Стивън Ериксън
Спомени от лед (18)

13.

По онова време Воинството на Едноръкия беше може би най-добрата армия, създавана някога от Малазанската империя, въпреки многото избити от частта на Подпалвачите на мостове при Обсадата на Пейл. Събрани от различни части, включващи отряди от Седемте града, Фалар и остров Малаз, тези десет хиляди войници бяха според списъка четири хиляди деветстотин и дванайсет жени, останалите — мъже; хиляда двеста шестдесет и седем от всички тях бяха под двайсет и пет годишна възраст, седемстотин двайсет и един — над трийсет и пет години; останалите попадаха между тези две граници.

Забележително наистина. Още повече като се вземе предвид следното: сред бойците му можеха да се намерят ветерани от Уикските войни (вж. Въстанието на Колтейн), Бунта на Ейрън (и от двете страни), Леса на Черното псе и гората Мот.

Как може да оцени човек такава армия? По подвизите й. А онова, което я очакваше в Панион Домин, щеше да превърне Воинството на Едноръкия в легенда, изсечена върху камък.

„На изток от Салтоан“

История на Панионските войни

Гурид Палах

Над високата трева гъмжаха комари. Тежки черни облаци тътнеха над повехналата зеленина. Волове мучаха в яремите — очите им бяха покрити с гроздове побеснели насекоми. Мхаби гледаше как родствените й риви обикалят между животните, с шепи, пълни с мас, смесена със стрит киселец — размазваха я около очите, ушите, ноздрите и устата. С малко по-тънък слой бяха намазали и себе си. Повечето от войниците на Бруд също бяха приели ефективната засега защита на мехлема — Тайст Андий бяха явно неуязвими за жилещите гадини. Това, което бе привлякло този път рояците комари, бяха безкрайните редици от беззащитни малазански войници.

„Още един поход през този прокълнат от Гуглата континент за тази изтощена армия от чужденци, тези странници, които вече от толкова години са нежелани, презирани и мразени. Нашите нови съюзници, в посивелите им униформи, с избелелите знамена, прогласящи нова вярност. Следват само един мъж и не търсят оправдание, нито кауза.“

Придърпа грубата качулка над главата си. Ленивото слънце пробиваше през облаците, струпали се на югоизток. Тя беше с гръб към крачещата напред колона — седеше в един фургон на риви и гледаше точещия се обоз и охраняващите го от двете страни малазански войници.

„Бруд ли събужда тази вярност? Той беше бойният главатар, който за първи път победи малазанска армия. Земите ни бяха отнети. Каузата ни беше ясна и се сражавахме за пълководеца, който можеше да се противопостави на нашественическата войска. А ето, че сега сме изправени пред нова заплаха за отечеството ни, и Бруд реши да ни поведе. Все пак, ако ни заповяда да скочим в Бездната — ще го последваме ли? Аз самата дали ще го сторя, след като вече знам каквото знам?“

Мислите й се отнесоха към Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Чужд им беше Дженабакъз, но се сражаваха в негова защита, в името на свободата на неговия народ. Властта на Рейк над Тайст Андий бе абсолютна. „Да. Те биха скочили в Бездната, без да мигнат. Глупци.“

А и малазанците, крачещи от двете им страни. Дужек Едноръкия. Уискиджак. И десет хиляди нетрепващи души. Какво правеше тези мъже и жени така упорити в чувството им за чест?

Куражът им беше започнал да я плаши. В корубата на състареното й тяло се таеше един прекършен дух. Озлочестена от собствения си страх, лишена от достойнство, престанала да бъде майка. Изгубена, дори за ривите. „Не съм нищо повече освен храна за детето си. Виждах я — вече от разстояние — станала е по-висока, наляла се е, бедрата, гърдите, лицето й. Тази Татърсейл е била газелка. Поглъща ме, тази нова жена, с тези нейни сънени очи, пълните устни, широката уста, полюшващата се, страстна походка…“

Един конник подкара към задницата на фургона; бронята му издрънча и прашното наметало изплющя, докато забавяше бойния си кон. Забралото на лъскавия му шлем беше вдигнато и отдолу се виждаше посивялата брада, подрязана късо, и свъсените очи.

— И мен ли ще отпратиш, мхаби? — изръмжа той.

— Мхаби? Онази жена е мъртва — отвърна тя. — Можеш да я оставиш тук, Уискиджак.

Той свали ръкавиците от щавена кожа от широките си, нашарени с белези ръце. „Груби са като на зидар, но будят обич все пак. Всяка жена, у която все още има живот, би пожелала ласката им…“

— Да сложим край на глупостите, мхаби. Нужен ни е съветът ти. Корлат ми разправя, че те терзаят сънища. Крещиш насън срещу някаква заплаха, която се приближавала към нас, нещо огромно и гибелно. Ужасът ти си личи — дори в този момент виждам как думите ми го накараха отново да пламне в очите ти. Опиши ми виденията си, мхаби.

Тя се помъчи да надвие болезнените удари на сърцето си и му отвърна с накъсан, горчив смях:

— Всички сте глупци. На моя враг ли се каниш да се опълчиш? На моя смъртен, неустоим враг? Ще извадиш ли меча си и ще застанеш ли на мястото ми?

Уискиджак се намръщи.

