Стивън Ериксън
Спомени от лед (17)

12.

В планинското лоно чакаше тя,

сънуваше за мир, загърната дълбоко

в скръбта си, и той я намери,

свършило бе търсенето,

и пое върху себе си всяка рана.

Прегръдката на силата е обич,

която ранява.

„Въздигането на Домина“

Сцинтала от Бастион (1129–1164)

Планинското наблюдателно укрепление, с гръб към езерото, беше с цвета на разредена кръв сред залеза. Над него кръжаха кондори, два пъти по-големи от Великите гарвани — гушестите им шии се извиваха и те оглеждаха кипналото човешко море в основата на укреплението, сред пушеците на лагерните огньове.

Едноокият тенесковри, доскорошен съгледвач от Воинството на Едноръкия, проследи кръжащия им полет много съсредоточен, сякаш можеше да разчете посланието на някой бог в шарките, които крилете им описваха в смрачаващото се небе. Беше прегърнал вярата искрено, съгласяваха се всички, които вече го познаваха. Беше онемял пред необятността на Домина още от онзи ден в Бастион, преди три седмици. Долавяше се някаква свирепа жар в единственото му око от самото начало, някакъв древен плам, шепнещ все по-силно за вълци, пристъпващи в мрака. Разправяха, че самият Анастер, Първият сред Чедата на мъртвото семе, забелязал този мъж, привлякъл го към себе си през дългия поход, а после на едноокия тенесковри му дадоха кон и сега той яздеше с помощник-командирите на Анастер в авангарда на човешката вълна.

Свитата от помощник-командири на Анастер се подменяше, разбира се, с жестока систематичност.

Прегладнялата армия сега се беше струпала в нозете на Пророка на Панион. Призори той щеше да се появи на терасата на централната кула на Наблюдателницата и щеше да вдигне ръце за свещен благослов. Зверският вой, който щеше да събуди благословията му, можеше да потресе някой човек с по-дребна душа, ала Пророкът, с неговата дълбока древност, не беше обикновен човек. Той беше самото въплъщение на Панион, богът. Единственият бог.

Когато Анастер поведеше армията на тенесковрите на север, към реката и след това — отвъд нея, към Капустан, щеше да понесе в себе си силата на Пророка. И врагът, струпал се да им се противопостави, щеше да бъде насилен, изяден, заличен от земята. Нямаше капка съмнение за това в умовете на стоте хиляди. Само увереност, наточен като бръснач железен меч в здравата хватка на непрестанния и отчаян глад.

Едноокият мъж продължаваше да се взира към кондорите в гаснещата светлина на привечерта. Може би, шепнеха някои, общува със самия Пророк и погледът му не следи кръжащите птици, а обхожда самото укрепление на Наблюдателницата.

Беше толкова близо до истината, колкото можеха да се приближат селяците. Ток-младши наистина оглеждаше извисилото се укрепление, древния манастир, ограден с безразборни военни пристройки: бойници и стени за обстрел, огромни стражеви кули при портите и стръмни окопи. Усилията продължаваха, строителите и инженерите явно бяха решили да го превърнат в непревземаема крепост само за една нощ, под извисяващите се пламъци на огньовете.

„О, бързай, бързай в тази сетна своя паника да се укрепиш и да бъдеш неуязвим. Почувствай онова, което чувстваш. Ново е за теб това чувство, но всички ние го познаваме много добре. Седемте Ловци на К’елл, които изпрати вчера, онези, които ни подминаха по пътя… няма да се върнат. И онзи магически огън, който виждаш да святка като мълния нощем в небето на юг… той се приближава. Неумолимо. Причината е съвсем проста — успя да разгневиш скъпата ни лейди Енви. А тя никак не е добра, когато е ядосана. Видя ли с очите си касапницата в Бастион? Или изпрати там своите урдомани, за да се върнат с подробен доклад? Не омекнаха ли коленете ти от вестта, която получи? Би трябвало. Вълкът и псето — огромният звяр и мълчаливият пес — как разкъсват човешка плът. И Т’лан Имасс, със святкащия като мълния меч, как посича прехвалените ти елитни воини. И сегюле, о, сегюле. Наказателната армия от трима, дошли да отвърнат на твоята наглост…“

Болката в стомаха на Ток беше заглъхнала; възелът на глада се беше затегнал, беше се свил, беше се превърнал в почти безчувствено ядро от нищета, нищета, която сама по себе си изтляваше от глад. Коремът му беше пълен със сокове. Ставите го боляха непрестанно и беше усетил, че зъбите му вече се клатят. Единственият вкус, който беше опитвал дни наред, беше сметта, на която се беше натъквал рядко, както и горчивината на собствената му слюнка, отмивана от време на време от тръпчивата, смесена с малко вино вода от буретата във фургоните или рядката халба бира, пазена само за малцината фаворити на Първото чедо.

