Стивън Ериксън
Спомени от лед (29)

24.

Някои приливи се движат подмолно. Жреци и жрици на близначните култове на Тогг и Фандърей от дълго време са оглавявали само жалка шепа следовници в храмовете си, а храмовете им са били малко и разпръснати. В началото на управлението на Ласийн сред малазанските армии имало краткотрайно разширение на тези култове, след това като че ли заглъхнало от само себе си. От днешна гледна точка този порив би могъл да се интерпретира като преждевременен, предвещаващ ново пробуждане, което щяло да доведе древните култове на челно място. Първото свидетелство за това оживление се появило по самата периферия на Малазанската империя (по-точно извън границите й, прев.), в наскоро освободения град Капустан, където приливът изригнал силата си пред очите на всички…

„Култове на възкресението“

Корум Т’бал (в превод на Илис от Даруджистан)

Двете маскирани фигури, стари и прегърбени, бавно се затътриха към ниския широк вход на храма на Гуглата. Кол се беше погрижил за конете от Мот в двора и сега стоеше смълчан в сенките на стената и гледаше по-близката фигура — на жена — как вдигна бастуна си и рязко почука на вратата.

Барабаните продължаваха да тътнат, коронацията на принц Арард продължаваше. При положение, че церемонията се ръководеше от Съвета на маската, Кол беше изненадан да види тези двама негови членове тук, явно решили да направят неофициална визита. Освен това беше и подозрителен, тъй като допускаше, че никой не е разбрал, че храмът на Гуглата е обитаван отново.

Стресна го един тих глас:

— Каква полза ще имаме от това според теб?

В сянката до даруджистанеца беше застанал друг маскиран жрец, някак странно неразличим, със скрито под качулка лице, с облечени в ръкавици ръце, сгънати върху изпъкналия корем — въпреки че всичко останало от него изглеждаше тънко като пръчка.

— Ти откъде се появи? — изсъска Кол.

— Аз? Че аз бях тук преди теб! Това е сянката ми, тъпако! Погледни светлината на онази факла — това място би трябвало да е окъпано от нея. Всички ли благородници на Даруджистан са толкова глупави като теб?

Кол се намръщи.

— Добре, добре, жрецо на Сянка. Значи си шпионирал — какво? Какви държавни тайни си научил, докато ме гледаше как се оправям с тия коне?

— Само това, че те мразят, дару. Всеки път щом им обърнеше гръб, бяха готови да те сръфат — само че ти като че ли винаги се дръпваше от тях в най-подходящия момент…

— Да, дръпвах се. Защото знаех, че се канят да ме сръфат. Всеки път.

— Гордост ли долавям в думите ти? Че си надхитрил два коня?

— Още една дума като тази, жрецо, и ще те хвърля от тази стена.

— Не би посмял… о, добре, би посмял. Няма да те ядосвам повече. Обещавам.

Вратите на храма се отвориха с тихо поскърцване и двамата се обърнаха.

— Вай! — изшепна Рат-Сенкотрон. — Кой е това?

— Моя приятел Мурильо.

— Не бе, идиот — другият!

— Другият? С двата меча ли? Ами, той работи за Гуглата.

— А Рат-Гугла знае ли за това?

— Мен ли питаш?

— Какво, на гости ли е дошъл?

— Не.

— Безмозъчен идиот!

Кол изсумтя и попита:

— Тия двамата — те що за маски носят под качулките?

— В смисъл дали ги познавам ли? Разбира се, че ги знам. Старецът е Рат-Тогг. Бабата е Рат-Фандърей. В Съвета ги използваме като подпорки за книгите — откакто съм в Хомота, не помня да съм чувал някой от двамата да е обелил и една дума. Още по-забавното е, че са любовници, които никога не са се докосвали.

— Как става това?

— Използвай си въображението, дару. Я, поканиха ги вътре! Какво ли ври в тоя казан?

— Казан ли? Какъв казан?

— Млъкни.

Кол се усмихна.

— Е, достатъчно се позабавлявах тук. Време е да влизам вътре.

— Идвам с теб.

— Не. Не обичам шпионите. — Юмрукът на Кол се стовари в ченето на жреца и той рухна.

Сенките бавно се разпръснаха под мигащата светлина на факлата.

Кол потърка кокалчетата на пръстите си и тръгна към храма.

Притвори вратата. От Мурильо, воина и гостите нямаше и помен. Закрачи към входа на гробната камера.

Мурильо седеше до нара, на който бяха положили мхаби — гробната яма си стоеше празна въпреки настойчивите заповеди на немрящия воин да сложат старицата вътре. Слугата на Гуглата стоеше срещу двамата съветници, стиснал двата меча. Всички мълчаха.

Кол пристъпи до Мурильо.

— Какво става?

— Нищо. Дума не обелват. Освен ако не си дърдорят наум, в което се съмнявам.

— Значи… чакат нещо.

— Така изглежда. Бездната да ни вземе дано, тия са по-лоши от лешояди…

Кол изгледа приятеля си и попита:

— Мурильо, случайно да си забелязал, че си седнал на олтара на Гуглата?

 

 

Земята отвъд северната стена на Корал представляваше горист парк, с поляни, разделени от малки групи дървета, неподкастряни поне от три сезона. Търговският път лъкатушеше като змия през обширния парк, изпъваше се, щом стигнеше широката двеста крачки мъртва полоса пред стената, след което се издигаше по тесен каменен мост над стръмния сух ров точно под стената. Портата бе огромна, двете й крила бяха покрити с бронзов обков.

Лейтенант Пикър примига да махне потта от очите си. Беше довела Анци и отделението му колкото се може по-близо — бяха залегнали на трийсет крачки от гледащия на изток планински склон. Високите крепостни стени на Корал се падаха вдясно от тях, на югоизток; мъртвият терен се простираше точно срещу парка вляво. В мъртвата полоса се бяха струпали панионски беклити, подредени с лице към склона — и към окопите, заети в момента от Дужек и неговите шест хиляди от Воинството на Едноръкия.

Сержантът, залегнал до нея, изпъшка.

— Виж там, при портата. Някакво знаме развяват, и тия конници… как се перчат само…

— Някакъв септарх с офицерите си — съгласи се Пикър. — Анци, според теб толкова ли са, колкото ги броя и аз?

— Двайсет и пет — трийсет хиляди — отвърна той и подръпна мустаците си.

— Но ние сме по-нависоко…

— Да де, само че тия проходи и тунели не са за отбрана — за скривалище са. Много са изпънати, никакви чупки, никакви отклонения, никакъв шанс за анфилада… а и дърветата са много, Гуглата да ги вземе!

— Сапьорите са…

— Няма да им стигне времето!

— Така изглежда — съгласи се Пикър. — Между другото, да виждаш случайно кондори да се трупат за щурма?

— Не, но това не значи, че…

— Значи, сержант, че Пророкът ги задържа. Разбира, че не ние сме големият шамар. Размазахме му засадата и това го подразни достатъчно, за да извади — колко? — една трета от армията си? Може би някой кадър магове, който да пази септарха? А ако разберат, че сме мечка в бърлогата, съмнявам се, че ще ударят…

— Освен ако Пророкът не реши, че избиването на шест хиляди от Воинството заслужава да жертва една трета от армията си, Пикър. На негово място щях да…

Тя се намръщи.

— Аз също. — „Бих ни унищожила, бих ни премазала, преди да са дошли другите.“ — Все пак не мисля, че Пророкът е толкова проницателен — в края на краищата, какво знае той за малазанците? Някакви далечни приказки за войни на север… някакво затлачило се нашествие. Няма как да знае на какво сме способни.

— Пикър, мъчиш се да хванеш риба на гола кука. Пророкът вече знае, че по някакъв начин сме му скочили в окопите. Знае, че сме се промъкнали някак покрай проклетите му кондори, без един кондорски клюн да гракне. Знае, че му размазахме цял отряд с морантски муниции. Знае, че сме се чучнали тук, гледаме как се строява армията му и не бягаме. Знае също, че нямаме никаква подкрепа — все още — и може би, просто може би сме скочили в говната, преди да са се слегнали.

Пикър не отговори. Панионските легиони се бяха построили, офицерите се пръсваха, за да заемат позиции в челото на всеки от тях. Забиха барабани. Към небето се вдигнаха пики. След това пред всеки строен легион заигра магия.

„О…“

— Къде е Бленд?

— Тук съм.

— Тичай бързо при Дужек…

— Слушам, лейтенант.

 

 

В най-предния окоп Бързия Бен бавно се изправи.

— Спиндъл, Блупърл, Тууз, Шанк — при мен. Ако обичате.

Четиримата магове притичаха към него и заломотиха един през друг:

— Цяла дузина магьосници!

— Извличат от един и същи лабиринт!

— Гадост!

— Те запридат, Бързак!

— Действат заед…

— Я млъкнете всички!

— Всички загиваме!

— По дяволите, Тууз, млъкни!

Изгледа ги ядосано, изчака да се успокоят, отново огледа лицата им едно по едно и се ухили:

— Дванайсет кучи сина, а? А кой е тоя тука, дето стои пред вас? Бързия Бен. Нали? Бен Адефон Делат. Значи, ако някой от вас вече е напълнил гащите, бегом да се преобуе и всеки при ротата, към която е назначен — каквото мине през мен, вие ще трябва да се оправяте с него. Кой както може. — Погледна над главите им и видя приближаващите се Дужек, Паран и Бленд — тя изглеждаше доста възбудена и очите й бляскаха свирепо.

— Кадър, свободни сте.

Маговете се пръснаха.

Дужек беше в пълно снаряжение — Бързия Бен за пръв път го виждаше така от години. Магьосникът кимна за поздрав.

— Бързак, Бленд ни донесе лоши… — почна Паран.

— Знам, капитане. Разпръснах кадъра си, за да не ни ударят накуп. Ще привлека вниманието им към мен, тук…

— Задръж — изръмжа Дужек. — Тоя кадър не е никакъв кадър, а още по-лошото е, че те го знаят. Второ, ти не си боен маг. Ако те загубим толкова рано…

Магьосникът сви рамене.

— Върховен юмрук, аз съм всичко, с което разполагате. Ще ги позадържа за известно време.

— Ще назнача Мостоваци, които да те пазят — каза Паран. — Резервите ни с муниции се попълниха…

— Голяма щедрост — прекъсна го Дужек. — Половин сандък, и повечето е с изтекла годност. Ако врагът успее да се приближи достатъчно, ще се озовеш под обстрела им, магьоснико. Не ми харесва това. Никак не ми харесва.

— Не твърдя, че на мен ми харесва — отвърна Бързия Бен. И млъкна. Чу как изскърцаха кътниците на Върховния юмрук.

— Капитане? — изсумтя Дужек.

— Да, сър?

— Трошачките и резачките поставени ли са? Можем ли да сринем тоя проклет склон?

