Това сказание е най-древно. За двама богове преди времето на мъжете и жените. За копнеж, за обич и за самота, за зверове, орисани да се скитат сами през столетията.

Сказание за нрави, разказано не заради някакъв изход. Смисълът му, драги читатели, не е в стоплящия душата свършек, а във всичко, което е непостижимо на този свят.

Кой тогава би могъл да си представи подобен край?

„Любовта на зимата“

Силбарта

Лоното на огромния палат беше вдълбано дълбоко в стръмната скала. Вълните, надигащи се на изток от залива, се блъскаха с грохот в разядените скали и пяната цапаше с тъмни петна гранитната фасада. Дълбоките води на залива Корал тънеха в катранен мрак. Градският пристан бе тясна закривена резка в скалната маса, бездънен процеп, разсякъл града почти на две. Беше пристанище без докове. Самата скала от двете страни на фиорда беше насечена на дълги кейове, с пътеки навътре в сушата. В живия камък, на равнището на прилива, бяха набити железните халки за привързване. Широки навеси от здраво изплетени мрежи, на височина колкото две мачти на търговски кораб, се изпъваха над всяка водна ивица от устието на залива до най-стръмната му част. След като и най-дългото котвено въже не можеше да стигне дъното на фиорда и след като каменните брегове не предлагаха нито място, където котвата да се задържи, нито имаше плитчини, корабните котви се издърпваха нагоре. Хората-котки, както ги наричаха — странна и почти допотопна сбирщина от пристанищни работници, които живееха с жените и децата си в колиби по покритото с мрежи пространство и чиято единствена професия бе в това да дърпат котвите и да затягат въжетата — бяха превърнали тази работа в същинско изкуство.

От широкия, с изглед към морето парапет на двореца колибите, покрити с тюленова кожа, и навесите от плавей на хората-котки приличаха на кафеникави камъчета. Между тях не се движеха хора. От кривите коминчета не се виеше дим. Ако имаше орлов поглед, Ток-младши лесно щеше да види осолените изсъхнали тела, пръснати тук-там под мрежите; ала сега можеше само на вяра да приеме думите на сиърдомина, че дребните раздърпани петънца наистина са човешки трупове.

Търговските кораби вече не идваха в Корал. Хората-котки бяха измрели от глад. До един. Легендарното и неповторимо население на този град беше престанало да съществува.

Всичко това му бе съобщено с равнодушен тон, но Ток все пак долови подмолното течение в словата на безименния воин. Огромният мъж стоеше плътно до него, стиснал го за лявата ръка над лакътя. За да му попречи да се хвърли от скалата. За да го задържи прав. Започналото като една задача скоро се бе превърнало в друга. Отдихът от прегръдката на Матроната беше само временен. В прекършеното тяло на малазанеца не беше останала и капка сила. Мускулите бяха атрофирали. С накриво зарасналите кости и изсъхналите стави беше толкова гъвкав, колкото може да е сухо дърво. Дробовете му бяха пълни с течност, вдишваше и издишваше на хрипове.

Пророкът беше пожелал да види Корал. Двореца-крепост — многократно щурмуван от бойни кораби на Елингарт и от пиратски флотилии. Никога незавземан. Плътния кордон от магове, над хилядата Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, елитните легиони на главната му армия. Пораженията на север не значеха почти нищо за него. Тепърва щеше да покори Сетта, Лест и Маврик; щеше да остави нашествениците в техния дълъг и изнурителен поход — през изпепелени земи, които не предлагаха никаква храна и фураж, в които кладенците бяха отровени. Колкото до враговете от юг, настъплението им щеше да бъде възпрепятствано от едно огромно бурно море, което Пророкът беше запълнил с натрошени планини от лед. На отсрещния бряг бездруго нямаше да се намерят плавателни съдове. Пътят покрай западния край на Ортналския проток щеше да им отнеме месеци. Вярно, Т’лан Имасс можеха да преминават по водата като понесена от вълните прах. Но през целия път трябваше да се борят със свирепи течения, напиращи от дълбините на студени потоци, които тласкаха подводните реки на изток към океана.

Пророкът беше повече от доволен, по думите на сиърдомина. Толкова доволен, че да прояви към Ток тази моментна милост. Извън нежната прегръдка на Майка му.

Мразовитият солен вятър шибаше лицето му, развяваше и дърпаше дългата му мръсна коса. От дрехите му бяха останали само спечени мръсни парчета — сиърдоминът му беше отстъпил наметалото си и Ток се беше загърнал с него като с одеяло. Тъкмо този жест беше намекнал на малазанеца, че у мъжа до него все пак е останала някаква трошица човечност.

При това откритие се беше просълзил.

Яснотата се беше върнала в ума му с помощта на подробните описания на сиърдомина за битките на юг. Навярно това беше последната, най-убедителната заблуда на безумието, но Ток се беше вкопчил в нея. Взираше се на юг, над понесените от свирепия вятър вълни. Планинската брегова ивица отсреща едва се виждаше.

Със сигурност вече бяха стигнали до нея. Напълно възможно беше сега да стоят на брега и да се взират точно към него и към всичко, което ги делеше. Баалджаг едва ли щеше да изгуби кураж. В нея се криеше богиня, която теглеше все напред и напред, за да намери своя самец.

„Самецът, който се крие в мен. Толкова дълго вървяхме редом, без да знаем тайните у другия. Каква жестока ирония…“

И Туул също може би нямаше да изгуби кураж. Времето и разстоянията не означаваха нищо за Т’лан Имасс. Същото несъмнено важеше за тримата сегюле — в края на краищата те трябваше да донесат своето единствено послание. Поканата на техния народ за война.

Но лейди Енви…

Господарката на приключенията, съблазнена от случайностите — вярно, сега тя беше ядосана. Това поне ставаше ясно от описанията на сиърдомина. По-точната дума беше „оскърбена“, поправи се Ток. Дотолкова, че гневът й да пламне, ала гневът не беше движеща сила. Тя не беше от тези, в които ще тлее стаена омраза, които ще подклаждат затаените дълбоко пламъци на мъстта. Смисълът на съществуването за нея беше в забавата, в капризните прищевки.

Лейди Енви и нейното пострадало, измъчвано от раните си куче Гарат сигурно вече щяха да се откажат. Уморени от лова, едва ли щяха да се заловят с трудното начинание около гонитбата, не и през това жестоко море с неговите бляскащи, окъпани от морските пръски грамади от лед.

Напомни си, че не бива да изпитва разочарование, но тъгата все пак го жегна. Липсваше му, не като жена, не просто като жена поне. „Не, мисля, че по-скоро е безсмъртното лице, което представлява. Онзи необременен блясък на хитреца в хилядолетния й поглед. Веднъж я подразних… поиграх около този неин нрав… принудих я да тропне с крак и да се намръщи. Както може да направи само едно безсмъртно същество пред неочаквания удар на подобна подигравка. Обърнах ножа. Богове, наистина ли съм могъл да притежавам подобна дързост?“

„Е, скъпа лейди, сега ви се извинявам покорно. Не съм храбрецът, който бях, стига наистина да е било храброст, а не обикновена глупост. Насмешливостта вече е изтръгната от нрава ми. Едва ли повече ще се върне и навярно това е добре. Смъртните не бива да се надсмиват по съвсем очевидни причини. Безпристрастието принадлежи на боговете, защото само те могат да си позволят цената му. Тъй да бъде.“

„Благодаря ти, лейди Енви. Няма да има обвинения към теб.“

— Да беше видял Корал в дните на ярката му слава, малазанецо.

— Бил е родният ви дом, нали?

— Да. Макар че моят дом сега е в сърцето на моя Пророк.

— Където ветровете са още по-студени — промърмори Ток.

Сиърдоминът не каза нищо.

Ток очакваше удар с облечения в стомана юмрук или болезнено дръпване на ръката, стиснала го здраво. И двете щяха да са разбираема реакция. И двете щяха да получат одобрението на Пророка. Но вместо това мъжът до него каза:

— Летен ден е сега, но не като летните дни, които помня от младостта си. Вятърът на Корал беше топъл. Мек, галеше като милувка на любима. Баща ми излизаше да лови риба извън залива. На север оттук. Огромни ята риби. С всяко излизане го нямаше за цяла седмица, че и повече. Всички слизахме на кея да гледаме как се връщат рибарите, да видим оранжевото платно на баща ми сред баржите.

Вдигна очи и Ток видя усмивката му, блесналите с детинска радост очи.

Видя ги и как отново помръкнаха.

— Последния път се върна… и разбра, че семейството е прегърнало Вярата. Жена му — при тенесковрите. Синовете му — в бойните редици, най-големият беше започнал да се учи за сиърдомин. В този ден не ми хвърли въжетата — като ме видя в униформата. Като видя майка ми… като чу безумните й врясъци. Като видя братята ми, с копия в ръцете, сестрите ми — голи и вкопчили се в мъже три пъти по-възрастни от тях. Обърна лодката и отплава… Гледах го как отплава, докато не изчезна. Това бе моят начин, малазанецо…

— Да се сбогуваш — прошепна Ток.

— Да му кажа „на добър час“. Да му кажа… браво.

„Съсипател на живот. Пророче, как си могъл да причиниш това на собствения си народ?“

В двореца зад тях прокънтя далечна камбана.

Сиърдоминът го стисна още по-здраво.

— Отпуснатото време свърши.

— Връщам се в прегръдката си — отвърна Ток и за последен път напрегна очи да улови света пред себе си. „Запомни го, защото няма да го видиш повече, Ток-младши.“

— Благодаря ти за наметалото.

— Няма защо, малазанецо. Ветровете бяха топли. Хайде, облегни се на мен — тежестта ти е нищо.

Тръгнаха бавно към сградата.

— Лесен съм за носене, искаш да кажеш.

— Не съм казал това, малазанецо. Не съм казал това.

Изкорубената жилищна сграда сякаш потръпна за миг, преди да рухне сред облаци прах. Каменните плочи потрепериха под ботушите на Щит-наковалня и тътенът разтърси въздуха.

Целият оцапан в сажди, Хедж се обърна към него и се ухили.

— Видя ли? Лесна работа.

Итковиан му отвърна с кимване и Хедж се върна при сапьорите — продължиха към следващата обречена на събаряне невъзстановима сграда.

— Строителният материал поне ще е в изобилие — промърмори капитан Норъл, докато изтупваше прахта от куртката си.

Утрото беше горещо, слънцето грееше ярко. Из отломките на домовете си обикаляха хора, увили лицата си с влажни парцали. Все още изваждаха трупове, докато разчистваха рухналата зидария, и ги товареха по фургоните, над които кръжаха рояци мухи. Въздухът вонеше на гнила плът, но конете май вече бяха привикнали с вонята.

— Трябва да продължим, сър — подкани го капитанката.

Тръгнаха отново. Извън западната порта се бяха струпали официалните представители — делегацията, която трябваше да посрещне приближаващите се войски на Дужек Едноръкия и Каладън Бруд. Часът на преговорите беше определен за след три камбани.

Итковиан беше оставил отряда си под командата на дестраянта. Бежанците тенесковри прииждаха от равнината със стотици. Малцината първи, осмелили се да влязат в Капустан, се бяха натъкнали на оцелелите жители. Бяха му донесли за разкъсани живи селяци от озверялата тълпа. В отговор Щит-наковалня беше изпратил Сивите мечове пред западната стена на временен лагер. Храната беше оскъдна. Итковиан се чудеше как ли се справя новият му дестраянт. Но за окаяните бежанци поне бяха вдигнали заслони.

„Окаяните бежанци, които скоро ще се превърнат в новобранци. Поне онези от тях, които преживеят следващите няколко седмици. Ковчежетата на Сивите мечове сигурно скоро ще се опразнят за храна и продоволствие от баргастите. Финир да не дава… не, Тогг дано да даде тези вложения да се окажат оправдани.“

Не очакваше с особена охота предстоящите преговори. Всъщност той нямаше работа в тях. Сивите мечове вече се командваха от капитана до него. Ролята му на неин съветник беше съмнителна — тя беше способна да представя интересите на отряда и без негова помощ.

Приближиха доскорошната западна порта — огромна паст, зейнала в крепостната стена.

Облегнат на обгорената стена на полусрутената кула, Грънтъл ги изгледа с нещо като усмивка. Беше небръснат. Стони Менакис крачеше напред-назад, явно побесняла.

— Остава да изчакаме само Хъмбръл Тор — подхвърли Грънтъл.

Итковиан дръпна юздите и се намръщи.

— Къде е Съветът на маската?

Стони се изхрачи на земята.

— Хукнаха напред. Май искат първо да си побъбрят насаме.