— Ако това помогне.

— Не е нужно. Това, което иде за мен в сънищата ми, иде за всички вас. О, сигурно смекчаваме ужасния му лик, мрака, който го загръща, дори ухиления череп, усмивката, която само за миг ни стъписва, но все едно си остава дълбоко позната — почти утешителна. И вдигаме храмове, за да притъпим с тях прехода във вечното му селение. Градим порти, вдигаме гробни могили…

— Твоят враг е смъртта? — Уискиджак извърна очи, после отново срещна погледа й. — Това е нелепо, мхаби. Двамата с теб вече сме твърде стари, за да се плашим от смъртта.

— Изправяш се лице в лице срещу Гуглата! — сопна се тя. — Така си го представяш — глупак! Той е само маската, зад която се крие нещо невъобразимо за теб. Аз го видях! Знам какво ме чака!

— Значи не копнееш вече за него…

— Сгрешила бях тогава. Вярвах в духовете на своето племе. Усещала бях призраците на предците си. Но те са само спомени, излезли наяве, усещането за самия себе си, вкопчило се отчаяно в силата на собствената си воля, и нищо друго. Не издържи ли тази воля, всичко е изгубено. Завинаги.

— Толкова ли е ужасно забвението, мхаби?

Тя се наведе, стиснала с две ръце страниците на колата; ноктите на костеливите й пръсти се впиха в старото грубо дърво.

— Онова, което е отвъд, не е забвение, невежа такъв! Не, представи си място, пълно с късове спомени — спомени за болка, за отчаяние — всички онези чувства, които най-дълбоко се врязват в душите ни. — Отпусна се назад уморено, бавно въздъхна и затвори очи. — Любовта се разсипва на пепел, Уискиджак. Дори самоличността я няма. От теб остава само онова, което е обречено на вечна болка и ужас — безкраен низ от спомени, от всеки — от всичко, което е живяло някога. В сънищата си… стоя на ръба. В мен няма сила — волята ми вече е показала немощта си. Когато умра… виждам какво ме чака, виждам какво жадува за мен, за спомените ми, за болката ми. — Отвори очи и се взря в него. — Това е същинската Бездна, Уискиджак. Отвъд всички легенди и приказки, това е истинската Бездна. И тя живее сама за себе си, терзана от ненаситен глад.

— Сънищата може да са само плодове на въображението, изваяни от собствените му страхове, мхаби. В тях проектираш справедливо наказание за онова, което възприемаш като провал в живота си.

— Махни се от очите ми — изръмжа тя, обърна се и придърпа качулката около главата си, да се откъсне от околния свят — от всичко извън изкорубените, мръсни дъски на долницата на фургона.

„Махни се, Уискиджак, с твоите пронизващи като меч думи, с хладната, непроницаема броня на невежеството ти. Не можеш с едно просто, жестоко твърдение да отвърнеш на всичко, което съм видяла. Не съм аз камъкът за грубите ти длани. Възлите в мен са неподвластни на твоето длето.“

„Острите ти като меч слова не ще поразят сърцето ми.“

„Не смея да приема мъдростта ти. Не смея…“

„Уискиджак. Кучи син такъв.“

 

 

Командирът подкара в лек тръс през прахоляка, към авангарда на малазанската армия. Тук намери Дужек, с Корлат от едната страна и Круппе от другата — дебеланкото се клатушкаше като пиян на гърба на едно муле и махаше бясно с ръце да отпъди рояците комари.

— Напаст са тези твари вредни! Круппе е отчаян!

— Вятърът скоро ще се усили — изръмжа Дужек. — Наближаваме хълмове.

Корлат подкара до Уискиджак.

— Как е тя, командире.

Той се намръщи.

— Все така. Духът й е смачкан и посърнал също като тялото й. Създала си е някакъв образ на смъртта, който я кара да бяга от нея с ужас.

— Тат… Силвърфокс се чувства изоставена от майка си. Това събужда горчивина. Вече не приема компанията ни.

— Това според мен се превръща в борба на воля. Самотата е последното нещо, от което тя има нужда, Корлат.

— В това отношение е като майка си, както отбеляза току-що.

Той въздъхна и се намести в седлото. Мислите му се зареяха; беше уморен, кракът му се беше схванал и го болеше. Сънят все му убягваше. Не бяха чули буквално нищо за Паран и Подпалвачите на мостове. Лабиринтите бяха станали непроходими. А и не бяха сигурни нито дали е започнала обсадата на Капустан, нито каква е съдбата на града. Уискиджак беше започнал да съжалява, че бе отпратил Черните моранти. Армиите на Дужек и Бруд крачеха към непознатото. Дори Старата и нейните роднини не се бяха мяркали от цяла седмица.

„Всичко е заради проклетите лабиринти и покварата, която ги е запълнила…“

— Закъсняват — измърмори Дужек.

— И нищо повече, Круппе ви уверява до един. Спомнете си последната доставка. Три коня, останали в предния фургон, другите — убити и откъснати от поводите. Четирима акционери изчезнали, душите им и вещите пръснати от пъклените ветрове. А самата търговка! Ни жива, ни умряла беше. Предупреждението беше ясно, приятели — лабиринтите са изложени на риск. И докато се приближаваме към тоя Домин, покварата става все по… ъъъ… покварена.