— Хедж твърди, че всичко е заредено, сър. Можем да срутим всеки тунел и да сравним всеки окоп.

— Значи можем да се изтеглим и да оставим на панионците да си върнат… мешавица от кал и камънаци.

— Можем, сър.

— Което значи, че прекосихме половин континент само за да се изтеглим преди първия си сблъсък с противника.

— Временно изтегляне, сър — изтъкна Паран.

— Или можем да им разкървавим носовете… може би да премажем десет хиляди беклити и десетина магове на септарха. С цената на тази армия, включително и Бързия Бен тука. Добра ли е тази цена, господа?

— Това ще го решите вие — почна Паран, но Дужек го прекъсна:

— Не, капитане. Този път — не.

Бързия Бен се взря в очите на Върховния юмрук. „Обещал съм на Бърн. Двамата с капитана имахме… планове. За да опазим всичко това, сега казвам «не». Гръмваме окопите и се отдръпваме. От друга страна, аз съм войник. Подпалвач на мостове. А жестоката истина е, че цената е повече от добра. Правим го заради Уискиджак. Заради предстоящия щурм. Спасяваме живота на много хора.“ Погледна Паран и видя в очите му, че е осъзнал същото. Обърна се към Дужек.

— Върховен юмрук. Смятам, че цената си струва.

Дужек вдигна ръка и смъкна забралото на шлема си.

— Добре. Да действаме.

Бързия Бен изчака двамата да се отдалечат и въздъхна.

— Какво искаш, Бленд?

— Сър?

— Не ми говори на „сър“. Ще се върнеш ли най-после при отделението си, или искаш да останеш тук, за да видиш с очите си скорошната ми кончина?

— Мислех, че бих могла да… да помогна.

Той се обърна към нея и присви очи.

— Как?

— Ами… — Тя откъсна от шията си вързано на каишка камъче. — Този талисман го имам от няколко години.

Магьосникът вдигна вежди.

— И какво би трябвало да прави той, Бленд?

— Ами… прави така, че хората по-трудно ме виждат… И като че ли действа доста добре.

— И откъде го взе?

— От един стар пустинен търговец в Пан’поцун.

Бързия Бен се усмихна.

— Задръж си го, момиче.

— Но…

— Върни се в отделението си. И кажи на Пикър да държи хората по-настрана от тая гадост — останете на другия фланг и наблюдавайте града. Ако кондорите се появят, тичай при мен колкото може по-бързо.

— Да, сър.

— Хайде, тръгвай.

Бленд хукна.

„Проклет да съм. Това момиче си е купило някакъв нищо и никакъв камък от някакъв си градски шарлатанин и изведнъж става невидимо. Груб, но чист талант, просмукан е в костите й. А тя дори не го знае.“

 

 

Скрити под папратта и храстите, Пикър и отделението с нея виждаха съвсем ясно панионските легиони, чиито първи редици вече стигаха до основата на голата рампа, водеща към окопите. Сива магическа вълна се стелеше като паяжина пред припяващите в унес беклити. Командирите сиърдомини бяха загърнати в магия и пристъпваха бавно пред ротите си — с привидно неумолима увереност.

На голото пространство високо над панионците Бързия Бен се взираше надолу, съвсем открит и сам. Така поне й беше казала Бленд — дърветата между тях скриваха гледката.

„Самоубийство.“ Магьосникът беше добър, но добър само защото винаги действаше скришом, спотаен в сенките и невидим. Все пак не беше Татърсейл, нито Хеърлок или Калот. През всичките години, откакто го познаваше, нито веднъж не го беше виждала да разтвори открито лабиринт и да се развихри. Не само че не беше в стила му. Пикър подозираше, че не беше и във възможностите му.

„Извади от ножницата неподходящото оръжие за този бой, Върховен юмрук…“

Внезапно раздвижване в първото каре на панионците. Писъци. Пикър се ококори. Бяха се появили демони. Не един, а шест — не, седем. Осем. Огромни, извисяващи се над хората, чудовищни. Разкъсваха гъстите войнишки редици. Плисна кръв. Разхвърчаха се ръце и крака.

Маговете сиърдомини се извърнаха натам.

— Проклятие — прошепна до нея Бленд. — Лапнаха го.

Пикър я изгледа ядосано.

— Какво имаш предвид?

— Те са илюзии, лейтенант. Не разбираш ли?

„Не.“

— Всичко е в сигурността — те просто не разбират с какво си имат работа. Бързия Бен просто си играе със страховете им.

— Бленд! Чакай! Как, в името на Гуглата, го разбра ти?

— Не знам. Просто го разбрах.

Сиърдомините изригнаха сива магия, която се понесе на вълна към легиона и виещите й се като змии пипала се плъзнаха към осемте демона.

— Това би трябвало да ги помете — каза Бленд. — Ако Бързия Бен пренебрегне тази атака, панионците ще станат подозрителни… чакай да видим как… о!

Магията изсъска като раздразнено гнездо усойници и се вкопчи в ревящите демони. Предсмъртните им гърчове бяха отчаяни и изпълнени с бяс, те се тресяха, избиваха и осакатяваха още и още войници. Но и загиваха, един по един.

Строят на първия легион се беше разсипал, разкъсани човешки тела се търкаляха навсякъде. Маршът им нагоре по склона беше разбит и възстановяването на реда щеше да отнеме време.

— Удивително какво може да те сполети, ако си вярващ — подхвърли Бленд.

Пикър поклати глава.

— Щом един чародей може да направи това, защо нямаме илюзионисти във всяко проклето отделение?

— Защото това действа само ако се прави рядко, лейтенант. Освен това е нужно голямо майсторство, за да скалъпиш само един демон — как Бързия Бен успя да направи осем просто…

Маговете сиърдомини предприеха контраатака. Нагоре по склона се затъркаля пращяща вълна, сръфа земята и дърветата по пътя й изригнаха.

— Това е право към него! — изсъска Бленд и пръстите й болезнено се впиха в рамото на Пикър.

— Оу! Я ме пусни!

Гръмовен трясък разтърси земята и въздуха.

— Богове! Ще го убият! Ще го пометат! Ще го изпарят — Беру да ни пощади всички дано!

От редиците на легиона излезе нов магьосник сиърдомин, яхнал огромен пъстрокафяв боен кон. По бронята му играеше магия, тъмносива и бяла, проблясваше по ръба на двуострата брадва в дясната му ръка.

— О! — прошепна Бленд. — Това му се вика илюзия.

Сиърдоминът препусна да догони маговете отпред.

И те се обърнаха.

Брадвата излетя от десницата на конника, тежка и заледена. Промени очертанията си, почерня, изви се, превърна се в ноктести черни ръце.

Призракът се стовари върху първата жертва и мъжът изпищя. Убийствена магия прониза чародейската защитна вълна като връх на копие и се заби в гърдите на сиърдомина.

Още докато тялото рухваше, призракът се появи отново — изникна през увенчаната с шлем глава сред взрив от желязо, кости, кръв и мозък — стиснал в черните си ноктести ръце душата на сиърдомина — потръпваща и излъчваща ужас. Призракът, присвит над плячката си, се отдръпна на зигзаг към гъстия лес и изчезна в сумрака.

Конникът, след като беше хвърлил страшното си оръжие, беше смушил коня си. Огромното животно препусна към втория сиърдомин и го стъпка — разхвърчаха се буци окървавена кал.

Вълна от грозна магия изригна към него.

И той се понесе напред. Пространството пред него се раздра и конят и ездачът изчезнаха. Процепът се затвори само миг преди хаотичната магия да го достигне. Вихрушката от чародейство избухна с оглушителен гръм и отвори кратер на планинския склон.

Анци тупна Пикър по рамото.

— Погледни! Ей там, по-надолу! Легионите отзад!

Тя се извърна. И видя как войниците нарушават строя, пръскат се и изчезват в гористия склон от двете страни на голата рампа.

— Проклятие! Намери се някой умник!

— Само това да беше — сега ще налетят точно на нас!

 

 

Паран видя как Бързия Бен отново се появи на насипа от портала на лабиринта. Залиташе, вълни лепкав дим изригваха от опушената му кожена броня. Само допреди миг беше сигурен, че магът е унищожен. Пламъците все още облизваха със сивите си езици изровената земя около Бързия Бен.

— Капитане!

Паран се обърна и видя залитащия към него в окопа морски пехотинец.

— Сър, съобщиха ни — легионите настъпват насам през дърветата!

— Върховният юмрук знае ли?

— Да, сър! Изпраща ви още една рота да задържите тази линия.

— Добре, войник. Върни се при него и го помоли да се предаде по редиците. Имаме едно отделение там някъде — ще излязат срещу противника, вероятно на бегом.

— Слушам, сър. — И хукна.

Паран огледа окопалата се войска. Бойците трудно се виждаха — сенки танцуваха бясно над позициите им, запълваха рововете и окопите, които ги свързваха. Главата му рязко се извърна към Бързия Бен. Магьосникът се беше присвил, почти невидим сред вихрещите се сенки.

Земята под насипа кипна. Камънаци и скали започнаха да се надигат от рохкавата пръст, стържеха, трещяха един в друг, влагата по тях зацвърча на пара.

„Разтворил е два лабиринта — не, трябва да са три — тези камъни са нажежени до червено.“

По насипа плъзнаха сенки, потекоха между и под струпващите се скали.

„Той вдига сипей — врагът няма да го забележи… преди да е станало късно.“

Долу сред дърветата вече се виждаха разкъсаните редици на панионците, пъплещи нагоре към тях. Никакви събрани щитове, никакви костенурки — жертвите сред беклитите щяха да са ужасни, щом се втурнеха в атака.

„Проклятие, защо се бави Пикър?“

На рампата, първият легион се беше престроил и отново настъпваше бавно нагоре, с трима сиърдомини начело. Загръщаше ги плътно оплетена мрежа защитна магия.

В бърза последователност нагоре по рампата се затъркаляха три магически вълни. Първата се понесе право към Бързия Бен, другите две — към предния окоп и Паран. Той се обърна рязко и викна:

— Залегни! — И също се просна по очи. Нямаше много смисъл. Нито командата, нито залягането му щеше да промени много нещата. Превъртя се по влажната шума и загледа безсилно прииждащата с грохот вълна.

Първата, насочена към Бързия Бен, трябваше вече да е ударила, но не последва никакъв звук, никаква оглушителна експлозия — освен далече долу, в подножието на склона, където земята се разтърси. Долетяха далечни писъци.

Не можеше да откъсне очи от връхлитащата към него магия.

На пътя й — само няколко мига преди да достигне капитана и войниците зад него — изригна черен мрак, разкъса въздуха и посече по цялата ширина на рампата.

Магията със съсък се изля в разтворения лабиринт.

Нов взрив, далече долу сред струпаните легиони.

Втората вълна последва първата.

Миг след това отекна трета експлозия, лабиринтът се стесни и изчезна.