— Спокойно — изръмжа й Грънтъл. — Нали твоят приятел Керули е с тях?

— Не е в това въпросът! Те се скриха. Докато ти и Сивите мечове опазихте и тях, и проклетия им град!

— Все пак — намеси се Итковиан, — след като принц Джеларкан е мъртъв и няма наследник, те са управляващото тяло на Капустан.

— Но можеха да изчакат, проклети да са!

Капитан Норъл се извърна на седлото и погледна назад по широката улица.

— Хъмбръл Тор идва. Ако подкараме бързо, сигурно ще можем да ги настигнем.

— Важно ли е това? — попита я Итковиан.

— Да, сър.

— Съгласен съм.

— Хайде, Стони — изръмжа Грънтъл и се отлепи от стената.

Поеха през равнината, с Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал, които се поклащаха неловко върху седлата на заетите им коне. Баргастите не бяха никак доволни от опита за узурпация от страна на Съвета на маската — старата вражда и недоверие отново бяха припламнали. Според всички сведения приближаващите се войски все още бяха на две-три левги от града. Керули, Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон се возеха във фургон, теглен от три коня на джидратите, останали незаклани и неизядени при обсадата.

Итковиан си припомни последния път, когато беше яздил по този път, спомни си лицата на вече мъртвите войници. Фаракалаян, Торун, Сидлис. Зад официалността, наложена от правилата на Откровението, тримата все пак бяха най-близките му приятели. „Истина, към която не смеех да посегна. Не като Щит-наковалня, не и като командир. Ала това се промени. Те са част от моята скръб, толкова непоносима, колкото и десетките хиляди други.“

Изтласка тази мисъл от ума си. Трябваше да се владее. Не можеше да си позволи чувства.

Зърнаха пред себе си впряга с жреците.

Стони изръмжа победоносно:

— Ще се зарадват, и още как!

— Не бързай да злорадстваш, момиче — посъветва я Грънтъл. — Сега ги приближаваме съвсем невинно…

— За идиотка ли ме мислиш? Мислиш, че не съм способна на притворство? Ще те науча да…

— Е, добре — изръмжа той. — Забрави, че съм проговорил…

— Винаги го правя, Грънтъл.

Подкараха бързо напред и когато ги настигнаха, джидратският колар дръпна поводите. Капакът на прозорчето се плъзна встрани и от него се показа безизразната маска на Рат-Сенкотрон.

— Колко приятно! Нашият почетен антураж!

Итковиан въздъхна. „В този тон нямаше капка притворство, уви.“

— Почетен ли? — попита Стони с вдигнати вежди. — Изненадана съм, че това понятие ви е познато, жрецо.

— Аха. — Маската се извърна към нея. — Слугинчето на Керули. Не трябваше ли да паднеш на колене?

— Ще ти дам аз едно коляно, завързак — точно между…

— Хайде стига! — изсумтя Грънтъл. — Вече всички сме тук. Виждам, че се приближава конен авангард. Дали да не продължим?

— Подранихме — сопна се Рат-Сенкотрон.

— Мда, много непрофесионално от наша страна. Можем да продължим съвсем бавно, да им дадем време да се подготвят.

— Разумно, при създалите се обстоятелства — отстъпи Рат-Сенкотрон. Устните на маската се кривнаха в широка усмивка, после главата се прибра и капакът се плъзна обратно.

— Тоя ще го насека на парченца някой ден — подхвърли бодро Стони.

— Всички оценихме чувството ти за притворство, скъпа — измърмори Грънтъл.

— И би трябвало, тъпако.

Ефрейтор Пикър седеше на прашните стъпала на някакъв доскорошен храм. Гърбът и раменете й се бяха схванали от разхвърлянето на парчетата зидария още от заранта.

Бленд, изглежда, се беше мотала някъде наблизо, защото изведнъж се появи с мях с вода.

— Жадна си, нали?

Пикър кимна и каза:

— Интересно как го правиш тоя номер с изчезването точно когато има най-много работа.

— Да, ама ти донесох вода, нали?

Пикър се намръщи.

От другата страна на улицата капитан Паран и Бързия Бен оседлаваха конете си — готвеха се да посрещнат армията на Едноръкия и Бруд. Доста потайни бяха станали, откакто се срещнаха отново, и това я правеше подозрителна. Хитрините на Бързия Бен никога не се оказваха приятни.

— Да можехме всички да тръгнем — измърмори тя под нос.

— На преговорите? Че защо? Само да бием път.

— По-лесно е да се мотаеш тук, нали? С някакво си мехче. Друго щеше да ми запееш, ако разчистваше камънаците с всички нас, Бленд.

Мършавата жена сви рамене.

— Имах си достатъчно работа.

— Каква?

— Събирах информация.

— О, да. И какви клюки успя да подслушаш?

— Хорски. Наши и техни, тук и там.

— Техни ли? И кои са те?

— М-м, чакай да видим. Първо — баргастите. После — Сивите мечове. Двама хлевоусти джидрати от Хомота. Трима послушници от храма зад теб…

Пикър трепна, бързо стана от стъпалата и нервно изгледа обгорената сграда зад себе си.

— Кой е богът, Бленд? И без лъжи…

— Че защо да те лъжа, ефрейтор? Сенкотрон.

Пикър изсумтя.

— Дебнала си подлеците, а? И за какво си говореха?

— Някакъв шантав план на господаря им. Отмъщение срещу двама некроманти, дето са се натикали в някакво имение нагоре по улицата.

— Онова с труповете отпред и с вмирисаните стражи по стените?

— Май е точно то.

— Добре. Казвай за другите.

— Баргастите се надуват като петли. Агенти на Съвета на маската купуват от тях храна за гражданите. Сивите мечове купуват храна за бежанците тенесковри извън града. Белоликите трупат пари.

— Задръж малко, Бленд. Бежанци тенесковри, казваш. Какви ги кроят пък сега Сивите мечове? Гуглата ми е свидетел, достатъчно трупове има между тия канибали, защо ще им дават истинска храна? Защо изобщо трябва да ги хранят кучите му синове?

— Уместен въпрос — съгласи се Бленд. — Признавам си, че любопитството ми се изостри.

— Не се съмнявам и че си стигнала до някаква хипотеза.

— Подредих пъзела, за да сме по-точни. Откъслечни факти. Наблюдения. Странични коментари, подхвърлени уж насаме, подслушани от никой друг освен от преданата ти подчинена, стояща тук пред теб…

— Кълна се в омекналите коленца на Опонн, жено! Изплюй го най-сетне!

— Доброто злорадство никога не ти е било по вкуса. Е, добре. Сивите мечове се бяха заклели във Финир. Не бяха просто поредната наемническа чета. Приличаха по-скоро на проклети кръстоносци, обрекли се на святата кауза на войната. И го приемаха много сериозно. Само че нещо се е случило. Изгубили са своя бог…

— Не се съмнявам, че работата е сериозна.

— Да, само че това не е съществено.

— В смисъл — не знаеш.

— Точно така. Работата е, че оцелелите офицери на отряда са отишли до стана на баргастите, там ги е чакала сган сбръчкани племенни вещици и заедно са спретнали преосвещение.

— Искаш да кажеш — сменили са божеството. О, не, не ми казвай, че е Трийч…

— Не е Трийч. Трийч вече си има последователи.

— Добре. Значи трябва да е Джес. Богинята на Втъкаването. Всички се хващат да плетат, само че много свирепо и…

— Не съвсем. Тогг. И Фандърей, Вълчицата на Зимата — отдавна изгубилата се самка на Тогг. Помниш ли легендата? Не може да не си я чувала като дете, стига изобщо да си била някога дете…

— Внимавай, Бленд.

— Извинявай. Все едно, Сивите мечове буквално са пометени. Търсят си нов набор.

Веждите на Пикър се вдигнаха.

— Какво? Тенесковрите? Дъх на Гуглата!

— Всъщност е доста логично.

— Как не. Ако ми трябва армия, най-напред ще потърся хора, които се ядат едни други, когато нещата загрубеят. Абсолютно. Тутакси.

— Гледаш го от много неприятен ъгъл. По-скоро става въпрос за хора без свой живот…

— Изгубили всичко.

— Да. Без връзки, без вярност към нищо. Съзрели за странните ритуали на въвеждането.

Пикър изсумтя.

— Луди. Всички са полудели.

— Като стана въпрос за това… — промърмори Бленд.

Капитан Паран и Бързия Бен вече тръгваха.

— Ефрейтор Пикър.

— Да, капитане?

— Да знаете къде е Спиндъл?

— Представа нямам, сър.

— Бих ви посъветвал да сте в течение къде се размотават хората ви.

— Е, добре де, отиде със сержант Анци. Някой излязъл от тунелите. Твърдял, че е принц Арард — свален владетел на един от градовете на юг от реката. Настоявал да говори с представителите на Воинството на Едноръкия и след като не можахме да ви намерим навреме…

Паран изруга под нос.

— Да го кажем направо. Сержант Анци и Спиндъл са се самоизбрали за официални представители на Воинството на Едноръкия за аудиенция с въпросния принц? Анци? И Спиндъл?!!!

Бързия Бен се изсмя и Паран го изгледа ядосано.

— Деторан също се писа доброволка — добави невинно Пикър. — Тъй че са трима. Може би и още няколко.

— Малът?

Пикър поклати глава.

— Той е с Хедж, сър. Лекуват там, или нещо такова.

— Капитане — намеси се Бързия Бен. — Предлагам да тръгваме. Анци ще почне да шикалкави веднага щом се обърка, а той се обърква още при представянията. Деторан нищо няма да каже, а най-вероятно и останалите. Спиндъл може и да изломоти нещо, но той пък носи власеницата си, тъй че всичко е наред.

— Нима? И вас ли трябва да държа отговорен за това, маг?

Бързия Бен се ококори.

— Все едно. — Паран стисна юздите. — Да се махаме от този град… преди да се е разразила нова война. Ефрейтор Пикър.

— Да, сър?

— Защо се мотаете тук сама?

Тя се огледа и изпъшка:

— Ах, тая кучка…

— Ефрейтор?

— Извинявайте, сър. Просто си почивах.

— Като приключите с почивката, съберете Анци, Спиндъл и другите. Този Арард го пратете в Хомота и му кажете, че истинските представители на Воинството на Едноръкия ще се срещнат с него скоро, стига да желае аудиенция.

— Слушам, капитане.

— Надявам се.

Тя ги изчака, докато завият на пресечката, и рязко се обърна.

— Къде си, страхливка такава?

— Аз ли? — обади се Бленд от сянката при входа на храма.

— Ти, разбира се!

— Зърнах нещо в тоя коптор, отидох да поразгледам и…

— Коптор? Святата обител на Сенкотрон, искаш да кажеш.

Бленд пребледня.

— Ох, забравих.

— Паникьоса се. Хи-хи. Бленд се паникьосала! Надуши какво ще стане и се свря в дупката, а! Чакай само да кажа на другите…

— Ами! — изсумтя Бленд. — Само ще изопачиш едно случайно съвпадение. Няма да ти повярват.

— Ти да не би да…

— Ох-ох…

Бленд пак изчезна. Стъписана, Пикър се обърна.

По улицата право към нея идваха двама загърнати в наметала мъже.

— Ей — подвикна по-високият, с остра брадичка.

Тя настръхна от властния тон.

— Какво има?

Едната му тънка вежда се вдигна.

— Особите ни заслужават почит, жено. Ни повече — ни по-малко. Сега слушай. Изпитваме остра нужда от продоволствие, за да подновим пътуването си. Трябва ни храна, чиста вода, и то много, а и ако можеш да ни упътиш до някой дюкян за дрехи…

— Ей сегичка. Тутакси… — Тя пристъпи към него и стоманеният й юмрук се натресе в лицето му. Краката му изхвърчаха във въздуха, той шляпна на паважа и застина.

Бленд пристъпи зад другия и го фрасна по темето с дръжката на меча. Мъжът писна и се строполи.

Старецът в опърпани дрехи, който ситнеше зад тях, вдигна ръце и изхленчи:

— Не ме бийте!

— Че защо да те бием? — намръщи се Пикър. — Тия двамата… твои ли са?

Слугата я погледна унило и смъкна ръцете си.

— Ами… да.

— Посъветвай ги да се държат възпитано — каза Пикър. — Като се свестят.

— Слушам.

— Да се разкарваме оттука, ефрейтор! — подкани Бленд, без да откъсва очи от двамата на паважа.

— Да, моля ви! — изломоти слугата.

Пикър сви рамене.

— Не виждам смисъл да се мотаем повече. Хайде, Бленд.

