Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Memories of Ice, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 77 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Galimundi (2010 г.)
- Разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Стивън Ериксън. Спомени от лед
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005
ИК „Бард“, 2005
ISBN: 978–954–584–035–7
История
- — Добавяне
- — Корекция
Трета книга
Капустан
Последният Смъртен меч на Откровението на Финир беше Фаналд от Коун Вор, който бе убит при Оковаването. Последният загърнат от Глигана дестраянт беше Айпшанк от Корелри, който изчезна при Последния полет на Манаст над Ледените поля на Стратем. Друг чакаше да получи тази титла, но бе отлъчен от храма, преди да се добере до нея, и името на този мъж бе заличено от всички анали. Известно е обаче, че е бил от Унта; че е започнал живота си като дребен крадец по мръсните улици и че отлъчването му от храма било белязано със суровото наказание на Откровението на Финир…
14.
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
Странноприемницата в югоизточния ъгъл на старата улица Дару бе приютила само шепа посетители, повечето гости в града, оказали се сега в капан, като самия Грънтъл. Армиите на Панион, обкръжили крепостните стени, вече от пет дни не бяха предприели нищо. Появили се бяха някакви прашни облаци отвъд хребетите на север, както беше чул капитанът охранник, сигнализирали… нещо. Но това беше преди дни и нищо повече не стана.
Никой не знаеше какво чака септарх Кулпат, макар да гъмжеше от догадки. Нови баржи с тенесковри бяха прехвърлили реката и вече се създаваше впечатлението, че населението на половината империя се е присъединило към селяшката орда.
— При толкоз много — беше подхвърлил някой преди камбана време — за всеки от тях няма да остане и по една мръвка капънски гражданин. — Грънтъл беше като че ли единственият, на когото шегата не му допадна.
Седеше на маса близо до входа, с гръб към грубо боядисаната каса — самата врата бе вдясно от него, а гостната с ниския таван — отпред. Някаква мишка щъкаше по пръстения под между масите, шмугваше се от една сянка в друга, притичваше между обуща и ботуши, изпречили се на пътя й. Грънтъл следеше движенията й с премрежени очи. В кухнята все още можеше да се намери много храна — така поне подсказваше носът му. Това изобилие, знаеше той много добре, нямаше да се задържи, ако обсадата се проточеше.
Погледът му се плъзна по опушената главна греда, изпъната през цялото помещение — там спеше котаракът на странноприемницата, изпружил крака надолу. Само насън ловуваше животинчето, поне за момента.
Мишокът стигна до тезгяха и тръгна покрай него към вратата за кухнята.
Грънтъл отново отпи от разреденото вино — повече вода, отколкото вино след близо седмичната задушаваща хватка на града от панионците. Другите шестима посетители седяха поотделно по масите или се бяха облегнали на тезгяха. От време на време някой казваше нещо неразбрано, на което заговореният отговаряше с мрачно сумтене.
През деня и нощта, както беше забелязал Грънтъл, ханът се пълнеше с два типа хора. Тези, които бяха сега пред очите му, буквално живееха в гостилницата и наблягаха на виното и ейла. Чужденци в Капустан и като че ли без приятели, те все пак бяха успели да създадат някаква общност, за която беше присъща невероятната способност дълго да са заедно, без да правят нищо. Щом се стъмнеше, започваше да се събира другият тип. Шумни, весели, те привличаха уличните курви с парите, които трупаха по масите, без да мислят за утрешния ден. Енергията, бликаща от тях, беше отчаяна — лъжлива градушка върху Гуглата. „Твои сме, кучи сине с кривата коса — сякаш казваха. — Но не и преди съмване!“
Кипяха като разбушувало се море около неподвижните, безразлични скали — смълчалите се, самотни гости.
„Морето и скалите. Морето празнува пред лицето на Гуглата, щом той надвисне над него. Скалите са гледали кучия син в очите толкова дълго, че вече не помръдват, камо ли да празнуват. Морето се смее гръмко на собствените си шеги. Скалите скърцат със зъби и стискат устни толкова здраво, че могат да смълчат гостилницата. Шепа капънски… Другия път ще си държа езика зад зъбите.“
Котаракът се изправи на гредата, протегна се и черните ивици по жълтеникавата му козина се нагънаха. Килна глава надолу и изпъна уши.
Мишката, стигнала до входа за кухнята, настръхна.
Грънтъл изшътка.
Котаракът го изгледа.
Мишката се шмугна в кухнята и се скри.
Вратата на хана се отвори с шумно скърцане, Бюк влезе и се смъкна на стола до Грънтъл.
— Съвсем предсказуем си — измърмори старецът и даде знак на гостилничаря за още две от същото.
— Мда. Скала съм.
— Скала, а? По-скоро тлъста игуана, вкопчила се в скала. А като дойде голямата вълна…
— Все едно. Е, намери ме, Бюк. Сега какво?
— Исках само да ти благодаря за помощта, Грънтъл.
— Това някаква тънка ирония ли е, старче?
— Всъщност бях почти сериозен. Оная кална вода, дето ми я даде да я изпия — отварата на Керули, — чудеса направи тя. — На тясното му лице се изписа малко потайна усмивка. — Чудеса…
— Радвам се да чуя, че си по-добре. Някоя нова разтърсваща новина? Ако не…
Бюк изчака гостилничаря да сложи двете чаши пред тях и да си тръгне и рече:
— Срещнах се със старейшините на становете. Отначало искаха да отида направо при принца…
— Но после са се вразумили.
— С малко ръчкане.
— Значи сега разполагаш с цялата помощ, която ти е нужна, за да попречиш на оня побъркан евнух да се прави на вратар пред портата на Гуглата. Добре. Все пак не може да няма паника по улиците с тия четвърт милион панионци около града.
Бюк го изгледа с присвити очи.
— Мислех, че ще оцениш спокойствието ми.
— Е, така е по-добре.
— Все още ми трябва помощта ти.
— Не виждам как, Бюк. Освен ако не искаш от мен да сритам вратата и да резна главата на Корбал Броуч. В който случай ще трябва някак да отвлечеш вниманието на Бочълайн. Да му подпалиш халата или нещо такова. Само за малко. Всичко е въпрос на разчет, разбира се. Какво ще кажеш например, когато пробият стените и по улиците нахълтат тенесковрите? Така всички ще можем да тръгнем към Гуглата хванати за ръчица и с весела песничка на уста.
Бюк се усмихна над ръба на чашата.
— Става — отвърна той и отпи.
Грънтъл пресуши чашата си и посегна за втората.
— Знаеш къде да ме намериш.
— Когато дойде вълната.
Котаракът скочи от гредата, хвърли се напред, спипа една тлъста хлебарка и почна да играе с нея.
— Е — изръмжа след малко капитанът на керванската охрана, — какво още имаш да ми кажеш?
Бюк сви рамене.
— Чух, че Стони се записала доброволка. Според последните слухове панионците вече са готови за първия щурм — всеки момент.
— За първия ли? Че то едва ли ще има втори. Колкото до това, че вече са готови, те са готови вече от няколко дни, Бюк. Щом Стони е решила да си хвърли живота в защита на незащитимото, нейна работа.
— Каква е алтернативата? Панионците не взимат пленници, Грънтъл. Всички ще трябва да се бием, рано или късно.
„Така си мислиш ти.“
— Освен ако — продължи Бюк, след като вдигна чашата си, — не си решил да минеш на другата страна. Да приемеш Вярата, по целесъобразност…
— Друг начин има ли?
Старецът присви очи.
— С човешка плът ли искаш да си пълниш корема, Грънтъл? Само за да оцелееш? Готов си да го правиш, нали?
— Месото си е месо — отвърна Грънтъл; гледаше котарака. Тихо изпукване извести, че играта е свършила.
— Е — въздъхна Бюк и се надигна от стола. — Не мислех, че си способен да ме изненадаш. Изглежда, съм си въобразявал, че те познавам…
— Въобразявал си си.
— Това значи е човекът, за когото Харло даде живота си.
Грънтъл бавно вдигна глава. Това, което Бюк видя в очите му, го накара да отстъпи назад.
— С кой стан работиш в момента? — попита кротко капитанът.
— Улдан — прошепна старецът.
— Значи ще те намеря там. Междувременно, Бюк, гледай да не ми се мяркаш пред очите.
Сенките се бяха отдръпнали от по-голямата част на казармения двор и Хетан и брат й Кафал вече бяха огрени от слънцето. Клечаха на дрипавата изтъркана черга, свели глави. Пот, почерняла от пепелта, капеше от челата им. Между двамата имаше широк плитък трикрак мангал, пълен с тлееща жарава.
Войници и дворцови служители щъкаха около тях във всички посоки.
Щит-наковалня Итковиан наблюдаваше брата и сестрата от мястото си близо до входа на щаба. Досега не знаеше, че баргастите са народ, отдаден на медитацията, но до този момент, откакто се бяха върнали от Хомота, Хетан и Кафал като че ли не бяха правили нищо друго. Отдадени на пост, необщителни, неудобно настанили се в самия център на казармения двор, двамата се бяха превърнали в недостъпен остров.
„Това тяхно спокойствие не е на смъртни същества. Пътуват сред духовете си. Брукалаян настоява да се добера до истината — на всяка цена. Дали Хетан крие още някоя тайна? Някакъв път за бягство — за нея, за брат й и за костите на техните духове основатели? Неизвестна слабост в отбраната ни? Пролука в обкръжението на панионците?“
Итковиан въздъхна. Опитвал се беше, но безуспешно. Трябваше да опита отново. Тъкмо се канеше да пристъпи напред, но усети нечие присъствие до себе си, обърна се и видя принц Джеларкан.
Лицето на младия мъж беше изпито от изтощение. Дългопръстите му елегантни ръце трепереха, въпреки че беше стиснал пояса на халата си. Очите му оглеждаха обичайната казармена суматоха.
— Трябва да знам, Щит-наковалня, какво възнамерява да предприеме Брукалаян — почна принцът. — Той държи онова, което войниците ви наричат „ашик в дупката“ — това поне е ясно. Ето защо съм дошъл, отново, да поискам аудиенция с човека, когото съм наел. — Дори не си направи труда да прикрие язвителната горчивина в думите си. — Но без успех. Смъртният меч няма време за мен. Няма време за принца на Капустан.
— Сър — отвърна Итковиан, — можете да зададете въпросите си на мен. Ще направя всичко възможно да им отговоря.
— Брукалаян ви е дал позволение да говорите?
— Да.
— Добре тогава. Крон Т’лан Имасс и техните немрящи вълци унищожиха демоните на септарха.
— Унищожиха ги.
— Но Панион Домин разполага с още. Още стотици.
— Да.
— Защо тогава Т’лан Имасс не нахлуят в Империята? Една атака в територията на Пророка като нищо може да доведе до оттеглянето на обсаждащите сили на Кулпат. Пророкът няма да има друг избор, освен да ги изтегли през реката.
— Ако Т’лан Имасс бяха армия на смъртни, изборът щеше наистина да е очевиден и следователно — благоприятен за нас — отвърна Итковиан. — Уви, Крон и техните немрящи родственици са обвързани с неземна воля, за която не знаем нищо. Казаха ни за някакъв сбор, за безмълвен призив, целящ неизвестно какво. Това за момента е първостепенно за тях. Т’лан Ай унищожиха К’Чаин Че’Малле на септарха, защото присъствието им тук представляваше пряка заплаха за събирането.
— Защо? Това обяснение е недостатъчно, Щит-наковалня.
— Не бих оспорвал преценката ви, сър. Изглежда, има и друга причина за нежеланието на Крон да тръгне на юг. Загадка, свързана със самия Пророк. Изглежда, думата „Панион“ е джагътска. Джагътите са били смъртните врагове на Т’лан Имасс, както вероятно знаете. Личното ми убеждение е, че Крон изчаква пристигането на… съюзници. Други Т’лан Имасс, тръгнали насам за предстоящия сбор.