— Но ти въпреки всичко настояваш, че ще успеят да пробият.

— Круппе го твърди най-убедено, Върховен юмрук! Търговска гилдия Тригали държи на договорите си. Не са за подценяване те, о, не. Днес трябва да доставят продоволствието. Следователно продоволствието ще бъде доставено. И — при условие че молбата на Круппе бъде зачетена — сред това продоволствие ще има и сандъци с най-добрия репелент срещу насекоми, създаван някога от вездесъщите алхимици на Даруджистан!

Уискиджак се наведе към Корлат.

— Къде върви тя в колоната?

— Най-отзад, командире…

— А някой наблюдава ли я?

Жената Тайст Андий хвърли поглед през рамо и се намръщи.

— А трябва ли?

— Откъде да знам, в името на Гуглата? — сопна се той. И се навъси. — Прощавай, Корлат. Ще я потърся. — Обърна коня и препусна в галоп.

— Мда, кисели ставаме — замърмори Круппе, след като командирът се отдалечи. — Не и благият Круппе, за когото всички грозни слова бръмчат безвредно над невъзмутимата му главица и се губят в пустия етер. А стрелите, прицелени по-ниско, о, те просто отскачат от обилното самообладание на Круппе…

— Тлъстото, искаш да кажеш — подхвърли Дужек, отри прахта от челото си, после се наведе и се изхрачи на земята.

— Хм, Круппе, хубавичко уплътнен и неуязвим, нехайно се подсмихва на злобната насмешка на Върховния юмрук. Тъкмо в тази пряма войнишка грубост трябва да се къпе човек, когато е тръгнал в поход на левги и левги от цивилизацията. Антидот срещу плъховете в градските канавки, освежителен балсам срещу сардоничната палячовщина на знатните особи — защо да боцкаш с игла, като можеш да удряш с чук, а? Круппе вдишва дълбоко — но не чак толкоз дълбоко, че да го задави прашливата воня на дивото — тези безхитростни словца. Живо трябва да превключи интелектът от сложните и деликатни стъпки на дворцовия танц към дивашкия тътен на ботуши в пръхтяща каденца…

— Гуглата да ме вземе дано — измърмори Корлат на Върховния юмрук, — успяхте все пак да му влезете под кожата.

Дужек се ухили доволно.

 

 

Уискиджак изкара коня си встрани от прииждащите походни колони и спря да изчака ариергарда. Риви се виждаха навсякъде — движеха се сами или на малки групи, метнали дългите си копия на раменете си. Със загорели от слънцето лица, крачеха с леки стъпки, неподвластни сякаш на горещината и неизтощени от многото левги. Караха стадото на бедерините успоредно на армиите, на една трета левга на север. В празнината между двата потока се мяркаха хора от племето, връщаха се от стадото или поемаха натам. Понякога с тях имаше и кола, тръгнала празна на север или натоварена с животински труп обратно към човешката река.

Ариергардът се приближи, обкръжен от малазански конници, достатъчно на брой, за да притъпят изненадваща атака достатъчно дълго, та да могат главните сили да обърнат и да им се притекат на помощ. Командирът откачи меха от седлото, отпи глътка вода и присви очи да огледа войниците си.

После, доволен, подкара в лек тръс, примижал в стелещите се облаци прах.

Тя крачеше в един такъв облак, сякаш търсеше уединение, със стъпка, така напомняща за Татърсейл, че тръпки полазиха по гръбнака му. На двайсет крачки зад нея с отмерена стъпка крачеха две малазански пехотинки, с преметнати през раменете арбалети и спуснати забрала на шлемовете.

Командирът изчака, докато го подминат, обърна коня и бавно пое след тях. След няколко мига се изравни с двете морски пехотинки.

Те го погледнаха. Не отдадоха чест — при бойни условия уставът не го предвиждаше. Жената откъм него само кимна отсечено.

— Командире. Дошли сте да изядете полагащия ви се дял прах, а?

— А вие как си спечелихте тази привилегия?

— Доброволно, сър — отвърна другата жена. — Оная отпред е Татърсейл. Да, знаем, нарича се Силвърфокс, но не може да ни заблуди. Тя си е нашият Кадрови маг.

— И решихте да й пазите гърба.

— Да. Честна сделка, сър. Винаги.

— А двете достатъчни ли сте?

Първата се засмя.

— Двете сме проклети от Гуглата убийци, аз и сестра ми, сър. По две стрели на минута пускаме — и двете. А като не стига времето за това, превключваме на мечовете, по един във всяка ръка. А като се издънят и те — копията…

— А като ни свърши желязото, на зъби минаваме, сър — изръмжа другата.

— С колко братя сте отраснали?

— Седмина, само че те избягаха, който когато можа. Както и татенцето де. Ама майка се оправяше по-добре без него, и не беше празна закана, когато го каза.

Уискиджак се приближи още и нави левия си ръкав. Наведе се от седлото и показа оголената си ръка на двете пехотинки.

— Тия белези виждате ли ги — не, тия по-горе.

— Хубава захапка — отбеляза по-близката жена. — Само че много малка нещо.

— На пет беше, малката банши. Аз бях на шестнайсет. Първата битка, която съм губил.

— А стана ли войник момичето, командире?

