Стивън Кинг
Зеленият път (5)

4.

Цар Памук беше детрониран в Юга седемдесет години преди да се случат всички тези неща и никога повече нямаше да се възкачи на престола си, но през трийсетте години проявяваше известно възраждане. Памуковите плантации вече не съществуваха, но в южната част на щата имаше четирийсет-петдесет проспериращи ферми за памук. Клаус Детерик притежавал една от тях. Според стандартите на петдесетте години на деветнайсети век биха го смятали едва ли не за бедняк, но през трийсетте бил възприеман като заможен, защото в края на повечето месеци плащал сметката си в магазина в брой и можел спокойно да срещне погледа на директора на банката, ако се разминели на улицата. Къщата във фермата му била чиста и просторна. Освен памук отглеждал кокошки и няколко крави. С жена си имали три деца — дванайсетинагодишния Хауърд и близначките Кора и Кати.

През една топла юнска нощ на онази година момичетата помолили и получили разрешение да спят на оградената странична веранда, която минавала по дължина на къщата. За тях това било огромно удоволствие. Майка им ги целунала за лека нощ малко преди девет часа, когато от небето се скрили и последните проблясъци. Тогава ги видели за последен път, преди да бъдат поставени в ковчезите и погребалният агент да прикрие най-ужасните следи от престъплението.

През онези дни селските семейства си лягаха рано — „щом под масата се стъмни“, понякога казваше моята майка — и сънят им беше дълбок. Това определено се отнасяло и за Клаус, Марджъри и Хауи през нощта, в която били отвлечени близначките. Бащата почти със сигурност щял да се събуди от Боузър, голямата, полупородиста семейна овчарка, ако кучето бе излаяло, но то не излаяло нито онази нощ, нито когато и да е повече.

Клаус станал в зори, за да издои кравите. Верандата била от другата страна на къщата и на път към плевника изобщо не му дошло наум да погледне момичетата. Фактът, че Боузър не изтичал с него, също не бил причина за тревога. Кучето се отнасяло към кравите и кокошките с огромно презрение и обикновено се криело в колибката си зад плевника, когато имало да се върши някаква работа, освен ако не го повикали… при това настойчиво.

Марджъри слязла на първия етаж петнайсетина минути след като съпругът й надянал ботушите си във вестибюла и се отправил към плевника. Тя сложила кафето, после започнала да пържи бекон. Ароматът на яденето довел и Хауи от стаята му под стряхата, но не и момичетата от верандата. Докато чупела яйцата в мазнината на бекона, Марджъри пратила сина си да ги повика. Веднага след закуската Клаус щял да им каже да донесат пресни яйца. Само че онази сутрин в дома на Детерик никой не закусил. Момчето се върнало от верандата пребледняло. Сънените му допреди малко очи сега били широко отворени.

— Няма ги — казало то.

Майката излязла на верандата, отначало по-скоро ядосана, отколкото разтревожена. По-късно казала, че предположила, ако изобщо е предполагала каквото и да е, че момичетата са решили да се поразходят и да наберат цветя при изгрев-слънце. Или пък някаква друга момичешка глупост. Трябвало й само един поглед, за да разбере защо е пребледнял Хауи.

Тя изкрещяла името на Клаус — по-скоро го изпищяла — и той тичешком се появил. Работните му ботуши били побелели от полупълната кофа мляко, която разлял върху тях. Онова, което видял на верандата, можело да подкоси краката на всеки храбър родител. Одеялата, с които момичетата се били завили вечерта, били захвърлени в единия ъгъл. Вратата на оградата била изкъртена от горната си панта и висяла накриво. А дъските и на верандата, и на стъпалата зад изкривената врата били опръскани с кръв.

Марджъри молила мъжа си да не хуква да търси момичетата сам и да не взима със себе си сина им, ако смятал, че все пак трябва да тръгне, но напразно. Той взел пушката, която държал закачена във вестибюла високо извън досега на детски ръце и дал на Хауи 22-милиметрова пушка, която пазели за рождения му ден през юли. После двамата тръгнали, без да обръщат каквото и да е внимание на пищящата, плачеща жена, която искала да знае какво ще правят, ако срещнат банда от скитащи се бездомници или злонамерени негри, избягали от окръжната ферма в Ладък. Струва ми се, че мъжете постъпили правилно, нали знаете. Кръвта вече засъхвала, но все още била лепкава и по-скоро червена, отколкото кафява, каквато става, щом е напълно изсъхнала. Отвличането не било станало много отдавна. Клаус трябва да е разбирал, че все още има шанс да спаси дъщеричките си и е възнамерявал да се възползва от него.