Помощник-командирите, колегите на Ток — както и самият Анастер — се хранеха до насита. Приемаха с удоволствие безбройните трупове, които предлагаше и продължаваше да предлага походът. Врящите им казани винаги бяха пълни. Възнаграждението за властта им.

„Метафора, превърнала се в гола истина — виждам как старите ми цинични учители кимат. Тук, сред тенесковрите, бруталната истина не може да бъде опровергана. Нашите властници ни поглъщат. Винаги са го правили. Как изобщо съм могъл да вярвам някога, че не е така? Някога бях войник. Бях жестокото потвърждение на нечия друга воля.“

Беше се променил и не му беше трудно да признае в себе си тази истина. Душата му се беше разкъсала от ужасите, които бе видял, от чистата липса на всякакви морални устои, породена от глада и фанатизма; беше станал друг, извратен почти до неузнаваемост, за се превърне в нещо съвсем ново. Изкореняването на вярата — вяра в каквото и да било, особено в добротата на расата му — го бе превърнала в хладнокръвно, кораво и подивяло същество.

И въпреки всичко не можеше да яде човешка плът. „По-добре себе си да погълна отвътре, да изтръгна мускулите си, пласт след пласт, и да смеля всичко, което съм бил досега. Това е последната ми задача и тя започна.“ Тъй или иначе, започваше да разбира една дълбока истина: решимостта му рухваше. „Не. Бягай от тази мисъл.“

Представа нямаше какво е видял в него Анастер. Ток се правеше на ням, отказваше предлаганото му човешко, нищо не предлагаше на околния свят освен присъствието си, остротата на единственото си око — виждащо всичко, което може да се види — и при все това Първото чедо го беше различило сред всички други от тълпата, незнайно как, беше го издърпало напред и му беше дало този пост.

„Но аз никого не командвам. Тактики, стратегии, безкрайните трудности около поддържането на армия, макар и толкова анархична като тази — само присъствам мълчаливо на съвещанията на Анастер. Не ме питат за мнение. Не докладвам. Какво иска той от мен?“

Тъмни и дълбоки подозрения продължаваха да се вихрят дълбоко под изтръпналата повърхност на душата му. Чудеше се дали по някакъв начин Анастер не е разбрал кой е той. Дали щеше да го предаде на Пророка? Възможно беше — след това, в което се бе превърнал светът, всичко беше възможно. Всичко. Самата реалност беше отстъпила от правилата си — живите, зачевани от мъртви, дивашката любов в очите на жените, яхащи издъхващия пленник, пламенната надежда, че ще могат да поемат в себе си последното, капещо семе на мъртвеца сякаш самото умиращо тяло търсеше последен шанс да избяга от неумолимата забрава — докато душата потъва в мрака. „Любов, а не похот. Тези жени са отдали сърцата си на мига на смъртта. Ако семето пусне корен…“

Анастер беше най-старият от първото поколение. Бледен длъгнест младеж с жълтеникави очи и сплъстена черна коса, повел огромната си орда на гърба на тежкия си товарен кон. Лицето му бе някак нечовешки красиво, сякаш никаква душа не обитаваше зад тази съвършена маска. Жени и мъже на всякаква възраст се стичаха към него, молеха да ги докосне за благослов, но той го отказваше на всички. Само майка си допускаше до себе си — тя го галеше по косата, отпускаше потъмнялата си от слънцето сбръчкана ръка на рамото му.

Ток се боеше от нея повече от всеки друг, повече от Анастер и неочаквано избухващата му жестокост, повече от самия Пророк. Нещо демонично блестеше в очите й. Тя беше първата, яхнала издъхващ мъж, първа беше изкрещяла Нощните клетви на брачната двойка в първата нощ, после беше вила като селска вдовица, след като мъжът под нея беше умрял. Често го разказваха това. Свидетелите бяха много. Други жени от тенесковрите се стичаха към нея. Може би заради властта й над безпомощни мъже; или заради дръзката кражба на неволно пролятото им семе; или заради лудостта, която просто се предаваше като зараза от една на друга.

