Трескава и гореща, пъпчивата кожа потръпваше като мокър чувал, пълен с камъни. Тялото на Майката излъчваше пареща очите мазнина. Беше се просмукала в дрипите, покриващи Ток-младши, и той се беше хлъзнал между гънките на плътта, докато грамадното издуто туловище на К’Чаин Че’Малле пристъпваше бавно по грапавия под; масивните ръце го притискаха в свирепа прегръдка.

В пещерата цареше мрак. Проблясъците на светлина, които зърваше понякога, идваха по-скоро отвътре. Илюзии за някогашни спомени. Откъслечни сцени, за ниски хълмове с прежълтяла трева, окъпани от топлите лъчи на слънцето. Силуети, уловени на ръба на полезрението. Някои бяха с маски. Една от тях бе само мъртва кожа, изпъната върху грубите кости. Друга беше… красотата. Съвършенството. Не можеше да повярва на никоя от тях. Лицата бяха лица на собствената му лудост, извисяваха се, все по-близо, надвесваха се над рамото му.

Когато го обземеше сънят, сънуваше вълци. На лов. Но не за храна, а за да причинят… нещо друго; не знаеше какво. Плячката се скиташе самотна. Плячката побягваше, щом го видеше. И той я гонеше, с братя и сестри от двете му страни. Неуморен. Левгите летяха под здравите му лапи. Дребното уплашено същество не можеше да му избяга. Той и ближните му го приближаваха, изтощаваха го по склоновете на хълмовете и накрая то се олюля и рухна. Обкръжиха го.

И докато приближаваха, за да направят… каквото трябваше да направят… плячката изчезна.

Шок — и отчаяние. Много пъти.

Той и ближните му започваха да кръжат около мястото, където бе паднала тя. Вдигаха глави към небесата и скръбният им вой изригваше от гърлата им. Непрестанен вой. Докато Ток-младши не се събудеше в прегръдката на Майката, в душния въздух в пещерата, кънтяща сякаш от глъхнещия ек на воя му. Тогава създанието стягаше прегръдката си. Хленчеше и душеше тила му със зъбатата си муцуна с дъх на сладко мляко.

Циклите на живота му. Сън, след него — будни часове, накъсани от халюцинации. Замъглени сцени с фигури, огрени от златна слънчева светлина, илюзията, че е бебе в ръцете на майка си, че суче от гръдта й — Матроната нямаше гърди и той знаеше, че това е илюзия, но тя все пак го обладаваше — а когато започваше да опразва мехура и червата си, тя го отделяше от себе си, за да не я оцапа. После го облизваше да го почисти, жест, който го лишаваше и от последните късчета достойнство.

Прегръдката й кършеше костите му. Колкото по-силно пищеше от болка, толкова по-здраво го стискаше. Вече се беше научил да страда в мълчание. Костите му заздравяваха с неестествена бързина. Понякога неравно. Знаеше, че се деформира — гърдите, бедрата му, плещите.

След това идваха посещенията. В ума му се оформяше призрачно лице, скрито в набръчкания лик на старец, два едва видими лъскави бивена. Две жълти очи, блеснали от смях, се взираха в неговите.

Познати бяха тези застъпващи се лица, но Ток не можеше вече да ги разпознае.

Посетителят заговаряше.

„В капан са, приятелю. Всички освен Т’лан Имасс, който се бои от самотата. Иначе защо да не остави спътниците си? Погълнати от леда. Безпомощни. Замръзнали. Сегюле — няма защо да се боиш от тях. Изобщо. Само си играех. А жената! Тази прелестна ледена статуя! Вълкът и псето изчезнаха. Побягнаха. Да, родственикът, братът на очите ти… избяга. Подви опашка, хи-хи!“

И пак.

„Много закъсня малазанската ви армия! Много закъсня за Капустан! Градът е мой. Твоите другари бойци са все още на седмица път, приятелю. Ще ги посрещнем, както посрещаме всички врагове.“

„Ще ти донеса главата на малазанския пълководец. Ще ти донеса изпечената му плът и ще пируваме двамата, ти и аз, отново.“

„Колко кръв може да пролее един свят? Чудил ли си се някога, Ток-младши? Искаш ли да видим? Е, да видим тогава. Двамата с теб, и скъпата Майка тук… о, ужас ли е това, което виждам в очите й? Частица здрав разум, изглежда, е останала все пак в изгнилия й мозък. Колко жалко… за нея.“

После, след дълго отсъствие, се върна отново. Лъжливата кожа на старец се беше изпънала над нечовешкото лице. Бивните се виждаха като през прозрачно стъкло. Очите горяха, но не от радост този път.

„Измама! Те не са смъртни зверове! Как смеят да нападат защитата ми! Тук, пред самите порти! И след като Т’лан Имасс изчезна… никъде не мога да го намеря! И той ли иде?“

„Така да бъде. Няма да те намерят. Тръгваме на път, тримата. На север, където не могат да стигнат. Приготвил съм друго… гнездо за двама ви.“

„Неудобството…“

Но Ток вече не го слушаше. Умът му беше другаде. Виждаше бяла слънчева светлина, болезнените й отблясъци по покритите с лед планини и долини, погребани под реки от сняг. В небето кръжаха кондори. А после, много по-наблизо, се появи дим, пръсваха се дървени постройки, рухваха каменни стени. Тичащи с писъци фигури. Пурпур, пръснат по снега, запълнил млечносивите локви по каменистия път.

Гледната точка — очи, които виждаха през червена мъгла — се измести, люшна се на една страна. Черно-сивата хрътка тичаше, стегнала рамене, и разкъсваше бронираните фигури с брутална жестокост. Носеше се напред към втората група порти, сводест портал в подножието на висока крепост. Никой не можеше да застане на пътя й, никой не можеше да я забави.

Сива прах се вихреше от раменете на хрътката. Вихър. Завъртя се, изкриви се в ръце, в крака, стиснали хълбоците на животното, видя се глава, покрита с костен шлем, разпрана козина, развяла се като криле. Вдигнат високо крив меч с цвят на стара кръв.

„Костите му са добре, но не и плътта. Моята плът е добре, но не и костите. Братя ли сме?“

Куче и ездач — видение от кошмар — връхлетяха срещу огромните, обковани с желязо врати.

Дървото се взриви. В полумрака на входа ядрото сиърдомини заотстъпва, обзето от ужас.

Яхнал вълчето си видение, Ток профуча през опразнения портал и видя в сенките надигащите се огромни туловища на влечуги, от двете страни на кучето и немрящия му ездач.

Ловците на К’елл надигнаха широките мечове.

Вълчицата изръмжа и затича с все сила. Погледът й се беше приковал в портата, всичко там беше ярко очертано и остро като строшено стъкло, а онова, което бе встрани, оставаше като в мъгла. Озова се пред Ловеца на К’елл, пристъпващ отляво на кучето и ездача му.

Съществото се завъртя и мечът изсвистя, за да спре устрема им.

Вълчицата се шмугна под него, после скочи нагоре, разтворила широко челюсти. Кучешките й зъби се впиха дълбоко в безжизнената плът. Мускулите на челюстта се издуха. Изпращя кост, и поддаде. Вълчицата неумолимо затваряше жестоката си захапка. Инерцията й събори Ловеца на К’елл и го натресе в стената, която потръпна от сблъсъка. Горните и долните кучешки зъби се срещнаха. Кривите кътници изстъргаха едни в други, прерязвайки коравия като дърво хрущял и сух мускул.

Вълчицата откъсваше главата от тялото.

К’Чаин Че’Малле се разтърси в спазъм. Един от мечовете се вряза в десния заден крак на вълчицата.

Ток и звярът потръпнаха от болката, но не отстъпиха.

Главата с пищния шлем се килна назад, откъсна се и се затъркаля по покритите с лепкава киша камъни.

С ръмжене, с провиснали между зъбите парцали мъртва плът, вълчицата се завъртя.

Кучето се бе присвило в ъгъла на тунела. Цялото в кръв. Само, да надвие раните.

Немрящият воин — „моят брат“ — вече бе стъпил на увитите си с кожа крака, кремъчният му меч отвръщаше с удари на двата меча на другия Ловец на К’елл. С невъобразима скорост. Разлетяха се късове от плътта на К’Чаин Че’Малле. Едната увенчана със стоманен меч ръка се завъртя във въздуха и издрънча до треперещата хрътка.

Ловецът на К’елл залитна пред неумолимия устрем. Костите изпращяха и огромното същество рухна върху камъните, като пръскаше лепкава слуз.

Немрящият воин скочи върху туловището и засече с меча, за да го разчлени на късове. Свърши се бързо.

Вълчицата запристъпва към раненото куче и то й изръмжа да стои настрана…

Почувства се заслепен, беше откъснат от вълчото видение.

Раздираха го ледени ветрове, но Матроната го държеше здраво. И крачеше. Бързо. Вървяха през лабиринт, по пътека, изсечена в лед. Разбра, че бягат от Наблюдателницата; бягаха от крепостта, чиято защита бе пробита току-що.

„От Баалджаг. И Гарат и Туул. Гарат — с тези рани…“

— Тишина! — изкрещя нечий глас.

Пророкът беше с тях. Водеше ги през Омтоуз Феллак.

Умът на Ток се проясни. Смехът излезе раздран от гърлото му.

— Млъкни!

Целият лабиринт се разтърси от далечен гръм, от грохота на лед… разпукваше се, взривяваше се сред пожар от магии.

„Лейди Енви. Отново е с нас.“

Пророкът изпищя.

Змийските ръце стиснаха Ток. Изпращяха и се пръснаха кости. Болката го запокити в пропастта. „Ближните ми. Братята ми…“

Потъна в мрака.

Нощното небе на юг беше почервеняло. Макар и от повече от левга, от склона на покрития с рехава гора хълм, гибелта на Капустан се виждаше съвсем ясно. Пълна тишина се бе възцарила, освен шумоленето на броня и оръжие, и жвакането на ботуши и мокасини в калта.

От мокрите листа капеха тежки дъждовни капки. Прогизналата почва изпълваше топлия въздух с мирис на плодородие. Някой наблизо закашля.

Капитан Паран извади кама и застърга калта от ботушите си. Знаел беше какво да очаква в този момент — когато види за първи път града. Съгледвачите на Хъмбръл Тор бяха донесли вестта по-рано същия ден. Щурмът беше приключил. Сивите мечове можеше да са поискали и императорско заплащане за службата си, но овъглените им, наядени от зъби кокали не можеха да я получат. Все пак, макар и да знаеше какво да очаква, това не смаляваше скръбта по загиващия град.

Ако Сивите мечове бяха Пурпурната гвардия, сцената пред Паран като нищо можеше да се окаже различна. Според капитана, с изключение на Отряда на заклетите на принц К’азз Аворски, наемниците бяха повече от безполезни. Голи приказки, тупане по гърдите и нищо повече.

„Дано поне децата на Хъмбръл Тор да са се справили по-добре.“ Не изглеждаше много вероятно. Може би бяха останали все още малки гнезда на съпротива. Малки групи обкръжени бойци, съзнаващи, че милостта е нещо немислимо. В задънени улички, по къщи и в стаи. Смъртният жребий на Капустан щеше да се поудължи. „Но пък ако проклетите баргасти можеха да ускорят ход — вместо да се дърлят, — щяхме да променим донякъде съдбовния край.“

Новият му командир, Тротс, се приближи и Паран се обърна.

Очите на едрия баргаст блестяха, вперени в горящия град.

— Дъждът не е изгасил пламъците — изръмжа той навъсено.

— Може би не е толкова зле, колкото изглежда — каза Паран. — Различавам четири-пет по-големи пожара. Можеше и по-лошо да е — чувал съм разкази за огнени бури…

— Да. Видяхме веднъж една отдалече, в Седемте града.

— Какво има да ни каже Хъмбръл Тор, главатарю? Ще си избираме ли място, или просто ще стоим тук?

Тротс се озъби.

— Ще прати клановете Баран и Акрата на югоизток. Поставена им е задачата да овладеят бродовете и плаващите мостове и баржи. Неговите Сенан и Джилк ще ударят към Капустан. Останалите кланове трябва да завземат главния обозен лагер на септарха, между бродовете и града.

— Всичко това — добре, но ако продължаваме да се мотаем така…

— Хетан и Кафал, децата на Тор, са живи и не са застрашени. Така твърдят шаманите. Костите са опазени, с някаква странна магия. Странна, но изключително силна. Там има…

— Проклет да си, Тротс! Там загиват хора! Там ядат хора!

Баргастът се ухили широко.

— Та на мен ми разрешиха… да поведа своя клан натам, където реша сам. Капитане, горите ли от желание да бъдете сред първите сред Белоликите в Капустан?

Паран изръмжа. Идваше му да извади меча и да въздава мъст, искаше най-сетне — след толкова време — да нанесе смъртния си удар срещу Панион Домин. Бързия Бен, в кратките мигове, когато беше с ясен ум и не гореше в треска, беше дал да се разбере, че Доминът крие ужасни тайни и че злокобна воля е покварила сърцето му. Тенесковрите бяха достатъчно доказателство за това.

Но и нещо друго го мъчеше. Живееше с болка. В стомаха му бушуваха пожари. Беше избълвал кисела жлъч и кръв — не го каза на никого. Тази болка го стягаше в оловните си вериги и оковите го приковаваха.

„И още една истина, истина, която се мъча да потисна. Тя ме е обсебила. Търси мислите ми. Ала не съм готов за нея. Все още не, с този пламнал стомах…“

Беше пълна лудост — самозаблуда, — но Паран бе повярвал, че болката ще се смири — и всичко отново ще се оправи, — след като развихри пред света неудържимата ярост, която го бе обладала. Безумие или не, беше се вкопчил в тази вяра. „Едва тогава ще отстъпи натискът. Едва тогава.“

Не беше готов да отстъпи.

— Призови Мостоваците — изръмжа Паран. — До една камбана можем да сме при северната порта.

— Само трийсетина сме — изръмжа Тротс.

