Стивън Кинг
Зеленият път (20)

11.

— Смятахме, че още е упоен от изследванията — каза късно следобед Дийн. Гласът му беше нисък, дрезгав, почти лаещ и по шията му продължаваха да избиват моравочерни петна. Виждах, че когато говореше, го боли, и си помислих дали да не му кажа да не приказва, но понякога боли повече от мълчанието. Прецених, че сега случаят действително е такъв и не му казах нищо. — Всички смятахме, че е упоен, нали?

Хари Теруилигър кимна. Кимна дори намусеният Пърси, седнал настрани от другите.

Бруталния ме погледна. Двамата си мислехме за едно и също — че нещата стават точно така. Вършиш си работата, всичко върви според правилата, допускаш грешка и хоп, небето се стоварва отгоре ти. Бяха решили, че е упоен, съвсем основателно предположение, но никой не бе попитал дали наистина е упоен. Стори ми се, че виждам в очите му още нещо: Хари и Дийн щяха да извлекат поука от грешката си. Особено Дийн, който спокойно можеше да е вече мъртъв. Пърси нямаше. Навярно не би могъл. Единственото, което можеше да направи, беше да си седи в ъгъла и да се цупи, защото отново са го натикали в лайната.

Седем души отишли в Индианола да докарат Дивия Бил Уортън: Хари, Дийн, Пърси, други двама надзиратели отзад (забравил съм имената им, макар да съм сигурен, че навремето ги знаех) и още двама отпред. Бяха пътували с онова, което наричахме „дилижанса“ — малък камион „Форд“ със стоманена каросерия и бронирани стъкла. Приличаше на кръстоска между кола за разнасяне на мляко и брониран автомобил.

За операцията технически отговаряше Хари Теруилигър. Той предал документите на окръжния шериф (не Хоумър Крибъс, а някакъв друг селяндур като него, предполагам), който на свой ред им предал господин Уилям Уортън, извънредно опасен затворник. Предварително им бяхме пратили затворническа униформа от затвора, но шерифът и хората му не си били направили труда да облекат с нея Уортън — оставили това на нашите момчета. Когато за пръв път го видели на втория етаж на общинската болница, той носел отворена на гърба памучна болнична нощница и евтини плъстени чехли, мършав мъж с тясно, пъпчиво лице и с гъста, дълга и рошава руса коса. Задникът му, също мършав и покрит с пъпки, стърчал от отвора на нощницата. Хари и другите видели първо тъкмо тази негова част, защото когато влезли, Уортън стоял на прозореца и гледал към паркинга. Не се обърнал, а просто останал на мястото си, придържайки завесата с едната си ръка и мълчалив като чучело, докато Хари се оплаквал на окръжния шериф, че бил прекалено мързелив, за да облече затворника в сините му дрехи, в отговор на което той му прочел реч — като всички окръжни чиновници, които някога съм виждал — за това какво включва работата му и какво не.

Когато се уморил от всичко това (съмнявам се, че е минало прекалено много време), Хари казал на Уортън да се обърне. Затворникът се подчинил. Приличал, каза ни Дийн с дрезгавия лай на полузадавения си глас, на който и да е от хилядите провинциални скитници, минали през затвора в Студената планина през годините ни на служба в затвора. Събери ги всички в едно и получаваш подъл кретен. Понякога, когато ги притиснеш до стената, откриваш в тях и страхливост, но най-често в душата им няма нищо друго, освен желание за бой и подлост, само това. Някои откриват в хора като Били Уортън благородство, но не и аз. Приклещени в ъгъла, плъховете също се бият. Лицето на този човек като че ли не изразявало повече индивидуалност от пъпчивия му задник, каза ни Дийн. Долната му челюст била увиснала, очите му отнесени, раменете му отпуснати, ръцете му висели отстрани. Изглеждал като натъпкан с морфин, да, замаян като типичен наркоман.

При тези думи Пърси отново нацупено кимна.

— Облечи това — казал Хари и посочил към униформата до леглото. Била извадена от кафявата й хартиена опаковка, но иначе била недокосната и все още сгъната, както я бяха пратили от затворническата пералня. От единия ръкав на ризата стърчали бели памучни гащета, а от другия — бели чорапи.

Уортън като че ли имал желание да се подчини, но не бил в състояние да направи много нещо без чужда помощ. Успял да намъкне гащетата, но щом стигнал до панталоните, постоянно се опитвал да напъха и двата си крака в един и същ крачол. Накрая Дийн му помогнал, като нагласил краката му в крачолите и после издърпал панталоните нагоре, вдигнал ципа и закопчал копчето. Затворникът просто стоял, без дори да се опитва да се облече, щом видял, че Дийн го прави вместо него. Отпуснал неподвижно ръце, той гледал напред с празен поглед и на никого не му дошло наум, че се преструва. Не с надеждата да избяга (поне аз не вярвам да е било така), а с единствената мисъл да причини максимум неприятности, когато настъпи подходящият момент.

Документите били подписани, Уилям Уортън, който от момента на арестуването си бил под опеката на окръжните власти, сега минал под юрисдикцията на щата. Отвели го навън по задното стълбище и през кухнята, заобиколен отвсякъде от надзиратели. Той вървял със сведена глава и отпуснати ръце. Първия път, когато кепето му паднало, Дийн отново му го сложил. Втория път просто го пъхнал в задния си джоб.