Той се изправи и смъкна ръкава си.

— Гуглата да ме вземе, не. Като стана на дванайсет, тръгна да си търси крал за мъж. Така поне твърдеше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал.

— Бас слагам, че го е намерила, сър — каза първата жена. — Ако е като вас.

— Е, сега вече ме задави не само с прах, войник. Продължавайте.

Подкара напред и настигна Силвърфокс.

— Готови са вече да умрат за теб — каза тя, след като се изравниха. — Знам, не го правиш нарочно. Всичко е непредвидимо, когато си човешко същество, стари приятелю. Това те прави толкова опасен.

— Нищо чудно, че вървиш така сама — отвърна той.

Усмивката й беше язвителна.

— Знаеш ли, много си приличаме с теб. Трябва само да подложим шепите си и десет хиляди човешки души се втурват да ги напълнят. И от време на време някой от нас го осъзнава и внезапният, смазващ товар ни втвърдява още по-дълбоко отвътре. А онова, което е било меко, става все по-малко и все по-слабо.

— Не по-слабо, Силвърфокс. По-скоро — по-съсредоточено, по-избирателно. Това, че изобщо усещаш бремето, е доказателство, че си остава живо и здраво.

— Има разлика все пак — рече тя. — За теб десет хиляди души. За мен — сто хиляди.

Той сви рамене.

Силвърфокс понечи да продължи, но в този миг рязък пукот изпълни въздуха зад тях. Обърнаха се рязко и видяха на хиляда крачки назад дивашки разцепено небе, от което се изля река от пурпур. Двете пехотинки вече бяха смъкнали арбалетите.

Високата степна трева от двете страни на пътя почерня и се сгърчи. Доехтяха далечни викове — ривите бяха видели огнения взрив.

Фургонът на Тригали, който се появи от разлома, гореше с черни пламъци. Самите коне, погълнати от огъня, изцвилиха в ужас и скочиха върху лумналата в пламъци земя. След миг пожарът ги помете и фургонът се затъркаля сам, понесен от инерцията през пурпурния разлив. Едното предно колело се откачи и грамадното возило спря, завъртя се — от двете му страни западаха изгорели тела, — после се килна на една страна сред взрив от черни пламъци.

Вторият фургон, който изникна пред очите им, бе облизан от същия магически огън, макар че все още се държеше. Ореол от защитна магия бе обкръжил осемте коня. Впрягът се тресеше, докато излизаше с тътен; цопна тежко в реката от кръв, която се заизлива от портала. Коларят, изправен като обезумяло привидение, с развято наметало, ръсещо черен пламък, изрева предупредително на двете морски пехотинки, преди да свие рязко настрани и да заоре в коловозите. Конете залитнаха, задърпаха огромния фургон на две колелета, той се килна и едната му страна с трясък се удари в земята. Един от пазачите, вкопчил се в ритлата, бе изхвърлен от удара и пльосна в прииждащата река. Омазаната му в червено ръка се надигна над пороя, после потъна и изчезна.

Конете и фургонът изгромолиха на десетина крачки от войниците, забавиха ход извън реката и пламъците бързо загаснаха.

Появи се трети фургон, след него — още един, и още един. Возилото, което изскочи след тях, беше голямо колкото къща — търкаляше се върху десетки железни колелета, обрамчени с искряща магия. Над тридесет товарни коня го теглеха, но, прецени Уискиджак, дори толкова много яки животни нямаше да са достатъчни, ако не беше осезаемата магия, понесла огромната тежест на фургона.

Зад него порталът рязко се затвори, с последно изригване на кръв.

Командирът погледна надолу и видя, че краката на коня са затънали до глезените във вече забавящото се течение. Обърна се към Силвърфокс. Тя стоеше вкочанена и гледаше гъстата пурпурна течност, заляла голите й прасци.

— Тази кръв… е негова — промълви бавно, почти невярващо.

— Чия?

Тя вдигна очи към него, объркана.

— На Древен бог. На… приятел. Това запълва лабиринтите. Той е ранен. Ранен… може би фатално. Богове! Лабиринтите!

Уискиджак изруга, стисна юздите и срита коня в галоп сред плискащата се кръв към гигантския фургон.

Страните му бяха разядени от огромни отвори. Там, където се бяха вкопчили пазачите, се виждаха обгорели петна. Над целия впряг се носеше дим. От задницата скачаха хора, залитаха като слепи, стенеха, сякаш душите им са изтръгнати от телата. Видя стражи да падат на колене в лепкавата кръв, да плачат и да се кланят в оглушителната тишина.

Страничната врата откъм Уискиджак се отвори.

Появи се уморена жена и се притекоха да й помогнат да слезе. Тя прогони с вял жест спътниците си и ботушите й стъпиха в червената тревиста тиня.

Командирът скочи от седлото.

Зачервените от умора очи на търговката се спряха върху него и тя изхриптя изтощено:

— Моля да ни извините за забавянето, сър.

— Доколкото схващам, ще трябва да си потърсите друг начин за връщане в Даруджистан — каза Уискиджак и измери с око фургона зад нея.

— Ще го решим, след като преценим щетите. — Жената се обърна към прашния облак на изток. — Войската ви спряла ли е вече за нощен лагер?

— Не се съмнявам, че вече е разпоредено.

