Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 254 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път | |
The Green Mile | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1996 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | магически реализъм, драма |
Вид | роман в 6 части |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта „Моята библиотека“
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
3.
Около единайсет часа сутринта разказах всичко това на Джан. Едва не написах „на следващата сутрин“, но разбира се, става дума за същия ден. Несъмнено най-дългият през целия ми живот. Разказах й всичко, което разказах и на вас, и завърших с това как Уилям Уортън лежеше на койката си мъртъв, с пробита като решето от пистолета на Пърси глава.
Не, не беше така. Всъщност завърших с нещата, които излязоха от устата на Пърси, с мушиците или каквото и друго да бяха. Този момент бе най-трудният за разказване, дори на собствената ми жена, но го направих.
Докато говорех, тя ми донесе половин чаша черно кафе — отначало ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да вдигна чашата, без да я разлея. Когато свърших, треперенето беше отслабнало и чувствах, че съм в състояние дори да поема малко храна — може би яйце или супа.
— Спаси ни това, че всъщност не ни се налагаше да лъжем.
— А само да премълчите някои неща — каза тя и кимна. — Най-вече дреболии, като например как сте извели един осъден на смърт убиец от затвора, как е изцелил една умираща жена и как е подлудил онзи Пърси Уетмор като — какво? — като е изплюл втечнен мозъчен тумор от гърлото си?
— Не зная, Джан — отвърнах. — Зная само, че ако продължиш да говориш така, ще се наложи или сама да изядеш тази супа, или да нахраниш с нея кучето.
— Извинявай. Но съм права, нали?
— Да. Само че ни се размина с… — С какво? Не можеше да се нарече бягство. — … с пътуването. Даже Пърси не може да им разкаже за него, ако изобщо някога дойде на себе си.
— Ако дойде на себе си — повтори тя. — Има ли такава вероятност?
Поклатих глава, за да покажа, че нямам представа. Но всъщност имах — смятах, че няма да дойде на себе си нито през тридесет и втора, нито пък през четиридесет и втора или петдесет и втора. И се оказах прав. Пърси Уетмор остана в „Брайър Ридж“, докато през 1942 психиатрията не изгоря до основи. При пожара загинаха седемнайсет пациенти, но Пърси не бе сред тях. Все още безмълвен и отсъстващ във всяко отношение — научих, че терминът, характеризиращ това състояние, е „кататония“ — той бил изведен от един от пазачите много преди огънят да стигне до неговото крило. Преместиха го в друга болница — не си спомням името й и предполагам, че така или иначе няма никакво значение — и почина през 1965. Доколкото ми е известно, последните му думи бяха, когато ни каза, че можем да отбележим часа му на тръгване… освен ако не искаме да обясняваме защо си е тръгнал по-рано.
По ирония на съдбата изобщо не ни се наложи много да обясняваме каквото и да е. Колегата ни беше полудял и бе застрелял Уилям Уортън. Така казахме, така си и беше, до последната дума. Когато Андерсън попита Бруталния как е изглеждал Уетмор, преди да стреля, и Хауъл му отвърна с една-единствена дума — „Кротък“ — преживях ужасен миг, усещайки, че мога да избухна в смях. Защото и това бе вярно, Пърси наистина беше кротувал — по-голямата част от дежурството си той бе прекарал с лепенка на устата и можеше да издава единствено нечленоразделно мучене.
Къртис държа Пърси в блока до осем часа — Пърси, безмълвен като индианец в магазин за пури, но много по-зловещ. Дотогава бе пристигнал Хал Мурс, който изглеждаше мрачен, но готов отново да се хвърли на коня. Къртис Андерсън го остави да направи точно това и въздъхна с облекчение, което ние почти можехме да чуем. Обърканият, уплашен старец беше изчезнал — това бе директорът, който отиде до Пърси, хвана го за раменете с големите си ръце и силно го разтърси.
— Синко! — извика той в отсъстващото му лице — лице, което вече започваше да се размеква като восък, помислих си аз. — Синко! Чуваш ли ме? Кажи ми, ако ме чуваш! Искам да зная какво е станало!