Паран и Бързия Бен подминаха лагера на тенесковрите, проснат на север, вдясно от пътя, на около хиляда разкрача разстояние. Чак след като се отдалечиха, капитанът въздъхна.

— Имам чувството, че тук скоро ще стане голяма беля.

— О? Защо?

Паран го погледна изненадано.

— Желанието за мъст над онези селяци. Капънците като нищо може да се изсипят от портата и да ги избият, с благословията на Съвета на маската. — „И защо, магьоснико, ми се струва, че ми се мярна нещо в крайчеца на окото? Ей там, на рамото ти. А като погледна по-внимателно, го няма.“

— Би било грешка — отбеляза Бързия Бен. — Сивите мечове изглеждат готови да бранят гостите си, ако мога да съдя по постовете и окопите.

— Да, с това, дето се канят да направят, ще станат доста непопулярни.

— Да вземат набор от тях? Но пък защо не? Наемническият им отряд плати висока цена в защитата на града.

— Споменът за геройствата им може да се стопи с едно мигване на окото, магьоснико. Освен това са останали само няколкостотин Сиви меча. Ако им налетят няколко хиляди капънци…

— На твое място не бих се притеснявал, капитане. Колкото и да са побеснели, капънците доста ще се поколебаят, преди да се сбият точно с тях. В края на краищата те оцеляха. Както казах, Съветът на маската ще направи голяма глупост, ако подкрепи подобна свада. Все едно, скоро ще го разберем на преговорите.

— Стига да сме поканени. Бързак, май ще е по-добре да поговорим насаме с Уискиджак. Аз лично нямам какво толкова да казвам на останалите. А и бездруго трябва да му докладвам.

— О, не се канех да говоря на преговорите, капитане. Само да слушам.

Бяха оставили зад гърба си заселения район и пътят пред тях вече беше пуст, хълмистата равнина се простираше вдясно, а отляво, на триста крачки от пътя, се точеше стръмният речен бряг.

— Виждам конници — каза Бързия Бен. — На север.

Паран примижа и кимна.

— Станало е вече.

— Кое?

— Второто събиране.

Магьосникът го изгледа.

— Т’лан Имасс? Как го разбра?

„Защото спряха да се пресягат към мен. Татърсейл, Найтчил, Белурдан — нещо се е случило. Нещо… неочаквано. И ги е накарало да се свият.“

— Просто го знам, магьоснико. Води ги Силвърфокс.

— Имаш очи на ястреб.

Паран си замълча. „Не ми трябват очи. Тя идва.“

— Капитане, душата на Татърсейл още ли доминира в нея?

— Не знам — призна Паран. — Мога само да кажа, че вече трябва да зарежем всякаква увереност, че можем да предвидим действията на Силвърфокс.

— В какво се е превърнала тогава?

— В истински Хвърляч на кости.

Спряха да изчакат четиримата. Мулето на Круппе като че ли се напъваше да излезе най-отпред, превключваше от силен тръс в лек галоп и закръгленият дару се клатушкаше и подскачаше на седлото. Двете малазански пехотинки яздеха зад Силвърфокс и Круппе, явно успокоени.

— Да можех да видя онова, което са видели спътниците й — въздъхна Бързия Бен.

„Изобщо не е било каквото е очаквала. Виждам го в стойката й — едва сдържания гняв, неувереността… и дълбоко затаената болка. Изненадала ги е. И ги е предизвикала. А Т’лан Имасс са й отвърнали по също толкова неочакван начин. Дори Круппе изглежда излязъл от равновесие, и не само заради подскачащото муле.“

Силвърфокс дръпна юздите и се взря в него с неразгадаемо изражение. „Точно както го усетих. Пуснала е стена между двама ни — богове, колко прилича на Татърсейл! Вече жена. Вече не е дете. И илюзията за годините след раздялата ни е пълна — станала е вече сдържана, пази тайните си, които като дете щеше да разкрие без капка колебание. Дъх на Гуглата, при всяка нова среща трябва да пренагласям… всичко.“

— Добра среща. Силвърфокс, какво… — почна Бързия Бен.

— Не.

— Моля?

— Не, магьоснико. Нямам обяснения, които да мога да изрека на глас. Няма въпроси, на които да отговоря. Круппе вече се опита многократно. Нервите ми са изопнати — не ги опъвай повече.

„Сдържана и корава. Много, много по-корава.“

Бързия Бен сви рамене.

— Така да бъде.

— Така ще бъде. Гневът, пред който би рискувал да се озовеш, е на Найтчил и никой от останалите няма да направи нищо, за да го спре. Вярвам, че ме разбра.

Бързия Бен се усмихна. Хладно и предизвикателно.

— Почитаеми господа! — писна Круппе. — Да не би случайно да сте тръгнали към нашите славни войски? Ако е тъй, то ние бихме ви придружили с преголяма охота, радостни и щастливи да се върнем в току-що упоменатото войнишко лоно. Щастливи, както току-що се изрази Круппе, от тъй скоро предстоящата величава цел. Нетърпеливи, длъжни сме да признаем, да подновим героичния поход. Непоклатимо оптимистични от…

— Мисля, че стига, Круппе — изръмжа Силвърфокс.

— Хм, разбира се.

„Ако наистина е съществувало нещо между нас, вече е свършило. Изоставила е Татърсейл. Вече е истински Хвърляч на кости.“ Осъзнаването на тази истина не го жегна толкова болезнено, колкото бе очаквал. „Може би просто и двамата сме продължили напред. Сърцата ни не могат да надмогнат тежестта на преживяното.“

„Е, така да бъде. Никакво самосъжаление. Не и този път. Чакат ни нови задачи.“

Паран стисна юздите.

— Както каза Круппе — да продължим. И без това закъсняхме.

Над билото на хълма беше изпънато голямо парче зебло, за да заслони участниците в преговорите от жаркото следобедно слънце. Малазански бойци бяха обкръжили хълма в защитен кордон, стиснали заредените арбалети.

С очи към събралите се на билото, Итковиан спря коня си и слезе на десетина крачки от охраната. Впрягът на Съвета на маската също беше спрял, страничните врати се отвориха и от тях заизлизаха четиримата представители на Капустан.

Хетан скочи от коня си с облекчена въздишка и се приближи до него. Потупа го по гърба.

— Липсваше ми, Вълко.

— Може да сме обкръжени от вълци, но не твърдя същото за себе си — отвърна Итковиан.

— Така се говори из клановете — каза Хетан. — Старите жени не млъкват.

— А младите? — подхвърли той, без да откъсва поглед от билото.

— Играеш си по острието на ножа, скъпи.

— Прощавай, ако съм те обидил.

— Една усмивка бих ти простила, все едно за какво е. Всъщност едва ли. И да имаш чувство за хумор, криеш го много добре. Много лошо.

Той я изгледа.

— Лошо ли? Да не искаш да кажеш трагично?

Тя присви очи, изсъска отчаяно и закрачи нагоре по склона.

Итковиан я изгледа за миг, след което насочи вниманието си към жреците, струпали се до впряга. Рат-Сенкотрон се оплакваше:

— Искат без дъх да останем! Да бяха избрали някой по-полегат склон, можехме да си останем в каретата…

— С повечко коне пак щеше да ни откара — изсумтя Рат-Гугла. — Нарочно е намислено, да ни унизят…

— Няма такова нещо, приятели — обади се Керули. — Ето, че рояците зли насекоми взеха да налитат достопочтените ни особи. Предлагам да спрем да се оплакваме и да ме придружите до билото, така и дъх ще си спестим. — И дребният кръглолик мъж закрачи нагоре.

— Трябваше да настоим… ох!

Тримата се затътриха след Керули, сподиряни от рояк конски мухи.

Хъмбръл Тор се изсмя.

— Оставаше само да се намажат с бедеринска мас!

— И без това са си достатъчно мазни, главатарю — отвърна Грънтъл. — Освен това представянето пред гостите ни е съвсем на място — трима маскирани жреци, които се тътрят, пухтят и пъдят с ръце привиденията над главите си. Е, Керули поне показва известно достойнство, но пък той може би е единственият от групата с малко мозък в главата.

— Слава на боговете! — подхвърли Стони.

Грънтъл се обърна.

— Защо?

— Защото току-що използва целия си речников запас, тъпако. Което значи, че ще си мълчиш до вечерта!

Усмивката, с която й отвърна, се оказа по-свирепа, отколкото искаше.

Итковиан изгледа мълчаливо двамата даруджистанци, следвани от Тор, Хетан и Кафал.

— Сър? — подкани го капитан Норъл.

— Мен не ме чакай. Вече ти представляваш Сивите мечове.

Тя въздъхна и също закрачи нагоре.

Итковиан бавно огледа околността. Освен кордона, обграждащ подножието на хълма, двете чуждестранни армии оставаха скрити. Нямаше да има никаква демонстрация на сила, която да сплаши представителите на града — щедър жест, но жреците едва ли щяха да го забележат. И толкова по-зле, защото Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон имаха сериозна нужда от сплашване.

Но хапещите мухи и качването по нагорнището може би щяха да стигнат.

Огледа с одобрение малазанските стражи. Оръжията им, както забеляза, бяха с великолепна изработка и добре поддържани, макар и малко похабени. Оправянето и кърпенето на снаряжението беше ставало в полеви условия — тази армия беше много далече от дома, далече от всякаква поддръжка. Мургавите лица под шлемовете го гледаха безизразно, може би с леко любопитство защо е останал тук, само с мълчаливия джидрат, докарал впряга за компания.

„Облечен съм като офицер. Подвеждаща подробност, вече.“ Свали ръкавиците си, откъсна офицерския знак и го хвърли на земята. После разви сивия пояс, който стягаше кръста му, и пусна и него. Накрая смъкна и шлема.

Войникът, който беше най-близо, се приближи.

Итковиан му кимна и каза:

— Склонен съм на размяна, сър.

— Едва ли ще е честно — отвърна мъжът на завален дару.

— Простете ми, но не бих се съгласил. Сребърният обков и златният гребен може и да намекват за орнаментална функция на бойния ми шлем, но ви уверявам, че бронзът и желязната рамка са с най-високо качество, както и лицевите предпазители. И тежи съвсем малко повече от този, който носите в момента.

Войникът дълго помълча, след което бавно откопча шлема си с плетения предпазител за врата.

— Когато премислите…

— Няма да премисля.

— Да. Исках само да кажа, че ако премислите, просто ме потърсете и ще ви го върна без нито една лоша мисъл. Казвам се Азра Джаел. Единадесето отделение, пета кохорта, трети отряд морска пехота във Воинството на Едноръкия.

— Аз съм Итковиан… доскорошен войник на Сивите мечове.

Размениха ги.

Итковиан огледа шлема в ръцете си.

— Здрава изработка. Харесва ми.

— Ейрънска стомана, сър. Веднъж не е имал нужда от очукване, металът е здрав. Наметката е напанска, меч още не я е срязвал.

— Чудесно. С тази замяна спечелих и се чувствам неудобно.

Войникът не каза нищо.

Итковиан погледна към билото.

— Смятате ли, че ще се обидят, ако се приближа? Няма да изказвам мнение, разбира се, бих послушал само…

Войникът като че ли се мъчеше да надвие някакво чувство, но само поклати сдържано глава.

— Присъствието ви ще бъде висока чест за тях, сър.

— Не мисля — отвърна с крива усмивка Итковиан. — Освен това предпочитам да остана незабелязан, честно казано.

— Тогава завийте покрай хълма. Качете се отзад, сър.

— Добра идея. Благодаря ви, сър. И още веднъж благодаря за този чудесен шлем.

Мъжът кимна мълчаливо.

Итковиан закрачи през кордона, войниците от двете страни се отдръпнаха да му отворят път и му отдадоха чест.

„Неуместна вежливост, но все пак ви благодаря.“

Тръгна към другата страна на хълма. Оттук вече се виждаха войсковите лагери на запад. Не бяха големи, но и двата бяха устроени професионално, малазанският изпъкваше с четирите си отделни, но свързани помежду си укрепления, вдигнати от натрупана пръст и обкръжени със стръмни ровове. Между тях се изпъваха добре отъпкани насипи.

„Впечатлен съм от тези чужденци. И съм длъжен да призная, че Брукалаян беше прав — ако бяхме успели да удържим, тези щяха да се окажат повече от достоен противник на силите на септарх Кулпат, въпреки численото превъзходство. Щяха да разбият обсадата. Само ако бяхме успели да удържим…“

Започна да се изкачва, прибрал под мишницата малазанския шлем.

