Стивън Кинг
Зеленият път (41)

2.

— Това няма да се случи.

— Откъде, за бога, можеш да си толкова сигурен?

Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.

— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? Смяташ, че е невинен.

— Сигурен съм, че е невинен — потвърдих аз.

— Откъде, за бога, можеш да си сигурен?

— От две неща. Едното от тях е обувката ми.

— Обувката ти ли? — възкликна той. — Каква връзка има обувката ти с това, дали Джон Кофи е убил онези момиченца?

— Снощи свалих едната си обувка и му я дадох — отвърнах аз. — След екзекуцията, когато нещата малко се бяха поуспокоили. Пъхнах я между решетките и той я взе с онези свои големи ръце. Казах му да я завърже. Трябваше да се уверя, разбирате ли, защото обикновено проблемните ни деца носят само чехли — човек, който наистина иска да се самоубие, може да го направи с връзките на обувките си. Всички го знаем.

Те закимаха.

— Той я постави в скута си и правилно кръстоса краищата на връзките, но стигна само дотам. Според собствените му думи бил съвсем сигурен, че като момче някой му е показвал как се прави — може би баща му или някое от гаджетата на майка му след смъртта на баща му — но бил забравил.

— И аз като Бруталния все още не разбирам какво общо има обувката ти с това, дали Кофи е убил близначките на Детерик — обади се Дийн.

Отново им разказах историята за отвличането и убийството — нещата, които прочетох през онзи горещ ден в затворническата библиотека с пламнали слабини и в присъствието на хъркащия в ъгъла Гибънс, както и онова, което по-късно ми съобщи репортерът Хамърсмит.

— Кучето на семейство Детерик не хапело, но лаело като за световно — казах аз. — Човекът, който отвлякъл момичетата, го укротил, като му дал наденички. С всяка следваща се приближавал все повече и докато животното дояждало последната, той протегнал ръка, сграбчил го за главата и я извил. Строшил му врата.

По-късно, когато стигнали при Кофи, водачът на отряда — помощник-шериф Макгий, така се казвал — забелязал в джоба на гащеризона му нещо изпъкнало. Отначало Макгий си помислил, че може да е пистолет. Кофи казал, че е обяд, и се оказало тъкмо това — два сандвича и туршия, завити във вестник и завързани с връв. Кофи не си спомнял кой му ги е дал, само че била жена по престилка.

— Сандвичи и туршия, но никакви наденички — отбеляза Бруталния.

— Никакви наденички — потвърдих аз.

— Ами естествено — рече Дийн. — Нали е нахранил с тях кучето.

— Е, точно така казал и прокурорът по време на процеса, но ако Кофи е развил сандвичите и е дал наденичките на кучето, как е завързал отново вестника с онази връв? Не зная кога изобщо би имал такава възможност, но засега да оставим това. Този човек не може да завърже дори най-обикновен възел.

Последва продължително мълчание, нарушено накрая от Брутъс.

— Мамка му. Как така никой не е споменал за това по време на процеса?

— Никой не се е сетил — отвърнах и открих, че отново си мисля за Хамърсмит, репортера — Хамърсмит, който беше завършил колежа в Боулинг Грийн, Хамърсмит, който обичаше да се мисли за образован, Хамърсмит, който ми бе казал, че онзи помияр и негрите са еднакви, че и едните, и другите могат съвсем внезапно и без никаква причина да ти се нахвърлят. Само че постоянно ги беше наричал „вашите негри“, сякаш все още бяха нечия собственост… но не негова собственост. Не, не негова. В никакъв случай. А по онова време Югът бе пълен с хора като Хамърсмит. — Никой не е бил в състояние да се сети, даже самият защитник на Кофи.

— Но ти си се сетил — каза Хари. — По дяволите, момчета, та ние седим тук заедно с господин Шерлок Холмс. — Думите му звучаха едновременно шеговито и изпълнени с уважение.

— О, я стига — отвърнах аз. — И аз нямаше да се сетя, ако не бях сравнил онова, което тогава казал помощник-шерифът Макгий, с онова, което ми каза Кофи, след като изцели инфекцията ми, както и с онова, което каза след изцеляването на мишката.

— Какво? — попита Дийн.

— Когато влязох в килията му, все едно че бях хипнотизиран. Чувствах се така, сякаш дори да се бях опитал, нямаше да мога да престана да правя онова, което искаше той.

— Всичко това не ми харесва — рече Хари и неспокойно се размърда на стола си.

— Попитах го какво иска и той ми каза: „Само да ти помогна“. Спомням си го съвсем ясно. А когато свърши и вече бях по-добре, той го знаеше. „Помогнах ти — рече. — Помогнах ти, нали?“

Бруталния кимаше с глава.

— Също като с мишката. Ти каза: „Ти му помогна“, а Кофи повтори като папагал: „Помогнах на мишока на Дел“. Тогава ли го разбра? Тогава, нали?