Паран не вярваше на очите си. Превъртя се, за да погледне към Бързия Бен.

Чародеят беше издигнал пред себе си каменна стена и тя започна да се движи сред течащите надолу сенки, да се накланя и огъва, да тласка пред себе си пръстта. Изведнъж сенките полетяха надолу по склона, между дърветата, в объркваща, смазваща всичко пред себе си вълна. След миг ги последваха камъните — сриваща се с грохот лавина, помитаща дървета и пръст, изливаща се като лава към разкъсаните войнишки редици, катерещи се нагоре по склона.

Те я видяха, но не им остана време да изкрещят. Сипеят продължаваше надолу, заличаваше всяка следа от беклити на този фланг, докато на Паран не му се стори, че целият склон е потекъл надолу, с трясъка на рухващите дървета.

Беклитите от другата страна бяха стигнали до насипа пред първия окоп. След убийствената градушка от стрели над линията на окопа се надигнаха пики и малазанците се изправиха в настръхнал строй над насипа. Сред тях се мяркаха и тежко бронирани стрелци с щурмови арбалети.

Беклитите се понесоха нагоре и започнаха да гинат.

И тогава, почти от упор, свирепата магия помете малазанския строй и сивите й пламъци погълнаха десетки тела.

След като мръсната вълна заглъхна, Паран не можеше да види по насипа нищо освен овъглени трупове. Беклитите се понесоха нагоре. Горе, високо в небето, бавно кръжеше кондор и зад него се стелеха сиви пламъци.

Ято от трийсет Черни моранти се понесе срещу него. Двайсет железни стрели полетяха към огромната птица. От кондора изригна сива мълния и подпали прииждащите стрели. Гърчещата се вълна облиза небето и се затъркаля към Черните моранти. Избухнаха броня и плът.

Бързия Бен се добра до Паран и започна бясно да чисти тревата пред капитана, докато не оголи парче земя.

— Какво…

— Нарисувай проклетата птица, капитане! С твоя пръст — нарисувай карта!

— Но аз не мога да…

— Рисувай!

Паран повлече по земята облечения си в метал показалец и очерта правоъгълна рамка. Ръката му затрепери, докато се мъчеше да нахвърли грубите очертания на кондора.

— Пълна лудост — няма да стане — не мога да рисувам!

— Свърши ли? Това ли е?

— Какво искаш, в името на Гуглата?

— Чудесно! — извика магьосникът. Стисна десницата си в юмрук и го стовари върху образа.

Демоничният кондор вече се спускаше. Изведнъж крилете му заплющяха бясно, сякаш не можеше да намери въздух под себе си, после полетя като камък право надолу. Бързия Бен скочи и задърпа Паран.

— Хайде! Извади го тоя твой проклет меч, капитане!

Затичаха по насипа; магьосникът го поведе към падналия кондор, малко зад превзетия окоп.

След няколко мига вече тичаха през димящите останки от броня и опърлена плът — всичко, което бе останало от малазанската рота. Първата вълна на беклитите се беше добрала до втория окоп и водеше свиреп бой с тежката пехота на Дужек. Вдясно от Паран и Бързия Бен, на по-малко от трийсет крачки надолу по склона, вече настъпваше втората вълна.

— Още един сиърдомин! — изкрещя Бързия Бен и блъсна Паран на земята.

От втората редица беклити изригна магия и се понесе право към двамата.

Бързия Бен се превъртя по тревата и изруга.

— Дръж се, капитане!

Около тях се разтвори лабиринт.

Изведнъж се озоваха под вода и броните ги задърпаха към черното дъно.

Сива светлина заигра диво точно над тях, изтрещя с грохот и се спусна към двамата.

Водата избухна от всички страни и яки корени се впиха в ребрата му. Той закашля и запълзя в калта, неспособен да си поеме дъх.

Една ръка го сграбчи за ремъка и го повлече.

— Къде се дяна проклетият ти меч?

Паран успя да се изправи и залитна.

— Меч ли? Кучи син такъв! Аз се давех!

— Проклятие! — изруга магьосникът. — Моли се само оная птица да е все още зашеметена.

Паран го погледна убийствено и чак сега видя окаяното състояние на Бързия Бен — кръв течеше от ушите, носа и устата му. Кожената му броня се беше разкъсала по всички шевове. Паран се огледа и видя, че и неговата броня е също толкова разкъсана. Изтри уста с опакото на ръката си и ръкавицата се нацапа с кръв.

— Ловният нож още си е у мен.

— Извади го веднага. Мисля, че сме близо…

Отпред, сред дърветата, по сухите листа бяха нападали счупени клони. По земята се стелеше дим.

И тогава Паран го видя. Бързия Бен го стисна за рамото — той също бе забелязал черната маса в сенките отстрани. Черна и лъскава.

Дългият светлосив врат блясваше при всяко движение, кривият клюн лъсваше. Струи магия се вдигаха и играеха злокобния си танц.

Паран не се поколеба. Измъкна ножа и затича напред.

Създанието беше огромно, с размери на женски бедерин, вратът му се виеше като змия от изгърбените рамене. Черната лъскава глава с двете кошмарни очи се извърна към него.

Нещо изплющя зад Паран — призрак, чиито ноктести ръце дращеха да докопат кондора.

Съществото изсъска, присви се и главата му се стрелна напред.

Блесна магия.

Призракът изчезна.

Паран се изви встрани от главата на кондора и заби с все сила дългото острие в гърба му. Усети как оръжието се отплесна от гръбнака и изруга.

Пронизителен писък. Черното туловище се завъртя като мълния и той се озова обгърнат от черни мазни димящи пера. Черният клюн се хлъзна по слепоочието му и задра да откъсне ухото му — той усети то как се отпра и топлата кръв потече по врата му.

Умът му се взриви от зверския гняв, кипнал в гърдите му…

На десет крачки по-назад, паднал на колене — толкова изтощен, че можеше само да гледа — Бързия Бен облещи невярващо очи към двамата вкопчили се в битка на живот и смърт противници. Паран беше почти невидим под гърчещата се, изтъкана от сенки Хрътка. „Не е соултейкън, не е превъплъщение. Това са две същества — човек и звяр — втъкани някак… едно в друго. А силата зад него — на Сянката. Куралд Емурлан.“

Земята под двамата противници се тресеше. Едно крило изпляска нагоре и се удари в близкото дърво. Кости и дърво изпращяха заедно. Кондорът нададе писък.

Прекършеният на едно коляно височина ствол рухна и прикова към земята пърхащото крило, после затисна единия крак и го премаза, преди да се затъркаля надолу, далече от двамата биещи се, сред вихрушка от клони и кора.

Челюстите на Хрътката се впиха в шията на кондора. Изпращя хрущял и кост.

Главата на птицата се отметна назад и глухо тупна на меката пръст.

Сенките, изтъкали надигналата се триумфално Хрътка, потръпнаха — и звярът изчезна.

Паран се претъркаля встрани от мъртвата птица.

Бързия Бен едва можеше да го познае под разкъсаната плът и кръв. Очите на чародея се разшириха, щом капитанът се надигна и се изправи. Кожата по дясната скула се беше смъкнала и оголила костта. Половината му ухо го нямаше, откъснато на крива резка, от която шуртеше кръв.

Паран бавно вдигна глава и срещна очите му.

— Какво стана?

Бързия Бен се изправи.

— Хайде с мен, капитане. Хващаме лабиринта да търсим лечител.

— Лечител ли? — попита учудено Паран. — Защо?

Магьосникът се взря в очите му и не видя в тях разсъдък. Хвана го под мишницата.

— Просто така. Хайде…

 

 

Пикър се запромъква надолу между клоните. Жива душа нямаше наоколо. От беклитите, преминали под тях преди половин камбана, бяха останали само разкаляни дири. Чуваше шума на битката нагоре по склона, при земния вал и може би зад него.

Магическите взривове, ударили легионите в основата на рампата, не бяха продължили — повод за безпокойство. Повече ги беше уплашила каменната лавина, но пътят й ги беше подминал на стотина крачки встрани. „Сякаш Бързия Бен е знаел къде сме. Някак. Още по-невероятното е, че проклетият магьосник успя да удържи под контрол свличането на една трета от склона. Може би ако се бяха появили дузина Върховни магове да му помогнат, щях да го повярвам. Или някой бог…“

С тази смразяваща мисъл в ума си започна да слиза по дървото.

По-рано в небето се бяха появили кондори и поне един от тях беше нападнал малазанската отбрана. За кратко. А къде се бяха дянали другите, нямаше представа.

„Поне не са тук, слава на Гуглата…“

Скочи от един човешки бой височина и се приземи с дрънченето на броня.

— Ловко беше.

Пикър се обърна рязко.

— Проклета да си, Бленд…

— Тихо!

— Знаеш ли къде са останалите?

— Повече или по-малко. Искаш ли да ги събера?

— Не би било зле.

— После какво?

„Проклета да съм, ако знам.“

— Просто ги доведи, Бленд.

— Слушам.

 

 

Паран се събуди с миризмата на повърнато и по вкуса в устата си разбра, че е от него. Изохка и се обърна на хълбок. Беше тъмно. Наблизо говореха приглушени гласове. Усети, макар и да не можеше да види много добре, че другите лежат в окопа, в който се беше озовал самият той.

„Други… ранени…“

Някой се приближи — едра, широка фигура.

Паран вдигна ръка към слепоочието си и потръпна, щом пръстите му докоснаха сухото черво по шева. Опипа предпазливо по дължината на раната и надолу до мократа превръзка, покриваща ухото му.

— Капитане?

— Ти ли си, Малът?

— Да, сър. Току-що се върнахме.

— Пикър?

— Всичко е наред, сър. Поодраскахме се малко по пътя, но нищо, което да ни забави особено.

— Защо е толкова тъмно?

— Няма факли, сър. Нито фенери. Заповед на Дужек — събираме се.

„Събираме се. Не, това за по-късно.“

— Бързия Бен жив ли е? Последното, което помня, е, че се приближавахме към един свален кондор…

— Да, макар че както чух, вие сте заклали гъската, капитане. Донесъл ви е тук и резачите са ви позакърпили… горе-долу. Главно повърхностни рани, ще се радвате да го чуете. Дойдох да ви направя отново красавец.

Паран бавно се надигна.

— Около мен има много войници, които се нуждаят повече от цяра ти, Малът.

— Вярно, сър, но Дужек каза да…

— Ще си нося белезите, лечителю. Виж какво можеш да направиш за ранените. Къде да намеря Върховния юмрук и Бързия Бен?

— В щаба, капитане. Голямата камера…

— Знам я. — Стана и постоя малко на място, докато замайването отмине. — Сега един по-важен въпрос — Къде съм?

— В главния окоп, сър: Наляво и после направо.

— Благодаря.

Капитанът се затътри между редиците налягали ранени пехотинци. Битката беше свършила зле — но не толкова зле, колкото можеше да е.