Вятърът под билото беше силен и прогонваше бръмчащите насекоми. Щом излезе на билото, Итковиан спря. Навесът, изпънат на високите пръти, беше на петнайсет крачки напред. От тази, задната страна на мястото на официалната среща бяха подредени бурета с вода и кошове със знака на Търговска гилдия Тригали — добре позната още откакто гилдията бе основана в Елингарт, отечеството на Итковиан. Погледът му се спря на този знак и той изпита в сърцето си гордост от тях, заради явния им успех.

Под платното беше нагласена голяма маса, но всички стояха от другата страна под слънцето, сякаш формалните представяния все още не бяха приключили.

„Може и разногласия да са се появили вече. Сигурно хората от Съвета на маската са изразили недоволството си.“

Итковиан свърна наляво и се приближи безшумно, с намерението да остане встрани от навеса, близо до буретата с вино.

Но един от малазанските офицери го забеляза и се наведе към мъжа до себе си. Каза му нещо, след което другият, също малазански командир, бавно се обърна и го изгледа.

След още миг вече го гледаха всички.

Итковиан се закова на място.

Някакъв едър воин, с чук на гърба, пристъпи напред.

— Вие сте човекът, с когото всички очаквахме да се срещнем. Вие сте Итковиан, Щит-наковалня на Сивите мечове. Защитникът на Капустан. Аз съм Каладън Бруд…

— Моля за извинение, сър, но вече не съм Щит-наковалня и не съм повече войник на Сивите мечове.

— Казаха ни го. Все пак, моля ви, елате при нас.

Итковиан не помръдна. Огледа едно по едно лицата, втренчени в него.

— Разкривате позора ми, сър.

Воинът се намръщи.

— Позор?

— Да. Вие ме нарекохте Защитника на Капустан, но съм длъжен да го приема като подигравка, защото не защитих Капустан. Смъртен меч Брукалаян ми заповяда да държа града, докато дойдете. Аз се провалих.

Никой не проговори. Изтекоха няколко мига, преди Бруд да му отвърне:

— Нямаше никаква подигравка в думите ми. А се провалихте само защото не можехте да победите. Разбирате ли ме, сър?

Итковиан сви рамене.

— Разбирам аргумента ви, Каладън Бруд, но не виждам смисъл да спорим. Ако позволите, бих предпочел да остана встрани от заседанието. Няма да си позволя никакви коментари или мнения, уверявам ви.

— В такъв случай губещите сме ние — отвърна воинът.

Итковиан извърна очи към капитана си и се стъписа, като видя сълзите, потекли по загрубелите й страни.

— Държите ли да спорим за достойнствата ви, Итковиан? — попита намръщен Бруд.

— Не.

— И все пак се чувствате недостоен за това събиране.

— Може би защото все още не съм свършил, сър. Но отговорностите, които един ден ще трябва да поема, са си мои и трябва да си ги нося сам. Сега не предвождам никого, никого не представлявам и следователно нямам място в предстоящата дискусия. Бих предпочел само да слушам. Вярно е, че нямате основания да проявите подобна щед…

— Моля ви — прекъсна го Каладън Бруд. — Стига. Добре сте дошли, Итковиан.

— Благодаря.

По мълчаливо съгласие височайшите особи се раздвижиха и се приближиха до голямата дървена маса. Жреците от Съвета на маската се разположиха в единия край. Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал заеха позиции зад близките до тях столове, като ясно дадоха да се разбере, че ще стоят прави по време на цялата среща. Грънтъл и Стони седнаха един срещу друг в средата, новият Щит-наковалня на Сивите мечове седна до Стони. Каладън Бруд и двамата малазански командири — единият беше еднорък, чак сега забеляза Итковиан — седнаха срещу жреците. Един висок сивокос воин в дълга черна ризница застана вляво от Каладън Бруд. Вдясно зад двамата малазанци застана знаменосецът им.

Започнаха да пълнят чаши от голямата кана с разредено вино, но още преди да се приключи с това, Рат-Гугла вече говореше:

— Много по-цивилизовано място за това историческо събиране щеше да е в Хомота, двореца, от който управляват владетелите на Капу…

— След като принцът е мъртъв, искате да кажете — обади се с крива усмивка Стони. — Мястото е без под, в случай че сте забравили, жрецо.

— Би могло да се нарече архитектурно решение, нали? — попита я Грънтъл.

— Би могло, ако си идиот.

Рат-Гугла подхвана отново:

— Та както казвах…

— Нищо не казвахте, само позирахте.

— Това вино е изненадващо добро — намеси се Керули. — При положение, че това събрание е с военен характер, смятам, че мястото е подходящо. Аз впрочем имам един-два въпроса към командирите на чуждата армия.

— Ами, задайте ги — изсумтя едноръкият.

— Благодаря, Върховен юмрук. Ще ги задам. Първо, някой липсва на тази среща, нали така? Няма ли Тайст Андий между вас? И не трябваше ли да присъства техният легендарен предводител Аномандър Рейк, Господарят на Лунния къс? Всъщност интересно какво е местоположението на самия Лунен къс — тактическите предимства на едно такова съоръжение…

— Моля ви, спрете дотук — прекъсна го Бруд. — Въпросите ви включиха много неща. Не смятам, че сме напреднали до момента с обсъждането на тактика. От наша гледна точка, Капустан е само една временна спирка в похода ни; освобождението му беше стратегическа необходимост, но само първата от многото, които несъмнено ни предстоят в тази война. Да не би да намеквате, Върховни жрецо, че желаете да допринесете за успеха на кампанията по някакъв по-непосредствен начин? Човек би допуснал, че за момента основната ви грижа е възстановяването на вашия град.

Керули се усмихна.

— Ето, че вече разменихме въпроси, но все още не и отговори.

Бруд се намръщи.

— Аномандър Рейк и повечето негови Тайст Андий се върнаха на Лунния къс. Те — както и Лунният къс — ще имат роля в тази война, но подробностите все още не са уточнявани.

— Толкова по-добре, че Рейк го няма — озъби се Рат-Сенкотрон. — Той е безнадеждно непредсказуем и компанията му е доста рискована.

— За което може да свидетелства твоят бог — усмихна се Керули и отново се обърна към Бруд. — Достатъчно изчерпателни отговори, за да ме задължат да отвърна със същото. Както изтъкнахте, основната грижа на Съвета на маската сега е възстановяването на Капустан. Но при все това моите спътници са — като оставим настрана временната роля на градоначалници — слуги на своите богове. Убеден съм, че около тази маса няма човек, който да не си дава сметка за обърканото състояние на пантеона. Вие, Каладън Бруд, носите чука на Бърн и продължавате да се борите с тежките отговорности, които произтичат от това. Докато Сивите мечове, лишени от един бог, решиха да коленичат пред други два — разделената любовна двойка. Моят доскорошен пазач на кервана, Грънтъл, се прероди като Смъртен меч на нов бог. Баргастките богове бяха преоткрити и сега представляват древна орда с неизпитана сили и неизвестна нагласа. Всъщност, като гледам събралите се тук, единствените несвързани с божествени сили играчи около тази маса са Върховен юмрук Дужек и неговият първи заместник Уискиджак. Малазанците.

Итковиан видя изопнатото лице на Каладън Бруд и се зачуди какви ли ще да са „отговорностите“ с този чук, за които Керули спомена толкова небрежно.

Стоящият прав сивокос воин наруши тишината с дрезгавия си смях.

— Колко уместно пропуснахте да споменете себе си, жрецо. От Съвета на маската, но без маска. Всъщност по всичко изглежда сте нежелан в компанията им. Вашите приятели показват ясно кои са боговете им, но вие — не. Защо така?

Керули отвърна с блага, невъзмутима усмивка.

— Драги Каллор, колко си се съсухрил под това свое проклятие. Още ли караш със себе си онзи безсмислен трон? Да, така и предположих…

— Помислих си, че си ти — изсъска Каллор. — Каква жалка маскировка…

— Физическата изява се оказа проблематична.

— Изгубил си силата си.

— Не съвсем. Тя просто… еволюира и сега съм принуден да се приспособявам и да се уча.

Воинът посегна към меча си.

— С други думи, сега мога да те убия…

— Боя се, че не — въздъхна Керули. — Само в сънищата си, може би. Но пък ти отдавна не сънуваш, нали, Каллор? Всяка нощ Бездната те взима в прегръдката си. Забравата е личният ти кошмар.

Без да се обръща, Бруд изръмжа:

— Дръпни си ръката от оръжието, Каллор. Търпението ми към теб отдавна е стигнало границата.

— Пред вас не седи жрец, главатарю! — изхриптя воинът. — Това е Древен бог! Самият К’рул.

— Това и сам го разбрах — въздъхна Бруд.

За няколко мига никой не проговори и Итковиан почти усети дразнещия, стържещ по кожата трепет на сила. Между тях беше Древен бог. Седеше на тази маса, с благо и кротко лице.

— Ограничена изява, за да сме по-точни — проговори К’рул.

— Толкова по-добре — подхвърли Грънтъл, извърнал към него котешките си очи. — Че като се сетя какво сполетя Харло…

По гладкото кръгло лице на Древния бог пробяга сянка на тъга.

— Боя се, че тогава стана точно така. Направих всичко, което можах, Грънтъл. Съжалявам, че не се оказа достатъчно.

— И аз.

— Добре! — сопна се Рат-Сенкотрон. — В такъв случай едва ли имате право да заседавате в Съвета на маската, нали?

Малазанецът Уискиджак се разсмя и стресна всички.

Стони се извърна към жреца на Сянка.

— Вашият бог знае ли колко ви е малък мозъкът всъщност? Какъв е проблемът? Че Древният бог не разбира от тайно ръкостискане? Маската му е прекалено реалистична?

— Той е безсмъртен, пачавро!

— Това донякъде му гарантира старшинство — отбеляза Грънтъл. — И все пак…

— Не омаловажавай това, плъхоядецо!

— А ако посмееш още веднъж да използваш одевешната си дума към Стони, ще те убия — кротко каза Грънтъл. — Колкото до омаловажаването, просто няма как. Всички тук се мъчим да преглътнем последствията от всичко това. В свадата се е намесил един Древен бог… срещу нещо, за което си въобразявахме, че е смъртна империя… кълна се в бездната, в какво сме се забъркали? Но вие, първата ви и единствена мисъл е около членството в жалкия ви надут съвет. Сенкотрон сигурно се свива от неудобство в момента.

— Сигурно е свикнал — озъби се Стони на жреца. — Колкото до тая торба слуз…

Рат-Сенкотрон я зяпна.

— Да се върнем на задачата си — прикани ги Бруд. — Думите ви са приети, К’рул. Панион Домин безпокои всички ни. Като богове и жреци, не се съмнявам, че ще намерите своето място в борбата срещу онова, което заплашва пантеона и лабиринтите — макар и двамата да знаем, че източникът на тези заплахи не е пряко свързан с Панионския пророк. Искам да кажа, че сме тук, за да обсъдим организацията на силите, които ще тръгнат с нас на юг от реката и ще навлязат в сърцето на Домина. Въпросът може да изглежда дребен, но е съществен все пак.

— Прието — каза К’рул и добави: — Условно.

— Защо „условно“?

— Допускам, че на тази среща ще паднат няколко маски.

Хъмбръл Тор се покашля.

— Решението е просто. Кафал.

Синът му кимна и взе думата:

— Разделяне на силите, господа. Едната към Сетта, другата — към Лест. Събиране при Маврик и след това — към Корал. Белоликите баргасти ще тръгнат с Воинството на Едноръкия, защото сме тук благодарение на техните усилия и защото баща ми харесва чувството за хумор на този човек… — Посочи Уискиджак и той вдигна вежди изненадан. — Както и нашите богове. По-нататък, изглежда разумно Сивите мечове, след като правят набор при тенесковрите, да са с другата армия. Белоликите няма да търпят такива новобранци.

Новият Щит-наковалня заговори:

— Изглежда приемливо. Стига Каладън Бруд и силите му да могат да преглътнат присъствието ни.

— Наистина ли можете да намерите нещо ценно у тези същества? — попита я Бруд.

— Всички сме ценни, сър. Стига да можем да понесем бремето на прошката и милостта. — Тя вдигна глава и погледна Уискиджак в очите.

„Мой ли е този урок? — учуди се той. — Защо тогава изпитвам и гордост, но и болка от думите й? Не, не точно от думите й. От вярата й. Вяра, която, за съжаление, изгубих. Това, което изпитваш, е завист, господинчо. Забрави я.“

— Е, ще се справим някак — изръмжа Каладън Бруд.

Дужек Едноръкия въздъхна и посегна към чашата с вино.

— Каква твърдост. По-лесно се оказа, отколкото си го представяше, нали, Бруд?