— Ами, проклети да сме, ако не засрамим баргастите и не ги накараме да побързат…

— На това ли се надяваш?

Паран го изгледа накриво.

— Гуглата да ни вземе всички дано, Тротс, нима не поиска тъкмо ти да ти го разреши Тор? Нима очакваш само ние, трийсет и седмината, да върнем сами Капустан? С един изпаднал в несвяст маг?

Баргастът, присвил очи към горящия отпред град, размърда рамене и отвърна:

— Бързия Бен го оставяме. Колкото до взимането на града, решил съм да опитам.

Капитанът помълча, после се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

Походът на Белоликите баргасти се бе оказал бавен и мъчителен. През деня, докато вървяха на юг през хълмистите равнини, клановете спираха по няколко пъти заради избухнали внезапно дуели. Най-сетне обаче те бяха започнали да намаляват, а и решението на Хъмбръл Тор да повери отделни задачи на цели кланове в предстоящото сражение щеше да премахне изцяло вероятността да се подновят. Но въпреки че всеки главатар на клан се бе посветил на общата кауза — освобождението на боговете, — старите вражди си оставаха.

Новата роля на Тротс като главатар на Подпалвачите на мостове бе донесла известно облекчение на Паран. Беше намразил отговорностите, които носеше командването. Бремето на грижите за всеки подчинен беше станало непоносимо. Като първи помощник-командир, това бреме макар и с малко бе понамаляло — достатъчно, поне засега. По-неприятен беше фактът, че Паран бе изгубил ролята си на представител на Подпалвачите на мостове. Тротс се беше нагърбил със задачата да присъства на военните съвети и капитанът оставаше извън играта.

В строгия смисъл на думата Паран си беше останал командир на Мостоваците. Но отрядът им вече се беше превърнал в племе, поне от гледна точка на Хъмбръл Тор и баргастите, а племената си избираха бойни главатари и тази роля се падаше на Тротс.

Отрядът на Мостоваците вървеше към разкаляните брегове на почти пресъхналия поток, лъкатушещ към града. Пушеците от пожарите на Капустан скриваха звездите над тях, а дъждът от последните няколко дни беше направил почвата мека. Бяха затегнали здраво броня и оръжия; газеха без звук в тъмното.

Паран беше на три крачки зад Тротс, който не отстъпваше старата си роля във взвода на Уискиджак — да е острието на колоната. Не най-добрата позиция за командир, но допълваше ролята му на главатар. На капитана това никак не му харесваше. Само изтъкваше упоритостта на Тротс. Липса на приспособимост, смущаваща у един водач.

Едно невидимо присъствие се утаи на рамото му, докосването на далечен, познат ум. Лицето на Паран се сгърчи. Връзката му със Силвърфокс ставаше все по-силна. За трети път през тази седмица бе посегнала да го подири. Съвсем леко усещане, като допир на връхчетата на пръстите. Чудеше се дали това й позволява да вижда каквото вижда той, дали й позволява да чете мислите му. Като се имаше предвид всичко, което таеше в себе си, той беше започнал да се свива инстинктивно при всеки неин контакт. Тайните му си бяха негови. Никой друг нямаше право да рови в тях, а тя правеше точно това. Дори тактическата необходимост не можеше да го оправдае, поне според него. Присъствието й се задържа и той се намръщи още повече. „Стига да е тя. Ами ако…?“

Тротс спря, приклекна и вдигна ръка. Махна рязко два пъти.

Паран и войникът зад него пристъпиха до баргасткия воин.

Бяха стигнали до северните външни постове на панионците. Лагерът беше в пълна бъркотия, лишен от всякакъв ред, спретнат набързо и без никаква поддръжка. Отъпканите пътеки между окопите, рововете и дрипавите, скърпени от каквото попадне подръка шатри бяха покрити с боклук. Въздухът вонеше от лошо подбраните отходни места.

Тримата огледаха сцената още за миг, след което се върнаха при другите. Сержантите на отделения се скупчиха около тях.

Спиндъл, войникът, който бе придружил Паран, заговори пръв.

— Пехота. Две малки роти при двете знамена…

— Двеста души — потвърди Тротс. — И още в шатрите. Болни и ранени.

— Повечето болни според мен — каза Спиндъл. — Дизентерия, ако се съди по миризмата. Тия панионски офицери наистина са лайнари. Болните няма да могат да излязат на бой, каквото и да направим. Предполагам, че всички останали са в града.

— Портите отзад — изръмжа Тротс.

Паран кимна и каза:

— Пред портата има много трупове. Хиляда, ако не и повече. Пред самата порта барикади няма, не видях и стража. Самонадеяността на победителите.

— Ще трябва да ударим през тая полутежка пехота — измърмори сержант Анци. — Спиндъл, как сте с морантските муниции?

Дребният мъж се ухили.

— Май си върна куража, а, Анци?

Сержантът се навъси.

— Това е бой, нали? Отговори на въпроса ми.

— Имаме предостатъчно. Жалко, че не нямаме от метачите, дето ги прави Фидлър.

Паран примига, но си спомни за тежките арбалети, с които Фидлър и Хедж увеличаваха обхвата на „проклетиите“.

— Хедж няма ли?

— Счупи го, идиотът. Значи, ще почнем с няколко проклетии, но това е само за началото. Като се стъмни — жилата. Подпалвачките ще вдигнат много светлина — врагът ще види колко сме малко. Отивам да събера момчетата и момичетата.

— Мислех, че си маг — измърмори Паран, когато Спиндъл се обърна към чакащите назад отделения.

Мъжът го изгледа през рамо.

— Да, маг съм, капитане. Но освен това съм сапьор. Смъртоносно съчетание, нали?

— Смъртоносно, за нас — изсумтя Анци. — А и тая твоя проклета власеница…

— Ей, изгорелите петна почерняват — видя ли?

— Действай — изръмжа му Тротс.

— Значи само пробиваме — каза Паран. — С жилата няма да е проблем, но тия по фланговете може да ни обкръжат отзад…

Спиндъл — тъкмо се бе върнал — се включи:

— Точно затова ще пръснем проклетиите, капитане. Две капки на восъка. Десет удара на сърцето. Сигналът е „бегом“ и когато го извикаме, гледайте да го направите колкото се може по-бързо. Ако останете на по-малко от трийсет крачки до тях, гръмват и ставате на кайма.

— Готови ли сте? — попита Тротс.

— Да. Девет души сме, тъй че не очаквайте повече от трийсет крачки ширина на пробива.

— Пригответе оръжията — каза баргастът. Хвана Спиндъл за власеницата, придърпа го към себе си и се ухили. — И без грешки.

— Слушам, без грешки. — Спиндъл изгледа хладно Тротс, чиито остри зъби изщракаха на по-малко от педя от лицето му.

Само след миг Спиндъл и осемте сапьори с него вече безшумно пристъпваха към вражеските линии, загърнати в късите си пелерини.

Присъствието й докосна отново ума му. Паран направи всичко, което можа, за да го потисне. Киселината в стомаха му закипя със закана за болка. Той вдиша дълбоко, за да не й се поддаде. „Ако задрънчат мечовете… ще ми е първият път. Първата ми битка, след толкова време…“

Полутежката вражеска пехота се беше струпала на групи от по двайсетина души около огньовете по склона — покрай коларския път, минаващ успоредно на крепостната стена. Паран прецени, че просеката с ширина от трийсет крачки ще помете повечето от трите групи.

С което щяха да останат поне стотина панионци, способни да реагират. Ако и офицерите им се окажеха кадърни, щеше да стане гадно. „Но пък ако бяха кадърни, щяха ли да струпат отделенията си така…“

Сапьорите се бяха снишили до земята. Не можеше да ги види. Стисна меча в десницата си и се озърна през рамо към другите Мостоваци. Пикър беше най-отпред, с пребледняло до смърт лице. Тъкмо се канеше да я попита какво има, когато избухнаха взривовете.

На светлината на пръсналите се вече огнища се гърчеха тела.

Тротс нададе боен вик.

Мостоваците се понесоха напред.

Изгърмяха нови жила, този път от двете страни на пътя, и около огнищата западаха още войнишки тела.

Паран видя тъмните фигури на сапьорите, скупчени точно отпред, присвити сред обърканите издъхващи и мъртви панионци.

Десетина Мостоваци вдигнаха арбалетите си.

Отекнаха писъци.

С Тротс начело, Мостоваците притичаха до пробитата с огън и шрапнели просека и подминаха присвитите сапьори, които вече приготвяха по-големите „проклетии“. Две капки киселина върху восъчната тапа, запушила дупката на глинената граната.

Хор от приглушено свистене.

— Бегом!

Паран изруга наум. Десет удара на сърцето изведнъж му се сториха нищожна частица време. Проклетиите бяха най-големите морантски муниции. Само една от тях можеше да направи цяло кръстовище буквално непроходимо. Капитанът затича.

Сърцето почти спря в гърдите му, когато очите му видяха портата, точно отпред. Хилядата трупа пред нея се раздвижваха. „Проклятие. Изобщо не са мъртви. Спят. Кучите синове спят!“

— Залегни! Долу! Долу!

Думите бяха на малазански, гласът — на Хедж.

Паран се поколеба за миг, после видя Спиндъл, Хедж и останалите сапьори — хвърляха гранатите. Напред! В гъстите редици на тенесковрите, между тях и портата. После залегнаха по очи.

— О, Гуглата да ме вземе дано! — Хвърли се по очи, изпълзя напред в калта, пусна дръжката на меча и затисна ушите си с ръце.

Земята изтръгна дъха от дробовете му, краката му изхвърчаха във въздуха. Пльосна се в калта, по гръб. Остана му време да се превърти, преди проклетиите отпред да се взривят. Грохотът го събори. Засипаха го парцали и кръв.

До главата му тупна нещо тежко. Той примига и отвори очи. И видя две човешки бедра — само бедрата, кухината над тях, побирала вътрешностите, беше зейнала, черна и мокра. Бедрата се бяха откъснали при ставите.

Ушите му кънтяха. Усети, че от носа му капе кръв. Гърдите го боляха. Някъде далече в нощта отекваха писъци.

Нечия ръка се вкопчи в пелерината му и го вдигна.

Беше Малът. Наведе се, пъхна дръжката на меча в ръката му и изрева — Паран едва го чу:

— Хайде! Разкараха се, Гуглата да ги вземе! — Тласна го напред и капитанът залитна.

Очите му виждаха, но умът му отказваше да приеме опустошението от двете страни на просеката, водеща вече право към северната порта. Усети, как се стаи в себе си, докато газеше и залиташе през човешките останки… затвори се дълбоко вътре, като тогава, преди години, на пътя в Итко Кан.

Ръката на мъстта можеше да остане хладна само дотук. Всяка душа, притежаваща поне трошица човечност, не можеше да не съзре истината зад този жесток удар, колкото и оправдан да изглеждаше на пръв поглед. Изопнатите безизразно лица на мъртвите. Тела, сгърчени в невъзможни пози. Унищожен живот. Чувството за мъст се огъваше пред всяка жестокост и представите за добро и лошо се сливаха в мъгла и губеха всякакъв смисъл.

Видя, вдясно и вляво от себе си, бягащи фигури. Изтрещяха още шрапнели и просеката се разшири.

Подпалвачите на мостове бяха известили появата си.

„Не им отстъпваме“, осъзна капитанът, докато бягаше. „Не им отстъпваме в хладно пресметнатата жестокост. Но това е война на нерви, в която не печели никой.“

Тъмнината на пустата порта погълна Паран и неговите Мостоваци. Ботушите изстъргаха в каменните плочи и войниците се заковаха на място. Присвиха се. Презаредиха арбалетите. Без дума дори.

Тротс придърпа Хедж към себе си. Разтърси го с все сила и понечи да го блъсне на земята. Спря го само викът на Спиндъл — Хедж, в края на краищата, носеше кожена торба, наполовина пълна с муниции.

С лице, още покрито със синини от нежните ласки на Деторан, Хедж изруга:

— Нямаше избор, горило такава!

Този път Паран чу думите — по-добре. Не беше сигурен на чия страна е в момента, но вече беше все едно.

— Тротс! Сега какво? Ако останем да чакаме тук…

Баргастът изсумтя:

— През града. Ниско и тихо.

— Накъде? — попита Анци.

— Тръгваме към Хомота…

— Добре, ама то кое е?

— Светещата цитадела, идиот тъпоглав.

Запристъпваха напред, излязоха от мрака на прохода и се озоваха на площада зад него. Стъпките им се забавиха, щом треперливият блясък на пожарите разкри кошмара пред тях.

Касапницата беше огромна и я беше последвал пир. Каменните плочи бяха покрити до глезените с кости, някои овъглени, други — червени и сурови, с късове жили и плът, още висящи по тях. И най-малко две трети от мъртъвците, доколкото можеше да прецени капитанът по униформи и облекло, бяха на нашествениците.

— Богове. Скъпо са платили панионците. — „Май ще трябва да поправя преценката си са Сивите мечове.“

Спиндъл кимна.

— И все пак броят си е казал думата.

— Само ден-два по-рано… — промълви Малът.

Никой не си направи труд да довърши мисълта му. Нямаше нужда.

— Какъв ти е проблемът, Пикър? — изръмжа Анци.

— Никакъв — сопна се тя.

— Е, онова ли е Хомотът, ей там? — попита Хедж. — Оная светеща сграда, зад пушеците?

— Да вървим — каза Тротс.

Подредиха се в плътна колона след баргаста и поеха напред предпазливо, през зловещия площад и по един широк булевард, който водеше сякаш право към осветената сграда. Стилът на къщите — тези, които все още не бяха рухнали — беше явно на дару, поне според Паран. Останалите части на града, доколкото можеше да ги зърне през страничните улици, бе съвсем различна. Някак чужда. И навсякъде — трупове.

А по-нататък по улицата се издигаха като хълм.

