Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 252 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
| Зеленият път | |
| The Green Mile | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1996 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | магически реализъм, драма |
| Вид | роман в 6 части |
| Преводач | Крум Бъчваров |
| ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
3.
Това беше логично, обаче мишката се върна още на следващата вечер, която случайно се оказа първата от двете свободни нощи на Пърси, преди да застъпи в смяната на гробището.
Стиймбоут Уили се появи към седем часа. Бях там и присъствах на идването му, Дийн също. Както и Хари Теруилигър. Хари седеше на бюрото. По принцип аз бях на работа през деня, но се бях задържал, за да прекарам около час с Вожда, чието време вече изтичаше. Според традициите на племето си Битърбък външно запазваше спокойствие, но можех да доловя страха му от края, който растеше като отровно цвете. Така че двамата разговаряхме. Човек можеше да разговаря с тях през деня, но не бе толкова подходящо при всичките викове и разговори (да не споменавам случайните юмручни боеве), които се разнасяха от вътрешния двор, тракането на печатарските машини от затворническата работилница, подвикванията на надзирателите някой да остави кирката, да вземе мотиката или просто да се разкара. След четири ставаше малко по-спокойно, а още по-добре ставаше след шест. Най-подходящото време беше между шест и осем. След това можеше да се види как в умовете им отново започват да се прокрадват тежките мисли — можеха да се видят в очите им като следобедни сенки — и тогава бе най-добре да спреш. Продължаваха да чуват какво им говориш, но думите вече нямаха смисъл за тях. След осем те се готвеха за нощното бдение и си представяха как ще се чувстват с шапката на глава и какъв ще е мирисът на въздуха в черната торба, която надяваха върху потните им лица.
Аз обаче успях да заваря Вожда в подходящ момент. Разказа ми за първата си жена и как двамата си построили хижа в планините в Монтана. Това били най-щастливите дни през живота му, сподели той. Водата била толкова чиста и студена, че прерязвала устните им всеки път, щом пиели.
— Хей, господин Еджкоум — рече ми. — Мислите ли, че ако човек искрено се разкайва за греховете си, може да се върне в най-щастливото за него време и завинаги да остане да живее в него?
— Като че ли и аз вярвам в същото — отвърнах. Това беше лъжа, за която не съжалявах. Бях научил за въпросите на вечността, седнал на хубавото коляно на майка си, и всъщност вярвах в онова, което се казваше за убийците в Библията: че за тях няма вечен живот. Смятам, че те отиват направо в ада, където горят в мъки, докато Господ най-после не кимне на Гавраил да надуе тръбата за Страшния съд. Щом архангелът го направи, те ще изчезнат… и навярно с облекчение. Но не споменах пред Битърбък нито дума за това, нито пък на който и да е от тях. Струва ми се, че в сърцето си те го знаеха. „Де е брат ти?… Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене…[1]“, казал Господ на Каин и се съмнявам дали думите особено са изненадали точно онова проблемно дете. Обзалагам се, че той е чувал кръвта на Авел да вика от земята при всяка своя стъпка.
Когато си тръгнах, Вожда се усмихваше. Навярно си мислеше за хижата си в Монтана и за жена си, легнала с оголена гръд на светлината на огъня.
Скоро щеше да влезе в още по-горещ огън, не се съмнявах в това.
Тръгнах обратно по коридора и Дийн ми разказа за схватката си с Пърси предишната вечер. Струва ми се, че нарочно ме чакаше, за да го направи, и аз внимателно го изслушах. Винаги слушах внимателно, когато ставаше дума за Пърси, защото напълно бях съгласен с Дийн — смятах, че Уетмор е от онези хора, които могат да докарат много неприятности както на самия себе си, така и на нас.
Когато Дийн завършваше разказа си, покрай нас мина старият Ту-Ту с червената си количка със закуски, покрита с написани на ръка цитати от Библията („Но Господ ще съди своя народ“, Второзаконие 32:36; „Аз ще изискам и вашата кръв, в която е вашият живот“, Битие 9:5, и други подобни ободрителни, повдигащи духа мисли), и ни продаде сандвичи и сода. Дийн ровеше в джоба си за дребни и казваше, че вече нямало да видим Стиймбоут Уили, че проклетият Пърси Уетмор завинаги го бил уплашил. В този момент старият Ту-Ту попита:
— Тогаз к’во е онуй хей там?
Двамата погледнахме и ето че самата мишка подскачаше по средата на Зеления път. Потича известно време, после спря, огледа се наоколо с умните си малки лъскави очички, после отново продължи.
— Хей, мишко! — рече Вожда. Мишлето спря и погледна към него с потрепващи мустачки. Казвам ви, сякаш проклетото животинче знаеше, че са го повикали. — Да не си някакъв духовен водач? — Битърбък му подхвърли парче сирене от вечерята си. То падна точно пред мишката, но Стиймбоут Уили почти не му обърна внимание, а просто продължи нататък по Зеления път, като оглеждаше празните килии.
— Шефе Еджкоум! — извика Президента. — Според теб това малко копеле знае ли, че Уетмор го няма? Аз мисля така, за бога!