Унтанската охрана на Дужек държеше входа на тунела. Ако се съдеше по вида им, още не бяха вадили оръжия. Офицерът им му махна с ръка да влезе, без да каже нищо.

След още трийсет крачки Паран стигна до камерата.

Върховният юмрук Дужек, Бързия Бен и лейтенант Пикър бяха насядали около масата с картите, над главите им на една от гредите на тавана беше окачен фенер. При влизането на капитана и тримата се обърнаха в столовете си.

Дужек се намръщи.

— Малът не те ли намери?

— Намери ме, Върховен юмрук. Нищо ми няма.

— Ще останеш нашарен с белези, момче.

Паран сви рамене.

— Та какво се е случило? Беклитите не обичат да се бият нощем ли?

— Оттеглиха се — отвърна Дужек. — И преди да си попитал, не, не беше защото сме толкова твърди — можеха да натиснат и ако го бяха направили, сега щяхме да тичаме из горите — поне тези от нас, които могат да си поемат дъх. Освен това ни нападна само един от ония кондори. Седим тук, капитане, и се мъчим да си обясним защо се отървахме толкова леко.

— Някакви възможни отговори, сър?

— Само един. Смятаме, че Уискиджак и Бруд се приближават бързо. Пророкът не иска силите му да са вкопчени в нас, когато дойдат. Също така не иска да рискува повече от проклетите си кондори.

— Един беше повече от достатъчен — измърмори Бързия Бен.

Умората го беше състарила неимоверно — почти се беше превил на две над масата, зачервените му очи се бяха вторачили в одрасканата й повърхност.

Стъписан от вида му, Паран пак се обърна към Върховния юмрук.

— Малът каза, че се събираме, сър. След като и лейтенант Пикър е тук, допускам, че сте намислили нещо за Подпалвачите на мостове.

— Да. Чакахме теб, капитане.

Паран кимна мълчаливо.

— Тези окопи са незащитими — изръмжа Дужек. — Прекалено сме оголени тук. Още два-три кондора и ще ни довършат — и нас, и Черните моранти. И няма да рискувам повече да пращам вестоносци моранти — птиците на Пророка свалиха последните няма и на една десета левга от планината. Толкова близо до Корал, изглежда, не се притесняват да летят нощем. А и Бързия Бен не е в добра форма за магически контакт с Уискиджак. Тъй че няма да чакаме.

„Влизаме в Корал. От нощното небе — право на проклетите му улици.“

— Разбрано, Върховен юмрук. И Мостоваците първи са вътре, нали?

— Първи вътре… — кимна бавно Дужек.

„И последни навън.“

— Удряте по цитаделата. Правите дупка в стената. Черните моранти ще ви пренесат колкото може по-близо.

— Сър, ако Бруд и Уискиджак не са толкова близо, колкото смятате…

Дужек сви рамене.

— Както казах вече, капитане, това място не е подходящо за чакане на тоя и оня. Влизаме всички — моята първа вълна ще е на половин камбана след вас.

„Това може да ни вкара в змийско гнездо…“

— Двамата с лейтенанта да ходим да подготвим отделенията тогава.

— Да. С вас идва Бързия Бен. Маговете — кадърът му — са се върнали по отделенията си. Хедж и останалите сапьори разполагат всичко с шест проклетии, десет трошачки и двайсет шрапнела — трябва да пробиете стената и след това се оттегляте при нас. Не тръгвайте сами за Пророка, ясно?

— Ясно, Върховен юмрук.

— Добре. Тримата — свободни сте.

 

 

Още две камбани оставаха до съмване, сивата мъгла се стелеше ниско из гористия парк извън Корал и дългите й пипала се протягаха към равнината отвън.

Корлат подкара към спрелия в края на малката горичка Уискиджак и спря до него. Малазанецът я попита, без да губи време:

— Какво каза той?

— Доста странно, Уискиджак. Официални извинения от свое име и от името на Бруд. Смирено предлагал меча си и тактическите си умения, както се изрази. Признавам, че това ме… притеснява малко.

Уискиджак сви рамене.

— Съветът на Каллор е винаги добре дошъл за мен.

Забеляза неверието в очите й, но предпочете да не му обръща внимание.

След малко каза:

— Ела с мен.

Смуши коня си и препусна по широкия търговски път, лъкатушещ между малките горички и леко изгърбените голи поляни.

Конете често се спъваха в тъмното. Скоро стигнаха до едно леко възвишение, без нито едно дърво по него. Отвъд него се издигаха широките тераси на града, смътно осветени от горящите по улиците факли. Тъмната грамада на цитаделата едва се очертаваше, изгърбена и мрачна над последната видима тераса.

Изкачиха се на билото и спряха.

Корлат огледа ивицата земя пред тях. Мъртвата полоса пред крепостната стена беше с ширина една шеста левга, с един каменен мост, прекрачил рова под стената. На половин левга на запад се извисяваше горист планински връх, склонът откъм тях бе загърнат в мъгла и пушеци.

— Да. — Уискиджак проследи погледа й. — Оттам дойдоха магическите мълнии. На мястото на Пророка точно там бих поставил армия, която да разбие обсадата.

— А Дужек е объркал плановете им.

— Подозирам, че е там. Принуден да отстъпи или обкръжен — магиката, която огря небето, беше повече панионска. Бързия Бен сигурно са го надвили. Мисля, че Дужек е изял боя, Корлат. Трябва да отвлечем вниманието на Пророка от тази планина и да спечелим време на Върховния юмрук да се прегрупира.

Тя го погледна, помълча малко и каза:

— Войниците ти останаха без крака, Уискиджак. Живи-умрели са. — „Както и ти, обич моя.“

— Все едно, ще заповядам щом съмне да тръгнем във фронт от тази височина, с клана Илгрес на левия фланг, Тор и неговите Белолики — отдясно. — Погледна я — Признавам, че мисълта за другата… форма, в която можеш да се превъплътиш, все още малко ме… тревожи. Все едно, ако двамата с Орфантал поемете небето…

— Двамата с брат ми го обсъдихме, Уискиджак. Той ще отлети при Дужек. Може би появата му ще изплаши кондорите на Пророка.

— По-скоро ще ги привлече като магнит, Корлат. Ако двамата сте заедно, за да се пазите…

— Дори и сами не сме много лесни за гонене. Не, Дужек има по-голяма нужда. Аз ще приема облика си на соултейкън и ще пазя твоите войски. Орфантал ще излети към планината. Най-малкото ще може да определи положението на Върховния и армията му.

Видя как мускулите на челюстта му потрепериха под брадата.

— Боя се за теб, Корлат — ще бъдеш съвсем сама над нас.

— С моите близки между войниците ти — всички са магове, мили — няма да съм толкова сама, колкото си представяш.

Уискиджак стегна юздите.

— Успя ли да усетиш нещо за своя Господар?

Тя поклати глава.

— Безпокои ли те това? Не, не е нужно да ми отговаряш.

„Вярно. Като че ли нищо не мога да скрия от теб.“

— Да се връщаме — промълви Уискиджак.

Обърнаха конете.

Ако разговорът им бе продължил още няколко мига, Корлат — с нейния свръхестествен поглед — щеше да зърне първото ято Черни моранти, издигнало се от гористия планински склон, всичко четиридесет на брой, полетели ниско, с изопнати криле и право към града.

Няколко мига, в които монетата на Опонн се завъртя.

Едно-единствено, лениво обръщане.

От Богинята — към Бога.

 

 

На по-малко от един човешки бой под тях градската стена профуча назад. След като я преминаха, морантите снишиха още кворлите, плъзнаха се над широкия булевард и полетяха под линията на покривите. Рязък завой на една от пресечките и ятото се понесе към цитаделата.

Паран, който се мъчеше да не обръща внимание на парещия сърбеж от шевовете по лицето му, погледна надолу. По улиците се виждаха догарящи клади, обгърнати в дим. Под горящите тук-там окачени по стените факли се виждаше каменната настилка, затрупана със смет. Градът под тях като че ли спеше — не се виждаше нито един страж или войник.

Погледът на капитана се върна към цитаделата. Външната й стена беше висока, добре укрепена — по-солидна и от градската крепостна стена. Главната сграда зад нея бе колкото от дялан камък, толкова от скала. Цитаделата беше всечена в планинския склон.

По разядения ръб на покрива се редяха чудовищни водостоци, черни, изгърбени и едва видими като по-тъмни петна на фона на нощното небе.

И тогава Паран видя единия.

„Кондори. О, сега вече сме в Бездната…“ Потупа моранта по рамото и облеченият му в стомана пръст се изпъна надолу към улицата. Офицерът кимна.

Като един, кворлите, понесли Подпалвачите на мостове, полетяха рязко надолу, профучаха още десетина крачки съвсем ниско над улицата и кацнаха с рязък наклон на крилата.

Войниците наскачаха от седлата и се пръснаха в сенките.

Морантите и техните кворли се извисиха отново, обърнаха и поеха по обратния път.

Присвит в устието на тъмната уличка, Паран изчака отделенията да се съберат около него. Бързия Бен се появи пръв.

— Покривът на цита…

— Видях — изръмжа Паран. — Някаква идея, магьосник?

— Кво ще кажете да си намерим някое мазе и да се скрием? — обади се Анци.

Бързия Бен погледна ядосано сержанта, след което се огледа.

— Къде е Хедж?

Сапьорът закрачи към тях, леко залиташе под издутите кожени торби.

— Видя ли ги проклетите врабци? — попита го магьосникът и лявото му рамо странно помръдна.

— Да. Трябват ни стрелци горе на стената. Имам дванайсет стрели с острилки вместо глави. Ако го направим както трябва, можем да ги свалим.

— Дъжд от птиче месо — подхвърли Спиндъл. — Горящи пера.

— Да не е по-лошо от горяща власеница, Спин?

— Тихо — скастри ги Паран. — Добре, куките на стената и подредете на покрива брилянтните ни стрелци с арбалетите. Хедж, намери подходящо място за вързопа с проклетиите и трошачките, и по-бързо — всичко трябва да мине според графика. Ония птици искам да се ударят където са кацнали — не във въздуха. Първата вълна на Дужек сигурно вече е тръгнала, тъй че действайте.

Махна на Пикър да води и тръгнаха към стената на цитаделата.

Щом стигна до другата страна на улицата, Пикър вдигна ръка и се присви. Всички замръзнаха.

Паран пристъпи зад нея.

— Урдоманска стража — прошепна тя. — Портата е на двайсет крачки вляво, добре осветена…

— Пазачите и те ли?

— Да.

— Идиоти!

— Да де, но си мислех…

— Какво?

— Връщаме се и тръгваме надясно, идваме пак и ще сме до един ъгъл на стената. Хедж обича ъгли…

— Стражите ги оставяме където са си.