— Намеквате, че Крон е уплашен от Пророка на Панион?
— Да. Поради убеждението си, че Пророкът е Джагът.
Принцът помълча, после поклати глава.
— Дори Т’лан Имасс да решат да тръгнат срещу Панион Домин, решението ще дойде твърде късно за нас.
— Така изглежда.
— Добре. Още един въпрос. Защо това тяхно събиране става точно тук?
Итковиан се поколеба малко, после кимна сякаш на себе си.
— Принц Джеларкан, този, който е призовал Т’лан Имасс, се приближава към Капустан… придружен от цяла армия.
— Армия?
— Армия, тръгнала на война срещу Панион Домин — и с допълнителната цел да вдигне обсадата на Капустан.
— Какво?!
— Сър, те са на пет седмици оттук.
— Не можем да издържим…
— Това се знае, принце.
— И този ли призовник командва армията?
— Не. Командването е в ръцете на двама мъже — Каладън Бруд и Дужек Едноръкия.
— Дужек… Едноръкия?! Върховният юмрук? Малазанецът? Духове долни, Итковиан! Откога го знаете това?
Щит-наковалня се окашля.
— Първоначалният контакт бе установен преди известно време, принце. По магически пътища. Оттогава обаче те са недостъпни…
— Да, да, знам за това. Продължете, проклет да сте.
— Присъствието на Призовника сред тях бе новина, която научихме съвсем наскоро — от един Хвърляч на кости на Крон Т’лан Имасс…
— Армията, Итковиан! Кажете ми повече за тази армия!
— Дужек и легионите му са осъдени като изменници от императрица Ласийн. Сега действат независимо. Неговите сили наброяват около десет хиляди души. Каладън Бруд държи под своя команда много наемнически отряди, три клана на Баргаст, народа на Риви и Тайст Андий — обща численост трийсет хиляди.
Принц Джеларкан се беше ококорил. Итковиан видя как всички тези нови сведения пробиха през вътрешната му защита, видя как избуяха у него надежди и как също толкова бързо се попариха.
— Външно погледнато — заговори тихо Щит-наковалня, — това, което ви казах, изглежда окуражителен принос. Но както виждам, вече сам разбирате, че в действителност всичко това е безсмислено. Пет седмици, принце. Ще отмъщават след това, защото най-много това да постигнат. А и тогава, предвид ограничения им брой…
— Това заключенията на Брукалаян ли са, или вашите?
— И на двамата, за съжаление.
— Глупаци — изръмжа младият принц. — Проклети от Гуглата глупаци.
— Ваше височество, не можем да устоим пет седмици на панионците.
— Зная, проклет да си! Въпросът вече е: защо изобщо се опитваме?
Итковиан се намръщи.
— Как защо, сър? Такъв беше договорът. Защитата на града…
— Идиот — какво ме интересува мен проклетият ви договор? Вие все едно вече сте убедени, че няма да удържите! Моята грижа е животът на хората ми. Тази армия идва от запад, нали? Така трябва да е. Върви покрай реката…
— Не можем да пробием, принце. Ще ни унищожат.
— Съсредоточаваме всичко на запад. Внезапен излаз, който преминава в изтегляне. Щит-наковалня…
— Ще ни изколят — прекъсна го Итковиан. — Ваше височество, обсъдихме го това. Няма да стане. Конните крила на септарха ще ни обкръжат, ще ни заковат на място. След това ще дойдат беклитите и тенесковрите. Ще отстъпим една защитима позиция срещу незащитима. Всичко ще свърши за една камбана време.
Принц Джеларкан го изгледа с неприкрито презрение — и дори с омраза.
— Уведомете Брукалаян за следното — заръмжа той. — Оттук насетне Сивите мечове нямат правото да мислят вместо принца. Не е тяхна работа да решават какво той трябва да знае и какво — не. Принцът трябва да бъде уведомяван за всичко, независимо как вие оценявате практическата му приложимост. Ясно ли е, Щит-наковалня?
— Ще предам думите ви съвсем точно, ваше височество.
— Допускам — продължи принцът, — че Съветът на маската знае дори по-малко от мен, нали?
— Допускането ви е точно. Ваше височество, техните интереси…
— Спестете ми поредното си учено мнение, Итковиан. Лек ден.
Принцът тръгна към казармения портал — с твърде скована стойка за царствената му особа. „И все пак благородна, по свой начин. Чувствата ми са на ваша страна, скъпи принце, макар че нямам право да ги оглася. Аз съм волята на Смъртния меч. Личните ми чувства са без значение.“ Потисна прилива на горчивия гняв, вмъкнал се в мислите му, и погледът му се върна на двамата баргасти, които продължаваха да седят на дрипавата черга в центъра на двора.
Трансът беше свършил. Хетан и Кафал се бяха навели над мангала, от който на тънки бели валма се вдигаше дим.
Сепнат, Итковиан остана за миг прикован на място, преди да пристъпи напред.
Докато се приближаваше, видя, че върху въглените в мангала има нещо. Червено по краищата, млечнобяло в средата. Прясна кост, твърде лека, за да е от бедерин, но прекалено тънка и дълга, за да е от човек. Крак и плешка от сърна може би, или от антилопа. Баргастите бяха започнали гадаене и бяха включили в него онова, което бе дало името на племенните им шамани.
„Значи не са просто воини. Трябваше да се досетя. Песенното заклинание на Кафал в Хомота. Той е шаман, гледач на кости, а Хетан — женската му половина.“
Спря до чергата, вляво от Кафал. По повърхността на раменната кост бяха започнали да се появяват пукнатини. Тлъстината кипеше на мехури по дебелите ръбове на костта, цвърчеше и искреше като огнен кръг.
Най-простото гадаене се изразяваше в тълкуването на шарките от пукнатини като карта — начин да се открият диви стада за племенните ловци. В този случай — Итковиан беше убеден в това — вложената магия беше много по-сложна, пукнатините представляваха нещо много повече от карта на физическия свят. Щит-наковалня стоеше мълчаливо и се мъчеше да чуе нещо от тихия разговор между Хетан и брат й.
Говореха на баргастки — език, който познаваше съвсем слабо. Още по-странното беше, че разговорът като че ли течеше трипосочно — братът и сестрата кимаха в отговор на неща, които сякаш само те можеха да чуят.
Лопатката вече цялата беше нашарена с пукнатини, беше станала на сини, бежови и бели петна. Скоро костта щеше да се натроши — когато духът на съществото се огънеше под натиска на магията, потекла през изтляващата му жизнена сила.
Тайнственият разговор секна. Кафал отново изпадна в транс, а Хетан изправи гръб, вдигна глава и погледна Итковиан в очите.
— А, вълко. Радвам се, че те виждам. В света са настъпили промени. Изненадващи промени.
— И тези промени радват ли те, Хетан?
Тя се усмихна.
— Би ли ти доставило удоволствие, ако ме радваха?
„Да скоча ли в тази пропаст?“
— Тази възможност съществува.
Тя се засмя и стана. Разкърши ръце и примижа.
— Духовете да ме вземат, цялата съм схваната. Мускулите ми плачат за нежни ръце.
— Има си упражнения за раздвижване…
— Не че не ги знам, вълко. Би ли се включил в тях?
— Какви новини имаш, Хетан?
Тя се ухили и сложи ръце на кръста си.
— Кълна се Бездната, колко си непохватен. Отдай ми се и научи всичките ми тайни, не ти ли се постави точно тази задача? Трябва да си много нащрек в тази игра. Особено с мен.
— Може би си права. — Той се обърна и си тръгна.
— Стой бе, човек! — изсмя се зад гърба му Хетан. — Бягаш като заек! А аз те нарекох вълк? Трябва да сменя това име.
— Изборът е твой — отвърна Итковиан през рамо.
Смехът й отново изкънтя зад него.
— Е, тази игра вече си я бива! Бягай, скъпи заеко! Измъкващата ми се плячка, ха!
Итковиан влезе в щаба, тръгна по коридора, обикалящ покрай стената, и стигна до входа на кулата. Бронята му подрънкваше тихо, докато изкачваше каменните стъпала. Опита се да разкара от ума си Хетан, смеещото й се лице и светлите, палави очи, вадичките пот, стичащи се по челото й през полепналата пепел, стойката й, леко извита назад, издадените й в предизвикателна покана гърди. Ненавиждаше тази новородена, отдавна заровена дълбоко страст, която го терзаеше. Клетвите му рухваха, всяка негова молитва към Финир се посрещаше с пълно мълчание, сякаш богът му бе станал безразличен към жертвите, които бе направил в негово име.
„И може би това е окончателната, най-опустошителната истина. Боговете изобщо не се интересуват от аскетичната саможертва на смъртните. Изобщо не ги интересуват правилата на поведение и извратеният, съчинен от жреци и монаси морал. Навярно те всъщност се смеят на веригите, с които сами се оковаваме — на нашата безкрайна, неудовлетворима нужда да намираме недостатъци в онова, което изисква животът. Или може би не се смеят, а ни се гневят. Може би нашият отказ от празненството на живота е най-голямото ни оскърбление към онези, които почитаме и на които служим.“
Стигна до оръжейната, кимна разсеяно на двамата войници на пост и продължи към стълбата за покривната платформа.
Дестраянтът вече го чакаше и го изгледа замислено.
— Изглеждате доста угрижен, сър.
— Да, няма да го отричам. Имах разговор с принц Джеларкан, който завърши с недоволство от негова страна. След това говорих с Хетан. Вярата ми е разклатена, дестраянт.
— Поставяте под въпрос клетвите си.
— Да. Признавам, че се съмнявам в тяхната искреност.
— Нима сте вярвали, Щит-наковалня, че вашите правила на поведение съществуват, за да удовлетворят Финир?
Итковиан се намръщи, облегна се на перилото и се загледа към загърнатите в пушеци вражески станове.
— Ами, да…
— В такъв случай сте живели в самозаблуда.
— Обяснете, моля.
— Добре. Изпитали сте необходимост да си наложите окови, нужда да наложите на собствения си дух ограниченията, определени с вашите клетви. С други думи, Итковиан, вашите клетви са породени от диалога със самия себе си — не с Финир. Веригите са си ваши, у вас са и ключовете за тях, когато престанат да бъдат нужни.
— Престанат да бъдат нужни?
— Да. Когато всичко, включващо живия живот, престане да застрашава вярата ви.
— Значи намеквате, че кризата ми е свързана не с вярата, а с клетвите ми? Че съм замъглил разликата?
— Точно така, Щит-наковалня.
— Дестраянт — промълви Итковиан, без да откъсва очи от позициите на панионците, — вашите думи предизвикват изблик на похот.
Върховният жрец се разсмя.
— А с него и киселото ви настроение!
Итковиан сви устни.
— Ето, че вече говорите за чудеса.
— Надявам се, че…
— Стойте. — Щит-наковалня вдигна облечената си в металната ръкавица ръка. — Беклитите се раздвижват.
Станал изведнъж сериозен, Карнадас проследи погледа му.
— А там — посочи Итковиан — урдоманите. Със скаланди на фланговете. Сиърдомини се придвижват на командни позиции.
— Първо ще щурмуват редутите — каза дестраянтът. — Прехвалените джидрати на Съвета на маската са по укрепленията си. Може да ни спечелят още време…
— Пратете ми вестоносците, сър. Предупредете офицерите. И известете принца.
— Да, Щит-наковалня. Тук ли ще останете?
Итковиан кимна.
— Мястото е добро за наблюдение. Вървете.
Войската на беклитите се струпваше в кръг около укреплението на Джидрат в мъртвата зона пред крепостта. Върховете на копията бляскаха под лъчите на слънцето.
Останал сам, Итковиан присви очи и загледа приготовленията.
— Е, вече се започна.