Нито един от двамата не бил добър следотърсач — те били земеделци, а не ловци, мъже, които влизали в гората след някоя миеща мечка или елен, когато им идвал сезонът, не защото го искали, а защото така се очаквало от тях. А целият двор около къщата бил осеян с нищо неозначаващи за тях следи. Те заобиколили плевника и почти веднага открили защо Боузър, който обикновено не хапел, но имал мощен лай, не е вдигнал тревога. Той лежал наполовина в колибката си, построена от стари дъски от плевника (над дъговидния отвор имало дъска с грижливо изписаното име „Боузър“ — видях снимката на колибката в един от вестниците), с извита почти на сто и осемдесет градуса глава. Човек трябвало да притежава неимоверна сила, за да направи такова нещо с едно толкова голямо животно, казал по-късно на съдебните заседатели прокурорът… и после дълго и многозначително гледал към огромния обвиняем, седнал на скамейката със сведени очи и облечен в съвсем нов затворнически гащеризон, който сам по себе си изглеждал като проклятие. До кучето бащата и синът открили парче варена наденица. Според теорията — съвсем обоснована, не се съмнявам в това — Кофи отвлякъл вниманието на кучето с храната и после, когато Боузър започнал да яде последното парче наденица, протегнал ръце и строшил врата му с едно-единствено завъртане.

Зад плевника се намирало северното пасище на семейство Детерик, на което през този ден нямало да пасат крави. Тревата била покрита с утринна роса и съвсем ясно по диагонал на север я пресичала следа от минаването на човек.

Въпреки че почти бил изпаднал в истерия, Клаус Детерик отначало се поколебал да тръгне по нея. Не от страх от човека или хората, които отвлекли дъщерите му, а от страх да не би да тръгне натам, откъдето злодеецът е дошъл… да поеме точно в обратната посока в момент, в който можела да е от значение всяка секунда.

Хауи решил дилемата, като вдигнал парче жълт памучен плат от храста, който растял точно накрая на двора. По-късно на свидетелската скамейка показали на Клаус същото това парче плат и той се разплакал, разпознавайки в него парче от пижамката на дъщеря си Кати. Двайсетина метра нататък от щръкналия клон на една хвойна висяло парче избелял зелен плат, същият като нощницата, която носела Кора, когато целунала мама и татко за лека нощ.

Бащата и синът продължили напред почти на бегом и с готови за стрелба пушки, като войници, пресичащи огнева линия. Ако изобщо се чудя на нещо, станало през онзи ден, то е, че момчето, отчаяно следващо баща си (и често рискувайки съвсем да изостане от него), не се е спънало нито веднъж и не е изстреляло куршум в гърба на Клаус Детерик.

Семейство Детерик имали телефон — още един признак за заможността им, поне относителна през онези бедствени времена — и Марджъри се свързала с всичките им съседи, които също имали телефон, за да им съобщи за внезапно сполетялото ги нещастие, знаейки, че всяко обаждане от своя страна ще доведе до нови, като камъчета, бързо хвърляни в неподвижно езерце. После за последен път взела слушалката и изрекла думите, които бяха едва ли не запазена марка на първите телефонни системи от онова време, поне в селския Юг: „Ало, Централа, чувате ли ме?“.

Телефонистката я чувала, но не била в състояние да изрече нищо, толкова била разстроена. Накрая успяла да промълви:

— Да, госпожо Детерик, разбира се, о, мили боже, моля се малките ви момиченца да са добре…

— Да, благодаря ви — отвърнала Марджъри. — Но предайте на господ да не чака прекалено дълго, за да ме свърже с шерифа в Тефтън, става ли?