В похода си от Бастион армията им беше стигнала до едно село, отказало Прегръдката на вярата. Ток беше гледал как Анастер пусна майка си и всичките й поклоннички, гледал беше как хващаха мъже и момчета, как ножовете им нанасяха смъртоносните удари, как връхлитаха върху труповете по начин, неприсъщ и за най-освирепелия звяр. И мислите, които му бяха минали през ума тогава, се бяха врязали дълбоко в душата му. „Тези жени някога са били човешки същества. Живели са в села и градчета, не по-различни от това. Били са съпруги и майки, грижели са се за домовете си, хранили са стоката. Танцували са, плачели са, били са благочестиви и почтителни към старите богове. Живеели са нормален живот.“

Някаква отрова имаше в Пророка на Панион и неведомия бог, говорещ чрез него. Отрова, породена сякаш от семейни спомени. Спомени достатъчно силни, за да разкъсат тези най-древни връзки. „Някое предадено дете навярно. Дете, поведено за ръчица… към ужаса и болката. Така го усещам — всичко, което виждам около себе си. Майката на Анастер — самото превъплътено зло, изтерзано същество, преродено за кошмарната си роля. Майка, която вече не е майка, съпруга, която не е съпруга, жена, която не е жена.“

Викове сред тълпата предизвестиха появата на група ездачи на рампата пред портата на външната стена на Наблюдателницата.

Ток извърна рязко глава и огледа новодошлите, приближаващи се в сгъстяващия се мрак. Въоръжени. Урдомански главатар, с по един сиърдомин от двете страни, след тях — конният отряд на урдоманите, по трима в редица, седем редици.

Зад тях — Ловец на К’елл.

Анастер вдигна ръка и помощниците му препуснаха към ниския хълм, който беше избрал за своя местостоянка.

Бялото в очите на Първото чедо беше с цвета на мед, ирисите — тъмносиви. Светлината на факлите огряваше гладката бяла кожа на лицето му и придаваше странно червена оцветка на пълните му устни. Беше яхнал без седло грамадния си уморен кон. Изгледа вяло избраните си офицери и гласът му изхъхри:

— Има новини.

Ток никога не го беше чувал да говори по-високо. Сигурно младежът просто не можеше, сигурно се беше родил с някакъв недъг в гърлото или на езика. И сигурно никога нямаше да му се налага да говори по-високо.

— Двамата с Пророка си поговорихме наум и сега знам повече дори от придворните зад святите стени на Наблюдателницата. Септарх Ълтента Коралски е призован при Пророка. Това буди сериозни размишления.

— Какви са новините от северната граница, Пресветли?

— Обсадата почти е приключила. Боя се, чеда мои, че ще закъснеем твърде много за щурма.

Офицерите изсъскаха ядно.

„Боя се, че гладът ни няма да свърши.“ Това беше истинският смисъл на думите на Анастер.

— Разправят, че Каймерлор, някакво голямо село на изток, е отказало да прегърне Вярата — обади се друг офицер. — Може би, Пресветли…

— Не — изхриптя Анастер. — Отвъд Капустан ни очакват баргастите. Разправят, че били стотици хиляди. Слаби за вярата. Там ще намерим каквото ни трябва, чеда мои.

„Няма да успеем.“ Ток го разбра съвсем ясно, като всички останали. Възцари се тишина.

Очите на Анастер се бяха спрели на приближаващите се войници.

— Пророкът — отново заговори той — ни е подготвил междувременно дар. Той признава нуждата ни от животворна храна. Изглежда — непреклонно продължи той, — че гражданите на Корал са били заварени… неподготвени. Това е истината зад размишленията. Трябва само да се прехвърлим през канала Ортнал, за да си напълним стомасите, а урдоманът, който идва сега, ще ни съобщи вестта, че за нас са приготвени лодки — достатъчно, за да ни прехвърлят всички.

— Значи ще има пир — изръмжа един от офицерите.

Анастер се усмихна.