Бойният главатар оголи зъби в доволна усмивка.

— Мда. Всички яздим в една посока. Това е добре.

— В такъв случай е време да обсъдим други теми — заговори Рат-Бърн, с очи, приковани в Каладън Бруд. — Вие сте този, на когото бе даден чукът на Бърн, побрал в себе си нейната мощ. На вас бе поверена задачата да я събудите, когато се окаже най-необходима…

Главатарят отвърна със свирепа усмивка:

— И по този начин да унищожа всички цивилизации на този свят, да. Не се съмнявам, че смятате събуждането й за крайно належащо, Върховна жрице.

— Дръзвате да го отречете? — сопна се тя, опря ръце на масата и се наведе към него. — Вие я измамихте!

— Не. Просто я сдържах.

Думите му я накараха да онемее.

— В Даруджистан — намеси се Грънтъл — има един килимарски дюкян. Влезеш ли в него, нагазваш по многобройни пластове изкусно тъкани килими. Така и уроците на смъртните са напластени в краката на боговете. Жалко, че все се спъват — би трябвало да са се научили вече.

Рат-Бърн се извърна рязко към него.

— Мълчете! Нищо не разбирате! Ако Бруд не побърза, Бърн ще умре! И когато умре, с нея ще умре всичко живо на този свят! Това е изборът, глупако! Да се срутят шепа гнили цивилизации, или абсолютно унищожение — ти какво би избрал?

— Ами, щом като питаш…

— Оттеглям въпроса, защото явно си точно толкова луд, колкото и този боен главатар. Каладън Бруд, трябва да отстъпите чука. На мен. Тук и сега. В името на Бърн, Спящата богиня, настоявам.

Главатарят стана, смъкна оръжието от гърба си и го подаде с дясната си ръка.

— Ами на ти го.

Рат-Бърн примига, скочи бързо от стола и обиколи масата.

Стисна с две ръце обкованата с мед дръжка. Бруд пусна чука.

Оръжието се плъзна надолу. Костите на китките й изпукаха във въздуха. Тя изпищя, а хълмът затрепери, щом масивната глава на чука го удари. Чашите по масата заподскачаха и плиснаха локви червено вино. Рат-Бърн, паднала на колене, бе свила в скута си счупените си ръце.

— Артантос — извика Дужек, без да откъсва очи от Бруд, който гледаше с равнодушие падналата на земята жена — тичай за лечител. И гледай да е добър.

Бойният главатар се обърна към жрицата:

— Разликата между теб и богинята ти е във вярата, жено. Нещо съвсем просто, в края на краищата. Ти смяташ, че съм изправен пред две възможности. Всъщност отначало така смяташе и Спящата богиня. Даде ми оръжието и ми остави свободата да избирам. Много време ми трябваше, докато осъзная какво всъщност ми е дала. Въздържах се да действам, въздържах се от този избор и се смятах за страхливец. Може би наистина съм такъв, но най-сетне и малко мъдрост се е загнездила в главата ми…

— Вярата на Бърн — каза К’рул. — Че може да намериш и трета възможност.

— Да. Нейната вяра.

Артантос се върна с един малазанец, но Бруд вдигна ръка да ги спре и каза:

— Не, ще я изцеря сам. Тя не знаеше, в края на краищата.

— Твърде щедър жест — промълви К’рул. — Тя отдавна е изоставила богинята си, главатарю.

— Никое бягство не е невъзвратимо — отвърна Бруд и коленичи пред Рат-Бърн.

За последен път Итковиан беше видял Висшия Денъл разтворен от дестраянт Карнадас и с него — гъмжащата зараза, отравяща лабиринтите. Ала това, което видя сега, беше… чисто — и невероятно силно.

К’рул изведнъж стана и заоглежда билото.

Рат-Бърн изохка.

Странните действия на Древния бог привлякоха вниманието на Итковиан и той проследи погледа на К’рул. И видя изкачилата се на билото нова група, застанала на няколко крачки вдясно от навеса. Капитан Паран беше единственият му познат сред новодошлите, но не него гледаше Древният бог.

Един тъмнокож висок и мършав мъж гледаше ставащото под навеса, леко усмихнат. Като че ли се беше съсредоточил върху Бруд. След малко някакъв инстинкт го накара да погледне към К’рул. Отвърна на напрегнатия му поглед с леко, малко странно неравно свиване на рамене — сякаш лявото му рамо се огъваше под някаква невидима тежест. К’рул въздъхна.

И тогава Рат-Бърн и Каладън Бруд станаха. Костите на жрицата бяха заздравели. По оголените й ръце не се виждаха никакви отоци. Стоеше стъписана, опряна на рамото на главатаря.

— Какво значи това? — попита намръщено Каллор. — В този лабиринт нямаше и следа от отрова.

— Така е — усмихна се К’рул. — Болестта, изглежда, е изтласкана от това място. Временно, но достатъчно. Навярно това е поредният урок за силата на вярата… който ще се постарая да усвоя…

Итковиан присви очи. „Говори двусмислено. Едното е за нас. Второто значение е за този мъж, който стои там.“

Младата жена до капитан Паран пристъпи към масата. Щом я видя, Каллор отстъпи назад.

— Каква немарливост — изръмжа тя на главатаря и той се обърна рязко при думите й. — Да си изпуснете оръжието!

— Силвърфокс. Чудехме се дали ще те видим отново.

— Но пратихте Корлат да ме проследи, главатарю.

— Само за да разберем къде си и посоката на пътя ти. Тя, изглежда, се е изгубила, защото още я няма.

— Временно объркване на посоката. Моите Т’лан Ай са я обкръжили и я водят насам. Непокътната.

— Радвам се да го чуя. Ако може да се съди по думите ти, Вторият сбор се е състоял.

— Състоя се.

Уискиджак се приближи до капитан Паран да си поговорят. Високият тъмнокож мъж се присъедини към тях.

— Кажи ни тогава — продължи бойният главатар, — имаме ли нова армия, която ще се включи в кампанията?

— Пред моите Т’лан Имасс стоят задачи, които налагат да се тръгне за Панион Домин. За вас изгодата е, че ако там се намерят още Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, с тях ще се заемем ние.

— Допускам, че нямаш намерение да ни описваш подробно задачите, за които спомена.

— Въпросите са от личен характер и нямат отношение към вас и вашата война.

— Не й вярвай — изръмжа Каллор. — Те искат Пророка, защото знаят какво е той — Джагътски тиран.

Силвърфокс го изгледа.

— А ти ако плениш Пророка на Панион, какво би направил с него? Той е луд, умът му е извратен от Лабиринта на Хаос и манипулациите на Сакатия бог. Единственият избор е екзекуция. Оставете това на нас, защото ние съществуваме, за да избиваме джагъти…

— Не винаги — намеси се Дужек.

— В смисъл?

— Не придружаваше ли един от вашите Т’лан Имасс адюнкта Лорн, когато тя освободи Джагътския тиран южно от Даруджистан?

Силвърфокс го погледна угрижено.

— Лишеният от клан. Изгнаникът. Да. Събитие, което все още ми е непонятно. Все едно, Тиранът беше събуден от прокълнатия си сън само за да умре наистина…

Намеси се друг глас:

— Всъщност, макар и да беше леко непоносим, Раест си беше съвсем жив, когато го видях последния път.

Силвърфокс се обърна рязко.

— Какво искаш да кажеш, Гъноуз? Тиранът беше убит.

Ниският закръглен мъж, който стоеше до капитан Паран, извади от ръкава си кърпа и отри потното си чело.

— Ами, колкото до това… не е съвсем така, признава Круппе с неохота. Работите са малко объркани, уви…

— Един дом на Азат е пленил Джагътския тиран — обясни К’рул. — Малазанският план, поне както аз го разбирам, е бил да принуди Аномандър Рейк да вдигне ръка срещу него — сблъсъкът е трябвало да го отслаби, ако не и да го убие на място. Както се оказа, Раест така и не се срещна лице в лице с Господаря на Лунния къс…

— Не виждам връзката — прекъсна го Силвърфокс. — Ако Лишеният от клан наистина е нарушил клетвата си, значи ще трябва да отговаря лично пред мен.

— Мисълта ми беше — заговори Дужек, — че според теб Т’лан Имасс и всичко, което те правят или не правят, стои отделно от всички и всичко останало. Настояваш да сте самостоятелни, но като ветеран от малазанските кампании ще ти кажа, че твърдението ти е дълбоко невярно.

— Може би Логрос Т’лан Имасс наистина са се… объркали. Но и да е така, тази двойственост е вече минало. Освен ако, разбира се, не държите да оспорите властта, за която съм родена.

Никой не отвърна на това. Силвърфокс кимна.

— Така. Позицията на Т’лан Имасс ви се каза. Ние ще го хванем този Джагътски тиран. Желае ли някой тук да оспори това наше право?

— Ако се съди по заплашителната нотка в тона ти — промърмори Бруд, — би било доста глупава позиция. Аз лично не бих пожелал да се плета в краката на Пророка. — Обърна се към Дужек. — Върховен юмрук, вие?

Едноръкият се навъси и поклати глава.

Вниманието на Итковиан бе привлечено от ниския тлъст даруджистанец по някаква причина, която не можеше и да се надява да си обясни. Тези пълни мазни устни се бяха изкривили в блага усмивка.

„Тук са се събрали най-злокобни сили. Но защо тогава съм толкова убеден, че самият епицентър на ефикасността се крие в този странен дребосък? Издържа дори на погледа на К’рул, все едно че му е някакъв мил приятел, спрял с обич очите си на някакво вечно… чудо някакво, може би. Чудо, чийто талант надвишава дори силата на господаря му. Но никаква завист няма в този поглед, гордост няма дори — което, в края на краищата, винаги намеква за притежание. Не, чувството е много по-фино и сложно…“

— Трябва да обсъдим и темата със снабдяването — заяви Каладън Бруд. Върховната жрица все още стоеше отпусната на рамото му. Той я сложи да седне със смайваща нежност и й заговори тихо на ухото. В отговор тя му кимна.

— Баргастите — каза Кафал — са се подготвили. Ще се справим някак с нуждите ви.

— А цената? — попита Дужек.

Младият воин се ухили.

— Мисля, че ще я преглътнете… макар и малко трудно.

Силвърфокс се отдалечи, все едно че беше казала каквото смяташе да каже и дреболиите, които предстоеше да се обсъдят, вече не я интересуваха. Итковиан забеляза, че капитан Паран, тъмнокожият му спътник и Уискиджак са си тръгнали. Грънтъл като че ли беше задрямал в стола си, забравил за мръщещата му се отсреща Стони. Рат-Гугла и Рат-Сенкотрон се бяха отпуснали в столовете си и мрачно навъсените им маски се бяха кривнали на една страна — и Итковиан се зачуди доколко жреците изобщо могат да държат под контрол тези лъскави еластични устройства.

Новият Щит-наковалня на Сивите мечове седеше скована и не откъсваше погледа си от Итковиан. Поглед, изпълнен с тъга.

„И… жал.“

„Разсейвам я. Е, добре.“ Отстъпи крачка назад, обърна се и тръгна към задния край на навеса.

Изненада се, като завари там чакащите го Паран, Уискиджак и тъмнокожия мъж. До тях беше застанала и някаква млада висока и войнствена на вид жена с черна като нощта кожа и го гледаше с необикновените си бадемови очи с цвета на опърлена от слънцето трева.

Щом срещна погледа й, Итковиан едва не се олюля. „Кълна се в бивните на Финир, колко тъга… цяла вечност самота… празно съществуване…“

Тя се стъписа и отклони поглед.

„Не е за мен. Не за моята прегръдка. Не и това. Някои рани не могат да бъдат изцерени никога. Някои спомени не бива никога да се събуждат. Не хвърляй светлина над този мрак. Твърде много е…“ И в този миг осъзна нещо друго. Финир го нямаше, а с бога беше изчезнала и закрилата му. Итковиан беше по-уязвим от всякога. Уязвим за болката на света. За неговата скръб.

— Итковиан, надявахме се, че ще дойдете — каза капитан Паран. — Това е моят командир, Уискиджак. И Бързия Бен, от Подпалвачите на мостове. А Тайст Андий е Корлат, първият заместник на Аномандър Рейк. Ще се радваме на компанията ви, Итковиан. Ще дойдете ли с нас?

— Имам едно буренце пиво в палатката, не го свърта на едно място — каза Уискиджак.

„Клетвата ми…“

— Благодаря сърдечно за поканата ви, господа. Приемам я. Благодаря. Госпожо — добави той към Корлат, — моите най-дълбоки извинения.

— Аз ви дължа извинения — отвърна тя. — Оказах се неподготвена. Не прецених добре онова, в което сте се превърнали.