Улиците на Капустан бяха стихнали, буквално опразнени под безоблачното небе. Грънтъл вървеше по улица Калманарк. Стигна до извитата стена на затворения в себе си Стан на Улден, изгази през боклука, струпан по стъпалата, водещи под уличното ниво, и заудря с юмрук по дебелата врата.
След малко тя изскърца и се открехна.
Грънтъл пристъпи в тесен коридор. Подът представляваше скосена рампа, отвеждаща обратно нагоре към наземното ниво, където слънчевата светлина отново блесна и пред очите му се разкри кръглият централен двор.
Мършавият побелял Бюк затръшна масивната врата зад него и се напъна да постави тежкия железен лост в жлебовете, след това се обърна към Грънтъл.
— Много бързо пристигна. Е?
— Какво мислиш? — изръмжа капитанът на керванната охрана. — Има раздвижване. Панионците настъпват. По улиците хвърчат вестоносци.
— Ти на коя стена си?
— На северната, малко встрани от дома на Лектар. Сякаш има някакво значение. А ти? Забравих да те попитам. Кучият син излиза ли на лов снощи?
— Не. Казах ти, че становете помагат. Мисля, че все още се мъчи да разбере защо не е спипал нищо предната нощ — това го обърква, чак и Бочълайн го забеляза.
— Лоша новина. Ще почне да рови, Бюк.
— Да. Казах ти, че ще има рискове, нали?
„Да де, мъчим се да попречим на един обезумял убиец да си намира жертви — без той да забележи, — а всеки момент ще започне щурм… Бездната да те вземе, Бюк, в какво се опитваш да ме въвлечеш?“ Грънтъл погледна към рампата.
— Помощ, казваш. Как го приемат това новите ти приятели?
Старецът сви рамене.
— Корбал Броуч предпочита здрави органи за опитите си. На риск са изложени децата им.
— Щеше да е по-голям, ако не знаеха.
— Те го знаят.
— Децата ли каза?
— Да. Разполагаме поне с четирима малки наблюдатели на къщата по всяко време. Бездомни гаменчета — другите са достатъчно много, за да се смесят с тях. Държат под око и небето… — Изведнъж млъкна и в очите му блесна странно лукавство.
Имаше някаква тайна, разбра Грънтъл.
— Небето ли? Защо?
— Ами… да не би Корбал Броуч да пробва от покривите.
„В град с толкова много куполи?“
— Имах предвид — продължи Бюк, — че държат къщата под око. За щастие, Бочълайн се е заровил в мазето, превърнал го е в нещо като лаборатория и изобщо не излиза оттам. А денем Корбал спи. Грънтъл, това, дето ти го казах преди малко…
Грънтъл вдигна рязко ръка и го прекъсна.
— Чуй.
Далечен тътен отекна под краката им и отвъд градските стени бавно се надигна рев.
Бюк, изведнъж пребледнял, изруга и попита:
— Къде е Стони? И не се опитвай да ми казваш, че не знаеш.
— На портата на Пристанищния път. Пет отделения Сиви мечове, рота джидрати, десетина стражи лестари…
— Там е най-шумно…
Грънтъл се навъси и изпъшка.
— Тя знаеше, че ще започне от тази порта. Глупачка.
Бюк пристъпи към него и го стисна за рамото.
— Тогава защо, в името на Гуглата, още стоиш тука? Щурмът започна и Стони се е забъркала точно там, където е най-напечено!
Грънтъл се дръпна.
— Пееш ми за Бездната, старче. Тя е голяма жена. Казах й! Казах и на теб! Тази война не е моя!
— Което няма да спре тенесковрите да ти клъцнат главата за казана!
Грънтъл изръмжа и избута Бюк от вратата. Стисна тежкия лост в дясната си ръка и с едно дръпване го изтръгна от жлебовете. Желязото издрънча тежко върху камъните и звукът отекна по коридора. Грънтъл отвори вратата, наведе се и излезе на стълбището.
Щом стъпи на уличното ниво, грохотът на щурма закънтя в ушите му. Сред приглушеното дрънчене на оръжия се чуваха писъци, ревове и смътният, глух тътен от хиляди раздвижили се бронирани тела — извън стените, по бойниците, от двете страни на портата — той знаеше, че тътенът скоро ще заглъхне под непрестанните удари на блъскащите се в желязо и дърво обсадни овни.
Най-сетне обсадата беше извадила от ножницата острото си желязо. Чакането беше приключило.
„И те няма да удържат стените. Нито портите. До здрач всичко ще свърши.“ Помисли дали да не се напие и познатата нишка на тази мисъл донякъде го утеши.
Някакво движение привлече вниманието му. Той вдигна очи и видя как от запад изфучаха в дъга петдесет огнени кълбета. Дирите им раздираха небето. Наблизо избухнаха пламъци — снарядите поразяваха улици и сгради с оглушителен трясък.
Обърна се и видя втора вълна, идваща този път от север. Едно от кълбата започна да се уширява повече от другите. Ставаше все по-голямо и по-голямо, като побесняло слънце — летеше точно към него.
Грънтъл изруга и се хвърли обратно по стълбището.
Катраненото кълбо се удари в улицата, отскочи сред огнена вихрушка и се стовари в извитата стена на стана на по-малко от десет крачки от входа.
Каменното му ядро проби стената и повлече пламъците след себе си.
Камъни и хоросан изригнаха и засипаха горящата улица.
Натъртен и почти оглушал, Грънтъл се надигна. Откъм стана Улдан се чуха писъци. От изровената дупка блъвна черен пушек. „Тези проклети неща са огнени капани.“ Вратата се отвори с трясък и той се обърна. Появи се Бюк, повлякъл изпаднала в несвяст жена.
— Много ли е зле? — извика Грънтъл.
Бюк вдигна глава.
— Ти още ли си тук? Ще се оправим. Огънят почти е потушен. Махай се оттук. Бягай се скрий някъде.
— Добра идея — изръмжа той в отговор.
Пушеците закриха небето — вдигаха се на черни стълбове от източната част на Капустан и вятърът ги носеше на запад. В квартала на Дару се виждаха пожари — между храмовете и жилищните сгради. Грънтъл прецени, че близо до стените ще е най-безопасно от горящите снаряди, и тръгна на изток по улицата. „Това, че Стони е там, при Пристанищната порта, е само съвпадение. Тя сама си го избра.“
„Проклятие, тази битка не е наша. Ако бях поискал да ставам войник, щях да се включа в някоя проклета от Гуглата армия. Бездната да ги вземе всички дано…“
Нова вълна от далечните катапулти проряза дири през пушеците. Той спря и се прикри, но огнените кълба вече го бяха подминали, западаха в центъра на града с глух барабанен ритъм. „Това ако го продължат още малко, ще се побъркам.“ Напред през пушеците пробягваха човешки фигури. Грохотът на оръжия се усили, като вълни по каменист бряг. „Страхотно. Просто отивам при портата и измъквам момичето. Няма да трае дълго. Гуглата ми е свидетел, ще я пребия до несвяст, ако ми възрази. Просто ще се измъкнем оттук, и толкова.“
Приближи се до последния ред сергии на пазара на Вътрешната пристанищна улица. Проходите между паянтовите сергии бяха тесни и задръстени със смет. Улицата зад тях едва се виждаше зад стената пушек. Загази през боклука и излезе на улицата. Портата беше вляво от него, едва се виждаше. Масивните дървени крила бяха разбити, проходът и прагът бяха затрупани с грамади човешки тела. От амбразурите на двете странични кули, с почернели стени, изподраскани от стрели и гюлета, бълваше черен дим. До ушите му долитаха писъци и дрънчене на мечове. По платформите на стените от двете им страни войници в снаряжението на Сивите мечове се катереха към горните етажи на кулите.
Вдясно от Грънтъл се чу тропот на ботуши. От пушека се появиха Сиви мечове: първите редици с мечове и щитове, задните две — с насочени арбалети. Прекосиха празното пространство пред капитана и заеха позиции зад барикадата от трупове при портата.
Вятърът отнесе пушека вдясно и се видяха още тела — капънтали, лестари, бетаклити на Панион, и още надолу по улицата до барикадираната пресечка на шейсет крачки, където се беше струпала друга грамада избити войници.
Грънтъл затича към отряда на Сивите мечове. След като не успя да различи кой е командирът им, викна на най-близката жена-стрелец.
— Какво е положението?
Тя го погледна с безизразна физиономия — лицето й бе покрито цялото със сажди — и той с изненада разбра, че е капънка.
— Прочистваме кулите. Излазът скоро ще се върне. Пропускаме ги и задържаме портата.
Той я зяпна. „Излаз? Богове, те са си загубили ума!“
— Задържате? — Погледна към сводестия проход. — Колко дълго?
Тя сви рамене.
— Сапьорите идват насам с работните екипи. До камбана-две ще има нова порта.
— Колко пробива? Какви са загубите?
— Не знам, гражданино.
— Престани да дрънкаш — извика мъжки глас. — И го разкарай тоя цивилен…
— Движение, сър! — извика му друг войник.
Над раменете на присвитите редици на бойците с мечове се изпънаха арбалети.
Някой от другата страна на прохода извика:
— Отрядът на лестарите… задръж огъня! Идваме!
Сивите мечове, заели позиция, не се отпуснаха. След миг в прохода навлязоха първите части на отряда, извършил излаза. Окървавени и пребити, понесли ранени, тежко снаряжените пехотинци завикаха на Сивите мечове да им отворят път.
Отделенията се раздвоиха и оформиха коридор.
Всеки лестар от първите тридесетима, които преминаха, беше натоварен с ранен другар. Шумът на близкия бой отвъд портата привлече вниманието на Грънтъл. Приближаваше се. Отрядът беше оформил ариергард, прикриващ онези, които носеха ранените, и натискът върху него се усилваше.
— Контраатака! — изрева някой. — Щурмоваци скаланди…
Високо от стената вдясно от южната флангова кула прозвуча рог.
Ревът откъм мъртвата зона извън прохода се усили. Камъните под ботушите на Грънтъл затрепериха. „Скаланди. Настъпват в легион не по-малко от пет хиляди…“
Надолу по Вътрешната пристанищна улица се събираха още Сиви мечове — пехотинци, стрелци с арбалети и с лъкове, оформяха втора защитна полоса. Още по-голяма част се строяваше зад тях, с балисти, требушети и леки метателни машини — последните с ведра, пълни с нажежени камъни, от които се вдигаше пара като от врящи котли.
Ариергардът нахлу в прохода. Между тях профучаха къси копия — само едно улучи целта си и войникът се завъртя и рухна на каменните плочи с щръкнала от шията му дръжка. Първите панионски скаланди се появиха — лекоподвижни, с кожени ризници и шлемове, стиснали къси копия и криви мечове, някои с плетени от тръстика щитове — напираха след отстъпващата редица тежка лестарска пехота, падаха един след друг, но след тях прииждаха нови и нови и надаваха пронизителни бойни викове.
— Разпръсни се! Отстъпвай!
Изреваната команда подейства моментално. Лестарският ариергард изведнъж се пръсна и затича напред по коридора, оставяйки след себе си падналите — които бяха извлечени навън от първите скаланди. И тогава щурмоваците нахлуха в прохода.
Първата защитна линия на Сивите мечове се прегрупира след отстъпилите лестари. Изтрещяха арбалети. Западаха десетки скаланди и гърчещите им се в предсмъртна агония тела забавиха настъплението на връхлитащите зад тях. Сивите мечове хладнокръвно презаредиха.
Няколко души от първата вълна нападатели се озоваха пред наемниците пехотинци и бяха посечени на място.
Втора вълна, изпълзяла през труповете, се изля към защитната линия.
Рухнаха под поредния рояк метални стрели. Проходът вече се изпълваше с мъртви тела. Следващата тълпа от скаланди беше невъоръжена. Докато Сивите мечове отново зареждаха арбалетите си, нападателите започнаха да измъкват загиналите и издъхващите през прохода.