„Пир. Гуглата да ме вземе дано…“ Ток усети страстта, надигаща се неумолимо отвътре, неутолимото желание, което беше готово да го смаже, да съкруши всичките му защитни прегради. „Пир… богове, колко съм гладен!“

— Не съм приключил с новините — продължи Първото чедо. — Урдоманът има и втора задача. — Замъглените очи на младежа бавно се извърнаха към Ток-младши. — Пророкът иска да се срещне с Предизвикателя, едноокия — с окото, което нощ след нощ бавно се промени в пътя ни от Бастион, макар да си мисля, че той не го съзнава. Предизвикателя ще е гост на Пророка. Предизвикателя с вълчето око, което бляска в тъмното. Не са му нужни тези необичайни каменни оръжия — аз лично ще му ги пазя.

Стрелите с обсидианов връх и камата на Ток бяха набързо иззети и връчени на Анастер.

Войниците дойдоха.

Ток закрачи към тях и коленичи пред коня на урдомана.

— Той е удостоен — каза Анастер. — Отведи го.

И благодарността на Ток беше искрена — прилив на облекчение, нахлул в изтънелите му жили. Нямаше да види стените на Корал, нямаше да види как ще бъдат разкъсани десетките му хиляди граждани, нямаше да види насилията, нямаше самия себе си да види сред гъстата гмеж, връхлитаща към плътта — заслужената им награда…

 

 

Строителите се тълпяха около новите бойници, покрити с прах и мръсотия и осветени от демонската светлина на огньовете. Ток залиташе след бойния кон на урдомана и гледаше трескавите им усилия с вяло отегчение. Камъните, земята и пръстта бяха слаби прегради срещу магията на лейди Енви, която бе видял да се развихря в Бастион. Като в древните легенди, мощта й връхлиташе на огромни вълни, оголваше живота от всичко, което помиташе, поглъщаше воинските редици, улица след улица, оставяше след себе си грамади от стотици и стотици трупове. Все пак, припомни си той с ярост, тя беше дъщерята на Драконъс — Древен бог.

Пророкът на Панион беше хвърлял по дирята й магьосници, беше чул той след това, ала и те не се оправяха кой знае колко добре. Тя с лекота отхвърляше усилията им, осакатяваше силата им и след това ги оставяше на Гарат и Баалджаг. К’Чаин Че’Малле се мъчеха да се докопат до нея, ала само се гърчеха под развихрената й магия. Доскорошното „псе“ Гарат се забавляваше с онези, които не успяваха да се доберат до лейди Енви, като понякога действаше само, но по-често — с Баалджаг. Разправяха, че и двамата били по-бързи от немрящите ловци, а и много по-умни. Три люти битки се бяха развихрили, битки, в които легионите на бетаклитите на Панион, подкрепяни от конните бетаклиди и леката пехота на скаландите, както и от доминския еквивалент на Магическия кадър, се бяха счепквали с шепа противници като с цяла враждебна армия. От тези битки се беше появила мълвата за Т’лан Имасс — същество, за което панионците не бяха знаели нищо досега и което бяха нарекли с прозвището „Каменния меч“ — и за сегюле, двама в първите две сражения, а в последното се появил още един. Каменния меч обикновено държал единия фланг, сегюле — другия. Лейди Енви стояла в центъра, докато Гарат и Баалджаг връхлитали като дрипави пелерини в тъмното и ръфали наред.

Три битки, три съкрушени армии, хиляди жертви; останалите се опитвали да избягат, но винаги ги догонвал неумолимият гняв на лейди Енви.

„Също толкова ужасна като Панионеца е приятелката ми с хубавото личице. Също толкова ужасна… и ужасяваща. Туул и сегюле поне зачитат отстъплението на противниците си; доволни са, че са завладели бойното поле, и знаят, че повече не им е нужно. Дори вълкът и кучето спират и не гонят побягналите. Но не и Енви. Неразумна тактика — след като врагът вече знае, че бягството е невъзможно, ще спре и ще се съпротивлява. Сегюле не са неуязвими; Гарат и Баалджаг също. Дори Туул веднъж се оказал заровен под телата на разгневени мечоносци, макар че той просто се разпада на прах и се появява другаде. Една атака на пиконосци стигнала само на десетина крачки от самата лейди Енви. Едно добре премерено копие и…“

Не съжаляваше, че ги е оставил. Нямаше да оцелее в тяхната компания.

