Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (14) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Holy Blood and The Holy Grail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн. Светата кръв и Свещеният Граал

Редактор: Емилия Л. Масларова

ИК „Абагар пъблишинг“, София, 1997 г.

ISBN: 954-584-041-2

История

  1. — Добавяне

12. Първосвещеникът цар, който никога не е царувал

Днес повечето хора говорят за християнството като за нещо строго определено — цялостно и неделимо. Едва ли обаче е нужно да казваме, че това не е така. Всеки знае, че съществуват множество разновидности на тази религия: римокатолицизмът например, или англиканството, основано от Хенри VIII. Вътре в протестантството също има какви ли не деноминации, като се почне от лутеранството и калвинизма, положили през XVI в. неговото начало, и се стигне до унитаризма, датиращ от по-скоро. Съществуват и най-различни евангелистки секти, например Адвентистите от седмия ден и Свидетелите на Йехова. Напоследък действат и секти, които съчетават различни елементи от посочените деноминации: Децата на Бога, Обединителната църква на преподобния Муун. Замислим ли се колко широк е спектърът от вероизповедания — от най-догматичните и назадничави до най-радикалните и екзалтираните, ще се убедим, че е трудно да кажем какво точно представлява християнството.

Ако има фактор, който да ни позволява да говорим за християнство и който да свързва различните, често противоположни вероизповедания вътре в него, то това е Новият завет и по-конкретно уникалното значение, което се отдава в него на Исус, на разпъването и възкръсването му. Дори и да не вярваш, че тези неща наистина са се случили някога в историята, достатъчно е да приемаш символичния им смисъл, та да бъдеш смятан за християнин.

С други думи, ако има нещо, което да споява разноликото явление, наречено „християнство“, то е заложено в Новия завет, по-точно в четирите евангелия, съдържащи сказанията за Исус. Тъкмо тези сказания са смятани за най-меродавния писмен паметник и за мнозина християни изобщо не подлежат на съмнение. Още от деца ни учат, че „историята“ на Исус, изложена в четирите евангелия, е ако не вдъхновена от Бога, то най-малкото истина от последна инстанция. Четиримата евангелисти, предполагаеми автори на евангелията, са смятани за свидетели на описваните събития, които само взаимно потвърждават своите разкази. Измежду хората, представящи се днес за християни, малцина си дават сметка, че на места четирите евангелия не само се разминават, но дори взаимно се отричат.

Родословието и раждането на Исус са, общо взето, добре известни. Всъщност обаче евангелията, от които черпим тази информация, описват родословието твърде мъгляво. Само в две от тях — в евангелие от Матей и в евангелие от Лука, се споменава как се е родил Исус, при това сведенията в едното евангелие са в пълен разрез с описанието във второто. Според Матей Исус е от знатно потекло, да не кажем наследник на престола, чрез Соломон той е „син Давидов“. А според Лука семейството, в което се ражда Исус, макар и да идва от коляното Давидово, не е така високопоставено. Легендата за „бедния дърводелец“ води началото си от евангелието от Марко. Двете родословия се разминават толкова силно, че преспокойно биха могли да се отнасят за двама различни души.

Несъответствията между евангелията не се ограничават с родословието на Исус. Според Лука след раждането на Христос на поклонение идват пастири, докато според Матей при младенеца пристигат мъдреци. Ако се вярва на Лука, семейството на Исус живее в Назарет и оттам се изселва (заради преброяване, каквото според историците не е имало) във Витлеем, където Исус се ражда в бедняшка ясла. Но според Матей родителите на Исус открай време живеят във Витлеем и се радват на относително благополучие, затова младенецът се ражда в къща. Във версията на Матей, тъй като Ирод ще търси младенеца, за да го погуби, Йосиф бяга със семейството си в Египет и едва след като се връща оттам, се установява в Назарет.

Информацията в разказите на двамата евангелисти е твърде конкретна и ако наистина е имало преброяване, доста правдоподобна. Но защо Матей и Лука се разминават толкова много? Няма обяснение за това противоречие. Просто е невъзможно и двата разказа да са верни. Волю-неволю трябва да приемем, че едно или и двете евангелия са погрешни. След този толкова очевиден извод няма как да признаем четирите евангелия за меродавен източник на информация. Как могат да са меродавни, след като взаимно си противоречат?

Колкото повече ги сравняваш, толкова повече несъответствия откриваш. Авторите им не са единодушни дори за деня, когато Исус е разпнат на кръста. Според Йоан това е станало в деня навръх Пасха, а според Марко, Лука и Матей — на следващия ден. Евангелията не съвпадат и в описанията що за човек е бил Исус: според Лука Спасителят е кротък като агне, според Матей — силен и величествен цар, дошъл да донесе не мир, а меч. Има разминаване и във версиите за последните думи на Исус върху кръста. В евангелие от Матей и Марко той казва: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?“ В евангелие от Лука: „Отче! В твоите ръце предавам духа Си.“ А според Йоан изрича само „Свърши се!“

При всички тези несъответствия евангелията могат да бъдат възприемани като доста съмнителен източник на информация, която едва ли е окончателна. Те в никакъв случай не предават точно Божиите слова, а дори там, където се опитват да го правят, тези думи са свободно цензурирани, редактирани, разкрасявани и преиначавани, и то не от един и двама души. Да не забравяме, че Библията е сборник от притчи, при това твърде произволни, и това се отнася и за Стария, и за Новия завет. Всъщност тя би могла да включва много повече книги, които в никой случай не са били „изгубени“. Обратното, извадени са от Светото писание съвсем преднамерено. През 367 г. епископът на Александрия Атанасий съставя списък от книги, които да бъдат включени в Новия завет. Този списък е съкратен на Хипоския църковен събор от 393 г. и още веднъж на Картагенския събор, състоял се четири години по-късно. На тези събори някои от писанията са включени в Новия завет, какъвто го познаваме днес, други деликатно са подминати. Нима можем да смятаме подобен подбор за окончателен? От къде на къде един църковен събор ще отсъжда, и то като последна инстанция, кои книги „прилягат“ на Библията и кои — не? Особено при положение, че някои от отхвърлените книги съдържат абсолютно неопровержими исторически данни?

И още нещо, освен че е една твърде произволна подборка от текстове, Библията, каквато я знаем днес, е била подлагана на сериозна редакция и цензура. През 1958 г. например професор Мортън Смит от Колумбийския университет открива в манастир край Йерусалим писмо, което съдържа липсваща част от евангелие от Марко. Тя не се е изгубила. Напротив, била е махната преднамерено — по предложение, а може би и по изричната заповед на епископа на Александрия Климент, един от най-почитаните ранни отци на църквата.

Климент явно е получил писмо от някой си Теодор, който изказва възмущението си от една гностична секта — карпократите. Те, изглежда, тълкуват някои стихове от евангелие от Марко в съответствие със своите разбирания, разминаващи се с възгледите на Климент и Теодор. Теодор отправя към тях нападки и известява за това епископа. В писмото, намерено от професор Смит, Климент отвръща на своя последовател:

Сторил си добре, като си заглушил нечуваното светотатство на карпократите. Именно то е наречено в пророчеството „блуждаещи звезди“, които се отклоняват от тесния път на Божиите заповеди, за да навлязат в бездънната пропаст на похотливите плътски грехове. Понеже, гордеейки се с познанията си за, както се изразяват, „дълбините на Сатаната“, те не осъзнават, че хлътват в „мерзкия свят на мрака“, тоест на лъжовността, а хвалейки се, че са свободни, стават роби на долните си страсти. И да казват понякога истината, онзи, който я обича, пак не бива да се съгласява с тях. Защото не всички верни (неща) са истина и не всяка истина, която (само) ни се струва истина според нашите човешки мерки, трябва да бъде предпочитана пред истината, както я разбира вярата.[1]

Наистина е изумително, че това изявление идва от устата на отец на църквата. С други думи, Климент твърди: „Ако опонентът ти случайно казва истината, отричай я и лъжи, само и само да го обориш.“ Той обаче не се ограничава единствено с това. По-нататък в писмото си коментира евангелието от Матей и „погрешното“ според него тълкуване, което му дават карпократите:

(Колкото до) Марко, по време на престоя на Петър в Рим той написал (притча) за Христовите деяния, но не за всички, дори не намеква за тайните, спира се само на онези, които биха засилили вярата на учениците. Ала след като Петър умрял като мъченик, Марко дошъл тук, в Александрия; донесъл и своите притчи, и притчите на Петър и от тях включил в предишната си книга онова, което допринася за напредъка към познанието (гносиса). (Така) написал едно по-духовно евангелие, предназначено за хората, които търсят съвършенство. Въпреки това пак не включил нещата, които не са за казване, нито изложил пророческото учение на Господ, ала към вече написаното добавил и нови притчи, както и изречения, за които като мистагог знаел, че ще отведат слушателя до сърцевината на истината, скрита зад седем (була). Та накратко, е написал наново всичко — по своя воля и според мен доста внимателно, а преди смъртта си оставил своята книга в епархията в Александрия, където тя е съхранявана от строго по-строго и е четена само от посветените във великото тайнство.

Но тъй като злите демони само се чудят как да изтребят рода човешки, подучените от тях карпократи прибягват до какви ли не хитрини и така са оплели в мрежите си един презвитер от Александрийската епархия, щото той взел от Марко екземпляр от тайното евангелие, което тълкувал според светотатствените си долни възгледи, и нещо повече, омърсил го, смесвайки чистите свети слова с най-безочливи лъжи.[2]

Тоест Климент открито признава, че съществува евангелие от Марко, което бива укривано. По-нататък той нарежда на Теодор да отрича, че знае за евангелието:

Та както казах вече, човек винаги трябва да дава отпор (на карпократите), а ако те почнат да му излагат лъжливите си доводи, трябва не само да утаи, че тайното евангелие е от Марко, но дори да се закълне, че не е така. Понеже не всички истини трябва да се казват на всички хора.[3]

Какво съдържа „тайното евангелие“, за което Климент заръчва на последователя си да отрича, че съществува, и което карпократите „тълкуват погрешно“? Епископът сам дава отговор на този въпрос, като цитира в писмото си текста дословно:

Ето защо без колебание ще отговоря (на въпросите), които поставяш, и ще опровергая фалшификациите с думите на самото евангелие. Например след „Когато наближиха до Йерусалим“ (в тайното евангелие) пише: „И дойдоха във Витания, и там беше една жена, чийто брат бе умрял. Падна тя в нозете на Иисус и му рече: «Сине Давидов, смили се над мен.» Но учениците Му я отпратили. А Иисус се ядоса и отиде с нея в градината, където беше гробът, и от гроба веднага се чу страшен вик. Иисус се приближи и дигна камъка от гроба. И тогава влезе там, дето беше момъкът, протегна ръка и го вдигна. Но момъкът го погледна и го обикна, замоли го да го вземе със себе си. И щом излязоха от гроба, отидоха в къщата на момъка, понеже той беше богат. А след шест дена Иисус му рече що да стори и вечерта момъкът дойде при Него само с ленено платнище на голото (си тяло). И остана с Него нощта, и Иисус го научи на тайната на Царството небесно. Като стана оттам, отиде през отвъдната страна Йорданска.“[4]

Тази случка липсва във всички известни варианти на евангелието от Марко. В общи линии обаче тя звучи познато. Това, разбира се, е възкресяването на Лазар, за което се говори в приписваното на Йоан Четвърто евангелие. Но в цитирания откъс има съществени промени. Първо, научаваме за „страшен вик“, чул се от гроба, преди Исус да отмести камъка и да каже на Лазар да излезе. Това ни навежда на мисълта, че човекът в гроба не е мъртъв, тоест в случката няма нищо чудодейно. Второ, епизодът загатва за нещо повече от онова, което знаем от общоприетата притча за Лазар. От него личи, че между момъка в гроба и човека, който го „възкресява“, има по-особени отношения. Съвременният читател би се изкушил да съзре в тях и намек за хомосексуалност. Не е изключено карпократите — секта, чиито последователи се стремят да се извисят над чувствата, като ги преситят, — да са откривали в него точно това. Но както изтъква и професор Смит, много по-вероятно става дума за посвещаване в мистично учение — за превърната в ритуал символична смърт и прераждане, каквито често се срещат в Близкия изток от онова време.