Главният шериф на окръг Трапингъс беше впиянчен старец с размекнати вътрешности и бяла, пухкава коса. Познавах го добре — беше идвал много пъти в Студената планина, за да види, както сам се изразяваше, как „неговите момчета“ отиват във великото небитие. Свидетелите на екзекуциите седяха на същите сгъваеми столове, на каквито самите вие навярно сте седели веднъж-дваж на погребения, благотворителни вечери или бинго, организирано от фермерското сдружение, и всеки път, щом шериф Хоумър Крибъс седнеше на свидетелското си място, очаквах сухия пукот, който предшестваше падането. Едновременно се страхувах и се надявах да дойде този ден, но това никога не стана. Не след дълго — не може да е било повече от година след отвличането на момичетата на Детерик — той получи инфаркт в кабинета си, очевидно докато чукал едно седемнайсетгодишно чернокожо момиче на име Дафни Шъртлеф. Тази история се раздуваше много, понеже щом дойдеше време за избори, шерифът винаги се фукаше с жена си и шестте си момчета — по онова време, ако искаше да го изберат на някакъв пост, човек трябваше да е по̀ католик и от папата. Но хората обичат лицемерите; нали знаете, те познават своите, а винаги е приятно, когато хванат някого със свалени гащи и щръкнал хуй и този някой не си ти.

Освен че бе лицемер, той беше и некадърен, от онези, които обичат да ги снимат как галят котето на някоя дама, когато всъщност някой друг — например помощник-шерифът Роб Макгий — е рискувал да си строши врата, за да свали котката от дървото.

Макгий слушал несвързаните думи на Марджъри Детерик в продължение може би на две минути, после я прекъснал с четири-пет въпроса — бързи и кратки, като отсечените удари на опитен боксьор, от онези удари, които са толкова бързи и силни, че кръвта шурва още преди да те заболи. Когато получил отговорите, той казал:

— Ще телефонирам на Бобо Марчънт. Той има кучета. Вие стойте там, госпожо Детерик. Ако мъжът ви и момчето ви се върнат, накарайте и тях да си останат вкъщи. Поне опитайте.

Междувременно съпругът й и синът й проследили пътя на престъпника почти пет километра на северозапад, но го загубили, когато следата му изчезнала сред боровата гора. Както казах, те били земеделци, а не ловци и вече знаели, че преследват звяр. По пътя открили жълто горнище, което съответствало на долнището на пижамката на Кати, и още едно парче от нощницата на Кора. И двете били напоени с кръв, и вече нито Клаус, нито Хауи бързали толкова, колкото в началото. Горещите им надежди трябва да са се били охладили, потъвайки надолу, както става със студената вода, защото е по-тежка.

Те навлезли в гората в търсене на следи и като не открили, опитали на друго място със същия резултат и после на трето. Този път намерили кървава диря по игличките на боровете. Тя продължавала известно време, после прекъсвала и двамата отново започнали да се лутат. Вече било към девет часа сутринта и започнали да се чуват викове на хора и лай на кучета. Роб Макгий бил успял да събере група от доброволци за толкова време, колкото щяло да отнеме на шериф Крибъс да изпие първото си кафе с бренди. Към девет и петнайсет те настигнали Клаус и Хауи Детерик, които отчаяно се щурали в края на гората. Водени от кучетата на Бобо, скоро хората продължили напред. Макгий оставил бащата и синът да вървят с тях — нямало да се върнат, дори да им заповядал, независимо колко се страхували от резултата, и помощник-шерифът трябва да го е разбирал — но ги накарал да изпразнят пушките си. Другите били сторили същото, казал Макгий — така било по-безопасно. Онова, което не им казал (нито пък го направил който и да е друг), било, че единствено те били помолени да му предадат патроните си. Полузамаяни и изпълнени с желание да свършат с този кошмар, двамата се подчинили. По този начин навярно е бил спасен жалкият живот на Джон Кофи.

Лаещите скимтящи кучета ги водили през гората в продължение на повече от три километра и все в тази северозападна посока. После излезли на брега на река Трапингъс, която на това място е широка и бавна и тече на югоизток сред ниски, обрасли с гори хълмове, сред които семействата Крей, Робинет и Дъплиси все още правеха своите мандолини и често изплюваха гнилите си зъби, докато оряха — дълбока провинция, където мъжете се справяха със змиите в неделя сутрин и лягаха в плътски грях с дъщерите си в неделя вечер. Познавах семействата им — повечето от тях от време на време пращаха прясно месо на Стария Светльо. От отсрещната страна на реката преследвачите можели да видят как юнското слънце се издига зад стоманените релси на железопътната линия Грейт Саудърн. Около километър и половина надолу по реката и от дясната им страна бил дървеният мост, водещ към въглищните мини на „Уест Грийн“.