— Добре. Не сме във форма да ви гоним.

— Забелязах.

Трима пазачи — акционери — излязоха от един от предните фургони; залитаха под тежестта на огромна, чудовищна ръка, откъсната от рамото, от която все още капеше кръв. Три ноктести пръста и два противоположни палеца потръпваха и се гърчеха само на педя от лицето на един от пазачите. Тримата се хилеха.

— Този още беше там, Харадас! Другите трима обаче ги изтървахме. Е, не е ли прелест?

Харадас затвори очи и въздъхна.

— Атаката дойде много рано — заобяснява тя на Уискиджак. — Десетки демони. Сигурно се бяха объркали и подплашили също като нас.

— И защо трябва да ви нападат?

— Не беше нападение, сър — заговори един от пазачите. — Просто искаха да ги качим и да ги измъкнем от кошмара. Щяхме да се съгласим даже, ама много тежки бяха…

— А и гаранция не подписаха — намеси се друг. — Ние им предложихме да заложат нещо, обаче…

— Достатъчно — прекъсна го Харадас. — Махнете го това нещо оттука.

Но тримата се бяха приближили твърде много до предното колело на грамадния фургон и демонската ръка го стисна рязко. Тримата се дръпнаха сащисани. Ръката увисна от колелото.

— О, това вече е върхът! — сопна се Харадас. — Е, и кога ще се отървем от това?

— Ами, когато пръстите се изморят, предполагам — каза един от пазачите и погледна намръщено ръката. — Малко ще подрусва известно време, скъпа. Съжалявам.

От войсковата колона се приближи конен отряд.

— Ескортът ви пристигна — каза Уискиджак. — Ще ви помолим за подробен доклад за пътуването ви, госпожо — съветвам ви да отдъхнете до вечерта, подробностите по разпределянето ги оставете на помощниците си.

Тя кимна.

— Да, така ще направя.

Командирът се огледа за Силвърфокс. Беше тръгнала отново, двете пехотинки вървяха по петите й. Кръвта на бога беше зацапала ботушите им и краката на риви.

На двеста и повече крачки земята приличаше на мръсен и раздран червен килим.

 

 

Мислите на Каллор бяха мрачни, както винаги.

„Прах и пепелища. Глупците дърдорят ли дърдорят в командната шатра, суетна загуба на време. Смърт се излива от лабиринтите — много важно. Редът рухва в хаос, съкрушен от самите ограничения, които е наложил. Светът ще се справи много по-добре без магове. Аз поне няма да скърбя за кончината на чародейството.“

Единствената свещ, поръсена със стритите късчета от редкия изсушен морски червей, вдигаше гъст тежък дим, който изпълваше шатрата. Сенки пълзяха под стелещите се сиви валма. Мигащата жълтеникава светлина подскачаше по древната, толкова често кърпена броня.

Седнал в богато украсения обкован с желязо трон, Каллор вдишваше дълбоко ободряващите пушеци. „Алхимията не е магия. Тайнствата на естествения свят съдържат много повече чудеса, отколкото и най-великият маг може да сътвори за хиляда живота. Тези «вековни свещи» например, много добре са наречени. Ето, че още един пласт живот се всмуква в плътта и костите ми — усещам го с всяко вдишване. И добре, че е така. Кой би пожелал да живее вечно в тяло, станало твърде крехко, за да може да се движи? Нови сто години, спечелени само за една нощ, извлечени от дълбините на това единствено стълбче восък. А имам още десетки и десетки…“

Въпреки безкрайния низ от десетилетия и столетия, въпреки безкрайната скука на бездействието, тази така неотменна част от живота, все пак имаше мигове… „мигове, в които трябва да действам — бързо, с увереност. Има същества, които ловят жертвите си, без да се движат; когато станат съвършено неподвижни, те са най-опасни. Аз съм такова същество. Винаги съм бил такова, ала всички, които ме познават ги… няма. Дечицата, които сега са около мен, с техните бъбриви грижи, са слепи за ловеца сред тях. Слепи…“

Стискаше с побелелите си ръце облегалките на трона, газеше из спомените си, извличаше ги като трупове, изровени от земята, придърпваше за миг образите им към вътрешния си взор, преди да ги захвърли и да продължи.

„Осемдесет могъщи чародея, сплели ръце, извисили гласовете си в хор. Жадни за мощ. Търсещи я от едно далечно, неведомо селение. Неподозиращ, обзет от любопитство, богът, странник в това странно място, пристъпва, а после изщраква капанът. Пропада, разкъсан е на късчета, ала все пак е жив. Смъкнат долу, сгромолясал се върху цял нещастен континент, заличавайки лабиринти. Самият той — разбит, прекършен, осакатен…“

„Осемдесет могъщи чародея, решили да ми се опълчат, и с това — освободили кошмар, който се надига отново, след хилядолетия. Глупци. Сега са прах и пепелища…“

„Трима богове, връхлитащи срещу селението ми. Твърде много обиди им беше нанесла ръката ми. Съществуването ми бе събудило много повече от гняв и затова се съюзиха, за да ме съкрушат веднъж и завинаги. В невежеството си бяха решили, че ще играя по техните правила. Или ще се бия, или ще отстъпя владението си. О, как се изненадаха, когато нагазиха в империята, за да не заварят там… нищо живо. Нищо освен натрошени кости и мъртва пепел.“

