Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 252 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

8.

Една вечер същата зима, много след тези събития, Бруталния дойде при мен, когато бяхме останали само ние двамата. За момента блок Е беше празен и всички останали надзиратели временно имаха друга работа. Пърси се бе преместил в „Брайър Ридж“.

— Ела тук — каза ми със странен, напрегнат глас, който ме накара рязко да го погледна. Току-що бях пристигнал — навън беше студена нощ и валеше лапавица — и изтърсвах водата от палтото си, преди да го оставя на закачалката.

— Нещо лошо ли се е случило? — попитах.

— Не — отвърна той, — но открих къде е бил господин Джингълс. Искам да кажа, преди да го вземе Делакроа. Искаш ли да видиш?

Естествено, че исках. Последвах го по Зеления път до карцера. Всички неща, които държахме вътре, бяха изнесени в коридора — очевидно Бруталния беше използвал липсата на клиенти, за да поразчисти. Вратата зееше отворена и аз видях вътре кофата с парцала. Подът, настлан със същия гаден линолеум като самия Зелен път, съхнеше на ивици. По средата на стаята бе разпъната стълбата, обикновено пазена в склада, който също служеше за последна спирка на осъдените на смърт. Откъм задната част на стълбата до върха й стърчеше поставка, каквито използват работниците, за да оставят инструменти или кутии с боя. Върху нея имаше фенерче. Бруталния ми го подаде.

— Качи се горе. Ти си по-нисък от мен, така че ще трябва да се качиш почти до върха, но ще те държа за краката.

— Имам гъдел по краката, да знаеш — казах аз и започнах да се качвам. — Особено по коленете.

— Ще го имам предвид.

— Добре — отвърнах, — защото счупеният крак е прекалено висока цена, за да откриеш откъде е дошла една-единствена мишка.

— А?

— Няма значение. — Главата ми вече беше стигнала до покритата с телена мрежа крушка по средата на тавана и усещах, че стълбата леко се люлее под тежестта ми. Чувах как зимният вятър стене навън. — Просто ме дръж.

— Държа те, не бой се. — Здраво ме хвана за прасците и аз се качих още едно стъпало нагоре. Сега темето ми беше на по-малко от петнайсетина сантиметра от тавана и можех да видя паяжините, които няколко предприемчиви паяка бяха изплели в ъгълчетата между гредите. Светнах си с фенерчето, но не успях да забележа нищо, което да си струваше риска от качването. — Не — каза той. — Търсиш прекалено надалече, Пол. Погледни наляво, там където се събират онези две греди. Виждаш ли ги? Едната малко е избеляла.

— Виждам ги.

— Освети мястото помежду им.

Направих го и почти незабавно видях онова, което искаше да ми покаже той. Гредите бяха свързани с шест щифта и един от тях липсваше, оставяйки черна, кръгла дупка с големината на 25-центова монета. Погледнах я, после със съмнение погледнах през рамо към Бруталния.

— Мишката наистина беше малка — казах, — но чак пък толкова малка? Струва ми се, че грешиш.

— Но е отишла точно там — възрази той. — Съвсем сигурен съм.

— Не разбирам откъде си сигурен.

— Приближи се още — не се бой, държа те — и помириши.

Направих каквото ми каза, като се хванах с лявата си ръка за една от другите греди. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Вятърът навън отново зави и от дупката в лицето ми лъхна струя въздух. Усетих острия дъх на зимната нощ в крайния Юг… и още нещо.

Аромат на мента.

„Не позволявайте с господин Джингълс да се случи нищо лошо“ — можех да чуя думите на Делакроа, изречени с глас, който нямаше да остане спокоен. Можех да го чуя, можех да усетя и топлинката на господин Джингълс, когато французинът ми го подаде — само едно мишле, несъмнено по-умно от повечето от себеподобните си, но така или иначе просто мишле. „Не позволявайте на онзи гадняр да направи нещо на мишката ми“ — бе казал той и аз му бях обещал. Винаги им обещавах накрая, щом Зеленият път престанеше да е мит или предположение и се превръщаше в нещо, което наистина трябваше да изминат. Ще пратите ли това писмо на брат ми, с когото не сме се виждали от двайсет години? Обещавам. Ще кажете ли петнайсет молитви за успокоение на душата ми? Обещавам. Може ли да умра с духовното си име и да се погрижите да бъде написано на надгробния ми камък? Обещавам. Само така човек можеше да ги накара да тръгнат и да го направи добре, само така можеха да седнат на стола, който се намираше на края на Зеления път, без да полудеят. Разбира се, не бях в състояние да изпълня всички тези обещания, но спазих онова, което дадох на Делакроа. Що се отнася до самия французин, той плати ужасна цена. Гаднярът му причини страдания, адски страдания. О, зная какво беше извършил, но никой не заслужаваше онова, което се случи с Едуар Делакроа, щом попадна в жестоките обятия на Стария Светльо.