Сред тревата и ниските храсти открили широк утъпкан участък, облян с толкова много кръв, че мнозина от хората трябвало да изтичат обратно в гората и да се облекчат от закуската си. Открили също и останалата част от нощницата на Кора и Хауи, който дотогава проявявал достойна за възхищение издръжливост залитнал към баща си и едва не припаднал.

И именно там кучетата на Бобо Марчънт за пръв и единствен път през този ден се сдърпали помежду си. Били общо шест: два копоя, две хрътки и две от онези подобни на териер мелези, които крайните южняци наричат мечи хрътки. Те искали да тръгнат на северозапад, нагоре по Трапингъс, а останалите — в обратната посока, на югоизток. Животните се сборичкали, оплели се в поводите си и макар вестниците да не споменаваха нищо за това, можех да си представя ужасните ругатни, с които Бобо трябва да ги е обсипвал, докато е използвал ръцете си — неговата определено най-образована част — за да ги разплете. Навремето познавах неколцина кучкари и от опит ми е известно, че всички те забележително съответстват на това наименование.

Бобо завързал кучетата плътно едно до друго, после пъхнал разкъсаната нощница на Кора Детерик под носа им, за да им напомни каква е задачата им в онзи ден, температурата през който щяла да стигне трийсет и пет градуса по пладне и комарите вече кръжали на облаци около главите на хората. Мечите хрътки изръмжали за последен път, решили да се подчинят и всички заедно с яростен лай се хвърлили надолу по реката.

Само десет минути по-късно хората спрели на място, разбирайки, че чуват още нещо, освен лая на кучетата. Това бил някакъв вой, който не можело да издаде никое куче дори в смъртна опасност. Това бил звук, който никой от тях не бил чувал, но всички веднага разбрали, че го издава човек. Така казали, и аз им вярвах. Струва ми се, че и аз бих го разбрал. Чувал съм хора да вият по същия начин на път за електрическия стол. Не са много — повечето се укротяват или мълчат, или се шегуват, като че ли отиват на пикник — но някои го правят. Обикновено това са онези, които вярват в съществуването на ада и знаят, че той ги очаква в края на Зеления път.

Бобо отново стегнал поводите на кучетата. Животните били ценни и нямал намерение да ги загуби срещу психопата, който виел и нечленоразделно ломотел недалеч от тях. Другите от групата заредили пушките си и ги приготвили. Вледенени от ужасния вой, преследвачите усещали стичащата се под мишниците и по гърба им пот като студена вода. Когато мъже се смразят така, те се нуждаят от водач, за да продължат, и помощник-шерифът Макгий ги повел. Той излязъл отпред и енергично поел (обзалагам се обаче, че в този момент не се е чувствал преизпълнен с енергия) към елшите в края на гората от дясната им страна. Останалите нервно го последвали. Шерифът спрял само веднъж, и то за да даде знак на най-едрия сред тях — Сам Холис — да стои близо до Клаус Детерик. От другата страна на елшите отново имало открит участък, който се простирал до гората отдясно. Отляво бил дългият, плавен склон на речния бряг. Всички спрели като ударени от гръм. Струва ми се, че биха дали какво ли не, за да не видят онова, което било пред тях, и че никой от тях никога няма да го забрави. Това бил кошмар, открит и почти димящ на слънцето, който излиза извън границите на обикновения живот — благотворителни вечери, разходки по провинциалните улички, честен труд, любовни целувки в леглото. Всеки човек има череп и животът на всички хора има череп, казвам ви. През онзи ден онези мъже го видели — видели какво понякога се хили зад усмивката.

