Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 252 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
| Зеленият път | |
| The Green Mile | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1996 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | магически реализъм, драма |
| Вид | роман в 6 части |
| Преводач | Крум Бъчваров |
| ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
9.
През нощта, в която беше ред на Джон Кофи да извърви Зеления път, нямаше гръмотевици. Бе студена както обикновено из тези краища по това време на годината и милиони звезди осветяваха просторните оголени поля. Скреж искреше по коловете на оградите и блестеше като диаманти по сухите скелети на юлската царевица.
Този път екзекуцията ръководеше Брутъс Хауъл — той щеше да сложи шапката и да каже на Ван Хей да превключи, когато дойдеше моментът. С Ван Хей щеше да е Бил Додж. И към единайсет и двайсет в нощта на 20 ноември тримата с Дийн и Хари отидохме до единствената заета килия, в която Джон Кофи седеше на ръба на койката, стиснал ръце между коленете си и с малко петно от сос на яката на синята си риза. Той погледна през решетките към нас, очевидно много по-спокоен, отколкото се чувствахме ние. Ръцете ми бяха студени и слепоочията ми пулсираха. Това беше нещо, което бях сигурен, че желае — така поне можехме да свършим работата си — но съвсем различно бе да знаеш, че щеше да бъде екзекутиран заради престъплението на друг човек.
За последен път бях видял Хал Мурс към седем вечерта. Беше в кабинета си и си закопчаваше палтото. Лицето му бе бледо и ръцете му трепереха толкова силно, че трудно намираше илиците. Едва се сдържах да не бутна ръцете му и да го закопчея сам като малко дете. По ирония на съдбата, когато предишния уикенд двамата с Джан бяхме отишли да я видим, Мелинда бе изглеждала по-добре, отколкото изглеждаше Хал вечерта преди екзекуцията на Джон Кофи.
— Няма да присъствам довечера — каза ми. — Тук ще е Къртис и зная, че с теб и Брутъс Кофи ще е в добри ръце.
— Да, ще направим всичко по силите си — отвърнах аз. — Има ли някакви съобщения за Пърси? — „Дали се връща на себе си?“ — ето какво имах предвид, разбира се. Дали в този момент не седеше в някоя стая и не разказваше на някого — най-вероятно на някой лекар — как сме го напъхали в усмирителната риза и сме го затворили в карцера като едно от проблемните ни деца… като кретен, според собствените му думи? И ако беше така, дали щяха да му повярват?
Но според Хал положението на Пърси не се бе променило. Не приказвал и доколкото някой можел да определи, изобщо не бил на себе си. Все още се намирал в Индианола — „диагностирали го“, беше казал Хал с объркано от термина изражение — но ако нямало никакво подобрение, скоро щели да го преместят.
— Как се държи Кофи? — попита Мурс. Най-после бе успял да се справи с последното копче на палтото си.
— Няма проблеми, директоре.
Той отиде до вратата. Изглеждаше стар и болен.
— Как може толкова добро и толкова зло да съществуват едновременно в един и същи човек. Как може човекът, изцерил жена ми, да е убил две момиченца? Ти разбираш ли го?
Отвърнах му, че не разбирам, че пътищата Господни са неведоми, че във всички нас има добро и зло, че на нас не ни е дадено да проумяваме това и всякакви подобни глупости. Повечето от нещата, които му казах, бях научил в баптистките черкви от детството ми, Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Хал през цялото време кимаше и изглеждаше някак си екзалтиран. Можеше да си позволи да кима, нали? Да. И да изглежда екзалтиран. На лицето му се беше изписала дълбока скръб — той бе потресен, никога не съм се съмнявал в това, но този път нямаше сълзи, защото имаше жена, при която да се прибере, и тя беше добре. Благодарение на Джон Кофи тя бе добре и човекът, който беше разписал заповедта за екзекуцията му, можеше да си тръгне и да се прибере при нея. Не му се налагаше да присъства на онова, което щеше да се случи по-късно. Тази нощ той щеше да е в състояние да спи и да се топли до тялото на жена си, докато Джон Кофи лежи върху плочата в сутерена на окръжната болница и с приближаването на самотните, безмълвни часове до разсъмване става все по-студен. И аз мразех Хал заради всички тези неща. Съвсем мъничко и щях да го преодолея, но въпреки всичко това бе омраза. Съвсем истинска.
Сега влязох в килията, последван от Дийн и Хари, и двамата бледи и със забити в земята очи.
— Готов ли си, Джон? — попитах аз.
Той кимна.
— Да, шефе. Предполагам, че съм готов.
— Добре тогава. Преди да излезеш трябва да ти кажа нещо.
— Кажи каквото трябва, шефе.