Важното в случая обаче е, че цитираният пасаж липсва в съвременните или общоизвестни версии на евангелието от Марко. В Новия завет за Лазар се говори само в евангелието, приписвано на Йоан. Тоест излиза, че в съвета на Климент се е вслушал не само Теодор, но и високопоставените църковници от по-късно време и че случката с Лазар е заличена изцяло от евангелието от Марко.

То не само е съкратено, в него са добавени и много пасажи, които не принадлежат на евангелиста. В първоначалния си вариант евангелието завършва с разпъването на Исус, с неговото погребение и с празния гроб. Няма Възкресение Христово, няма явяване на учениците. Днес почти всички съвременни библеисти са единодушни, че този разширен финал е добавен към оригинала по-късно, някъде в края на II в.[5]

С други думи, в евангелието от Марко откриваме два примера как едно свето писание, уж вдъхновено от Бога, може да бъде сквернено от човешка ръка, редактирано, цензурирано и преиначавано. И тези примери не са поставяни под въпрос от никого. Обратното, учените ги смятат за доказани и безспорни. Можем ли да приемем, че само евангелието от Марко е било подлагано на такава редакция? По-вероятно е друго — че и с останалите евангелия е направено същото.

Тоест в своето изследване не можехме да се осланяме на евангелията като на безспорен източник на достоверна информация, не бяхме в състояние обаче и да ги отхвърлим с лека ръка. Те, разбира се, не бяха „изфабрикувани“ от край до край и съдържаха някои от малобройните сведения какво точно се е случило преди две хиляди години по Светите земи. Ето защо се заехме да ги прегледаме по-внимателно, да отсеем факта от фикцията, да отделим истината, която съдържат, от изтъканата от предания и измислици канава, върху която тя е вместена. Като начало трябваше да се запознаем с историческата епоха, с обстановката в Светите земи от времето, когато се заражда християнството. Евангелията не са нещо, извадено от контекста на епохата, появило се на празно място и носещо се — вечно и общовалидно — през вековете. Те са исторически документи, които не се отличават от другите писмени паметници, например от свитъците от Мъртво море, от епоса на Омир и Вергилий, от рицарските романи за Граала. Те са продукт на конкретно място и конкретно време, на конкретен народ и съвсем конкретни исторически обстоятелства.

Палестина по времето на Исус

holy_grail-karta_9.pngКарта 9. Палестина по времето на Исус.

Палестина от I в. е раздирана от противоречия, междуособици, а понякога и от истински войни. Както се вижда от двете апокрифни Книги макавейски, през II в. пр.н.е. Юдея се установява като малко или повече единно царство, в което обаче отново зреят размирици, превръщащи страната в лесна плячка за завоевателите.

Близо столетие преди раждането на Исус Палестина е превзета от войската на Помпей и в нея е установено римско владичество. Но по онова време Римската империя обхваща твърде обширни територии и е погълната от собствените си проблеми, за да наложи и в Палестина административен апарат, който да я управлява пряко. Ето защо слага на престола послушни царе марионетки, които да изпълняват безпрекословно всички заповеди на Рим — династията на Иродите, които всъщност са не евреи, а араби. Пръв от тази династия царува Антипатер, който се възкачва на престола през 63 г. пр.н.е. След смъртта му през 37 г. пр.н.е. цар става Ирод Велики, управлявал до 4 г. пр.н.е. Ситуацията в страната е горе-долу същата, както обстановката във Франция от 1940 до 1944 г., по време на правителството във Виши: Палестина е окупирана, народът е управляван от марионетен режим, който се крепи единствено на силата. Все пак жителите на Палестина запазват религията и обичаите си. Но последна дума има Рим, който раздава правосъдие според своите закони и налага волята си с войска, както впрочем ще стане малко по-късно и в Британия.

През 6 г. обстановката се изостря още повече: държавата е разделена на две административни провинции — Юдея и Галилея. Галилея е управлявана от цар Ирод Антипа. Но Юдея, духовното и светското средище, е подчинена пряко на Рим, който назначава свой прокуратор със седалище в Кесария. С жестокостта си римските управници наподобяват диктатори. След като поемат управлението в Юдея, разпъват на кръст над 3000 бунтовници. Йерусалимския храм е ограбен и осквернен. Наложени са непосилни данъци. Мнозина са подложени на мъчения, все повече хора се самоубиват. Положението не се подобрява и при Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея от 26 до 36 г. За разлика от описанието му в Библията той е жесток и продажен и както личи от запазените писмени сведения, само засилва гнета, наложен от неговия предшественик. Тъкмо затова е учудващо — поне на пръв поглед, че в евангелията не се казва нито една лоша дума за Рим, за тегобите на римското потисничество. От тях човек остава с впечатлението, че жителите на Юдея едва ли не са били доволни от участта си.

Всъщност обаче малцина са доволни. Еврейската общност в Светите места от онова време е обединена в различни секти и сектички. Например садукеите — малка, ала заможна прослойка от земевладелци, която за възмущение на сънародниците си сътрудничи също като Кислинг през Втората световна война с окупатора. Или фарисеите с техните прогресивни възгледи, които въвеждат много реформи в юдаизма и които въпреки написаното за тях в евангелията се съпротивляват твърдо, макар и пасивно на римляните. Или есеите — мистично ориентирана секта, която със строгите си нрави и учение оказва много по-голямо влияние, отколкото се признава днес. Сред по-малките секти има много, чиито възгледи отдавна са забравени и затова е трудно да ги изложим тук. Струва си обаче да отбележим още назареите, сред чиито членове преди векове е и Самсон и която съществува и по времето на Исус, а също назарейците, или назоряните — име, давано обикновено на Исус и последователите му. Всъщност в гръцкия оригинал на Новия завет се говори за „Исус Назорянина“, което в по-късните версии е преведено неправилно като „Исус от Назарет“. С други думи „назарей“, или „назорянин“ означава член на определена секта и няма връзка с град Назарет.

Съществуват и много други общности и секти, една от които се оказа особено важна за изследването ни. През 6 г., когато Юдея минава на пряко подчинение на Рим, един равин фарисей, известен като Юда Галилейски, основава силно военизирана революционна групировка, в която явно членуват и фарисеи, и есеи и която се прочува като „зилотите“. Това в строгия смисъл на думата не е секта, а движение, в което участват привърженици на различни секти. По времето на Исус зилотите започват да играят все по-голяма роля в Светите земи. Тяхната дейност вероятно е най-яркият политически декор, на фона на който се разиграва драмата на Исус. Те не се примиряват и след Разпъването на Спасителя. През 44 г. толкова се активизират, че бунтът изглежда неизбежен. И през 66 г. той наистина избухва и цяла Юдея се вдига срещу Рим — едно отчаяно, уморително и в крайна сметка неувенчало се с нищо въстание, наподобяващо в някои отношения събитията в Унгария от 1956 г. Само в Кесария римляните избиват 20 хиляди евреи. След четири години римските легиони превземат Йерусалим, разрушават до основи града и плячкосват Йерусалимския храм. Въпреки това обаче планинската крепост Масада, командвана от пряк потомък на Юда Галилейски, удържа на напора още цели три години.

След въстанието в Юдея евреите се изселват масово от Светите земи. Все пак някои остават и след около шейсет години, през 132 г., вдигат нов бунт. Накрая, през 135 г., император Адриан издава закон всички евреи да напуснат Юдея и Йерусалим става град, населен предимно с римляни. Получава и ново име: Елия Капитолина.

Исус живее през първите 35 години от този размирен период, продължил 140 години. Вълненията и бунтовете не спират със смъртта му, обратното, продължават още цяло столетие и създават предпоставки за психологическите и културните промени, неизменно съпътстващи всеки продължителен отпор срещу потисниците. Мнозина очакват Месия, който да освободи народа си от игото на тираните. Чисто историческа и семантична случайност е, че това име е използвано само и единствено за Исус.

Неговите съвременници не си представят месията като някаква божествена сила, за тях такова нещо е просто немислимо. Гръцката дума за месия е „христос“. Терминът — и на староеврейски, и на гръцки, означава „помазан“ и се използва главно за царе. Тоест когато в Стария завет е помазан за цар, Давид става „месия“, „христос“. И всички останали царе от Давидовия дом са известни с това прозвище. Когато Юдея е римска провинция, дори назначаваният от Рим първосвещеник е известен като „свещеник месия“, или „свещеник христос“[6].

Ала за зилотите и другите юдеи, опълчили се срещу римското владичество, този първосвещеник марионетка е „лъжемесия“. За тях истинският месия значи нещо съвсем различно: това е „изчезналият“ цар, неизвестният потомък на Давидовия род, който ще освободи народа си от гнета на римляните. По времето на Исус всички очакват появата на този месия дотолкова, че това се превръща едва ли не в масова истерия, продължила и след смъртта му. Въстанието от 66 г. всъщност е вдъхновено до голяма степен от твърденията на зилотите, че месията ще дойде всеки момент.

И така в думата „месия“ не се съдържа и намек за нещо божествено. В строгия смисъл тя означава просто „помазан цар“, който в съзнанието на хората се превръща и в освободител, иначе казано, в политическа фигура, и няма нищо общо с влагания от по-късните християни смисъл на „син Божи“. Тъкмо в този делничен, политически смисъл е използвана и спрямо Исус. Той е наричан „Исус Месията“ или — преведено от гръцки, „Исус Христос“, което едва след време се превръща в нещо като собствено име.

Историята на евангелията

Евангелията са плод на конкретна, добре позната от историята реалност, на време на потисничество, гражданско и обществено недоволство, политически вълнения, несекващи гонения и безкрайни въстания, когато хората непрекъснато се надяват, очакват и мечтаят, че ще се появи законният им цар, който ще стане техен духовен и светски водач и ще освободи народа. Колкото до политическата свобода, подобни надежди са жестоко потъпкани от унищожителната война, продължила от 66 до 74 г. Ала що се отнася до религиозната свобода, народните стремления не само намират отклик в евангелията, но и са разпалени още повече от тях.

Съвременните учени са единодушни, че евангелията не датират от времето на Исус. В по-голямата си част са писани в периода между двете големи въстания в Юдея: от 66 до 74 г. и от 132 до 135 г., макар и почти сигурно да се осланят на по-ранни източници, например летописи, които са се изгубили, тъй като в навечерието на първото въстание са унищожени всички архиви. В тях, разбира се, се долавя и отгласът на предаваните от уста на уста легенди, в някои от които фактите съвсем очевидно са силно разкрасени и преиначени. Други сведения обаче може би идват от хора, живели по времето на Исус и вероятно познавали го лично. Човек, който е бил юноша по време на Разпятието, преспокойно е могъл да доживее периода, в който са писани евангелията.