Мостоваците приближиха в пълно мълчание. Много трудно беше да възприемат това, което виждаха. Само на тази улица имаше поне десет хиляди човешки тела. Може би и повече. Подгизнали, подути вече, плътта — бяла около зейналите, запълнени със съсирена кръв рани. Грамади около входовете на сградата, в устията на съседните задънени улички, пред портата на някакво имение, по стъпалата на изтърбушените храмове. Лица и невиждащи очи, отразили пламъците — трупове се гърчеха в жестоко подобие на одухотвореност и живот.

За да продължат по улицата, трябваше да се изкачат по този склон.

Тротс не се поколеба.

От малкия ариергард на отряда дойде вест. Тенесковри нахлули през портата и пазели зад тях като безмълвни призраци. Няколкостотин, не повече. Зле въоръжени. Нищо работа. Тротс само сви рамене.

Заизкачваха се бавно по меката, вдигната от трупове рампа.

„Не поглеждай надолу. Не мисли по какво стъпваш. Мисли само за бранителите, които са се сражавали тук. Мисли за техния кураж, почти нечовешки, опълчил се на границите на тленността. За тези Сиви мечове — за тези вкочанени униформени трупове при вратите, запушили устията на улиците. Сражавали се докрай. Не се огънали пред нищо. Съсечени на късове.“

„Тези бойци смиряват всички ни. Урок… за Подпалвачите на мостове. За този крехък, сломен отряд. Влезли сме във война, която не познава милост.“

Рампата беше вдигната съзнателно. Намерение се долавяше в нея. Тя беше подстъп. Към какво?

Свършваше на струпана грамада, на височина по-малко от човешки ръст, под покрива на жилищна сграда. Срещу нея имаше още една, но пожарът я беше срутил в димящи руини.

Тротс пристъпи напред. Другите го последваха — присвити; озъртаха се, мъчеха се да придадат някакъв смисъл на това, което виждаха. Ръбът разкри истината: под тази зловеща конструкция нямаше скеле. Наистина беше вдигната само от трупове.

— Обсадна рампа — каза Спиндъл спокойно и почти безразлично. — Искали са да се доберат до някого…

— До нас — изръмжа гърлен мъжки глас над тях.

Заредените арбалети се вдигнаха нагоре.

Паран вдигна очи към покрива на сградата. По ръба бяха застанали десетина души. Далечните пламъци ги огряваха.

— Донесоха стълби — продължи гласът, вече на дару. — Все едно, надвихме ги.

Тези воини не бяха Сиви мечове. Бяха снаряжени, но с оръжие и броня, събрани от кол и въже. Лицата и оголената кожа на телата им бяха нашарени на ивици. Като хора-тигри.

— Боята ми харесва — извика нагоре Хедж, също на дару. — Направо се разтреперих от страх.

Мъжът, висок и леко изгърбен, с две бели като кости къси саби в двете си облечени в стомана ръце, килна глава.

— Не е боя, малазанецо.

Мълчание.

После мъжът махна с едната сабя.

— Качете се, ако искате.

От покрива се спуснаха стълби.

Тротс се поколеба. Паран пристъпи до него.

— Мисля, че трябва. В този мъж и хората с него има нещо…

— Нима? — изсумтя баргастът.

И махна на Мостоваците към стълбите.

Паран ги гледаше, докато се качват, решил да остане последен. Видя, че Пикър се бави.

— Някакъв проблем, ефрейтор?

Тя трепна и затърка дясната си ръка.

— Боли те — каза капитанът, пристъпи до нея и се вгледа в намръщеното й лице. — Ранена ли си? Да идем при Малът.

— Той не може да ми помогне, капитане. Все едно, няма значение.

„Знам точно какво изпитваш.“

— Качвай се тогава.

Ефрейторката закрачи към най-близката стълба, все едно че отиваше на бесило.

Паран погледна надолу, към подножието на рампата. Призрачни фигури се движеха около нея. Много далече от обхвата на стрелите. Явно се колебаеха да тръгнат нагоре. Не се изненада.

Надмогна пристъпите в стомаха си и се заизкачва.

Плоският покрив бе заприличал на бедняшка махала. Навеси и дрипави шатри, огнища, димящи върху обърнати щитове. Торби с храна, мехове с вода и вино. Редица загърнати с одеяла тела. Падналите, седем на брой. Успя да зърне и други в шатрите, най-вероятно — ранени.

Близо до капака на покрива беше издигнато знаме: жълта детска ризка, оцапана с тъмни петна.

Докато Тротс разпращаше отделения до всеки ъгъл на покрива, за да видят какво има долу и на отсрещното здание, воините стояха мълчаливи и настръхнали.

Онзи, който бе заговорил от тяхно име, изведнъж се обърна — плавно, с ужасяваща гъвкавост, и погледна ефрейтор Пикър в очите.

— Имаш нещо за мен.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Какво?

Той прибра в ножницата една от кривите саби и пристъпи към нея.

И видяха как посегна към дясното й рамо. Стисна мускула, облечен в ръкава на плетената ризница. Отдолу нещо изщрака.

Пикър изохка.

След миг мечът й издрънча на покрития с катран покрив и тя засъблича ризницата с бързи, резки движения. И заговори, с облекчение:

— Беру да те благослови! Не знам кой си, в името на Гуглата, но те ме убиваха. Стягаха се все повече и повече. Богове, каква болка! Той каза, че никога няма да се свалят. Каза, че ще останат така завинаги. Дори Бързия Бен го каза — не може да се разбере с Трийч. Тигърът на лятото е луд, побъркан…

— Мъртъв е — прекъсна я мъжът.

Почти смъкнала ризницата, Пикър замръзна.

— Какво? Мъртъв?! Трийч е мъртъв?

— Тигърът на лятото се е възвисил, жено. Трийч — Трейк — вече крачи с боговете. Сега ще ги взема аз, и ти благодаря, че ми ги донесе на крака.

Тя оголи металния ръкав на дясната си ръка. Три тежки костени гривни се изсипаха от рамото до китката й.

— Ето! Вземи ги, моля те! С радост ще се подчиня…

— Гуглата да ти вземе езика дано, Пикър — сопна се Анци. — Побъркваш ни! Просто му ги дай тия проклети гривни!

Ефрейторката се огледа.

— Бленд! Къде, в името на Бездната, си се скрила?

— Тук съм — измърмори един глас до Паран, той се сепна и се дръпна. „Проклета да е!“

— Ха! — извика ликуващо Пикър. — Чу ли ме, Бленд? Охо!

Отделенията се връщаха.

Мъжът дару нави дрипавия си ръкав. Ивиците покриваха яките мускули по ръката му. Той плъзна трите костени гривни над лакътя си. Костта изщрака и някаква кехлибарена светлина лумна в тъмното под наличника на шлема му.

Паран го изгледа. „Звяр някакъв го е обсебил, някакъв пробудил се древен дух.“ Около този мъж се вихреше сила, ала капитанът усещаше, че е колкото от властната му осанка и дух, толкова и от звяра, спотаил се в него — защото този звяр търсеше самотата. Огромната му сила бе някак прикрита зад естествените качества на човека-водач. „Двамата заедно, какъв страховит съюз. Този човек е важен. Нещо ще се случи тук скоро — и присъствието ми не е случайно.“

— Аз съм капитан Паран, от Воинството на Едноръкия.

— Не бързахте много, а, малазанецо?

Паран примигна.

— Направихме всичко, което беше по силите ни. Все едно, освобождението ви тази нощ и утре ще дойде от клановете на Белоликите.

— От бащата на Хетан и Кафал, Хъмбръл Тор. Добре. Време е приливът да се обърне.

— Приливът да се обърнел? — изломоти Анци. — Като ви гледам, май не ви е трябвала помощ, за да обърнете прилива!

— Тротс! — подвикна Хедж. — Това отдолу хич не ми харесва. Има пукнатини. Целият покрив е нацепен.

— Стените също — отбеляза друг от сапьорите. — Навсякъде.

— Сградата е пълна с трупове — обясни ниският мъж в лестарска броня до едрия дару. — Сигурно се подуват.

Без да откъсва очи от едрия мъж, Паран попита:

— Как се казвате?

— Грънтъл.

— Някаква секта ли сте, или какво? Храмови воини?

Грънтъл го изгледа, лицето му почти не се виждаше под шлема.

— Не. Нищо не сме. Никакви. Заради една жена е. Сега тя умира…

— Коя палатка? — прекъсна го Малът с тънкия си писклив глас.

— Лабиринтът на Денъл е отровен…

— А, и ти ли го усещаш, Грънтъл? Интересно. — Лечителят изчака миг и попита отново: — Коя палатка?

Лестарецът до Грънтъл посочи.

— Ей там. Много лошо я прободоха. Има кръв в дробовете. Може вече да е… — И млъкна.

Паран тръгна с Малът към дрипавия навес.

Жената вътре беше пребледняла, младото й лице бе изпито. Кървава пяна беше зацапала устните й.

„И тук има нещо повече.“

Лечителят коленичи до нея и протегна ръце.

— Задръж — изръмжа Паран. — Последния път едва не те уби…

— Не е моят дар, капитане. С тази съм обкръжен от духове на Баргаст. Отново. Не знам защо. Някой проявява личен интерес може би. Все едно, може вече да е късно. Ще видя… нали?

Паран кимна.

Малът положи ръце върху примрялата жена и притвори очи. Изтекоха десетина мига.

— Ех… — най-сетне прошепна той. — Пластове и пластове. Наранена плът. Наранена душа. И двете ще трябва да изцеря… Ще ми помогнете ли?

Капитанът осъзна, че не питат него, и не отвърна.

Без да отваря очи, Малът въздъхна.

— Ще пожертвате толкова много за тази жена? — Замълча, все така стиснал очи, и се намръщи. — Не мога да видя нишките, за които говорите. Нито у нея, нито у Грънтъл, нито у мъжа до мен…

„До теб? Аз? Нишки? Богове, защо просто не ме оставите на мира?“

— … но ще приема думите ви на вяра. Е, започваме ли?

Изтекоха няколко дълги мига. Лечителят все така бе коленичил. Изведнъж жената се размърда и простена.

Някой изтръгна навеса над тях, теловете изплющяха. Паран вдигна изумено очи. И видя Грънтъл.

— Какво? — ахна Грънтъл. — Какво… — Залитна назад и яките ръце на Тротс го задържаха за раменете.

— Никога не е късно — изръмжа баргастът.

Анци пристъпи към тях. Хилеше се.

— А бе много сме си печени Мостоваците!

Шумът на боевете от север и изток дойде с утрото. Клановете на Белоликите най-сетне се бяха сблъскали с врага. Пикър и другите едва по-късно щяха да научат за внезапното кърваво сражение, разразило се при морския бряг и бродовете на река Катлин. Клановете Баран и Акрата се бяха сразили с новопристигналите части на бетаклитите и конницата на бертулидите. Командирът им бе решил да контраатакува, вместо да държи недовършените отбранителни позиции, и скоро на баргастите се беше наложило да се окопават, обкръжени и притискани от всички страни.

Баран се бяха прекършили първи. Сечта над родствениците им бе укрепила решимостта на Акрата и те се бяха държали до обяд, когато Тор отклони клана Джилк от града и им изпрати на помощ воините с броня от раковини. Равнинен клан, закален в непрестанните си войни с конни противници, Джилк се счепкаха с бертулидите и се превърнаха в опора за новия настъп на Акрата, разбил бетаклитите и довел до завладяването на понтонните мостове и баржите. Последните останки от полутежката пехота на Панион бяха изтласкани в речните плитчини и водата там почервеня. Оцелелите части на бертулидите се откъснаха от настъпващите джилки и се изтеглиха на север към тресавищата — фатална грешка, тъй като конете им затънаха в солената тиня. Джилките се втурнаха в преследване и се почна клане, което нямаше да свърши до вечерта. Подкрепленията на септарх Кулпат бяха заличени от земята.

Напорът на Хъмбръл Тор в града предизвика панически бяг. Частите на сиърдомините, урдоманите, беклитите, скаландите и бетаклитите бяха разкъсани от десетките хиляди тенесковри, побягнали пред кривите мечове и копия на баргастите. Главните улици натежаха от грамади човешка плът и кипналият порой се изля на запад, през проломите в крепостните стени и навън, в равнината.

Тор не спря енергичното преследване — изтласкваше панионците още по на запад.

Присвита на покрива, Пикър гледаше озверелите, крещящи по улиците тълпи. Обезумялото множество беше прорязало рампата на тесни проходи, виещи се между стени от вкочанена плът. Всяка пътека беше задръстена с бягащи фигури; някои се катереха нагоре, понякога — на не повече от една пика разстояние от малазанската позиция.

Въпреки целия ужас, който виждаше, тя имаше чувството, че някакво огромно бреме се е смъкнало от плещите й. Проклетите гривни вече не стискаха ръката й. Колкото повече се бяха приближавали към града, толкова по-стегнати и горещи бяха ставали — по ръката й над лакътя още се виждаха ивици от изгорялото и болката все още я жегваше в костите. Много въпроси имаше около всичко това, но тя все още не бе готова да размишлява над тях.

От няколкото улици на изток долиташе познатият шум на битка, с разногласните бойни песни на баргастите, като подмолно течение. Панионците бяха успели да оформят някакво подобие на ариергард, с разкъсаните части на беклити, урдомани и сиърдомини, събрали се да притъпят настъпа на Белоликите. Ариергардът се разпадаше бързо пред численото превъзходство на настъпващите.

Нямаше да слязат от покрива, докато бягащият противник не отминеше — въпреки пъшканията на Хедж за пукнатини в основите и така нататък. Пикър беше доволна. Подпалвачите на мостове бяха в града; извън стената и при северната порта беше страшничко, но като оставиш това, нещата бяха минали леко — по-леко, отколкото беше очаквала. Морантските муниции имаха свойството да изравняват везните, а не да ги люшкат постоянно насам-натам.

„Все още нито един сблъсък с оръжие. Добре. Не сме толкова корави, колкото бяхме, въпреки куража на Анци.“

Замисли се докъде ли може да са стигнали Дужек и Бруд. Капитан Паран беше изпратил Туист да се свърже с тях веднага щом стана ясно, че Хъмбръл Тор е обединил племената си и е готов да даде заповед за поход на юг към Капустан. Но след като Бързия Бен беше извън строя, а Спиндъл беше твърде наплашен да посяга към лабиринтите си, нямаше как да се разбере дали Черният морант се е справил.