Пърси не реагира, разбира се. Андерсън искаше да отведе директора настрани, да решат как да се справят с положението — проблемът бе политически — но Мурс не го последва, поне за момента, и ме дръпна нататък по Пътя. Джон Кофи лежеше на койката си с лице към стената и както винаги с провиснали до земята крака. Изглеждаше така, като че ли спеше и навярно бе така… но вече бяхме разбрали, че той невинаги е такъв, какъвто изглежда.
— Онова, което се случи в дома ми, има ли каквато и да е връзка с това, което се е случило тук след завръщането ви? — тихо попита Мурс. — Ще ви прикривам доколкото е по силите ми, даже това да ми струва работата, но трябва да зная.
Поклатих глава. Когато му отвърнах, аз също говорех тихо. В края на коридора сега се мотаеха дванайсетина надзиратели. Други фотографираха Уортън в килията му. Къртис Андерсън ги наблюдаваше и за момента към нас гледаше единствено Бруталния.
— Не. Върнахме Джон в килията му нормално, нали разбираш, после пуснахме Пърси от карцера, в който го бяхме оставили за по-сигурно. Мислех си, че ще вдигне скандал, но не го направи. Само си поиска обратно пистолета и палката. Не каза нищо друго, просто тръгна нататък по коридора. После, когато стигна до килията на Уортън, извади пистолета си и започна да стреля.
— Смяташ ли, че пребиваването му в карцера… психически му се е отразило по някакъв начин?
— Не.
— Сложихте ли му усмирителната риза?
— Не. Нямаше нужда.
— Кротък ли беше? Не се ли съпротивяваше?
— Не се съпротивяваше.
— Кротувал е и не се е съпротивявал даже когато е видял, че искате да го затворите в карцера, така ли?
— Точно така. — Въпреки че изпитвах желание да поукрася сцената — да прибавя на Пърси поне една-две щрихи — не го направих. Колкото по-просто, толкова по-добре. — Нямаше никакви проблеми. Просто отиде в един от отсрещните ъгли и седна там.
— Тогава не каза ли нещо за Уортън?
— Не.
— А за Кофи?
Поклатих глава.
— Възможно ли е Пърси отдавна да го е замислял? Имаше ли нещо против него?
— Възможно е — отвърнах аз, като още повече понижих глас. — Пърси не внимаваше, когато вървеше по Пътя, Хал. Веднъж Уортън се пресегна, притисна го до решетките и малко пофлиртува с него. — Замълчах за миг. — Може да се каже, че го опипа.
— Само това ли? Просто е… „пофлиртувал с него“… и това е всичко?
— Да, но за Пърси беше достатъчно. Уортън каза нещо как предпочитал да чука него вместо сестра му.
— Хм. — Мурс продължаваше да гледа настрани към Джон Кофи, сякаш постоянно трябваше да се уверява, че негърът е действителна личност, наистина съществуваща на земята. — Това не обяснява какво е станало с него, но донякъде обяснява защо е стрелял срещу Уортън, а не срещу Кофи или някой от хората ти. И като говоря за хората ти, Пол, дали всички те ще представят една и съща версия?
— Да — потвърдих аз. — И ще го направят — по-късно казах на Джанис и започнах да ям супата, която бе донесла на масата. — Лично ще се погрижа за това.
— Все пак си излъгал — рече тя. — Излъгал си Хал.
Е, за това са съпругите, нали? Винаги търсят дупки от молци в най-хубавия ти костюм и в повечето случаи откриват.
— Предполагам, че си права, щом искаш да гледаш на нещата така. Не му казах нещо, което щеше да измъчва и двама ни. Хал е чист, струва ми се. В края на краищата той дори не беше там. Беше си вкъщи и се грижеше за жена си, докато Къртис не го повика.
— Каза ли как е Мелинда?
— Тогава не, нямаше време, но разговаряхме пак точно преди двамата с Бруталния да си тръгнем. Мели не си спомняла много, но се чувствала чудесно. Била на крак и ходела. Говорела за цветните лехи, които щяла да направи догодина.
Известно време жена ми просто седеше и ме гледаше как ям. После попита:
— Хал знае ли, че е било чудо, Пол? Разбира ли го?