Бях съгласен с него… но нямах намерение да го казвам на глас.
Хари излезе в коридора, като закопчаваше панталона си в движение, както правеше винаги след освежителните няколко минути, прекарани в тоалетната. Той се спря с широко отворени очи. Ту-Ту също беше зяпнал — тъпо хилене, което правеше от меката и беззъба долна половина от лицето му неприятна картина.
Мишокът спря на обичайното си място, уви опашка около лапичките си и погледна нагоре към нас. Това отново ми напомни за рисунките, които бях виждал, на съдии, които издават присъди над нещастни затворници… и все пак дали някога бе имало толкова дребен и безстрашен затворник като този? Не че животинчето наистина беше затворник, разбира се — можеше да идва и да си отива, когато си поиска. Но тази мисъл не ме напускаше и отново си казах, че повечето от нас ще се чувстват също толкова нищожни, когато наближаващият съд Божи постанови края на живота ни, но че малцина от нас ще са в състояние да гледат толкова храбро.
— Погледнете го само — рече старият Ту-Ту. — Седи си там най-спокойно.
— Още нищо не си видял, Ту — отвърна Хари. — Я виж това. — Бръкна в джоба на ризата си и извади парче сушена ябълка с канела, увито във восъчна хартия. Отчупи крайчето и го хвърли на пода. Ябълката беше суха и твърда и аз си помислих, че ще отскочи точно покрай мишлето, но то протегна лапичка така небрежно, като човек, който размазва муха, за да убие времето, и го свали на земята. Всички се разсмяхме от възхищение и изненада — звук, който би трябвало да накара животинчето да избяга, но то едва потрепна. Взе в лапички парчето сушена ябълка, облиза го няколко пъти, после го пусна и вдигна поглед към нас, сякаш ни казваше: „Не е лошо, какво друго имате?“.
Ту-Ту отвори количката си, извади един сандвич, отви го и отчупи парченце пушен колбас.
— Не си прави труда — предупреди го Дийн.
— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Нито една жива мишка няма да се откаже от пушен колбас, ако успее да се докопа до него. Направо си се побъркал.
Но аз знаех, че Дийн е прав, и можех да разбера по лицето на Хари, че той също го знае. Приходящите бяха едно, постоянните — съвсем друго. Като че ли онова мишле някак си усещаше разликата. Невероятно, но факт.
Старият Ту-Ту хвърли парченцето колбас на земята и животинчето естествено почти не му обърна внимание — подуши го веднъж, после отстъпи назад.
— Проклет да съм — обидено рече затворникът.
Протегнах ръка.
— Дай ми го.
— К’во — същия сандвич ли?
— Същия. Ще ти го платя.
Той ми го подаде. Повдигнах хляба, откъснах ново парченце месо и го пуснах пред бюрото. Мишката веднага се приближи, взе го в лапичките си и започна да яде. Колбасът беше изчезнал още преди да можем да си кажем името.
— Проклет да съм! — извика Ту-Ту. — Мътните го взели! Дай го!
Грабна сандвича от ръцете ми, откъсна много по-голямо парче месо и го хвърли толкова близо до Стиймбоут Уили, че той почти се скри зад него. Мишлето отново отстъпи, подуши с носле (определено нито една мишка не бе вадила такъв късмет по време на Депресията — поне в нашия щат) и после пак погледна нагоре към нас.
— Хайде, изяж го! — още по-обидено го подкани Ту-Ту. — К’во има бе?
Дийн взе сандвича и пусна на земята парченце месо — всичко това вече приличаше на някакво странно даване на причастие. Мишката незабавно го взе и го излапа. После се обърна и тръгна обратно по коридора към карцера, като пътьом спря да надникне в две празни килии и направи кратка изследователска обиколка в трета. За кой ли път си помислих, че търси някого.
— Нямам намерение да говоря за това — полушеговито, полусериозно заяви Хари. — Първо никой не го е грижа. Второ, дори да не е така, няма да ми повярват.
— Тя взима храна само от вас, момчета — рече Ту-Ту. Старецът поклати глава, сякаш не вярваше, после усърдно се наведе, събра онова, което мишката беше оставила, и го пъхна в беззъбата си уста. — Що прави тъй?
— Аз пък питам — отвърна Хари, — откъде може да е знаела, че Пърси го няма?
— Не е знаела — казах аз. — Това, че се появи тази вечер, просто е съвпадение.
Само че с времето ставаше все по-трудно да го вярваме — мишлето се появяваше само когато Пърси беше свободен, бе в друга смяна или в друга част на затвора. Ние — Хари, Дийн, Бруталния и аз — смятахме, че трябва да познава гласа или миризмата му. Предпазливо избягвахме да говорим прекалено много за самия мишок — за самия него. Като че ли негласно бяхме решили, че така можем да развалим нещо много особено… и прекрасно по силата на странността и деликатността си. В края на краищата по някакъв начин, който и до днес не разбирам, Уили бе избрал нас. Може би Хари имаше право, като каза, че е излишно да разказваме за това на други хора, не просто защото нямаше да ни повярват, а защото не ги интересуваше.