„Кой знае какво се е случило с тях. Всички тези приказки сред баргастите, за възкръснали демонски влечуги из равнините… и тези омърсени лабиринти — кой може да каже, че тази отрова не е пътят на някаква гадост? Спиндъл вика, че лабиринтите са болни. Ами ако просто са завзети? Може нещо вече да ги използва. Може някой да е излязъл и да ги е ударил здраво. В равнината сега може да гният над трийсет хиляди трупа. Може само ние да сме останали от Воинството на Едноръкия.“

Баргастите, изглежда, не се интересуваха от воденето на война след освобождаването на Капустан. Искаха костите на боговете си. Щяха да си ги вземат и станеше ли това, сигурно щяха да си тръгнат към къщи.

„И ако тогава останем сами… какво ще реши Паран? Тоя проклет благородник изглежда опасно. Болен е. Мислите му са яхнали болка, а това не е добре. Никак не е добре.“

До нея изскърцаха ботуши и още някой застана на ръба на покрива. Тя вдигна глава и видя червенокосата жена, която Малът почти бе възкресил. В дясната си ръка държеше рапира, откършена на една трета от върха. Кожената й ризница беше разкъсана, засъхнала кръв бе оцапала безбройните прорези. Нещо пламенно имаше в изражението й и нещо като… почуда.

Пикър се изправи — писъците долу бяха оглушителни — и каза високо:

— Няма да продължи дълго. Ето ги там първите редици на баргастите.

Жената кимна и каза:

— Аз съм Стони Менакис.

— Ефрейтор Пикър.

— Говорих с Бленд.

— Виж ти. Тя не е от разговорливите.

— Разказа ми за торквите. За гривните де.

— Тъй ли?

Стони сви рамене. Поколеба се, после попита:

— Вие… заклели сте се на Трейк, или? Знам, че много войници го правят. Тигърът на лятото, Господарят на битките…

— Не — изръмжа Пикър. — Не съм. Просто помислих, че са някакви талисмани.

— Значи не сте знаели, че сте избрана да ги донесете на… на Грънтъл…

Ефрейторката я изгледа.

— Това малко те обърква, а? Твоят приятел Грънтъл. Никога не си могла и да помислиш в какво… в каквото там се е превърнал сега.

Стони сгърчи лице.

— Всеки друг, но не и той, честно казано. Той е адски гаден кучи син… и пияница. О, умен е, доколкото е дадено за един мъж. Но сега, когато го погледна…

— Не можеш да познаеш това, което виждаш.

— Не са само тези странни шарки. В очите му е. Очите му вече са котешки, като на тигър. Студени. Нечовешки.

— Той каза, че се е сражавал за теб, момиче.

— Бях само поводът му, искаш да кажеш.

— Няма голяма разлика.

— Има, ефрейтор.

— Както кажеш. Все едно, истината е тук, пред теб. В тази проклета сграда-гробница. Гуглата да ни вземе дано — тя е в хората, тръгнали след Грънтъл — не само той е нашареният, нали? Застанал е между панионците и теб и това е било нещо достатъчно здраво, за да ги привлече всички. Трийч ли е замислил всичко това? Е, може и да е той и може и аз да съм изиграла някаква роля, с появата ми с гривните. Но вече слагам край на всичко това и така ме устройва. — „И няма повече да мисля за това.“

Стони поклати глава.

— Няма да коленича пред Трейк. Кълна се в Бездната, бях си тръгнала и се озовах пред олтара на друг бог — вече съм направила избора си, и той не е Трейк.

— Ха. Ами, може пък твоят бог да реши, че Грънтъл и всичко това му е някак от полза. Не само ние, хората, заплитаме мрежи и си играем с тях, нали? Не само ние дебнем, или дори се съюзяваме, за да постигнем нещо от взаимна изгода — без да обясняваме проклетото нещо на останалите. Не ти завиждам, Стони Менакис. Много е опасно, когато ти е обърнал внимание бог. Но се случва… — Пикър замълча.

„Дебнем.“ Присви очи. „И държим всички други на тъмно.“

Обърна се рязко и заоглежда групата между навесите, докато не видя Паран. И подвикна:

— Ей, капитане!

Той вдигна глава.

„А я да те видим и теб, капитане? Тайни криеш може би? Я да те сръгаме малко.“

— Някаква вест от Силвърфокс?

Погледите на всички Мостоваци наоколо се приковаха в офицера.

Паран се сви, сякаш го бяха ударили. Едната му ръка се притисна в корема да спре спазъма. Стиснал челюсти, той успя да вдигне глава и да срещне очите й и изхриптя:

— Жива е.

„Така си мислех. Много лесен се оказа, капитанче. В смисъл, криел си някои неща от нас. Лошо решение. Последния път, когато държаха Мостоваците на тъмно, този мрак за малко да ни погълне всички.“

— Къде? На какво разстояние, капитане?

Видя ясно ефекта на думите си, но си остана донякъде ядосана и този яд я втвърди. Офицерите винаги криеха. Едно от нещата, които Подпалвачите на мостове се бяха научили да презират, особено щом станеше дума за командирите им. Незнанието беше фатално.

Паран се изправи бавно и с усилие. Вдиша дълбоко, после още веднъж, видимо съсипан от болката.

— Хъмбръл Тор тласка панионците в ръцете им, ефрейтор. Дужек и Бруд са може би на три левги оттук…

Анци ядосано попита:

— А те знаят ли какво иде към тях?

— Да, сержант.

— Как?

„Хубав въпрос. Да видим колко здрава е връзката между теб и преродената Татърсейл? И защо не си ни го казал? Ние сме твоите войници. Очаква се да се бием за теб. Тъй че е адски хубав въпрос.“

Паран изгледа навъсено Анци, но не отвърна нищо.

Сержантът обаче не мислеше да се отказва, не и сега, след като беше измъкнал играта от ръцете на Пикър и вече говореше от името на всички Мостоваци.

— Значи на нас едва не ни клъцнаха главите проклетите Белолики, за малко не ни опекоха тенесковрите, и през цялото време мислехме, че може би сме сами. Съвсем сами. Без да знаем дали съюзът е издържал и дали Дужек и Бруд не са се избили един друг и на запад не са останали само гниещи кокали. А виж, ти си знаел. Е, ако бяхте умрели… точно сега, сър…

„Нямаше да знаем нищо. Нищичко.“

— Ако бях умрял, този разговор нямаше да го водим — отвърна Паран. — Тъй че защо не се попресторим, сержант?

— Може пък изобщо да не се преструваме — изръмжа Анци и ръката му посегна към меча.

Близо до нея, приклекнал до ръба на покрива, Грънтъл се обърна и бавно се надигна.

„Чакай малко.“

— Сержант! — отсече Пикър. — Мислиш ли, че Татърсейл ще ти се усмихне, когато те види следващия път? Ако продължиш с това, дето мислиш, че правиш?

— Млъкнете, ефрейтор — заповяда Паран, без да извръща очи от Анци. — Хайде да сложим край. Ето, ще го направя да е още по-лесно. — Обърна гръб на сержанта и зачака.

„Толкова болен, че иска да свърши. Мамка му. И пред публика, на всичко отгоре.“

— Да не си го и помислил, Анци — предупреди Малът. — Тук нещата са съвсем други. Нищо не е каквото изглежда…

Пикър се обърна към лечителя.

— Аха, стигнахме донякъде! Вие си побъбрихте достатъчно с Уискиджак, преди да тръгнем, Малът. Двамата с Бързия Бен. Хайде, казвай! Имаме един капитан тука, дето толкова го боли, че иска да го убием, и никой не иска да ни каже едно проклето нещо — какво в името на Гуглата става?

Лечителят се намръщи.

— Да. Силвърфокс търси връзка с капитана — но той я отблъсква — затова не съществува някаква постоянна размяна на сведения. Знае, че тя е жива, както казва, и предполагам, че може донякъде да разбере на какво разстояние е, но нищо повече от това. Проклета да си, Пикър. Мислиш, че сме спипали поредния изменник, само защото Паран не ти говори? Той не говори с никого! И ако имаше толкова много дупки в червата си като него, устата нямаше да си отвориш! Я всички, стига! Само се вижте, и ако това, което видите, е срам, адски сте си го заслужили!

Очите на Пикър се приковаха в гърба на капитана. Не беше помръднал. Не искаше да се обърне с лице към ротата си. Не можеше — не и сега. Малът умееше да обръща нещата с хастара навън. Паран беше болен човек, „а болните хора не мислят правилно. Богове, имах само онези гривни, захапали ръката ми, и вече губех разума си. О, не просто нагазих в мръсната тор. А и бях готова да се закълна в чужда вина. Изгарянията от Пейл май въобще не са заздравели. Проклятие. Гуглата да стъпче дано изгнилата ми душа. Да я стъпче и да я смаже.“

Паран едва чу виковете зад себе си. Натискът от присъствието на Силвърфокс в ума му го терзаеше, водеше го до мрачното желание да бъде смазан под него — ако това бе възможно — вместо да му се поддаде.

Само един меч между плешките… „И никакъв бог, който да се намеси този път.“ Или един последен, пороен прилив на кипнала кръв в стомаха и стените му най-сетне да се пропукат — болезнена възможност, но все пак не по-малко окончателна от всяка друга. Или скок в тълпата долу, да го разкъсат и да го стъпчат. Безсилие, шепнещо за свобода.

Този път тя наистина беше близо, все едно че газеше по мост от кости и се пресягаше към него. Не, не беше тя. Силата й, но много по-голяма, не само на Татърсейл. Правеше неумолимото му желание да надвие инстинкта си за самозащита много по-гибелно от самата любов; много по-силно дори, отколкото ако беше породено от стратегическа необходимост. „Освен ако Дужек, Бруд и армиите им не са под атака… а те не са. Богове, не знам как го знам, но го знам. Със сигурност. Това… това изобщо не е Татърсейл. Найтчил е. Или Белурдан. Един от двамата. Какво искат?“

Изведнъж бе разтърсен от видение, изплющяло като шамар в ума му. Отдалече. Към нещо. Сухи каменни плочи по пода на тъмна пещера, дълбоко врязани очертания на карта от Колодата, изсечена в камък, образът сякаш се гърчи като жив.

Обелиск. Една от Несвързаните, килнат на една страна монолит… Този път от зелен камък. Нефрит. Извисяващ се над брулените от вятъра вълни… не, пясъчни дюни. Фигури в сянката на монолита. Трима. Опърпани, прекършени. Издъхващи.

А после, зад тази странна сцена, небето се раздра.

И четинестото копито на бог стъпи на тленната земя.

Ужас.

Изля се дивашки в света… „О, не ти си поискал това, нали? Някой те смъкна и сега…“

Финир беше все едно мъртъв. Бог, пленен в селението на смъртните като бебе, положено на олтар. Трябваше само един нож и решителна ръка.

„Все едно мъртъв.“

Осъзна, и знанието разцъфтя като гибелна сянка в ума му. Не искаше нищо общо да има с това. Ала държаха той да избере. Държаха го древни, невъобразими сили. Драконовата колода… С нея играеха Древни богове… и вече бяха решили да отиграят него.

„И това ще е ролята на Господаря на Колодата, ако в това съм се превърнал? Владетел на фатално знание и вече — проклет от Гуглата облекчител? Разбирам какво ми казвате да сторя. Пада един бог, избутай друг на негово място? Смъртни са се заклели в едного, закълни ги сега в другиго? О, Бездна, нима така ще ни помитат с ръка и ще ни подхвърлят, като камъчета по игрална дъска?“

Гняв и възмущение се разгърнаха, нажежени до бяло, в ума на Паран. Заличиха всякаква болка. В ума си той се обърна и се озова лице в лице срещу неумолимото, неведомо присъствие, което го беше потърсило с такава стръв. И се разтвори като взрив.

„Добре. Поиска да те видя. Имаш го. Слушай, и слушай добре, Найтчил, която… каквото и да си ти всъщност. Може и да е имало преди Господари на Колодата, отдавна, които сте могли да теглите и дърпате по своя воля. Гуглата знае, може би тъкмо ти — ти и твоите Древни приятели — да си избрала този път мен. Но ако е така, направила си грешка. Лоша грешка.“

„Веднъж вече бях кукла на един бог. Но прерязах конците и ако искаш подробности, иди да питаш Опонн. Влязох в един прокълнат меч, за да го направя, и ще го направя отново — с много по-малка милост в сърцето си — само ако подуша, че се опитваш да си играеш с мен.“

Усети в отговор хладна насмешка и зверската кръв в жилите му се отзова. Той настръхна. Зъбите му се оголиха. От гърлото му се изтръгна дълбоко, смъртно опасно ръмжене.

Внезапна тревога.

„Да, това е истината. Няма да позволя да ми се сложи нашийник, Найтчил. Сега ти го казвам и ще направиш добре, ако се вслушаш в думите ми. Правя крачка напред. Между теб и всеки смъртен като мен. Не знам какво е трябвало да загуби онзи човек, Грънтъл, за да стигне там, където вие сте го поискали, но долавям раните в него — Бездната да ви вземе дано, нима болката е единственото средство да ни накарате да правим каквото поискате? Така изглежда. Чуй следното тогава: докато не намерите други средства, докато не ми покажеш друг начин — нещо друго освен болката и скръбта — ще се боря с вас.“

„Имаме своя живот. Всички ние, и не можете да си играете с него. Не и с живота на Пикър, нито на Грънтъл или на Стони.“

„Ти отвори тази пътека, Найтчил. Свърза ни. Чудесно. Добре. Дай ми кауза и ще се сражавам за нея. Яхнал кръвта на Хрътка на Сянката — знаеш ли, мисля си, че ако пожелая, мога да ги повикам. Всички.“

„Защото вече разбирам нещо. Съзнавам го и знам, че е самата истина. В меча Драгнипур… двете Хрътки на Сянка се върнаха в Лабиринта на Мрака. Върнаха се, Найтчил. Схващаш ли смисъла на това? Отидоха си у дома.“

„И аз мога да ги призова обратно, несъмнено. Две души на дивия Мрак. Благодарни души. Скъпите рожби на сляпата разруха…“

И тогава в ума му отекна отговор, с непознат за Паран женски глас.