Вратата на лявата странична кула се отвори. Грънтъл рязко се обърна и посегна към късите си джадроубски саби, но видя оттам да излизат, залитайки, плувнали в кръв и задавени от пушек половин дузина капънтали. А сред тях — Стони Менакис.
Рапирата в дясната й ръка беше прекършена на педя от върха; останалото, чак до кръглата ръкохватка и предпазителя, беше покрито със съсирена кръв, както и облечената й в тежка ръкавица ръка и металният подлакътник. Нещо слузесто висеше от острието на камата в лявата й ръка и от него капеше кафеникава киша. Скъпата й кожена броня беше разкъсана, един кос прорез беше пробил ватената подплата отдолу. Кожата и подплатата се бяха смъкнали и откриваха дясната й гърда, върху чиято мека бяла кожа личаха синини от нечии пръсти.
Отначало не го видя. Погледът й беше прикован към портала, където труповете вече бяха разчистени и прииждаше нова вълна скаланди. Първите редици, както и преди малко, паднаха под дъжда метални стрели, но оцелелите нападатели се втурнаха напред — озверяла, крещяща тълпа.
Четворната отбранителна линия на Сивите мечове отново се раздвои, обърна се и побягна към най-близката пресечка на Пристанищна, където стояха капънталските стрелци с лъкове и изчакваха да се разчисти пространството срещу нахлулите скаланди.
Стони изрева команда на неколцината бойци с нея и малката част заотстъпва покрай стената. Чак сега видя Грънтъл.
Очите им се срещнаха.
— Ела насам, вол такъв! — изсъска му тя.
Грънтъл затича към тях.
— Кълна се в топките на Гуглата, Стони, какво…
— Какво мислиш? Изляха се върху нас, през портата, по кулите, през проклетите стени. — Главата й се отплесна назад, сякаш я удари нещо невидимо. Очите й станаха хладно спокойни. — Бихме се за всяко помещение. Едно след друго. Един сиърдомин ме намери… — Тялото й потръпна. — Но кучият син ме остави жива. И го излових. Хайде, да се разкарваме! — Тръсна камата към Грънтъл, щом забързаха, и по гърдите и лицето му плисна жлъчка и водниста гадост. — Изкормих го и проклета да съм, ако не просеше пощада. — Изплю се. — С мен не стана, защо аз да му простя? Глупак. Жалък, хленчещ…
Забързан след нея, Грънтъл едва след миг разбра какво му говори. „О, Стони…“
Стъпките й изведнъж се забавиха, лицето й пребледня. Тя се обърна и го погледна с изпълнени с ужас очи.
— Това уж трябваше да е бой. Война. Оня кучи син… — Облегна се на стената. — Богове!
Другите продължиха напред, твърде зашеметени, за да забележат, а може би бяха твърде претръпнали, за да ги интересува.
Грънтъл се приближи до нея.
— Изкормила си го. — Не посмя да посегне и да я докосне.
Стони кимна, затвори очи и дъхът й излезе на хрипове.
— Остави ли поне един и за мен, момиче?
Тя поклати глава.
— Много лошо. Но пък един сиърдомин или друг — все едно.
Тя пристъпи и притисна лице в рамото му. Той я прегърна.
— Да се махаме от тази битка, момиче. Имам чиста стая, с мивка и печка, и кана с вода. Стая, съвсем близо до северната стена — там все още е безопасно. В края на един коридор. С един вход. Ще стоя пред вратата, Стони, колкото трябва. Никой няма да влезе. Обещавам ти го. — Посегна да я вдигне.
— Мога да вървя.
— Но дали искаш? Това е въпросът.
Тя поклати глава.
Грънтъл я вдигна с лекота.
— Дремни, ако искаш. Вече си в безопасност.
И тръгна покрай стената. Стони се сви в прегръдката му, притисна плътно лице в ризата му. Грубата тъкан се навлажни.
Зад тях скаландите гинеха със стотици — Сивите мечове и капънталите ги избиваха с безмилостна ярост.
Искаше му се да е с тях. На първата линия. Да отнема живот след живот.
Един сиърдомин не стигаше. Хиляда нямаше да стигнат.
„Вече не.“
Усети как тялото му изстива, сякаш кръвта му се бе превърнала в нещо друго, течеше тежка и горчива във вените му, изпълваше мускулите му със странна, на нищо неподатлива сила. Никога не бе изпитвал такова нещо, но не можеше да мисли за това. Нямаше думи за това.
Нито, както скоро щеше да разбере, имаше думи да се опише онова, в което щеше да се превърне. Онова, което щеше да направи.
Избиването на К’Чаин Че’Малле от Крон Т’лан Имасс и немрящите ай беше отхвърлило силите на септарха в пълно безредие, точно както беше предвидил Брукалаян. Объркването и обездвижването, което бе предизвикало, донесе още няколко дни за подготовката на Щит-наковалня за предстоящия щурм. Но сега времето за подготовка беше изтекло и в ръцете на Итковиан беше останала отбраната на града.
Нямаше да има повече Т’лан Имасс, нито Т’лан Ай, които да им се притекат на помощ. „И никаква освободителна армия, до последната песъчинка в стъкленицата на часовника.“ Капустан беше останал сам.
„И така ще бъде. Страх, мъка и отчаяние.“
От позицията си на върха на най-високата кула на Казармената стена, след като дестраянт Карнадас беше слязъл и потокът на вестоносците се разхвърча из града, беше наблюдавал първото съсредоточаване на вражеските войски на изток и югоизток, приближаващите с глух тътен обсадни машини. Беклити и още по-тежко снаряжени бетаклити настъпваха срещу Пристанищната порта, с маса скаланди зад тях и от двете им страни. Ядра на ударните сили на сиърдомините, притичващи отряди на десандиите — придвижваха напред нови обсадни машини. И чакащата в огромните, необятни станове покрай реката и по брега кипяща маса на тенесковрите.
Беше наблюдавал щурма на външното укрепление на Източния страж на Джидрат, вече изолирано и обкръжено от противника; беше видял как бе разбита тясната врата, беклитите нахлуха през прохода, три стъпки, две, една, после замряха на място, а след няколко мига — стъпка назад, после още една, започнаха да извличат тела. И още тела. Джидратите — елитните стражи на Съвета на маската — бяха проявили своята дисциплина и решимост. Бяха изтласкали натрапниците, бяха вдигнали барикада на мястото на вратата.
Беклитите се струпаха отново и подновиха щурма.
Битката продължи целия следобед, но всеки път, когато Итковиан отвличаше вниманието си от другите събития, разиграващи се край крепостните стени, виждаше, че джидратите продължават да се държат. Отнемаха живота на десетки и десетки врагове. „Забиват извития трън в корема на септарха.“
Най-сетне, някъде по здрач, тежките обсадни фургони бяха обърнати. Огромни камъни полетяха към стените на укреплението. Отекващите удари продължиха чак докато не се спусна пълен мрак.
Щурмът срещу градските стени бе започнал отвсякъде. Атаката откъм север се оказа лъжлива, изпълнена без особена стръв, и бързо се разбра, че е маловажна. Вестоносци донесоха на Щит-наковалня, че сражението по западната стена също е отвличаща маневра.
Истинските атаки бяха нанесени по южните и източните стени, съсредоточени по портите. Итковиан, чиято позиция беше точно между тях, можеше пряко да наблюдава защитата от двете страни. Беше видим за врага и не една стрела и копие полетяха към него, но съвсем малко стигнаха до платформата. Това беше едва първият ден. Обхватът и точността щяха да се подобряват през следващите. Много скоро щеше да му се наложи да отстъпи от наблюдателната си позиция. Междувременно смяташе да предизвиква с присъствието си безсилната ярост на щурмуващите.
Когато беклитите и бетаклитите се втурнаха напред, с понеслите стълби десандии между тях, Итковиан даде заповед за контраогън от стените и порталните кули. Последвалата касапница бе страховита. Щурмуващите не си направиха труд да се прикрият зад костенурки и започнаха да гинат в ужасяващи количества.
Но броят им беше такъв, че все пак достигнаха портите, овните заудряха и пробивите станаха. Панионците обаче, след като нахлуха през проходите, се оказаха на открити пространства, превърнати в мъртви зони от стрелците на Сивите мечове и капънците, които сипеха убийствени залпове иззад барикадите на пресечните улици и входове.
Стратегията на Щит-наковалня с отбрана на няколко полоси се оказа убийствено ефикасна. Последвалите контраатаки бяха толкова ефективни, че позволиха излази извън портите, в яростно преследване на бягащите панионци. И поне през този ден никой от отрядите, които бе изпратил напред, не прекали. Дисциплината бе задържала капънталите, лестарите и отрядите от Корал.
Първият ден беше приключил и беше спечелен от защитниците на Капустан.
Краката му трепереха, усилилият се бриз сушеше потта от лицето му и щипеше с хладните си пипала през решетката на полушлема му, галеше почервенелите му от пушеците очи. Щом тъмнината го загърна, Итковиан се вслуша в грохота на камъните по редута на Източен страж и за първи път от няколко часа се обърна да огледа града.
Цели карета бяха пламнали, пламъците на пожарите се извисяваха към нощното небе и осветяваха дебелия покров на облаците черен дим. „Знаех какво ще видя. Защо ме стъписва тогава? Защо изцежда кръвта от жилите ми?“ Изведнъж уморен, той се облегна на перилото и ръката му се отпусна на коравия камък.
Нечий глас проговори от сенките на прохода на кулата.
— Имате нужда от отдих, сър.
Итковиан притвори очи.
— Самата истина, дестраянт.
— Но отдих няма да има — продължи Карнадас. — Другата половина на щурмовите сили се струпва. Можем да очакваме атаки през нощта.
— Знам.
— Брукалаян…
— Да, налага се. Е, хайде, ела.
— Тези усилия стават все по-трудни — изпъшка Карнадас, докато се приближаваше към Щит-наковалня. Опря ръка на гърдите му. — Заразата на лабиринтите ме заплашва — продължи той. — Скоро ще мога само да се пазя от нея.
Умората се изцеди от Щит-наковалня, в крайниците му отново се вля бодрост и той въздъхна.
— Благодаря.
— Смъртният меч току-що бе повикан в Хомота да даде отчет за първия ден на битката. И, не, не мога да ви зарадвам с вестта, че Хомотът е унищожен от сто огнени кълба. Стои си непокътнат. Но предвид тези, които сега приютява, май не бива повече да му желаем такъв край.
Итковиан извърна погледа си от улиците и се взря в осветеното от червени пламъци лице на дестраянта.
— Какво искате да кажете?
— Баргастите, Хетан и Кафал, се настаниха в Главната зала.
— Аха. Разбирам.
— Преди да тръгне, Брукалаян ме помоли да ви попитам за усилията ви да намерите начин костите на духовете основатели да бъдат пощадени от предстоящите пожари.
— Не успях. А и не изглежда вероятно да имам скоро възможност да подновя усилията си в тази посока.
— Разбираемо. Ще предам думите ви на Смъртния меч, макар и не с явно облекчение.
— Благодаря ви.
Дестраянтът пристъпи към бойниците и погледна към мъртвата зона отвън.
— Богове подземни, джидратите продължават да държат редута?
— Не е сигурно — промърмори Итковиан и също се загледа натам. — Най-малкото, бомбардировката не е престанала. Едва ли е останало вече нещо освен купчини камък. Мисля, че преди половин камбана чух как рухна една стена, но е много тъмно, за да се разбере.
— Легионите настъпват отново, Щит-наковалня.
— Трябват ми още вестоносци. Последният ми отряд…
— Знам, рухнали са от умора. Ще ви оставя и ще направя каквото ме помолихте.
Итковиан чу как Карнадас тръгна към стълбата, но погледът му се задържа на вражеските позиции на изток и на юг. Тук-там между бойните карета проблясваха покрити фенери, плътните редици пристъпваха бавно, скрити зад плетените кръгли щитове. Появиха се по-малки отряди на щурмовата част на скаландите, придвижваха се предпазливо напред.