— Да, капитане. Гуглата ми е свидетел, нищо няма да видят от тази светлина. А и ще сме достатъчно далече, за да не стигне до тях шумът от куките.

— Надяваш се.

— Всички носят големи шлемове, сър.

— Добре. Да обикаляме, лейтенант.

— Един момент, сър. Бленд?

— Тук.

— Стой тук. Дръж тия стражи под око.

— Слушам.

Пикър кимна на Паран и тръгна обратно по улицата. Отделенията се обърнаха и поеха след нея.

На капитана му се струваше, че само той вдига шум — твърде много шум при това. Трийсетината войници около него бяха безшумни като призраци. Придвижваха се, без да спират, от сянка на сянка.

Няколко мига по-късно Пикър отново подходи към улицата пред двора на цитаделата. Точно пред нея се виждаше ръбестият ъгъл на кула, увенчана с масивни бойници. Отделенията се струпаха зад лейтенанта.

Паран чу как сапьорите си зашепнаха весело, като видяха кулата.

— Как хубавичко ще ми падне…

— Като картоф на вретено…

— Стягаме трошачките, нали? Набиваме силата под ъгъл, на един лакът в камъка…

— На дядо си ли разправяш къде е на хляба мекото, Рънтър? Хайде млъкни и го остави на мене и Спин.

— Само казвах, Хедж…

— Стига — прекъсна ги Паран. — Първо арбалетите — горе. После всичко останало.

— Да, сър — съгласи се Хедж. — Готови за куките, милички. Арбалетчиците, нареди се да си получиш стрелите с острилките… ей, я не се пререждай, жено, прояви малко възпитание!

Паран дръпна Бързия Бен на няколко крачки зад останалите.

— Само дванайсет експлозивни стрели, магьоснико. Там има поне трийсет кондора.

— Не мислиш ли, че атаката на Дужек ще ги отвлече?

— Да, колкото да унищожат първата вълна, да оставят няколко да кръжат, за да срещнат втората вълна, а останалите да се върнат и да се погрижат за нас.

— Имаш ли нещо наум, капитане?

— Второ отвличане, която да отклони другите кондори както от Дужек, така и от Мостоваците. Бързак, можеш ли да ни изведеш през лабиринт на покрива?

— Нас ли, сър?

— Да, двамата с теб. И Анци, Спиндъл, Деторан, Малът и Тротс.

— Мога, капитане, но в момента съм на ръба на силите си…

— Само догоре, магьоснико. Къде е Спин? — Погледна през рамо към другите и кимна, щом го видя. — Изчакай тук. — Притича до присвилия се с другите сапьори Спиндъл и го дръпна встрани от групата. — Хедж, ще трябва да се оправиш без него.

Хедж се ухили.

— Какво облекчение, капитане.

— Ей!

— Тихо, Спиндъл. — Паран го задърпа към Бързия Бен.

— Какво си намислил? — попита магьосникът, след като спряха до него.

— Един момент. Бързак, тези кондори — какво точно представляват те?

— Не съм сигурен, сър.

— Не беше това, което исках да чуя. Пробвай пак.

— Добре, мисля, че някога са били истински кондори — по-малки, в смисъл, с нормални размери. После Пророкът е измислил някакъв начин да ги натъпче с…

— Да ги натъпче, ха! — изхили се Спиндъл.

Бързия Бен го плесна през устата.

— Не ме прекъсвай, Спин. Демони, капитане. Лична собственост. Свързани са с хаоса, но телата им не могат да го задържат целия.

— Значи демон и птица едновременно.

— Едното е господар на другото.

— Ясно. Сега, кое от двете прави летенето?

— Ами, кондорът… — Бързия Бен присви очи, погледна Спиндъл и се ухили. — Ха, ами… може би…

— Накъде биете двамата?

— Имаш ли в тебе муниции, Спиндъл? — попита Паран.

— Шест острилки.

— Добре, в случай че се издъним с това.

Пикър изсъска команда, обърнаха се и видяха как половин дузина войници притичаха по улицата и се спряха в подножието на стената. Бяха приготвили куки и въжета.

— Проклятие! Не си дадох сметка колко е висока тази стена — как ще могат да…

— Погледнете по-хубаво, сър — каза Бързия Бен. — Тууз е с тях.

— И?

— Гледайте, сър.

Отдельонният маг беше разтворил лабиринта си. Паран се опита да си спомни специалността му и в отговор се появиха десетина мъгливи призрака, които се скупчиха около Тууз. Капитанът изпъшка тихо.

— И ако тези са онези, дето все падат от…

— Не, тези са местни духове, капитане. От стените непрекъснато падат хора, а тъй като тази е от няколкостотин години, бройката се трупа. Все едно, повечето призраци общо взето мислят само за едно. Последното, което помнят, е, че са на стената, патрулират, стоят на пост, все едно. И затова искат да се върнат горе…

Духовете, шест от които странно как вече носеха куки, се плъзнаха нагоре по стената. Другите шест бяха сплели призрачните си ръце под Тууз и го вдигаха със себе си. Отдельонният маг не изглеждаше особено щастлив, дори подритваше.

— Мислех, че лабиринтите са отровени.

Бързия Бен сви рамене.

— Гуглата е ударил здраво, капитане. Поразчистил е пространство…

Паран се намръщи и си замълча.

Щом стигна горе на стената, Тууз отново пое нещата в ръцете си, прибра си и постави на място всяка кука — духовете може би бяха или неспособни на такава точност с физически предмети, или не искаха да помагат. Наложи му се да се сборичка с двама от тях, за да си прибере въжетата. Най-сетне закрепи здраво всички куки, разви въжетата и ги спусна към чакащите долу войници.

Първите снаряжени с арбалети бойци започнаха да се катерят.

Паран погледна с тревога към редицата кондори на покрива на главната сграда. Никой от тях не помръдваше.

— Слава на Гуглата, спят дълбоко.

— Да. Трупат сила за предстоящото. Далече вътре, в хаотичния си лабиринт.

Паран се загледа в тъмното небе. Нищо. Но пък и да имаше нещо, едва ли щеше да го види. Щяха да летят ниско, също като първия полет.

Вторите шест войници с преметнати на гръб арбалети притичаха по улицата и хванаха въжетата.

— Магьосник, приготви го оня лабиринт…

— Готов е, капитане.

Пикър изведнъж замаха бясно към тях.

Капитанът изруга и притича към нея. Останалите отделения се бяха изтеглили от улицата.

— Капитане! Наведете се и погледнете към портата.

Имаше раздвижване. Двете крила на портата се бяха разтворили широко и оттам се изсипваха влечугоподобни воини. „К’Чаин Че’Малле… така значи изглеждали гадините. Дъх на Гуглата!“ Пет, десет… петнайсет… още и още, крачеха навън през града, към северната стена.

„А Дужек всеки момент ще им падне в лапите…“

Отдръпна се и погледна Пикър в очите.

— Лейтенант, трябва да отклоним тези проклети същества.

Тя отърка чело и се озърна назад към останалите отделения.

— Казват, че са адски бързи тия немрящи гущери, но при всички тия улички и улици… — Обърна се отново към Паран и кимна бързо. — Имаме подръка няколко острилки — ще им дадем добър повод да ни подгонят.

— Само гледайте да сте отпред, лейтенант. Ако можете да задържите всички накуп.

— Сър, това едва ли ще стане. Според мен ще трябва да се пръснем — да ги объркаме гадините.

— Добре, но опитайте поне.

— А вие, капитане?

— С Бързака и отделението на Анци се качваме на покрива на цитаделата. Ще се опитаме да отвлечем останалите кондори. Мостоваците са ваши, лейтенант.

— Да, капитане. И кои според вас ще умрат първи, вие или ние?

— Шансът е почти равен, не мога да заложа.

Тя се ухили.

— Залагам половината си заплата, капитане, че ще бъдем на стъпчица след вас. Разплащането — при Портата на Гуглата.

— Имаш го, лейтенант. Значи, оставяш Хедж и сапьорите му да гръмнат кулата, взимаш Бленд и останалите със себе си и тръгвате.

— Да, сър.

Паран понечи да тръгне, но Пикър посегна и го докосна по рамото.

— Капитане?

— Какво?

— Ами, ъъъ, онези ножове в гърба ви? Обърнали са се обратно от доста време. Просто исках да ви го кажа.

Паран извърна очи.

— Благодаря, лейтенант.

Бързия Бен беше събрал около себе си Анци и отделението му, без Хедж и Бленд. Щом Паран се върна при тях, магьосникът прошепна:

— Кажете кога, капитане.

Паран погледна към стената. Въжетата висяха отпуснати. Горе не се виждаше никой.

— Кога ги видяхте за последен път?

Магьосникът сви рамене.

— Мисля, че вече са на позиция, сър. Хедж ми изглежда почти готов.

Очите на Паран се плъзнаха към екипа сапьори, струпани на плътна, изнервена група в основата на кулата.

— Бързо беше.

— Хедж е като мълния, когато се шашне от страх, сър. Ние по-добре да…

— Да. Отваряй лабиринта. — Обърна се към Анци. Сержантът, Деторан, Тротс и Малът бяха спуснали забралата на шлемовете си. Оръжията бяха извадени. Спиндъл се беше присвил до тях, стиснал острилка в дясната си ръка. — Задръж, Бързак… каза ли на Спин какво…

— Да, сър, и той се справя чудесно.

Спиндъл се усмихна вяло.

— Добре. Да тръгваме.

Порталът се отвори изведнъж и мракът се изля в улицата. Паран се ококори. „Куралд Галайн. Какво…“

— След мен! — изсъска Бързия Бен и се втурна в лабиринта.

Отделението скочи след него. Паран се хвърли след тях.

Преходът бе почти моментален. Капитанът залитна върху хлъзгавите плочи — бяха на покрива на цитаделата, на двайсет крачки зад редицата кондори…

Дузина огромни демонични същества внезапно се взривиха, пръскайки кръв и разкъсана плът по плоския покрив. Другите се събудиха, нададоха пронизителни крясъци, разпериха огромните си криле и излетяха.

Спиндъл вече беше отприщил лабиринта си и ефектът бе моментален.

Кондорите запищяха в ужас, крилете им заплющяха панически, главите се заизвръщаха на гърчещите се вратове, когато смъртното същество във всяко от телата — стиснато в хватката на заслепяващия страх, вдъхнат от извратената дарба на Спиндъл — се вкопчи в битка за надмощие над своя демон.

От стената на крепостта полетяха железни стрели и почнаха да пронизват вършеещите по покрива същества.

Цялата цитадела се разтресе. Паран се обърна рязко и видя как стражевата кула вляво от него изведнъж се срина, огромните й бойници полетяха към улицата. Вдигна се пушилка. Последваха викове и Мостоваците по стената затичаха към въжетата.

По улиците на изток заотекваха шрапнели — Пикър и останалите с нея Мостоваци току-що бяха изненадали К’Чаин Че’Малле и гонитбата беше започнала.