„Не можеха да разберат — никога не са могли, — че нищо не бих отстъпил. Вместо да предам всичко, което бях сътворил, аз го унищожих. Това е привилегията на Създателя — да дадеш, а после — да отнемеш. Никога не ще забравя смъртния вик на света — защото той беше моят вик на триумф…“

„А един от вас е останал, и ме преследва отново. О, зная, че си ти, К’рул. Ала вместо мен ти си намери друг враг, и той те убива. Бавно, сладостно. Върна се в този свят, за да умреш, както те предупредих. И знаеш ли? Сестра ти също се огъна под древното ми проклятие. Толкова малко е останало от нея, дали ще се съвземе изобщо? Не, доколкото зависи от мен.“

Смътна усмивка заигра по набръчканото му бледо лице.

Пред него бавно започна да се оформя портал и той присви очи. От зейналия отвор блъвна поквара. На прага се очерта фигура — висока, мършава, с обезобразено лице — огромни кървави рани в плътта, счупена кост, лъснала на светлината на свещта. Порталът се затвори след джага и той застана отпуснат, очите му бляскаха като тъмни локви.

— Нося поздрави от Сакатия бог — каза джагът. — На теб, Каллор… — помълча да огледа вътрешността на шатрата — и на огромната ти империя.

— Изкушаваш ме — изхриптя Каллор — да понашаря още пострадалото ти лице, Гетол. Империята ми може да я няма вече, но този трон няма да го предам. Точно ти от всички би трябвало да си разбрал, че амбициите ми не са свършили и че съм търпелив.

Гетол се изсмя мрачно.

— Ех, скъпи ми Каллор. За мен ти си изключение от правилото, че търпението е добродетел.

— Мога да те унищожа, Джагът, все едно кого наричаш свой господар напоследък. Мога да довърша започнатото от таланта, който те е наказал. Съмняваш ли се?

— Определено не — небрежно отвърна Гетол. — Виждал съм те как въртиш двуръчния си меч.

— Прибери тогава словесните си ножове и ми кажи за какво си дошъл.

— Най-напред — извинения, че прекъснах… съсредоточението ти. Сега ще обясня. Аз съм Вестителят на Сакатия бог — да, в Драконовата колода се появи нов дом. Домът на Оковите. Първите тълкувания вече се появиха и скоро всеки гадател ще започне да търси смисъла им.

— И очакваш този гамбит да подейства? — изсумтя Каллор. — Този дом ще бъде нападнат. Заличен.

— О, битката вече е започнала, старче. Едва ли си сляп за това, а и за факта, че ние печелим.

Очите на Каллор се присвиха на цепки.

— Отравянето на лабиринтите? Сакатият бог е глупак. Какъв смисъл има да унищожава силата, която му е нужна, за да утвърди претенциите си? Без лабиринтите Драконовата колода е нищо.

— Названието „отрова“ е погрешно, Каллор. По-скоро помисли за заразата като за нещо, налагащо… промяна на лабиринтите. Да, онези, които й се противопоставят, гледат на нея като на гибелна проява, като на „отрова“, наистина. Но само защото основната й цел е да направи лабиринтите непроходими за тях. Слугите на Сакатия бог обаче ще могат да пътуват свободно по пътищата им.

— Не съм слуга на никого — изръмжа Каллор.

— Постът на Върховен крал е вакантен в Дома на Оковите на Сакатия бог.

Каллор сви рамене.

— Обаче се изисква да си цапам коленете пред Сакатия.

— Подобни жестове не се изискват от Върховния крал. Домът на Оковите съществува извън влиянието на Сакатия бог — не е ли очевидно? Той е окован, в края на краищата. Заклещен в един безжизнен къс на отдавна мъртъв лабиринт. Прикован към плътта на Спящата богиня — да, това се оказа единственият му източник на сила, но е ограничен. Разбери, Каллор, сега Сакатият бог хвърля Дома на Оковите в света, оставя го на собствената му съдба. Оцеляването зависи от онези, които поемат титлите му. На някои от тях Сакатият бог може да влияе — макар и не пряко, — но други, като Краля на Върховен дом Окови, трябва да се смятат за свободни.

— Ако е така — изръмжа след дълго мълчание Каллор, — защо ти не си Кралят?

Гетол сведе глава.

— Висока чест ми оказахте, сър. Но съм доволен да си остана Вестителя…

— Заради заблудата, че вестоносецът винаги е щаден, каквито и вести да носи? Никога не си бил умен като брат си, нали? Готос сигурно се смее някъде.

— Готос никога не се смее. Но като знам къде гние сега, аз се смея. Често. Виж, ако трябва да се задържа тук още, за да чакам отговора ти, присъствието ми може да се засече. Наблизо има Тайст Андий…

— Много близо. Да не говорим за Каладън Бруд. Имаш късмет, че Аномандър Рейк си отиде — върна се на Лунния къс, където и да е той…

— Местоположението му трябва да се открие и да се съобщи на Сакатия бог.

Сивокосият воин вдигна вежда.

— Задача за Краля?

— Нима предателството ужилва чувството ти за чест, Каллор?