Погледите на тримата малазанци зашариха от единия към другия, но никой не посмя за попита нищо.

— Позволете — най-сетне ги подкани Уискиджак и тръгна надолу по склона.

Бързия Бен закрачи до Итковиан.

— Е, Силвърфокс май изненада всички ни.

— Не я познавам, сър, тъй че не мога да изкажа никакво мнение за намеренията й.

— Нищо ли не доловихте у нея?

— Не съм казал това.

Мъжът до него оголи зъби в усмивка.

— Съвсем вярно. Не го казахте.

— Тя е извършила нещо ужасно, но то изобщо не тежи на раменете й.

— Не тежи? — изръмжа Бързия Бен. — Сигурен ли сте? Дъх на Гуглата, това не е добре. Никак не е добре.

— Найтчил — каза зад тях Паран.

Бързия Бен го погледна през рамо.

— Мислиш ли?

— Знам го, магьоснико. А още по-лошото е, че Найтчил беше — е — нещо много повече от онова, което сме си мислили. Не просто някакъв си Върховен маг на империята. Цялата е настръхнала — любимият й Белурдан я държеше в равновесие, но от теломенеца не усещам нищо.

— А Татърсейл?

— В сенките. Наблюдава, но без особен интерес, струва ми се.

— Темата уж беше за Силвърфокс, но ето, че заговорихте за други трима — промърмори Итковиан.

— Прощавайте. Всички те са преродени в Силвърфокс. Дълга история.

Той кимна.

— И са принудени да се търпят един друг, колкото и различни да са характерите им.

— Да — въздъхна Паран. — Не е изненадващо, че има война на воли…

— Никаква война няма у нея — прекъсна го Итковиан.

— Какво?

— Те са в съгласие, сър. Тя е спокойна вътрешно.

Слязоха на равното и продължиха към малазанския лагер. Уискиджак и Корлат крачеха един до друг, на десетина крачки напред.

— Виж, това беше най-изненадващото разкритие за днес — промълви Бързия Бен.

— Дотук — изтъкна Паран. — Нещо ми подсказва, че изненадите още не са свършили.

— Господа! — изхриптя задъхано някой зад тях. — Един момент, моля, докато възхитителните, ала, уви, къси крачета на Круппе се дотътрят припряно до почтената ви компания!

Многословното изявление се оказа достатъчно, за да съкрати разстоянието, след като тримата се спряха да изчакат запъхтения Круппе.

— Вятърът на късмета! — заговори той задъхано — донесе до Круппе думите ви…

— Колко на място — измърмори кисело Бързия Бен. — И несъмнено имаш десетина коментара по темата около Силвърфокс.

— Разбира се! Та Круппе беше свидетел, в края на краищата, на въпросния злокобен Събор. Ала тревогата, последвала гореупоменатите събития, заглъхна, защото истини излязоха от мрака и се проснаха в обутите с чехли стъпалца на Круппе.

— Което събужда образа как се спъваш и се пльосваш по лице в калта, дару — отбеляза чародеят.

— Нахвърлян с лека ръка, признава Круппе, но все пак никой не е виждал Круппе как танцува! А той може да танцува, и още как, със секващ дъха артистизъм и грация — не! Той се плъзга като яйце по мазния тиган. Да се спъва? Да пада? Круппе? Никога!

— Спомена за някакви истини — напомни му Паран.

— Ах, да! Истини, скимтящи като кутрета около Круппе, при което той ги гали по главичките, всички до едно, като добър и мил господар. Резултатът? Круппе ви уверява, че със Силвърфокс всичко е наред! Бъдете спокойни. Успокойте се. В-вярвайте… уф…

— Спъна ли се?

— О, не. Просто си оплетох езика, но и това си има достойнства.

— Тъй ли? Какви?

— Е, въпросът е твърде сложен, за да се обясни с думи, уви. Не бива да се отклоняваме много от темата, която ни е под ръката, или под краката, а тя беше за истините…

— Дето скимтят като кутрета.

— Да, капитане. Като вълчета, за да бъда по-точен.

Двамата малазанци изведнъж спряха, а след миг ги последва и Итковиан, защото приспиващият, опияняващ словесен поток на Круппе изведнъж придоби яснота и плът, като въртоп около речен камък. „Камък… една от истините на Круппе? Тези малазанци са свикнали с това — или са по-умни от мен.“

— Хайде, казвай — изръмжа Паран.

— Кое по-точно, драги ми капитане? Та нали истинската наслада за Круппе е в лукавото двусмислие, благодарение на което той таи своите тайни, както е редно за всеки почтен таител на… тайни. Дали темата засяга този обвързан с клетва и чест бивш наемник, който крачи с нас? Косвено — да. Или по-скоро отряда, който наскоро е напуснал. Косвено, отново ви заявява Круппе. Два древни бога, доскоро само духове, първите, които са тичали със смъртни — с онези Т’лан Имасс от плът и кръв преди толкова време — най-древните спътници. И тяхното потомство, което ги е последвало и още тича с Т’лан Имасс.

— Двата вълка-богове, нали? Има ли някой тук, който да не си спомня онази приказка за в креватчето, за тяхната разлъка, как вечно се търсят? Всички я помните, разбира се. — Той въздъхна. — Толкова тъжна история, от онези, които чувствителните дечица не забравят никога. Но какво ги е разделило? Как продължава приказката? „И тогава един ден ужас споходил земята. Ужас от тъмното небе. Спуснал се и раздробил света. Така двамата любими се разделили и не могли да се прегърнат повече.“ И тъй нататък, и тъй нататък, и прочие.

— Господа, ужасът, разбира се, бил съдбоносното спускане на Падналия — продължи Круппе сериозно. — А изцелението, което трябвало да последва от страна на оцелелите сили, се оказало тежка, обременителна задача. Древните богове направили каквото могли, но разберете, те самите са били по-млади от двамата вълци-богове и по-важното, установили, че възвисяването не се връзва много с хората — тоест с онези, които един ден щели да се превърнат в хора де…

— О, спри, моля те! — сряза го Паран.

— Круппе не може! Да спра тук означава да се загуби всичко, което трябва да се каже! Останали са само най-смътни спомени, ала и те отстъпват пред усилващия се сумрак! Крехки късчета ни спохождат като треперливи сънища и обещанието за ново събиране и прераждане се губи неразпознаваемо, обещаното изкупление се скита самотно из тундрата и вие с вятъра — но спасението все пак предстои! Духове, коренно различни, се съюзяват в своята решимост! Един корав и суров дух, който да държи по пътя другите въпреки всичката болка, която трябва да понесат. Друг дух, който здраво да стиска болката от самотата, докато не намери подобаващия отговор! И още един, трети дух, изпълнен с любов и състрадание — макар и малко шантав, признавам — с което да придаде аромат на предстоящия момент. И четвърти, притежаващ силата да постигне наложителното заздравяване на стари рани…

— Четвърти ли? — изсумтя Бързия Бен. — Кой е четвъртият у Силвърфокс?

— Е как кой? Посятото дете на Хвърляча на кости Т’лан Имасс естествено. Дъщерята на Пран Чоул, онази, под чието истинско име всъщност я знаем всички!

Погледът на Итковиан се плъзна покрай Круппе към Корлат и Уискиджак. Бяха спрели пред една голяма палатка и гледаха към тях. Явно бяха обзети от любопитство, но все пак стояха на почтително разстояние.

— И това го наричаш обяснение? — попита навъсено Паран.

— Самата парадигма на експликацията, драги приятели. Аргументирано, ясно, макар и донякъде чудато изразено. Точността е точно изкуство. Пунктуалността е превъзходна и превъзмогва предубеждението в предумишлено увъртане. Истината не е нещо тривиално, в края на краищата…

Итковиан се обърна рязко към Уискиджак и Корлат и тръгна към тях.

— Итковиан? — извика го Паран.

— Сетих се за онова пиво — отвърна му той през рамо. — Отдавна не бях изпитвал такава належаща нужда, сър.

— Прав си. Почакай ме.

— Ей, вие, тримата, а аз? А чудовищната жажда на Круппе?

— Разбира се — подхвърли му Бързия Бен и бързо закрачи след двамата. — Потуши я по някакъв чудат начин — само че на друго място.

— О, не! Но не маха ли с ръка Уискиджак на Круппе? Колко щедър, мил господин е този Уискиджак! Един момент! Круппе ей сегичка ще ви настигне!

Двете морски пехотинки седяха на камъни от кръга на някогашно типи на петнайсет крачки от усамотилата се Силвърфокс. Денят над прерията гаснеше и сенките се удължаваха.

— Е, колко още според теб? — промърмори едната.

— Според мен се свързва с ония Т’лан Имасс. Виждаш ли прашните вихрушки около нея? Може да продължи цяла нощ.

— Огладнях.

— Уф. Признавам, само като погледна кожените ти ремъци, и устата ми се напълва със слюнка, скъпа.

— Проблемът е, че ни забравиха.

— Не е това проблемът. Може да не сме нужни повече. Тя няма нужда от охрана. Във всеки случай не и от такива сополиви смъртни като нас. А и вече видяхме каквото трябваше да видим, което значи, че е време да ходим да докладваме.

— От нас не се чакаше да докладваме, миличка. Забрави ли? Ако някой иска да му съобщим нещо, ще дойде да поговори сам с нас.

— Да де, само че досега никой не идва. Което исках да изтъкна.

— Което не значи, че трябва да ставаме и да се махаме. Освен това някой идва насам…

Другата се извърна на мястото си и изсумтя.

— Не е някой, на когото трябва да докладваме. Гуглата ми е свидетел, даже не ги познавам.

— Познаваш ги, разбира се. Едната поне. Търговката-магьосница на Тригали, Харадас.

— Другата е войник според мен. Моме от Елин — виж само колко сладко си кърши бедрата…

— Кораво лице обаче.

— Очите й са пълни с болка. Може да е от Сивите мечове — видях я на преговорите.

— Мда. И идват точно насам.

— Аз също — чу се глас на няколко крачки зад тях. Обърнаха се и видяха Силвърфокс.

— Тягостна работа — промърмори тя.

— Ъъъ, кое? — попита едната пехотинка.

— Събирането на жени.

— Няма да си клюкарстваме, нали?

Силвърфокс се усмихна.

— При ривите с клюки се занимават мъжете. Жените са твърде заети да им дават поводи.

— Ха. Каква изненада. Мислех, че си имате там някакви древни закони срещу прелюбодеяния и разни такива. Изгонване, убиване с камъни, така е при племената, нали?

— Не и при ривите. Спането с чужди мъже е страшно забавно. За жените де. Мъжете го взимат много на сериозно, естествено.

— Те всичко взимат на сериозно, мен ако питаш — измърмори пехотинката.

— От високото самомнение е така — съгласи се Силвърфокс.

Харадас и жената с нея се приближиха. Зад тях, на шейсетина крачки, се приближаваше и някаква жена, от баргастите.

Търговката-магьосница се поклони на Силвърфокс и двете малазанки.

— Здрачът е подходящо време за магии, нали?

— Какво искате да ме питате? — намръщи се Силвърфокс.

— Въпросът се породи от едно хрумване, Хвърлячко на кости. Хрумна ми току-що, затова дойдох при вас.

— Много се въртите около Круппе, Харадас.

— Може би. Проблемът със снабдяването продължава да мъчи тези армии, както знаете много добре. На преговорите Белоликите баргасти предложиха да осигурят сериозна част от онова, което ще трябва. Но въпреки тяхната самоувереност съм убедена, че много скоро и техните ресурси ще се изчерпят…

— Искате да ме питате за Телланн — каза Силвърфокс.

— Точно така. Лабиринтът на Т’лан Имасс със сигурност трябва да е останал… незаразен, в края на краищата. Бихте ли позволили на гилдията с цялото ни уважение да използваме този път…

— Не е заразен, да. Но все пак в Телланн има опасност от насилия и ще е рисковано за керваните ви.

Харадас я изгледа учудено.

— Нападнат ли е?

— Може и така да се каже. Тронът на Крепостта на Звяра е… оспорван. Сред Т’лан Имасс има ренегати. Силата на Клетвата отслабва.

Магьосницата въздъхна.

— Благодаря ви за предупреждението. Рискът, разбира се, винаги се отчита в Търговска гилдия Тригали. Оттам и високата цена на услугите ни. Все пак ще ни позволите ли да използваме Телланн?

Силвърфокс сви рамене.