На брега на реката в избеляло, омазано с кръв яке без ръкави, седял най-едрият човек, когото някога били виждали — Джон Кофи. Огромните му крака със сплеснати пръсти били боси. На главата му била завързана избеляла червена кърпа, с каквато селските жени забраждат косите си в черквата. Около него се носел огромен облак комари. В двете си ръце държал труповете на голи момиченца. Русата им коса, преди къдрава и светла като памук, сега била полепнала по главите им и сплъстена от кръв. Мъжът ги стискал и виел към небето като малоумен, по тъмнокафявите му страни се стичали сълзи, а лицето му било сгърчено от огромна мъка. Той се задъхвал, гърдите му се надигали, докато ремъците на якето му не се опънели и с поредния си вой изпускал и последната глътка въздух. Човек толкова често чете във вестниците „убиецът не проявяваше никакви угризения“, но в този случай не било така. Джон Кофи се разкъсвал от онова, което бил сторил… но животът му щял да продължи. За разлика от този на момиченцата…

Изглежда, никой не знаел колко време са останали там, приковани от гледката на виещия мъж, който на свой ред гледал оттатък огромната гладка повърхност на реката към влака, носещ се по релсите към дървения мост. Като че ли изтекъл цял час или пък цяла вечност и все пак влакът не напредвал, сякаш фучал все на едно място, като дете, което гневно тропа с крачета. Слънцето все не излизало иззад облака, зад който се било скрило, и гледката не изчезвала от очите им. Била там — истинска като ухапване от куче. Чернокожият се люлеел назад-напред, Кора и Кати се люлели с него като кукли в ръцете на великан. Измазаните с кръв мускули на огромните голи ръце на гиганта се напрягали и отпускали, напрягали и отпускали, напрягали и отпускали.

Пръв се раздвижил Клаус Детерик. Той изкрещял и се хвърлил към чудовището, отвлякло и убило дъщерите му. Сам Холис си знаел работата и се опитал да си я свърши, но не успял. Той бил петнайсетина сантиметра по-висок от Клаус и тежал поне трийсет килограма повече, но обезумелият баща някак си се откъснал, светкавично изминал разстоянието до Кофи и го ритнал в главата. Ботушът му, покрит със спеченото мляко, което вече се било вкиснало от жегата, попаднал точно в лявото слепоочие на великана, но той като че ли изобщо не го усетил. Просто седял там, виел, люлеел се и гледал оттатък реката. Представям си го като някой ревностен последовател на Кръста по време на проповед на Петдесетница, загледан към Обетованата земя… ако не са били труповете, разбира се.

За да откъснат изпадналия в истерия фермер от Джон Кофи, трябвало да се намесят четирима мъже и не зная колко пъти успял да го удари, преди най-после да го направят. За негъра това като че ли нямало значение — той просто продължавал да гледа оттатък реката и да вие. Що се отнася до Детерик, щом накрая го откъснали, желанието му за бой го напуснало — сякаш през огромния чернокож мъж течало някакво странно електричество (трябва да ме извините, все още съм склонен да разсъждавам с електрически метафори) и когато връзката му с онзи енергиен източник била прекъсната, той омекнал като човек, отхвърлен от ограда, по която тече ток. Коленичил широко разкрачен на брега и скрил лицето си в ръце, разтърсен от ридания. Хауи отишъл при него и двамата се прегърнали, опрели чела едно в друго.

Двама мъже останали да ги наглеждат, а другите заобиколили с насочени напред пушки люлеещия се и виещ чернокож. Той като че ли все още не съзнавал присъствието им. Макгий пристъпил напред, като неуверено пристъпвал от крак на крак, после приклекнал до него.

— Човече — тихо казал той и Кофи веднага млъкнал. Помощник-шерифът погледнал зачервените му от плач очи. Сълзите му все още се стичали, сякаш някой бил оставил кранчето вътре в него отворено. Тези очи плачели и били някак си спокойни… далечни и ведри. Смятах, че това са най-странните очи, които съм виждал през живота си, и Макгий се чувствал по същия начин.

— Като очите на звяр, който никога дотогава не е виждал човек — точно преди процеса казал той на репортер на име Хамърсмит.

— Чуваш ли ме? — попитал.

Кофи бавно кимнал с глава. Все още държал в ръцете си ужасяващите си кукли, чиито брадички били увиснали над гърдите им така, че лицата им не можели ясно да се видят, една от малкото милости, които Господ сметнал за уместно да дари през онзи ден.

— Как се казваш?

— Джон Кофи — отвърнал гигантът с дебел и задавен от сълзи глас. — Кофи като кафе, само че не се пише така.