— Да. Всички го разбираме, всички, които бяхме там.
— Иска ми се и аз да съм била — каза тя, — но като че ли по-скоро се радвам, че не съм била. Ако бях видяла люспите да падат от очите на Савел на пътя за Дамаск[1], навярно щях да получа инфаркт.
— Не — възразих, като повдигнах чинията, за да я опразня до дъно, — навярно щеше да му сготвиш супа. Чудесна е, скъпа.
— Добре. — Но всъщност не мислеше за супата, за готвене или за покръстването на Савел на пътя за Дамаск. Гледаше през прозореца към хребетите, подпряла брадичка с ръка. Очите й бяха замъглени като самите хребети в летните утрини, когато денят предвещаваше да е много горещ. Летни утрини като онази, в която открили момиченцата на Детерик, без причина си помислих аз. Зачудих се защо не са викали. Убиецът им ги бе наранил — верандата била в кръв, стъпалата също. Защо ли не бяха викали?
— Смяташ, че всъщност Джон Кофи е убил онзи Уортън, нали? — попита Джанис, след като най-после отмести поглед от прозореца. — Че не е било случайно — смяташ, че е използвал Пърси Уетмор срещу Уортън като оръжие.
— Да.
— Защо?
— Не зная.
— Разкажи ми пак какво стана, когато сте извеждали Кофи от Пътя, моля те. Само тази част.
Така и направих. Разказах й как стрелналата се между решетките и сграбчила бицепса на Джон мършава ръка ми е заприличала на змия — на някоя от водните змии, от които като деца се страхувахме всички, плувайки в реката — и как Кофи каза, че Уортън е лош човек. Почти го прошепна.
— А Уортън е казал… — Жена ми отново гледаше през прозореца, но продължаваше да ме слуша.
— Уортън каза: „Правилно, черньо. Адски лош“.
— И това е всичко.
— Да. Имах чувството, че в онзи момент нещо ще се случи, но се излъгах. Бруталния свали ръката на Уортън от Джон и му рече да си ляга, което Дивият Бил и направи. Още отначало не можеше да се държи на крака. Каза, че негрите трябвало да имат отделен електрически стол, и това бе всичко. Продължихме да си гледаме работата.
— Джон Кофи го е нарекъл лош човек.
— Да. Веднъж каза същото и за Пърси. Може би неведнъж. Не мога да си спомня точно кога, но зная, че го каза.
— Но Уортън никога не е правил нищо лично на Джон Кофи, нали? Нещо като с Пърси, искам да кажа.
— Не. Разстоянието между килиите им — Уортън е до бюрото на дежурния, а Джон е по-нататък от другата страна — почти не им дава възможност да се виждат.
— Разкажи ми пак как е изглеждал Кофи, когато Уортън го е хванал.
— Джанис, това няма да ни доведе доникъде.
— Може пък и да ни доведе. Разкажи ми пак как изглеждаше.
Въздъхнах.
— Предполагам, че може да се каже шокиран. Направо ахна. Представи си, че се печеш на плажа, а аз се промъкна до теб и излея малко студена вода върху гърба ти. Или пък все едно че са му ударили шамар.
— Ами, естествено — отвърна тя. — Той просто се е стреснал.
— Да — казах. И после: — Не.
— Реши най-после — да или не.
— Не. Не беше стреснат. Беше също като тогава, когато искаше да вляза в килията му, за да изцери инфекцията ми. Или когато искаше да му дам мишката. Беше изненадан, но не от ръката на Уортън… поне не точно… о, господи, Джан, не зная.
— Добре, да оставим това. Просто не мога да си представя защо Джон го е направил, това е всичко. Да е агресивен по природа, не е. Което навежда на друг въпрос, Пол: как можеш да го екзекутираш, ако си прав за онези момиченца? Как можеш да го сложиш на електрическия стол, ако някой друг…
Подскочих. С лакът закачих чинията, съборих я на пода и тя се счупи. Бе ми хрумнала нова идея. За момента беше по-скоро интуитивна, отколкото логична, но притежаваше известно черно изящество.
— Пол? — уплашено попита Джанис. — Какво има?
— Не зная, не зная със сигурност, но ако мога, ще разбера.