— Не виждам причина да ви откажа. Можете ли да отваряте портал към лабиринта ни? Ако не, бих могла да…

— Не е необходимо, Хвърлячко на кости — отвърна с усмивка Харадас. — Отдавна сме изобретили необходимите за това средства, но от уважение към Т’лан Имасс и при достъпността на не толкова… цивилизовани… лабиринти, такива портали никога досега не са били отваряни.

Силвърфокс я изгледа замислено.

— Забележително. Мога само да заключа, че Търговска гилдия Тригали се ръководи от изключително могъщ кабал на Върховни магове. Знаете ли, че дори най-могъщите, най-вещите магове на Малазанската империя никога не са успявали да проникнат в тайните на Телланн? Бих искала да се запозная с основателите на гилдията ви някой ден.

Харадас се усмихна широко.

— Убедена съм, че ще се зарадват и ще са изключително поласкани от компанията ви, Хвърлячко на кости.

— Да не би да сте прекалено щедра от тяхно име, магьоснице?

— Ни най-малко, уверявам ви. Радвам се, че въпросът се реши толкова леко…

— Тягостна работа е това събиране — промърмори Силвърфокс.

Харадас примигна, но бързо се овладя и продължи:

— А сега позволете да ви представя новия Щит-наковалня на Сивите мечове капитан Норъл.

Жената воин се поклони.

— Хвърлячко на кости. — Поколеба се, после лицето й се вкочани от решимост. — Сивите мечове се заклеха на Тогг, Вълка на зимата и на Фандърей, Вълчицата на Зимата.

— Интересен избор — каза Силвърфокс. — Любовници, които са се изгубили за цяла вечност, но дваж заклетият ви отряд ги обединява духовно. Дързък и смел жест, Щит-наковалня.

— Хвърлячко на кости, Тогг и Фандърей вече не са изгубени един за друг. Всеки от тях най-сетне е уловил миризмата на другия. Поведението ви, изглежда, показва, че не знаете за това, което ме обърква.

Беше ред на Силвърфокс да се намръщи.

— Защо? Не храня никакъв особен интерес към древни вълци-богове… — Думите й изведнъж заглъхнаха.

Щит-наковалня заговори отново:

— Призовнице на Втория сбор на Т’лан Имасс, най-официално ви моля да отстъпите Т’лан Ай — децата на нашите богове.

Мълчание.

Силвърфокс се взря в командира на Сивите мечове и лицето й потръпна.

— Вие не разбирате — прошепна тя. — Имам нужда от тях.

Щит-наковалня килна глава.

— Защо?

— З-за… дар. За… отплата. Заклела съм се…

— Пред кого?

— Пред… пред себе си.

— И по какъв начин са замесени Т’лан Ай в този дар? Вярно, те са тичали с Т’лан Имасс. Но не могат да бъдат притежавани. Не и от Т’лан Имасс. Не и от вас.

— Но са били включени в Ритуала на Телланн, на Първия сбор…

— Точно така, били са включени. Поради невежество. Привързани с вярност и обич към живите Имасс. Поради което са изгубили душите си. Вижте, моите богове идат и в техните викове — които вече ме навестяват нощем в сънищата ми — искат… да им се върнат.

— Налага се да ви откажа — заяви Силвърфокс. — Докато Тогг и Фандърей не дойдат лично, в плът, не покажат своята сила и не изразят ясно волята си, няма да отстъпя Т’лан Ай.

— Рискувате живота си, Хвърлячко на кости…

— Нима вълците-богове ще обявят война на Т’лан Имасс? Нима техните Т’лан Ай ще се хвърлят към гърлата ни, Щит-наковалня?

— Не знам. Ще ви се наложи да отговаряте за решението, което взехте. Но се боя за вас. Тогг и Фандърей са възвисени зверове. Душите им са непонятни за такива като мен и вас. Кой може да предрече какво се таи в сърцата на тези същества?

— Къде са те сега?

Щит-наковалня сви рамене.

— На юг. Изглежда, всички ще се съберем в Панион Домин.

— Значи все още имам време.

— Постигането на вашия „дар“ би могло да ви убие.

— Винаги честна сделка — промълви почти на себе си Силвърфокс.

Двете пехотинки се спогледаха при тези думи, легендарни сред Воинството на Едноръкия.

Баргастката жена беше дошла при тях и стоеше на няколко крачки встрани. Острите й тъмни очи следяха напрегнато разговора между Щит-наковалня и Силвърфокс. Когато всички замълчаха, тя се изсмя гърлено и привлече вниманието им.

— Колко лошо, че не се е намерил нито един мъж за тази прекрасна компания. Като ви гледам, ми напомняте за най-величавата мощ на този свят. Малазански пехотинки, Щит-наковалня на Сивите мечове, вещица и магьосница. А сега, за да довършим картинката, и дъщеря на Белоликите баргасти… която ви носи храна и вино.

Двете пехотинки скочиха ухилени.

— И искам да клюкарствам! — извика Хетан. — Щит-наковалня! Итковиан вече не се придържа към клетвите, нали? Мога да легна с него…

— Стига да го хванеш — отвърна с вдигната вежда Сивият меч.

— И петдесет крака да имаше, пак ще го хвана! Силвърфокс! Какво ще кажеш за Круппе, а?

Гадателката на кости примига.

— Какво да кажа?

— Ти си едра жена. Можеш да го заклещиш отгоре! Да го накараш да поскимти!

— Ужасно!

— Признавам, че е позакръглен, дребен и мазен, но е умен, нали? А острият ум сгорещява кръвта. Чувала съм, че макар да приличаш на жена, си останала дете в най-главното. Събуди страстта у себе си, момиче! Твърде дълго ти правиха компания немрящите и съсухрените! Стисни го копието с две ръце, тъй викам аз!

Силвърфокс бавно поклати глава.

— Каза, че си донесла вино?

Хетан се приближи, широко ухилена.

— И още как. Цели два меха, големи колкото твоите гърди и също толкова сладки, несъмнено. Хайде, славна компания, насам и да сядаме на пира!

Харадас се усмихна.

— Чудесна идея. Благодаря.

Щит-наковалня се поколеба. Погледна пехотинките и започна да смъква очукания си шлем.

— Вълците могат и да почакат. Не мога вечно да се придържам към това вдъхващо страх поведение като предшественика си…

— Не можеш? — подкачи я Хетан. — Или не искаш?

— Не искам — поправи се жената и смъкна шлема. Потната й сплъстена коса се разпиля по раменете й. — Вълците дано ми простят.

— Единият поне ще ти прости — увери я баргастката и се наведе да извади храната от торбата.

Кол грижливо придърпа кожите около крехкото присвито телце на мхаби. Очите под клепачите й потрепваха трескаво. Дъхът й излизаше на болезнени хрипове. Съветникът я огледа замислено, после се изправи с въздишка и се смъкна от фургона.

Мурильо стоеше до колата и затягаше ремъците на буретата с вода. Бяха покрили с платнища от стари шатри торбите с храна, купени същата заран от един баргастки търговец, затегнати съответно от другата страна на фургона, и от това той изглеждаше някак широк и издут.

Бяха се сдобили и с два коня на умопомрачителна цена, от Нередовните на Мот, странна и доста неефективна на пръв поглед наемническа рота, прикрепена към армията на Каладън Бруд, за която Кол дори не беше подозирал, че съществува. Бяха наемници, чието занемарено облекло не отговаряше на военната им професия, но идеално подхождаше на името на отряда им. Конете бяха дръгливи, но високи, порода, за която Нередовните твърдяха, че си е тяхна местна — с родословия, включващи натански дестриери, мотски товарни коне и впрегатни животни от Дженабарис, всичко събрано наедно, за да се получи тромаво, много злобно животно, но с изненадващо широк гръб, от който ездата се превръщаше в същински лукс.

— Стига да не ти отхапят ръката — беше добавил зъбатият боец, докато вадеше въшките от дългата си сплъстена коса и ги хрускаше, докато говореше.

Кол въздъхна, подразнен от спомена, и предпазливо се приближи към конете.

Все едно че бяха близнаци — и двата червеникавокафяви, гривите им неподстригани и дълги, с дебели опашки, целите в осили и тръни. Седлата бяха малазански — плячка от предишни войни несъмнено; дебелите одеяла под тях бяха ривски. Конете го изгледаха накриво.

Единият обърна небрежно задницата си към него и Кол спря и изруга тихо.

— Сладък корен — каза му Мурильо от фургона. — Подкупи ги де. Имаме в торбите.

— И да ги награждавам за лошото поведение? Не. — Кол ги заобиколи отдалече. Бяха вързани за един кол за шатра. Само три стъпки по-близо и щяха да го изритат. Даруджистанецът изруга и рече:

— Мурильо, я докарай воловете — прикривай ги с фургона. Ако и това не подейства, намери ми един чук.

Ухилен, Мурильо се качи на капрата и хвана поводите. След малко спря до кола и фургонът попречи на конете да обикалят. Кол притича припряно от другата страна.

— Значи предпочиташ да те ухапят пред ритника — подхвърли Мурильо, докато гледаше как приятелят му се качва — прекрачи свитото телце на мхаби и спря на ръка разстояние от конете.

Те бяха изпънали въжетата и отстъпваха. Забито дълбоко в пръстта, колчето не помръдваше.

Кол стисна въжетата, дръпна ги рязко надолу и скочи на гърба на единия кон. Той се опита да го хвърли, после се долепи до другия — и кракът на Кол се оказа притиснат между двата.

— Добре ще се насиниш — подхвърли Мурильо.

— Все такива приятни неща ще ми приказваш, нали? — изръмжа му Кол. — Хайде ела и измъкни въжето. Но внимавай. Отгоре кръжи един самотен лешояд и ни гледа с копнеж.

Приятелят му вдигна очи нагоре, огледа небето и изсумтя:

— Добре де, вързах се. Стига си злорадствал. — Скочи от капрата и запристъпва боязливо към кола.

— От друга страна, може би все пак трябваше да го намериш оня чук.

— Вече е късно, приятел — отвърна Мурильо и дръпна да развърже възела.

Конят се дръпна назад, заби здраво копита в пръстта и се надигна.

За Мурильо задното салто на Кол беше едва ли не изпълнено с поетична грация, особено превъртането, с което избегна ритника на двете копита, които със сигурност щяха да му строшат ребрата.

Конят побягна и заподскача весело.

Кол полежа малко, без да помръдне, после запримигва към небето.

— Как си? — попита Мурильо.

— Дай ми въже. И малко от сладкия корен.

— Бих те посъветвал с чука — отвърна Мурильо, — но ти си знаеш по-добре.

Прозвучаха рогове.

— Дъх на Гуглата! — изстена Кол. — Походът към Капустан започва. — Той бавно се надигна. — Уж трябваше да сме в челото.

— Винаги можем да се повозим и във фургона, приятел. Върни ги тия проклети коне на Нередовните и си вземи парите ни.

— Тоя фургон бездруго е претоварен. — Кол се изправи с пъшкане. — Освен това оня каза, че връщане няма.

Мурильо го изгледа с присвити очи.

— Тъй ли? И това не събуди ли у теб поне малко подозрение?

— Млъкни де.

— Но…

— Мурильо, истината ли искаш да чуеш? Човекът беше толкова наивен, че чак изпитах жалост към него. Хайде, стига си дърдорил и дай да се оправяме.

— Кол! Та той направо ни одра…

— Млъкни — изръмжа Кол. — Цената ще се изплати само като ги убием, ако… ти кое предпочиташ?

— Не можем да ги убием…

— Значи още една дума и ще убия теб. Ясен ли съм? Дай ми сега въже и от оня сладък корен — ще започнем с другия, дето още е вързан.

— Не искаш ли да догониш първия?

— Мурильо! — изръмжа Кол.

Мръсните облаци кипяха над разгневените вълни, вълни, които се блъскаха една в друга между проядените зъбери на ледените планини, връхлитаха в яростен прибой към брега и мятаха към небесата фонтани пяна. Гръмовният тътен прорязваше неспирния съсък на поройния дъжд.

— Божичко — промълви лейди Енви.

Тримата сегюле бяха наклякали откъм подветрената страна на огромна базалтова канара и мажеха оръжията си с мас. Външността им беше за окайване — подгизнали от дъжда, оцапани с кал, очукани брони. Ръцете, бедрата и раменете им бяха покрити с рани — по-дълбоките бяха грубо съшити с черва, чиито краища и възли бяха почернели от засъхналата кръв и сега червенееха под дъжда.

Близо до тях на една нащърбена базалтова скала се беше качила и Баалджаг. Мръсна, проскубана, със сплъстена и проскубана козина, с дълга цяла педя счупена дръжка на копие, която стърчеше от дясното й рамо — вече от три дни не беше позволила нито на Енви, нито на някой от сегюле да я приближат — гигантската вълчица се взираше на север с трескаво блеснали очи.

