и тайнственост и дала тласък на още по-многозначителни легенди и предания: на рицарите тамплиери.

Ето защо оттук нататък насочихме вниманието си към тамплиерите и за пръв път започнахме да откриваме конкретни документи, а загадката придоби измерения, за каквито изобщо не бяхме подозирали.