Тропотът на ботуши зад гърба му го предупреди, че вестоносците са дошли. Без да се обръща, Итковиан нареди:
— Съобщете на капитаните на стрелковите отделения и артилерията, че панионците скоро ще подновят щурма си. Искам войници по стените и бойниците. Ротите при портите да се прегрупират — в пълен състав, включително сапьори.
Иззад плътните редици на панионците към небето се издигнаха десетки огнени кълба. Снарядите извиха в дъга и профучаха с рев над главата на Щит-наковалня. Взривове окъпаха града в огнена светлина и разтърсиха обкования с бронз каменен под. Той се обърна към вестоносците:
— Действай.
Карнадас подкара коня в лек галоп през площада Тура’л. Огромната арка на петдесет крачки вляво от него току-що бе поразена в единия край и пръсна разбита зидария и горящ катран по каменните плочи и покривите на жилищните здания до нея. Лумнаха пламъци и дестраянтът видя как от сградите се изсипаха човешки фигури. Някъде на север, в самия край на Храмовия квартал, пожарът бе погълнал друго жилищно каре.
Стигна до другия край на площада и без да забавя, препусна по Улицата на сенките — с храма на Сянка вляво и храма на Кралицата на сънищата — вдясно от него, — после отново зави наляво, щом стигна до Копието на Дару — главния булевард на квартала. Пред него се извисиха черните камъни на Хомота, древната цитадела, издигаща се над по-ниските околни сгради.
Портата се пазеше от три отделения джидрати в пълно снаряжение и с извадени оръжия. Познаха го отдалече и му махнаха да влезе.
В двора той скочи от седлото, остави коня на грижите на един коняр и тръгна към Великата зала, където знаеше, че ще завари Брукалаян.
Щом закрачи по главния коридор към масивната двукрила врата, видя пред себе си друг мъж. В халат и с вдигната качулка, той беше без обичайния ескорт, полагащ се за външни хора, но крачеше към входа с изящна увереност. Карнадас се зачуди как е могъл да мине през кордона на Джидрат, после ококори очи, като видя как странникът само махна с ръка и огромните крила се люшнаха и се отвориха пред него.
От Великата зала до ушите му стигнаха увлечени в горещ спор гласове, които бързо заглъхнаха с появата на странника.
Карнадас забърза и щом стигна до разтворената врата, успя да хване края на гневния протест на жреца на Рат-Гугла:
— … моментално!
Дестраянтът се шмугна през прага едва на крачка-две след непознатия. Видя как Смъртният меч, застанал до каменния олтар в центъра, се обърна и изгледа новодошлия. Баргастите Хетан и Кафал седяха на дрипавата си черга на няколко крачки вдясно от Брукалаян. Жреците и жриците от Съвета на маската до един се бяха навели напред — маските им се бяха изкривили в пародия на недоволство, с изключение на Рат-Гугла, който стоеше прав и маската му, наподобяваща череп, се беше изопнала от гняв.
От мястото, където стоеше, дестраянтът не можеше да види лицето на мъжа, но видя как мръдна качулката му, когато огледа маскираното събрание.
— Ще пренебрегнете ли заповедта ми? — попита Рат-Гугла, като се мъчеше да обуздае гнева си, и огледа съвета. — Къде са нашите джидрати? Защо, в името на боговете, не чуват призива ни?
— Уви — промълви на дару странникът, — в момента те са се вслушали в зова на своя сън. По този начин ще избегнем ненужното прекъсване. — Мъжът се извърна към Брукалаян, с което позволи на Карнадас — вече застанал до Смъртния меч — да види лицето му. Кръгло, странно гладко, отпуснато в израз на спокойно благодушие. „А, търговецът, когото Итковиан прие. Как се казваше… Керули.“ Светлите очи на мъжа се спряха на Брукалаян.
— Моите извинения към командира на Сивите мечове, но се боя, че се налага да се обърна към Съвета на маската. Ще бъдете ли така любезен да ми отстъпите трибуната?
Смъртният меч кимна.
— Разбира се, сър.
— Не сме съгласни! — изсъска Рат-Сенкотрон.
Очите на странника се извърнаха към жреца и погледът му се втвърди.
— Вие, за съжаление, нямате избор. Гледам ви всички и намирам представителството ви за ужасно неадекватно.
Карнадас едва потисна смеха си и като видя вдигнатата вежда на Брукалаян, отвърна с израз на невинно учудване.
— Кълна се в Бездната — възропта Рат-Бърн, — кой сте вие, че да давате такава преценка?
— На истинското си име не държа, жрице. Само на титлата, за която настоявам сега.
— Титла?
— Рат-К’рул. Дойдох, за да заема мястото си в Съвета на маската и да ви кажа това: един от нас ще ни предаде всички.
Стони седеше на твърдия нар, с разчорлена коса, провиснала на мръсни кичури пред лицето й. Грънтъл посегна и бавно среса с пръсти кичурите назад.
Тя въздъхна хрипливо.
— Глупаво е. Стават такива неща. В битката няма правила. Бях идиотка, опитах се да убия сиърдомина само с една рапира — той я избута настрана със смях. — Вдигна глава. — Не оставай с мен, Грънтъл. Виждам какво има в очите ти. Върви си. — Огледа стаята. — Трябва само… само да се почистя. Не те искам нито тук, нито пред вратата. Заемеш ли тази позиция, Грънтъл, никога няма да я оставиш. Ти си най-добрият боец, когото съм виждала. Избий няколко панионци… Гуглата да ме вземе дано, всичките ги избий.
— Сигурна ли си, че…
Тя се изсмя грубо.
— Дори не се опитвай.
Той изсумтя и започна да оправя снаряжението си. Затегна ремъците. Намести подплатата отдолу. Пусна забралото на шлема. Разхлаби сабите в ножниците.
Стони го гледаше мълчаливо.
Най-сетне бе готов.
— Е, добре. Ти си отдъхни, момиче. Когато се оправиш, все още ще са останали много.
— Да.
Грънтъл се обърна към вратата.
— Нареди ги добре.
— Да.
Беклитите и скаландите стигнаха до източната стена. Многохилядна маса. Пред лицето на отслабващия дъжд от стрели се вдигнаха стълби, по тях се закатериха хора, започнаха да се прехвърлят през бойниците. Източната порта отново беше завзета, врагът се изсипа през прохода и на площада на Новия източен пазар.
На юг Главната порта на града падна под съсредоточения бараж на катапултите. Легион беклити нахлу в площад Джеларкан. Добре прицелено кълбо горящ катран улучи Западните казарми на капънталите — сградата лумна в пожар, който огря целия град в зловещо червено зарево.
Ударни части на урдомани и сиърдомини пробиха през Северната порта и нахлуха в най-близките улици на Дару, след като унищожиха Стана на Нилдар и избиха всички вътре. Врагът бе нахлул в града от всички страни.
Битката, заключи Итковиан, не вървеше добре.
При всяко донесение на вестоносците Щит-наковалня раздаваше заповеди с мек и спокоен глас.
— Четвърто крило на Девета барикада между кулите при Източна и Не’рор. Осигурете провизии и боеприпаси на капънталите в двете кули… Седмо крило — на Западна вътрешна кула и стената. Искам доклад за положението при кула Джебрал. В Западните бараки имаше петстотин капънтали — вероятно са обкръжени… Пета и Трета гриви на улиците около площад Тулар на помощ на капънталите… Първа, Шеста и Осма гриви на бегом към Северен храмов квартал — блокада и щурм, докато върнат Северна порта… Четвърта, Втора и Осма гриви на Нов източен пазар. След като се възстанови Източна порта, искам Първо, Трето и Пето крило да направят излаз. Крайна цел — редут Източен страж — искам обсадните машини да се неутрализират и оцелелите джидрати да бъдат изтеглени. Предайте на тримайстера да се яви на доклад…
Между командите и идващите и заминаващи вестоносци Итковиан наблюдаваше сражението при Нов източен пазар — доколкото можеше да вижда сред блясъка на пожарите и гъстите облаци дим. Скаландите напираха здраво, за да преодолеят барикадите, пречещи им да стигнат до двореца на принца. Грамадни камъни биеха по външната стена на двореца непрестанно, но без никакъв резултат — тънките лъскави каменни стени дори не трепваха. Дори свистящите кълба горящ катран не постигаха нищо, освен да оставят черни петна по повърхността на неведомия камък. Дворецът трябваше да се превземе по трудния начин — стъпка по стъпка, стая по стая, етаж след етаж, и панионците горяха от нетърпение да се заемат със задачата.
Тримайстерът на Сивите мечове, командващ Първо, Трето и Пето крило, се появи на парапета. Беше един от най-старите офицери на Щит-наковалня, мършав, висок, със сива брада, скриваща многобройните белези.
— Предадоха ми назначението, Щит-наковалня.
„Защо ви повиках тогава? Виждам въпроса в очите ви? Не са ви нужни насърчения, за да ви наточат за тази самоубийствена мисия.“
— Ще бъде неочаквано — промълви Итковиан.
Мъжът присви очи и кимна.
— Да, сър. При всички тези пробиви вражеският фронт е загубил сцепление. В тази нощ хаосът се е възцарил навсякъде. Ще унищожим обсадните машини според заповедта. Ще изтеглим оцелелите в редута.
„Е, стари приятелю. Аз съм този, който има нужда от насърчителни слова.“
— Отваряйте си очите, сър. Искам също да разбера позициите на задния панионски ешелон. По-точно — тенесковрите.
— Разбрано, сър.
Пристигна вестоносец — жена; качи се залитайки по стълбата.
— Щит-наковалня! — задъхано каза.
— Докладът ви! — подкани Итковиан.
— От Тримайстер на Първа, Седма и Шеста гриви, сър.
„Северната порта.“ Той погледна на север. Повечето жилищни сгради на Дару горяха.
— Продължете.
— Тримайстерът докладва, че се е натъкнал на ударните части на урдоманите и сиърдомините. Всички са мъртви, сър.
— Мъртви?
Младата жена кимна и замълча, за да изтрие зацапаната със сажди и пепел пот от лицето си. Шлемът й, забеляза Итковиан, беше твърде голям.
— Някакъв гражданин повел на щурм останките от капънталската стража, както и други граждани и пазачи на кервани. Сър, влезли са в бой с урдоманите и сиърдомините три пъти подред — и са ги изтласкали. Тримайстерът вече държи Северната порта и сапьорната му рота я възстановява.
— А това импровизирано опълчение и неговият командир?
— Само няколко ранени останали да посрещнат тримайстера, сър. Това… ъъъ… опълчение е тръгнало на запад към рота урдомани, опитващи се да щурмуват Лектар.
— Вестоносец, изпратете им на помощ Първо крило. След като предадете заповедта ми, си починете.
— Слушам, Щит-наковалня.
— Това не е зачисленият ви шлем, нали?
Смутена, тя поклати глава.
— Ъъъ… изгубих го, Щит-наковалня.
— Явете се при интенданта да ви даде подходящ.
— Слушам, сър.
— Вървете.
Двамата ветерани загледаха как младата жена се отдалечава.
— Каква немарливост — промърмори тримайстерът. — Да си загуби шлема.
— Наистина.
— Но умно, че си е намерила друг.
Щит-наковалня се усмихна.
— Тръгвам, сър.
— Финир да е с вас, тримайстер.
Карнадас вдиша дълго и тихо. Космите по врата му бяха настръхнали от внезапно възцарилата се във Великата зала тягостна тишина. „Измяна?“ Очите му се бяха приковали само в един жрец. Думите на Рат-К’рул подкладоха подозрения, които дестраянтът вече хранеше, но предразсъдъкът го караше да не вярва на собствените си заключения. Сдържаше си езика, но погледът му не се откъсваше от Рат-Финир.