За най-ранно се смята евангелието от Марко, писано по време на въстанието от 66–74 г. или непосредствено след него, без главите за възкресението и възнесението на Исус, които са добавени по-късно. Макар да не е сред учениците на Исус, Марко явно е от Йерусалим. Сподвижник е на св. Павел, което личи и от неговото евангелие, белязано със силното влияние на апостола. Но въпреки че е от Йерусалим, работи върху евангелието си в Рим и го адресира към гръко-римляните, факт, подчертаван и от епископа на Александрия Климент. Това хвърля светлина върху доста моменти. По времето, когато Марко съчинява евангелието си, Юдея въстава открито срещу римляните — или най-малкото наскоро е въстанала — и хиляди евреи са разпънати от завоевателите заради бунтовничеството си. Ако авторът на евангелието е искал то да оцелее и да окаже своето въздействие и върху римляните, едва ли е щял да представи Исус като човек, който се бори срещу тях и който се интересува от политика. Ако е искал посланието му да стигне до хората, е бил длъжен да смъкне от римляните обвиненията за смъртта на Исус, да „разкраси“ съществуващия потиснически режим и да прехвърли вината за разпъването на Исус върху някои евреи. Този похват е използван не само от другите евангелисти, но и от ранната християнска църква. Без него нито тя, нито евангелията са щели да оцелеят.

Учените смятат, че евангелието от Лука е писано някъде около 80 г. Самият Лука, изглежда, е гръцки лекар, съчинил книгата си по поръчка на високопоставен римлянин, служил в Кесария, римската столица на Палестина. Тоест и той е трябвало да „поразкраси“ римляните и да прехвърли вината другиму. По времето, когато Матей пише своето евангелие — някъде около 85 г., това замазване на истината явно се е възприемало като нещо нормално, а фалшификацията е била смятана за безспорен факт. Всъщност почти половината евангелие от Матей е заимствано от евангелието от Марко, макар че е писано на гръцки и това му се е отразило. Авторът явно е евреин, може би преселник от Палестина. Не бива да се бърка с ученика на Исус — Матей, който е живял много по-рано и сигурно е знаел само арамейски.

Евангелията от Марко, Лука и Матей са известни под общото име „синоптични“, което идва от гръцкото „синопсис“ и ще рече „общ поглед“. Те като цяло се преповтарят и ни навеждат на мисълта, че са писани въз основа на един и същ източник — устни предания или писмени сведения, които по-късно са изгубени. Това ги отличава от евангелието от Йоан, което, както личи, се базира на съвсем различни източници.

За четвъртия евангелист не се знае нищо. Всъщност той едва ли се е казвал Йоан. Ако не се брои Йоан Кръстител, това име не се споменава и в самото евангелие и то е приписвано на човек с такова име едва след време. От всички евангелия в Новия завет четвъртото е създадено най-късно — някъде в края на I и началото на II в., край гръцкия град Ефес. То се откроява с доста особености. В него например ги няма сцените с раждането на Исус, не се споменава нищо за родословието му, а началото е почти гностично по характер. Текстът му определено е по-алегоричен, отколкото на другите евангелия, съдържанието също се различава. Останалите евангелисти например описват дейността на Исус в северната провинция Галилея, а сведенията си за събитията на юг, в Юдея и Йерусалим, включително за разпъването на Исус, черпят главно от разкази на други хора. Докато в Четвърто евангелие се говори сравнително малко за Галилея. То е посветено предимно на случките в Юдея и Йерусалим от края на живота на Исус, а описанието на разпъването явно се осланя на разказа на очевидец. Четвърто евангелие съдържа и епизоди и събития, липсващи в другите три евангелия: например сватбата в Кана, ролята на Никодим и Йосиф Ариматейски, възкресяването на Лазар (макар че то някога е било описано и в евангелието от Марко). Въз основа на всичко това съвременните учени смятат, че макар и писано късно, евангелието от Йоан е може би най-достоверното и точното от гледна точка на историята. То явно се основава на разказите на съвременници на Исус, както и на сведения, до които Марко, Лука и Матей не са имали достъп. Един съвременен изследовател изтъква, че в Четвърто евангелие топографските данни за Йерусалим непосредствено преди въстанието от 66 г. очевидно са черпани от първа ръка, и прави извода, че „в основата му е заложено древно предание, ненамерило отражение в другите евангелия“[7]. Не само този учен е на такова мнение: то всъщност преобладава в днешната библеистика. Според друг изследовател, „макар и да не се вмества в хронологичната рамка на Марко и да е писано доста по-късно, евангелието от Йоан явно отразява предание за Исус, което е автентично и точно“[8].

В хода на нашето проучване и ние се уверихме, че Четвърто евангелие е най-сигурният източник на информация от всички книги в Новия завет, въпреки че и то, подобно на останалите, е било разкрасявано, редактирано, на места разширявано, на други — осакатявано. В изследването си сме се осланяли и на четиримата евангелисти, както и на множество други сведения. Ала тъкмо в Четвърто евангелие открихме най-убедителните доказателства за своята все още твърде крехка хипотеза.

Имал ли е Исус жена?

Нямахме намерение да оспорваме евангелията. Просто за кой ли път ги преглеждахме много внимателно с надеждата да отсеем истината, да я извадим от контекста на преданията и митовете, в който е вместена. И още нещо, търсехме пасажи, които да съдържат конкретна информация и да потвърждават, че Исус е бил женен за жената, известна като Мария Магдалина. Дори това да бе така, едва ли е казано направо. Ето защо съзнавахме, че трябва да четем между редовете, да запълваме белите петна, да „дописваме“ някои пропуски, да видим какво се крие зад някои намеци и препратки, които, меко казано, бяха твърде мъгляви. Трябваше да открием не само доказателства за този брак, но и обстоятелствата, довели до него. Ето защо решихме да търсим отговора на няколко тясно преплетени въпроса. Започнахме от най-очевидния:

1. Има ли в евангелията доказателства — преки или косвени, които да ни навеждат на мисълта, че Исус наистина е бил женен?

Дори и да ги има, те, естествено, не са изложени черно на бяло. От друга страна обаче, което е по-странно и по-важно, отколкото ни се струва на пръв поглед, в писанията на евангелистите никъде не е казано направо и че Исус не е бил женен. Както изтъква д-р Гежа Вермеш от Оксфордския университет: „Евангелията пазят пълно мълчание относно семейното положение на Исус… Това е твърде необичайно за евреин от онова време, ето защо въпросът заслужава да бъде проучен.“[9]

Евангелистите отбелязват, че мнозина от учениците на Исус — например Петър — са женени. Пък и самият Исус никъде не проповядва безбрачие, обратното, в евангелие от Матей заявява: „Не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: «Затова ще остави човек майка и баща и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът»?“ (19:4-5). Подобни думи трудно се връзват с обет за безбрачие. А щом Исус не е проповядвал безбрачие, нямаме причини да предполагаме, че е живял сам. Според юдейската традиция от онова време не само е нещо обичайно, но дори е задължително мъжът да е семеен. Освен в някои общини на есеите почти навсякъде безбрачието е осъждано най-строго. В края на I в. един еврейски писател дори сравнява предумишленото безбрачие с убийството и явно не само той отстоява този възглед. За бащата евреин е задължително да намери на сина си жена точно както и да го обреже.

Ако Исус не е бил женен, това е щяло да буди подозрения и да бие на очи, да привлича вниманието. Като несемеен той е щял да се откроява сред съвременниците си. В случай че наистина не е имал жена, все в някое от евангелията щеше да бъде отбелязано това съществено отклонение от обичая. Ако Исус в действителност не е бил женен, както започва да се твърди по-късно, как тогава да си обясним, че това не е отразено никъде? Ето защо сме склонни да мислим, че що се отнася до брака, Исус е следвал общоприетите норми на поведение от онова време, тоест бил е женен. Просто няма друго логично обяснение за мълчанието на евангелистите по въпроса. Този извод е обобщен от един уважаван съвременен теолог по следния начин:

Като знаем от историята каква е била културната традиция… е малко вероятно Исус да не е бил женен, и то много преди да се нагърби с учителската си мисия. Ако е отстоявал целибата, е щял да предизвика смут, реакция, която все някъде е щяла да бъде отбелязана. Фактът, че в евангелията изобщо не се споменава Исус да е бил женен, е довод не против предположението, че е имал жена, а в полза на него; ако в ония времена е бил несемеен или е проповядвал сред евреите доброволно безбрачие, това е щяло да прозвучи толкова необичайно, че е щяло да привлече вниманието и да предизвика какви ли не коментари.[10]

Хипотезата, че Исус е бил женен, става още по-правдоподобна покрай факта, че евангелистите често го наричат „рави“. Възможно е, разбира се, терминът да е използван в най-широкия си смисъл — учител. Но начетеността на Исус, познанията, които той проявява пред старейшините в Храма, показват, че той едва ли е бил какъв да е учител и че вероятно е бил обучаван специално за равин. Това съответства и на евангелските сказания, според които Исус е равин в тесния смисъл на думата. В такъв случай обаче той със сигурност е бил женен, тъй като според Мишна, еврейския кодекс с религиозно-юридически правила, „неженен мъж не може да бъде учител“[11].

В Четвърто евангелие има пасаж, където се разказва за сватба, може би за сватбата на самия Исус. Става дума естествено за сватбата в Кана, един доста популярен епизод. Колкото и да ни е познат обаче, той ни изправя пред някои съществени въпроси, над които си заслужава да помислим.

От евангелието от Йоан излиза, че сватбата е била доста скромна, съвсем според обичаите на селата, не се уточнява и кои са младоженката и младоженецът. Исус е „поканен“ специално — нещо донякъде необичайно, тъй като той още не е тръгнал да изпълнява мисията си. Още по-необичайното обаче е, че на сватбата е и майка му — присъствие, което не е обяснено никъде и сякаш се подразбира от само себе си.

И още нещо, майка му не само му подсказва, а направо му нарежда да набави вино. Държи се така, сякаш е домакиня: „И като се привърши виното, каза Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми“ (Йоан. 2:3-4). Тя обаче не обръща внимание на възраженията му. „Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете“ (Йоан. 2:5). И те начаса й се подчиняват, сякаш са свикнали да изпълняват заповедите и на Мария, и на Исус.

Въпреки очевидния му опит да не я послуша майка му надделява и Исус извършва първото си голямо чудо: превръща водата във вино. Хронологично до този епизод никъде в евангелията не се споменава той да е проявявал способностите си и майка му няма откъде да знае за тях. Но дори и да е знаела, защо синът й ще ги проявява в такава битова ситуация? Защо Мария ще отправя такава молба към сина си? И още по-важно, защо двама от „гостите“ на сватбата ще се нагърбват да осигуряват вино, нещо, което според обичаите върши домакинът? Освен, разбира се, ако сватбата в Кана не е сватба на самия Исус. В такъв случай наистина е негова грижа всички да имат вино.

Съществуват и други доказателства, че това е сватбата на самия Исус. Веднага след чудото „старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино… и повика младоженеца, и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега“ (Йоан. 2:9-10, курсив на авторите). Тези думи явно са отправени към Исус. Ала според евангелието са адресирани към „младоженеца“. Очевидният извод е, че Исус и младоженецът са един и същи човек.

Жената на Исус

2. Ако Исус е бил женен, споменава ли се някъде в евангелията коя е неговата жена?