Гарат лежеше на три крачки зад нея и трепереше неудържимо, от раните му се цедеше гной, сякаш тялото му плачеше от това, че не може да позволи на никого — дори на вълчицата — да го приближи.

Единствено лейди Енви си оставаше непокътната — поне външно — от страховитата война, която бяха започнали; незасегната дори от поройния дъжд. По бялата й телаба не се виждаше нито едно петънце. Черната й коса се спускаше гъста и права чак до кръста й. Устните й бяха боядисани в тъмно и някак злокобно червено. Проблясващият прашец по клепачите й също бе тъмен.

— Божичко — отново прошепна тя. — Как ще тръгнем сега след Туул през… това? И защо поне не беше някой Т’лан Слон, или Т’лан Кит, та да можеше да ни понесе на гърба си? А върху нас от изкусно направени тръби да се лее топла вода.

Мок застана до нея. Дъждът се стичаше по лъскавата му маска.

— Ще му изляза аз.

— Виж ти. И откога дуелът ти с Туул стана по-важен от мисията ви при Пророка? Как ще реагира Първият или Вторият на това важничене?

— Първият си е Първият, а Вторият си е Вторият — отвърна Мок.

— Ах, колко проницателно.

— Личното „аз“ стои над всичко, господарке. Винаги. Иначе нямаше да има шампиони. Изобщо нямаше да има йерархия. Сегюле щяха да се управляват от хленчещи мъченици, които сляпо тъпчат безпомощните в жаждата си за общо добруване. Или пък щяха да ни управляват деспоти, които се крият от всяко предизвикателство зад армии и превръщат бруталната сила в справедлива претенция за чест. Ние познаваме и други земи, господарке. Знаем много повече, отколкото си мислите.

Тя се обърна и го изгледа.

— Божичко. А аз толкова дълго се придържах към предположението, че забавната беседа ми е отказана.

— Неуязвими сме за презрението ви, господарке.

— Едва ли. Гложди ви, откакто ви съживих. Гложди ли? Направо ви кипи отвътре.

— Имаме да обсъдим някои неща — каза Мок.

— Сигурен ли си? Да не би случайно да имаш предвид тази непокорна буря, която възпрепятства настъплението ни? Или може би бягащите останки от армията, която ни подгони насам? Няма да се върнат, уверявам те…

— Вие им пуснахте мор.

— Какво нагло обвинение! Цяло чудо е, че болестта не ги е поразила отдавна, след като се ядат едни други, без дори да се сварят цивилизовано. Скъпи мой, това, че си позволяваш да ме обвиняваш така…

— Гарат страда от същия мор, господарке.

— Какво? Глупости! Него го мъчат раните…

— Рани, които силата на духа му отдавна трябваше да изцери. Треската, изпълнила дробовете му, е същата, която порази панионците. Направете нещо.

— Каква наглост…

— Господарке.

— Е, добре, добре! Но не разбираш ли сладката ирония? Полиел, Кралицата на болестта, се е съюзила със Сакатия бог. Решение, което дълбоко ме оскърбява, държа да знаеш това. Колко хитро от моя страна, че й плячкосах лабиринта и ударих с него съюзниците й!

— Съмнявам се, че жертвите харесват иронията, господарке. Гарат също, предполагам.

— Знаеш ли, бих предпочела да си беше останал мълчаливец!

— Изцерете го.

— Той няма да ме пусне до себе си!

— Гарат вече не може да упорства, господарке. Не може да стои на краката си. Няма да може да се вдигне оттам, където лежи, ако не го изцерите.

— О, какъв жалък човечец си ти! Само ако си сбъркал и се опита да ме ухапе, много ще ти се ядосам, Мок. Слабините ще ти съсипя. Ще те направя толкова кривоглед, че всеки, който те погледне с тая твоя глупава маска, ще се превива от смях. А и други неща ще измисля, уверявам те.

— Изцерете го.

— Разбира се, че ще го изцеря! Гарат е любимият ми спътник, в края на краищата. Нищо, че веднъж се опита да ми напикае халата — макар да призная, че тъй като той спеше в момента, може да е било и някоя от шегичките на К’рул. Добре, добре, стига си ме прекъсвал.

Тръгна към огромния пес.

Очите на Гарат бяха като стъклени и дъхът му излизаше сух и хриплив. Не вдигна глава, докато тя пристъпваше предпазливо към него.

— Ох, миличък, прости ми за невниманието, миличкото ми паленце. Помислих си, че е само от раните, и вече бях започнала да скърбя. Вдишал си лоши изпарения? Недопустимо. Всъщност ще се оправи лесно. — Посегна и пръстите й леко докоснаха козината му. — Ето…

Гарат извъртя бясно глава и оголи зъбите си.

Лейди Енви бързо се дръпна.

— И така ли ми благодариш? Аз те излекувах, миличък!

— Но първо го разболяхте, господарке — каза зад нея Мок.

— Млъкни, с теб вече не говоря. Гарат! Виж само как се връщат силите ти, пред очите ни! Ето, вече ставаш! О, чудесно! И… не, по-настрана, моля. Освен ако не искаш да те натупам. Искаш ли да те натупам? Тогава веднага престани да ръмжиш!

Мок пристъпи между двамата, без да откъсва очи от настръхналия звяр.

— Гарат, тя ни трябва, също както ни трябваш и ти. Няма смисъл да продължаваш с тази вражда.

— Той не може да те разбере! — сопна се лейди Енви. — Той е куче! Ядосано куче при това.

Гарат им обърна гръб и бавно тръгна към взиращата се към бурята Баалджаг. Вълчицата дори не го погледна.

Мок пристъпи напред.

— Баалджаг вижда нещо, господарке.

— Какво? Там ли?

Двамата забързаха нагоре по склона.

Ледените грамади си бяха хванали плячка. На по-малко от хиляда крачки в кипналото море се носеше някакво съоръжение. С високи стени от двете страни, покрити като че ли с оплетена тръстика, и увенчано с покрити със скреж къщи — всичко три. Приличаше на откъснато от урагана парче от някакъв крайбрежен град. Дори се виждаше някаква тясна крива уличка между килнатите постройки. Когато вкопчилият се в дъното лед се завъртя, понесен от невидимото течение, се видя дървен търбух, минаващ под уличното ниво, пълен с грамадни греди и нещо като огромни надути мехури, три от които се бяха спукали и висяха отпуснати.

— Определено странна гледка — промълви лейди Енви.

— Мекрос — каза Мок.

— Моля?

— Родината на сегюле е остров, господарке. Макар и рядко, ни навестяват мекросите, които живеят в градове, плаващи по океаните. Опитват се да правят рейдове по крайбрежието ни и все забравят жалкия резултат от предишните си рейдове. Свирепото им усърдие забавлява воините от Долните класове.

— Добре — изсумтя лейди Енви. — Но не виждам никакви обитатели на това… кварталче.

— И аз, господарке. Но погледнете леда точно зад отломката. Хванал е външно течение и се опитва да заплава по него.

— Божичко, да не би да намекваш, че…

Баалджаг даде ясен отговор на недовършения въпрос — профуча покрай тях и забърза по обрулените от вълните скали надолу. След няколко мига видяха как грамадното вълчище скочи над кипящата вода върху един от широките ледени късове и заситни до другата му страна. После се метна напред и стъпи на следващия къс.

— Методът ми се струва приемлив — каза Мок.

Гарат изръмжа и се понесе надолу след вълчицата.

— О! — извика възмутено лейди Енви и тропна с краче. — Ама не можем ли поне да ги обсъждаме нещата?

— Изглежда, се оформя възможен път, господарке, който ще позволи да не се намокрим прекалено…

— Кой е мокър? А? Добре, добре, хайде извикай братята си и води.

Пътят им през подскачащите и надигащи се ледени късове, често пъти залети с вода, се оказа опасен, трескав и изтощителен. Когато се добраха до издигащата се високо стена от тръстика, не можаха да видят Баалджаг и Гарат, но следите им ясно се открояваха по заскрежения сал, който, изглежда, поддържаше над водата плаващото съоръжение на мекросите.

Сред хаоса от греди и подпори, издигащи се на коси ъгли, бяха вградени здрави стълби, за да улеснят поддържането на плаващия съд. По заскрежените стъпала ясно се виждаха дълбоко набитите вълчи и кучешки стъпки, водещи нагоре.

През бъркотията от греди и подпори шуртеше вода и показваше ясно колко крехки и паянтови са уличката и къщите горе.

Сену беше начело, Турули и Мок след него — лейди Енви след тях. Заизкачваха се бавно и предпазливо.

Провряха се през широк люк и се озоваха в тъмния основен етаж на една от къщите. Покрай трите стени на помещението бяха струпани покрити със зебло хранителни продукти. Имаше и няколко големи каци. Вдясно имаше двукрила врата, отворена, явно от Баалджаг и Гарат, а зад нея се виждаше покритата с калдъръм уличка.

Въздухът беше леден.

— Може би ще си струва — каза Мок — да огледаме всички къщи, етаж по етаж, да видим коя постройка е най-здрава и годна за живеене. В складовете, изглежда, е останало доста и можем да го използваме.

— Да, да — отвърна разсеяно лейди Енви. — Тези дреболии ги оставям на теб и братята ти. Предположението, довело ни до този път обаче, се обляга на непровереното все още убеждение, че тази измишльотина на всяка цена ще ни откара на север, през цялата ширина на залива Корал и следователно до града, който е нашата цел. Изглежда, че аз единствена ще трябва да се потормозя точно с този проблем.

— Както желаете, господарке.

— Дръж се прилично, Мок! — сопна се тя.

Той сведе маскираната си глава в мълчаливо извинение.

— Слугите ми, изглежда, се самозабравят. Само помислете на какво съм способна, ако съвсем се ядосам, вие тримата. Междувременно смятам да се поразходя по тази тъй наречена градска улица. — Обърна се и тръгна към изхода.

Баалджаг и Гарат стояха на три крачки от къщата. Дъждът плющеше по широките им гърбове толкова силно, че се пръскаше на мъглива пяна. Двете животни се бяха обърнали срещу някаква самотна фигура, застанала в сумрака на таванската капандура на отсрещната къща.

В първия миг лейди Енви едва не въздъхна, но фактът, че не позна фигурата, я порази.

— О! За малко да кажа: „Скъпи ми Туул, значи си ни изчакал все пак!“ Но виж, ти не си Туул, нали?

Т’лан Имасс пред тях беше по-нисък и по-набит от Туул. Три грамадни меча от черно желязо бяха пронизали немрящия воин, два забити в гърба, а третият — отстрани. Счупените ребра стърчаха през черната, покрита със сол кожа. Прогнили ивици кожа висяха от дървените дръжки на мечовете, а от ръждясалите остриета все още се къдреха струйки магия.

Чертите на воина изглеждаха необичайно груби и сурови, челната кост изпъкваше над широките скули. Кучешките му зъби бяха обковани с патинирана мед. Т’лан Имасс не носеше шлем. Дългата му бяла коса се спускаше от двете страни на широкото безбрадо лице, натежала в краищата от зъби на акула.

„Страховито, ужасно привидение“, каза си наум лейди Енви. После попита вежливо:

— Имаш ли си име, Т’лан Имасс?

— Чух призива — отвърна й воинът с определено женски глас. — Дойде от място, съвпадащо точно с целта, която вече си бях избрала. На север. Вече не е далече. Ще се явя на Втория сбор и ще изрека словата си. Ще кажа, че аз съм Ланас Тог, изпратена да донесе вестта за съдбата на Ифейл Т’лан Имасс и на моите Керлум Т’лан Имасс.

— Колко трогателно — каза лейди Енви. — И каква беше съдбата им?

— Аз съм последната от Керлум. Ифейл, които дойдоха при първия ни зов, бяха унищожени почти до крак. Малцината, които останаха, не могат да се измъкнат от конфликта. Аз самата не очаквах, че ще оцелея. Но оцелях.

— Ужасен конфликт, явно — отбеляза кротко лейди Енви. — И къде стана това?

— На континента Асейл. Нашите загуби: двайсет хиляди осемстотин и четиринайсет Керлум. Двайсет хиляди и двеста Ифейл. Осем месеца битка. Загубихме войната.

Лейди Енви дълго помълча, после каза:

— Изглежда, най-после сте си намерили Джагътски тиран, който може да ви се опълчи, Ланас Тог.

Т’лан Имасс килна глава.

— Не беше Джагът. Човек беше.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Спомени от лед (25)

Метаданни

Данни

Спомени от лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.

Стивън Ериксън
Спомени от лед (25)