Бързия Бен го дръпна за ръкава.

— Демоните печелят битката!

Кондорите бавно набираха височина, все по-далече от влиянието на Спиндъл. Черна магия пращеше сред тях. Многобройните железни стрели, които ги бяха пронизали, сякаш не ги смущаваха с нищо.

— Ще обърнат и ще връхлетят върху нас, капитане — предсказа Бързия Бен.

— По-добре върху нас, отколкото върху Дужек. Можем ли да ги позадържим още малко?

— Повечето от тях, да.

— Как?

— Ами, за начало можем да притичаме до южния край на сградата.

„Да притичаме? Само това?“

— Давай!

 

 

Извън западната стена, близо до нащърбения морски бряг, от земята бавно се надигна ленива вихрушка прах и придоби очертания.

Туул намести грижливо кремъчния си меч в раменната кука, бездънният му поглед се плъзна над изоставените колиби и се спря на масивната каменна преграда пред него.

Понесената от вятъра прах можеше да се вдигне високо над стената. Прахта можеше да се изсипе през задръстените със смет шахти под основата. Т’лан Имасс можеше да пристигне съвсем незабелязан.

Но Пророкът на Панион беше пленил Ейрал Файъл. Ток-младши. Смъртен мъж… който беше нарекъл Туул приятел.

Той закрачи напред и увитите му в кожа нозе разритаха пръснатите кости.

Дошъл бе моментът Първият меч на Т’лан Имасс да оповести идването си.

 

 

Втората вълна, понесла нови хиляда войници, полетя надолу и изпълни улиците точно зад позицията на Дужек, когато взривовете осветиха небето на юг — покрай покрива на цитаделата, после точно под нея, вторият тътен беше по-дълбок, разтърси земята и разклати каменната настилка — звук, който Върховният юмрук разпозна. Пробивът беше направен.

— Време е да натиснем напред! — изрева той на офицерите си. — Вдигайте ротите — настъпваме към цитаделата.

Спусна забралото. Въздухът отгоре се бе изпълнил с пърхащия шепот на крилата на кворли. Втората вълна носачи се издигаше в нощното небе, а откъм север вече прииждаше третата — само след няколко мига щеше да достави още хиляда войници.

От града на изток отекнаха шрапнели. Дужек се спря за миг удивен — после небето лумна и една сива вълна с грохот се понесе срещу третото ято.

Пред очите на смълчания Върховен юмрук само за миг хиляда Черни моранти, техните кворли и пет роти от Воинството на Едноръкия се стопиха сред сивите пламъци.

Зад вълната, черни и гибелни, летяха три кондора.

Морантите от втората вълна, които се бяха извисили, преди да обърнат и да полетят на север, се появиха над трите кондора и стремглаво се спуснаха към тях.

Четвърто товарно ято, което се появи от северозапад, беше привлякло вниманието на чудовищните птици.

Ездачи и кворли връхлитаха върху изненаданите кондори в самоубийствени атаки. Облечените в черна броня воини забиваха пиките си в пернатите тела. Кворлите извиваха триъгълните си глави и хитиновите челюсти раздираха ивици плът, въпреки че сблъсъците разтърсваха крехките им тела и още по-крехките криле.

Загиваха стотици кворли, ездачите им падаха с тях и се разбиваха по улици и покриви.

Паднаха и трите кондора, мъртви още във въздуха.

Дужек нямаше време да мисли за ужасната цена, която бяха платили неговите моранти за тази временна победа. Четвъртата вълна кацна по улиците, войниците наскачаха от седлата и се пръснаха за укритие.

Върховният юмрук махна с ръка на един от вестоносците.

— Нови заповеди за офицерите — ротите да заемат сградите — онези, които са защитими. Цитаделата ще трябва да почака — искам покриви над главите ни…

Появи се друг вестоносец.

— Върховен юмрук!

— Какво?

— Панионските легиони се струпват, сър — във всяка улица в линия от северната порта чак до цитаделата.

— А ние държим западната третина от града. Идват, за да ни изтласкат. Добре. — Обърна се към първия вестоносец и добави: — Предай на офицерите, за да се приспособят за отбрана…

Но вторият не беше довършил:

— Върховен юмрук, сър. Съжалявам. С тези легиони има и К’Чаин Че’Малле.

„Къде тогава е Силвърфокс с нейните проклети Т’лан Имасс?“

— И дракони да са, все ми е тая — изръмжа той и се обърна към първия вестоносец. — Марш. — Войникът отдаде чест и хукна. Върховният юмрук изгледа ядосано втория вестоносец и рече: — Намери Туист и го уведоми, че ни трябва един рейд на неговите тежки източно от позицията ни — само един обаче. Кажи му, че най-вероятно няма да могат да се измъкнат, тъй че да остави едно крило в резерва. — Дужек вдигна забралото на шлема си и огледа небето. Утрото беше настъпило — петото и шестото крило бяха доставили своите бойци и вече се стапяха в далечината към планините.

„Ето това е. Вече всички сме в Корал. И ако скоро не получим помощ, никога няма да го напуснем.“

— Това е всичко — каза той на войника.

 

 

Кондорите закръжиха над покрива, запищяха си един на друг, спуснаха се рязко надолу, пометоха над плочите и с тътен на огромните криле отново полетяха нависоко в изсветляващото небе.

Паран зяпна невярващо нагоре.

— Не ни ли видяха!

Бяха се присвили до една ниска стена, зад която имаше парапет с изглед към пристанището и залива Корал, а тъмнината, която ги бе погълнала, бързо се стапяше.

— Не могат да ни видят — промърмори Бързия Бен, — защото аз им преча да ни видят. Но знаят, че сме тук… някъде.

„И затова се мотаят още тук. Добре. Чудесно. Това означава, че не громят армията на Дужек.“

Цитаделата под тях се разтърси.

— Дъх на Гуглата, това пък какво беше?

Магьосникът се намръщи.

— Не знам. Не ми прозвуча като муниции… Но бих казал, че стената отново е пробита.

„Отново? От кого?“ Взривът бе дошъл откъм пристанището, на изток. Оттам бавно се извиси облак прах.

Паран надигна предпазливо глава, за да погледне над ниската стена.

Над залива с крясък кръжаха чайки. Морето зад него приличаше на леден блок и от него се носеше глух тътен. Водни стълбове изригваха далече на хоризонта на юг. Вдигаше се буря. „Дано да стигне дотук — малко повече объркване няма да ни дойде зле.“

— Наведи се! — изсъска Бързия Бен.

— Извинявай.

— И без това си имам достатъчно неприятности, капитане — трябва да стоим плътно… стига си ме ритала, Деторан — какво? О. Капитане, погледнете на север, сър! Високо горе!

Паран бързо се извъртя.

Крило моранти — съвсем дребни точици във висините — се носеше над града, от изток на запад.

Шест кондора се извисиха да ги посрещнат — но полетът им щеше да е дълъг.

От морантите западаха още по-малки точици, над източната половина на града.

Падането им продължи сякаш цяла вечност, после първата се стовари върху някаква сграда. Експлозията пръсна покрива и горния етаж. Взривовете затрещяха един след друг.

Магията на шестте кондора се понесе към далечните моранти.

Хвърлило бомбите, крилото се пръсна. Но поне двайсет моранти не успяха да се измъкнат от магическата вълна.

Пушеци и дим загърнаха източната страна на Корал.

Кондорите над капитана и отделението запищяха от гняв.

— Това подейства, общо взето — прошепна Бързия Бен. — Ония улици сигурно са тъпкани с панионска войска.

— Да не говорим за останалите Мостоваци — изсъска през зъби Паран.

— Те вече трябва да са се изтеглили.

Паран долови колебанието в тона му.

 

 

Една от „проклетиите“ беше ударила улицата на петдесет крачки зад Пикър и осакатените й отделения, на по-малко от десет крачки зад Ловеца на К’елл К’Чаин Че’Малле, който вече ги догонваше. Немрящото създание бе пометено от взрива, туловището му пое върху себе си повечето от гибелната градушка от пръснати камъни.

Късове сгърчена кожа, плът и пръснати кости западаха на ръка разстояние от Мостоваците.

Пикър вдигна ръка на войниците да спрат. Не само тя имаше нужда да си поеме дъх, да изчака, докато биещото бясно в гърдите й сърце се поуспокои.

— Това вече адски променя нещата — изпъшка Бленд до нея.

Пикър не си направи труда да й отвърне, но не можеше да не се съгласи с горчивия й коментар. Както й беше заповядал Паран, наистина бяха отвлекли вниманието поне на част от К’Чаин Че’Малле.

И бяха платили за това.

Последния път, когато си преброи хората, бяха останали шестнайсет Мостовака, годни за бой, и шестима ранени, от които трима вече бяха стигнали при Портата на Гуглата. К’Чаин Че’Малле не бяха просто бързи, бяха мълниеносни. И безмилостни. Острилките само ги дразнеха още повече.

Все едно, мунициите бяха привършили. Пикър беше обърнала бойците си веднъж срещу Ловците на К’елл, за да прецени шансовете им в близък бой. Нямаше да го направи повече. Извадиха късмет, че изобщо успяха да се измъкнат. Гледката с посечените й на място приятели щеше да се вреже в ума до края на дните й. „Дни ли? Нямам дни. Ще се изненадам, ако преживея и тази камбана.“

— Гуглата да ни вземе дано, още един!

Лейтенантът се обърна рязко и извика.

От страничната уличка се беше появил още един Ловец, дращеше с нокти камъните, навел ниско глава и с вдигнати мечове.

На по-малко от петнайсет крачки разстояние главата се извърна към тях.

„Добре. Едно… две… три…“

— Пръсни се!

Още докато Мостоваците бягаха във всички посоки, стената до К’Чаин Че’Малле се пръсна на улицата. Сред прахта и тухлите се появи още един Ловец и се катурна навън, целият насечен, и замята бясно глава, свързана само с една жила с врата му — беше без една ръка и единият му крак бе отсечен от глезена. Създанието рухна върху камъните, ребрата му изпращяха — и не помръдна повече.

Подпалвачите на мостове замръзнаха по местата си.

Както и първият К’Чаин Че’Малле. Чудовището изсъска и извърна глава към зейналата дупка в стената.

През слягащата се прах навън пристъпи Т’лан Имасс. С разкъсана, съсухрена плът, оголените кости лъщяха навсякъде, с шлем от череп на звяр на главата, някога увенчан с рога. Кремъчният меч в ръцете му беше толкова очукан, че острието му изглеждаше назъбено.

Без да обръща внимание на малазанците, той се обърна към другия К’Чаин Че’Малле.

Ловецът изсъска и нападна.