На пръв поглед има две вероятности — две жени, които наред с майка му според евангелистите са неизменно до него. Едната е Мария Магдалина от селището Мигдалил, или Магдала в Галилея. И в четирите евангелия ролята на тази жена е крайно неясна и сякаш нарочно е замъглена. В разказите на Марко и Матей е спомената по име едва към края и се появява чак в Юдея по времето, когато Исус е разпънат. Посочена е сред учениците му. В евангелие от Лука обаче за нея се говори сравнително по-рано, в началото на проповедничеството на Исус, още когато той е в Галилея. Тоест явно го е съпътствала от Галилея до Юдея, а ако не е била с него, очевидно се е местела често от едната провинция в другата. Това ни навежда на мисълта, че е била омъжена за някого. В Палестина от времето на Исус е немислимо неомъжена жена да пътува сама, а камо ли с религиозен учител и неговите сподвижници. Този озадачаващ факт явно лежи в основата на доста предания. Според едни Мария Магдалина е жена на някой от учениците на Исус. В такъв случай обаче преклонението й пред Исус и техните близки отношения щяха да породят съмнения, а дори и обвинения в прелюбодеяние.

Въпреки ширещото се мнение никъде в евангелията не се казва, че Мария Магдалина е проститутка. Когато името й се споменава за пръв път в евангелие от Лука, тя е описана като жена, „от която бяха излезли седем бяса“. Общоприето е да се смята, че в този стих е описано как Исус прогонва злите духове и как преди това Мария Магдалина е била обладана от нечистата сила. Не е изключено обаче да става дума за някакво покръстване, за ритуал на посвещаване. Така например в култа към Ищар, или Астарта, Богинята майка, има седем степени на посвещаване. Може би, преди да се присъедини към Исус, Магдалина е изповядвала този култ. Магдала, или Мигдалил, ще рече „селото на гълъбите“ и има доказателства, че там наистина са били отглеждани гълъби за жертвоприношения. А гълъбът е свещеният символ на Астарта.

Една глава, преди да спомене за Мария Магдалина, Лука говори за жена, която маже с миро Исус. И Марко описва подобна случка, където жената също не е назована. И двамата евангелисти не я отъждествяват с Мария Магдалина. Лука обаче казва, че тя е „грешница“. Вече по-късно библеистите отсъждат, че грешницата е Магдалина, понеже от нея „са излезли седем бяса“. Въз основа на това Мария Магдалина и грешницата са смятани за една и съща жена. Не е изключено това да отговаря на истината. Ако Магдалина е била езичница, тя автоматично става „грешница“ не само за Лука, но и за по-късните църковници.

Ала дори и да е била „грешница“, тя е нещо повече от „обикновена проститутка“ в традиционния смисъл. Явно е заможна. Според Лука например сред приятелките й е съпругата на високопоставен царедворец на Ирод — „на домакина Иродов“, и заедно с нея и с други жени „услужваха на Иисус с имотите си“. Жената, помазала с миро Исус, също е богата. В евангелие от Марко се подчертава, че мирото и елеят са много скъпи.

Целият епизод с помазването на Исус явно има твърде важни последици. Иначе защо евангелистите ще наблягат толкова много на него? Изглежда, става дума не просто за някакъв импулсивен спонтанен жест, а за добре подготвен ритуал. Да не забравяме, че помазването по традиция е запазено право само на царете, а също на „истинския Месия“, което ще рече „помазан“. Оттук следва изводът, че чрез това помазване Исус вече наистина става Месия. А жената, възложила му тази свещена роля, едва ли е случайна.

При всички положения към края на мисионерството на Исус Мария Магдалина вече има огромно значение. И в трите синоптични евангелия името й неизменно оглавява списъка на жените, следващи Исус, точно както Симон, или Петър, е посочван винаги пръв измежду мъжете, ученици на Спасителя. И естествено тъкмо Мария Магдалина вижда първа след разпятието, че гробът му е празен, тъкмо на нея той най-напред разкрива, че е възкръснал.

Във всички евангелия Исус се държи с Мария Магдалина както с никой друг, не крие предпочитанията си към нея, което вероятно е породило у другите му ученици известна ревност. Ето защо са очевидни опитите в по-късните предания да се очерни ако не името й, то поне нейното минало. Представянето й като блудница вероятно е нещо като отмъщение към жената, по-близка с Исус от всеки друг: все пак човешко е останалите да са й завиждали. Ако другите „християни“, живели по времето на Исус или след това, са ревнували Мария Магдалина за необикновените й отношения с техния духовен водач, вероятно е имало опити значението й да бъде принизено. Дори днес я смятаме за грешница, а през Средновековието поправителните домове за разкаяли се проститутки се наричат „магдалини“. Ала от евангелията личи, че жената, дала името на тези институции, не заслужава да бъде позорена.

Каквато и да е ролята й в евангелията, тя не е единствената „претендентка“ за съпруга на Исус. Има още една жена, чието присъствие е най-осезаемо в четвъртото евангелие и която е известна като Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар. И тя, и семейството й определено са много близки с Исус. И те са заможни и в едно от скъпите предградия на Йерусалим имат къща, достатъчно голяма, за да побере Учителя и всичките му сподвижници. И още нещо, от епизода с Лазар личи, че в къщата има и гробница, невероятен лукс за времето на Исус, от който се вижда, че семейството не само е богато, но явно е и със знатно потекло. В библейски Йерусалим, пък и във всеки днешен град земята струва скъпо и само на малцина им е по джоба да притежават семейна гробница.

Когато в Четвърто евангелие Лазар се разболява, Исус е извън Витания и е отседнал за няколко дни с учениците си край река Йордан. Макар да научава за това, остава там още два дни — доста необичайна реакция, — след което се връща във Витания, където Лазар вече лежи в гроба. Марта се втурва насреща му с виковете: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“ (Йоан. 11:21). Твърде странно твърдение: как така, ако Исус е присъствал физически там, мъжът е нямало да умре? Случката обаче е показателна с това, че Марта посреща Исус сама. Би могло да се очаква, че и сестра й ще е с нея. Ала Мария си стои вкъщи и излиза едва след като Исус й нарежда. Епизодът донякъде е изяснен в „тайното“ евангелие от Марко, намерено от професор Мортън Смит и цитирано по-горе. В укритите пасажи от Марко Мария все пак излиза от къщата още преди Исус да й е заповядал, и веднага получава гневните укори на учениците, които Спасителят е принуден да успокои.

Има логика в това Мария да си стои вкъщи, когато Исус идва във Витания. Според еврейските обичаи тя е в „шивех“, траур. Но защо не отива заедно с Марта да посрещне Исус? Съществува едно-единствено обяснение: според тогавашните еврейски закони жена в траур няма право да напуска къщата, освен ако не я накара мъжът й. В тази случка поведението на Исус и Мария от Витания се вмества изцяло в еврейските изисквания към съпруга и съпругата от онова време.

Съществува още едно доказателство, че Исус може би е бил женен за Мария от Витания. То се появява сякаш ни в клин, ни в ръкав в евангелие от Лука:

И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.

Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.

А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.

Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.

 

Лука. 10:38-42

От молбата на Марта личи, че Исус е имал някакво влияние върху Мария. По-важни са обаче думите на Исус. Във всеки друг контекст човек без колебание ще разтълкува отговора му като намек за брак. При всички положения от него личи, че Мария от Витания е не по-малко ревностна ученичка на Исус, отколкото Магдалина.

Има основателни причини да смятаме, че Мария Магдалина е жената, помазала Исус. А дали Мария Магдалина всъщност не е Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар? Дали тези жени, които в евангелията се появяват в три различни контекста, не са едно и също лице? Църковниците от Средновековието явно са смятали така, същото становище е намерило отражение и в народните предания. На това мнение са и повечето съвременни библеисти. Съществуват множество доказателства в подкрепа на подобна гледна точка.

В евангелията и от Матей, и от Марко, и от Йоан се подчертава, че Мария Магдалина е присъствала на разпъването на Исус. В никое от тях обаче не се споменава, че там е била и Мария от Витания, нещо твърде странно за такава пламенна последователка на Исус. Звучи неправдоподобно тя — да не говорим за брат й Лазар — да не са присъствали в този върхов момент от живота на Исус. Подобен пропуск е необясним и алогичен, освен ако Мария от Витания, разбира се, не е упомената в евангелието под друго име — Магдалина. В случай че Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена, е повече от ясно, че и Мария от Витания е била на разпъването.

И така Мария Магдалина може да бъде отъждествена с Мария от Витания, а също с жената, помазала Исус. В Четвърто евангелие е посочено, и то недвусмислено, че Исус е помазан от Мария от Витания:

Беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра й Марта.

(А Мария, чийто брат бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си)

 

Йоан. 11:1-2

В следващата глава отново се казва:

Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите.

Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.

Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото.

 

Йоан. 12:1-3

Тоест пределно ясно е, че Мария от Витания и жената, помазала Исус, са едно и също лице. Макар и да не е много сигурно, не е изключено тази жена да е и Мария Магдалина. С други думи, ако Исус е бил семеен, има само една жена, която би могла да му е съпруга: жена, която често е споменавана в евангелията с различни имена и в различни роли.

Любимият ученик

3. Ако Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена и тази жена е съпруга на Исус, излиза, че Лазар е негов шурей. Има ли в евангелията доказателства, че той наистина му е роднина?

Лазар не е посочен по име в евангелията от Лука, Матей и Марко, макар че и Марко е описал възкресяването му и по-късно този пасаж е бил заличен. Така че Лазар ни е познат само от Четвърто евангелие — евангелие от Йоан. От него обаче става ясно, че се е ползвал с привилегировано положение, което не се ограничава единствено с възкресяването му от мъртвите. И в тази, и в доста други случки Лазар е представен като човек, по-близък с Исус дори от учениците му. Но колкото и да е странно, не е посочен сред тях.

За разлика от Христовите ученици над него тегне реална опасност. Според Четвърто евангелие, след като решават да се отърват от Исус, „първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря“ (Йоан. 12:10). Явно той по един или друг начин се е застъпвал за своя Учител, което невинаги важи за някои от другите му ученици. На теория само по силата на този факт Лазар също се превръща в негов ученик — въпреки това обаче не е посочен като такъв. Не се споменава и да е присъствал на разпятието, с което на пръв поглед е проявил черна неблагодарност към човека, комуто буквално дължи живота си. Освен ако, разбира се, не се е укрил заради заканите, отправени към него. Странното обаче е, че оттук нататък името му не се споменава никъде в евангелията. Той сякаш изчезва вдън земя. Но дали наистина е така? Опитахме се отново да открием нещо за Лазар.

След тримесечния си престой във Витания Исус отива със своите ученици на река Йордан, която е само на ден път от градеца. При него идва човек, който му съобщава, че Лазар е болен, но който не назовава младежа по име. Обратното, той описва болния като „оня, когото обичаш“ (Йоан. 11:3). Исус посреща новината доста необичайно. Вместо начаса да иде и да помогне на човека, когото обича, той отсича нехайно: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий“ (Йоан. 11:4). И ако думите му са озадачаващи, действията му са още по-странни: „А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше“ (Йоан. 11:6). Накъсо, остава още цели два дни на Йордан въпреки тревожната вест, която е получил. Накрая решава все пак да се върне във Витания, като казва на учениците си нещо, което е в пълен разрез с предишните му думи: че Лазар е мъртъв. Въпреки това не е особено загрижен и заявява недвусмислено, че „смъртта“ на Лазар е подчинена на някаква цел и че всички трябва да се съобразяват с тази цел: „Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя“ (Йоан. 11:11). А четири стиха по-долу всъщност признава, че цялата работа е инсценирана и внимателно подготвена отнапред: „Ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него“ (Йоан. 11:15). Подобно поведение наистина е необичайно, още по-необичайна обаче е реакцията на Христовите ученици: „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците си: да идем и ние да умрем с Него“ (Йоан. 11:16). Какво значи това? Ако Лазар наистина е мъртъв, учениците едва ли смятат да извършат масово самоубийство. Как да си обясним и блаженото нехайство на Исус, безразличието, с което посреща вестта, че Лазар е болен, и спокойствието, с което остава на Йордан, вместо да се върне незабавно във Витания?