Аромат на мента.

И на още нещо. Нещо вътре в онази дупка.

С дясната си ръка извадих от джоба на ризата си писалка. С лявата продължавах да се държа за гредата и вече не се тревожех, че Бруталния без да иска ще погъделичка чувствителните ми колене. С пръстите на същата си ръка развъртях капачката на писалката, пъхнах писеца в дупката и измъкнах нещо навън. Беше малка, яркожълта треска и отново чух гласа на Делакроа, този път толкова ясно, че духът му може да е бил заедно с нас в стаята — в същата стая, в която Уилям Уортън прекара толкова много от времето си.

„Хей, момчета! — този път каза гласът — зарадваният, удивен глас на човек, който е забравил, поне за известно време, къде е и какво го очаква. — Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“

— За бога! — промълвих. Чувствах се така, сякаш се задушавам.

— Намери още една, нали? — попита Бруталния. — Аз намерих три-четири.

Слязох долу и насочих лъча на фенерчето към широката му, отворена длан. Върху нея имаше няколко трески, пръснати като миниатюрни клечици за игра на микадо. Две от тях бяха жълти, като онази, която бях намерил аз. Една бе зелена, друга — червена. Не бяха боядисани, а оцветени с пастел.

— Господи! — възкликнах с тих, разтреперан глас. — Боже мили! Това са парчета от онази макара, нали? Но защо? Защо са там горе?

— Като дете не бях толкова едър, колкото съм сега — рече Бруталния. — Израснах най-вече между петнайсетата и седемнайсетата си година. Дотогава бях дребен. И когато за пръв път отидох на училище, се чувствах мъничък като… е, предполагам, може да се каже мъничък като мишле. Бях уплашен до смърт. И знаеш ли какво направих?

Поклатих глава. Навън вятърът отново зави. Паяжините в ъгълчетата между гредите се разлюляха като прогнила дантела. Никога не съм бил на място, на което да съм усещал такава явна призрачност. И тъкмо тогава, докато стояхме и гледахме към треските от макарата, довела до толкова беди, започнах да проумявам онова, което сърцето ми разбираше още откакто Джон Кофи извървя Зеления път — вече не можех да върша тази работа. Депресия или не, повече не можех да гледам как хората минават през кабинета ми, за да поемат към смъртта си. Дори още само един щеше да ми дойде твърде много.

— Поисках от майка ми една от носните й кърпички — продължи Бруталния. — И щом се усетех малък и ми се доплакваше, аз се измъквах навън, помирисвах парфюма й и вече не се чувствах толкова зле.

— Да не би да смяташ… какво?… че мишката е гризала парченца от онази оцветена макара, за да й напомня за Делакроа? Че една мишка…

Той ме погледна. За миг си помислих, че виждам в очите му сълзи, но навярно съм сбъркал.

— Не казвам нищо, Пол. Но ги намерих там горе и усетих аромат на мента, също като теб — знаеш, че е така. И повече не мога да върша това. Повече няма да върша това. Ако видя дори само още един човек на онзи стол, направо ще умра. В понеделник ще подам молба да ме прехвърлят в поправителния дом за момчета. Ако я одобрят преди следващата екзекуция, добре. Ако ли не, напускам и се връщам към фермерството.

— Изобщо развъждал ли си нещо друго, освен камъни?

— Няма значение.

— Зная, че няма — съгласих се аз. — Мисля, че и аз ще подам молба.

Той внимателно ме погледна, за да се увери, че не го баламосвам, после кимна, сякаш въпросът бе уреден. Вятърът пак зафуча, този път достатъчно силно, за да накара гредите да проскърцат, и двамата неспокойно огледахме тапицираните стени. Струва ми се, че за миг можехме да чуем Уилям Уортън — не Били Хлапето, не него, за нас Уортън още от първия си ден в блока беше „Дивия Бил“ — да крещи и да се смее, казвайки ни, че ще бъдем адски радостни да се избавим от него, но че никога няма да го забравим. Беше прав и за двете.

Що се отнася до онова, за което двамата с Бруталния се договорихме през онази нощ в карцера, стана точно така. Сякаш над онези малки парченца оцветено дърво бяхме положили тържествен обет. Нито един от нас повече не участва в екзекуции. Смъртта на Джон Кофи беше последната.