Щом наближиха укрепленията при външната порта, Ток видя сиърдомините по бойниците, изгърбени и смълчани. Вдъхващи боязън по отделения от шестима души, тук те бяха десетки. „Може и да успеят да забавят сегюле. Може и да ги спрат дори. Това е последната отбранителна линия на Пророка…“

Стръмна рампа отвеждаше към вътрешната порта. Окопите от двете й страни бяха пълни с човешки кости. Започнаха да се изкачват и след стотина крачки минаха под свода на портата. Урдоманът освободи хората си да приберат конете си и скочи от своя. Обграден от двама сиърдомини, Ток видя как Ловецът на К’елл изтътна през портала, железните мечове на ръцете му бяха провиснали. Съществото извърна за миг безжизнените си очи към малазанеца, после запристъпва тежко покрай стената на закрития коридор.

Урдоманът вдигна забралото на шлема си.

— Предизвикателю, вляво от теб е входът към кулата на Пророка. Той те чака, върви. Върви.

„Може би не съм пленник все пак. Може би е само любопитство.“ Ток кимна на офицера и уморено закрачи към зейналата врата. „Сигурно Пророкът просто знае, че няма какво да се бои от мен. Вече съм в сянката на Гуглата. Колко ли ми остава още?“

Приземният етаж на кулата беше зает само от една зала, с объркваща окото мешавица от подпорни греди, арки и лъжливи сводове. От центъра, на педя разстояние от пода, висеше бронзово стълбище, което бавно и с тихо скърцане се полюшваше в кръг. Осветена от единствения мангал близо до стената срещу входа, залата тънеше в сумрак, макар че Ток без усилие различи грубо изсечените голи камъни на стените. Нямаше никакво обзавеждане и стъпките му в плитките локви отекваха глухо.

Той хвана перилото на стълбата. Огромното метално съоръжение го придърпа на една страна — продължи бавния си кръг — и той залитна. Намръщи се и се качи на първото стъпало. „Кучият му син е горе, в някаква люлееща се стая. Сърцето ми сигурно ще се пръсне още на средата. А той ще си стои горе и ще чака срещата, която така и няма да се състои. Гуглата сигурно се хили на тая шега.“ Започна да се катери.

След четиридесет и две стъпала се озова на следващото ниво. Смъкна се върху студения бронз на площадката с пламнали крайници: светът се поклащаше като пиян наоколо. Отпусна длани върху грапавата метална повърхност и примига, за да се съсредоточи.

Стаята около него не беше осветена, ала единственото му око успя да различи всяка подробност — отворените сандъци, пълни с инструменти за изтезания, ниските оцапани със засъхнала кръв дървени нарове, вкочанените от мръсотия дрипи на една от стените и направените сякаш от безумен художник „пана“, покриващи останалите стени — одрани и съсухрени човешки кожи. Чак до върховете на пръстите и ноктите, изпънати в грозно подобие на човешки фигури, с плоски лица, на които само камъкът на стените показваше къде са били очите. Зашити с канап ноздри и уста, косите — издърпани на една страна и оставени да висят, сплъстени на мръсни кичури.

Обля го отвращение. Разтърсващи, съсипващи вълни. Искаше му се да закрещи, да се освободи от напора на ужаса, но можа само да изпъшка. Разтреперан, стана, вдигнал очи към кръжащите на спирала стъпала, и отново започна да се изкачва.

Виждаше стаи, сцени, които изплуваха пред погледа му смътни и колебливи, докато се изкачваше по тази сякаш безкрайна стълба. Изгуби всякаква представа за времето. Кулата, която вече скърцаше и стенеше от всички страни — полюшвана сякаш от вятъра, — се беше превърнала в изкачването на целия му живот, в единствената задача, за която се беше родил като смъртен. Хладен метал, камък, смътно осветени стаи, издигащи се и после пропадащи като нижещи се едно след друго по небесния свод бледи слънца, еони изкачване през родили се току-що и после загинали цивилизации, и всичко, останало помежду им — само илюзия за блясък и слава.