Както подчертава и професор Мортън Смит, обяснението вероятно се крие в някакъв горе-долу обичаен ритуал на посвещаване в „тайнствено учение“. Смит доказва, че подобно посвещаване и обредите, свързани с него, са доста разпространени в Палестина от времето на Исус. Те често включват символична смърт и прераждане, обозначавани именно с тези имена; усамотяване в гроб, олицетворяващ за преродения майчината утроба; ритуал, често наричан кръщаване и свеждащ се до това, че посвещаваният бива потапян символично във вода; чаша вино, отъждествявано с кръвта на пророка или магьосника, ръководещ церемонията. Отпивайки от виното, ученикът символично се слива със своя учител в мистично „единство“. Твърде показателно е, че св. Павел обяснява точно с тези думи целта на кръщаването. По време на Тайната вечеря Исус също използва тези фрази.

Както изтъква професор Смит, с мисионерството си Исус се доближава много до магьосниците, лечителите и чудотворците от своята епоха[12]. И в четирите евангелия той непрекъснато се среща тайно с хора, които смята да лекува или с които разговаря насаме. После често ги моли да не издават какво се е случило. А колкото до обикновените хора, с тях Исус говори най-често с алегории и притчи.

Както се убеждаваме, докато Исус е на река Йордан, Лазар явно се е подложил на типичен ритуал за посвещаване, включващ както повечето обреди от този род символично възкръсване и прераждане. В тази светлина желанието на учениците да „умрат с Него“, както и странното равнодушие на Исус към болестта на Лазар вече имат съвсем логично обяснение. Е, да, Мария и Марта, пък и доста други хора са силно разтревожени, но те вероятно просто не са наясно за какво става дума. Или пък по време на посвещаването е допусната някаква грешка, както в ония времена се е случвало доста често. Или пък цялата случка е умело инсценирана, нещо, за което са знаели малцина.

Ако наистина става въпрос за ритуално посвещаване, Лазар очевидно е предпочетен пред другите и пръв измежду учениците е посветен, което неминуемо му е навлякло завистта на останалите. Но защо е избран точно този дотогава неизвестен мъж от Витания? Защо точно той е предопределен за нещо, в което учениците толкова искат да го последват? Защо след време мистично ориентирани „еретици“ като карпократите отделят такова внимание на този въпрос? И защо целият епизод е махнат от евангелието от Марко? Може би защото Лазар е „оня, когото Иисус обича“ повече от другите ученици? Или понеже той има с Исус по-особени отношения — например му е шурей? Вероятно и двете, вероятно Исус е опознал и е обикнал Лазар тъкмо защото той му е шурей. При всички положения тази обич непрекъснато се изтъква. Когато Исус се връща във Витания и се просълзява — или най-малкото, се прави, че се просълзява, за мъртвия Лазар, юдеите повтарят думите на човека, пратен от сестрите на Лазар да съобщи скръбната вест: „Гледай, колко го е обичал!“ (Йоан. 11:36).

Авторът на Четвърто евангелие, където е описана случката с Лазар, никъде не говори за себе си като за „Йоан“. Всъщност изобщо не съобщава кой е. Но непрекъснато повтаря, че е „ученик, когото Иисус обичаше“ и намеква недвусмислено, че е предпочитан измежду другарите си. На Тайната вечеря най-открито показва личната си близост с Исус, който единствено на него доверява точно как ще бъде предаден:

А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови.

Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори.

Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?

Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот.

 

Йоан. 13:23-26

Кой ли е този „любим ученик“, въз основа на чийто разказ е написано Четвърто евангелие? По всичко личи, че това всъщност е Лазар — „ученикът, когото Иисус обичаше“. Тоест излиза, че Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек и че зад името „Йоан“ всъщност се крие Лазар. Изводът просто се набива на очи. Още повече че не само ние сме стигнали до него. Според професор Уилям Браунлий, един от най-известните библеисти и специалисти по свитъците от Мъртво море: „От някои пасажи в Четвърто евангелие се вижда… че любимият ученик е Лазар от Витания.“[13]

Ако Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек, се изясняват и доста несъответствия: например това, че Лазар сякаш изчезва от Светото писание и не присъства на разпятието. Защото, в случай че Лазар е едно и също лице и е бил на разпятието, тъкмо на него Исус би поверил да се грижи за майка му. Той отправя тази молба с думи, с каквито един човек би се обърнал към шурея си:

А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!

После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си.

 

Йоан. 19:26-27

Последните думи от този цитат са особено показателни: останалите ученици са напуснали домовете си в Галилея и на практика нямат къщи, за разлика от Лазар, който притежава дом — същия онзи дом във Витания, където Исус е свикнал да отсяда.

След като първосвещениците решават да погубят и Лазар, той вече не е споменат по име никъде в евангелието. Сякаш изчезва вдън земя. Но ако наистина е „любимият ученик“, всъщност изобщо не е изчезнал и придвижването и действията му могат да бъдат проследени чак до края на Четвърто евангелие. В последната му глава отново има една твърде интересна случка, заслужаваща внимание: Исус предрича смъртта на Петър и му нарежда да го „последва“:

А Петър, като се обърна, вижда, че върви подире му ученикът, когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?

Него като видя, Петър дума на Иисуса: Господи, а тоя — какво?

Иисус му казва: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми.

И се разнесе тая дума между братята, че тоя ученик няма да умре. Но Иисус му не рече, че няма да умре, но: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?

Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско.

 

Йоан. 21:20-24

Въпреки мъглявия език смисълът на пасажа в общи линии е ясен. „Любимият ученик“ получава изрично указание да чака завръщането на Исус. А в самия текст съвсем недвусмислено се подчертава, че това завръщане не трябва да се тълкува в преносен смисъл, като „Второ пришествие“. Обратното, в него се намеква за нещо много по-прозаично: че след като разпрати другите си последователи по света, Исус скоро ще се върне с някаква специална заръка за своя „любим ученик“, сякаш за да уточни с него нещо конкретно и да му възложи нещо за в бъдеще.

В случай че „любимият ученик“ е Лазар, подобна уговорка, за която не знаят другите сподвижници на Исус, все пак има прецедент. Седмица преди да бъде разпънат, Исус се подготвя за победоносното си завръщане в Йерусалим и за да го стори в съответствие с пророчествата на Стария завет за появата на Месия (Захария. 9:9-10), трябва да си набави ослица. В евангелие от Лука той праща двама свои ученици във Витания със заръката да доведат животното и да кажат на собственика му, че „господарят има нужда от него“. Когато всичко се сбъдва точно както го е предвидил Исус, мнозина го смятат за нещо като чудо. Но дали наистина има чудо? Или става дума за старателно подготвен план? И дали човекът във Витания, дал ослицата в уреченото време, не е Лазар?

Такъв естествено е изводът на д-р Хю Шонфийлд[14]. Той доказва убедително, че Исус е възложил подготовката около тържественото си завръщане в Йерусалим на Лазар и че другите ученици не са знаели за това. Ако наистина е така, излиза, че сред последователите на Исус е имало тесен кръг от хора, които са му помагали и са му съдействали, или семейство, което единствено се е ползвало с доверието на своя учител. Според д-р Шонфийлд в този кръг влиза и Лазар. Това негово становище съвпада с твърдението на професор Смит, че Лазар е предпочитан пред останалите заради своето посвещаване, или символична смърт във Витания. Не е изключено градецът да е бил култово средище, място, където единствен Исус е ръководел ритуалите. В случай че наистина е така, това обяснява и защо името „Витания“ се среща толкова често в нашето изследване. Братството на монасите от Сион нарича „арката“ си в Рен Льошато Витания. Явно по молба пак на братството Сониер дава и на своята вила това име.

При всички положения тайната уговорка, според която „мъжът от Витания“ дава ослицата, проличава отново и в загадъчния край на Четвърто евангелие, където Исус нарежда на „любимия си ученик“ да чака завръщането му. Човек остава с впечатлението, че те двамата имат да се разбират нещо, например кой ще се грижи за семейството на Исус. По време на разпъването си той вече е поверил майка си на грижите на своя „любим ученик“. В случай че е имал жена и деца, вероятно е щял да помоли пак него да се грижи за тях, което е съвсем естествено, ако „любимият ученик“ му е шурей.

Според някои значително по-късни предания майката на Исус умира в изгнание в Ефес, където е написано и Четвърто евангелие. Няма обаче сведения, че „любимият ученик“ се е грижил за нея до края на живота й. Според д-р Шонфийлд Четвърто евангелие едва ли е писано в Ефес, там то само е преработено, допълнено и редактирано от някой презвитер грък, който го е пречупил през собствените си възгледи[15].

Ако „любимият ученик“ не е отишъл в Ефес, какво е станало с него? В случай че той и Лазар са един и същи човек, лесно ще отговорим на този въпрос, понеже съдбата на Лазар е отразена подробно в множество предания, според които, както и според някои ранни църковници, той заедно с Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминава с кораб за Марсилия[16]. Там св. Филип обявява Йосиф за светец и го праща в Англия, в Гластънбъри, където той построява християнски храм. Според преданията обаче Лазар и Мария Магдалина остават в Галия: Магдалина умира в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар — в Марсилия, където основава първата епархия. Друг от спътниците им — св. Максимин, основава първата епархия в Нарбон.

Ако Лазар и „любимият ученик“ наистина са един и същи човек, вече знаем защо и двамата изчезват. Лазар отива в Марсилия заедно със сестра си, която според легендата пренася и Свещения Граал, или „царската кръв“. А както личи от последната глава на Четвърто евангелие, бягството и животът в изгнание са подготвени не от друг, а от самия Исус и неговият „любим ученик“.

Династията на Исус

4. Ако Исус наистина е бил женен за Мария Магдалина, дали този брак е имал някаква по-особена цел? Възможно ли е да е бил плод на династичен съюз с произтичащите от това политически последици? С други думи, дали потомците от този брак не са заслужавали с пълно право името „престолонаследници“?

В евангелие от Матей се казва недвусмислено, че Исус е от царско потекло, че е истински цар, потомък на Соломон и Давид. Ако наистина е така, значи е имал пълно право да претендира за престола на обединена Палестина, а надписът върху неговия кръст — „Юдейски цар“, не е само садистична гавра. В много отношения той се е намирал в положението, в което през 1745 г. изпада например принц Чарлс Хубави. И е срещнал такава съпротива тъкмо заради ролята си на цар първосвещеник, който е в състояние да обедини страната и евреите и да застраши сериозно Ирод и Рим.

Според някои съвременни библеисти никога не е имало избиване на младенците, извършено по заповед на Ирод. Дори и той да е наредил новородените да бъдат избити, това едва ли е станало с жестокостта, описвана от евангелистите и устната традиция. Ала самият факт, че в тях се говори за подобно нещо, ни навежда на мисълта, че Ирод наистина се е опасявал и страхувал да не бъде изместен от престола. Още повече че властта му е била твърде крехка — крепяла се е на римската войска, която е бранела царя от омразата на неговите превърнати в роби поданици. Но колкото и нестабилно да е било положението на Ирод, реалистично погледнато, той едва ли е бил особено застрашен от слуховете, че се е появил някакъв религиозен и духовен водач, с каквито и без друго е пълно по Светите места от онова време. Той би могъл да се страхува само от реална, конкретна политическа заплаха: от човек, който има повече права върху престола и който е в състояние да получи подкрепата на масите. Избиване на младенците може и да е нямало, преданието за него обаче отразява загрижеността на Ирод, че някой може да предяви претенции към короната и да предприеме конкретни действия срещу него. Подобни претенции са могли да бъдат само политически по характер. И явно са били съвсем сериозни.