— Ако го наречеш внезапен стратегически обрат, не жили толкова. Това, което искам в замяна, е една възможност, а Сакатият бог да я уреди както благоволи.

— И какво е естеството на тази възможност, Върховни кралю?

Каллор се усмихна, после лицето му се вкочани.

— Жената… Силвърфокс… Миг на уязвимост, само това искам.

Гетол бавно се поклони.

— Аз съм вашият Вестител, ваше величество, и ще предам желанията ви на Сакатия бог.

— Кажи ми, преди да си тръгнеш. Този трон подходящ ли е за Дома на Оковите, Гетол?

Джагътът огледа нащърбеното, обковано с ръждиво желязо дърво, забеляза пукнатините по него.

— Определено става, ваше величество.

— Марш тогава!

Вестителят отново се поклони, а порталът зад него се разтвори. След миг той пристъпи заднешком и изчезна.

Димът от свещта се завихри след затворения портал, а Каллор вдиша дълбоко и добави още години и години към подновената си сила. Седеше вкочанен… „Ловец, готов да скочи от засадата. Светкавично. Смъртоносно.“

 

 

Уискиджак излезе от командната шатра и вдигна очи към звездната шир. Отдавна не се беше чувствал толкова уморен.

Чу зад себе си стъпки и след малко една мека дългопръста длан се отпусна на рамото му. От допира го обляха топли вълни.

— Хубаво би било поне веднъж да чуем добра вест — промълви Корлат.

Той изпъшка.

— Виждам тревогата в очите ти, Уискиджак. Списъкът е дълъг, нали? Твоите Подпалвачи на мостове, Силвърфокс, майка й, а сега — и тази атака на лабиринтите. Вървим напред слепешком. Толкова много неизвестни. Дали Капустан се държи все още, или е паднал? И какво става с Тротс? А Паран? А Бързия Бен?

— Знам го този списък, Корлат.

— Извинявай. Просто споделям тревогите ти.

Той я изгледа.

— Прощавай, но защо? Тази война не е твоя… духове подземни, дори този свят не е твой! Защо се поддаваш на нуждите му? — Въздъхна дълбоко, погледът му отново се върна на нощното небе. — Този въпрос си задавахме често, в началото на кампаниите. Помня, в Леса на Черното псе, как се натъкнахме веднъж на шепа от твоите родственици. Една морантска „проклетия“ ги беше свалила. Отделение от редовните части оглеждаше телата им за плячка. Ругаеха — не можеха да намерят нищо ценно. Няколко стегнати на възли цветни парцалчета, гладко камъче, прости оръжия — все неща, които можеш да намериш на най-скапания пазар във всеки град. — Помълча и продължи: — И помня как се замислих тогава: как са живели тези същества? Какви са били мечтите, стремежите им? Дали ще липсват на близките си? Мхаби веднъж спомена, че ривите са се нагърбили със задачата да погребват падналите Тайст Андий… е, ние направихме същото, в онзи лес. Изгонихме пехотинците. Погребахме мъртвите ви, Корлат. Почетохме душите им по малазанския обичай…

Очите й бяха бездънни.

— Защо? — тихо попита тя.

Уискиджак се намръщи.

— Защо ги погребахме? Дъх на Гуглата! Ние уважаваме враговете си — които и да са те. Но най-вече Тайст Андий. Те пазеха пленниците живи. Грижеха се за ранените. Дори приемаха отстъпленията — нито веднъж не са ни преследвали, след като сме се измъкнали от губеща схватка.

— А Подпалвачите на мостове не отвръщаха ли на това доброжелателство многократно, командире? Съвсем наскоро така постъпиха и другите войници на Дужек Едноръкия.

— Повечето кампании стават все по-гадни, колкото по-дълго се проточват — каза Уискиджак. — Но не и тази. Тя беше много по-… цивилизована. Неизречени правила…

— Много от това се развали, когато превзехте Даруджистан.

Той кимна.

— Повече, отколкото си даваш сметка.

Ръката й все още беше на рамото му.

— Ела с мен в шатрата ми, Уискиджак.

Той вдигна вежди, усмихна се и отвърна сухо:

— Нощта не е добра да си сам…

— Не бъди глупав! — сряза го тя. — Не те помолих за компания — искам теб. Не някоя безлика нужда, на която трябва да се отвърне и за която всеки би бил подходящ. Не е това. Ясна ли съм?

— Не съвсем.

— Искам да станем любовници, Уискиджак. От тази нощ. Искам да се будя в прегръдката ти. Искам да знам дали изпитваш чувства към мен.

Той помълча дълго.

— Щях да съм глупак ако не го исках, Корлат, но също така смятах, че ще е още по-глупаво да се натрапвам. Допусках, че си имаш друг, Тайст Андий — съюз, който несъмнено трае от векове…

— И какъв смисъл би имало от такъв съюз?

Той се намръщи изненадано.

— Ами, ъъъ… другарство? Деца?

— Децата идват. Рядко. Повече плод на скуката, отколкото на нещо друго. Тайст Андий не намират другарството сред своите. Това много отдавна умря, Уискиджак. Но още по-рядко се случва Тайст Андий да излезе от мрака, в света на смъртните, и да потърси отдих от… от…

Той опря пръст на устните й.