Трескавият му ум прескачаше бездните една след друга, залиташе все по-дълбоко в бездънния кладенец на лудостта, докато тялото му се катереше нагоре и нагоре. „Гугла, скъпи, вземи ме най-сетне, моля те. Вземи ме от стъпките на този покварен бог, сложи край на това срамно унижение — когато най-сетне се озова пред него, ще съм нищо…“

— Стъпалата свършиха — изрече тънък, треперещ старчески глас. — Вдигни глава да видя този твой така тревожещ лик. Сила ли нямаш? Позволи ми.

Воля се стече в плътта на Ток, живецът на някой друг, и изпълни всеки негов мускул със здраве и сила. При все това вкусът й беше мръсен, блудкав. Ток простена, помъчи се да й се противопостави, но не устоя. Дъхът му се успокои, сърцето му престана да бие бясно и той вдигна глава. Беше коленичил на последната платформа от кован бронз.

Пред него, изгърбена и смачкана, на един дървен стол седеше сбръчканата леш на старец. Очите му проблясваха, сякаш не бяха нищо повече от тънкото було на два хартиени фенера, изпънато и раздрано. Пророкът на Панион беше труп, но същевременно някакво същество обитаваше тази коруба от съсухрена плът, одухотворяваше я и Ток съзираше в него призрачното излъчване на сила, със смътните очертания на човек.

— А, вече разбирам — изхриптя отново тънкият глас, въпреки че устата не помръдна. — Това око наистина не е човешко. Вълче е, по-скоро. Удивително. Разправят, че не говориш. Е, ще го направиш ли сега?

— Както желаете — отвърна дрезгаво Ток. Гласът му беше прегракнал от дългото мълчание и изненада собствените му уши.

— Радвам се. Толкова ми е омръзнало да слушам себе си. Акцентът ти не ми е познат. Със сигурност не си гражданин на Бастион.

— От Малазан съм.

Трупът се приведе напред със скърцане, очите светнаха още по-ярко.

— Виж ти. Дете на онази далечна, страховита империя. Но си дошъл от юг, а шпионите ми съобщават, че армията на твоите сънародници иде от Пейл. Как си се изгубил така?

— Нищо не знам за тази армия, Пророче — отвърна Ток. — Сега съм тенесковри и само това е важното.

— Смело твърдение. Как се казваш?

— Ток-младши.

— Е, да оставим засега настрана въпроса с малазанската армия. Югът, поне доскоро, беше район, непредставляващ заплаха за моя народ. Но това се промени. Дразни ме някаква нова, упорита заплаха оттам. Тези… сегюле… и тяхната обезпокоителна, макар и за наша радост малка сбирщина съюзници. Те какво, твои приятели ли са, Ток-младши?

— Нямам приятели, Пророче.

— Дори след близките ти тенесковри? Какво би казал за Анастер, Първото чедо, който един ден ще поведе цяла армия от Чеда на мъртвото семе? Той те забеляза като… изключителен. А за мен какво ще кажеш? Не съм ли твоят Бог? Не те ли приех аз?

— Не съм сигурен кое от вас ме е приело — глухо отвърна Ток.

Трупът, както и вселилото се в него същество, трепнаха от думите му и мъгла от образи порази окото му. „Две същества. Живото, скрито зад мъртвото.“ Силата забушува отвътре, докато не му се стори, че старческото тяло всеки миг ще се разпадне. Крайниците затрепериха в спазми. След миг освирепялата сила затихна и тялото отново се вкочани.

— Повече от вълче око, щом толкова ясно виждаш онова, което никой досега не е успявал да разкрие. О, гледали са ме магьосници, опипвали са с прехвалените си лабиринти и нищо грешно не са съзирали. Измамата ми бе неподвластна на предизвикателства. Но ти…

Ток сви рамене.

— Виждам, каквото виждам.

— С кое око?

Той отново сви рамене. Нямаше отговор на това.

— Но ние говорехме за приятелства, Ток-младши. В моята свята прегръдка един смъртен не се чувства самотен. Анастер е бил измамен, както разбирам.

— Не съм твърдял, че се чувствам сам, Пророче. Казах, че съм без приятели. Сред тенесковрите аз съм едно цяло със свещената ти воля. Но все пак помисли за жената, която крачи до мен, или за детето, което нося на ръце, за всички хора наоколо… ако те умрат, ще ги погълна. Не може да има приятелство в такава компания, Пророче. Те са само възможна храна.

— Ала ти не ядеш.

Ток не каза нищо.

Пророкът отново се наведе към него.

— Но сега ще ядеш, нали?