Приемем ли, че те са идвали от страна на Исус, ще влезем в противоречие с общоприетия образ на „бедния дърводелец от Назарет“. Имаме обаче основателни причини да го направим. Първо, изобщо не е сигурно, че Исус наистина е от Назарет. „Исус от Назарет“ всъщност е изопачен или погрешен превод на „Исус Назарееца“ или „Исус Назорееца“, или „Исус от Генисарет“. Второ, не е доказано, че по негово време изобщо е имало град Назарет. Той не е отбелязан в нито една географска карта, документ или хроника от римската епоха. Не е споменат и в Талмуда. Няма го и в посланията на св. Павел, които все пак датират отпреди евангелията. За Назарет не говори никъде и Йосиф Флавий, най-известният хроникьор от онази епоха, командвал войска в Галилея и съставил списък на градовете в провинцията. С други думи, едва ли е имало град Назарет чак до 68–74 г. и името на Исус е свързвано с него единствено поради семантична грешка — случайна или преднамерена, с каквито изобилства Новият завет.

Независимо дали е от Назарет, Исус при всички положения не е „беден дърводелец“[17]. Тъкмо обратното, от евангелията излиза, че е високообразован, че се е изучил за равин и общува както със заможни и влиятелни хора, например с Никодим и Йосиф Ариматейски, така и с бедняци. А сватбата в Кана още веднъж доказва на какво обществено положение се е радвал.

Както личи, това не е някакво скромно, бедняшко празненство на „простолюдието“. Обратното, вижда се, че е пищно и че на него присъстват неколкостотин души — все благородници, така да се каже, „каймакът на обществото“. Има множество „служители“, които бързат да изпълнят заръките и на Мария, и на Исус. Има и сват, който явно е от аристокрацията. Виното се лее като река. Когато Исус прави от водата вино, се получават според сегашните мерки около 600 литра, цели 800 бутилки! И то без да се брои вече изпитото вино.

Както се убеждаваме, сватбата в Кана е била пищна, на нея са присъствали все благородници и аристократи. Дори и да не се е женел самият Исус, неговото присъствие, както и присъствието на майка му говорят, че те спадат към същата обществена прослойка. Само така можем да си обясним защо „служителите“ им се подчиняват.

В случай че Исус е бил благородник и е бил женен за Мария Магдалина, твърде вероятно е и тя да има подобно потекло. Както вече се убедихме, сред приятелките й е съпругата на високопоставен царедворец на Ирод. Тя обаче може би е била с още по-високо обществено положение.

Както установихме, проследявайки препратките в „Документите на Братството“, свещеният град Йерусалим, столица на Юдея, първоначално е бил във владенията на вениаминците, които след разгрома във войната с другите племена на израилтяните масово се изселват, макар и, както се отбелязва и в „Документите на Братството“, малка част от племето да остава. Сред потомците на Вениаминовото племе е и св. Павел, който в своето Послание до римляните (11:1) го заявява недвусмислено.

Въпреки конфликта си с другите племена на израилтяните вениаминците явно се ползват с по-особено положение. Наред с другото тъкмо от това племе са първият цар израилски, помазан от пророка Самуил, и първият царски род. Впоследствие обаче Саул е наследен на престола от Давид, който е от Юдиното племе. Той не само измества вениаминците, но и обезсмисля претенциите им, като обявява за своя столица Йерусалим.

Навсякъде в Новия завет се казва, че Исус е от Давидовото коляно, тоест от племето на Юда. Това донякъде го е превърнало в очите на вениаминците в узурпатор, положение, което би могло да бъде преодоляно, ако той се ожени за вениаминка. Така ще създаде династичен съюз със съответните политически последици: Израел ще получи могъщ цар първосвещеник, а Йерусалим символично ще бъде върнат на законните си наследници. Така Исус е щял да получи подкрепата на обединения си народ и да вдъхне ново съдържание на своите претенции към престола.

Никъде в Новия завет не се казва от кое племе е Мария Магдалина. В по-късните предания обаче се споменава, че е с царско потекло, понякога дори се твърди, че е от Вениаминовото племе.

Тук вече започнахме да съзираме очертанията на един цялостен исторически сценарий, в който от гледна точка на политиката имаше здрав разум. Както изглежда, Исус е бил цар първосвещеник от Давидовия род със законни претенции към престола. За да заздрави позициите си, е сключил династичен брак със символично значение. Сетне се е заел да обедини страната, да поведе след себе си своите сънародници, да прогони потисниците, да свали от престола наместниците на римляните и да възвърне славата на царството на Соломон. Такъв човек наистина е бил „Юдейски Цар“.

Разпятието

5. Както показва примерът на Ганди, един духовен водач, стига да има подкрепата на хората, може сериозно да застраши съществуващия режим. Ала един семеен мъж със законни претенции за престола и деца, чрез които да положи основите на династия, представлява много по-страховита заплаха. Има ли в евангелията доказателства, че римляните наистина са смятали Исус за такава заплаха?

По време на разговора си с Пилат Исус непрекъснато е наричан „Юдейски Цар“. Пилат нарежда това да се напише и върху кръста. Професор С. Дж. Ф. Брантън от университета в Манчестър смята, че този надпис е автентичен, както и всичко, пресъздадено в Новия завет. Първо, за надписа се споменава и в четирите евангелия. Второ, епизодът е прекалено смущаващ и компрометиращ, че да е добавен по-късно от хората, „редактирали“ евангелията.

В евангелие от Марко след разговора с Исус Пилат пита първосвещениците: „Какво искате да сторя с Тогова, Когото вие наричате Иудейски Цар?“ (Марк. 15:12). От думите му личи, че поне някои евреи са смятали Исус за свой цар. Пилат също използва титлата и в четирите евангелия. Нямаме причини да смятаме, че го прави колкото да му се присмее и подиграе. В Четвърто евангелие упорито я повтаря въпреки възраженията на тълпата. Нещо повече, в трите синоптични евангелия и самият Исус признава, че претендира за титлата: „Пилат го попита: Ти ли си Иудейският Цар? А Той отговори и му рече: ти казваш“ (Марко. 15:2). В превода отговорът може би звучи двусмислено и това вероятно е търсено преднамерено. В гръцкия оригинал обаче той значи само едно: „Правилно казваш.“ Където и да се появява в Библията, тази фраза е тълкувана по този начин.

Евангелията са писани по време на въстанието от 68–74 г. и малко след него, когато юдаизмът всъщност вече не съществува като организирана обществена, политическа и военна сила. И още нещо, те са създадени за гръко-римската общност, така че малко или повече са пригодени към нея. Рим току-що е водил тежка изнурителна война с евреите, които съвсем разбираемо са представени от евангелистите в ролята на лошите. Авторите на евангелията не могат да си позволят да обрисуват Исус от навечерието на еврейския бунт като политически деец, вероятно свързан с агитацията срещу нашествениците, увенчала се с въстание. И накрая, волю-неволю са принудени да представят римляните и тяхната роля в съда и екзекутирането на Исус във възможно най-благовидната светлина. Така Пилат от евангелията е разбран, отговорен и толерантен човек, който само от немай-къде склонява Исус да бъде разпнат[18]. Но въпреки тези своеволия с историята личи каква е ролята на Рим.

Според евангелията Исус първоначално е осъден от синедриона — съвета на евреите стареи и първосвещеници, които сетне го отвеждат при Пилат, който да потвърди присъдата. От гледна точка на историята в това описание няма никаква логика. В трите синоптични евангелия Исус е взет под стража и е осъден от синедриона вечерта и в сутрешните часове преди Пасха, а според тогавашните еврейски закони е недопустимо първосвещениците да заседават вечерта срещу празника[19], и то извън храма, тоест тяхната смъртна присъда е незаконна, ето защо изправят Исус пред Пилат. Но по принцип синедрионът има право да издава смъртни присъди — макар и не чрез разпъване, а чрез умъртвяване с камъни. Тоест, ако първосвещениците са искали да се отърват от Исус, са щели да го осъдят на смърт чрез умъртвяване с камъни, без да се налага да го пращат и при прокуратора.

И на много други места евангелистите се опитват да оневинят римляните — например когато Пилат проявява готовност да освободи задържания, стига тълпата да го пожелае. Според евангелията от Марко и Матей такъв бил обичаят по Пасха. Всъщност обаче подобен обичай не съществува[20]. Съвременните историци са единодушни, че римляните никога не са провеждали такава политика и че предложението на прокуратора да освободи Исус или Варава си е чиста измислица. Не отговаря на историческата истина и че Пилат не е искал да осъди Исус и че със свито сърце се е подчинил на настояванията на тълпата. Невъзможно е един римски прокуратор, и то толкова безмилостен като Пилат, да отстъпи пред натиска на тълпата. И тук е ясна целта на тези измислици: римските управници да се представят в по-благоприятна светлина и вината да бъде прехвърлена върху евреите, така че Исус да стане приемлив и за римляните.

Възможно е, разбира се, не всички евреи да са били невинни. Дори и римските управници да са се страхували от един първосвещеник цар с претенции за престола, те едва ли са щели да предприемат действия, с които да отприщят масово недоволство и бунт, за тях би било много по-удобно, ако първосвещеникът цар бъде предаден от своите сънародници. Тоест не е изключено да са прибегнали до услугите на някой садукей в ролята на агент-провокатор. При всички положения обаче едно е безспорно: Исус става жертва на римската администрация, на римския съд, присъдата му е издадена от римляни, пак те изпълняват тази присъда, като го екзекутират по начин, по който умъртвяват само враговете на Римската империя. Тоест Исус е разпънат за престъпления не срещу юдаизма, а срещу Рим[21].

Кой е Варава?

6. Съществуват ли в евангелията доказателства, че Исус наистина е имал деца?

В тях не се казва нищо конкретно. Според обичаите обаче от равините се очаква да имат деца, а щом Исус е бил равин, би било твърде странно да остане без деца. Тези доводи, разбира се, не могат да послужат за доказателство. Но съществува по-конкретно, недвусмислено потвърждение: един обвит в загадъчност човек, споменат в евангелията като Варава, или Исус Варава — твърде показателно съвпадение.

Съвременните учени не са сигурни откъде идва името „Варава“ и какво означава то. „Исус Варава“ може би е изопачена форма на „Исус Верави“ — „верави“ е титла, запазена за най-високопоставените и тачени равини и поставяна след първото им име[22]. Тоест „Исус Верави“ вероятно се отнася за самия Спасител. Възможно е първоначално словосъчетанието да е звучало като „Исус вар рави“, тоест „Исус, син на равин“. Няма обаче сведения бащата на Исус да е бил равин. Но ако той е имал син, момчето наистина е щяло да бъде „Исус вар рави“. Съществува и трета възможност — „Исус Варава“ да идва от „Исус вар Аба“, а тъй като на староеврейски „аба“ ще рече „баща“, „Варава“ би могло да означава „син на бащата“, един твърде безсмислен израз, освен ако в случая „бащата“ не е нещо по-особено, например „Небесният баща“. В такъв случай „Варава“ пак е определение на Исус. От друга страна, ако самият Исус е бил баща, „Варава“ се отнася за сина му.