Макгий кимнал, после посочил с пръст към издутия джоб на гърдите на якето на негъра. Сторило му се, че вътре може да има пистолет — не че човек с такъв ръст имал нужда от оръжие, за да нанесе непоправими щети, ако поиска.

— Какво имаш там, Джон Кофи? Да не е патлак? Пистолет?

— Не, сър — с дебелия си глас отвърнал той, а онези странни очи — пълни със сълзи и измъчени на повърхността, далечни и ведри в дълбочина, сякаш истинският Джон Кофи бил някъде другаде и гледал към някаква друга земя, където не си струвало човек да се тревожи за убитите момиченца — изобщо не се откъсвали от тези на помощник-шерифа. — Просто си нося малък обяд.

— А-ха, малък обяд, така ли? — попитал Макгий, а Кофи кимнал. От очите му продължавали да се стичат сълзи и той избърсал увисналите под носа си сополи. — А откъде взимат хората като теб малък обяд, Джон Кофи? — Шерифът се насилвал да запази хладнокръвие, макар че вече можел да усети миризмата на разложение и виждал мухите, накацали по момиченцата. Най-ужасни били косите им, по-късно бе казал той… и това го нямаше във вестниците — смяташе се за прекалено страшно за домашно четене. Не, това научих от репортера, написал този материал, господин Хамърсмит. По-късно го потърсих сам, защото тогава Джон Кофи се превърна за мен в нещо като фиксидея. Макгий казал на този Хамърсмит, че русите им коси вече не били руси. Били станали кестеняви. От тях по бузите им се стичала кръв, сякаш някой безуспешно се бил опитал да ги боядиса и човек не трябвало да е лекар, за да разбере, че крехките им черепи са били смачкани един в друг със силата на онези мощни ръце. Навярно децата са плачели. Навярно той е искал да ги накара да замълчат. Ако момичетата бяха имали късмет, това би могло да се случи преди изнасилването.

Гледката смразявала мислите на човек, дори на такъв професионалист като помощник-шерифа. А това можело да доведе до грешки, може би дори до проливане на нова кръв. Макгий дълбоко си поел дъх и се успокоил. Поне се опитал.

— Ами, не си спомням точно, проклет да съм — със задавения си от сълзи глас отвърнал Кофи, — но това наистина е малък обяд, сандвичи и струва ми се, туршия.

— Нямаш нищо против лично да се уверя, нали? — попитал Макгий. — Сега не мърдай, Джон Кофи. Не го прави, момче, защото към теб са насочени достатъчно пушки, за да те накарат да изчезнеш от кръста нагоре, само да помръднеш пръст.

Великанът продължил да гледа оттатък реката и не мърдал, докато той предпазливо бръкнал в джоба на гърдите му и извадил нещо увито във вестник и завързано с връв. Развързал го и разгърнал хартията, макар да бил съвсем сигурен, че Кофи казва истината. Оказало се сандвич с бекон и домат и желиран сладкиш. Имало и туршия, увита в кръстословица, която негърът никога не би успял да реши. Боузър бил получил надениците от малкия му обяд.

Макгий подал храната през рамо на един от другите, без да откъсва очи от Кофи. Все още приклекнал, бил прекалено близо до него, за да си позволи да отклони вниманието си дори само за миг. Отново увит и завързан, обядът най-накрая попаднал в ръцете на Бобо Марчънт, който го прибрал в раницата си, в която държал храна за кучетата си (не бих се учудил, ако вътре е имало и стръв за риба). Пакетът не бил представен като доказателство в съда — правораздаването в тази част на света е бързо, но не толкова, че да изпревари развалянето на храната — макар да били показани снимки.

— Какво е станало тук, Джон Кофи? — попитал Макгий с ниския си, сериозен глас. — Искаш ли да ми кажеш?

И Кофи казал на него и останалите почти същото, което каза и на мен — това били и последните думи, отправени от прокурора към съдебните заседатели на процеса.

— Не успях — казал той, стиснал в ръце убитите и изнасилени голи момиченца. По бузите му отново започнали да се стичат сълзи. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.

— Момче, арестувам те за убийство — заявил Макгий и после го заплюл в лицето.

Съдебните заседатели се бавили четирийсет и пет минути. Съвсем достатъчно време, за да изядат своя малък обяд. Чудя се, че изобщо са имали апетит.