— Да, предполагам, че си прав. Спомних си какво е казал на Макгий, когато той го попитал какво се е случило. Пишеше го в почти всички репортажи за убийството. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“ Човек, който казва такова нещо с две убити момиченца в ръце, бели и руси момиченца, а той огромен като планина — не е за чудене, че са го арестували. Разбрали са думите му по начин, отговарящ на онова, което са виждали — чернокож мъж. Решили са, че си признава, че е изнасилил онези момичета и че ги е убил. Че се е осъзнал и се е опитал да се спре…

— Но че вече е било прекалено късно — промълви Бруталния.

— Да. Само че онова, което всъщност се е опитвал да им каже, е било, че ги е намерил, че се е опитал да ги изцели — да ги върне обратно — но че не е успял. Смъртта им е била стигнала прекалено далеч.

— Пол, вярваш ли във всичко това? — попита Дийн. — Съвсем честно, вярваш ли?

За последен път попитах сърцето си, после кимнах. Не само че вече го знаех — подсъзнателно съм усещал, че нещо в положението на Джон Кофи не е наред още от самото начало, когато Пърси дойде в блока, влачейки негъра за ръката и тръбейки гръмогласно: „Идва смъртник!“. Бях се ръкувал с него, нали? Никога дотогава не се бях ръкувал с човек, тръгнал по Зеления път, но с Кофи се ръкувах.

— Боже! — рече Дийн. — Мили боже!

— Каза, че си сигурен заради две неща. Едното е обувката ти. Кое е другото?

— Малко преди отрядът да открие Кофи и момиченцата, хората излезли от гората до южния бряг на река Трапингъс. Там намерили утъпкан участък, много кръв и остатъците от нощничката на Кора Детерик. Кучетата се объркали. Повечето искали да тръгнат на югоизток, надолу по реката. Но две от тях — мечите хрътки — искали да продължат в обратната посока. Водел ги Бобо Марчънт и когато им дал да подушат нощницата, хрътките тръгнали с другите.

— Мечите хрътки са се объркали, нали? — попита Бруталния. На устните му играеше странна, ужасена усмивка. — По-точно казано, мечите хрътки не са следотърсачи и са се объркали.

— Да.

— Не разбирам — обади се Стантън.

— Мечите хрътки са забравили онова, което Бобо им е пъхнал под носа отначало — обясни Бруталния. — Когато са стигнали на речния бряг, те са преследвали убиеца, а не момичетата. Докато убиецът и момичетата са били заедно, не е имало проблеми, но…

Очите на Дийн проблеснаха. Хари вече беше разбрал и изрече:

— Като се замислиш, направо се чудиш как никой, дори съдебните заседатели, макар и готови да припишат всякакво престъпление на скитащ се чернокож, дори само за миг са били в състояние да повярват, че убиецът е Джон Кофи. На Кофи не би му и хрумнала идеята да укроти кучето с храна, за да може да му строши врата. Той изобщо не е стигал по-близо до фермата на Детерик от южния бряг на Трапингъс, ето какво си мисля. На девет, че и на повече километра от нея. Просто се е скитал из района, може да е искал да тръгне по железопътните релси и да се качи на някой от товарните влакове — когато излизат от моста, те се движат достатъчно бавно, за да успееш да се метнеш отгоре — и е чул, че на север нещо става.

— Убиецът ли? — попита Бруталния.

— Убиецът. Може вече да ги е бил изнасилил или Кофи да е чул самото изнасилване. Във всеки случай онзи кървав участък на тревата е мястото, на което убиецът си е свършил работата — разбил е главите на момиченцата една в друга, захвърлил ги е и после се е изпарил.

— Изпарил се е на северозапад — прибави Хауъл. — В посоката, в която са искали да тръгнат мечите хрътки.

— Точно така. Джон Кофи минава през горичката от елши, малко на югоизток от мястото, където са били оставени децата, навярно любопитен какъв е целият онзи шум, и открива труповете им. Едното от момиченцата може все още да е било живо — предполагам, че е възможно и двете да са били живи, макар и не за дълго. Джон Кофи не би разбрал, че са мъртви, това е сигурно. Единственото, което знае, е, че ръцете му имат изцелителна сила и се е опитал да я използва, за да спаси Кора и Кати Детерик. Когато не е станало нищо, той не е издържал, разплакал се е и е избухнал в истерия. Така и са го заварили.

— Защо не е останал там, където ги е открил? — попита Бруталния. — Защо ги е отнесъл на юг покрай речния бряг? Имаш ли някаква представа?

— Обзалагам се, че отначало е останал — отвърнах. — На процеса постоянно са приказвали за обширен утъпкан участък. А Джон Кофи е огромен човек.

— Джон Кофи е шибан гигант — съвсем тихо каза Хари, така че жена ми да не го чуе да псува, ако случайно ни слуша.