Глиганската маска беше безизразна, но мъжът зад нея стоеше така, сякаш току-що му бяха нанесли удар.
— Векът на К’рул отдавна е свършил — изсъска Рат-Сенкотрон.
— Но се върна — отговори мъжът в халата. — Факт, който би трябвало да събуди у всички ви известно чувство на облекчение. В края на краищата тъкмо кръвта на К’рул беше отровена. Започналата днес битка няма да пощади никого, включително и боговете, на които служите. Ако се съмнявате в думите ми, влезте в душите си — чуйте истината от своите богове. Да, думите може да звучат неприятно, дори възмутително. Но все едно, те ще бъдат изречени.
— Предложението ви не може да бъде прието прибързано — заяви Рат-Кралица на сънищата.
— Склонен съм да го обсъдим — отвърна с вежлив поклон Рат-К’рул. — Но ви предупреждавам, не разполагаме с много време.
— Вие споменахте за измяна…
— Да, Рат-Кралица на сънищата, споменах.
— Това ни уязвява с разцепление.
Мъжът в халата килна глава.
— Тези от вас, братя и сестри, които са уверени, че съвестта им е чиста, оттук нататък ще се обединят. Онзи, който не може да заяви това, най-вероятно ще се разправя със своя бог.
Брукалаян се окашля в последвалата тишина.
— С разрешение на Съвета на маската, налага се да напуснем. Моят Щит-наковалня има нужда от мен.
— Разбира се — каза Рат-Гугла. — Наистина, ако се съди по шума, изглежда, стените са пробити и врагът е в града.
„И Гуглата дебне по улиците на Капустан. Двойственост, достатъчна, за да охлади тона ти.“
Смъртният меч се усмихна.
— Очаквахме от самото начало, Рат-Гугла, че стените и портите ще бъдат завземани. Периодично. — Обърна се рязко към Карнадас. — Придружете ме, моля. Искам последните сведения.
Дестраянтът кимна.
Хетан бавно се надигна от мястото си и се вгледа с пламнали очи в Рат-К’рул.
— Спящи, искрено ли е предложението на твоя бог? Той наистина ли иска да ни помогне?
— Ще го направи. Кой от вас е доброволецът?
Баргастката ококори очи и извърна глава към брат си.
Мъжът в халата се усмихна.
Рат-Сенкотрон изрева:
— Сега пък какво?
Карнадас се обърна да погледне Кафал и стъписан видя, че седи все още скръстил крака и отпуснал глава в кротка дрямка.
— Всички вие — заяви тихо Рат-К’рул. — Не го будете, ако ви е скъп животът.
От шейсетимата капънтали, които Грънтъл бе повел на запад от Северната порта, бяха останали едва дузина и само един от стражата на Лестари — късокрак дългорък сержант, влязъл без много приказки в ролята на помощник-командир.
Домът Лестари беше една от малкото добре укрепени резиденции в Капустан, дом на Калан Д’Арл, търговска фамилия с връзки в Съвета на Даруджистан, както и с вече падналия благороден дом със същото име като в Лестари. Здравата каменна сграда беше прилепена до северната крепостна стена и плоският й покрив се бе превърнал в укрепена позиция за отбрана и контраатаки за защитниците на стената.
Огромният вход представляваше дебела бронзова врата в каменна рамка, със зазидани дълбоко в камъка панти. Над входа беше надвиснал широк фронтон с изваяни нагъсто по него глави на демони, от чиито зейнали уста още капеше врялата вода, изляла се върху пищящите скаланди, докато бяха блъскали с овена по вратата.
Грънтъл и малкият му отряд, все още замаяни от свирепия сблъсък с петнайсет урдомани, накълцали повечето опълчение преди Грънтъл лично да посече последните двама панионци — бяха ударили скаландийската тълпа откъм гърба.
Сблъсъкът беше бърз и брутален. Само сержантът прояви някаква милост, като сряза гърлата на онези от скаландите, оказали се лошо попарени от врялата вода. След секването на писъците им настъпи внезапна тишина.
Грънтъл се наведе над един от труповете и почисти остриетата на сабите си с туниката му. Мускулите на ръцете и раменете го боляха и трепереха от умора.
Нощният бриз се беше усилил — носеше мирис на сол и помиташе пушеците. Все още бушуваха достатъчно пожари, за да прогонят нощната тъма.
— Би ли погледнал натам?
Капитанът се обърна към сержанта лестари и проследи погледа му.
На югоизток, само на няколко пресечки от тях, се издигаше Хомотът. Цялата цитадела беше огряна от смътно сияние.
— Е, какво мислиш? — попита го посивелият войник.
„Заклинание някакво.“
— Предполагам, че е ритуална магия — продължи сержантът. — Защитна вероятно. Гуглата знае, и на нас няма да ни дойде зле малко такава. Накълцаха ни, сър — то и на мен сили не ми останаха, за другите да не говорим… — Изгледа накриво десетината пребити и окървавени капънталци, наклякали по земята или облегнати на стената на къщата, и поклати глава. — Живи умрели са.
От югозапад се чу дрънчене на оръжия и викове. Боят приближаваше към тях.
Дрънченето на броня от покрива на дома Лестари привлече вниманието му. Отгоре ги гледаха няколко капънталски пехотинци.
— Добре я свършихте, които и да сте! — извика един.
— Какво виждате оттам? — викна му сержантът.
— Върнахме си Северната порта! Сиви мечове, близо хиляда са. Панионците отстъпват!
— Сиви мечове — измърмори сержантът и погледна ядосано Грънтъл. — Ние я върнахме проклетата порта…
— Но не я държим ние, нали? — изръмжа Грънтъл и се надигна. Обърна се към окаяните бойци. — Живи сте, като ви гледам, охлюви капънски. Не сме свършили.
Десетина уморени чифта очи го погледнаха невярващо.
— Западната порта май е паднала. Защитниците им, както чувам, са си плюли на петите. Което значи, че или са си загубили командирите, или тези командири не струват и пет пари. Сержант, вече сте лейтенант. Останалите сте сержанти. Трябва да помогнем на няколко скапани шашнати войници. Движение. Бегом — да не вземе да ми се схване някой. — Изгледа ги, завъртя рамене и тресна със сабите. — След мен.
Затича към Западната порта. След миг останалите го догониха.
Две камбани преди съмване. На север и на запад ревът на битката затихваше. Там контраатаките на Итковиан бяха върнали портите и стените; боят беше прогонил щурмуващите от тези две страни, поне за тази нощ.
Една камбана по-рано Брукалаян се беше върнал с Карнадас от Хомота. Смъртният меч беше събрал шестстотинте новобранци, които Щит-наковалня държеше в резерва, с две гриви и две крила, и ги поведе към площада Джеларкан, където според донесенията около хиляда беклити бяха направили пробив и заплашваха да завладеят вътрешните отбранителни позиции.
Положението около Западната порта беше още по-бедствено. Тримата вестоносци на Итковиан не се бяха върнали, след като ги отпрати натам. Западните бараки се бяха превърнали в огромен ревящ огнен юмрук, чиито зловещи блясъци огряваха порутените отломки на самата порта. Този пробив, ако стигнеше до западната страна на Джеларкан, щеше да доведе до падането на половината град.
Щит-наковалня крачеше отчаяно по рампата. Вече нямаше резерви. За известно време изглеждаше, че капънталските части и Сивите мечове, назначени да бранят Западната порта, просто са престанали да съществуват и от зейналата рана е потекъл вражески порой. После, съвсем необяснимо, съпротивата изведнъж се втвърди. Пороят се беше натъкнал на човешка стена и макар да се усилваше, все още не се беше излял.
Съдбата на Капустан сега се уповаваше на тези защитници. И Итковиан можеше само да гледа как всичко виси на косъм.
Карнадас беше долу, в казармения двор. Бе изтощил денълския си лабиринт, борейки се с покварата, която го бе заразила, но все пак беше успял да изцери ранените Сиви мечове. Нещо се беше случило в Хомота, ставаше и в момента — цялата цитадела сияеше с безцветна аура. Итковиан искаше да попита за това дестраянта, но все още не му се удаваше възможност.
По стълбата се чу тропот на ботуши. Щит-наковалня се обърна рязко.
Лицето на вестоносеца, който се появи, беше обгоряло — набъбналата на мехури кожа оформяше ивица от челюстта нагоре покрай ръба на шлема. Едното му око беше сбръчкано и тъмно като стафида.
Зад него идваше Карнадас.
Дестраянтът заговори пръв, без още да е излязъл от отвора.
— Настоя първо да ви докладва, сър. За окото нищо не мога да направя, но болката…
— След малко — сряза го Итковиан. — Вестоносец, докладвайте.
— Виноват — изпъшка младежът, — че се забавих толкова.
— Пратих ви до Западната порта преди повече от една камбана.
— Панионците бяха стигнали до Стан Тулар, Щит-наковалня. Стан Сенар беше паднал — всички жители бяха изклани. Всички. Деца… сър, моля да ме извините, но ужасът още е в мен…
— Продължете.
— Кулата Джебар беше обкръжена, защитниците й — щурмувани. Такава беше ситуацията при пристигането ми, сър. Нашите войници се биеха разпръснати на малки групи, много от тях — обкръжени. Накъдето и да погледнех, ни кълцаха, сър. — Замълча, вдиша дълбоко и продължи: — Такава беше ситуацията при пристигането ми. Готвех се да се връщам с тези новини и ме… свиха…
— Какво?!
— Моля за извинение, сър. Не мога да измисля по-подходяща дума. Появи се някакъв чужденец с шепа капънци с него и един сержант, лестари. Тоя мъж взе под командата си всички… и мен също. Щит-наковалня, опитах се да възразя…
— Тоя мъж явно е бил убедителен. Продължете разказа си.
— Чужденецът накара войниците с него да съборят вратата на Стан Тулар. Настоя жителите му да излязат да се бият. За децата си…
— И ги убеди?
— Сър, той носеше в ръцете си останките от едно дете от стана Сенар. Врагът, сър — панионците — някой беше започнал да яде това дете…
Карнадас пристъпи зад гърба на младежа и сложи ръка на рамото му.
— Убедил ги е — каза Итковиан.
Вестоносецът кимна.
— Чужденецът… тогава той… той взе ризката на детето и направи от нея знаме. Видях го сам. Сър, тогава престанах да възразявам и… съжалявам.
— Разбирам ви.
— Оръжия имаше достатъчно. Капънталите на Тулар се въоръжиха — четири, петстотин души излязоха. Мъже и жени. После чужденецът изпрати хората си и след малко започнаха да се връщат. С тях — оцелели групи капънталски войници, няколко джидрати, коралци и Сиви мечове, сър. Тримайстерът им беше убит, нали разбирате…
— Чужденецът ги е повел — прекъсна го Итковиан. — След това?
— Тръгнахме на помощ на кулата Джебар, сър. Щит-наковалня, зад онова ужасно знаме ги изклахме до крак.
— Състоянието на кулата?
— Срутена е, сър. Уви. Бранеха я още само двайсетина оцелели капънталци. Сега са с чужденеца. Аз, ъъъ, тогава се върнах към задачата си, сър, разрешиха ми да ви докладвам…
— Много щедро от страна на чужденеца. Какво беше в този момент състоянието на това опълчение?
— Канеха се да извършат излаз през развалините на Западната порта, сър.
— Какво?!
— Към нея идваше рота беклити, в подкрепление на щурмуващите в града. Но всички щурмуващи вече бяха мъртви. Чужденецът се канеше да ги изненада с този факт.
— Бивни божии, кой е този човек?