Очите на Пикър не можаха да различат светкавично разменените удари. Изведнъж, или поне така й се стори, К’Чаин Че’Малле вече залиташе, единият му крак бе посечен малко над онова, което минаваше за коляно. Отсечената му ръка падна и мечът издрънча на камъните. Т’лан Имасс беше отстъпил и сега отново пристъпи напред, посече отгоре и пръсна костите през рамото, гърдите и бедрото, мечът се натресе с рой искри в камъните.

Ловецът на К’елл рухна.

Самотният Т’лан Имасс се обърна към цитаделата и закрачи натам.

Пикър и другите изчакаха, докато ги подмине.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Бленд.

— Хайде! — отсече Пикър.

— Накъде? — попита ефрейтор Еймлес.

— След него — отвърна тя и тръгна. — Изглежда, че най-безопасното място е в сянката на това нещо.

— Но той тръгна към цитаделата!

— Значи и ние сме натам!

 

 

Оплескана с кал, едва влачеща нозе, армията на Уискиджак бавно се придвижи напред, за да оформи фронт срещу мъртвата зона и града зад нея. Далече на двата фланга бяха баргастите, кланът Илгрес от едната страна и Белоликите от другата.

Корлат остави коня си при другите зад фронта и закрачи към ниския хълм западно от търговския път, където стояха Уискиджак, Каллор и знаменосецът Артантос.

Всички до един бяха видели въздушните боеве над Корал и избиването на Черните моранти — поне на едно крило, превозило бойци на Воинството на Едноръкия. Бяха гледали бомбардировката, но нито един войник по хребета не се беше зарадвал. Не можеше да се скрие горчивата истина: Дужек се бе озовал в капан, армията му загиваше, а Уискиджак и изтощените му сили не можеха да направят почти нищо.

Бяха видели кондори, преследващи Черните моранти назад към окопите по планинския склон — но те щяха да срещнат Орфантал. В облика си на соултейкън братът на Корлат отстъпваше само на Рейк. Тя му завиждаше за възможността да нанесе незабавна мъст.

Тръгна към приятелите си, подготвяйки ума си за превъплъщението в тялото на дракона. Силата, която я обладаваше с този преход, винаги я плашеше, защото беше хладна, чудовищна изява, нечовешка и античовешка. Този път обаче щеше да я посрещне с радост.

Щом излезе на билото, видя онова, което виждаха останалите. Северната порта срещу тях се беше разтворила. Излизаха К’Чаин Че’Малле и се разпръсваха в редица. Осемстотин, навярно и повече.

Малазанците вадеха оръжията. Когато Уискиджак дадеше заповедта, щяха да тръгнат в строй срещу немрящите чудовища.

„И да умрат. Осемстотин К’Чаин Че’Малле по-малко в Корал. Осемстотин К’Чаин Че’Малле… задържани. Дали изобщо го знае Дужек? Бруд все още е на половин ден път зад нас. Сивите мечове са на две камбани, може би малко повече — не бях очаквала тази вест от Каллор, — но ще препускат много силно, и много дълго.“

„А Грънтъл и неговият легион — те като че ли съвсем изчезнаха. Нима изгубихме ударните си сили? Бездната ми е свидетел, този даруджистанец никак не обича битките…“

„Знае ли Дужек какво правим, за да му спечелим поне този ден?“

„Осемстотин К’Чаин Че’Малле на равнината. Колко ли още са останали в града? Колко от тях секат сега кървава диря през отрядите на Върховния юмрук?“

Двайсетината останали кондора кръжаха само над цитаделата, израз, сигурно, на самоувереността на Пророка, че не вижда смисъл от тяхното участие в това, което предстои.

От тази мисъл й загорча в устата.

Уискиджак се обърна и й кимна за поздрав.

— Намери ли Круппе? Надявам се, че си е намерил безопасно местенце.

— С Хетан е — отвърна Корлат. — Иска бяла боя, да си намаже лицето.

Уискиджак едва успя да се усмихне.

— Моите Тайст Андий ще тръгнат пред войниците ви, когато започне настъплението — каза Корлат. — Ще ги видим тези немрящи как ще се справят срещу Куралд Галайн.

Видя как на лицето на Каллор се изписа тънка усмивка.

— Вашият лабиринт все още е задръстен, Корлат. Ще трябва да го разбулите напълно — целият ви род — не само тези тук, — за да го почистите. Братята и сестрите ти ще бъдат избити.

Тя присви очи. „Пълно разбулване. Каллор, твърде много знаеш за нас.“

— Оценявам високо тази тактическа прозорливост — сухо отвърна тя.

Видя как Уискиджак погледна към Артантос, който стоеше на петнайсетина крачки встрани, загърнат в обшитото с кожа наметало заради утринния хлад. Не обръщаше внимание на другите и беше вперил поглед към равнината, леко намръщен.

От изток с все сила препускаха две морски пехотинки.

„Двете морски пехотинки на Уискиджак…“

Изморени и запенени, конете стигнаха до тях.

— Командире! — извика едната ездачка.

Другата добави:

— Намерихме я! — И посочи.

Излизаше от бойните редици на източния фланг. Силвърфокс.

Изненаданият вик на хилядите гърла стресна Корлат. Тя се обърна и видя как мъртвата полоса пред К’Чаин Че’Малле се скри сред мъгла от прах, бързо изтъня и от нея изникнаха плътни редици Т’лан Имасс.

Силвърфокс се приближи. Сякаш понечи да спре при Артантос — очите й бяха полуприкрити под тежките клепачи, кръглото й лице — безизразно.

Ревът на армията на Уискиджак отекна във въздуха.

— Да… — изхриптя до нея Каллор.

Корлат извърна очите си от Силвърфокс, привлечена от гласа му.

И видя как грубото острие на меча му изсвистя във въздуха.

Болката я взриви. Миг на объркване, в който всичко наоколо сякаш странно се затаи, после земята полетя срещу нея. Зной опърли лицето й и се стече надолу. Тя примига и изгледа в почуда тялото си, което се тресеше.

„Лабиринт…“

„… хаотичен…“

„Каллор…“

Сцената пред очите й се замъгли; гледаше от земята.

„Череп… счупен… умирам…“

Погледът й се проясни, всяка черта и всеки ръб станаха много остри, остри като ножове, които раздраха душата й на ивици. Каллор връхлиташе с рев срещу Силвърфокс, дългата му плетена ризница се развяваше след него като наметало. Сиви жилки магия пъплеха по земята след воина.

Жената риви се спря, отвори уста, ужас изпълни очите й. Изкрещя нещо…

… нещо…

— Т’лан Ай. Защитете ме!

Ала остана сама…

Каллор връхлиташе, стиснал огромния меч в двете си стоманени ръце, връхлиташе и вдигаше оръжието високо над главата си.

И тогава Уискиджак застана на пътя му, дългият му меч изсвистя и издрънча в оръжието на Каллор. Внезапен и свиреп сблъсък, захвърчаха искри. Каллор отскочи назад, изрева от безсилие, петата му се закачи за нещо…

Уискиджак видя момента. Понесе се напред и замахна, изпъна цялата си ръка и измести тежестта на предния си крак…

И той се огъна.

Тя видя как костта се хлъзна навън през облеченото в кожа бедро. Видя болката на лицето на любимия си, видя как внезапно осъзна…

Огромният меч на Каллор се заби в гърдите му, хлъзна се между ребрата и прониза сърце и дробове.

Уискиджак издъхна на острието — животът изтече от очите му, които се спряха за миг на Корлат, зареяха се и угаснаха.

Каллор изтръгна оръжието си.

И изведнъж се присви, пронизан от две железни стрели. Магията запълзя около железните пръчки и ги разсипа. Швирна кръв. Обезумял, Каллор надигна отново меча си срещу двете настъпващи пехотинки.

Жените бяха превъзходни. Биеха се като едно същество.

Но мъжът, с когото се биеха…

Смъртен писък — пехотинката отдясно залитна сред поток кръв, посегна да задържи развиващите се, изсипващи се от разпрания й корем черва и рухна на земята. Покритата й с шлем глава отхвърча от раменете й още преди коленете й да опрат земята.

Другата връхлетя срещу Каллор и мечът посече високо към лицето му.

Стъпка встрани, посичане отдолу, ръката отхвърча…

Но пехотинката вече бе замахнала с лявата ръка и дългият й нож се заби с все сила през ризницата в корема на Каллор.

Острието на меча му се вряза в гърлото й. Тя се завъртя рязко, цялата в кръв, и се строполи.

Задъхан, древният воин залитна назад и от разпрания му корем швирна жълтеникава кръв.

— Оковани! — изкрещя той. — Изцери ме!

„Горещ… лабиринт…“

„… не хаотичен… къде?“

Стегната като възел златиста вълна се стовари върху Каллор и го погълна в бесния си огън. Той изкрещя, полетя назад, затъркаля се и вълната го подгони, прониза го и го повали на земята сред кървави пръски.

Втора вълна се затъркаля към него, нажежена като зноя на слънцето…

Лабиринтът, който се разтвори около Каллор, бе като мръсно петно, грозен и мръсен процеп във въздуха… профуча около него… и той изчезна.

Златната магия потрепери и се разсипа.

„Не… такъв контрол. Кой?“

Тялото й беше престанало да се гърчи в спазми. Беше вече изтръпнало и някак странно отчуждено. Кръв бе напълнила едното й око. Трябваше да не спира да мига, за да го прочисти. Лежеше на земята, най-сетне осъзна тя. Каллор я беше ударил…

Някой коленичи до нея, една мека и топла длан я погали по бузата.

— Аз съм, Силвърфокс. Идва помощ…

Тайст Андий се помъчи да вдигне ръка, да направи някакъв жест към Уискиджак, но желанието си остана само в ума й, закръжи бясно, и тя разбра по мекия допир на влажната трева под дланта й, че ръката й няма да се подчини.

— Корлат! Погледни ме. Моля те. Бруд идва — и виждам един черен дракон, лети насам от запад — Орфантал ли е? Върховният главатар владее Висшия Денъл, Корлат. Моля те, дръж се…

Сянка над лицето й. Силвърфокс вдигна очи, лицето й беше разкривено от болка.

— Кажи ми — заговори тя. — Магията, която придружи предателството на Каллор; наистина ли беше толкова силна, че да те зашемети толкова дълго? Или ти се сдържа? За да прецениш най-удобния за тебе миг, наблюдавайки последствията от бездействието си — в края на краищата ти си го правила и преди, Тайсхрен, нали?

„Тайсхрен?“

Но хрипливият, раздран от болка глас, който й отвърна, бе на Артантос, знаменосеца.

— Силвърфокс. Моля те. Не бих го…

— Не би ли?

— Не. Уискиджак… той е…

— Знам — отряза го Силвърфокс.

„Един неизлекуван крак… така и не намери време — Бруд можеше да…“

„Той е мъртъв. О, мили мой, не…“

Замъглени фигури от всички страни. Малазански войници. Баргасти. Някой изплака, пронизително и скръбно.