„И ето как ме загръща лудостта, като най-горещо наметало.“

— Щом трябва да живея.

— А живеенето важно ли е за теб, Ток-младши?

— Не знам, Пророче.

— Е, да видим тогава. — Съсухрената му ръка се вдигна и магия раздра въздуха пред Ток. Пред малазанеца се оформи малка маса, отрупана с димящи късове сварено месо. — Прочие — изхриптя тънкият глас на Пророка — ето я нужната ти храна. Сладка плът; вкусна била, казват. Ах, виждам как лумна гладът във вълчето ти око. У теб наистина обитава звяр — какво го интересува произходът на това месо? Все пак предупреждавам те да го правиш бавно, инак свитият ти стомах ще изхвърли всичко, с което си го нахранил.

Ток простена тихо, след което се смъкна на колене пред масата и протегна ръце. Зъбите го заболяха, щом започна да дъвче, и собствената му кръв се смеси със соковете на месото. Преглътна, усети как вътрешностите му се впиха в залъка. Насили се да спре и да изчака.

Пророкът се надигна от стола и закрачи сковано към един от прозорците.

— Разбрах — заговори древното същество, — че армиите на смъртни не са достатъчни, за да бъде победена заплахата, която иде от юг. Ето защо изтеглих силите си и сега ще унищожа врага със собствената си ръка. — Извърна се рязко и го изгледа. — Казват, че вълците избягват човешка плът, стига да имат избор. Не мисли, че съм безмилостен, Ток-младши. Месото пред теб е сърнешко.

„Знам, кучи сине. Изглежда, не само окото ми е вълче — имам и вълчи сетива, и вълче обоняние.“ Взе още едно парче.

— Вече е без значение, Пророче.

— Радвам се. Усещаш ли как се връща силата в тялото ти? Позволих си да те изцеря — бавно, за да се смали травмата на духа. Харесваш ми, Ток-младши. Макар да го знаят малцина, аз мога да съм най-обичният от всички господари. — Старецът отново се извърна към прозореца.

Ток продължи да яде. Усещаше как животът отново се влива в него. Едничкото му око беше приковано в Пророка, примижало пред силата, която бе започнала да се трупа около съживения старчески труп. „Студена е тази магия. С мирис на лед във вятъра — спомени има тук, древни спомени — но чии?“

 

 

Стаята се замъгли, разпадна се пред погледа му. Баалджаг неуморно пристъпваше напред, едното й око бе извърнато наляво към лейди Енви — крачеше на десетина разтега встрани. Зад нея с леки отскоци вървеше Гарат: грамаден, с хълбоци, нашарени с десетки рани, от които все още капеше гъста, яростна кръв — кръвта на хаоса. Вляво от Гарат крачеше Туул. Нова карта бяха надраскали мечовете по тялото на Т’лан Имасс, карта от кости, разсечена кожа и мускули — Ток не беше виждал Т’лан Имасс толкова пострадал. Струваше му се невъзможно, че Туул може да стои на краката си, камо ли да върви.

Главата на Баалджаг не се извръщаше да види крачещите вдясно от нея сегюле, но Ток знаеше, че са там, вече и с Мок. Аят, също като Ток, беше обзет от спомени, съживени от миризмата на този нов, вледеняващ вятър, който идеше от севера — спомени, приковали вниманието и на двамата към Туул.

Т’лан Имасс вдигна глава, забави крачка и спря. Останалите също спряха. Лейди Енви се обърна към Туул и попита:

— Що за магия е това?

— Знаете не по-зле от мен, лейди — дрезгаво изхриптя отговорът на Туул, който не спираше да души във въздуха. — Неочаквано е. Объркването около онова същество, известно като Пророка на Панион, става все по-силно.

— Невъобразим съюз, но както изглежда, ще стане…

— Така изглежда.

Очите на Баалджаг отново се взряха на север, към свръхестественото сияние, усилващо се по назъбения хоризонт, сияние, което бе започнало да се стича между хребетите, да изпълва долини, да загръща все по-големи пространства. Вятърът се усили до вой, леден и хаплив.

Възкръснали спомени… това беше магия на Джагът…

— Можеш ли да я надвиеш, Туул? — попита лейди Енви.

Т’лан Имасс се обърна към нея.