„Представа нямаш какво заплашваш, смъртни. Мечът на брат ми крие много повече тайни, отколкото можеш да си въобразиш.“

Той се усмихна.

„Да беше само това, Найтчил. Ръката, която владее сега Драгнипур, принадлежи на Тъмнината. Аномандър Рейк, синът на Майката. Пътят никога не е бил толкова прав, толкова пряк или кратък, нали? Ако му кажа само какво се случи в собственото му оръжие…“

„Ако Рейк научи, че си намерил път в Драгнипур и че си освободил двете Хрътки, които закла, ще те убие, смъртни.“

„Би могъл. Вече имаше две такива възможности, при това с основателен повод. Но задържа ръката си. Не мисля, че разбираш Господаря на Лунния къс толкова добре, колкото си въобразяваш. У Аномандър Рейк няма нищо предсказуемо — може би точно това те плаши толкова.“

„Не тръгвай по този път.“

„Ще направя това, което трябва, Найтчил. За да срежа конците ти. Във вашите очи ние, смъртните, сме слаби. И използвате слабостта ни, за да оправдавате манипулациите си.“

„Борбата, която ни предстои, е много по-голяма — много по-гибелна — отколкото съзнаваш.“

„Обясни. От началото до края. Покажи ми я тази ваша огромна заплаха.“

„За да опазим разума ти, не бива да го правим, Гъноуз Паран.“

„Снизходителна кучка.“

Усети как кипна гневът й.

„Казваш, че единственото средство да ви използваме е като ви нанасяме болка. На това ние имаме само един отговор: привидностите лъжат.“

„Да ни държите в невежество ли е вашата представа за милост?“

„Грубо казано. Но по същество си прав, Гъноуз Паран.“

„Един Господар на Колодата не може да се чувства невеж, Найтчил. Щом трябва да приема тази роля и отговорностите, свързани с нея — каквито и да се окажат те, а Гуглата знае, че все още не ги знам — та ако е така, то тогава трябва да знам. Всичко.“

„С времето…“

Той изръмжа.

„С времето, казах. Отдай ни тази малка милост, смъртни. Борбата пред нас не е по-различна от една военна кампания — малки настъпления, локализирани сблъсъци. Но бойното поле е самото съществувание. Всяка малка победа сама по себе си е съдбоносен принос в повсеместната война, която решихме да поведем…“

„Кои сте тези «вие»?“

„Оцелелите Древни богове… и други, по-малко съзнаващи ролята си.“

„К’рул? Виновникът за прераждането на Татърсейл?“

„Да. Моят брат.“

„Твоят брат. Но не братът, който изкова Драгнипур.“

„Не той. В момента Драконъс не може да направи нищо, освен да действа косвено, защото е окован в същия този меч, който сътвори. Посечен от собственото си оръжие в ръката на Аномандър Рейк.“

Паран усети как в душата му се плъзна хладната стомана на подозрението.

„Косвено, казваш.“

„Миг на възможност, Гъноуз Паран. Неочакван. Появата в Драгнипур на душа, която не е окована. Размяната на няколко слова, означаващи много повече, отколкото си осъзнал. Както и пробивът в Лабиринта на Мрака, съборената преграда от души, за толкова кратко. Но достатъчно…“

„Почакай.“ Трябваше му тишина, за да помисли. Бързо и здраво. Когато се бе озовал в Драгнипур, когато тръгна редом до окованите души, теглещи невъобразимия си товар, наистина бе поговорил с един такъв пленник. „Бездна подземна, това трябва да е бил Драконъс.“ Но нищо не можеше да си спомни от думите, които си размениха.

Веригите отвеждаха към Лабиринта на Мрака, онзи стегнат възел под стенещия фургон. Така, Тъмнината държеше тези души, до една. Държеше ги здраво.

„Трябва да се върна. В меча. Трябва да попитам…“

„Джен’айсънд Ръл, Драконъс, онзи, с когото говори в Драгнипур, другият ми брат — той те използва, Гъноуз Паран. Жестока ли ти изглежда тази истина? Непонятна ли е? Като всички други, затворени в меча, моят брат го очаква… вечност. Опита се да надхитри едно проклятие, но така и не допусна, че ще е нужно много повече време. Той се е променил, смъртни. Легендарната му жестокост е… притъпена. Мъдрост, придобита хилядократно. Нещо повече — имаме нужда от него.“

„Искаш да освободя Драконъс от меча на Рейк.“

„Да.“

„И тогава той да подгони самия Рейк, за да си върне оръжието, което е изковал. Найтчил, все пак предпочитам Рейк пред Драконъс…“

„Такава битка няма да има, Гъноуз Паран.“

„Защо не?“

„За да се освободи Драконъс, мечът трябва да бъде строшен.“

Хладната стомана между ребрата му се изви. „А това значи да се освободят… всички. Всичко останало. Съжалявам, никога не бих…“

„Ако има някакъв начин да се предотврати страховитото освобождаване на полудели зли духове — а техният брой наистина е повече от легион, ужасяващ е — то има само един, който ще го знае.“

„Самият Драконъс.“

„Да. Помисли над това, Гъноуз Паран. Не бързай. Все още има време.“

„Радвам се да го чуя.“

„Не сме толкова жестоки, колкото си мислиш.“

„Нима мъстта не е почернила сърцето ти, Найтчил? Извини ме за скептицизма.“

„О, аз търся мъст, смъртни. Но не срещу дребните играчи, които извършиха измяната над мен, защото тази измяна беше предречена. Древно проклятие. Оня, който изрече това проклятие, е единственият фокус на желанието ми за мъст.“

„Изненадан съм, че той или тя все още е тъдява.“

В отговора й се таеше хладна усмивка.

„Такова бе нашето проклятие над него.“

„Започвам да мисля, че той и вие сте се заслужили взаимно.“

Последва мълчание, след което:

„Може би, Гъноуз Паран.“

„Какво си направила с Татърсейл?“

„Нищо. Сега тя е насочила вниманието си другаде.“

„А аз бях толкова поласкан. Проклятие, наистина съм голям глупак.“

„Няма да й навредим, смъртни. Дори да можехме, а не можем. У нея има доблест. И характер. Редки качества за толкова могъща личност. Затова храним вяра…“

Тежка ръка на рамото му го пробуди. Паран примига и се огледа. Беше на покрива. „Върнал съм се.“

— Капитане?

Срещна загрижения поглед на Малът.

— Какво?

— Извинете, сър, но като че ли ви загубихме… за малко.

Той се намръщи. Искаше да го отрече в лицето му, но не можа.

— За колко време?

— Десетина мига, сър.

— Само толкова? Добре. Трябва да тръгваме. Към Хомота.

— Сър?

„Застанал съм между тях и нас, Малът. Но в това «нас» има нещо много повече, отколкото можеш да разбереш. Проклятие, да можех поне да го обясня. Без да прозвуча като надут кучи син.“ Без да отвръща на въпроса на лечителя, той се обърна и очите му се спряха на Тротс.

— Главатарю. Цитаделата ни зове.

— Да, капитане.

Подпалвачите на мостове до един избягваха погледа му. Паран се зачуди защо. Зачуди се какво е пропуснал. Сви рамене и закрачи към Грънтъл.

— Вие идвате с нас.

— Знам.

„Би трябвало. Е, да свършваме и с това.“

Дворцовата кула се извисяваше като копие, загърната в пряпорци призрачен дим. Тъмните безцветни камъни поглъщаха къпещата ги слънчева светлина. Триста тридесет и девет виещи се стъпала водеха през вътрешността й към открита платформа с островръх покрив от медни плочи, по които нямаше и едно петънце патина. Вятърът виеше между колоните, крепящи покрива, и по гладката каменна платформа.

Итковиан се взираше на изток, вятърът плющеше в лицето му. Чувстваше тялото си обезкървено и странно горещо под разкъсаната броня. Знаеше, че изтощението най-сетне си взима дан. Плътта и костите си имаха граници. Защитата на мъртвия принц в неговата Велика зала се бе оказала груба и брутална. Коридори и входове се превърнаха в кланици. Вонята на касапница се беше всмукала като още един пласт под кожата му — дори вятърът не можеше да я измете.

Сраженията по морския бряг и бродовете се приближаваха към своя мрачен свършек, беше докладвал единственият оцелял съгледвач. Бертулидите се бяха огънали, бяха побягнали покрай брега, където, Щит-наковалня знаеше много добре, конете им щяха да затънат в солените тресавища. Преследващите ги баргасти щяха да ги довършат бързо.

Лагерите на обсадителите бяха разсипани, все едно че торнадо се беше завихрило над тях. Няколкостотин баргасти — главно старци и деца — обикаляха из тази касапница и събираха плячка сред писъците на ята чайки.

Редутът на Източен страж, вече купчина развалини, едва се виждаше над килима от трупове. От него се виеше пушек, като от гаснеща клада.

Итковиан беше видял как баргастите нахлуха в града, видял беше как отстъплението на панионците се превърна в бягство по улиците долу. Битката бе профучала бързо покрай двореца. Някакъв офицер сиърдомин беше успял да оформи ариергард на площада Джеларкан и боят там все още кипеше. Ала за панионците това беше бой при отстъпление. Печелеха време за изхода през останките от Южната и Западната порта.

Няколко съгледвачи на Белоликите бяха нахлули в терена на двореца, достатъчно близо, за да разберат, че са останали защитници, но официален контакт не беше установен.

Новобранката, Велбара, стоеше до него. Не беше вече новобранка. Бойното й кръщение се беше оказало отчаян акт. Не бе пропуснала главния урок — това, че трябва да оцелееш — водещата сила зад всяко умение в жарта на битката. Както и всички останали новопостъпили капънски жени в отряда — които вече съставяха числото на повечето оцелели под командата на Щит-наковалня, — тя си беше заслужила мястото на войник сред Сивите мечове.

Итковиан наруши дългата тишина.

— Сега оставяме Великата зала.

— Да, сър.

— Честта на принца беше защитена. Трябва да напуснем на всяка цена — в Хомота ни чака недовършена работа.

— Ще можем ли изобщо да стигнем там, сър? Ще трябва да намерим някой баргастки главатар.

— Няма да ни сбъркат с врага. Достатъчно наши братя и сестри лежат мъртви по улиците, за да са цветовете ни вече добре познати. Освен това гонитбата, като изключим площада долу, изтласка панионците на запад в равнината, така че едва ли ще срещнем противник по пътя си.

— Да, сър.

Итковиан за последен път насочи вниманието си към разрушения редут в мъртвата зона на изток. Двамата джидратски войници във Великата зала долу бяха от тази глупава, макар и благородна отбрана, единият беше получил рани, които най-вероятно щяха да се окажат фатални. Другият, едър като бик, коленичил пред Рат-Гугла, като че ли повече не можеше да заспи. През четирите дни и нощи, откакто бяха върнали Великата зала, само беше крачил по време на кратките си мигове на отдих, без да забелязва нищо наоколо. Крачеше, мърмореше тихо, с трескави, присвити очи. Той и издъхващият му другар бяха, подозираше Итковиан, последните оцелели джидрати.

„Джидрат, заклел се на Гуглата, но следва заповедите ми без колебание. Най-обикновена целесъобразност, би могъл основателно да заключи човек. Всякакви мисли за съперничество са се пръснали пред лицето на крайната необходимост. И все пак… защо не мога да се доверя на собственото си обяснение?“

Въпреки цялата умора Щит-наковалня беше изпитал нарастващо вълнение. Нещо се беше случило. Някъде. И сякаш в отклик беше почувствал как се изцежда кръвта от него, как опразва жилите му, опразва сърцето му, излива се през някаква рана, която все още не беше открил. И го оставяше… непълен.

„Все едно, че съм предал вярата си. Ала не съм. Празнотата от изгубената вяра се запълва с усилващото се самосъзнание — словата на един отдавна мъртъв дестраянт. Човек не отстъпва, човек замества. Вяра със съмнение, скептицизъм, отрицание. Нищо не съм предал. Няма го пороя от думи, вътрешната ми защита. Всъщност смалил съм се до пълна тишина. Празен… сякаш очаквам някакво обновление…“

Тръсна глава.

— Вятърът пищи твърде силно за ушите ми — рече той, без да откъсва очи от редута на Източен страж. — Хайде да слизаме долу.

Сто и двадесет войници бяха останали годни за бой. Седемнадесет Сиви меча лежаха мъртви или бавно издъхващи покрай една от стените. Въздухът вонеше на пот, урина и гниеща плът. Рамките на входовете към Залата бяха покрити с почерняла кръв, изстъргана по плочите, за да не се хлъзга. Отдавна починалият архитект, оформил залата, сигурно щеше да се стъписа, ако можеше да види в какво се е превърнала. Благородната й красота сега бе приютила сцена от кошмар.

На трона, с грубо съшита кожа върху полуизядения труп, седеше принц Джеларкан, с извадени очи, с оголени зъби в усмивка, която се уширяваше от това, че влагата в устните изсъхваше и те се отдръпваха назад. Уширяващата се усмивка на Смъртта — прецизен, поетичен ужас. Достоен за мрачния дворцов съвет, в който се беше превърнала Великата зала. Младият принц, който беше обичал своя народ и бе споделил неговата участ.

Време беше за тръгване. Итковиан стоеше до главния вход и оглеждаше оцелелите си Сиви мечове. Бяха се строили срещу него, вкочанени, с очи като камък. Вляво две капънски новобранки държаха юздите на двата останали бойни коня. Самотният джидрат — другарят му беше издъхнал преди няколко мига — крачеше, навел глава, с отпуснати рамене, покрай стената зад строените наемници. Държеше по един очукан меч във всяка ръка, лявата — изкълчена от дивашкия замах, стоварил се в една мраморна колона преди две нощи.

Щит-наковалня мислеше да се обърне към бойците си, поне за да ги почете, ала сега, докато стоеше и оглеждаше вкаменените им лица, разбра, че никакви думи не са му останали: никакви думи, които да изразят онова, което ги беше свързало взаимно; нищо, което можеше да се сравни със странно хладната гордост, която изпитваше в този момент. Накрая той извади меча си, провери ремъците, които придържаха щита на лявата му ръка, и се обърна към главния вход.

Коридорът зад него беше разчистен от труповете, с проход между струпаните тела към външните порти.

Итковиан закрачи през този злокобен проход, пристъпи между килналите се, разбити крила на вратата и излезе под слънчевата светлина.

При многобройните си щурмове панионците бяха издърпвали падналите си другари от широките стъпала на входа, бяха използвали каменния двор, за да трупат безразборно грамади от тела — сред тях и все още живите, които издъхваха след това било от раните си, било от задушаване.

Итковиан спря на горната площадка. Шумът на битката все още се носеше откъм площад Джеларкан, ала не чу нищо друго. Тишината се беше спуснала като саван над сцената пред очите му, тишина, така неуместна за оживения доскоро външен двор в един процъфтяващ град, тишина, която дълбоко разтърси Итковиан за първи път, откакто беше започнала обсадата.

„Донеси ми победата след всичко това, скъпи Финир.“

Заслиза бавно по стъпалата. Камъните сякаш се огъваха под ботушите му. Отрядът му го последва, без дума.

Излязоха през разбитата порта и започнаха да си проправят път сред труповете по рампата, а после — по улицата зад нея. Дори и да не срещнеха съпротива, пътят щеше да се окаже дълъг. И нямаше да мине без битка. Това, което ги връхлиташе сега, беше каквото виждаха очите им, каквото носовете им миришеха и каквото усещаха под нозете си.

Битка, в която щитовете и бронята се оказваха безполезни, битка, в която размахването на мечовете беше напразно. Единствената защита беше душа, вкочанена нечовешки, а за Итковиан тази цена беше твърде висока. „Аз съм Щитът-наковалня. Предавам се пред това, което лежи пред мен. По-гъста от дим, скръбта се е развихрила и вече заглъхва, сгъстила безжизнения въздух. Един унищожен град. Дори оцелелите, криещи се долу в тунелите… Финир да ме вземе дано, по-добре изобщо да не излизат оттам… за да не видят това.“

Пътят ги поведе през гробищата. Итковиан огледа мястото, където с войниците си бяха устояли. Не изглеждаше по-различно от всичко останало. Мъртвите лежаха на купове. Както се беше заканил Брукалаян, нито един камък по улиците не беше оставен без съпротива. Този малък град беше направил всичко възможно. Победата на Панион беше неизбежна, но все пак бяха останали прагове, превърнали неумолимата инерция в проклятие.

А сега Белоликите кланове на баргастите бяха провъзгласили своята неумолимост. Онова, което панионците бяха нанесли, им беше върнато. „Всички сме тласнати в един свят на лудост, но тепърва на всеки от нас се пада да се изтръгнем сами от тази Бездна, да се измъкнем от виещата се надолу спирала. От ужаса трябва да се роди скръбта, а от скръбта — състраданието.“

Когато отрядът навлезе в задръстения булевард в края на квартал Дару, от една уличка се появиха двайсетина баргасти. С окървавени криви мечове в ръцете; белите маски бяха опръскани с червени петна. Водачът им се ухили широко на Щит-наковалня.

— Защитници! — избоботи той на груб капънски акцент. — Харесва ли ви дарът на освобождението?

Итковиан пренебрегна въпроса.

— В Хомота има ваши съплеменници, сър. Виждам, че защитното сияние около цитаделата гасне.

— Да, ще видим костите на своите богове — закима воинът. Малките му черни очи огледаха Сивите мечове. — Водиш племе от жени.

— Капънски жени — отвърна Итковиан. — Най-здравата опора на града, макар че на нас се падна да го открием. Те вече са Сиви мечове, сър, и с тях сме много по-силни.

— Видяхме вашите братя и сестри навсякъде — изръмжа баргасткият воин. — Ако ни бяха врагове, щяхме да се радваме, че са мъртви.

— А като съюзници? — попита Щит-наковалня.

Баргастките бойци като един отвърнаха с жест, с опакото на десницата на челото — кожените ръкавици забърсаха потните бели чела. Водачът им каза:

— Загубата пълни сенките, които хвърляме. Знай го, войнико. Врагът, който ни оставихте, беше прекършен.

Итковиан сви рамене.

— Вярата на Панион не познава почит. Само необходимост. Силата им е рехава. Ще ни придружите ли до Хомота?

— Само встрани и зад вас, войници. Сянката ви е чест за нас.

Повечето сгради на квартала Дару бяха изгорели, сринали се бяха на места и бяха задръстили улиците с отломки. Докато Сивите мечове и баргастите завиваха през най-малко запушените пътища, погледът на Итковиан бе привлечен от една все още държаща се постройка, вдясно. Жилищна сграда, стените й бяха някак странно приведени. До стената срещу него бяха запалени огньове — пърлеха камъните, но напорът на пламъците по някаква причина се удържаше. Всички сводести прозорци, които можеше да види, бяха барикадирани.

Баргастът до него изръмжа:

— Расата ви трупа гробните си могили.

Щит-наковалня го погледна неразбиращо.

— Сър?

Воинът кимна към обгърнатата с пушеци сграда и продължи коментара си:

— Да, по-лесно е, отколкото да копаеш ями и ровове извън града и след това да ги затрупваш с пръст. Изглежда, обичате да имате ясна гледка от стените. Но ние не живеем сред мъртъвците си като вашите хора…

Итковиан се обърна отново да огледа сградата, вече леко назад и вдясно. Присви очи. „Барикадите по прозорците. И те са от плът и кости. Бивни свещени, кой би могъл да вдигне такъв некропол? Не е възможно да се е получило при отбрана…“

— Приближихме се — каза воинът до него. — Стените отделяха топлина. От пукнатините им се цедеше желирана течност. — Направи нов жест, този път — с трепет. Дръжката на меча му издрънча в изкованата от монети броня, покриваща тялото му. — Кълна се в костите на предците ни, войниче. Побягнахме.

— Само тази сграда ли е… запълнена така?

— Друга не сме видели, макар че минахме покрай някакво имение, което все още се държеше — оживели трупове стояха на стража при портата и по стените. Въздухът вонеше на магия, излъчваше се гнусна некромантика. Казвам ти, войниче, ще се радваме по-скоро да напуснем този град.

Итковиан мълчеше. Чувстваше се разкъсан. Откровението на Финир прогласяше истината за войната. Говореше истината за жестокостта, която човечеството бе способно да развихри срещу собствената си раса. Войната се играеше като игра от онези, които водеха другите; играеше се върху една илюзорна арена на спокоен разум, но тези лъжи не можеха да надвият реалността, а реалността сякаш беше безгранична. Откровението съдържаше призив за сдържаност и настояваше, че славата, която трябва да се търси, не е сляпа, а по-скоро слава, породена от хладен и ясен взор. Сред безграничната реалност живееше обещанието за изкупление.

Този взор вече убягваше на Итковиан. Беше се свил като затворено в клетка животно, жестоко ръчкано отвсякъде. Бягството му беше отказано, ала този отказ беше самоналожен, породил се беше от съзнателната му воля, оформили го бяха словата на собствената му клетва. Длъжен беше да понесе това бреме, на каквато и да било цена. Пламъците на мъстта го бяха преобразили. Най-сетне щеше да се превърне в изкуплението — за душите, паднали в този град.

„Изкупление?“ За всеки друг, но не и за него. За това трябваше само да обърне очи към своя бог. „Но какво стана, скъпи Финир? Къде си? Коленича, очаквам докосването ти, ала те няма никъде. Твоето царство… сякаш е празно.“

„Къде бих могъл да отида тепърва?“

„Да, все още не съм приключил. Това го приемам. А когато приключа? Кой ме очаква? Кой ще ме прегърне?“

Прониза го трепет.

„Кой ще ме прегърне?“

Щит-наковалня изтласка въпроса от ума си и се помъчи да възвърне решимостта си. Нямаше избор, в края на краищата. Трябваше да бъде скръбта на Финир. И ръката на справедливостта на своя бог. Непоносима отговорност. И съзнаваше, че скоро предстои да плати цената й.

Наближиха площада пред Хомота. Виждаха се още баргасти, стичаха се от страничните улици. Далечният шум от боевете на площад Джеларкан, който ги беше придружавал през целия следобед, вече беше заглъхнал. Врагът беше изтласкан от града.

Итковиан не мислеше, че баргастите ще се втурнат в гонитба. Бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Панионската заплаха за костите на боговете им беше отстранена.

Септарх Кулпат вероятно все още беше жив, щеше да престрои разсипалата се войска, да въдвори отново дисциплина и да се подготви за следващия си ход. Или контраатака, или отстъпление на запад. И в двете имаше рискове. Силите му навярно щяха да се окажат недостатъчни, за да си възвърне града. А армията му, след като беше загубила своите лагери и пътища за снабдяване, скоро щеше да започне да страда от липса на продоволствие. Положението им не беше никак завидно. Капустан, малък и незначителен град, се беше превърнал в проклятие. А отнетият тук живот означаваше едва началото на предстоящата война.

Излязоха на площада.

Мястото, където беше паднал Брукалаян, бе точно пред тях, но всички трупове бяха махнати — взети, без съмнение, от изтеглящите се панионци. Плът за поредния царствен пир. „Все едно. Гуглата дойде за него. Лично. Дали беше знак на почит, или дребнаво злорадство от страна на бога?“

Погледът на Щит-наковалня се задържа още за миг върху опетнените със засъхнала кръв каменни плочи, след което очите му се плъзнаха към главната порта на Хомота.

Сиянието беше спряло. В сенките под свода на портата се появиха фигури.

Всеки подстъп към площада беше пълен с баргасти, но не пристъпваха напред.

Итковиан се обърна към отряда си. Очите му намериха капитана — доскорошния старши сержант, обучаващ новобранците — след това Велбара. Огледа разкъсаните им оцапани брони, смръщените им изнурени лица.

— Ние тримата — в центъра на площада.

Двете жени кимнаха.

Тримата закрачиха напред. Хиляди очи се приковаха в тях, последвани от ръмжене и ропот, след това — от ритмично, приглушено дрънчене на мечове върху щитове.

Появи се друга група, отдясно. Войници в непознати за Итковиан униформи и сред тях — мъже и жени с нашарени лица и ръце, като диви котки. Втората група се водеше от мъж, когото Итковиан вече бе срещал. Щит-наковалня забави хода си.

„Грънтъл.“ Името го удари като чук в гърдите. Жестока увереност изпълни мисълта му. „Смъртният меч на Трейк, Тигъра на лятото. Първият герой се е възвисил.“

Итковиан се вцепени за миг, после отново закрачи напред и спря в самия център на откритото пространство.

Един от войниците в чуждата униформа се бе доближил до Грънтъл. Беше стиснал под рамото мускулестата му, нашарена с тигровата татуировка ръка и изрева нещо на останалите, които се спряха на място, докато той и Грънтъл продължиха напред, право към Итковиан.

Вълнение при портата на цитаделата привлече вниманието им. Оттам излизаха жреци и жрици от Съвета на маската, държаха мъчещия се да се отскубне свой съратник и го дърпаха напред. Най-отпред — Рат-Трейк. На стъпка зад него — търговецът дару, Керули.

Войникът и Грънтъл първи стигнаха до Итковиан.

Тигровите очи на Грънтъл изгледаха Щит-наковалня изпод шлема на дару.

— Итковиан от Сивите мечове, свърши се.

Не се налагаше да пита повече. Истината бе като нож в сърцето му.

— Още не е — отсече чуждестранният войник. — Поздравявам ви, Щит-наковалня. Аз съм капитан Паран, от Подпалвачите на мостове, Воинството на Едноръкия.

— Не е само това — промърмори Грънтъл. — Твърди, че вече е…

— Не го правя с охота — довърши Паран. — Щит-наковалня, Финир е откъснат от царството си. Свален е и сега крачи из една далечна страна. Вие — отрядът ви — изгубихте своя бог.

„И вече е известно на всички.“

— Знаем го, сър.

— Грънтъл твърди, че вашето място, вашата роля е свършила. Сивите мечове трябва да се отдръпнат, защото върховенството е взел друг бог на войната. Ала това не е задължително. За вас е приготвен друг път… — Погледът на Паран се плъзна покрай Итковиан и той повиши глас: — Добре си дошъл, Хъмбръл Тор. Не се съмнявам, че децата ти те очакват в Хомота.

Щит-наковалня хвърли поглед през рамо и видя на десетина крачки зад себе си застаналия грамаден баргастки главатар в броня, изплетена от пробити монети.

— Могат да почакат още малко — изръмжа Хъмбръл Тор. — Искам да видя това.

— Досаден кучи син — измърмори Паран.

— Мда.

Малазанецът се обърна отново към Итковиан и понечи да заговори, но Щит-наковалня го прекъсна:

— Един момент, сър. — И се отдели от двамата мъже.

Рат-Финир се гърчеше и дърпаше, задържан от съратниците си жреци. Маската му беше изкривена, кичури сива коса се бяха подали изпод кожените ремъци.

— Щит-наковалня! — изкрещя той, щом видя приближаващия се Итковиан. — В името на Финир…

— Да, в неговото име, сър — прекъсна го Итковиан. — Застанете до мен, капитан Норъл. Законът на Откровението е призован.

— Сър! — отзова се жената с прошарената коса и пристъпи напред.

— Не можете! — изкрещя Рат-Финир. — За това нещо само Смъртният меч може да призове Откровението!

Итковиан не помръдваше.

Жрецът успя да изтръгне едната си ръка и изпъна пръст срещу Щит-наковалня.

— Рангът ми е дестраянт! Освен ако някой друг не претендира за тази титла.

— Дестраянт Карнадас е мъртъв.

— Той не беше дестраянт, Щит-наковалня! Кандидат, може би, но моят ранг си остава върховен. Само Смъртен меч може да призове Откровението срещу мен, и ти го знаеш.

Грънтъл изсумтя.

— Итковиан, Паран тука ми каза, че е имало предателство. Вашият жрец е продал живота на Брукалаян на панионците. Не само отвратително, но и неразумно. Така. — Замълча. — Става ли с който и да е Смъртен меч? Ако да, аз призовавам Откровението. — Оголи зъби към Рат-Финир. — Накажете кучия син.

„Сменени сме. Господарят на битката наистина е подменен.“

— Не може! — изкрещя Рат-Финир.

— Дръзко твърдение — отвърна Итковиан на маскирания жрец. — За да отречете правото на този мъж над титлата, сър, трябва да се обърнете към нашия бог. В своя защита. Направете го и ще си тръгнете свободен.

Очите зад маската се разшириха.

— Знаеш, че това е невъзможно, Итковиан!

— Тогава защитата ви свърши, сър. Откровението е призовано. Аз съм ръката на правосъдието на Финир.

Рат-Трейк, застанал наблизо — гледаше всичко настръхнал — заговори:

— Не е нужно всичко това, Щит-наковалня. Отсъствието на вашия бог променя… всичко. Вие, разбира се, си давате сметка за последствията от традиционната форма на наказание. Обикновена екзекуция — не по закона на Откровението…

— Отказана е за тогова — отсече Итковиан. — Капитан Норъл.

Тя пристъпи пред Рат-Финир, посегна и го изтръгна от ръцете на държащите го жреци и жрици. Приличаше на парцалена кукла в яките й, нашарени с белези ръце, когато го завъртя и го хвърли по корем върху каменните плочи. Просна го, с изпънати напред една до друга ръце. Мъжът запищя, изведнъж осъзнал какво го чака.

Итковиан извади меча си. От върха му изригна черен дим.

— Откровението — изрече той, застанал над изпънатите ръце на Рат-Финир. — Измяна: да предадете живота на Брукалаян заради собствения си. Измяна, най-мръсното престъпление според закона на Откровението. Присъдата на Глигана на лятото налага наказание. — Помълча за миг и добави: — Молете се, сър, Финир да намери онова, което му изпращаме.

— Но той няма да го намери! — извика Рат-Трейк. — Не разбирате ли? Царството му… вашият бог вече не е там!

— Той знае — промълви Паран. — Дотук се стига, когато нещата станат лични, и повярвайте ми, на ваше място не бих се месил.

Рат-Трейк се извърна рязко към капитана.

— А вие кой сте?

— Днес, точно сега, аз съм Господарят на Колодата, жрецо. И изглежда, съм тук, за да преговарям… от ваше име и от името на вашия бог. Уви — добави той кисело, — Щит-наковалня се оказва удивително неподатлив…

Итковиан едва чу разменените думи. Без да откъсва очи от прикования на земята жрец, каза:

— Нашият бог е… свършил. Наистина. И така… молете, Рат-Финир, някое милостиво същество да гледа благосклонно на вас.

При тези думи Рат-Трейк се извърна рязко към Щит-наковалня.

— Кълна се в Бездната, Итковиан — не съществува толкова мръсно престъпление за онова, което се каните да му сторите! Душата му ще бъде разкъсана! Там, където ще идат късовете, там няма милостиви същества! Итковиан…

— Замълчете, сър. Присъдата е моя и на Откровението.

Жертвата изпищя.

А Итковиан замахна с меча. Ръбът на оръжието изтрещя в камъка. Кръвта швирна от китките на Рат-Финир. Дланите… ги нямаше.

Итковиан удари с плоското на меча по отсечените чукани. Плътта зацвърча. Писъците на Рат-Финир изведнъж секнаха — той бе изгубил съзнание. Капитан Норъл се отдръпна и го остави да лежи вкочанен върху камъка.

Паран заговори.

— Щит-наковалня, изслушайте ме. Моля ви. Финир го няма — сега той върви в царството на смъртните. Така той не може да ви благослови. С това, което поемате върху себе си… няма къде да се иде, няма как да се освободите от бремето.

— Знам го не по-зле от вас, сър. — Итковиан не откъсваше очи от Рат-Финир, който се свестяваше. — Но това знание не променя нищо.

— Има друг начин, Щит-наковалня.

Той се обърна към него, присвил очи.

Паран продължи:

— Направен е… избор. Тук аз съм само вестоносецът…

Рат-Трейк пристъпи към Итковиан.

— Ние ще ви приемем радушно, сър. Вас и вашите следовници. Тигърът на лятото се нуждае от вас, Щит-наковалня, и ви предлага прегръдката си…

— Не.

Очите зад маската се присвиха.

— Итковиан — заговори отново Паран. — Това беше предвидено… пътят, подготвен за… от Древни сили, пробудили се отново и действащи на този свят. Тук съм, за да ви съобщя какво искат те да направите…

— Не. Заклел съм се на Финир. Ако трябва, ще споделя неговата съдба.

— Предлага ви се спасение — не измяна! — извика Рат-Трейк.

— Така ли? Не искам да слушам повече, господа. — В краката му Рат-Финир се беше съвзел. Итковиан го погледна и прошепна: — Още не съм приключил.

Тялото на Рат-Финир потръпна, от устата му се изтръгна разкъсващ гърлото писък, ръцете се откършиха, изтръгнати сякаш от невидими, нечовешки длани. Тъмни татуировки се появиха по кожата му, но не шарките на Глигана — защото не този бог бе приел отсечените ръце на Рат-Финир. По плътта му залазиха неведоми знаци — ищецът налагаше своето клеймо, посягаше за душата на смъртния.

Мехури избиха по кожата, спукаха се и от тях блъвна гъста жълта гной.

Писъци на непоносима, невъобразима болка изпълниха площада, тялото на каменните плочи се гърчеше, и мускул, и тлъстина се стапяха под кожата, кипваха и я разкъсваха.

Но човекът все още не издъхваше.

Итковиан прибра меча в ножницата.

Малазанецът го осъзна пръв. Ръката му се изпъна и стисна Щит-наковалня за рамото.

— Кълна се в Бездната, недейте…

— Капитан Норъл.

Тя стисна дръжката на меча си и изхриптя:

— Капитан Паран, отдръпнете се.

Той се обърна рязко.

— Да, и вие сте ужасена от това, което иска да…

— Въпреки това. Пуснете го или ще ви убия.

При тази заплаха очите на малазанеца блеснаха странно, но Итковиан нямаше време да мисли за младия капитан. Имаше отговорност. Рат-Финир бе наказан достатъчно. Болката му трябваше да свърши.

„А мен кой ще спаси?“

Паран отдръпна ръката си.

Итковиан се наведе над гърчещото се обезобразено тяло върху камъните.

— Рат-Финир, чуй ме. Да, идвам. Ще приемеш ли прегръдката ми?

Въпреки цялата завист и злоба, натрупана в изтерзания жрец, въпреки всичко, което бе довело до предателството не просто на Брукалаян — Смъртния меч, — но и на самия Финир, някаква капка милост се бе съхранила в душата му. Милост и разбиране. Тялото му потръпна, нозете се свиха и той се помъчи да изпълзи от сянката на Итковиан.

Щит-наковалня кимна, обгърна с ръце покритото с гной тяло и се надигна.

„Разбирам, отказваш ми ужаса, и знам, че това е последният ти жест. Изкупителният жест. На това съм длъжен да отвърна със същото, Рат-Финир. Да. Приемам вашата болка, сър. Не, не отхвърляйте този дар. Освобождавам душата ви за Гуглата, за утехата на смъртта…“

Паран и всички останали виждаха само Щит-наковалня, застанал неподвижен, с Рат-Финир в ръцете му. Изтерзаният, плувнал в кръв жрец продължи съпротивата още миг, после сякаш се сви в себе си и писъците му заглъхнаха в безмълвие.

Животът му се разгърна в ума на Итковиан. Пред него се разстла пътят на жреца към измяната. Видя един млад послушник, с чисто сърце, обучен жестоко не в благочестие и вяра, а в циничните уроци на светските борби за власт. Страстта към власт и господство бе като змийско гнездо, несекваща надпревара между дребнави умове, с илюзорна награда. Живот сред студените зали на Хомота, опразнил жреческата душа. Егоизмът запълваше кухините от изгубената вяра, тормозен от страхове и ревност, за които единственият отговор бяха злодеянията. Нуждата да оцелееш превръщаше всяка добродетел в стока, с която може да се търгува.

Итковиан го разбираше, можеше да разбере всяка предприета стъпка, водеща неизбежно до предателството, всички сделки с човешки съдби, сключени с агентите на Панион Домин. И сред всичко това — съзнатото от Рат-Финир, че с деянията си е увил усойница около себе си и нейната целувка е гибелна. Тъй или иначе беше мъртъв, но твърде много се беше откъснал от вярата си, твърде далече бе отишъл, за да допусне, че някой ден ще може да се върне.

„Вече те разбирам, Рат-Финир, но разбирането не е синоним на оправданието. Справедливостта на наказанието ти е непоклатима. Затова трябваше да познаеш болката.“

„Да, Финир трябваше да те чака; нашият бог трябваше да приеме отсечените ти длани, за да може да те погледне след смъртта, да може да изрече словата, предназначени за теб и само за теб — словата, изписани върху кожата ти. Последното изкупление за престъпленията ти. Така трябваше да бъде.“

„Но Финир го няма.“

„А това, което сега те държи, има… други желания.“

„Сега аз му отричам правото да те владее…“

Душата на Рат-Финир изкрещя, опита се отново да се изтръгне. Врязвайки думи сред вихъра: „Итковиан! Недей! Остави ме с това, моля те. Не е за твоята душа — никога не съм го искал — моля те, Итковиан…“

Щит-наковалня стегна духовната си прегръдка и прекърши последните прегради. „Ничия скръб не мога да откажа, сър. Дори и вашата.“

Ала преградите, щом бъдат свалени, не избират какво да мине през тях.

Бурята, която порази Итковиан, го премаза. Болката беше толкова силна, че сякаш се превърна в някаква абстрактна сила, оживяла стихия, която сама беше изпълнена с паника и ужас. Той се разтвори за нея, остави се писъците й да го изпълнят.

На бойното поле, след като се усмири и последното сърце, остава болка. Затворена в пръстта и камъка, изпъната във въздуха от едно място към всяко друго, паяжина от памет, тръпнеща в безмълвна песен. Ала за него клетвата отхвърляше дара на безмълвието. Чуваше Итковиан тази песен. Изпълваше го изцяло. И той беше нейният контрапункт. Отговорът й.

„Вече те имам, Рат-Финир. Намерен си и ето, аз… отвръщам.“

Изведнъж, отвъд болката — взаимно усещане. Чуждо присъствие. Неимоверна сила. Не злокобна, но дълбоко… различна. И от това присъствие: прилив на смут, на терзание. Усилие да сътвори от нечакания дар на две смъртни длани… нещо красиво. Ала човешката плът не можеше да съдържа такъв дар.

Ужас сред бурята. Ужас… и скръб.

„А, дори и боговете плачели. Предай се тогава на моя дух. Ще поема и твоята болка.“

Чуждото присъствие се отдръпна, отвратено. Но вече беше късно. Прегръдката на Итковиан поднесе неизмеримия си дар…

… и бе погълната. Усети как собствената му душа се разпада… разкъсва се… прекалено бързо!

Под студените лица на боговете се таеше топлина. Ала това бе сляпа скръб, защото не боговете бяха неразгадаеми. Непонятни бяха смъртните. А колкото до боговете — те просто плащаха.

„Ние сме… колелото за изтезания, на което са разпънати те.“

После чувството заглъхна, напусна го с чуждия бог, успял да се изтръгне, остави го със смътното ехо от скръбта на някакъв далечен свят — свят със своите варварства, пластове и пластове дълга, изтерзана история. Заглъхна… и изчезна.

Оставяйки го с разкъсващо сърцето знание.

Нищожна милост. Огъваше се под болката на Рат-Финир и усилващия се напор на ужасната смърт на Капустан и прегръдката му ставаше все по-широка. Прииждащите от всички посоки души — ничия съдба не заслужаваше да бъде забравена, да остане непризната. Никого нямаше да върне. Десетки хиляди души, живот, преживян в болка, в загуба, в любов и в тъга, всеки водещ до… всеки яхнал спомена за своята агонизираща смърт. Желязо и огън, и дим, и срутващ се камък. Задушаваща прах. Спомени за жалкия, безсмислен край на хиляди и хиляди животи.

„Трябва да изкупя. Трябва да отвърна. На всяка смърт. Всяка смърт.“

Изгубил се беше сред бурята, прегръдката му не можеше да се затвори около неописуемия ужас, който го връхлиташе. Но продължаваше да се бори. Раздаваше покой. Изтръгваше травмата на болката, за да освободи душите и те да намерят пътя си… към нозете на безчетните богове, към Царството на самия Гугла или към самата Бездна. Неизбежния път. Да освободи душите, оковани в своята изтерзана смърт.

„Аз съм… Щитът-наковалня. За мен е това… да държа… да го удържа. Още… богове! Откупете ги и ги спасете! Това е моята задача. Сърцето ми се кълне — аз съм скиталецът сред мъртвите на бойното поле, аз съм носителят на мира, изкупителят на падналите. Аз съм утешителят на прекъснатия живот. Без мен смъртта е безсмислена, а отрицанието на смисъла й е най-голямото престъпление на света към собствените му чеда. Дръж се, Итковиан… дръж се здраво…“

Ала го нямаше бога, на когото да се опре, нямаше го здравото, непоклатимо присъствие, което да се отзове на собствената му нужда. Беше само една смъртна душа…

„И все пак не трябва да се предавам. Чуйте ме, богове! Може да не съм ваш. Но вашите паднали чеда са мои. Вижте какво се крие зад студеното ми лице. Гледайте!“

Сред площада, сред възцарилата се мъртвешка тишина, Паран и другите видяха как Итковиан бавно се смъкна на колене. С гниещия труп в ръцете. Самотната коленичила фигура сякаш обхващаше умората на целия свят, образ, който се жигоса в ума на капитана, образ, за който знаеше, че никога няма да го напусне.