Мъжът, когото бе познавала като Артантос, се наведе над нея. Магия бе разцепила плътта по лицето му — допирът на хаоса, осъзна тя. По-жесток допир, отколкото тя самата можеше да преживее. И разбра тогава в душата си, че Висшият маг не бе забавил реакцията си по своя воля. Това, че изобщо беше успял да направи нещо, беше… изключително. Срещна очите му и видя напластената болка, която продължаваше да го разкъсва.

— Сил…

— Корлат?

— Този мъж… — Думите едва се изтръгнаха от устата на Тайст Андий.

— Да? Той е Тайсхрен, Корлат. Онази част от мен, която е Найтчил, го познаваше от много години. Идвах, за да потвър…

— … благодари му.

— Какво?

— За… за своя… живот. Благодари му… — Не откъсваше очи от Тайсхрен. Тъмносиви, като на Уискиджак. — Каллор… изненада всички ни.

Мъжът потръпна и кимна.

— Съжалявам, Корлат. Трябваше да съм по-…

— Да. Аз също. И Бруд.

Усети тропот на копита по земята под себе си, вибрацията се усили и прониза костите й.

„Траурна песен. Барабани. Глъхнат. Коне, подкарани с все сила… не знаят защо, ала идат насам. Все по-близо. Лишени от разум, но изпълнени с тревогата на непонятните им господари.“

„Ала смъртта е яхнала вече това било.“

„Безсмислена.“

„Любими мой.“

„Той вече е твой, Гугла… усмихваш ли се?“

„Моят любим… вече е твой…“

 

 

Колкото и великолепен да беше, конят на Итковиан вече залиташе. Две камбани преди разсъмване Грънтъл го беше разбудил необичайно грубо.

— Нещо лошо става — беше изръмжал той. — Трябва да препуснем бързо към Корал, приятелю.

Сивите мечове не бяха спрели за през нощта — Итковиан се беше взирал след тях, докато нощният сумрак не ги скри от погледа му. Щит-наковалня бе решила да продължат, за да се притекат на помощ на Уискиджак. Самият той бе помислил, че е безразличен към това решение и към това, което означаваше заминаването им, но пустота някаква беше изпълнила сърцето му и сънят, който скоро след това го споходи, беше неспокоен. След грубото събуждане се бе опитал да разбере източника на това безпокойство, но той му убягваше.

Докато оседлаваше коня си, не обърна особено внимание на Грънтъл и неговия легион, и чак когато се метна в седлото и хвана юздите, забеляза, че даруджистанецът и хората му чакат наоколо спешени.

Итковиан изгледа Грънтъл намръщено.

— Смъртни мечо, какво сте решили?

Едрият мъж му отвърна с гримаса:

— Този път е нужна бързина. Този път — повтори той и погледна навъсено Стони — Трейк рискува с ядрото на своята мощ.

— Не е мой бог! — отсече Стони.

Грънтъл й отвърна с тъжна усмивка.

— Не е, уви. Ще трябва да продължиш с Итковиан, просто ще яздиш. Ние няма да ви чакаме, но може би ще повървим с вас… за известно време.

Итковиан не разбра и дума от всичко това. И попита:

— Грънтъл, през лабиринт ли ще тръгнете?

— Не. Е, не съвсем. Може би, откъде да знам? Просто знам — не знам как, — че легионът ми е способен на… ами, на нещо по-друго. Нещо… бързо.

Итковиан погледна Стони, след което сви рамене.

— Двамата със Стони Менакис имаме великолепни коне. Ще се постараем да не изоставаме много.

— Добре.

— Смъртни мечо.

— Кажи, Итковиан?

— Какво ни очаква напред, та толкова ви безпокои?

— Не съм сигурен, приятелю. Но чувствам гадене в стомаха си. Струва ми се, че скоро ще бъдем предадени.

Итковиан дълго помълча след тези думи, след което отрони:

— Сър, ако човек погледне скорошните събития с ясен поглед, би могъл да реши, че измяната вече е налице.

Грънтъл само сви рамене и се обърна към хората си.

— Плътно един до друг, нещастници! Само някой да се откъсне, и ще изостане.

Стони поведе коня си и спря до Итковиан.

— Знаеш ли какво предстои? — попита я Итковиан.

— Нищо най-вероятно — отсече тя и се метна на седлото. — Грънтъл сигурно си е чукнал главата…

Не успя да продължи, защото пред тях Грънтъл и легионът му сякаш в миг се стопиха, сляха се в някаква смътна и едва различима пъстра фигура, ниско над земята — и фигурата изведнъж се понесе напред като огромна котка и изчезна в нощта.

— Беру да ни пази дано! — изсъска Стони и извика: — След него! — Смуши коня си и двамата препуснаха.

Докато подминаваха лагера на Бруд, забелязаха, че се вдига бързо, въпреки че до утрото оставаше все още повече от камбана.

Видяха и лумналата ярко магия в небето на югозапад.

От време на време зърваха за миг в мрака напред съществото, след което препускаха — смътно жълто, нашарено с черни ивици, то сякаш се движеше през невъзможно висока трева, под гъста плетеница от дървеса, загърнато в сенки, плавно и неумолимо, убийствено бързо и безшумно.

После небето започна да изсветлява и хоризонтът на юг се открои — малки групи дървета и черен път на търговски кервани, лъкатушещ между тях.

Пъстрият звяр все така задържаше погледа им, почти неразличим сред ниските хълмчета.

Запотени и плувнали в пяна, конете се носеха напред, копитата биеха тежко и накъсано в меката пръст. Итковиан съзнаваше, че и двете животни няма да се съвземат след това тежко усилие. Смъртта им чакаше само да свърши изнурителната езда.

Горди и великолепни животни. Той се зачуди дали тази жертва си струва.

Преминаха през групите дървета и пътят започна леко да се изкачва по някакъв склон.

А след това, точно пред тях — фургони. Няколко души се обърнаха да ги погледнат.

И да бяха видели призрачното същество, не го показваха с нищо — никой не вдигна тревога, всичко изглеждаше спокойно. Итковиан и Стони подминаха малазанския ариергард.

Трясък на магия във въздуха — този път много по-близо. Войници, строени във фронт на хребета пред тях, готова за щурм армия, обърната на юг — която изведнъж започна да се разпръсва хаотично. Отчаянието го порази, заля го като вълна от жестока болка и неизмерима тъга.

Итковиан залитна в седлото и с усилие се изправи. Внезапна и смазваща тревога стегна сърцето му.

Стони викаше, обръщаше залитащия си кон надясно, към хълма, на който се издигаше малазанското знаме, увиснало унило в безветрения въздух. Итковиан я последва, но бавно и колебливо. Душата му потъваше в хладен ужас.

Конят му забави и се олюля, изпънал напред глава. Тръс, после ходом, бавно и изнурено, накрая спря на двайсетина крачки от подножието на хълма и се свлече на земята.

За да издъхне.

Изтръпнал, Итковиан измъкна ботушите си от стремената, прехвърли единия крак през задницата на коня и стъпи в тревата.

Вдясно видя Стони. Тя също беше оставила коня си — склонът го беше надвил — и се катереше бавно нагоре. Грънтъл и бойците му бяха пристигнали, отново в човешки облик, и се бяха струпали на билото, но сякаш не предприемаха нищо.

Итковиан извърна очи и тръгна покрай пътя, който се изпъваше в последната си отсечка надолу към мъртвата полоса и града зад нея.

Хладен ужас.

Нямаше го неговия бог. Неговият бог не можеше да отклони това, както го беше сторил веднъж, в една равнина на запад от Капустан.

Загуба и тъга, каквито никога не беше изпитвал.

„Истината. Която съм знаел. Била е в мен. Скрита, ала сега се разкри. Още не съм свършил.“

„Още не съм свършил.“

Вървеше напред, без да вижда войниците вляво и вдясно от себе си, премина неравната линия на фронта, оставяйки зад гърба си армия, която стоеше скръбна, със спуснати оръжия, прекършена още преди битката да е започнала. Прекършена заради смъртта на един мъж.

Итковиан не виждаше и не съзнаваше. Стигна до склона и продължи.

Надолу.

Надолу, където в плътни редици го чакаха Т’лан Имасс, срещу осемстотин К’Чаин Че’Малле.

Т’лан Имасс, които бавно, като един, започнаха да се обръщат.

 

 

Вълни от магия разтърсваха хълма.

Грънтъл изрева на войниците си да заемат позиция на южния склон. Стоеше на място, съвсем неподвижен, но все още треперещ вътрешно от божията сила. Изпълваше го заканата за гибел, невъзмутима и уверена, решимостта на хищника, която вече бе изпитал веднъж, в един град далече на север.

Зрението му се беше изострило, всяко най-дребно движение привличаше очите му. Осъзна, че е стиснал късите саби в ръцете си.

Видя как Орфантал излезе от лабиринта, с Бруд на крачка след него. Видя Стони Менакис, която гледаше трите паднали на земята тела. После бойният главатар мина покрай нея, хвърли само един бегъл поглед на трите трупа и закрачи към четвъртото тяло, по-близо до Грънтъл. Жена Тайст Андий. До нея се бяха присвили две фигури, с разкъсана плът, едната все още се гърчеше в хватката на свирепа магия. Другата… бе Силвърфокс. Лицето й беше обляно в сълзи.

Видя Круппе и Хетан и Кафал от двете му страни. Даруджистанецът беше пребледнял, с оцъклени очи. Странно, скръбта обикновено не надвиваше дебелия дару. Видя как Хетан изведнъж посегна да го задържи, преди да се свлече на земята.

Но човекът, когото търсеха очите на Грънтъл, не беше сред тях.

Той закрачи към южния хребет, за да огледа позицията на легиона си. Вече бяха извадили оръжия. Малко под тях се бяха строили Сивите мечове, явно готови да щурмуват града…

… град, загърнат в пушеци, осветен от блясъка на магии, на муниции, град, който се раздираше…

Очите му зашариха напред и спряха.

Итковиан.

Вървеше към Т’лан Имасс.

Рязък вик отекна от билото зад Грънтъл, той се обърна и видя как Силвърфокс се изправи до Корлат, обърна се рязко…

Ала десетките хиляди Т’лан Имасс вече гледаха Итковиан.

Грънтъл видя как приятелят му забави крачките си и спря на двайсет крачки от немрящите воини.

Осъзнала чак сега ставащото, Силвърфокс изпищя, затича…

„Да, Призовнице. А ти искаше да ги пратиш срещу К’Чаин Че’Малле.“ Не беше нужно да се приближава, за да чуе какво каза тогава Итковиан на Т’лан Имасс.

„Дойдох да взема болката ви. Сега ще ви прегърна…“

Усети изригналия ужас на своя бог, надвил собствения му…

Когато Т’лан Имасс се отзоваха.

Паднаха на колене. Сведоха глави.

„Ах, Призовнице…“

И вече беше много късно.