— Аз съм без клан. Отслабнал съм. Освен ако не можете да ме опровергаете, ще трябва да й се възпротивим с всички сили, а тя непрекъснато ще се усилва, за да ни отхвърли.

Лицето на дамата беше изпълнено с тревога. Тя се загледа намръщено в сиянието на север.

— К’Чаин Че’Малле… и Джагът, в съюз. Този съюз има ли прецедент, Туул?

— Няма.

Леден дъжд засипа малката група и скоро премина в град. Ток усети жилещите му удари под козината на Баалджаг, щом животното се присви към земята. След миг тръгнаха отново напред, срещу напиращия вятър.

Пред тях планините се загръщаха в белезникава, прошарена с мръснозелени жилки мантия.

 

 

Ток примигна. Беше отново в кулата, присвит пред отрупаната с късове месо маса. Пророкът беше с гръб към него, обкръжен от сиянието на джагътска магия — съществото, обсебило старческия труп, вече се виждаше съвсем ясно — тънко, високо, плешиво и обагрено в зелено. „Но не, има още“ — сиви коренища се спущаха от краката на тялото, минаваха през каменния под, усукваха се с някакъв бесен прилив на болка… или екстаз. „Джагът извлича от друга магия, нещо по-старо, много по-гибелно от Омтоуз Феллак.“

Пророкът се обърна.

— Аз съм… разочарован, Ток-младши. Нима мислеше, че ще се свържеш с твоя вълк, без да разбера? Значи онзи, който е в теб, е готов за прераждането си.

„Онзи, който е в мен?“

— Уви, пуст ще си остане тронът на Звяра — продължи Пророкът. — Нито ти, нито онзи звяр-бог можете да надделеете моята мощ. Все пак, ако не бях разбрал, като нищо щеше да успееш да ме убиеш. Излъга ме!

Последното обвинение излезе с пронизителен писък и Ток видя, че пред него стои вече не старец, а малко дете.

— Лъжец! Лъжец! И за това ще страдаш! — Пророкът махна бясно с ръка.

Болка стисна Ток-младши, стегна като с железни гривни тялото и крайниците му и го надигна във въздуха. Изпукаха кости. Малазанецът изкрещя.

— Ще те прекърша! Да, на парчета ще те направя! Но няма да те убия, още не, още дълго, много дълго! О, виж как се гърчиш… ала какво знаеш за болката ти, смъртен? Нищо. Ще ти покажа, Ток-младши. Ще те науча. — И махна отново с ръка.

Ток се озова увиснал в абсолютен мрак. Болката, която се беше впила в него, не намаля, дори го стегна още по-силно. Пъшканията му отекнаха в лепкавия тежък въздух. „Той… той ме отпрати. Моят бог… ме прогони. И сега съм наистина сам. Сам…“

Нещо се приближаваше, нещо огромно, корава кожа изстърга в камък. До ушите му стигна скимтене, усили се, все по-близо.

Чу се писък и две сбръчкани ръце се впиха в малазанеца, притеглиха го в задушаваща, отчаяна прегръдка. Притиснат в отпуснатата пъпчива гръд, Ток се озова сред десетки трупове в различни степени на развала — всички в жадната прегръдка на огромни змийски ръце.

Ребрата му изпращяха и разкъсаха гърдите му. Кожата му стана хлъзгава от кръвта, ала целебната магия, дадена му от Пророка, устоя — кърпеше и съшиваше бавно, само и само костите му отново да бъдат строшени в неумолимата прегръдка.

Гласът на Пророка изпълни черепа му. „Омръзнаха ми всички други… ала теб ще запазя жив. Достоен си да заемеш мястото ми в тази сладка майчина ласка. О, тя е луда. Безразсъдна в безумието си, ала не гаснат в нея искрите на страстта. Огромна страст. Внимавай да не те погълне като мен — докато не попих в себе си толкова поквара, че ме изплю. Страстната нужда, когато те обсеби, се превръща в отрова, Ток-младши. Великата поквара на любовта сега ще поквари и теб. Плътта ти. Ума ти. Усещаш ли го вече? Започва. Усещаш ли го, скъпи малазанецо?“

Нямаше дъх, с който да изкрещи, но ръцете, които го държаха, усетиха потръпването му и застискаха още по-силно.

Тихо скимтене изпълни залата. Два гласа — на Ток и на онази, която го беше пленила.