— Стига. За мен е чест да приема, Корлат. Повече, отколкото можеш да разбереш. И ще се постарая да бъда достоен за твоя дар.

Тя поклати глава и сведе очи.

— Оскъден е този дар. Потърсиш ли в сърцето ми, сигурно ще се разочароваш от това, което ще намериш.

Малазанецът се отдръпна и посегна към кесията на колана си. Развърза я, извади малка кожена торбичка и я изсипа в шепата си. От нея изпаднаха няколко монети, след тях — дрипаво вързопче многоцветни ивици плат и едно тъмно гладко камъче.

— Помислих си — бавно заговори той, без да откъсва очи от шепата си, — че някой ден бих могъл да получа възможност да върна онова, което явно е било ценно за онези Тайст Андий. Всичко, което бе намерено при онова претърсване… Дадох си сметка — още тогава, — че не мога да не ги почета.

Корлат сложи ръката си върху неговата и предметите останаха между дланите им. После го поведе към първата редица шатри.

 

 

Мхаби сънуваше. Беше се вкопчила в ръба на пропаст, побелелите й пръсти се впиваха в чворести корени, ронещата се пръст прашеше лицето й, докато се мъчеше да се задържи.

Долу я чакаше Бездната, гъмжаща от дрипави спомени, от писъци на болка, на страх, на гняв, на ревност и на тъмни желания. Бурята, която бушуваше долу, копнееше за нея и тя беше безпомощна.

Ръцете й отслабваха.

Виещият вятър се впи в краката й, задърпа, изтръгна я и тя падаше, писъкът й се вля в какофонията. Ветровете я заподмятаха, заобръщаха я, заподхвърляха я…

Нещо силно и яростно я перна в бедрото, плъзна се встрани. Въздухът я блъсна в гърдите. Сблъсъкът се повтори — ноктести пръсти се впиха около кръста й, покрити с люспи и студени като смъртта. Рязко дръпване, главата й се отметна назад… и вече не падаше, а се издигаше, понесена все по-високо и по-високо.

Ревът на бурята заглъхваше под нея и се отвя някъде встрани.

Мхаби изви глава и погледна нагоре.

Над нея се бе извисил немрящ дракон, неописуемо огромен. Накъсани съсухрени дрипи кожа бяха провиснали от крайниците му, почти прозрачните му крила тътнеха. Чудовището я отнасяше.

Тя погледна надолу.

Под нея се простираше безлика жълтеникавокафява равнина. В земята се виждаха дълги цепнатини, пълни с мръсен, надигащ се лед. Видя как едно по-тъмно петно, разкъсано по краищата, се понесе по склона на един хълм. „Стадо. Вървяла съм по тази земя. В сънищата си… имаше дири…“

Драконът зави в кръг, сви криле и започна бърза спирала към земята.

Усети се, че плаче — стъписана осъзна, че изпитва не ужас, а възбуда. „Духове горни, това ли било да летиш? Вече знам какво е истинска завист!“

Земята отдолу се втурна да я посрещне. Няколко мига преди фаталния сблъсък крилете на дракона се разпериха широко, прихванаха въздуха, после свободният крак се изпъна право нагоре, после и другият, и съществото тихо се плъзна на разтег над прииждащата, покрита с корави буци земя. Движението се забави. Кракът се сниши и ноктите я пуснаха.

Тя тупна съвсем леко на земята, превъртя се на гръб, надигна се и загледа как огромният дракон отново се извисява с тътен на криле.

Погледна се и видя младо тяло — собственото й. Изплака — заради жестокостта на съня. Изплака отново и се сви на кълбо на хладната влажна земя.

„О, защо ме спаси? Защо? Само за да се пробудя — духове долни — да се пробудя…“

— Тя си отиваше.

Тих глас… Глас на непознат, на езика на риви. Говореше в ума й. Главата й рязко се вдигна.

— Кой говори? Къде си?

— Тук сме. Станеш ли готова да ни видиш, ще ни видиш. Волята на дъщеря ти, изглежда, не отстъпва на твоята. Да заповяда така на най-великата Хвърлячка на кости — вярно, тя се озова на призива на детето. Сбирането. Пред него това отклонение е дребно. Все пак… впечатлени сме.

— Дъщеря ми?

— Все още е ужилена от груби слова — усещаме го. Всъщност точно така се озовахме тук. Онзи дребен дебел мъж крие обсидианови остриета под обилната си плът. Кой би могъл да си го помисли? „Тя ти даде всичко, което имаше, Силвърфокс. Дойде времето ти да отвърнеш с дара си, момиче. Круппе не е сам в отказа си да я остави на съдбата й.“ Ах, той отвори очите й тогава, измъкна я от обсебеността й, а тогава тя беше само дете, но имаше нужда от думите му — макар че по това време той й говореше само насън. Вслуша се. Да.

— Е — продължи гласът, — сега ще ни видиш ли?

Тя се взря в гладките си длани, в младите си ръце и изкрещя:

— Не ме измъчвайте повече с този сън! Стига! О, стига…

Очите й се отвориха в мъгливия сумрак на шатрата. Изтънелите кости я боляха, болката пронизваше съсухрените й мускули. Разплакана, мхаби сви на кълбо състареното си тяло и зашепна:

— Богове! Как ви мразя. Как ви мразя!