— Джон Кофи, като съдебен служител…
Казах всичко до края и когато свърших, Хари Теруилигър пристъпи до мен и протегна ръка. За миг Джон го погледна изненадано, после се усмихна и я стисна. По-блед от всякога, Дийн му подаде своята.
— Заслужаваш по-добра съдба, Джони — дрезгаво рече той. — Съжалявам.
— Няма нищо — отвърна Джон. — Това е най-трудното — след малко вече ще съм добре. — Изправи се и медальонът на св. Кристофър, който му бе дала Мели, увисна от пазвата му.
— Джон, трябва да взема това — казах му аз. — Ако искаш, мога да ти го сложа след… после, но сега трябва да ми го дадеш. — Беше сребърен и ако се допираше до кожата му, когато Джак Ван Хей пуснеше електричеството, можеше да се разтопи. Даже да не станеше така, можеше да остави овъгления си отпечатък върху гърдите му. Бях виждал такова нещо преди. През годините си на Пътя бях виждал почти всичко. Повече, отколкото бе добре за мен. Вече го знаех.
Той изхлузи верижката през главата си и постави медальона в ръката ми. Аз го прибрах в джоба си и му казах да излезе от килията. Нямаше нужда да гледаме главата му, за да се уверим, че контактът и проводимостта ще са добри — тя беше гладка като дланта ми.
— Знаеш ли, следобед поспах и сънувах, шефе — каза той. — Сънувах мишока на Дел.
— Наистина ли, Джон? — Застанах от лявата му страна. Хари мина отдясно. Дийн остана отзад и ние тръгнахме по Зеления път. Никога повече нямаше да вървя по него заедно със затворник.
— Да. Сънувах, че е отишъл на онова място, за което разказваше шефът Хауъл, в онова Градче на мишките. Сънувах, че има деца и че се смеят на номерата му! Леле! — При тази мисъл се засмя и самият той, после отново стана сериозен. — Сънувах, че там бяха и онези две русокоси момиченца. Те също се смееха. Аз ги прегърнах и от косата не капеше кръв, и бяха добре. Всички гледахме как господин Джингълс търкаля онази макара и се смеехме.
— Наистина ли? — Помислих си, че няма да мога да издържа това, че просто няма да мога. Че ще се разплача, ще изкрещя или може би сърцето ми ще се пръсне от мъка и това ще сложи край на всичко.
Влязохме в кабинета ми. За миг-два Джон се огледа, после без някой да му казва падна на колене. Зад него Хари ме гледаше с призрачен поглед. Дийн беше бял като платно.
Паднах на колене заедно с Джон и си помислих, че е настъпила странна размяна на ролите: след всички онези затворници, на които трябваше да помагам, за да завършат пътуването си, този път аз щях да се нуждая от помощ. Поне така се чувствах.
— За какво да се молим, шефе? — попита Джон.
— За сила — без изобщо да се замисля отвърнах аз. Затворих очи и казах: — Господи Боже на всички, моля Те, помогни ни да завършим онова, което сме започнали, и моля Те, посрещни този човек, Джон Кофи — като кафе, но не се пише така — в рая Си и му дай покой. Моля Те, помогни ни да го изпратим така както заслужава и не позволявай да се случи нищо лошо. Амин. — Отворих очи и погледнах към Дийн и Хари. И двамата изглеждаха малко по-добре. Навярно просто защото бяха имали няколко мига да си поемат дъх. Съмнявах се, че е заради молитвата ми.
Понечих да се изправя и Джон ме хвана за ръката. После ме погледна едновременно боязливо и с надежда.
— Спомням си една молитва, на която някой ме научи като дете — рече. — Поне си мисля, че си я спомням. Мога ли да я кажа?
— Давай — отвърна Дийн. — Имаш още много време, Джон.
Той затвори очи и съсредоточено се намръщи. Очаквах нещо от рода на „Дядо Боже“ или може би изопачена версия на Отче наш, но грешах. Никога дотогава не бях чувал онова, което каза, не съм го чувал и после. Не че изразите му бяха особено необикновени. Стиснал длани пред затворените си очи, Джон Кофи започна:
— Исусе малък, мил и кротък, за мен сирачето моли се. Бъди моя сила, бъди мой приятел, бъди с мен до края. Амин. — Отвори очи, понечи да се изправи, после внимателно ме погледна.
Изтрих очите си с ръка. Докато го слушах, си бях мислил за Дел — той също беше поискал да каже накрая още една молитва. „Дево Мария, майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.“
— Извинявай, Джон.
— Няма нищо — отвърна той, стисна ръката ми и се усмихна. И после, както си бях помислил, че може да му се наложи да направи, ми помогна да се изправя на крака.