— Името му не знам, сър. Върти две криви саби. Бие се като… като глиган, сър, с тези две саби…
Итковиан го зяпна. Видя как болката на младежа заглъхна, след като дестраянтът го стисна силно за раменете, видя как мехурите се свиха и как около пострадалото око се появи нова кожа. Щит-наковалня рязко се обърна и се загледа на запад. Отвъд блясъците на пожара на Западната казарма цареше мрак. Премести погледа си към площада Джеларкан. Не се виждаха други пробиви, доколкото можеше да прецени. Смъртният меч беше взел нещата в ръцете си.
— По-малко от камбана до съмване — промълви Карнадас. — Щит-наковалня, градът се държи.
Итковиан кимна.
Нов тропот на ботуши по стълбата. Всички се обърнаха към поредния вестоносец.
— Щит-наковалня, от третия излаз към редута Източен страж. Оцелелите джидрати бяха прибрани, сър. На югоизток бе забелязано раздвижване. Тримайстерът изпрати съгледвач. Щит-наковалня, тенесковрите са тръгнали.
Итковиан кимна. „Ще дойдат с утрото. Триста хиляди, сигурно и повече.“
— Дестраянт, отворете тунелите. Почнете с вътрешните станове. Всички граждани — долу. Поемете казармените гриви и крила, и всеки, който може да указва посоките и да поддържа реда при входовете.
Набръчканото лице на Карнадас се изкриви в лукава усмивка.
— Щит-наковалня, мой дълг е да ви напомня, че Съветът на маската все още не е одобрил строителството на въпросните тунели.
Итковиан кимна отново.
— За щастие на хората на Капустан, свършихме си работата, без да чакаме това одобрение. — После се намръщи. — Изглежда, Съветът на маската си е намерил свои средства за самозащита.
— Не са те, сър. Хетан и Кафал са. И един нов жрец, всъщност същият „търговец“, когото спасихте в равнината.
Щит-наковалня бавно примига.
— Той нямаше ли един пазач на керван — едър мъж, с две къси саби, окачени на бедрата? — „Къси саби ли? По-скоро като бивните на Финир.“
— Май сте прав, сър. Всъщност едва вчера отделих малко време да го изцеря.
— Ранен ли е бил?
— Махмурлук, Щит-наковалня. Голям.
— Разбирам. Действайте. — Итковиан погледна двамата вестоносци. — Трябва да съобщим на Смъртния меч… и на този чужденец…
При замаха на Грънтъл плетеният щит на беклита се пръсна и изхвърча от ръката му. Очуканата, покрита със съсирена кръв сабя в другата му ръка посече надолу през шлема и черепа. Мозък и кръв плиснаха по ръкавицата му. Беклитът рухна на една страна, изрита и издъхна.
Грънтъл се обърна и избърса сабята си. На десетина крачки зад него, вдигнато високо над яростните редици на хората му, се вееше Детското знаме — разкъсана светложълта ризка, оцапана с червено, което вече изсъхваше до черно.
Ротата на беклитите беше изклана. Жертвата на Грънтъл бе последната. Капитанът наемник и опълчението му бяха на четиридесет крачки от развалините на Западната порта, на широката главна улица на доскорошното бедняшко градче. Постройките ги нямаше, дървените им стени и плочести покриви бяха смъкнати и отнесени. Останали бяха само мръсни петна от пръстените подове и строшени грънци. На стотина крачки по на запад минаваше предната линия постове на обсадителите.
Грънтъл видя как ги заобиколиха петстотин беклити, с отряди урдомани и конница бертулиди на двата фланга. Зад тях се надигаше огромен прашен воал, огрян от косите лъчи на слънцето.
Лейтенантът се беше смъкнал на коляно до Грънтъл, задъхан.
— Време е… време е за… изтегляне, сър.
Навъсен, капитанът огледа опълчението си. „Петдесет, шейсет души още се държат. С колко започнах снощи? Горе-долу със същия брой. Така ли беше? Богове, възможно ли е?“
— Къде са сержантите ни?
— Тук са, повечето поне. Да ги повикам ли да излязат напред, сър?
„Не. Да, искам да им видя лицата. Не им помня лицата.“
— Наредете им да строят отделенията.
— Сър, ако тая конница ни нападне…
— Няма. Те прикриват.
— Какво прикриват?
— Тенесковрите. Защо да хвърлят още ветерани срещу нас, след като ще ги избием? Все едно, кучите синове трябва да отдъхнат. Не, време е за гладната орда.
— Беру да ни пази — прошепна лейтенантът.
— Не се притеснявай. Те мрат лесно.
— Трябва да отдъхнем малко. Накълцани сме, сър. Много стар съм за такова самоубийство.
— Тогава какво, в името на Гуглата, търсиш в Капустан? Все едно. Я да видим отделенията. Искам да се свали снаряжението от тези трупове. Искам моите шейсет да заприличат на войници.
— Сър…
— Чак тогава се изтегляме. Ясно? Тъй че побързайте.
Грънтъл и разнебитената му рота тръгнаха назад към Капустан. Сред руините на Западната порта вече кипеше дейност. Сред множеството доминираха сивите наметала на Сивите мечове, но се мяркаха и групи зидари и работници. Трескавата дейност прекъсна и хората заобръщаха глави. Разговорите секнаха.
Грънтъл се навъси още повече. Мразеше прекомерното внимание. „Какво сме ние, призраци ли?“
Очите се вдигаха към Детското знаме.
Един офицер от наемниците — жена — закрачи към тях да ги посрещне.
— Добре сте се върнали — каза жената и кимна мрачно. Лицето й беше прашно, изпод шлема й течаха вадички пот. — Имаме оръжейници пред стана Тулар. Предполагам, че бивните ви имат нужда от точило…
— Саби.
— Както кажете, сър. Щит-наковалня — не, всички ние — искаме да знаем името ви…
Но Грънтъл вече я беше подминал.
— Точилари. Добра идея. Лейтенант, смяташ ли, че всички трябва да си наточим бивните?
Офицерката на Сивите мечове се обърна рязко.
— Не се отнасяйте пренебрежително към израза, сър.
Той продължи и подхвърли през рамо:
— Добре, да ги наречем тигрови нокти тогава, защо не? Както гледам, порта ви чака да оправите. По-добре побързайте. Тенесковрите идат за закуска. И закуската сме ние.
Чу я как изсъска безсилно.
Строителите подновиха работата си.
Оръжейниците бяха извадили каменните точила на улицата. Зад тях, по посока на площад Джеларкан, още ехтеше грохотът на битката. Грънтъл махна на хората си.
— Всички да се подредят. Тези оръжия ги искам толкова остри, че да можете да се бръснете с тях.
Лейтенантът изсумтя.
— Повечето ви бойци са жени, сър.
— Все едно.
По улицата към тях препускаше конник. Дръпна юздите, скочи от седлото, оправи металните си ръкавици, след което закрачи към Грънтъл.
— Вие ли сте капитанът от охраната на Керули? — Лицето на пратеника бе скрито под забралото на шлема.
— Бях. Какво искате, наемник?
— Поздрави от Щит-наковалня, сър. — Гласът му беше плътен и твърд. — Тенесковрите настъпват…
— Знам.
— Щит-наковалня е убеден, че главният им щурм ще е от изток, защото там е Първото чедо на мъртвото семе с елитния си авангард.
— Е, и какво?
— Сър, гражданите на Капустан се евакуират…
— Къде?
— Сивите мечове направиха тунели под града, сър. Долу е струпано достатъчно продоволствие за двайсет хиляди цивилни…
— За колко време?
— Две седмици, може би три. Тунелите са просторни. В много случаи бяха отворени и гробни могили, за складове на продоволствие — оказаха се повече, отколкото се очакваше. Входовете са прикрити добре и пригодени за отбрана.
„Две седмици. Безсмислено.“
— Добре, това е за цивилните. А бойците?
Очите на вестоносеца помръкнаха зад решетката на шлема.
— Ще се бием. Улица по улица, сграда след сграда. Стая след стая, сър. Щит-наковалня ви пита коя част от града желаете да поемете? И имате ли нужда от нещо? Стрели, храна…
— Не сме стрелци, но храна и разредено вино няма да е зле. Коя част на града? — Грънтъл огледа бойците си. — Коя сграда, по-скоро. Има една жилищна сграда, в края на улица Стар Дару, онази с основите от черен камък. Ще започнем от Северната порта и след това ще се изтеглим там.
— Добре. В тази сграда ще бъде отнесено продоволствие, сър.
— А, има една жена там, в една от стаите на горния етаж — ако сте евакуирали сграда по сграда…
— Евакуацията беше доброволна, сър.
— Тя няма да се съгласи.
— Тогава си е там, сър.
Грънтъл кимна.
Лейтенантът пристъпи до него.
— Сабите ви — време е да си наточите тигровите нокти, сър.
— Да.
Обърна се и не забеляза как вестоносецът трепна, като чу тези думи.
През черната решетка на забралото Щит-наковалня Итковиан изгледа мълчаливо капитана охранител на кервани, който вече крачеше към един от точиларите. Късокракият лестари вървеше на стъпка след него. Капитанът извади оцапаните с кръв криви саби, с тежки върхове и с цвета на пушливи пламъци.
Беше дошъл да се срещне лично с този човек, да го прецени изцяло и да си изгради образа, свързан с невероятните му дарби.
Вече съжаляваше за решението си. Изруга се наум за прибързаността си. „Биел се като глиган? Богове, този мъж е една грамадна дебнеща из степите котка. Да, има туловище, но то остава незабелязано зад тази смъртоносна грация. Финир дано ни спаси всички, в сянката на този мъж пристъпва призракът на Тигъра на лятото.“
Върна се при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите, обърна коня и килна глава към утринното слънце. „Тази истина опари сърцето ми като огън. В този наш последен ден се срещнах с този безименен човек, с този слуга на Трийч, Тигъра на лятото… Трийч се възвисява.“
„А Финир? Жестокият глиган, чието свирепо лукавство е яхнало душата ми? Моят бог?“
„Финир… пропада. В този наш последен ден.“
От всички посоки се надигна рев. Тенесковрите се бяха раздвижили.
— Бивните божи да ни пазят дано — изхриптя Итковиан и смуши коня. Животното се втурна напред и от камъните засвяткаха искри.
С посивяло от умора лице, Бюк закрета към входа на имението. Сградата беше голяма, на върха на нисък дълъг хълм, който изглеждаше някак твърде симетричен, за да е естествен, обградена с висока стена и бутафорни стражеви кули по ъглите. Големият вход беше откъм улица Килсбън, отделен от нея с входна рампа. Портата представляваше миниатюрна версия на портата на Хомота — вдигаше се нагоре и се спускаше с помощта на макара с два воденични камъка за противотежести.
Беше я поразило огнено кълбо и я беше разбило на трески. Каменната рамка бе почерняла и напукана от бушувалите пламъци, но самата сграда по някакъв начин бе оцеляла.
Щом старият пазач закуцука по рампата, от входа излезе някакъв висок мършав мъж в черен халат. Пристъпяше заднешком, почти подскачаше като грамаден чернокрил лешояд; после рязко се обърна и изгледа гневно Бюк. Лицето му се изкриви.
— Само Рат-Сенкотрон е над мене! Познаваш ли ме? А те? Марбъл съм аз! Знаят ме също като Злия! Боят се от мене всички бъзливи граждани на Капустан! Заклинател с невъобразима мощ! А те… — Запени се от гняв. — Ботуш в задника, нали? Ще си отмъстя аз, заклевам се!
— Не бих ви посъветвал, жрецо — отвърна учтиво Бюк. — Моите работодатели…
— Нагъл боклук!
— Може и да сте прав, но не обичат да ги дразнят, сър.
— Да ги дразнят? Когато господарят ми чуе за тази… тази… обида, нанесена на най-достойния му слуга, тогава, о, тогава ще видиш ти как литват сенките! — Жрецът изръмжа за последно, заклати се по улицата и черният му халат се развя след него.
Бюк постоя дълго, загледан след тъй наречения Марбъл, докато той не се скри зад ъгъла.