В каросерията на дилижанса, докато го сковавали, Били имал повторна възможност да предизвика неприятности, но не го направил. Ако изобщо е бил в състояние да мисли (дори сега не съм сигурен дали е можел и до каква степен), трябва да е решил, че пространството е прекалено тясно и че надзирателите са прекалено много, за да създаде задоволителна бъркотия. Така че му сложили веригите: едната на глезените, а другата — както се оказало, прекалено дълга — на китките му.

Пътуването до Студената планина отнело час. През цялото време Уортън седял на пейката отляво на кабината, свел глава и провесил окованите си ръце между коленете. От време на време мънкал нещо, каза Хари, и Пърси се престрашил достатъчно, за да каже, че от отпуснатата долна устна на кретена капе слюнка и че вече е образувала локвичка между краката му. Като от езика на куче в горещ летен ден.

Стигнали до затвора и минали през южната порта, предполагам, точно покрай колата ми. Надзирателят отворил голямата врата между паркинга и вътрешния двор и дилижансът влязъл вътре. По това време на двора било спокойно. Навън нямало много хора и повечето от тях копаели в градината. Трябва да е бил сезонът на тиквите. Стигнали точно до блок Е и спрели. Шофьорът отворил вратата и им казал, че ще откара дилижанса в гаража, за да смени маслото, и че му било приятно да работи с тях. Надзирателите от другите сектори на затвора тръгнали с него — задните врати сега се клатели отворени и се виждало как двамата, които седели отзад, ядат ябълки.

Така Дийн, Хари и Пърси останали сами с окования затворник. Би трябвало да са достатъчни и наистина щяло да е така, ако не се подвели от мършавото селско момче, застанало със сведена глава сред праха, оковано във вериги. Изминали дванайсетината крачки до вратата, която водеше към блок Е, в същия състав, в който обикновено придружавахме затворниците по Зеления път. Хари вървял отляво, Дийн — отдясно, а Пърси — отзад, стиснал палката си в ръка. Никой не ми каза това, но съм абсолютно сигурен, че я е бил извадил — той обичаше онази дъбова палка. Що се отнася до мен, аз седях в килията, която щеше да стане дом на Уортън, докато не настъпеше моментът да се разпише на стола — първата килия отдясно, когато вървите по коридора към карцера. Държах папката си и си мислех само за това как ще претупам кратката си реч и ще си тръгна. Болката в слабините ми отново се усилваше и единственото, което исках, беше да се скрия в кабинета си, докато не отмине.

Дийн пристъпил напред, за да отключи вратата. Той намерил съответния ключ от връзката на колана си и го пъхнал в ключалката. В мига, в който превъртал ключа и дърпал дръжката, Уортън се раздвижил. Надал висок нечленоразделен крясък — нещо като бунтовнически вик — който накарал Хари за момент да замръзне на място и парализирал Пърси Уетмор за цялата схватка. Чух крясъка през открехнатата врата и отначало не го свързах с каквото и да е човешко същество — помислих си, че на двора някак си се е появило куче и че са го наранили, че навярно някой злобен затворник го е ударил с мотика.

Уортън вдигнал ръце, прехвърлил веригата през главата на Дийн и започнал да го души. Той надал задавен вик и се навел напред под студената електрическа светлина на нашия малък свят. Затворникът с удоволствие го последвал, дори го бутнал вътре, като през цялото време крещял, ломотел и даже се смеел. С разперени настрани лакти и с юмруци до ушите на Дийн той дърпал веригата с всички сили, като стържел с нея назад-напред.

Хари се метнал върху гърба на затворника, увил мазната руса коса на новия ни питомец около дланта си и с другия си юмрук го заблъскал по лицето. Той също имаше палка, както и пистолет в кобура на кръста си, но от вълнение не се сетил да извади нито едното, нито другото. И преди бяхме имали проблеми със затворници, можете да се обзаложите, но никога който и да е от нас не е бил изненадван така, както Уортън изненада Стантън. Коварството му надхвърляше нашия опит. Никога преди, нито пък след това не съм виждал такова нещо.

Освен всичко беше и силен. Изчезнала цялата му отпуснатост. По-късно Хари ми каза, че било като да скочиш сред стоманени пружини, които някак си са оживели. Вече в коридора, близо до бюрото на дежурния, Уортън се извъртял наляво и отхвърлил Теруилигър от гърба си. Той се ударил в бюрото и се проснал на земята.

— Хе-ей, момчета! — изсмял се Били. — Каква веселба, а? Нали?

Без да престава да крещи и да се хили, отново се заел да души Дийн с веригата си. Защо не? Той знаеше онова, което знаехме и всички ние: можеха да го убият само веднъж.

— Удари го, Пърси, удари го! — извикал Хари, докато се мъчел да се изправи на крака. Но Пърси просто стоял там, стиснал дъбовата палка в ръка и отворил очи, големи колкото супени паници. Това била възможността, която търсел, бихте казали вие, златният му шанс да вкара в полезна употреба палката си, но той бил прекалено уплашен и объркан, за да го направи. Това не бил някакъв си ужасен дребен французин или пък черен гигант, който като че ли изобщо не е в тялото си — това бил самият развихрил се дявол.

Излязох от килията на Уортън, хвърлих папката и извадих 38-милиметровия си пистолет. За втори път през този ден забравях за болката, която изгаряше слабините ми. Не се съмнявах в разказа на Хари за безизразното лице и мътните очи на Били, но това не беше онзи Уортън, когото видях. Онова, което видях, бе лицето на звяр — без капчица разум, изпълнено с коварство… подлост… и радост. Да. Той вършеше онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Затворникът забеляза пистолета и обърна пленника си към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям.