Стивън Ериксън
Спомени от лед (14)

9.

На субконтинента Стратем, отвъд южния дял на планинската верига Корелри, се намира огромен полуостров, на който дори боговете не стъпват. До всяко крайбрежие, обхванал пространство от хиляди квадратни левги, се изпъва огромен площад. Да, скъпи читатели, няма друга дума за това. Представете си го: гладки каменни плочи, почти без фуги между тях, неодраскани от времето и от тъмносив, почти черен камък. Тънки вълни от тъмна прах, малки дюни, натрупани от стенещите ветрове, само това нарушава секващата дъха монотонност. Кой е положил тези камъни?

Дали да вярваме на древния том на Готос, на неговото прославено „Безумство“? Трябва ли да дадем вдъхващо ужас име на създателите на този площад? Ако трябва, то тогава името е К’Чаин Че’Малле. Кои са били тогава К’Чаин Че’Малле? Древна раса, така поне твърди Готос. Изчезнала още преди появата на Джагът, на Т’лан Имасс и на Форкрул Ассаил.

Истина ли е? Ако е така, то тези камъни са били положени преди половин милион или повече години. Каква пълна нелепост, по мнението на настоящия хроникьор.

„Моите безкрайни пътешествия“

Еслий Монот (Съмняващия се)

— Как се измерва един живот, Ток-младши? Моля те, скъпи, бих искала да чуя какво мислиш. Делата са най-грубата мярка от всичко, не си ли съгласен?

Той я изгледа намръщено.

— Намеквате, че добрите намерения са достатъчни ли, лейди?

Енви сви рамене.

— Нима добрите намерения нямат никаква стойност?

— Какво точно искате да докажете? И при това на мен, или на себе си?

Тя го погледна сърдито и ускори крачка.

— Изобщо не си забавен. — Изсумтя и забърза напред. — И освен това си нахален. Ще си поговоря с Туул — неговото настроение не се люшка така!

„Да. Виси си на едно място, подухвано от вятъра.“

Не беше съвсем вярно, даде си сметка след миг. Преди седмица Т’лан Имасс бе разкрил чувствата си в пълна мярка. След заминаването на сестра му. „Никой от нас не е предпазен от терзанията на сърцето, нали?“ Отпусна ръка на рамото на Баалджаг и примижа към далечните хълмове на североизток и високите голи ридове отвъд тях.

Планинската верига очертаваше границите на Панион Домин. В подножието на тези планини трябваше да има град, поне според твърденията на дамата. Бастион. Злокобно име. „И чужденците там са нежелани… Тогава защо, в името на Гуглата, сме тръгнали натам?“

Воинството на Едноръкия бе обявило вече открита война на теократичната империя. Подробностите, които знаеше Туул, го караха да се чуди, но не и да се съмнява повече. Всички описания на Панион Домин само подклаждаха вероятността Дужек да се е… ядосал. Старият Върховен юмрук презираше тиранията. „Което си е пълна ирония, тъй като императорът също беше тиран… според мен. А може би не. Деспотичен със сигурност, самовлюбен, дори малко луд…“ Навъси се и погледна през рамо към тримата точещи се отзад сегюле. Бляскащи очи под коравите маски. Огледа отново хребета напред и потръпна.

„Нещо не е наред. Може би точно тук. Откакто се върна от Калоуз с Мок по петите и с маската му, с тази дебела яркочервена целувка… Дъх на Гуглата, той дали изобщо го е разбрал? На мястото на Сену или Турули щях ли да посмея да му го кажа? Точно така, след връщането й стана някаква промяна. Това лукавство в очите й — блесва само за миг, но не греша. Залогът се е вдигнал, въвлечен съм в някаква игра, чиито правила дори не знам. Не знам и кои са противниците ми.“

Изведнъж примига, забелязал, че лейди Енви отново крачи до рамото му.

— Туул да не би да каза нещо погрешно? — попита я той.

Тя сбърчи нос с отвращение.

— Никога ли не си се чудил за какво мислят немрящите, Ток-младши?

— Не. Всъщност дори не помня да съм се замислял по въпроса, лейди.

— Те някога са имали богове, знаеш ли.

Той я изгледа.

— О?

— Е. Духове, да речем. Земя и скали, дърво и звяр, слънце и звезди, рога, кости и кръв…

— Да, лейди, да. Схванах насоката.

— Прекъсването ви беше изключително невъзпитано, младежо — да не би да сте типичен за поколението си? Ако е така, значи светът наистина се срива на спирала към Бездната. Духове, казах. Всичко вече е изчезнало. Останало е само прах. Имасс са надживели собствените си божества. Трудно е да си го представиш, но те са безбожници в пълния смисъл на тази дума, Ток-младши. Вярата… вече е пепелища. Отговори ми на следното, скъпи: представяш ли си по някакъв начин съществуването си след смъртта?

Той изсумтя.

— Портата на Гуглата ли? Всъщност избягвам да мисля за това. Какъв е смисълът? Умираме и душата ни преминава. Предполагам, че Гуглата или някой от слугите му решава какво да прави после с нея, ако изобщо правят нещо.

Очите й блеснаха.

— Ако изобщо правят нещо. Да.

Полазиха го студени тръпки.

— Какво би направил — попита лейди Енви, — ако знаеше, че Гуглата не прави с душата ти нищо? Че я оставя да се скита, изгубена във вечността, без никакво предопределение? Че съществува без никаква надежда, без мечти?

— Истината ли говорите? Със сигурност ли знаете това? Или просто ме провокирате?

— Разбира се, че те провокирам, скъпи. Как бих могла да знам нещо за древното владение на Гуглата? Но пък от друга страна, помисли за физическите прояви на това селение — гробищата в градовете ви, запустелите и забравени могили — не са места, приканващи към весели празненства, нали? Помисли за множеството святи празници на Гуглата. Рояците мухи, покритите с кръв негови послушници, граченето на врани и лицата, зацапани от пепелта на кладите — за теб не знам, но нищо забавно не виждам в това, нали?

— Не можем ли да изберем друга тема за разговор, лейди Енви? Точно тази едва ли ще ми повдигне духа.

— Просто разсъждавах за Т’лан Имасс.

„Нима? О… да.“ Ток въздъхна.

— Те воюват с Джагът, лейди. Това е тяхната цел и явно е достатъчна, за да ги крепи. Склонен съм да допусна, че нямат кой знае каква нужда от духове или богове, или от вяра дори. Те съществуват, за да водят своята война, и докато на този свят все още има поне един жив джаг…

— А има ли? Все още жив, в смисъл?

— Откъде да знам? Питайте Туул.

— Питах го.

— Е, и?

— Е, и. И той не знае.

Ток залитна, спря се и я зяпна. После зяпна крачещия напред Т’лан Имасс.

— Той не знае?!

— Точно така, Ток-младши. Е, как си обясняваш това? Той не можа да намери отговор.

— А ако войната е свършила? Какво следва за Т’лан Имасс?

Той помисли, после колебливо каза:

— Втори ритуал на Събирането?

— Хм…

— Край? Край за Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата!

— И нито един дух, който да прегърне и утеши всички тези уморени, толкова уморени души…

„Край. Край. Богове, може и да е права.“ Зяпна стъписан широкия, покрит с козина гръб на Туул, смазан от тъга. Огромна, неизлечима тъга.

— Възможно е да грешите.

— Възможно е — съгласи се вежливо тя. — А ти смяташ ли, че греша, Ток-младши?

Той кимна.

— Защо?

„Защо? Нечовешки същества, обречени на геноцид. Брутален, гибелен, неумолим. Безмилостен до безумие.“ Посочи с брадичка Т’лан Имасс пред тях и каза:

— Защото е мой приятел, лейди Енви.

Не говореха тихо и Туул се обърна. Очните ями под изпъкналото чело за миг сякаш се приковаха в малазанеца. После главата отново се обърна напред.

— Призовникът на този Сбор — бавно заговори лейди Енви — е с вашата малазанска наказателна армия, Ток-младши. Ще се слеем с тях в самия Панион Домин. Ние, те и оцелелите кланове на Т’лан Имасс. Ще има многобройни и кървави сражения, несъмнено. Съкрушаването на една империя никога не е лесно. Аз поне би трябвало да го знам, съкрушила съм няколко.

Той я зяпна, но си замълча. Тя се усмихна.

— Уви, те ще настъпят от север, докато ние подхождаме от юг. Пътят ни наистина ще е пълен с преживявания.

— Признавам, че съм се замислял по въпроса — каза Ток. — Как по-точно ще успеем да преминем през такава враждебна, пълна с фанатици територия?

— Много просто — ще си проправим път, скъпи.

„Богове, ако остана тук, съм мъртъв.“

Лейди Енви продължаваше да се усмихва, загледана в гърба на Туул.

— Като нажежен до бяло нож през лед. Забиваме го в сърцето на… една замръзнала вечна душа. — Леко повиши глас и добави: — Или поне така предполагаме, нали, Онос Т’уулан?

Т’лан Имасс спря.

Баалджаг се дръпна от ръката на Ток и скочи напред. Гарат я последва.

Три меча изсвистяха рязко от ножниците и малазанецът се обърна вихрено.

— О — каза лейди Енви. — Става нещо.

Ток смъкна лъка си и го опря на земята, за да изпъне тетивата.

— Не виждам нищо… но ще приема всяка ваша дума.

Само след миг на билото на стотина крачки пред тях се показа К’Чаин Че’Малле — огромен, приведен напред, сякаш се носеше над земята на двата си крака. В краищата на ръцете му блеснаха остриетата на мечовете.

Аят и псето се дръпнаха боязливо.

Споменът на Ток за такова същество — натежал от болката по смъртта на Трейк — го жегна и дъхът му се учести.

— Ловец на К’елл — каза Туул. — Безжизнен. — Все още не бе посегнал към каменния си меч. Обърна се рязко към тримата сегюле. Мигът се проточи замръзнал, после Туул кимна.

Със Сену отдясно на Мок, а Турули — отляво, и двамата братя на стъпка пред Третия, сегюле закрачиха срещу К’Чаин Че’Малле.

— Фукня — промърмори лейди Енви.

— Дойде моментът — каза Туул — да преценим какво струват, лейди. Тук, на границата на Домина. Трябва да знаем колко ефикасен е… ножът ни.

Ток сложи стрела на тетивата.

— Нещо ми подсказва, че можем да хвърлим няколко пръчици по него — измърмори той; мислеше за смъртта на Трейк.

— Грешка — каза Туул. — Все още не е нужно да изпробваме силата на камъка на стрелите ти.

— Сила? Не това е проблемът. Остана ми само едно око, Туул. Не мога изобщо да преценя разстоянията. А това там е бързо.

— Остави го на тримата сегюле — рече Т’лан Имасс.

— Както кажеш — отвърна Ток и сви рамене, но сърцето му не спря да блъска в гърдите.

К’Чаин Че’Малле се заби като мълния между тримата братя. Сегюле бяха по-бързи. Сену и Турули вече бяха подминали чудовището, нанесоха свирепи, безпогрешни удари зад себе си, без да се обръщат, плъзнаха се с лекотата на змии, за да избегнат плющящата като камшик огромна опашка на ловеца.

Мок, застанал право срещу създанието, не отстъпи и крачка. Огромните ръце на звяра изхвърчаха от двете страни на Третия — и двете отсечени при раменните стави от двамата братя с движението им напред. Двата меча на Мок се извъртяха нагоре, забиха се, посякоха, извиха се и се отдръпнаха — огромната глава кацна на върховете им за кратък миг, преди Третият да я запокити настрана и да скочи надясно, едва избягвайки залитналото напред туловище.

Тялото на К’Чаин Че’Малле се стовари с грохот на земята, краката заритаха, опашката се замята, но скоро замря.

— Е — каза Ток, след като успя да си поеме дъх, — че то не било толкова трудно. Тия зверове очевидно изглеждат по-яки, отколкото са. Толкова по-добре. Значи просто ще си се поразходим из Домина, нали? Ще позяпаме чудесата на Бастион, после — нататък…

— Стига глупости — прекъсна го лейди Енви. — Моля те, престани веднага.

Ток преглътна и кимна.

— Хайде да идем да разгледаме този К’Чаин Че’Малле. Аз поне съм любопитна.

И тръгна отривисто напред. Ток се повлече след нея и се ухили кисело на Туул.

— Май вече можеш да се поотпуснеш, а?

Безсмъртният се извърна към него.

— Третият е съсипващ, Ток-младши…

— Е?

— Аз нямаше да мога да го направя това. Никога не съм имал такова… умение.

Ток спря и присви очи.

— Туул, тая дисекция беше страхотна. Не му отстъпваш на бързина, нали?

— Може би.

— А той щеше ли да го направи, без братята му да отсекат ръцете? А ако звярът го беше нападнал с краката, вместо с челюстите? Туул, К’Чаин Че’Малле се пробва срещу тримата наведнъж. Беше тъпо. Нагло.

Т’лан Имасс килна глава.

— Наглост. Порокът на това да си немрящ, Ток-младши.

Малазанецът се ухили широко.

— А твоята вяра току-що бе разклатена, нали, Туул?

— Непознато усещане.

Ток сви рамене и понечи да настигне лейди Енви.

Кремъчният меч се озова в ръцете на Туул.

— Трябва да го предизвикам.

Усмивката на Ток увехна.

— Задръж, приятел. Няма да…

— Трябва да го предизвикам. Веднага.

— Защо?

— Първият меч на Т’лан Имасс не може да има равен на себе си, Ейрал Файъл.

— Богове, не и ти!

Т’лан Имасс закрачи към тримата сегюле.

— Чакай! Туул…

Първият меч подхвърли през рамо:

— Ти споделяш разклатената ми вяра, смъртни. Въпреки предишните ти думи.

— Проклятие, Туул, не е сега моментът за това. Имаме нужда от всички ви — цели и непокътнати…

— Стига думи, Ейрал Файъл.

Братята стояха около падналия К’Чаин Че’Малле. Лейди Енви беше вече при тях, беше се навела и оглеждаше трупа на чудовището.

Туул закрачи решително и твърдо нагоре; Ток го последва, изпълнен със страх.

Сену ги забеляза първи. Бавно прибра мечовете си и отстъпи. Миг по-късно Турули направи същото. Мок бавно се обърна срещу Т’лан Имасс.

— Кълна се в бездната! — възкликна лейди Енви и се намръщи. — Не сега. — И махна с ръка.

Мок рухна на земята, а Туул залитна и спря. После изхриптя:

— Събудете го, лейди.

— Няма. Сену, Турули, пригответе носилка за брат си. Можете да го влачите.

— Лейди…

— Не говоря на теб, Туул. — И за да подчертае думите си, му обърна гръб и скръсти ръце.

След дълго мълчание Първият меч най-сетне прибра оръжието си.

— Не може да спи вечно, лейди Енви. Само отлагате неизбежното.

Тя не му отвърна.

Ток вдиша дълбоко и въздъхна:

— Каква чудесна жена.

Тя го чу и се обърна със съсипваща сърцето усмивка.

— О, благодаря!

— Ама това не беше… — почна той и млъкна.

Веждите й се сбраха.

— Моля?

— Нищо.

„Богове, нищо!“

 

 

Носилката беше от ремъци, кожа и две копия, които лейди Енви намери кой знае откъде. Сложиха Третия в нея и Сену и Турули я повлякоха. Явно бяха възбудени от неочаквания обрат, но, както се увери Ток — а несъмнено и неговият приятел Т’лан Имасс, — нямаше да се опълчат на волята на дамата.

Привечер се изкачиха на рида. Откъм север идеха дъждовни облаци и затулиха планините. Захладня.

Граница беше маркирана с дълга редица каменни грамади, минаваща по билото. Тук-там се мяркаха отдавна изоставени постройки, ниските каменни стени без хоросан намекваха за някогашни по-цветущи времена. Пътеки, покрити с плочи и обрасли с трева, кръстосваха земята пред тях. Хълмовете отстъпваха пред широка плитка долина, обрасла с дървета в ниското, през която на север лъкатушеше поток. В коритото на долината се виждаха няколко ниски фермерски къщи, около брода бяха струпани още няколко. Овци и добитък не се мяркаха, от комините също не струеше дим и това придаваше на идиличната гледка донякъде злокобен вид.

При все това преминаването от голата равнина в зелени пасища и признаци за човешка дейност доста стъписа Ток-младши. Той си даде сметка, с тъпо и смътно безпокойство, че е привикнал с пустотата на равнината, наричана от илайните Ламатат. Липсата на хора — извън неговата група… чуждите — беше смалила донякъде онова напрежение, което, чак сега го разбра, го беше съпътствало цял живот. „Навярно живота на всеки от нас. Непознатите лица, преценяващият поглед, всички сетива — впрегнати в усилието да се разгадае непознатото. Естественото усилие на всяко общество. На всички ли ни е присъщо това желание да останем невидими, незабелязани? Това ли оправдава сдържаността ни — да не би другите да забележат действията ни?“

— Изглеждаш ми замислен, скъпи — каза лейди Енви.

Той сви рамене.

— Не сме много… дискретни, нали? Групата ни. Маскирани воини, гигантски вълк, куче… и Т’лан Имасс…

Туул спря и се обърна към тях.

— Аз ще се направя невидим. Веднага.

— Като се разпаднеш на прах, какъвто навик имаш — попита го Ток, — в лабиринта си Телланн ли влизаш?

— Не. Просто се връщам към онова, което трябваше да съм, ако не беше станал Ритуалът. Неразумно би било да си служа с Телланн в този Домин, Ток-младши. Но ще съм наблизо. И нащрек.

Ток изсумтя.

— Вече бях свикнал да ми се мяркаш пред окото. В плът, искам да кажа. — И се намръщи. — Така да се каже.

Т’лан Имасс сви рамене и изтече в прашна струя.

— Има други решения — заяви лейди Енви — по отношение на кучешките ни спътници. Гледай. — Пристъпи към Баалджаг. — Е, паленцето ми, в този вид си доста… притесняваща. Дали да не те направим по-мъничка?

Аят не помръдна, само я изгледа как протегна ръка и допря пръст до челото й.

Докато Ток примигне, Баалджаг от висока и изгърбена се стопи до най-обикновено куче с размерите на Гарат. Усмихната, лейди Енви погледна на юг.

— Жълтите вълци продължават да вървят след нас — много са любопитни, — но едва ли ще ни приближат, след като вече сме между хора. Уви, колкото до сегюле с ръста на малки дечица, това едва ли ще доведе до кой знае каква анонимност, не би ли се съгласил с мен, Ток-младши?

Малазанецът се опита да си представи за миг две малки сеещи смърт „дечица“ и въображението му даде заден ход.

— Ъъъ… не. В смисъл, да. Съгласен съм.

— Онова бродче долу — продължи тя — ще ни предложи малка проверка как реагират местните на сегюле. Ако се наложат още илюзорни настройки за милата ни група, ще ги приложим по-късно. С което покрих всички съображения, нали, мили?

— Да — изръмжа той неохотно. — Предполагам.

— Бродът може да ни предложи и нещо като хан.

— Не бих разчитал на това. Тези търговски пътища не са използвани от години.

— Колко нецивилизовано! Е, дали да не слезем долу все пак?

 

 

Когато стигнаха до първата от запуснатите порутени постройки на селцето, първите капки дъжд запляскаха по каменната пътека. Личеше, че някога това е било хан, с конюшня и широк двор за разпрягане на търговските коли, но сега беше празен и отчасти срутен, вътрешността му бе изложена на стихиите. Тухлените пещи бяха обрасли с трева и тръни.

Зад изоставения хан имаше още три малки сгради. Ковачница и сарачница, и служебната сграда за събиране на десятъка. Всичко — безжизнено. Единствената постройка с някакви признаци, че е поддържана, се намираше от другата страна на плиткия брод. Беше оградена с висок зид, с масивни дървени врати под каменна арка; от самата постройка се виждаше само пирамидалният връх, покрит с листове лъскава мед.

— Мисля, че е храм — измърмори Ток, спрял по средата на единствената улица на селцето и присвил очи към сградата оттатък потока.

— Несъмнено — отвърна лейди Енви. — И обитателите й знаят за нас.

Той я погледна накриво.

— Как така знаят?

Тя сви рамене.

— Ние сме чужденци от Ламатат — един жрец вътре притежава силата да души наоколо, но беше подведен лесно. Забравяш… — усмихна му се, — че цели поколения съм усъвършенствала безвредната си персона.

„Безвредна? Дъх на Гуглата, толкова ли си гадна?“

— Жрецът ми е в ръцете, скъпи, и нищо не подозира, разбира се. Всъщност съм убедена, че ако помолим, ще намерят място да ни настанят. Ела с мен.

Ток се повлече след нея.

— Да ни настанят? Да не сте си изгубили ума, лейди?

— Шшт, миличък. В момента съм миролюбиво настроена. Не искаш да се ядосам, нали?

— Не. В никакъв случай. Все пак, лейди Енви, този риск, който…

— Глупости! Трябва да се научиш да ми имаш вяра, Ток-младши. — Тя го прегърна през кръста и го придърпа към себе си. — Върви плътно до мен, скъпичък. Виж, не е ли хубаво така? Лекият допир на бедрата ни, тази внезапна близост, която кара сърцето да затупти… Влагата на дъжда, също като влагата на…

— Да, да, лейди! Без повече подробности, моля, че вървенето ми ще се позатрудни.

Тя се изсмя.

— Вярвам, че най-после успях да те омая, обич моя. И вече се чудя по кой ли път да те поведа. Такъв богат избор! Колко възбуждащо. Кажи ми — смяташ ли, че съм жестока, Ток-младши?

Ток се мъчеше да гледа само храма.

Нагазиха в потока, студената вода кръжеше на малки въртопи до глезените им, но не по-високо.

— Да — отвърна той най-сетне.

— Мога да бъда. Всъщност обикновено съм. Подозирам, че вече го знаеш. Но знаеш ли, желанието ти да се съпротивляваш ми е симпатично. Какво ни очаква според теб?

— Не знам. Е, стигнахме. Да почукаме ли?

Лейди Енви въздъхна.

— Чух стъпки.

Вратата се открехна със скърцане и на прага излезе гол съсухрен мъж на неопределена възраст, светлокож, с обръсната глава и вежди. Воднистите му очи се спряха на дамата.

— Добре дошла, госпожо — каза мъжът. — Моля, влезте. Панион Домин поднася гостоприемството си — очите му пробягаха покрай нея, за да обхванат вълчицата, кучето, а после и сегюле, — на вас и вашите спътници.

Лейди Енви хвърли неразгадаем поглед на Ток и последва жреца.

Горещият влажен въздух в двора беше изпълнен с воня на гнило и щом видя източника на миризмата, малазанецът излезе от сянката на портата. По вътрешните стени на големи железни куки, стърчащи под гръдната кост, бяха окачени десетки тела. Стъпалата им се полюшваха на една ръка над земята. Каменният зид зад тях беше оплескан с жълто и тъмночервено. Безоките глави бяха провиснали надолу и дъждовната вода се стичаше по сплъстените кичури.

Щом забеляза накъде е насочено вниманието на гостите, жрецът огледа труповете с лека усмивка.

— Селяните ни ги докараха. След като строежът на храма приключи, им се плати. Тук са като напомняне за милостта на нашия Господар.

— Доста странен вариант на милост — измърмори Ток и преглътна, за да не повърне.

— С времето сам ще я разберете — отвърна жрецът. — Заповядайте. Храната е готова. Сиърдомин Калт — главният жрец на този храм — ви очаква в залата за гости.

— Колко мило. Доста необичайна архитектура има този ваш храм.

Ток измести погледа си от убитите селяни и загледа извисяващата се пред тях сграда. Пирамидалната форма продължаваше до земята, медната обшивка се нарушаваше само от десетина прозореца горе, покрити с тънък розов кварцит. Входът представляваше тесен, но висок портал, ограден с четири огромни камъка — широк праг отдолу, два тънки менхира отстрани и каменен трегер отгоре. Коридорът зад него беше три разкрача широк.

Въздухът вътре бе по-горещ, отколкото в двора, светлината, леко оцветена в розово, струеше капризно от прозорците. Очакваше ги ниска маса, отрупана с ястия и обкръжена с възглавнички, на които да се изтегнат. Пред друга триъгълна врата — точно срещу входа — стоеше грамаден мъж в странна черна броня. На рамката вляво от него беше подпряна голяма двуостра брадва с дълга дръжка. Воинът беше гологлав, с обръснато теме, и по ъгловатото му безбрадо лице се виждаха стари белези — по челюстта и покрай носа.

„Дъх на Гуглата, тези белези са ми познати — оставя ги набузникът на шлема… когато някой те смлати с боздуган в лицето.“

Лейди Енви се намръщи, поколеба се и се обърна към жреца.

— Не казахте ли, че ни очаква главният ви жрец?

Мършавият мъж се усмихна.

— Точно той ви очаква, госпожо. — Поклони се към воина. — Това е сиърдомин Калт, господарят на този храм. Сиърдомините са Надарените сред чедата на Пророка на Панион. Несравними воини, но също така образовани. Е, след като приключихме с представянията, сега ще ме удостоите ли с вашите имена?

— Аз съм лейди Айсла’Дракон — каза лейди Енви, вече с лице към сиърдомина. — Приятелят ми се казва Ток-младши, телохранителите ми са Сену, Турули и Мок, който в момента спи. Желаете ли да научите имената и на домашните ми любимци?

„Ти току-що му ги каза, нали?“

Жрецът поклати глава.

— Това няма да е необходимо. В Домина не се проявява уважение към безмозъчни животни. При условие, че ги държите под контрол, в името на гостоприемството ще бъдат търпени. Благодаря ви за представянето, лейди. Сега ще ви напусна. — Поклони се отново, обърна се и закуцука към малката странична врата.

Сиърдоминът пристъпи напред и бронята му издрънча.

— Настанете се — прикани ги с кротък и спокоен глас. — Рядко биваме почетени с гости.

Лейди Енви повдигна вежди.

— Рядко?

Калт се усмихна.

— Всъщност вие сте първите. Панион Домин е изолирана страна. Малко посещения и много рядко повече от веднъж. Разбира се, намират се хора, които помъдряват и приемат вярата, и те са добре дошли като братя и сестри. Голяма е отплатата, когато бъде приета вярата. — Очите му блестяха. — Моята страстна надежда е, че тази отплата ще споходи и вас.

Ток и лейди Енви се настаниха на възглавничките. Баалджаг и Гарат спряха при сегюле, които останаха прави до входа. Сиърдомин Калт седна срещу гостите и попита:

— Болен ли е слугата ви? Да извикам ли лечител, лейди?

— Не е нужно. Ще се оправи. Но съм любопитна, сиърдомин. Защо строите храм в такова незначително селище? Особено след като след това екзекутирате жителите му?

— Жителите бяха възнаградени, а не екзекутирани — отвърна навъсено Калт. — Екзекутираме само престъпници.

— А жертвите ви останаха ли доволни от тази разлика?

— Може би скоро ще имате възможност да ги попитате сами, лейди.

— Може би.

— Да отговоря на въпроса ви. Този храм е един от седемдесетте построени наскоро, на ключови позиции по традиционните подстъпи през границата на Панион Домин. Границите на Пророка на Панион са колкото географски, толкова и духовни. На неговите най-правоверни се пада да поемат отговорността за тяхната защита и поддържане.

— Следователно ние сме ваши гости и вие можете да прецените дали сме достойни да влезем във вашата империя, или не.

Калт сви рамене, пресегна се и си взе някакъв местен плод, непознат на Ток.

— Заповядайте. Виното е от Гредфалан, съвсем приемливо. Месните хапки са от бедерин…

Лейди Енви се наведе, взе изящно с два пръста късче месо и го подхвърли към входа. Гарат пристъпи напред, подуши го и го изяде. Тя се усмихна на висшия жрец.

— Благодаря ви, ще хапнем.

— За нашия народ — изхриптя разтреперан Калт, — това, което направихте току-що, е дълбоко оскърбление.

— А за нашия е въпрос на прагматизъм.

Сиърдоминът се озъби в хладна усмивка.

— Доверието и честта са ценени качества в Панион Домин, лейди. Контрастът с културата, от която идвате, едва ли може да е по-очевиден.

— Безспорно. Смеете ли да рискувате с упадъчното ни влияние?

— Вие нямате никакво влияние, лейди. Ние обаче може би имаме.

Ток си наля вино, зачуден накъде бие Енви. Бяха влезли в гнездо на стършели, а тя с усмивчицата си май скубеше нечии перца.

Междувременно Калт се беше овладял.

— Разумно ли е да маскирате слугите си, лейди? Тази практика като че ли противоречи на потребностите на жалката ви параноя.

— А, но те са нещо повече от прости слуги, сиърдомин. Всъщност те са емисари. Кажете ми, моля, запознат ли сте какво представляват сегюле?

Калт изгледа замислено мълчаливите воини при входа.

— Островният народ… който избива всички наши монаси. И ни подкани да им обявим война и да изградим нашественически флот. Наглостта жъне своята награда, както ще се уверите. В края на краищата, едно е да избиваш невъоръжени жреци… Десет хиляди сиърдомини ще се оправят лесно със сегюле. Е, добре — въздъхна той, — тези емисари да не би да са дошли тук, за да помолят за прошка?

— О, не — заяви лейди Енви. — Дошли са, за да…

Ръката на Ток се стрелна и я стисна под мишницата. Изненадана, тя се обърна към него.

— Лейди — промълви той, след което се обърна към Калт. — Дошли са, за да занесат съобщение на Пророка на Панион. Лично.

— Определено може да се каже и така — отбеляза сухо Енви.

Ток отдръпна ръката си, отпусна се и зачака сърцето му да престане да бие като чук в гърдите.

— Такава аудиенция налага няколко предварителни условия — каза Калт, без да откъсва очи от сегюле. — Невъоръжени. Без маски. Сигурно и други — но не аз ще реша това. — Погледът му отново се върна на дамата. — Но как е възможно тези емисари да са ваши слуги?

— Малки женски хитрини — отвърна тя с бегла усмивка.

Сиърдоминът видимо трепна.

„Е, да, знам какво е. Сърцето ти току-що стана на вода. Мъчиш се да не се проснеш в краката й. Да, стиснат си за гърлото, приклещен си и риташ безпомощно…“

Калт се окашля.

— Сега ще ви оставя да си отдъхнете. Спалните ви са приготвени. Монахът, който ви посрещна, ще ви отведе. Благодаря ви за тази изключително поучителна беседа. — Стана, взе си брадвата от стената и излезе през вътрешния вход.

След като вратата се затвори, Ток изпръхтя:

— Поучителна? Шега ли беше това?

— Хайде, хапни, любов моя. Пълно и доволно коремче… преди да си получим наградата.

Ток се задави с глътката вино, закашля се безпомощно, после я погледна с насълзени очи.

— Награда ли?

— За теб и мен, да. Подозирам, че на сегюле ще им предложат подходящ ескорт или нещо такова. Баалджаг и Гарат ще бъдат изкормени, естествено. Я опитай от това, вкусничко е. До съмване, предполагам, огънят в жилите ни ще е охладнял, за да посрещнем изгрева или нещо също толкова патетично. Но пък от друга страна, можем да прегърнем вярата — мислиш ли, че бихме могли да го убедим? Интересно, що за плод е това? Вкусът му е като на войнишка партенка. Не мисля — той е взел решението си, разбираш ли.

— А вие му помогнахте, лейди.

— Нима? — Замълча замислена за миг, после посегна за резенче хляб. — Представа нямам как. Вярно, бях раздразнена. Забелязвал ли си изобщо как езикът понякога може да се изкриви така, че да маскира бруталността? Ах, хрумна ми една мисъл! Погледни тези сегюле — маскирани са, да, но говорят искрено и откровено, нали? Дали няма нещо в това според теб? Нашите плътски, ковки лица са опитни в измамата — много по-лукава маска от тази, която носят братята там. Още винце? Чудесно е. Гредфаланско? Не бях чувала за него. Сегюле показват само очите си, лишени от изражението, което ги обкръжава, но все пак — портали към душата. Забележително. Чудно, кой ли е основал този обичай и защо.

— Лейди, моля ви — прекъсна я Ток. — Ако те се канят да ни убият…

— Намеренията са без значение, скъпи. Този мед има вкус на детелина. Чудесно. Между другото, стените около нас общо взето са кухи, но не и празни. Ще бъдеш ли така добър да занесеш тези плата с месо на паленцата ми? Благодаря ти, много си мил.

— Добре — изръмжа Ток. — Значи те вече знаят, че ние знаем. Сега какво?

— Ами, за теб не знам, но аз лично съм адски изморена. Искрено се надявам леглата да са меки. Как мислиш, панионците интересуват ли се от водопроводи?

— Никой не се интересува от водопроводи, лейди Енви, но съм сигурен, че са уредили нещо.

— Е, похапнахме! Къде ли е бедничкото ни монахче?

Страничната врата се отвори и мършавият се появи.

— Какво необикновено съвпадение. Благодарим на господаря ти за вкусната вечеря, боязливко, и моля да ни заведеш в отредените ни покои.

Монахът се поклони и махна с ръка.

— Моля след мен, почетни гости. Уви, животинчетата ще трябва да останат навън на двора.

— Естествено.

Мъжът се поклони отново.

Лейди Енви махна с пръстите на тънката си ръка и Баалджаг и Гарат изскочиха навън.

— Добре са дресирани — промърмори монахът.

— Представа си нямате колко добре.

Спалните бяха по дължината на едната стена — малки квадратни стаи с нисък таван, без никакви мебели освен един тесен нар с кожена постеля и запален фенер на лавицата на едната стена. В другия край на коридора имаше обща баня — подът бе покрит с плочки, хлътнали тук-там, и водата, хладна и чиста се събираше по него на локвички.

Ток остави умивалнята на дамата, влезе в спалнята си и смъкна с въздишка пътната си торба. Нервите му вече бяха скъсани, а да слуша мелодичното пеене на Енви не помагаше никак. Метна се на нара. „Да спя? Невъзможно. Тези кучи синове вече точат ножовете си, готвят се да ни дадат наградата. Скоро ще им прегърнем вярата, а лицето й е смърт…“

Очите му се отвориха рязко от внезапен, смразяващ кръвта писък. Беше тъмно — фенерите или бяха изгаснали, или ги бяха прибрали. Ток разбра, че в края на краищата е заспал — най-вероятно от заклинание. Писъкът се чу отново и завърши с глухо гъргорене.

По коридора пред стаята му изчаткаха нокти.

Плувнал в пот и разтреперан, Ток-младши се измъкна от леглото. Извади обсидиановата кама с широкото острие, която му беше направил Туул, стисна увитата й с кожа дръжка в дясната си ръка, а с лявата измъкна от канията железния си нож.

„Нокти. Или е някой соултейкън… или Баалджаг и Гарат са ни дошли на гости.“ Помоли се наум дано да е второто.

Някъде наблизо рухна стена, чу се трясък на съборена зидария. Хленч, после — пукот на кости, някой изскимтя. Шум от влачене на тяло, точно пред вратата му, и Ток се присви, ножовете трепереха в ръцете му.

„Тъмно. Какво да правя, в името на Гуглата? Нищо не виждам.“

Вратата се пръсна от сблъсъка с някакво грамадно тяло и се срина навътре… под тежестта на един гол труп, смътно осветен от горящия в коридора фенер.

След него вътре надникна масивна глава с лъскави черни очи.

Ток въздъхна треперливо.

— Баалджаг. Пораснала си, откакто те видях последния път.

Аят постоя за миг, докато го познае, после закрачи по коридора. Ток изчака цялото туловище на вълчицата да мине пред очите му и я последва.

Коридорът се беше превърнал в кланица. Срината зидария, съборени нарове и късове плът навсякъде. Стените бяха оплескани с кръв и жлъчка. „Богове, съборила е каменни стени, една ръка дебели? Как?“

Навела глава и с чаткащи по каменния под нокти, Баалджаг пристъпваше наежена към банята. Ток предпазливо тръгна след нея.

Но преди да стигнат дотам, от един страничен проход се появи друг звяр, с тъмна сиво-черна козина и по-дребен от Баалджаг. Светналите като въглени очи на широката, оцапана с кръв муцуна се спряха на Ток.

„Гарат?“

Раменете на кучето бяха покрити с бял прах. То се дръпна да направи път на Баалджаг.

— Гарат — промърмори Ток само на педя от големите окървавени челюсти. — Какво ли е имало в онези мръвки от бедерин?

Милото кученце го нямаше вече. Гарат се беше превърнал в хладен убиец. Смърт бушуваше в облещените му очи.

Звярът остави Ток да мине, после се обърна и се изниза, откъдето беше дошъл.

Няколкото горящи свещи на отсрещната стена осветяваха банята. Баалджаг наведе муцуна към плочите на пода и тръгна през локвите. Капещата вода беше яркочервена и димеше. През гъстата пара Ток видя четири трупа, всички с броня — лежаха в локвите. Нямаше как да е сигурен, но реши, че са се сварили живи.

Опря се на стената и след няколко разтърсващи спазъма избълва вечерята, която сиърдоминът им беше предложил така любезно.

Трясък разтърси пода под краката му. „Гарат продължава неумолимия си лов. О, жалки кучи синове, не поканихте подходящи гости в храма си…“

— А, тук ли си бил?

Гаденето не му беше минало още. Обърна се и видя на прага лейди Енви, облечена в бялата си нощница без нито едно петънце, с прибрана и стегната на тила черна коса.

— Тази броня се оказа фатално тежка, уви — каза тя със съжаление, като погледна труповете в локвите, а после — по-ведро: — О, добре! Хайде, идвайте! Сену и Турули трябва да са приключили със сиърдомините.

— Повече от един ли са? — попита слисано Ток.

— Двайсетина някъде бяха. Калт им беше началникът, освен че беше висшият жрец на този храм. Воини-жреци — нещастна комбинация. Хайде, скъпи, връщай се в стаята си. Трябва да си събереш багажа. Чакаме се на двора.

И се обърна.

Ток вдиша треперливо и попита:

— Туул появи ли се за това?

— Не съм го виждала. Все едно, нямаше нужда от него. Справихме се сами.

— И аз съм хъркал през цялото време като глупак?

— Баалджаг те пазеше, мили. Беше уморен, нали? А, ето ти я стаята. Прибирай си нещата. Гарат се кани да разруши този храм…

— Хм — изсумтя Ток. — Гарат…

— Още не сте се събудили, нали, младежо? Можем да обсъдим тези неща и по-късно.

— Разбира се — изръмжа той и влезе в стаята си. — Разбира се, че можем.

 

 

Вътрешните камери на храма се сриваха с грохот сред облаци прах. Ток стоеше в двора и гледаше как двамата сегюле свалят селяните от стените и ги сменят с току-що закланите сиърдомини. Калт, само с една прободна рана в сърцето, беше сред тях.

— Би се със свирепа решимост — измърмори до рамото му лейди Енви. — Брадвата му беше навсякъде, съскаше и святкаше, но въпреки това Турули сякаш изобщо не се движеше. Невидими парирания. Накрая се пресегна мързеливо и го намушка право в сърцето. Великолепно представление, Ток-младши.

— Не се съмнявам — измърмори той. — Е, и сега Пророкът знае ли вече за нас?

— О, да, а и разрушаването на този храм много ще го ядоса.

— Ще прати срещу нас цяла проклета от Гуглата армия.

— Стига да може да задели такава от ангажиментите си на север, което изглежда вероятно. Определено ще се почувства задължен да реагира по някакъв начин, поне колкото за да забави придвижването ни.

— Ама аз като нищо мога ей сега да си тръгна — каза Ток.

Тя го погледна учудено.

— Липсва ти увереност?

— Лейди, аз не съм сегюле. Нито съм ай на ръба на възнесението. Нито съм Т’лан Имасс. Не съм и псе, което те гледа покорно като Хрътка на Сянка! И не съм вещица, която може да вари хората живи с едно щракване на пръстите си!

— Вещица!? Сега вече ме обиди! — Тя пристъпи към него скръстила ръце, с блеснали очи. — Вещица!? И кога изобщо си ме виждал да щракам с пръсти? Кълна се в Бездната, и това ако не беше неелегантен израз!

Той неволно отстъпи крачка назад.

— Изразих се образно…

— О, я млъкни! — Тя хвана главата му и го придърпа към себе си. Пълните й устни се разтвориха.

Ток се опита да се дръпне, но мускулите му сякаш се бяха разтопили.

Изведнъж тя спря и се намръщи.

— Не, може би не. Предпочитам те… свободен. — Навъси се още повече. — Повечето пъти, във всеки случай. Макар че тази сутрин прекали с търпението ми.

Пусна го, изгледа го в лицето, усмихна се и се обърна.

— Трябва да се преоблека. Сену! Като привършите, намери ми, моля ти се, багажа!

Ток бавно се съвзе. Беше се разтреперил, смразен от сигурното, инстинктивно разбиране какво щеше да му причини тази целувка. „А поетите пишат за оковите на любовта. Ха! Това, което описват с метафори, тя въплъщава буквално. Ако страстта можеше да си има богиня…“

Вихрушка прах — и Туул изникна от земята до него. Погледна лежащия на земята до външната порта Мок и каза:

— Ловците на К’елл ни обкръжават. — Като че ли се канеше да каже още нещо, но просто изчезна отново.

— Видя ли? — извика лейди Енви на малазанеца. — Сега не се ли радваш, че настоях да поспиш?

 

 

Излязоха на кръстопът, белязан с два менхира, килнати и полузаровени на ниското възвишение. По лицевите им страни бяха врязани странни йероглифи, пиктограмите бяха смътни, разядени от слънцето и дъждовете.

Лейди Енви застана пред тях с ръка на брадичката и заоглежда знаците.

— Колко любопитно. Коренът на този език е имарийски. Дженостелийски ще да е, подозирам.

Ток изтри прашното си потно чело.

— И какво казват? Чакай да се сетя. „Всички, които дойдат тук, ще бъдат разкъсани на две, одрани живи, обезглавени и преди това пребити.“

Тя го погледна с вдигната вежда.

— Този вдясно сочи пътя за Кел Тор. Левият — за Бастион. Все пак, колкото и скучни неща да съобщават, е забележително. Явно Панион Домин е бил някога колония на Дженостел — дженостелийците бяха мореплаватели, скъпи. Уви, славата им заглъхна преди векове. Белег за величието им е това, което виждаме пред себе си, тъй като архипелагът Дженостел е чак на другия край на света.

Ток изсумтя и се загледа по пътя, водещ за Бастион.

— Е, градовете им може да са останали, но по всички данни панионците някога са били планински народ. Пастири. Варвари. Съперници на племената дару и джадроуби. Вашата колония е била завладяна, лейди Енви.

— Винаги става така, нали? Процъфтява някоя цивилизация, после вземат, та се появят някакви ръмжащи навъсени диваци и й стъпват на шията. Малазанската империя да си вземе бележка.

— „Не пренебрегвай варварите“ — промърмори Ток. — Думи на император Келанвед.

— Изненадващо мъдро. Какво е станало с него?

— Уби го една навъсена жена… но тя уж беше от цивилизован народ. Напанка… доколкото напанците може да се нарекат цивилизовани. Е, поне са от вътрешността на Империята.

— Баалджаг изглежда неспокойна, скъпи. Май трябва да продължим пътя си, пък и тези немрящи двукраки гущери, дето ни преследват…

— Според Туул най-близките са все още на няколко дни след нас. Колко още има до Бастион?

— Би трябвало да пристигнем до утре вечер, стига разстоянието на тези менхири да е точно.

Тръгнаха отново. Сегюле мъкнеха носилката след тях. Чакълестата настилка беше обрасла с трева. През целия ден не видяха никого. Стари мърши на добитък от двете страни на пътя свидетелстваха за набези на вълци. Не се мяркаха пастири със стада, а и от всички домашни животни само кози и коне можеха да оцелеят във върналата се пустош.

Когато по пладне спряха в окрайнините на поредното изоставено селце — този път без храм, — Ток отново провери оръжията си, после въздъхна отчаяно и погледна сърдито седналата срещу него лейди Енви.

— Пълна безсмислица. Доминът се разширява. Ненаситно. Армиите имат нужда от храна. Както и градовете. Ако в околностите им витаят само призраци, тогава кой, в името на Гуглата, ги снабдява с храна?

Лейди Енви сви рамене.

— Не питай мен, мили. Въпросите със снабдяването и икономиката ме отегчават. Може би ще намерим отговор на неуместните ти грижи в Бастион.

— Неуместни?

— Ами да. Доминът се разширява. Има си и армии, и градове. Това са факти. Подробностите са за историците, Ток-младши. Не би ли трябвало да се безпокоиш за по-очебийни неща, например за оцеляването си?

Той я зяпна и бавно примига.

— Лейди Енви, аз все едно съм си мъртъв. Защо да мисля за това?

— Абсурд! Твърде високо те ценя, за да гледам как просто те заколват. Трябва да се научиш да ми вярваш, мили.

Той извъртя очи към небето.

— Подробностите, лейди Енви, могат да разкриват скрити истини. Познай врага си — това е основният принцип. Каквото знаеш, можеш да го използваш. — Поколеба се и продължи: — Подробностите, също така, могат да накарат човек да повярва, ако засягат мотивите и интересите на онези, които претендират да му бъдат съдружници.

— А, разбирам. И какво искаш да знаеш?

Той я изгледа в очите.

— Какво търсим тук.

— Е, Ток-младши, да не би да забрави? Твоят приятел Т’лан Имасс каза, че тайните на цепнатината на Морн може да се открият само в Домина.

— Злоупотребявате — изръмжа той. — Непрекъснато ни манипулирате. Всички. Мен, тримата сегюле, дори самия Туул. — Махна с ръка. — Гарат, вашето пале. Той би могъл да е Хрътка на Сянка…

— Би могъл, наистина — усмихна се тя. — Убедена съм обаче, че не иска.

— Какво значи това?

— Много лесно се поддаваш на раздразнението, скъпи. Ако си листо, треперещо на повърхността на широка и дълбока река, отпусни се и заплувай по течението. При мен винаги се е получавало, уверявам те. Колкото до манипулирането, наистина ли вярваш, че имам силата да бутам и да ръчкам един Т’лан Имасс? Виж, сегюле са, хмм… особен случай — в края на краищата с тях сме тръгнали по един път и въпросът с принудата не възниква.

— Все още, може би. Но дали няма да възникне?

Тя сви рамене.

— И последно, нямам никакъв контрол нито над Гарат, нито над Баалджаг. В това мога да те уверя.

— С което оставам само аз — изръмжа Ток.

Тя нежно положи меката си длан на ръката му.

— В това нещо, мили, съм само една жена.

Ток дръпна ръката си.

— В чаровете ви има магия, лейди Енви. Не се опитвайте да ме убеждавате в противното.

— Магия? Е, да, може и така да се нарече, предполагам. Загадка също така, нали? Почуда, възбуда. Надежда и възможности. Страстта, скъпи, е най-изкусителната магия. И, обич моя, аз също не съм предпазена от нея…

Наведе се към него с полупритворени очи.

— Няма да те целуна насила, Ток-младши. Не разбираш ли? Изборът трябва да е твой, иначе наистина ще си заробен. Какво ще кажеш?

— Време е да тръгваме — отвърна той и се надигна. — Явно няма да чуя никакви честни отговори от вас.

— Току-що ти ги дадох! — отвърна тя и също стана.

— Престанете — каза Ток и вдигна торбата си. — Вече не играя, лейди Енви. Насочете игрите си другаде.

— О, колко не те харесвам, когато си такъв!

— Цупи се колкото щеш — промърмори Ток и закрачи по пътя.

— Ще ме ядосаш, младежо! Чу ли ме?

Той спря и подхвърли през рамо:

— Имаме няколко левги, докато още е светло.

— О! — Тя тропна с крак. — Същият си като Рейк!

Ток се ухили.

— Вдишай дълбоко няколко пъти, момиче.

— И той винаги го казваше това! О, вбесяващо е! Какво ви става на всичките?

Той се засмя. Не грубо, а с искрена топлота.

— Успокой се, Енви. Ще те поотегча малко с подробен разказ за младостта си — да мине по-лесно времето. Роден съм на един кораб доста преди Ток-старши да признае, че ми е баща. Майка ми беше сестра на капитан Картерон Кръст, а Кръст беше доста сприхав…

 

 

Земите на Бастион бяха опустошени. От чифлиците бяха останали почернели димящи купчини; самата земя от двете страни на пътя изглеждаше раздрана, като рани в жива плът. Около ниските стени на малкия град се виждаха останките от пожарища, осеяли пейзажа като кръгли могили, затрупани с бяла пепел. Жива душа не се мяркаше из тази пустош.

Димът се стелеше над тромавите терасовидно подредени постройки на Бастион. Над сивите му пелени се рееха белите флагове на рояци чайки и смътните им крясъци бяха единственият шум, стигащ до ушите на Ток и лейди Енви, докато групата им приближаваше портите на града. Вонята на скорошния пожар надмогваше миризмата на езерото от другата страна на града, въздухът бе жежък и песъчлив.

Портите зееха. Щом приближиха, Ток зърна някакво движение зад арката, като на бързо преминала фигура, тъмна и безмълвна. Нервите му се изпънаха.

— Какво се е случило тук? — учуди се той на глас.

— Да, много неприятно — съгласи се лейди Енви.

Минаха под сянката на арката и въздухът изведнъж стана гадно сладникав от миризмата на изгоряла плът.

Баалджаг и Гарат — и двамата възвърнали скромните си размери — затичаха напред с приведени глави.

— Струва ми се, че въпросът с изхранването наистина получава неприятен отговор — въздъхна лейди Енви.

Ток кимна.

— Изяждат мъртвите си. Не е хубаво да влизаме в този град.

Тя се обърна към него.

— Не си ли любопитен?

— Любопитен? Да. Но не и склонен към самоубийство.

— Не се бой. Да погледнем отблизо.

— Енви…

Тя го изгледа твърдо.

— Ако жителите му се окажат толкова глупави, че да ни застрашат, ще познаят гнева ми. Както и на Гарат. Ако си мислиш, че това е разруха, преценката ти тепърва ще се промени, скъпи. Хайде.

— Добре, мадам.

— Фамилиарността поражда насмешка, разбирам. Жалко.

Двамата сегюле с носилката ги следваха на три крачки. Ток и лейди Енви излязоха на площада.

Покрай стените лежаха купища натрошени човешки кости, някои — побелели от зноя, други — още кървави. Фасадите на сградите около площада бяха почернели, със зейнали врати и прозорци. По плочите се въргаляха животински кости — на псета, мулета, коне и волове — сдъвкани и натрошени.

Трима мъже, явно жреци, ги чакаха насред площада. Бяха с бръснати глави, мършави и бледи, с белезникави роби. Единият пристъпи напред и каза:

— Добре сте дошли, странници. Един послушник ви видя на пътя и побързахме да ви поздравим. Избрали сте щастлив ден да посетите славния Бастион. Уви, този ден също така изправя живота ви пред огромна гибел. Ще се погрижим да ви напътим и по този начин — да увеличим вероятността да преживеете яростните… последствия на Разтварянето. Ако благоволите да ме последвате. — Посочи към една от страничните улици. — На улица Айлтара ще можем да видим чудото.

— Идеално — каза лейди Енви. — Много ви благодарим, свети отци.

Пътят до улицата бе само петдесетина крачки, но през това време безмълвието на града се смени с усилващо се бръмчене, сух ромон, идещ от центъра на Бастион. Баалджаг и Гарат застанаха от двете страни на лейди Енви. Сену и Турули сложиха носилката на един ъгъл и хванаха оръжията си.

— Волята на Вярата обгърна гражданите на Бастион — заговори жрецът. — Тя иде като треска… треска, която само смъртта може да потуши. Ала трябва да се помни, че Разтварянето за пръв път бе усетено тук, в самия Бастион, преди четиринадесет години. Пророкът слезе от Планината, за да изрече Истинните слова, и силата на тези слова изригна… — Гласът на жреца секна, той сведе глава и се разтрепери.

Вместо него продължи друг от жреците.

— Вярата най-напред процъфтя тук. Извън стените на града беше спрял на стан керван от Елингарт. Чужденците бяха възнаградени в една нощ. А девет месеца по-късно светът бе възнаграден с Първото чедо на мъртвото семе. Това дете вече е пораснало, събитие, което ускори избуяването на Вярата — стана второ Разтваряне, по повелята на Първото чедо, Анастер. Сега ще го видите — със святата му майка до него, — повел новите си тенесковри. Чака ги война на север — неверният град Капустан трябва да бъде възнаграден.

— Свети отци — извика лейди Енви и гласът й се извиси над усилващото се бръмчене от пеещи гласове, — моля да ни простите за невежеството. Чедо на мъртвото семе… какво по-точно значи това?

— Мигът на възнаграждение на мъжете неверници, почитаема госпожо, често пъти се оказва белязан с неволно проливане на животворно семе… и продължава, след като животът ги е напуснал. В този момент някоя жена може да обязди труп под себе си и така да поеме семето на мъртвия. Родените по този начин чеда са най-светите в рода на Пророка. Анастер е първият от тях, стигнал до пълнолетие.

— Доста необичайно…

Ток за първи път я видя пребледняла.

— Дарът на Пророка, почитаема госпожо. Едно Чедо на мъртвото семе носи в себе си видимата истина за целувката на смъртта над живота — доказателство за самата Награда. Знаем, че чужденците се боят от смъртта. Ние — не.

Ток се окашля и попита:

— След като тези тенесковри напуснат Бастион… ще остане ли някой жив в града?

— Разтварянето е абсолютно, сър.

— С други думи, тези, които не се поддадат на треската, биват… възнаградени?

— Точно така.

— И след това изядени.

— Тенесковрите имат своите нужди.

Беседата им бе прекъсната от гъста човешка гмеж, която се изсипа на площада. Водеше я млад мъж, единственият на кон — мършав петнист скопец с разядена от личинки шия. Младежът погледна Ток и спътниците му, посочи ги с дългата си тънка ръка и изкрещя.

Викът му беше безсловесен, но бе разбран от всичките му следовници. Стотици лица се обърнаха към чужденците и стотици хора се втурнаха към тях.

— О! — каза лейди Енви.

Вторият жрец се дръпна боязливо.

— Уви, закрилата ни се оказа недостатъчна. Пригответе се за наградата, странници!

Тримата жреци побягнаха.

Лейди Енви вдигна ръце и от двете й страни изникнаха два огромни звяра. И двата се понесоха срещу тълпата като мълнии. Изведнъж по площада плисна кръв и западаха трупове.

Двамата сегюле изскочиха пред Ток и Сену изрева на Енви:

— Веднага събуди брат ни!

— Правилно — рече тя. — Не се съмнявам, че и Туул ще се появи скоро, но подозирам, че двамата ще са прекалено заети, за да могат да подновят спора си.

Изпращяха кожени каишки и Мок изрита и скочи на крака, с двата меча в ръце.

„А аз си стоя тук и никой не ме забелязва.“ Ток взе решението си.

— Приятно забавление на всички — промърмори той и заотстъпва към страничната улица.

Аят и хрътката ръфаха пищящата тълпа. Лейди Енви се извърна към него и го погледна изумена.

— Какво? Къде отиваш?

— Приех Вярата — извика той. — Тая тълпа е тръгнала направо за малазанската армия… нищо, че не го знае още! И аз тръгвам с нея!

— Ток, чуй ме! Ще унищожим тая жалка сган и тоя изтърсак, който я предвожда! Няма нужда да…

— Не ги погубвай. Моля те, Енви! Пробий си път, но те ми трябват.

— Но…

— Няма време! Вече реших. С късмета на Опонн може да се срещнем отново. Намери си отговорите, Енви. Аз трябва да си потърся приятели!

— Чакай…

Ток махна за сбогом, обърна се и затича по улицата.

Оглушителният взрив на магия го отхвърли напред, но той не се обърна. Енви се беше развихрила. „Гуглата знае, като нищо може да се е ядосала вече. Богове, остави поне няколко живи, момиче…“

Сви вдясно на първата пресечка и се вряза в тълпата пищящи селяци, напиращи като него към главната артерия на града, където се стичаше безчетната тълпа на Правоверните. Собственият му глас се вля в хора от писъци — глас на човек, обзет от ужас… и той се понесе през потока от човешки тела с ревността на безумец.

„Като листо по широка и дълбока река…“