Каквото и да означава самото име, Варава е една твърде любопитна личност. Колкото повече се замисляш над случката, в която се появява той, толкова повече се убеждаваш, че има нещо нередно, че някой се опитва да прикрие нещо. Както и при Мария Магдалина, името на Варава явно е компрометирано съвсем умишлено. Ако Мария Магдалина е описвана в преданията като блудница, то Варава е представян като „разбойник“. Но ако изхождаме от различните отсенки в смисъла, заложен в неговото име, Варава едва ли е бил обикновен разбойник. Защо е опетнен така? Има само едно обяснение: защото Варава всъщност е бил нещо съвсем различно, нещо, което „редакторите“ на Новия завет не са искали да остане в историята.

Строго погледнато, никъде в евангелията Варава не е представен като разбойник. Според Марко и Лука той е политически затворник, размирник, обвинен в убийство и подстрекателство към бунт. В евангелие от Марко обаче той е описан като „прочут затворник“. В Четвърто евангелие вече е представен (в гръцкия оригинал) като „лестай“ (Йоан. 18:40). Думата може да бъде преведена като „крадец“ или „разбойник“. В контекста на онова време тя обаче значи съвсем друго. „Лестес“ най-често е прозвището, с което римляните наричат зилотите[23], войнствено настроените революционери, борещи се за национално освобождение и подстрекаващи в един период към бунтове. След като Марко и Лука са единодушни, че Варава е подстрекавал към бунт, а Матей не ги опровергава, можем спокойно да приемем, че Варава е бил зилот.

Това обаче не е единствената информация за Варава. Според Лука той е бил „хвърлен в тъмница за извършен в града бунт и убийство“. Историците обаче не знаят по онова време да е имало бунт в Йерусалим. Евангелията твърдят обратното. Според тях в града е имало размирици съвсем наскоро — преди няколко дни, когато Исус и учениците му прогонват търговците от храма. Този ли бунт е извършил Варава, та е бил хвърлен в тъмница? По всичко личи, че да. Оттук следва логичното заключение, че и Варава е от учениците на Исус.

Според съвременните учени никога не е съществувал обичай по повод на Пасха да бъдат амнистирани затворници. Но дори и да е съществувал, няма логика Варава да е предпочетен пред Исус. Защо ако той е най-обикновен престъпник, осъден за убийство, тълпата ще настоява да бъде пощаден именно неговият живот? Ако пък е бил зилот или революционер, звучи неправдоподобно Пилат да освободи такъв потенциално опасен човек, а не безобидния мечтател, който на пръв поглед е готов да се подчини на властите. Измежду всички несъответствия, противоречия и небивалици в евангелията изборът на Варава е може би най-странен и необясним. Явно зад тази скалъпена, и то доста нескопосано, случка се крие друго.

Един съвременен изследовател предлага твърде любопитно и правдоподобно обяснение. Той смята, че Варава е син на Исус, а самият Исус е законен цар[24]. Ако наистина е така, изборът на Варава изведнъж започва да звучи съвсем логично. Представете си един поробен народ, изправен пред скорошната екзекуция на своя духовен и политически водач — на Месията, чиято поява му е вдъхнала толкова надежди. При тези обстоятелства кой е по-важен — отделният човек или неговото потомство? Нима не е най-съществено да се запази родословието? Изправен пред такъв съдбовен избор, народът ще предпочете да пожертва своя цар, само и само да оцелеят неговите потомци, престолонаследникът. Спасят ли се потомците, все има някаква надежда за бъдещето.

Твърде вероятно Варава е син на Исус. Смята се, че Исус е роден някъде през 6 г. пр.н.е. и че е разпънат най-късно през 36 г., тоест умрял е на около 42 години. Но дори да е бил разпънат на 33 години, пак е могъл да остави син. Според обичаите от онова време е могъл да се ожени на шестнайсет-седемнайсет години. И на двайсетгодишна възраст да се е оженил, пак е могъл да има син на тринайсет, който според тогавашните представи на евреите вече е бил мъж. Могъл е, разбира се, да има и други деца, заченати дори и ден преди качването му на кръста.

Разпятието в подробности

7. Преди да бъде разпънат, Исус е могъл да има няколко деца. Ако обаче е оживял и след разпятието, вероятността да е оставил поколение се увеличава още повече. Има ли доказателства, че той е оживял след разпятието или че то всъщност е само инсценировка?

Ако се вярва на евангелията, човек просто не може да си обясни защо изобщо Исус е бил разпънат. Според евангелистите негови врагове са само високопоставените евреи от Йерусалим. Ала дори и наистина да са го мразели, те са били в правото си да го осъдят на смърт чрез умъртвяване с камъни, без да замесват римляните. Според евангелията Исус не се е противопоставял на римските управници и не е нарушавал техните закони. И въпреки това е осъден от римляните, според техните закони и кодекси. Разпънат е на кръст — смъртно наказание, прилагано единствено спрямо хора, извършили престъпление срещу Римската империя. Ако Исус наистина е бил разпънат на кръста, излиза, че не е бил така чужд на политиката, както го изкарват евангелистите. Обратното, би трябвало да е извършил нещо, с което да си навлече гнева не само на евреите, но и на римляните.

За каквито и престъпления обаче да е бил качен на кръста, твърдението, че е издъхнал на него, звучи доста неубедително. Просто няма причина Исус да е умрял върху разпятието, както се описва в евангелията.

В практиката да разпъват на кръст римляните следват много строга процедура[25]. След издаване на присъдата бият жертвата с пръчки, та тя да се омаломощи от загубата на кръв. Сетне връзват или заковават ръцете й с пирони за тежка дървена греда, сложена върху плещите и врата й. Осъденият носи гредата до лобното си място. Там екзекуторите прикачат гредата заедно с жертвата на отвесен стълб или кол.

Дишането на осъдения е силно затруднено, освен ако не са прихванати и краката му, така че той да има опора, да прехвърля тежестта си и да намалява натиска върху гърдите. При това положение въпреки нечовешките мъки жертвата — особено ако е здрав и силен мъж, — живее най-малко ден-два. Случвало се е някои осъдени да издържат и цяла седмица, след което издъхват от изтощение, жажда или отравяне на кръвта, ако са приковани с гвоздеи. Понякога агонията им е прекъсвана от самите екзекутори, които чупят краката и коленете им, както смятат да направят и в случая на Исус. Това не е някакво допълнително садистично мъчение, обратното, смята се за проява на състрадание, за последен смъртоносен удар, след който смъртта настъпва мигновено. Осъденият остава без опора, цялата тежест се пренася върху гърдите му и той издъхва от задушаване.

Съвременните учени са единодушни, че единствено Четвърто евангелие се осланя на разказа на очевидец, присъствал на самото разпятие. Според Четвърто евангелие нозете на Исус са приковани към кръста, тоест тежестта не пада изцяло върху гръдните му мускули, и не са счупени. С други думи, поне на теория би трябвало да живее още два-три дни. Но ето че го качват на кръста и след броени часове оповестяват, че е издъхнал. В евангелие от Марко дори Пилат е учуден колко бързо е настъпила смъртта (Марко. 15:44).

Каква ли е причината да умре толкова бързо? Едва ли копието, с което един войник го пробожда в ребрата, защото според Четвърто евангелие в този момент Исус вече е мъртъв (Йоан. 19:33). Има само едно обяснение: че е издъхнал от изтощение, преумора, обща отпадналост и раните от побоя с пръчки. Ала и тези неща едва ли толкова бързо са се оказали смъртоносни. Но въпреки физиологичните закономерности е възможно и те да са били фатални: знаем, че понякога човек умира и от по-дребни неща. И все пак в цялата история има нещо съмнително. Според Четвърто евангелие екзекуторите на Исус се канят да му счупят пищялите, за да ускорят смъртта. Но защо ще си правят този труд, след като той вече агонизира?

Според евангелията Исус умира във възможно най-подходящия, най-удобния момент: тъкмо преди да му счупят краката. Така се сбъдва пророчеството от Стария завет. Съвременните библеисти са единодушни, че Исус сякаш предначертава, нагажда живота си спрямо тези пророчества, според които рано или късно ще се появи Месия. Тъкмо затова настоява да му доведат от Витания ослица, с която да влезе победоносно в Ерусалим. Разпятието сякаш също е съобразено с пророчествата в Стария завет[26].

С други думи, тази наглед съвсем своевременна привидна „кончина“ на Исус, която го спасява от сигурна гибел и с която той се „вмества“ в старозаветните пророчества, изглежда, меко казано, доста съмнителна. Всичко в нея е прекалено точно и съвършено, че да е плод на съвпадение. Тоест тя или е „съчинена“ по-късно, или е замислена предварително. Съществуват множество доказателства в потвърждение на второто.

В Четвърто евангелие, вече докато е прикован към кръста, Исус казва, че е жаден. В отговор му дават гъба, уж напоена с оцет — случка, описана и в другите евангелия. На тази гъба обикновено се гледа като на поредната садистична гавра. Но дали наистина е така? Оцетът, както и прокисналото вино, действат стимулиращо, имат ефекта на ароматичните соли и често са давани на робите в галерите, припаднали след бой с пръчки. Помирише ли оцет, пийне ли малко от него, един ранен или изтощен човек само ще си възвърне временно силите. При Исус обаче въздействието е обратно. Още щом вкусва от оцета, той изрича последните си думи и „предава дух“. От физиологична гледна точка подобна реакция е необяснима. Тя обаче ще е съвсем естествена, ако гъбата е напоена не с оцет, а с някакво сънотворно, например със смес от опиум и беладона, прилагани масово в Близкия изток от онова време. Но защо му е на Исус да взима сънотворно? Има само едно обяснение: защото това също влиза в предварително разработения сложен и доста находчив сценарий на разпятието, при което жертвата уж умира, но всъщност остава жива. С един такъв сценарий не само ще бъде спасен Исус, но ще се сбъдне и старозаветното пророчество за Месията.

В разпятието има и други противоречия и несъответствия, доказващи, че наистина е съществувал подобен сценарий. Според евангелията Исус е разпънат на място с името Голгота, което на арамейски ще рече „череп“. В по-късните предания Голгота е отъждествявана с голо, прилично на череп възвишение северозападно от Йерусалим. Евангелистите обаче са пределно ясни в описанието на мястото, където е бил разпънат Исус и което няма нищо общо с гол, наподобяващ череп хълм. Най-конкретно е Четвърто евангелие: „На онова място, дето беше разпнат, имаше градина, и в градината — нов гроб, в който още никой не бе полаган“ (Йоан. 19:41). Тоест, Исус е бил разпънат не на голо възвишение, нито пък на място за публични екзекуции, а в градина със семейна гробница или недалеч от нея. Според Матей (27:60) тази гробница и градина са на Йосиф Ариматейски, който по думите и на четиримата евангелисти е богат и макар и негласно, е ученик на Исус.

Според повечето предания разпятието е едва ли не някакво публично зрелище, достъпно за тълпата, на което са присъствали хиляди хора. Според евангелията обаче Исус е разпънат при съвсем други обстоятелства. Матей, Марко и Лука пишат, че повечето хора, включително и жените, наблюдавали разпятието, „стоят надалеч“ (Лука. 23:49). Тоест екзекуцията на Исус не е някакво публично зрелище и той е разпънат в частен имот. Някои съвременни учени смятат, че това е станало в Гетсиманската градина. Ако Гетсимания е влизала в имотите на някой от тайните му ученици, вече си обясняваме защо преди разпятието Исус се разхожда толкова свободно из нея[27].

Не е нужно да споменаваме, че една екзекуция, извършена далеч от чужди погледи, в нечий имот дава голям простор за всякакви машинации и фалшификации: за фалшиво разпъване, за изкусно инсцениран ритуал. На нея присъстват малцина. Както потвърждават и синоптичните евангелия, обикновените хора наблюдават отдалеч разигралата се драма. А отдалеч едва ли се е виждало кой точно е разпънат и дали наистина е издъхнал.