От битките — от войните, — които още кипяха в душата на Щит-наковалня, външно не се виждаше нищо. След дълга пауза Итковиан посегна и отвърза шлема си, смъкна го и отдолу се показа плувналата в пот кожена подплата. Дългата му прогизнала от пот коса се беше полепила по челото и врата и скриваше лицето му. Той стоеше на колене, навел глава. Трупът в ръцете му се разсипваше на бяла пепел. Щит-наковалня не помръдваше.

Неравното повдигане и смъкване на гърдите му се забави.

И спря.

Сърцето на капитан Паран заби бясно, той притича, стисна Итковиан за раменете и го разтърси.

— Не, проклет да си! Не съм дошъл, за да видя това! Събуди се, кучи сине!

„… мир… имам ли те вече? Дарът ми… ах, това бреме…“

Главата на Щит-наковалня се отметна назад и той вдиша хрипливо.

„Утаява се… Каква тежест! Защо? Богове, всички вие гледахте. Безсмъртните ви очи бяха свидетели. Ала не се намесихте. Защо отхвърлихте вика ми за помощ? Защо?“

— Малът! — изрева малазанецът.

Лечителят затича напред, но очите на Итковиан се спряха върху Паран и той вдигна ръка.

— Не зная как — изхриптя гласът му, — но вие ме върнахте…

Паран се усмихна с усилие.

— Вие сте Щитът-наковалня.

— Да — прошепна Итковиан. „И Финир да ми прости дано, това, което направи, не беше милост…“ — Аз съм Щитът-наковалня.

— Усещам го във въздуха — каза Паран, взрян в очите му. — Той е… пречистен.

„Да. А все още не съм приключил.“

Грънтъл гледаше малазанеца и неговия лечител — говореха в центъра на площада с командира на Сивите мечове. Мъглата на мислите му, загърнала го, както едва сега осъзна, вече от няколко дни, бе започнала да изтънява. Подробностите го връхлетяха и очевидната промяна, която бе претърпял, го обезпокои.

Очите му виждаха… другояче. С нечовешка острота. Всяко движение — все едно колко смътно или периферно — привличаше вниманието му, изпълваше сетивата му. И мигом можеше да прецени незначителни ли са тези движения, или таят заплаха, на плячка ли са, или са нещо непознато: инстинктивни решения, които вече не стояха дълбоко заровени, а се промъкваха под повърхността на ума му.

Можеше да усети всеки свой мускул, всяка жила и кост, можеше да се съсредоточи върху всяка от тях, изключвайки всичко друго, и с добиването на този частичен усет властта над тялото бе абсолютна. Можеше да премине през леса в абсолютна тишина, стига да го поискаше. Можеше да замръзне, да прикрие дори дъха, който издишва, и да стане съвсем неподвижен.

Но промените, които чувстваше, бяха много по-дълбоки от тази външна, физическа проява. Жестокостта, утаила се в него, бе на убиец. Хладна и неумолима, лишена от състрадание или колебливост.

И осъзнаването на това го ужаси.

„Смъртният меч на Тигъра на лятото. Да, Трейк, усещам те. Зная какво си направил от мен. Проклятие, можеше да попиташ поне.“

Погледна към своите следовници, съзнавайки, че са точно това. Следовници, заклети в самия него. Ужасяваща истина. Сред тях — и Стони Менакис — „Не, тя не е на Трейк. Избрала е Древния бог на Керули. Добре. Ако трябваше да коленичи пред мен, едва ли щяхме да мислим за религиозни неща… а дали е възможно това? Ех, момиче…“

Усетила очите му, тя го погледна.

Грънтъл й намигна.

Тя вдигна вежди и той разбра тревогата й, от което още повече го досмеша — единственият му възможен отговор на ужаса от онзи жесток убиец, криещ се в него.

Стони се поколеба, след което се приближи.

— Грънтъл?

— Да. Имам чувството, че току-що съм се събудил.

— Аха. Махмурлукът ти още си личи, повярвай ми.

— Какво стана?

— Не знаеш ли?

— Мисля, че да, но не съм съвсем сигурен… в себе си, в спомените си. Бранехме онази сграда и беше по-гадно, отколкото между пръстите на Гуглата. Ти беше ранена. Умираше. Онзи малазански войник ей там те изцери. А и този Итковиан — жрецът в ръцете му, който преди малко щеше да се разсипе на пепел — богове, сигурно му трябва една хубава баня…

— Беру да ни пази дано, ти наистина си Грънтъл. Мислех, че вече завинаги си изгубен за м… за нас.

— Струва ми се, с част от мен е така, момиче. Изгубена за всички ни.

— Откога си станал толкова религиозен?

— Точно в това е шегата с Трейк. Не съм. Изборът му е ужасен. Покажи ми някой олтар и по-скоро ще се изпикая на него, отколкото да го целуна.

— Май ще ти се наложи да го целуваш, тъй че те съветвам да помислиш.

— Ха-ха. — Той тръсна глава, завъртя рамене и въздъхна.

Стони се присви от страх, като го видя.

— Ъъъ… твърде котешко беше за мен — мускулите ти заподскачаха под тая нашарена кожа.

— И се почувствах адски добре. Заподскачали? Помисли само за новите… възможности, момиче.

— Продължавай да си го мечтаеш, тъпако.

Закачката беше горчива, знаеха го и двамата.

Стони помълча, после изсъска през зъби.

— Бюк… Свърши, нали?

— Не, жив е. Всъщност точно сега сигурно кръжи някъде горе. Онзи ястреб врабчар — дарът на Керули, за да му помогне да държи под око Корбал Броуч. Той вече е соултейкън.

Стони се загледа ядосано нагоре, с ръце на кръста.

— Е, това вече е страхотно! — Хвърли един злобен поглед към Керули, застанал далече встрани от всичко, с ръце, скрити в ръкавите, и наблюдаващ в пълно мълчание. — Всички тука са благословени освен мен! Къде е справедливостта?

— Е, ти вече си благословена с несравнима красота, Стони…

— Само още една дума и ще ти отрежа опашката, заклевам се.

— Нямам опашка.

— Точно. — Обърна се към него. — Виж, трябва да обсъдим една работа. Нещо ми подсказва, че и за двама ни връщането в Даруджистан не е много вероятно — във всеки случай, не и за известно време. Е, и сега какво? Ще се разделят ли вече пътищата ни, старче нещастно?

— Не бързай, момиче. Да видим как ще се подредят нещата…

— Извинете ме.

Двамата се обърнаха към гласа и видяха, че при тях се е спрял Рат-Трейк.

Грънтъл изгледа навъсен маската на жреца.

— Какво?

— Вярвам, че трябва да обсъдим някои неща. Двамата с вас, Смъртни мечо.

— Вярвай си в каквото си щеш — отвърна даруджистанецът. — Вече дадох на Мустакаткото ясно да разбере, че съм лош избор…

Рат-Трейк се задави от възмущение.

— Мустакаткото?

Стони се изсмя и плесна жреца по рамото.

— Почтителен е кучият му син, нали?

— Не коленича пред никого — изръмжа Грънтъл. — Включително и пред богове. И ако търкането върши работа, още сега ще ги изтъркам тези тъпи шарки.

Жрецът затърка удареното си рамо, очите му зад маската изгледаха сърдито Стони. При думите на Грънтъл отново се обърна към него.

— Тези неща не са предмет на обсъждане, Смъртни мечо. Вие сте каквото сте…

— Аз съм капитан на керванджийска охрана, и при това — адски добър. Е, когато съм трезвен, поне.

— Вие сте Господарят на битката в името на Властелина на лятото…

— Ще го наречем хоби.

— К… какво?

Чу се смях. Капитан Паран, все така надвесен над Итковиан, ги гледаше — явно беше чул разговора. Малазанецът се ухили на Рат-Трейк.

— Никога не става така, както си го мислиш, нали, жрецо? Това е славното у нас, човеците, и твоят нов бог е най-добре да се примири с това колкото може по-скоро. Грънтъл, играй по собствените си правила.

— Не съм и помислял да правя друго, капитане — отвърна Грънтъл. — Как е Щит-наковалня?

Итковиан го погледна през рамо.

— Добре съм, сър.

— Това му се вика лъжа — подхвърли Стони.

— Все пак — отвърна Щит-наковалня, опря се на рамото на Малът и бавно се надигна.

Грънтъл изгледа двете бели къси саби в ръцете си.

— Гуглата да ме вземе дано, колко гадни са станали — измърмори и ги натика в изподрасканите разнебитени ножници.

— Не могат да напускат ръцете ви, докато не свърши тази война — отсече Рат-Трейк.

— Още една дума, жрецо — отвърна Грънтъл, — и с теб е свършено.

Никой друг не бе посмял да пристъпи на площада. Ефрейтор Пикър стоеше с другите Мостоваци и се мъчеше да разбере какво точно става. Войниците около нея бръмчаха, всеки подхвърляше някакво мнение какво може да означава този или онзи жест, тази или онази доловена дума между важните особи.

Пикър се огледа ядосано.

— Бленд, къде си?

— Тук — отвърна тя до рамото на ефрейтора.

— Защо не се промъкнеш да разбереш какво става?

Тя сви рамене.

— Ще ме забележат.

— Нима?

— Освен това не виждам необходимост. За мен е съвсем ясно какво стана.

— Нима?

Бленд се намръщи.

— Ума ли си изгуби, като ги даде ония гривни, ефрейтор? Не съм те виждала досега толкова изразително опулена.

— Нима? — потрети Пикър, този път със заканително ръмжене. — Ако продължаваш така, ще съжалиш, войник.

— Обяснение? Добре. Ето какво според мен гледах досега. Сивите мечове имаха да изчистват някакъв личен проблем, което и направиха, макар че това не разкъса командира им на парчета. Но Малът, привлякъл Гуглата знае само чии сили, му вля малко живот — макар че според мен ръката на капитана ни го върна от мъртвите — и не, изобщо не съм знаела, че Паран го има това в себе си, и ако напоследък ни е хрумвало, че той е нещо повече от знатно офицерче с огъващ се като върба гръбнак, току-що видяхме доказателство за подозренията си. Но не смятам, че това е непременно лошо за нас — той няма да забие меч в гърба ни, ефрейтор. По-скоро може да се изпречи на такъв. Колкото до Грънтъл, ами, струва ми се, че той току-що се събуди — и оня маскиран жрец на Трейк никак не се радва на това, — само че на никой друг не му пука, защото понякога една усмивка е точно това, от което всички имаме нужда.

В отговор Пикър изсумтя.

— И най-сетне, след като погледаха всичко това — продължи Бленд, — време е за Хъмбръл Тор и неговите баргасти…

Хъмбръл Тор беше вдигнал високо брадвата си и вече крачеше към портите на Хомота. Главатари, шамани и шаманки заизлизаха от струпалите се племена и тръгнаха след гигантския воин през площада.

Тротс си проби с лакти път през групата Мостоваци и ги догони.

Зяпнала в гърба му, Пикър отново изсумтя.

— Отива да срещне своите богове — промълви Бленд. — Дайте му това право, ефрейтор.

— Дано да си остане с тях — отвърна тя. — Гуглата ми е свидетел, изобщо не знае как се командва…

— Но капитан Паран знае.

Пикър сви рамене.

— Предполагам, че си права.

— Май си струва да сгащим Анци — продължи тихо Бленд — и всички, които се поогънаха напоследък…

— Да ги сгащим, да. И да ги спукаме от бой. Добър план, Бленд. Намери Деторан. Изглежда, и ние имаме да поразчистим някои лични неща.

— Добре. Умът ти май проработи отново.

В отговор Пикър отново изсумтя.

Бленд се шмугна в тълпата.

„Лични неща. Добре ми звучи. Ще ги стегна, капитане. Гуглата ми е свидетел, поне това го мога…“

Острите очи на ястреба, закръжил високо в небето, не пропуснаха нищо. Денят привършваше и сенките се удължаваха. Валма прах в равнината показваха отстъпващите панионци, гонени все по на запад от клана Баран на Хъмбръл Тор.

В самия град други хиляди баргасти обикаляха из улиците. Разчистваха мъртъвците и копаеха огромни ями извън северната стена — вече започваха да ги пълнят с натоварените от Капустан коли и фургони. Дългото изтощаващо душата усилие по прочистването на града бе започнало.

Точно под него, през широкото пространство на площада сега се движеше процесия от баргасти — изсипваха се от околните улици след Хъмбръл Тор. Бойният главатар се приближаваше към портите на високата цитадела. Ястребът врабчар, някогашният Бюк, не чуваше друг звук освен вятъра, придаващ неземна тържественост на сцената долу.

Все пак не се спусна по-ниско. Само разстоянието пазеше разума му все още цял, само то го бе съхранило от лудостта от самото утро.

Оттук, високо над Капустан, огромните драми на смъртта и отчаянието се бяха смалили, бяха се превърнали почти в абстракция. Движещи се приливи, замъглени цветове, разкаляната човешка река — всичко това се бе смалило и безсилието се беше свело до нещо поносимо.

Изпепелени сгради. Трагичният край на невинните. Жени, майки и деца. Отчаяние, ужас и скръб, бурята на отнетите съдби…

Отдалече.

Жени, майки, деца. Изпепелени сгради.

Отдалече.

Никога вече близо.

Ястребът улови топлото издигащо се течение, понесе се нагоре, с очи вече към оживяващите звезди, а нощта погълна света отдолу.

Болка имаше в даровете на Древните богове.

Но и милост, понякога.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Спомени от лед (22)

Метаданни

Данни

Спомени от лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

17.

Стивън Ериксън
Спомени от лед (22)