Шумът на боя кънтеше от всички страни, но не приближаваше. Преди няколко часа, в тъмна доба, докато Бюк помагаше на хората от становете и от квартал Дару да се доберат до сборното място на Сивите мечове, откъдето щяха да ги отведат в тунелите, панионците бяха нахлули по цялата улица. Пъстрата сбирщина защитници на града беше успяла някак да ги изтласка. Сега Килсбън беше осеяна с трупове от двете страни.
Бюк тръсна глава и мина през обгорения вход с твърдото убеждение, че никога вече няма да напусне имението на Бочълайн и Корбал Броуч. Но още докато стъпките му се забавяха от внезапния прилив на самосъхранение, разбра, че е късно.
Насред двора стоеше Бочълайн.
— А, моят доскорошен служител. Чудехме се къде си отишъл.
Бюк сведе глава.
— Моля за извинение, сър. Предадох писмото ви за освобождаване от данък до градските власти на Дару, както помолихте…
— Великолепно. И нашият аргумент беше ли приет добре?
Старецът трепна.
— Обсадата, уви, не освобождава от имуществени такси, сър. Парите са дължими. За щастие, поради евакуацията в Дару няма никой, който да ги събира.
— Да, евакуацията. Тунели. Много умно. Ние отклонихме предложението, разбира се.
— Разбира се. — Бюк не можеше повече да задържи погледа си върху каменните плочи — главата му неволно се извърна към десетината проснати по земята урдомански тела, безкръвни и с помръкнали под шлемовете лица.
— Какво нагло нахлуване от страна на тези подведени войничета — измърмори Бочълайн. — Корбал обаче се зарадва и сега подготвя вербуването им.
— Да ги вербува? О, да, сър. Да ги вербува.
Некромантът килна глава.
— Странно, скъпият ни Емансипор Рийзи изрече същите думи, със същия тон, няма и преди половин камбана.
— Нима?
Двамата се изгледаха за миг, после Бочълайн се почеса по брадата и се обърна.
— Тенесковрите идват, знаеш ли? Сред тях — и Чедата на мъртвото семе. Интересно нещо са тези дечица. Семето на издъхващ мъж… Хмм. Казват, че най-големият от тях командвал цялата селяшка орда. С нетърпение очаквам да се запознаем.
— Господарю? Ъъъ, как, в смисъл…
Бочълайн се усмихна.
— Корбал гори от нетърпение да извърши задълбочено изследване на това дете, което се казва Анастер. Що за качества има биологията му? Дори и аз се чудя.
Нападалите из двора урдомани се надигнаха, дръпнаха се като един нагоре, ръцете им посегнаха за оръжията.
Бюк зяпна, слисан от ужас.
— А, вече имаш да командваш пазачи, Бюк. Предлагам да ги накараш да заемат позиции на входа. И може би по един на всяка от четирите ъглови кули. Неуморни бранители, най-добрите, нали?
Емансипор Рийзи се появи от входа на къщата, притиснал до гърдите си проскубаната котка. Видяха го как притича към вече изправилите се урдомани. Спря пред един от изгърбените воини, посегна и зарови под плетената ризница на немрящия воин и кожения елек под нея. Ръката му се заби навътре, и още навътре. Емансипор заломоти, издърпа ръката си чиста и залитна назад.
— Но… но… — Сбръчканото му пъпчиво лице се обърна към Бочълайн. — Той… Корбал… той каза… Видях го! Взел е сърцата им! Зашил ги едно за друго — кървава пулсираща гадост на кухненската маса! Но… — Обърна се и удари урдомана в гърдите. — Рана няма!
Бочълайн вдигна тънката си вежда.
— Ами, хм, след като двамата с приятеля ти Бюк се намесихте в нормалните нощни дейности на Корбал Броуч, колегата ми беше принуден да промени навиците си. Своя модус операнди, ако щете. Разбирате ли, приятели, вече не му се налага да си напуска стаята, за да си задоволи потребностите от инвентар. Все едно, редно е да ви кажа, престанете с тези погрешни усилия, моля. — Сивите очи на некроманта се впиха в Бюк. — А колкото до странната магия на Керули, която вече обитава у теб, по-добре не я използвай, драги. Не обичаме спътници, когато приемаме формите си на соултейкън.
Краката на Бюк за малко да му изневерят.
— Емансипор — измърмори Бочълайн, — подкрепи, моля те, нашия пазач.
Старецът пристъпи, с толкова опулени очи, че сякаш бяха само бяло. От сбръчканото му лице капеше пот.
— Казах ти, че е лудост — изсъска той. — Какво ти направи Керули? Проклет да си, Бюк…
— Млъкни, Манси — изръмжа Бюк. — Знаеше, че са соултейкън. Обаче не каза нищо. Но Керули също знаеше.
Бочълайн закрачи към къщата и си затананика. Бюк се обърна и стисна стареца за туниката.
— Вече мога да ги преследвам! Дарът на Керули. Тия двамата мога да ги проследя навсякъде!
— Ще те убият. Ще те шибнат и ще паднеш, Бюк. Проклет от Гуглата идиот…
Бюк се усмихна кисело.
— Проклет от Гуглата? Е, Манси, всички сме така. Не сме ли? Проклети от Гуглата, няма що.
Прекъсна ги далечен ужасен рев, звук, от който целият град се разтърси. Връхлетя от всички посоки. Емансипор пребледня.
— Тенесковрите…
Но вниманието на Бюк бе привлечено към квадратната кула на главната сграда, към отворените кепенци горе, на стаята на третия етаж. Където бяха кацнали две гарги.
— О, да — промърмори озъбено той. — Виждам ви. За него ще тръгнете, нали? Онова първо Дете на мъртвото семе. Анастер. За него ще тръгнете.
Гаргите скочиха от перваза, разпериха криле, спуснаха се ниско над двора, а после със силно пляскане на крилете се издигнаха над стената. И отлетяха на югоизток.
Бюк избута Рийзи настрана.
— Мога да ги проследя. О, да. Сладкият дар на Керули… — „Моята форма на соултейкън, изпънатите криле, въздухът, който се плъзга под мен и над мен. Богове, каква свобода! Каквото пожелая… добива форма…“ Усети как се преобрази тялото му, сладка топлина изпълни крайниците му, усети острия мирис на кожата си, загръщаща се в наметало от пера. Тялото му се сви, тежките кости се смалиха и олекнаха.
„Сладкият дар на Керули, повече, отколкото си представях. Полет! Далеч от всичко, което бях! От всичко, което изобщо съм бил някога! Всички товари изчезват! О, мога да проследя тези две ужасни същества, тези крилати кошмари. Мога да ги проследя, и докато те се изпъват и невидимите ветрове ги премятат, аз се извивам, спускам се, политам като мълния!“
Застанал на двора, Емансипор Рийзи гледаше с насълзени очи преображението на Бюк. Замъгли се, сви се навътре, въздухът се изпълни с остра миризма. Видя как ястребът — доскорошният Бюк — полетя нагоре в спирала.
— Да — промълви той. — Можеш да кръжиш около тях. Но, скъпи Бюк, когато решат да те пернат, няма да е въздушен двубой. Ще е магия. Тези тромави гарги нямат нужда от скорост, нито от гъвкавост — и твоите дарове с нищо няма да ти помогнат, когато дойде часът. Бюк… бедни ми глупако…
Високо над Капустан кръжеше ястреб. Двете гарги, Бочълайн и Корбал Броуч, бяха далече надолу, но очите на хищника ги виждаха безпогрешно как пляскат тромаво с криле през валмата дим — на югоизток, над Източната порта…
В града все още пламтяха пожари, стълбове черен дим изригваха в небето. Ястребът виждаше цялата обсада от позиция, за която пълководците на света са готови да умрат. Кръжеше, кръжеше в широки кръгове, и гледаше.
Тенесковрите обкръжаваха града в дебел, кипящ пояс. Триста хиляди, навярно и повече. Такава маса хора Бюк никога не бе виждал. И поясът бе започнал да се свива. Странно безцветен, гърчещ се клуп, стягаше се все по-близо към порутените крепостни стени и жалката шепа защитници зад тях.
Нищо не можеше да спре този щурм. Армия, подтикната не от храброст, а от нещо далеч по-гибелно: глад. Армия, която не можеше да си позволи отстъпление, армия, сееща смърт.
Капустан скоро щеше да бъде погълнат.
„Пророкът на Панион е същинско чудовище. Тирания на глада. И това ще се разгръща. Да го надвиеш? Ще трябва да убиеш всеки мъж, жена и дете на този свят, превили коляно пред глада, всеки, който се е озовал пред мрачната усмивка на глада. Започна тук, на Дженабакъз, но това е само ядрото. Този прилив ще се разгръща. Ще зарази всеки град, на всеки континент, ще погълне империи и народи.“
„Виждам те, Пророче. От тази височина. Вече разбирам какво си и в какво ще се превърнеш. Свършено е с нас. Наистина е свършено с нас.“
Злокобно магическо изригване на изток разпръсна мислите му. Ядрото на познатото му чародейство се завихри над малък отсек от армията на тенесковрите. Черни вълни се изстреляха надолу, прошарени с ослепителен пурпур, и поразиха стотици пищящи селяци. Отвърна им мъртвешки сива магия.
Очите на ястреба зърнаха двете гарги — там, сред магическия ураган. Демони изригнаха от раздрания портал сред равнината и разляха още кръв сред врещящите, отстъпващи бойни редици. Сивата магия изплющя и ги помете.
Двете гарги се понесоха надолу и закръжиха над един силует, яхнал едър дорест кон. Вълните от магия изтрещяха една в друга с блясък на среднощна мълния и тътенът стигна до кръжащия високо Бюк.
Клюнът на ястреба се отвори широко и той нададе пронизителен писък. Гаргите бяха пометени. Магията ги биеше и те плющяха отчаяно с криле, отстъпваха в паника.
Ездачът на тъпчещия на място кон беше непокътнат. Обкръжен от купища тела, към които се хвърлиха събратята му тенесковри. За да ядат.
Бюк нададе още един триумфален вик, сви криле и се понесе към земята.
Стигна двора на имението много преди Бочълайн и Корбал Броуч, закръжи в спирала, забави, разперил криле във въздуха. Увисна така няколко кратки мига, преди да върне отново човешкия си облик.
Емансипор Рийзи го нямаше. Немрящите урдомани стояха по местата, където се бяха вдигнали.
Натежал и тромав в истинското си тяло, Бюк се обърна и ги изгледа.
— Шестима при портата… вие — посочи той. — Другите трима зад вас. А ти — на северозападната кула. — Продължи с останалите мълчаливи воини, докато не ги разпредели според съвета на Бочълайн. Докато изричаше последната заповед, две сенки изчертаха виещи се дири по плочите и гаргите кацнаха в двора. Перата им бяха проскубани. От едната се вдигаше дим.
Загледан в преображението, Бюк се усмихна, като видя първо Корбал Броуч — с разкъсани доспехи, от които се вдигаше черен пушек — а след него и Бочълайн, с ожулено лице и оцапани със съсирена кръв брада и мустаци.
Корбал Броуч посегна към яката на наметалото си, разтрепераните му меки ръце зашариха за закопчалката. Черната кожа се смъкна на земята и той почна да я тъпче, за да угаси тлеещите петна.
Бочълайн се изтупа и се обърна към Бюк.
— Много си търпелив да изчакаш връщането ни.
Бюк сви рамене.
— Не сте го намерили. Какво стана?
— Изглежда, ще трябва са си усъвършенстваме тактиката — измърмори некромантът.
Забравил за всякакъв инстинкт за самосъхранение, Бюк тихо се изсмя.
Бочълайн замръзна, вдигна вежда, после въздъхна.
— Е, добре. Лек ден и на теб, Бюк.
Бюк го изгледа как влезе в къщата.
А Корбал Броуч продължи да тъпче коженото си наметало много след като бе изгаснало и последното петно.