Невъзможно е, разбира се, подобен „театър“ да е организиран без мълчаливото съгласие на Пилат Понтийски или на някой друг високопоставен римски управник. Знаем, че Пилат е бил жесток тиранин. Той обаче е бил подкупен и продажен. За разлика от Пилат от евангелията историческият прокуратор преспокойно е могъл да пощади живота на Исус — срещу тлъста сума и може би гаранции, че занапред той няма да се занимава с политика и размирничество.

Каквито и да са подбудите, няма съмнение, че Пилат е замесен в цялата история. Прокураторът не отхвърля твърдението на Исус, че е „Юдейски цар“, учудва се, поне привидно, че той е издъхнал толкова бързо, и може би най-важното, дава тялото му на Йосиф Ариматейски.

Според римското законодателство от онова време разпънат човек не може да бъде погребан[28]. Нещо обичайно е при телата на екзекутираните да има стража и тя да не позволява роднините или приятелите да прибира мъртъвците, които просто биват оставяни върху кръста, където се разлагат или са разкъсвани от лешоядите. Въпреки това Пилат нарушава грубо установената процедура и веднага разрешава на Йосиф Ариматейски да прибере тялото на Исус. Това говори, че прокураторът донякъде е съпричастен. Свидетелства обаче и за други неща.

В превода на евангелието от Марко Йосиф Ариматейски моли Пилат за тялото на Учителя. Прокураторът се учудва, че Исус е мъртъв, пита един стотник отдавна ли е умрял и после, удовлетворен, дава тялото на Йосиф. На пръв поглед всичко е ясно. Но в гръцкия оригинал на евангелие от Марко нещата не са толкова прости. Когато моли за тялото на Исус, Йосиф използва думата „сома“, употребявана единствено за тялото на жив човек, докато Пилат, след като изпълнява молбата му, използва думата „птома“, която вече означава „труп“[29]. Тоест в гръцкия оригинал Йосиф съвсем недвусмислено иска тялото на жив човек, а Пилат му дава онова, което мисли или се преструва, че мисли, за труп.

При положение че по принцип е забранено да се погребват екзекутирани чрез разпъване, звучи доста странно, че Йосиф изобщо получава тяло, било то на жив или на мъртъв човек. Всъщност какво право има той да го иска? Ако му е таен ученик, с тази молба неминуемо се издава — освен ако Пилат вече не е в течение или ако няма някакъв друг фактор в полза на Йосиф.

За Йосиф Ариматейски са се запазили твърде оскъдни сведения. В евангелията е отразено само, че е таен ученик на Исус, че е много заможен и е член на синедриона, съвета на първосвещениците, управлявал под опеката на Рим еврейската общност в Йерусалим. Тоест бил е влиятелен човек, което се потвърждава и от факта, че дръзва да влиза при Пилат и притежава имот със семейна гробница.

Според средновековните предания тъкмо Йосиф Ариматейски съхранява Свещения Граал, а Парсифал му е роднина. Според по-късни легенди той е кръвен роднина на Исус и на неговото семейство. В случай че наистина е така, значи е имал законното право да поиска тялото на Исус; Пилат надали е щял да даде трупа на екзекутирания престъпник на някой случаен човек, но защо да не го направи, ако срещу подкуп му го иска някой роднина на покойника? Ако Йосиф — богат и влиятелен член на синедриона, наистина е роднина на Исус, това е още едно потвърждение, че Исус е с благородническо потекло. Става по-обяснима и връзката на Йосиф със Свещения Граал — „царската кръв“.

Сценарият

Вече имахме някаква плаха хипотеза, че Исус е оставил потомство. Решихме да я доразвием и макар и условно, да я обогатим с някои съществени подробности. Така общата картина стана и по-цялостна, и по-правдоподобна.

Все повече се убеждавахме, че Исус е бил цар първосвещеник — благородник със законни претенции към престола, който прави опит да си възвърне онова, което му се полага. Явно е от Галилея, люлка на съпротивата срещу римляните завоеватели. Същевременно е имал в цяла Палестина, включително и в Йерусалим, мнозина влиятелни богати поддръжници от знатно потекло, сред които е и един член на синедриона, вероятно негов роднина. Нещо повече, във Витания, градец край Йерусалим, е къщата или на неговата жена, или на семейството й; там царят първосвещеник отсяда, преди да влезе победоносно в столицата. Пак във Витания е и центърът на неговия загадъчен култ: в този град Исус си спечелва още привърженици, посвещава в своя култ различни хора, включително шурея си.

Претенциите на царя първосвещеник сигурно са се натъкнали на яростна съпротива от страна на римските управници, както вероятно и на някои продажни евреи, чиито интереси са отстоявани от садукеите. Както личи, и едните, и другите се опитват да осуетят опитите му да си възвърне престола, като просто премахнат претендента за него. Но явно не са сполучили: царят първосвещеник има високопоставени приятели, които подкупват продажния римски прокуратор и с негова помощ инсценират разпъване на кръст — в частен имот, където достъп имат само малцина. Псевдоекзекуцията е организирана така, че обикновените хора да я наблюдават от безопасно разстояние: върху кръста вместо царя първосвещеник е качен друг човек, а дори и да е разпънат самият претендент за трона, той не умира. На здрачаване, когато се вижда още по-малко, „тялото“ е свалено от разпятието, което се намира само на хвърлей от гробницата, откъдето след ден-два изчезва „като по чудо“.

Ако наистина е имало такъв сценарий, къде е отишъл Исус след инсценираната екзекуция? Отговорът на този въпрос няма особено значение за нашата хипотеза, гласяща, че Исус е оставил потомство. Според някои ислямски и индийски предания той умира на преклонна възраст някъде в Изтока, най-вероятно в Кашмир. От друга страна, един австралийски журналист отстоява твърде любопитната и убедителна теза, че Исус е починал в Масада през 74 г., когато крепостта е превзета от римляните и когато той вече е наближавал осемдесетте[30].

Ако се вярва на писмото, което получихме, свитъците, открити в Рен Льошато от Беранже Сониер, съдържат „неопровержими доказателства“, че през 45 г. Исус още е бил жив, само не се посочва къде се е намирал. Една от възможностите е да е бил в Египет и по-конкретно в Александрия, където според преданието горе-долу по същото време мъдрецът Ормус създава Розата и Кръста, чрез която обединява християнството с по-ранни, предхристиянски култове. Дори се намеква, че мумифицираното тяло на Исус е скрито някъде край Рен Льошато, което дава обяснение на посланието, закодирано в свитъците на Сониер: „IL EST LA MORT“ — „ТАМ ТОЙ Е УМРЯЛ.“

Не твърдим, че е отишъл заедно със семейството си в Марсилия — обстоятелствата едва ли са позволявали да го стори. Възможно е просто да не е бил в състояние да пътува, пък и с присъствието си е щял да изложи на рискове своето семейство. Не е изключено да е отсъдил, че е по-необходим в Светите места, където подобно на брат си св. Яков да продължи своето дело. Накратко, нямаме обяснение какво е станало с него, както всъщност и евангелистите.

В светлината на нашата хипотеза обаче по-важно бе какво е станало не със самия Исус, а с неговото семейство, по-точно с жена му, с децата и шурея му. Ако сценарият ни отговаря на истината, заедно с Йосиф Ариматейски и неколцина други те са се прехвърлили тайно с кораб от Светите места в Марсилия, където Мария Магдалина наистина е донесла със себе си Свещения Граал — „царската кръв“, тоест потомците на Давидовото коляно.

Бележки

[1] Smith. Secret Gospel, p. 14.

[2] Ibid., p. 15.

[3] Ibid., p. 16.

[4] Ibid., p. 16. В евангелие от Марко момъкът с лененото платнище се появява по-късно, в глава 14:51-52. В Гетсимания, когато го предават, Исус е придружаван единствено от „един момък, обвит в платнище по голо тяло“.

[5] В най-старите ръкописи на Светото писание, включително в „Codex Vaticanus“ и „Codex Sinaiticus“, евангелие от Марко завършва различно от варианта, който познаваме ние, с Глава 16, в която има осем стиха. И „Codex Vaticanus“, и „Codex Sinaiticus“ датират от IV в., когато за пръв път Новият и Старият завет са обединени в един том.

[6] Maccoby. Revolution in Judaea, p. 99.

[7] Dodd. Historical Tradition in the Fourth Gospel, p. 423.

[8] Brandon. Jesus and the Zealots, p. 16.

[9] Vermes. Jesus the Jew, p. 99. 10. Observer, 28.III.1971.

[10] Observer, 28.III.1971.

[11] Phipps. Sexuality of Jesus, p. 44.

[12] Smith. Jesus the Magician, p. 81.

[13] Brownlee. Whence the Gospel According to John, p. 192.

[14] Schonfield. Passover Plot, 119, 134.

[15] Ibid., p. 256.

[16] Най-разпространеното предание е преразказано през 1270 г. от Яков Ворагински в неговата книга „Животът на св. Мария Магдалина“ и по-точно в главата „Златната легенда“. Преданието се появява за пръв път в писмена форма в „Животът на Мария Магдалина“ от Рабанус (776–856) — архиепископ на Майнц. За пръв път се споменава, че Йосиф Ариматейски е отишъл в Британия, в „Гластънбъри през древността“ от Уилям Малмсбърийски. Мнозина са на мнение, че епизодът е добавен по-късно в творбата на Уилям Малмсбърийски.

[17] Vermes. Op. cit., p. 21. Авторът споменава, че в Талмуда арамейската дума за „дърводелец“ и „занаятчия“ — „нагар“, е използвана в смисъл „учен“, „начетен човек“.

[18] Maccoby. Op. cit., p. 57. Авторът цитира Филон Александрийски, според когото Пилат „е жесток по природа“.

[19] Cohn, H. Trial and Death of Jesus, p. 97.

[20] Brandon. Op. cit., p. 259. Conn, H. Op. cit., p. 166. Winter, P. On the Tial of Jusus, p. 94. Всички учени, включително Брандън, Уинтър и Хаим Коен, бивш министър на правосъдието на Израел, член на Върховния съд и преподавател по история на правото, са единодушни, че не е имало такъв обичай. Той е измислен, за да се засили вината на евреите.

[21] Brandon. Op. cit., p. 328. Както подчертава професор Брандън, всеки, заел се да установи какво е представлявал историческият Исус, трябва да започне от факта, че римляните го екзекутират за противодържавна дейност. Според Брандън преданието, че той е „юдейски цар“, отговаря на истината. Подобна титла е твърде опасна, та да бъде измислена от първите християни.

[22] Maccoby. Op. cit., p. 216.

[23] Brandon. Op. cit., p. 34.

[24] Joyce. Jesus Scroll, p. 106.

[25] Winter, P. Op. cit. p. 62. Cohn, H. Op. cit., p. 230.

[26] Schonfield. Op. cit., p. 154.

[27] Allegro. The Copper Scroll, p. 100. Авторът привежда доводи в подкрепа на това твърдение.

[28] Cohn, H. Op. cit., p. 238.

[29] The Interlinear Greek-English New Testament p. 214 (Mark 15:43, 45).

[30] Joyce. Op. cit. Авторът твърди, че докато е бил в Израел, са го помолили да изнесе нелегално от страната един от свитъците, намерени при разкопките в Масада. Той отказал, но все пак видял свитъка. Бил подписан от „Йешуа бен Яков бен Генисарет“ и авторът обрисувал себе си като човек на осемдесет години и като последния законен цар на Израел (с. 22). В превод името означава Исус от Генисарет, син на Яков. Джойс смята, че автор на свитъка е Исус от Назарет.