— Може да е изпаднал в паника, когато е видял, че не може да ги спаси. А навярно си е помислил, че убиецът е още там, в гората нагоре по реката, и го дебне. Кофи е огромен, нали знаете, но е страхлив. Хари, спомняш ли си, че той ме попита дали нощем оставяме лампите в блока да светят?

— Да. Спомням си как си помислих, че е смешно при неговия ръст. — Хари изглеждаше потресен и замислен.

— Е, ако той не е убил момиченцата, кой тогава? — попита Дийн.

Поклатих глава.

— Някой друг. Някой бял, предполагам. Прокурорът избълвал куп приказки за това как човек трябвало да е много силен, за да убие толкова голямо куче, колкото онова на семейство Детерик, но…

— Това са глупости — заяви Бруталния. — Всяко здраво дванайсетгодишно момиче може да строши врата на едро куче, ако го изненада и знае къде да го хване. Ако не го е сторил Кофи, може да е който и да е… поне който и да е мъж. Навярно никога няма да разберем.

— Освен ако отново не го направи — казах аз.

— Ако е в Тексас или в Калифорния, няма да разберем даже тогава — възрази Хари.

Бруталния се облегна назад и разтърка очи с юмруци като уморено дете, после ги отпусна в скута си.

— Това е кошмар. При нас е човек, който може да е невинен — който навярно е невинен — и той почти сигурно ще извърви Зеления път. И какво трябва да направим ние? Ако започнем с онези неща за изцеляването, всички ще се скапят от смях и той пак ще свърши на Стария Светльо.

— Ще мислим за това по-късно — казах аз, защото не знаех как да му отговоря. — В момента въпросът е какво да правим — или да не правим — с Мели. Бих предложил няколко дни да обмислим нещата, но ми се струва, че с всеки ден шансовете на Кофи да й помогне намаляват.

— Спомняш ли си как протегна ръце за мишката? — попита Бруталния. — „Дай ми го, докато още има време! Докато още има време!“

— Спомням си.

Хауъл се замисли, после кимна.

— Съгласен съм. Адски съжалявам и за Дел, но си мисля, че просто искам да видя какво ще стане, когато я докосне. Навярно нищо, но може би…

— Ужасно се съмнявам, че ще успеем дори само да измъкнем онзи огромен глупак от блока — рече Хари, после въздъхна и кимна. — Но на кого му пука? Можеш да разчиташ на мен.

— И на мен — заяви Дийн. — Кой ще остане в блока, Пол? Да хвърляме чоп?

— Не. Никакъв чоп. Ти оставаш.

— Как така? Дяволите да те вземат! — огорчен и ядосан възрази Стантън. Избърса очилата си и яростно започна да ги лъска в ризата си. — Не е честно!

— Честно е, ако си достатъчно млад, че децата ти още да ходят на училище — отвърна Бруталния. — Ние с Хари сме ергени. Пол е женен, но децата му са пораснали и поне са си поели пътя. Онова, което замисляме, е истинска лудост — струва ми се, че почти сигурно ще ни хванат. — Той сериозно ме погледна. — Ти не спомена за едно нещо, Пол: че ако успеем да го измъкнем от пандиза и после Кофи не я изцели, Хал Мурс сам ще ни вкара вътре. — Хауъл ми даде възможност да му отговоря, навярно да го оборя, но аз не можех и затова си премълчах. Той се обърна към Дийн и продължи: — Не ме разбирай погрешно, и ти сигурно ще си загубиш работата, но поне ще имаш шанс да избегнеш затвора, ако действително стане напечено. Пърси ще си помисли, че си правим майтап, и ако си на бюрото на дежурния, можеш да кажеш, че си си мислил същото и че ние изобщо не сме ти казвали какво ще правим.

— И все пак не ми харесва — възрази Дийн, но беше ясно, че ще се съгласи с нас, независимо дали му харесваше. Мисълта за децата го бе убедила. — Тази нощ ли ще е? Сигурни ли сте?

— Ако ще го правим, най-добре да е тази нощ — отвърна Хари. — Ако ми остане време да се замисля, най-вероятно ще се разколебая.

— Нека аз да отида до болницата — предложи Дийн. — Мога да свърша поне това, нали?

— Стига да успееш да го направиш, без да те хванат — каза Бруталния.

Той обидено го погледна и аз го потупах по рамото.

— Веднага щом отидеш на работа… става ли?

— Можеш да се обзаложиш.

Жена ми подаде глава през вратата, сякаш й бях дал знак.

— Кой иска още леден чай? — попита тя. — Искаш ли, Брутъс?

— Не, благодаря. Всъщност ми се иска да ударя едно уиски, но при тези обстоятелства ми се струва, че няма да е подходящо.

Джанис погледна към мен с усмивка на уста, но с тревожни очи.

— В какво въвличаш тези момчета, Пол? — Но още преди да успея да измисля какво да й отговоря, тя вдигна ръка и каза: — Няма значение, не искам да знам.